Текст книги "Денят не си личи по заранта"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 21 страниц)
– Държи го Дейзи. Сближете се с нея и я поразпитайте.
– Не бих ви заменил дори срещу цял харем Дейзи-та. Вие напълно сте ме обсебили, скъпа.
– Да се надяваме – произнася тя скептично.
В заведението влиза продавач на вестници. Вземаме по един брой от това сензационно издание, наречено „Билд“, което всички презират и всички четат, и по тоя начин се отърваваме за известно време от необходимостта да си разменяме фрази без значение.
Едва след като преглежда оттук-оттам новините, Мод запитва:
– Вярвате ли наистина в тия шпионски истории?
– Питайте Дейзи. Аз не съм нито шпионин, нито секретарка.
– Всичко това ми се вижда страшно преувеличено.
– Защо? Да не смятате, че тайната професия само вие я упражнявате?
– Аз съм дребно техническо лице, Албер.
– Доколкото знам, една операция се осъществява именно от технически лица, а не от асовете на мозъчния тръст.
– Възможно е. Не съм участвувала никога в такива неща.
„Вие участвувате в момента, скъпа“ – би следвало да кажа, обаче премълчавам. От тая жена не можеш да изкопчиш почти нищо. Но „почти нищо“ е все пак нещо.
– Да ставаме, ако искате – предлага дамата, като поглежда часовника си.
– Време е наистина – кимам. – Докато стигнем „Лавалиер“, и ще стане обед.
Уви, няма да стане обед, даже и да пълзим. „Лавалиер“ е на същия площад, само двеста метра оттук.
– Все пак бихме могли да влезем в този музей – подхвърля колебливо Мод, когато се озоваваме навън.
– Вие вече за пети път ми излизате с това предложение. Нали ви казах, че не ми се гледат камъни. Достатъчно ги гледах във вашия Идар.
– Но тия камъни са други.
– Да, по-големи. И по-прашни.
– Тогава да идем до картинната галерия.
– Бях веднаж в една галерия и само се отегчих.
– В каква галерия?
– Лондонската. Помня, че по картините имаше доста кървища и отрязани глави.
– Какво друго искате да има. Хората са рисували живота. А животът е пълен с ужаси.
– Защо „ужаси“? Някои институти, от рода на вашия, ги отчитат като завоевания.
– Но вие какво сте се заловили днес за професията ми? Казах ви, че съм само дребна служителка.
– Вероятно. Обаче някой друг бе казал, че всички сме отговорни за всичко.
– Известен ми е този род демагози.
– Мисля, че въпросният демагог беше Христос.
Ние се движим едва-едва към споменатия „Лавалиер“, ала когато стигаме до средата на пътя, Мод се сеща, че още е рано, и поема в обратна посока.
– Не знам как са стояли нещата по времето на Христос, но ще признаете, Албер, че днес никой за нищо не е отговорен. Никой, освен може би мозъчните тръстове, за които споменахте.
– Съществуват и други мнения по въпроса – отвръщам нехайно, като също тъй нехайно люшкам в ръка малката черна чантичка с австрийския паспорт.
– Какви други мнения? Какво са виновни тия хора – тя прави лек знак с ръка към пъплещите из площада туристи, – ако утре бомбата избухне над този град и ги изпепели заедно с всичко останало? Ами че те дори няма да разберат как и защо се е стигнало дотам. И даже да разберат, няма да имат никаква, разбирате ли, абсолютно никаква възможност да осуетят катастрофата.
– Това вие не може да знаете.
– Знам го. И то от личен опит.
– Вече сте преживели атомния апокалипсис?
– Преживяла съм друг апокалипсис. Виетнамския.
– Участвували сте във войната?
– Участвувах против войната. Дефилирах пред Белия дом с всички тия младежи, въодушевени и празноглави също като мене, скандирах призиви за мир и любов, пишех лозунги по стените, изобщо воювах против насилието. Додето един ден насилието ме сграбчи и ме повлече към полицейската камионетка…
– Не допусках, че сте имали такава бурна биография.
– Имам я – кима тя, като продължава да крачи бавно край магазинчетата за сувенири, възможно по-далеч от рояците хлапета, летящи върху ролковите си кънки и огласящи площада с крясъци.
– Предполагам все пак, че не са ви задържали.
– Задържаха ме. Наблъскаха ни в една огромна клетка сред някакво подземие, за да имаме възможност да поседим и да се разкаем. Разговорите бяха забранени, а скоро загубихме и желание за разговори. Бяха ме тътрили насила по улицата. Навехнатото коляно адски ме болеше. Мина цяло денонощие, додето взеха да ни извеждат един по един. Най-после дойде и моят ред да се изправя в кабинета пред началството. Началството беше някакъв полицейски офицер с вид на горила и почти толкова умен. И знаете ли какво ми каза този тъпак?
– Да се държите по-прилично.
– Тази война, вика, ще свърши, но не защото вие го искате, а защото няма такава война, която да е почнала и да не е свършила. И ще свърши не когато ти го искаш, мойто момиче, а когато шефовете решат. Така че ако имаш акъл в главата, прибирай се в къщи. А ако не – ще има да се търкаляш по участъците и да ядеш бой. И то без всякаква полза. Ясно ли ти е: без всякаква полза! Да попаднеш в полицията, за да научиш истината от една горила, представяте ли си!
– Значи, тъпакът ви я връчи истината?
– Да, само че аз се оказах по-тъпа от него, защото не можах да я проумея. Трябваше още доста да патя, за да я проумея. А после дойде и мирът. Дойде точно тъй, както беше казал оня: не защото ние крещяхме за мир, а защото политиците решиха, че или трябва да свършат с тая война, или ще се наложи да почнат атомната.
– Вероятно по време на тия патила сте попаднали на Сеймур…
– Не беше Сеймур. Ако смятате, че Сеймур е вербовчик…
– Значи, Сеймур дойде после.
Тя не отговаря. Така е при всичките ни разговори. Неизбежно настъпва момент, когато престава да отговаря. Сякаш стига до някаква невидима за мене граница и мигом спира. Дотук.
* * *
След острата слънчева светлина и зноя на площада ресторантът ни поема в полумрака си с хладно гостоприемство. Приятно хладно. И изцяло в стила „Бел епок“. Мебели от тъмно дърво, тапицирани с черна кожа. Старинни лампи с маслиненозелени абажури. Огледала, където можете да наблюдавате обстановката зад вас, без да си изкълчвате врата от любопитство. А за тези, които не желаят да бъдат наблюдавани, вътрешността на заведението предлага уютни сепарета.
Дейзи и Ерлих са заели едно от сепаретата. Уместна предвидливост, тъй като заведението е почти пълно. Двамата дори са се снабдили вече с по чаша уиски, колкото за да приканят стомашните сокове към действие.
– Предполагам, че и за вас ще бъде същото – казва немецът, като прави знак на келнера в бял смокинг.
– За мене – не – отвръща Мод. – Бих взела един спрайт.
Спрайт. Една от многото марки лимонада. И една загадъчна дума, способна да ми развали настроението. Добре, че го нямам.
Обедът минава как да е, главно благодарение усилията на Дейзи, заета да поддържа оживлението. Този път тя е избрала за интелектуална гарнитура към менюто съобщението, че не знам откъде си в САЩ било откраднато не знам какво си количество обогатен уран.
– Не ми е ясно защо се вълнуваш, мила – промърморва Мод между две хапки телешко. – Нали уранът не е твой?
– Но не разбираш ли, че този момент някаква престъпна банда може би вече произвежда някъде своята първа атомна бомба? – запитва Дейзи, като блещи с малко пресилен ужас големите сини очи.
– С удоволствие бих им помагал – произнася добродушно Ерлих. – Не в производството, а в следващия етап.
– В кой „следващ етап“? Когато дойде ред да я хвърлят над главите ни? – пита момичето, като разтърсва с негодувание буйната си златиста коса, добре съзнавайки, че тя става особено красива при подобни движения.
– Няма да я пуснат, не бой се – успокоява я Мод. – Не вярвам да са вложили толкова пари само за да наблюдават как ще се изпарят в пространството.
– Точно така – потвърждава лениво немецът. – Печалбите се реализират не в действието, а в заплахата за действие. Свещеният шантаж.
– И ако все пак решат да хвърлят своята бомба? – тръсва отново коси Дейзи.
– Ами че нека я хвърлят – свива рамене Ерлих. – Бомбата, драга моя, е безобидна като хапче захарин. Пускаш го в кафето, изсъска за миг и се разтапя. С бомбата е същото: пускат я в атмосферата и – готово! С тази разлика, че съска малко по-силно и освен дето се разтапя, но разтапя и всичко наоколо. Обаче това са подробности.
– Чувате ли го? „Подробности“! – продължава да ни демонстрира емоциите си момичето.
Немецът отново свива рамене:
– Възрастните са като децата. Не могат да разберат, че няма никакво значение дали ще умреш от грип, или от бомба.
– От грип умират отделни хора, приятелю – благоволява да се обади Мод, понеже вече е приключила с телешкото филе.
– Отделни хора ли? – усмихва се Ерлих. – Тия отделни хора понякога наброяват милиони. Спомнете си пандемиите.
– И все пак цялото човечество не е заплашено – възразява дамата ми.
– А вие сериозно ли смятате, че някой се е загрижил за цялото човечество? – усмихва се пак немецът. – И нима вас лично толкова ви тревожи съдбата на човечеството? Хората оплакват човечеството, но всъщност всеки трепере за себе си. Ние, както и да е – казват, – ама децата…
– Мълчи! – смъмря го Дейзи. – Ти имал ли си деца?
– Може да нямам деца, но това не ми пречи да знам, че децата представляват интерес за тебе само докато ти самият си жив. Децата, глупости! Собствената кожица, за нея е целият страх. Не е ли тъй, хер Каре?
– Жалко, ако е така – избъбрям.
– Вие пък: „жалко“. Ами че тъкмо туй ще спаси вашето човечество.
– Кое именно? – пита Мод.
– Страхът за кожата. Заради тоя проклет страх ние никога нищо не довеждаме докрай. Също както на времето във Виетнам.
– Е, щом сте били и във Виетнам… – забелязва иронично дамата.
– Може да не съм бил във Виетнам, но съм надниквал в някои горещи точки – отвръща спокойно Ерлих. – Виетнам или другаде, трябва да ви уверя, че тая, шумната игра навсякъде се играе по едни и същи правила.
– Всъщност той ни успокоява – сеща се Дейзи. – Мисълта му е, че няма да стигнем до голяма война, само че, горкият, трудно се изразява.
– Война ще има – поклаща глава немецът. – И Апокалипсис ще има, но ще го получите в половин порция. Още в първите часове на изтребление политиците отново ще се размърдат. Трябва да направим нещо, ще кажат, защото, както е тръгнало, може и ние да се разтопим. И ще започнат пазарлъци по радиото. На тия, дето са в невралгичните зони – мир вам, само че на оня свят. А другите, дето са се приютили по на завет, те ще оцелеят. Пожелавам ви да бъдете между тях.
И понеже никой не му казва „благодаря“, той промърморва, сякаш на себе си:
– Много пъти съм се питал защо в една страна трябва да има и политици, и военни едновременно.
– Каква загадка наистина – кима Мод. – Надявам се, че все пак сте я разрешили.
– Да, макар отговорът да не е приятен. Първите съществуват, за да развалят това, което правят вторите.
– Ти пък какво общо имаш с военните! – обажда се Дейзи.
– Всичко, освен униформата – отвръща Ерлих. – Казват, че дрехите не правят монаха. Но те не правят и военния. Може би ти е трудно да го разбереш, обаче става дума не за професия, а за призвание. Не е ли тъй, хер Каре?
Приближаването на келнера ме освобождава от необходимостта да отговарям. Настъпил е твърде важен за дамите момент: изборът на десерта.
Едва половин час по-късно, когато идва ред на кафето и коняка, стигаме до главната тема, не без помощта на деловитата Мод.
– Ако съдя по общите ви разсъждения, вие едва ли сте готов да предложите нещо конкретно на хер Каре – подхвърля тя на немеца.
– Грешите – възразява спокойно Ерлих.
И като се обръща към мене, добавя:
– Жените винаги грешат. И все по една и съща причина: много бързат.
– В такъв случай да оставим мъжете сами и да не им досаждаме с нетърпението си – забелязва Мод, като прави знак на Дейзи.
Те стават и се запътват към тоалетната, за да се освежат, а вероятно и за да ни направят още по някоя снимка. Моята дама е изоставила чантата си на стола. Една съвсем уместна разсеяност. Нали магнитофонът трябва да бъде в действие.
– Можете да получите стоката още тая седмица – оповестява Ерлих без предисловия.
– Какъв асортимент?
– Асортимент – според желанието на клиента.
– Какво количество?
– Количество – според желанието на клиента.
– Отлично.
– Можеше да бъде и отлично, но не стана – избъбря немецът.
– В какъв смисъл?
– В класическия. Знаете, че най-добрите сделки се вършат на четири очи. Исках и нашата да бъде такава, но не стана.
И понеже вижда, че очаквам пояснения, добавя:
– Мнителността се е превърнала в бедствие за всички ни, хер Каре. Минаха ония времена, когато рицарската дума беше равносилна на редовен чек. Сега този господин, доставчикът, с когото съм правил толкова сделки, иска да договаря лично с вас.
– Вероятно е решил да ви елиминира.
– По кой начин? Вие можете ли да си осигурите сам транспорта?
– Изключено.
– Той също не би пуснал външен човек в базата си.
– Тогава?
– Мнителност, нали ви казах. Бои се да не би аз да получа повече от предвиденото и да не би той да получи по-малко от възможното.
– Това, че в сделката ще има трети, наистина усложнява нещата – казвам, колкото да маркирам известна загриженост.
– Защо да ги усложнява?
– Ами защото тръгне ли така, може да се намеси и четвърти.
– Не, четвърти няма да има – поклаща глава немецът. – Моят човек в подобни случаи действува сам.
– Да се надяваме – разнася се гласът на Мод, която тъкмо в тоя момент се настанява на мястото си.
Дейзи също заема своето.
– Тъкмо казвах, че ще се наложи още една среща… – обяснява Ерлих.
– Къде и кога? – пита жената.
– … И още един събеседник.
– Къде и кога? – повтаря Мод. – Имам чувството, че вие сте оперативен главно във военните решения, а колкото до търговските…
– Нали ви казах, че жените винаги бързат, хер Каре – промърморва снизходително немецът.
И като се обръща към дамата ми:
– Довечера, това задоволява ли ви?
А понеже тя мълчи, добавя:
– Довечера, осем часа, ресторанта на „Интерконтинентал“ в Бон.
* * *
– Вашата операция приключи, мистър Томас – произнасям учтиво.
– Не знам нито кой сте, нито за какво говорите – отвръща пренебрежително мъжът, застанал насреща ми.
– Кой съм, това за момента е без значение. Но що се отнася до операцията, тя ви е добре известна, понеже е ваше дело. Едно дело, завършващо с пълен провал, мистър Томас.
Човекът ме гледа разсеяно, сякаш съобразява дали докрай да отрича, или да промени тактиката. Сетне подхвърля:
– Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тази операция.
– Лъжете се. Доказателствата са събрани и свидетелите са налице. Вие сте свършен, мистър Томас. Вие, макар и в преносния смисъл, сте готов за моргата.
Този разговор съм го водил много отдавна, и то във въображението си. Водил съм го по онова време, когато американецът бе предизвикал смъртта на трима младежи и когато жадувах да го срещна и да му видя сметката.
Оттогава изтече доста вода, а водата размива всичко, включително и омразата. На нашия етаж чувствата не са най-главното. И все пак, когато Сеймур ми бе подхвърлил името на Томас, това име бе изиграло донейде ролята на примамка. Старите спомени отново зашумоляха и аз си казах, не не съм познал: човекът съвсем не бе отишъл в моргата, дори в преносния смисъл.
Томас. Дипломат от среден ранг или разузнавач от средна ръка. Обичайната агресивност на всяко нищо, жадуващо да стане нещо. Серия от смели и груби действия в Чили и в Нигерия, завършили почти с катастрофа. „Почти“, защото на нищото е предоставен един последен шанс. Назначен е за културен съветник в София. Томас и култура, защо не: фасадата винаги трябва да е противоположна на съдържанието. Човекът би могъл да си вегетира тук, като прикрива бездействието зад обичайния параван на оживените и нищо не означаващи преписки. Би могъл да си кротува и да изчаква старите гафове да бъдат забравени. Но той не ще да изчаква. Той държи да блесне, да постигне реванш, да тръгне отново нагоре по стълбата. Така в малката глава на този дребен човек възниква голямата идея: да осигури приток от ценна информация, като използува един временно замразен агент. А за да бъде агентът застрахован от демаскиране, основната комбинация е оградена от предпазни ходове, в които биват въвлечени нови лица, често дори неподозиращи характера на възложената им роля.
Томас познава триковете на професията, но няма ясна представа за обстановката у нас. Самонадеяността го води до рисковани решения, нетърпението го тласка към прибързани действия. Дори да допуска, че операцията ще завърши с неизбежен крах, той е уверен, че крахът ще дойде по-късно, когато отличилият се и увенчан с лаври Томас постигне някое по-приятно назначение на Запад.
Самонадеяното човече даже не подозира, че катастрофата му е вече подготвена и програмирана от нашите служби. А когато най-сетне долавя, че работата не е в ред, премахва няколко души, за да спаси себе си.
Мислех, че не се е спасил, но излиза, че съм се излъгал. Държавният департамент го е изхвърлил от системата, ала Разузнавателното управление не го е забравило. ЦРУ не оставя хората си на улицата дори и когато те се оказват от второ качество. За хората от второ качество има и задачи от второ качество. На човечето бива предоставена възможност да дочака пенсията в един от складовете на Интерармко.
Глуха линия – би казал някой. Златна мина – би рекъл друг. Вероятно и двете оценки са верни. Златото се вади най-вече в глухи места. Ако почнеш да го вадиш на площада пред катедралата, има всички шансове да се струпа тълпа.
Макар тоя тип да ме е занимавал сума време, аз наистина не съм го виждал, освен един-единствен път, и то отдалече, на гарата в Истанбул. Познавам го главно по снимките от служебната папка: дребно човече с добродушно лице – фасадата винаги трябва да е противоположна на съдържанието. Останалото е пълна баналност, включително и безукорният сив костюм, всекидневна униформа на повечето дипломати. Външност без отличителни белези, това може да бъде само един плюс в професия като нашата, където не е твърде полезно да бъдеш забелязван, а още по-малко – запомнян.
Сега, когато наблюдавам крадешком, на живо и отблизо, не бих казал, че е съвсем без отличителни белези. Малки жълтеникави очи с променлив оттенък, които ви гледат, когато ги отбягвате, и ви убягват, когато ги търсите. Малък островърх нос, придаващ на бледото обло лице някакъв невинен хлапашки израз. Малки, едва забележими бръчици по невралгичните места – около очите и устата. Най-сетне един също малък тик – понякога бързо примигва, сякаш за да изхвърли попадналата под клепачите прашинка.
Томас и Сандра седят срещу мене и Мод, Ерлих и Дейзи са заели третата страна на масата, а четвъртата е предоставена на келнера. Възползуван от това обстоятелство, сервитьорът с ловкостта на илюзионист докарва и откарва количките с ордьоври, донася и отнася всевъзможни масички, пали спиртници и обгръща в пламъци залетите с алкохол късове месо. Дамите с видимо удоволствие наблюдават номерата на виртуоза, докато Томас, като човек врял и кипял, пренебрежително е обърнал гръб, зает в полугласен разговор с немеца.
Ако не броим атракциите на келнера, вечерята протича по-скоро тягостно, както става, когато хората се събират по задължение и нямат какво особено да си кажат. Дейзи единствена прави опит да предизвика разговор посредством темата за слънчевите изригвания, почерпена вероятно същия следобед от „Щерн“ или „Куик“. Но опитът на русокосата фея замира в анемичен монолог. Никой на масата не се интересува от слънчевите изригвания. Компанията се храни съсредоточено, с дискретен звън на прибори и с къси реплики без значение.
– Шатобрианът е чудесен – установява Сандра.
– Перверзно би било да не е чудесен при такава цена – забелязва Томас.
Отново дискретен звън на прибори, а сетне отново незначителни фрази.
– Защо няма музика? – пита Дейзи.
– Защото дирекцията уважава клиентелата – отвръща Ерлих.
– Един виенски валс едва ли ще ти навреди на храносмилането – възразява момичето.
– Да, наистина. Забелязал съм, че стомахът по-добре работи под ритъма на музиката – потвърждава добродушно Томас.
– В резултат на такива разсъждения сме стигнали дотам, че чуеш ли виенски валс, ти замирисва на виенски шницел – промърморва Ерлих.
Той нещо не е в настроение, ала сред общата атмосфера на сдържано отегчение това не личи особено.
Откакто са ни представили един на друг, Томас не ми е отправил нито дума, но аз усещам по време на вечерята как ме изучава крадешком. Правя се, че не забелязвам, и се старая да не следвам примера му. Сандра е по-интересен обект за проучване, обаче и тук трябва да се въздържам, защото по всичко изглежда тя е приятелка на Томас. Те бяха пристигнали заедно и дамата не стърчеше твърде над кавалера си, понеже не бе висока и понеже бе обута с позлатени сандали без ток, докато той носеше официални черни обувки с шестсантиметрови токове, прикривани донейде от панталона.
Има немалко ниски хора, у които ръстът съвсем не е източник на травми. Има други, склонни към травми, но черпещи кураж от факта, че редица бележити хора също са били ниски на ръст. Томас обаче вероятно е от третия тип. Дали защото е наистина прекалено нисък, или защото страда от мания за величие, но той, изглежда, оценява ръста си като истинска обида от страна на съдбата. Една жестока обида, която не може да се прикрие дори и с шестсантиметрови токове.
Разсъждавам лениво по тия неща, като дъвча машинално поредното късче месо и се пазя да гледам човека насреща, а също и дамата до него. Ако е за гледане – от другата ми страна се простират широките витрини на ресторанта с чудесния си изглед към околността или по-точно към бездната.
Ресторантът на „Интерконтинентал“ е разположен в най-горния етаж на небостъргача и човек може да се любува от птичи полет на цялата околност, искам да кажа, през деня, защото сега единственото, което се вижда, е пропастта на мрака и долу, на дъното, електрическите съзвездия и ярко осветената от неона лента на шосето.
Поднасянето на кафето обикновено оповестява началото на деловите разговори, тъй че когато келнерът с бяла жилетка и бяла папионка сервира церемониално миниатюрните чашки еспресо и се отдалечава, очаквам да чуя нещо от рода на „е, господа, с какво мога да ви бъда полезен?“ или „доколкото разбрах, мистър Каре се интересува от нашите артикули“.
Кафето обаче бива изпито при гробно мълчание, сякаш на всички е ясно, че поводът за вечерята е отпаднал, а следователно и вечерята се е обезсмислила. Ерлих единствен произнася нещо, като се обръща към Томас, ала то е изречено шепнешком. Човечето в отговор само поклаща глава. Така стигаме и до сметката. Плащам аз – не от прекалена щедрост, а понеже улавям многозначителния поглед на Мод. Другите не възразяват.
– Рибката не кълве – забелязвам, когато Мод подкарва мерцедеса към Кьолн с привичната умерена скорост.
– Имам чувството, че това ви радва – отвръща сухо жената.
– Не, но и не виждам причини да се разстройвам.
– Причините са, че планът ни се разстройва.
– Сеймур все ще измисли нещо – измърморвам нехайно.
Не мога да й обяснявам, че моят личен план няма нищо общо с техния и че независимо дали рибката кълве или не, числото 29 вече е съвсем близо.
Заобикаляме Бон и поемаме по аутобана. Мод повишава скоростта в границите на разумното. Жената съсредоточено се взира в лентата на асфалта, осветена от фаровете, аз разсеяно наблюдавам тъмните силуети на прелитащите край нас дървеса. Тишина и лошо настроение. Все пак една положителна черта у моята дама: мълчаливо предъвква раздразнението си, вместо да го излива върху мене.
Едва когато влизаме в хотела и взимаме асансьора, Мод произнася:
– Съчувствам ви, Албер, но мисията ви, изглежда, ще се удължи.
– Аз също ви съчувствам, скъпа. Вие вземате твърде присърце неуспехите на шефа си.
– И вашите.
– Какво общо имам аз?
– Не знам. Но Томас явно бе насрочил тази среща, за да ви види. А след като ви видя, май не ви хареса.
С тия думи излизаме от асансьора, пожелаваме си лека нощ и се разделяме.
Прибирам се в стаята, оставям чантичката върху нощната масичка, сетне хвърлям сакото на стола, а себе си – на кушетката и по навик пристъпвам към разбора.
Партньорите в търговията не се избират според това дали имат симпатична физиономия, или не. Причината да не се харесам на Томас може да бъде само една: познал ме е. Обаче как може да ме е познал, след като не ме е виждал. По същия начин, по който и аз го познавам: снимков материал. Не е изключено, но е слабо вероятно. Известно ми е, че съм картотекиран в ЦРУ като противник от разузнаването. Само че Томас се е интересувал за хората от контраразузнаването. Такива като мене, подвизаващи се зад граница, не са го занимавали. И фактът, че аз бях натоварен с операцията срещу американеца, бе резултат на чиста случайност.
Така или иначе, срещата в „Интерконтинентал“ бе завършила с неуспех. Ако причината за неуспеха не е у мене, значи трябва да се търси другаде. У Ерлих. Или у някой нежелан страничен свидетел, когото дори не познавам.
Защо си блъскаш главата – казвам си. Какво те интересуват тия неща – казвам си. Да си разчистиш сметките с тип като Томас, това е наистина удоволствие, но и лукс при сегашното ти положение. Никой не те е упълномощавал да раздаваш правосъдие. Гледай си работата.
На вратата се почуква три пъти – не много силно, ала с нетърпяща възражения категоричност. Така чука Мод.
– Тук съм, не бойте се – избъбрям, като й отварям.
– Не идвам да ви проверявам – пояснява жената и влиза. – Току-що ми се обадиха. Предстои ни още една среща, Албер.
– Но вече е към полунощ…
– Какво значение? Да не би да умирате за сън.
Пет минути по-късно излизаме от хотела. Отправям се по навик към мерцедеса, гариран до насрещния тротоар, обаче Мод ме спира:
– Ще минем и без кола. Съвсем наблизо е.
Щом е съвсем наблизо, значи Сеймур е сменил базата. Завиваме вдясно, после – вляво, после – пак вдясно, а сетне – наново вляво, додето се озоваваме пред тъмна двуетажна сграда със залостени прозорци. Сградата би могла да мине за необитаема, ако над входа не сияе с кървавочервена светлина неонов надпис:
БАКАРА – ДИСКО-ТАНЦ
– Не знаех, че Сеймур е по танците – промърморвам.
Дамата оставя бележката ми без внимание и натиска ръчката на масивната врата. Изведнъж ни залива такава бурна вълна от грохот и вой, та ми става ясно защо сградата е тъй добре запечатана. Ако не беше запечатана, жителите на квартала отдавна да са я опожарили.
Грохотът, връхлетял ни още на входа, се оказва само нежно встъпление. Трябва да прекосим преддверието и да проникнем в салона, за да оценим по-добре неограничените възможности на съвременната усилвателна техника. Писъците на медните инструменти пробиват като метални шишове ушите, а трясъкът на ударните инструменти се сипе като юмручен бой върху темето. Доброто на подобни заведения е, че ако в първите няколко минути избегнеш нервната криза, съществуват шансове бързо да затъпееш дотолкова, та да свикнеш, а в случай че си напълно затъпял – и да ти хареса.
Макар да не надниквам за пръв път в такива места, имам чувството, че съм попаднал в самата преизподня. Това чувство идва не само от непоносимите стенания, доведени до пароксизъм с усилвателната уредба, но и от ярките многоцветни блясъци, ту гаснещи, ту лумващи в мрака като адски огньове, а също и от няколкото дузини танцьори, гърчещи се сред големия дансинг като грешници.
– Отлично място за среща – изревавам одобрително в ухото на Мод, додето се промъкваме край пистата. – С мегафони ли ще разговаряме?
– Пестете си гласните регистри – отговаря по същия начин дамата. – Тепърва ще имате нужда от тях.
Стигаме до някакъв тъмен ъгъл на заведението. Мод ме повежда по тясна и стръмна стълбичка, виеща се като тирбушон нейде към потона. Възлизам пипнешком, като от време на време по погрешка улавям задните части на дамата си, което принуждава жената да възклицава:
– Но какво правите, Албер? Перилата не са на гърба ми.
Най-сетне се добираме до тясната галерия, окръжаваща дансинга, минаваме през тесния проход край пиячите и се натикваме в някаква тясна стаичка с една единствена маса. Една маса и двама клиенти – Томас и Сандра.
Помещението е слабо осветено от лампи с червени абажури, поставени в ъглите, и от проникващите през входа отблясъци на преизподнята. В тая алена здрачевина цигарите на двойката блестят странно като две бледожълти огънчета.
– Драго ми е да ви видя на по-спокойно място – приветствува ни американецът.
Тоя пък: „по-спокойно място“. Всъщност, да – ако прави сравнение с вакханалията на долния етаж. Тук все пак електрическите изригвания не те заслепяват и можеш да разговаряш, без да напрягаш гласните си струни до краен предел. Не че стените не треперят от грохота, но все пак понася се.
– Повикването на прислугата е свързано с известни трудности, тъй че сме се погрижили и за вас – обяснява Томас, когато сядаме. – Наливайте си.
В средата на масата наистина е инсталирана обичайната батарея: бутилки газирана вода, кока-кола, кофичка с лед и две шишета уиски, едното – почти преполовено. Сервирам на Мод кока-кола, а на себе си – три пръста скоч с малко лед и запушвам, колкото да проверя дали и огънчето на моята цигара ще изглежда тъй странно жълто сред червения здрач.
– Може би трябва да се извиня за одевешния инцидент – подхваща отново американецът. – Не виждам как другояче бих могъл да нарека тази вечеря, освен „инцидент“, но ако някой дължи извинения, това съм не аз, а нашият общ приятел.
Той отпива едра глътка скоч. Ако съдя по калибъра на глътката, а също и по преполовената бутилка, изглежда, е почнал да засилва темпото. Обичайна болест за някои шпиони в оставка. След като цял живот си бил принуден да съблюдаваш мярката, идва момент, когато това вече не се налага, моментът на отпускане, при който заговорват изхабените нерви, а известно е какво могат да говорят изхабените нерви.
– Бях казал на Ерлих, че съм готов да ви видя, и бях предложил място и час на срещата – обяснява Томас. – Не съм канил обаче за свидетели нито него, нито приятелката му. Вие – също, надявам се.
– Естествено – кимам.
– Така и предполагах. Ерлих обаче твърди, че е дошъл по ваше желание и че изобщо вие сте настоявали връзката между вас и мене да се извършва чрез него. Наистина ли се нуждаете от посредник?
– Посредникът дойде по необходимост – отвръщам. – Най-добрите сделки, както знаете, се вършат на четири очи.
– Драго ми е да чуя, че сме на едно мнение по въпроса – промърморва одобрително американецът.
Той вдига чашата, пресушава я, налива си отново и пуска в скоча две кубчета лед.
– Не забравяй и мене, Хенри – обажда се глезено Сандра.
– Прощавай, мила.
Американецът сервира на дамата си и отново се обръща към мене: