Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)

– Засега – нищо. Освен че, искрено казано, недоумявам как така вие и аз, като се има предвид кои сме и какви сме, бихме могли да се заемем с едно общо дело.

– Значи, не сте диалектик. В тоя свят на неспирни противоречия и непрестанни изменения не е никак чудно посоките на два враждебни индивида да съвпаднат за дадена ситуация и за даден момент. Не съм ли прав?

– Само в сферата на абстрактните положения.

– В такъв случай да минем към конкретните.

Той прави четири бавни крачки, за да стигне до насрещната стена, и после други четири – за да се върне на предишното си място. Сетне изплюва угарката, стъпква я и се обляга върху излинелите тапети. Цялата тази безмълвна увертюра предвещава едно доста добре обмислено и доста обстойно изложение. Но вместо това американецът изръмжава само:

– Томас, а?

И понеже не отговарям, добавя:

– Доколкото знам, той не много отдавна се е подвизавал и у вас…

Не казвам ни „да“, ни „не“.

– Развил е доста активна дейност… Или не сте в течение?

– Дейността му, ако се не лъжа, се изчерпва с една единствена нагла операция, а активът му – с неизбежния провал.

Американецът кима в знак на съгласие, сетне ми отправя един от ненадейните си погледи:

– Вие ли го провалихте?

– Когато човек е тръгнал да се проваля, все ще се намери някой да му помогне – отвръщам неопределено.

– Историята ми е позната в общи линии. Съвсем авантюристична операция наистина и съвсем логичен финал. Без да говорим за това, че с гафа си похарчи трима наши агенти.

Въздържам се от коментарии.

– Всъщност Томас е доста сръчен, само че не в разузнаването – забелязва Сеймур.

И като ме поглежда изпитателно, подхвърля:

– Вероятно смятате, че всички ние сме банда мошеници от типа на Томас.

Вземам чашата от масичката. Сетне решавам да продължа с пестенето на питието и отново я оставям.

– Мошеничеството в случая не е най-важното. Томас причини смъртта на някои хора – промърморвам.

– Вие също вероятно сте правили това – свива рамене американецът. – Нашата професия е груба професия.

– Съвсем млади хора, Уйлям. И съвсем безсмислено похарчени.

– Драго ми е да установя, че му имате зъб. Ето виждате ли как може да се случи тъй, че интересите ни да съвпаднат.

– Понеже споменахте за професия, бих ви напомнил, че в нашата професия действията не се определят от личните симпатии и антипатии.

– Така е. И все пак предполагам, че по-охотно ще се включите в делото, ако знаете, че човекът, който предстои да бъде съборен, е някой Томас. Обаче вие не отговорихте на въпроса ми: смятате ли, че всички сме като Томас?

– Допускам, че има и изключения. Навсякъде има изключения.

– Става дума за правилото – настоява Сеймур.

– Правилото вие по-добре го знаете. Срещал съм всякакви хора. Не бих казал, че са еднакво користни, Съществуват нюанси.

– Значи ни считате всички за мошеници – обобщава американецът.

– Това е ваш извод.

– Е, добре – кима Сеймур. – В случая се касае именно за двама мошеници. Единият ви е известен. Вторият с нищо не се отличава от първия. Разчитам, че така съвестта ви ще бъде спокойна.

– Яснотата винаги успокоява, Уйлям.

Вдигам най-сетне чашата, отпивам скъпернически и добавям:

– Да не би вашите служби да са пристъпили към борба с корупцията?

– Искате да кажете към борба със самите себе си? – усмихва се едва-едва Сеймур. – Нищо не ми струва да ви кажа „да, именно“. Обаче истината е, че се касае за дребна периферна операция. Дребна и периферна за всички, освен за мене. Не знам докъде стига антипатията ви към Томас, обаче аз лично наистина имам зъб на оня, другия.

– Вие имате зъб на целия свят.

– Не можеш да имаш зъб на нещо абстрактно, Майкъл. „Целият свят“ е нещо абстрактно. Обаче въпросният тип…

Той не довършва, а забучва нова цигара в ъгъла на устните си и щраква запалката.

– Виждате, че съм съвсем откровен. Казвам ви направо, че човекът, който най-вече ме интересува, не е Томас. Става дума за един мръсен дует, Майкъл, в който Томас свири втора цигулка. А мене ме интересува първата. И тъкмо нея искаме да ви покажем. Само че тя отказа да излезе на сцената.

– Вие ловко прескочихте от комарджийските термини на музикалните – забелязвам. – Но от това обясненията ви не стават по-конкретни.

Американецът продължава, без да обръща внимание на бележката ми:

– Налага се прочее да минем към друг вариант: ще трябва да влезете в контакт с първата цигулка посредством Томас. В случай, че Томас наистина не ви познава, задачата ще бъде съвсем лека. Вашата роля се изчерпва с това: една мимолетна очна ставка с първата цигулка, нищо повече.

– А ако тя откаже да свири?

– Не е нужно да свири. Концерти не се предвиждат. Бегла очна ставка, чийто смисъл глупакът няма и да разбере.

– Вие още ли го мислите за глупак?

– Естествено. Познавам си човека. Но вие сам знаете, че именно глупостта прави такива хора страшно мнителни. Или смятате, че мнителността е признак на голям ум?

Не смятам, разбира се. Но и не виждам защо трябва да затъваме в подобни разсъждения. Не знам дали е от застоялия въздух, наситен с тютюнев дим, или от присъствието на тоя човек, излъчващ опасни еманации, но усещам леко виене на свят.

– Мога ли все пак да попитам в какви срокове го виждате този нов вариант?

– Една седмица… Десет дни… Знам ли?… Вече не искам да определям срокове, за да не ме обвинявате в лъжа. Важното е, че подир очната ставка спокойно ще продължите пътя си.

Не възразявам. Няма смисъл. Едничкото ми желание в момента е да изляза час по-скоро на чист въздух. Сякаш отгатнал това, Сеймур избъбря:

– Изпийте си уискито. Съвещанието приключи.

Изпивам го. Американецът прави две крачки към вратата, но спира и запитва някак уморено:

– Как е дружбата с Мод?

– Като със служебно лице. Тя непрестанно ми повтаря, че е служебно лице.

– Е, че каква искате да бъде? Не мога винаги да ви предлагам жени като Грейс.

– Нима вие ми предложихте Грейс?

– Да оставим сега този разговор. Тук просто не се диша. Бих ви придружил охотно до бара на хотела, но в интерес на операцията трябва да избягваме публични демонстрации.

И той излиза да повика Мод.

* * *

От известно време на вратата ми се чука в неравни интервали. Оставям без внимание тая подробност, понеже се намирам под душа. Чукането продължава. Ще й се пръсне сърцето от страх, че съм избягал, мисля си. И за да не й се пръсне сърцето, излизам от банята и отварям едва-едва.

– Влезте, скъпа.

– Но вие сте гол! – установява тя след бегъл поглед през открехнатата врата.

– Не мога да се къпя облечен. Ще влезете ли?

– Да. След като сложите нещо отгоре си.

Увивам хавлията около кръста и отварям вратата:

– Хайде, че ще настина.

– Вие сте доста безцеремонен – установява дамата, като се настанява в едно кресло. – А също и ужасно бавен.

– Ако искате да ускорите нещата, можете да поръчате да ни донесат тук закуската.

Едва съм произнесъл думата закуска и Мод вече се е хванала за телефона. Така започва този незабравим ден в Идар.

Незабравим, защото и през ум не ми е минавало, че ще попадна в такъв град и ще се занимавам с такива глупости.

– Знаете ли, че се намирате в един прочут център, Албер – оповестява дамата още по време на закуска.

– Център на овцевъдство?

– Какво овцевъдство по тия канари! Център на скъпоценните камъни, на бижутерната индустрия.

– Интересно… – промърморвам, като мисля за друго.

– Ще трябва да пообиколим предприятията… Да ви покажа някои неща…

– Интересно… – кимам.

– Но вие не ме слушате.

– Не забелязвам да съм изтървал нещо.

– Градът не е голям – продължава търпеливо жената. – В такива градчета хората са любопитни. Ако се наложи да останем няколко дни, ще почнат да се чудят какво търсим тук.

– Нека се чудят. Така се раждат всички големи открития – отпърво се чудиш, а после се сещаш.

– Само че наоколо има военни лагери на НАТО. И присъствието на чужденец като вас…

– Права сте – казвам. – Най-добре да си вървим.

– Престанете, Албер! За търговец като вас е съвсем естествено да обиколи някои фирми.

– Аз не съм търговец на скъпоценни камъни.

– Може и да станете. В такива времена на криза асортиментът лесно се променя.

Мисля вече казах, че е излишно да се спори с Мод.

Половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса от нашия Парк-хотел към Диамантената борса. Дамата с присъщата си добросъвестност е изработила точно разписание на посещенията ни въз основа на туристическата брошура, въргаляща се из всички хотелски стаи и запознаваща ви подробно с големите фирми на града.

Всъщност първата фирма е едва на двеста метра от нашето временно жилище. Но за покупка на скъпоценни камъни не се ходи пеша, тъй че Мод гарира колата на видно място край главния вход и ние тържествено влизаме през стъклената врата на предприятието Рупентал.

Дамата, в качеството на моя секретарка, се нагърбва изцяло със задачата да лъже и да обяснява, докато за мене остава само бремето на скуката. Чиновничката, която ни дават на рецепцията за придружител, се оказва толкова мила, та ни развежда най-първо из обширния музей на фирмата. Кристалите и обработените камъни из витрините са с такива необичайни размери и с толкова разнообразни багри, че привличат дори и моето внимание, но това е само в началото, додето още не ме е заболяла главата от разноцветните блясъци и от непрестанното чуруликане на младата старателна служителка.

Пренасяме се на горния етаж в търговския отдел, където Мод не само задава въпроси и не само пише в бележника си, но за по-голяма убедителност купува и няколко евтини камъка като мостри.

– Не е ли достатъчно за днес? – запитвам, когато най-сетне отново се настаняваме в мерцедеса.

– Трябва да посетим поне още една фирма – отвръща дамата. – Но това може да стане и следобед. Долу, в Оберщайн, има чудесен италиански ресторант. Ще се поразходим да видите селището и ще идем да обядваме.

Идар и Оберщайн са две китни градчета, съединили се в едно с течение на годините, идилични образци на природната прелест и спокойствието. Това съм го научил още заранта от споменатата вече рекламна брошура. Реалността се оказа по-различна. Бистрата планинска река от проспекта е в действителност мръсен поток, изпълнен с всевъзможни остатъци от пластмасови опаковки. От двете страни на потока се разтягат двете главни улици – Хауптщрасе и Майнцерщрасе, – които не са нищо друго освен две асфалтирани шосета или, ако щете, два улея, по които с тътен и грохот тече цялото автомобилно движение от Майнц за Саарбрюкен и обратно. Колкото до градчетата, те се разстилат край тия шосета, а понеже няма много място за разстилане, сградите са струпани почти една върху друга по стръмните склонове на околните хълмове.

Ако изключим шума и движението, развалящи всичко, останалите данни на проспекта се оказват точни – зелените, обрасли с гора, височини са на мястото си, издълбаната в скалата църква се откроява там, горе, високо над градските покриви, бижутериите магазини ви обсаждат от всички страни, а ресторантите ви предлагат почивка и обилна храна на провинциални цени.

Не знам какво място заема сред тия заведения „Ристоранте Риголето“, но обстановката е респектираща, най-вече с фенерите, висящи над всяка маса, в които при сядане и ставане неизбежно си удряш главата. В замяна на това в широкото хладно помещение цари отморяваща тишина.

– Сигурна ли сте, че ресторантът е италиански?

– Албер, казах ви вече, че заведението се определя не по шума, а по кухнята – напомня с лека досада Мод. – В делничен ден тук винаги е пусто.

Момък, нагизден с виненочервена жилетка, донася неизбежната карта.

– Няма ли поне веднъж и вие да проявите инициатива в избора – запитва дамата.

– Изборът ми отдавна е направен, макар и не по кулинарна линия.

– Изглежда, плоските шеги на Франк са ви подействували заразително – промърморва дамата, без да вдига очи от листа.

– Всъщност, кой е този Франк?

– Трябваше да попитате него.

– Вие сте ми по-близка.

– Франк е моят шеф, ако това има някакво значение.

– В какъв смисъл „шеф“?

– В смисъл на търговски директор. Аз работя в търговска фирма, Албер.

– Разбирам.

Разбирам не само това, че търговската фирма е легална фасада за другата дейност на Мод, а и още нещо. Навярно съм вкопчен в надеждна хватка, за да ми се доверяват такива подробности. Навярно двамата със Сеймур са разменили снощи по някоя дума, за онзи ден едва ли би ми ги доверила.

Няма причини да се боят. Аз съм човек без паспорт, без кола, без връзка, обвинен в убийство, а може би и обречен сам да бъде убит в някой от следващите дни.

– Какво ще кажете за едни спагети миланез, а после за…

– Изцяло съм солидарен с вас – бързам да я прекъсна.

Дамата подробно формулира пред момъка с винената жилетка желаното меню и той се втурва към кухнята.

– Само че за спагетите е нужно чакане – подхвърлям почти злорадо.

– За всичко е нужно чакане, Албер – въздъхва Мод.

– А вашият Франк го бива само за приказки.

– Защо бързате да го съдите? Вие почти не го познавате.

– Ако беше осигурил срещата, сега щях да съм в Брюксел.

– Преди малко ми говорехте за някакъв избор – забелязва жената. – Изглежда, това е бил изборът ви – Брюксел.

– Нека не бъркаме любовта с работата – предлагам.

– Нека не говорим за любов и за работа на гладен стомах – предлага на свой ред Мод.

Тъй че отлагаме разговора до идването на спагетите, а сетне – до поглъщането им, а после – до появата на стека с чер пипер. Изобщо мълчим, с онова неприятно мълчание на лошото настроение. Едва при фруктовата салата дамата прави опит да разведри атмосферата.

– Мислех ви за спокоен човек. Не сте ли такъв?

– Точно такъв съм, познали сте. Но това не означава, че се движа с празна глава, лишен от всякакви мисли и намерения.

– Знам, знам – кима отзивчиво Мод. – Работата, семейството…

– Съпруга и четири деца.

– Четири? А защо не – пет?

– Нищо чудно да станат и пет.

– Вие не сте женен, Албер. Имам око за тия неща.

– А вие?

– Аз също съм свободна.

– Тогава не можете да имате око за тия неща.

– Свободна съм в момента.

– Това ме радва.

– Не съм казала, че съм на разположение.

– Такива неща не се казват. Ще пием ли кафе?

Пием и кафе, естествено. Заведението е все тъй пусто, ако не смятаме една голяма семейна компания чак в другия ъгъл, но това е може би семейството на самия съдържател. Млада жена, облечена в черно, застава до масата и предлага някакъв религиозен вестник. Ако съдим по черната сламена шапка с червена панделка, имаме работа с дамски воин от Армията на спасението. Мод пуска една монета в касичката, без да взема вестника, а когато жената отминава, запитва:

– Албер, смятате ли, че има бог?

– Какво значение дали има, или няма?

– Как тъй „какво значение“?

– Ами тъй: ако няма, значи няма. А ако има, значи пет пари не дава за нас.

– Интересно. И вие сте като мене.

– Радвам се.

– Още в детинство загубих вярата си. В началото, разбира се, всяка вечер се молех, както ме бе научила мама. Вярвах и се молех, додето Дани пострада. Дани беше нашето кученце. Една кола го бе прегазила, но татко твърдеше, че ще се оправи, кучетата, за разлика от хората, винаги се оправяли и аз вечерта в молитвата си включих и Дани и се молех тъй всеотдайно, та ми се струваше да виждам как господ леко се е навел от своя облак и се вслушва в молбата ми. А когато заранта отидох в килера, за да видя кученцето, намерих го мъртво и вече съвсем вдървено.

– И решихте, че бог не съществува.

– Такава кощунствена мисъл не ми е минавала. Допускам, че съществува, обаче не ни обича.

– Защо да не ни обича?

– Че кой автор обича несполучливата си творба. Нали знаете каква е съдбата на несполучливата творба – унищожават я.

– Засега все още не е унищожена.

– Може би господ все още предпочита ръкописа си. Може би все още се надява, че с известни поправки тук и там… Додето разбере, че работата е безнадеждна, и захвърли създанието си в огъня. Или, за да му е чиста съвестта, предостави на нас самите да се самоизпепелим. Като се има предвид колко ни е акълът, господ няма защо да си мърси ръцете. Ние сами ще си сервираме унищожението.

– Добрата школа си личи – забелязвам.

– Каква школа?

– Тая на Сеймур. А може би – и на Франк.

– Сеймур съвсем не е настроен да ми дава уроци. Нито аз – да възприемам уроците на Франк.

Тя поглежда часовника си и произнася с друг тон:

– А сега да прескочим до фирмата Ефген.

– Какво има там?

– Синтетични камъни. Модерна и евтина стока. Би могла наистина да ви влезе в работа.

– Уви – въздъхвам, – всички периметри в търговията са отдавна заети.

– Не сте далеч от истината.

– Добре, че вие все още сте свободна.

– Не за вас, Албер – поклаща глава дамата. – Нали сам казахте да не бъркаме любовта с работата.

И Мод прави знак на момъка да дойде за сметката.

Синтетичните камъни. Искрено казано, не виждам каква е разликата между тия рожби на химията и рожбите на природата, ако оставим настрана разликата в цената. Възрастният служител на Ефген разтваря едно подир друго пакетчетата с образци, а Мод рови из тях с добре поддържаната си бяла ръка или записва цените в бележника. Сега разбирам защо Сеймур предпочита да работи с жени. Един мъж рядко би се грижил с подобна добросъвестност за легалната си фасада.

– Е, сега вече можем да се приберем и да дремнем – казвам, когато най-сетне излизаме от предприятието.

– Не ви ли е срам. Имате цяла нощ за спане. Нека да се разходим из околностите, да подишаме въздух.

– Разходете се. Но преди туй ме оставете в хотела.

– Тази жена с четирите си деца не излиза от ума ви – произнася съчувствено Мод.

Тъй че оставаме да се излежаваме всеки в покоите си. Едно малко отмъщение от моя страна, задето ме е занимавала целия ден с тия камъни.

Вечерта прекарваме в бара на хотела. Барът работи до късно след полунощ, обаче ние се прибираме още към десет. А на другия ден – пак същото. И на следния – все същото. И колкото да се ослушвам, не долавям никакви звуци на цигулка – ни първа, ни втора.

Тишина.

* * *

– Хайде да се напием! – предлагам.

– Какви ви прихванаха? – пита Мод.

– Нима вас не ви прихващат?

Спокойният израз на дамата е достатъчен като отрицателен отговор. Обаче изразът понякога лъже. Бих искал да видя тоя тип, който ще виси като кон над празни ясли пет дена във Франкфурт и още три – в това загубено градче, без да почне да си яде нервите.

Току-що сме седнали в бара на хотела. Избрали сме съвсем ранен час – още няма осем, – защото след десет вечерта тук става истинска лудница. Нощните заведения в Идар не са цели дузини, така че няколко зимника, подобни на този, се оказват съвсем пренаселени в късните часове.

Зимникът на Парк-хотел е съвсем банален по вид – в средата е разположен тезгяхът, във формата на кръг около него са високите столчета, а в останалата част на огромното помещение са пръснати тежки дървени маси от старинен селски тип, предназначени за по-улегналите посетители, които не обичат да пият с увиснали във въздуха крака.

Ние сме от улегналите. А също и от дискретните – масата е в самия ъгъл на заведението. Почти като влюбена двойка. Или по-скоро – семейна, ако се вземе под внимание как мълчим и гледаме в различни посоки.

Стопанинът, едър мъжага от италиански произход – тая Мод има чувствителен нос за италианската кухня, – вече се е настанил сред колелото на бара, за да подготви батареята от чаши и бутилки, докато трите му жени подреждат масите и шетат в кухнята. Макар да е в най-интимни отношения с тия жени или може би тъкмо заради туй, италианецът от ранна заран до късно след полунощ ги кара да работят до скъсване, да се занимават с бельото и с леглата, да висят на рецепцията, да сервират закуската, да готвят и да прислужват в бара.

– Робовладелец – забелязвам, додето наблюдавам шетнята.

– Плаща добре – възразява дамата. За да добави след къса пауза: – Глупачки.

– Нали плаща добре?

– Глупачки – повтаря Мод. – Ще се амортизират за десетина години само защото са алчни.

– Е, после ще се омъжат.

– Да. За да слугуват на друг мъж, който даже няма да им плаща.

Разговорът секва, понеже една от глупачките се появява с огромен поднос, съдържащ поръчките на моята дама.

– И една бира – казвам.

– Нали искахте да се напиете?

– Отлагам проекта. Щом не щете да ме следвате.

– Ако реша да се напия, мога да го направя и без питие – промърморва дамата.

– Интересно ще е да го демонстрирате.

– Казах: ако реша. Бихте ли ми подали оцета и зехтина.

Тя оросява обилно зелената салата и пристъпва към едничкото си развлечение.

– Все пак вие ме озадачавате, Мод – произнасям към края на вечерята.

– Затова че не съм ви поканила в стаята си? – пита тя прозаично, но доста точно.

– Не става дума за мене. Обаче вие не можете да бъдете денонощно само едно служебно лице.

– Не съм и твърдяла, че върша подобен подвиг.

– Вие ме озадачавате – повтарям. – Не мога да си представя как бихте изглеждали в една семейна или интимна обстановка. Странно, нали!

– Не виждам нищо странно. Такава обстановка наистина не ми е привична.

– Да не би случайно…

– Не. Нито случайно, нито нарочно – поклаща глава Мод. И с къса въздишка добавя: – Вечната история. Ако жената не ви обръща внимание, обявявате я за лесбийка.

– Не бих могъл да се оплача от липса на внимание.

– За вас жените вероятно се делят на два дяла: тия, дето търсят мъж, и ония, дето вече са го намерили. Затова и не можете да ме класирате.

Тя ми отправя бегла полуусмивка в смисъл: познах ли, и отпива глътка минерална вода.

– Трети вид наистина не ми е известен – признавам. – Или, по-точно, третият вие също го елиминирахте.

– А вие от кой вид сте? – запитва дамата съвсем ненадейно.

– Мисля, че съм от насрещния пол.

– И какво като сте от насрещния пол? Да не смятате, че този, вашия, насрещния, има някакви особени привилегии?

– Не смея да се надявам на подобно нещо.

– Напротив: съвсем уверен сте. Иначе бихте могли много лесно да си обясните моя случай чрез своя собствен.

– Но аз съм един самотник, Мод.

– Аз също. И то без тая фалшиво-трагична интонация.

– Значи, опивате се от самотата.

– Нима самотата е толкова неприятна в един свят, където всяко общуване означава да бъдеш използувана от някого за нещо си?

– Може да означава и обратното: вие да използувате някого за нещо си.

– Когато подобен случай ми се представя, не отричам, че го правя. Както, вероятно, и вие. Но това са само паузи в самотата. Хигиенични дози. Колкото за да разбереш, че самотата е най-скъпото ти притежание.

– Ясно – кимам. – Ла Гарсон, жената-ерген.

– И такива романи ли четете?

– Боя се, че надценявате моята начетеност.

– Бих взела един сладолед – сменя тя темата.

– А кафе?

– Кафето ще бъде за вас.

Тъй че идва ред и на десертите, а при Мод всяка консумация представлява поредна дупка в разговора.

– Може да сте силна в риториката, и все пак ме озадачавате – позволявам си да повторя рефрена след някое време.

– Аз съм просто жена от третия тип, ако това толкова ви интригува.

– Искате да кажете: четвъртия.

– Нека да е четвъртия. Изобщо най-баналния в наши дни. Жената, дето не мисли непрестанно за мъжа – мъжа, който се опитваш да задържиш, или мъжа, който се опитваш да намериш.

– Ами иначе как ще се раждат деца.

– А защо трябва да ги раждаме? За да ги готвим за атомната смърт? Или за да увеличим населението на двайсет милиарда?

– Не съм разсъждавал по тия въпроси.

– Естествено. Нали вие не раждате. Пристигате, получавате си порцията приятни спазми и заминавате. А ония, другите спазми, болезнените, остават за жената.

– Изпитали ли сте ги?

– Малко остана. Добре, че навреме разбрах какво ми трябва и какво не ми трябва в резултат на своя пръв и, надявам се, последен брак.

– Бракът все пак не ви се е разминал.

– Е, да, защото сме като маймуните, нали сме произлезли от тях. Щом другите напират към брака, значи и ние трябва да напираме и да смятаме, че бракът е алфата и омегата на живота. И дори след като сме опитали горчилките на семейната тягост, пак даваме вид, че плуваме в щастие, и даже си мислим, че бракът наистина е щастие, само че на нас лично не ни е провървяло и съвсем не се сещаме, че всички останали също като нас се преструват на ужасно щастливи. Подражаваме един на друг, нищо повече. Също като маймуните.

– Това е от Сеймур – промърморвам. – Този път не можете да ме разубедите. Това е от Сеймур.

– Мисля, че излишно споменавате името на тоя човек, след като дори не го познавате – забелязва почти любезно Мод. – Ако го познавахте повече, щеше да ви е ясно, че той никога не би седнал да води разговори с мене.

– Вие сте ужасно влюбена в него – подхвърлям напосоки.

– Уважавам го.

Най-после едно същество, което обича Сеймур. Той държеше на Грейс, а тя му се изплези. Тази е влюбена в него, но той пет пари не дава за нея. Вечното разминаване.

– Какъв абсурд – произнася Мод, сякаш прочела мислите ми. – Хората смятат, че се срещат, а всъщност се разминават. Не могат да живеят отделно, не могат един без друг, а в същото време, вън от практичните съображения, не значат нищо, ама абсолютно нищо един за друг.

– А защо поставяте в скоби практичните съображения?

– Когато ми е нужен мъж, не е трудно да го намеря. Повече ме затруднява изборът. Не мога да пусна всеки кретен в леглото си.

– Мерси – кимам.

– Нямах предвид вас. Вие сте особен случай.

– Съвсем не съм особен. Особена е ситуацията.

– То е все същото. Трябва да се действа по разписание. И по предписание. Изпихте ли си кафето?

– Почти.

– Тогава да плащаме.

Изглежда малко уморена от приказките, но и облекчена. При тая скука. И при това чакане. Чакането е труден занаят.

Изкачваме се от бара в хотела. Дамата, както винаги, ме съпровожда до вратата на стаята ми, за да не би случайно да се загубя в коридора.

– Мисля, че за един път бихме могли да нарушим предписанията и да поделим самотата – забелязвам, колкото да се намирам на приказка.

– Вие се оказвате по-нахален от подозираното – въздъхва Мод. За да добави: – Само че ще я делим оттатък, при мене. Не тук.

– Нима във вашата стая няма подслушвателна апаратура? – питам.

Нова въздишка.

– Вие не сте чак такъв обект, Албер, че да заслужавате подслушвателна апаратура, И за момента аз съм ви напълно достатъчна като апаратура.