Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 21 страниц)

Настава къса пауза, явно необходима на Добс, за да подреди въпросите в главата си. Може би той не е съвсем готов за разпита. Може би не е очаквал, че Уйлям тъй бързо ще отстъпи. Може би още се съмнява в неговата готовност, защото по някое време подхвърля:

– Само да сме наясно; ще освободя вас, не оня австро-белгиец.

Сеймур не възразява и търпеливо очаква въпросите. Може би наистина е решил да ме похарчи. Но и да е решил друго, нещата в момента не зависят от решението му.

Фургонът равномерно се полюшва, без прекалено залитане. Шофьорът очевидно кара точно според рецептата на Мод: следва редицата и не се изкушава да изпреварва. Изобщо удобно пътуване, ако не говорим за душния въздух, напоен с оная сложна, неопределима, но винаги неприятна миризма, която витае в складовите помещения, дето се трупат най-различни вехтории.

– Искам да ми кажете първо, каква е връзката ви с този, дето седи до вас – обявява Добс, решил очевидно да почне с нещо по-лесно.

– Тук нейде работи ли магнитофон? – пожелава да се осведоми Сеймур.

– Това не е ваша работа.

– Понеже държа отговорите ми да бъдат документирани, за в случай, че после ви скимне да ги преиначавате – обяснява Уйлям.

– Ще бъдат документирани, не се безпокойте.

– Отговарям: Хер Шулце ми е познат отпреди няколко часа.

– Шулце или Каре?

– Аз го познавам като Шулце.

– И как така ненадейно се запознахте?

– Представи ми го една моя позната. Помоли да го взема с колата си до Страсбург, понеже неговата се била повредила.

– Защото вие отивате до Страсбург…

– Именно.

– И коя беше тази ваша позната? Име, адрес и пр.?

– Мис Модести Милтън.

По скептично навъсеното лице на Добс най-сетне се появява сянка на интерес. Значи, Сеймур закопа и Мод, казвам си.

– А! Мис Милтън, така ли?

Уйлям кима.

– А какви бяха отношенията между мис Милтън и мистър Каре?

– Това не мога да знам.

– Ясно – потвърждава Добс. – Очевидно вие не знаете нищо. Диплома на висшист, титла на професор, а не знае нищо.

Той поглежда към Сеймур и състрадателно поклаща глава.

– Така няма да стигнем доникъде, мистър. Допускам, че се стеснявате. Допускам, че се боите да не издадете нещо, което не ни е известно. Затуй ще си позволя да ви помогна, макар това да противоречи на служебния правилник. Ще ви кажа в общи линии какво вече ни е известно. За вас ще остане най-лесното: да потвърдите фактите. Така става ли?

– Ваша работа – свива рамене Уйлям. – Вие почнахте разговора, не аз.

– И така, цялата тъй наречена сделка между вашия Каре и Райън е била предварително монтирана. Монтирана от вас, мистър, с близкото сътрудничество на същия този Каре и на Томас. Томас е добре познат, където трябва. Досието му е достатъчно красноречиво. Колкото до вашия Каре, имаме всички основания да смятаме, че се касае за комунистически агент и това много скоро ще бъде установено.

Той прави къса пауза, за да провери по обичая си какъв е ефектът.

– Така стигаме до ядката на вашата машинация, мистър: вие сте организирали тая сделка с единствената цел да злепоставите Райън, като му пратите някакъв комунистически агент, който ще продаде оръжието на някакъв комунистически режим, което пък естествено няма да остане в тайна, и ето невинният Райън хлътва…

– Не допусках, че Райън има приятели – промърморва сякаш на себе си Уйлям.

– Обаче сте забравили, че има баща – отвръща Добс.

И сетил се, възклицава:

– Значи, признавате, че познавате Райън!

– Как не! Заедно следвахме в университета.

– И вие с вашите университети! – избъбря презрително безличният тип.

– А кой уби Томас? – запитва Сеймур.

– Вие, естествено. За да премахнете един не много надежден съучастник. Изобщо вие пипахте доста решително за един висшист. Обаче на края се издадохте. Издадохте се с покушението на Мур.

– Не съм чувал такъв.

– Оставете това. Щом сте работили с Томас, не може да не знаете, че Мур бе дясната ръка на Томас. Само че след като Томас умря, Мур вече нямаше на кого да бъде дясна ръка, затуй, щом го притиснахме, и си изпя урока. Тогава разбрахме, че в играта има още един играч. Но да не се отвличаме. Чухте фактите. Потвърдете ги и ще ви оставим на следната бензостанция.

– Не вярвах, че сте натрупали толкова факти – признава Уйлям.

– Вие, цивилните, ако не бяхте така наперени, можехте да научите доста неща от нас, военните – ухилва се Добс.

– Наистина не вярвах… – мърмори Сеймур.

И додето седи тъй на скамейката, отпуснат и загледан надолу, тялото му изведнаж за част от секундата се изпъва и опряно върху нозете, полита в ненадеен скок върху Добс. Ръката с револвера бива тласната встрани. От заглушителя се разнася немощен изстрел, сякаш отпушваш бутилка.

Били с обичайния рефлекс на телохранител насочва пистолета към Сеймур, удобен момент, за да го сграбча за ръката и тъй стремително да я извия, че пистолетът се търкулва на пода.

– Дръжте го така само секунда, Майкъл – обажда се Уйлям.

Не знам какво е направил с Добс, но онзи се е проснал в безсъзнание върху пода на фургона. Какво е направил ли? Вероятно същото, което прави и с Били: една малка пластична ампулка, завършваща с твърдо острие, забита и изстиска на за нула време във вената. Готово.

– Приберете си портфейла. Трябва да открием магнитофона, ако има такъв – казва Сеймур и се отправя към сандъците в другия край.

Магнитофоните се оказват три, програмирани за последователно действие. Добс вероятно е предвиждал, че разпитът няма да бъде ни къс, ни лек. Може би е предвиждал и известни реакции от наша страна, но какво като е предвиждал. Двама души и два пистолета срещу някакъв беззащитен професор, това поражда самочувствие на пълна сигурност. А когато си прекалено сигурен…

– Магнитофоните са свързани с кабината на шофьора – установява американецът, додето прибира ролките.

– Може би и нещо друго е свързано с кабината на шофьора.

– Какво значение, щом не е влязло в действие – отвръща Сеймур. – Хайде, гответе се за приземяване!

Камионът се движи с умерена скорост. Умерена, ако си вътре в него, а не ако скачаш. Но време за губене няма. Ще трябва да се рискува някой навехнат или счупен крак, макар че тъкмо сега моментът е най-неподходящ за такива неща.

Сеймур отваря вратата и точно тогава камионът като по чудо забавя ход и съвсем спира. Значи вратата е свързана с кабината.

– Бързо! Скачайте! – извиква Уйлям и изчезва в тъмното.

Следвам го, но едва съм се озовал на асфалта и виждам, че шофьорът на свой ред излиза и се затичва насам. Прескачам желязната релса, ограждаща шосето, като се питам къде ли е потънал Сеймур. Един бегъл поглед назад ме убеждава, че шофьорът ме е зарязал и е решил да види какво става във фургона. Добро намерение, осуетено от американеца, който изскача от другата страна на камиона и с един удар в тила събаря противника. Бих помислил, че джобовете на Уйлям са пълни с пиринчени топки, ако не бях присъствувал лично на обискирането му.

– Изглежда, че сме точно до Базел-бад – казва Сеймур, като идва при мене. – Дели ни само тая гора. И най-добре е да я пресечем пеша. Шофьорът скоро ще се свести.

– Не можахте ли да му приложите една ампула?

– Свършиха се. И по-добре – без ампула. Ако камионът се задържи дълго тук, полицията по движението непременно ще довтаса. Нека се свестява и заминава.

Движим се напосоки в мрачината между дърветата, додето излизаме на някаква пътека. Дъждът е постихнал и вече съвсем леко потропва в листовината.

– Предполагам, че сте били в Базел-бад – произнася полугласно американецът.

– Минавал съм транзит.

– Удобна граница. От едната страна е Базел-бад, а от другата – Базел. Всъщност градът е един и граничната линия дели улици, дворове, даже сгради. Планът ми беше да ви прекарам през една такава сграда.

– Само че каналът се запуши.

– Не се е запушил. Боя се по-скоро, че се е продънил. След като тия типове са се размърдали, не смея да се доверявам на никого. Вярно, че човекът ми е близък. Но нали вече ви казах – дружбата често е само междинно звено между две предателства.

Пътеката извива нагоре. Гората е пооредяла. Почвата става хлъзгава и лепкава. Над височината пред нас се появява бледо зарево.

– Бих запалил една цигара – избъбря Сеймур, – но няма как. Отдавна не съм се катерил посред нощ из баирите.

– Аз – също.

– На времето обичах да скитам в планината.

– Аз – също.

Движим се бавно с леко залитане. Дъх на влага и мокри листа – също като в спалнята ми там, в онази вила.

– Усещате ли тая остра миризма? – пита Сеймур.

– Свежа е.

– Мирише на гробища – възразява американецът.

– Нима ходите по гробища?

– Случва се. Сестрите ми изобщо не са стъпили на гроба на майка ми, тъй че трябва поне аз да я навестявам.

Той спира да си поеме дъх и добавя:

– Тя не ме обичаше твърде. Нали ви казах – бях дошъл на тоя свят съвсем неканен. Но аз още ходя на гроба й. Осъдени сме, изглежда, все пак да обичаме някого. Поне един човек. Поне майка си.

Изкачваме се най-сетне на височината. Това е и краят на гората. Хълмът от другата страна е почти гол. Долу, в ниското, през мъглата на ситния дъжд се виждат светлите ивици на улиците, сякаш очертани с лимоненожълт пунктир върху черната дъска на нощта.

– Да, Базел-бад – установява Сеймур. – Там, на ляво, има един пропускателен пункт. А там, вдясно, е друг. Ние ще минем по средата.

Той посочва някакво място между светлите ивици на улиците, което се откроява единствено с тъмнината си.

– Там е нашият частен пропускателен пункт, Майкъл.

– И вие ли идвате?

– По необходимост. Сам няма да се оправите.

– А вие как ще се оправите?

– Онзи ден пообиколихме насам с моя човек. Накрая все пак избрахме къщата.

– Исках да кажа, как ще се оправите, след като приятелите на Райън са се раздвижили.

– Раздвижването им не е нищо повече от последна конвулсия. Райън е зачеркнат безвъзвратно. Остава му само да влезе в килията. С вашето заминаване вратата на килията се затваря.

Той вади от джоба си пакета цигари, поглежда го, после го прибира.

– Мястото, през което трябва да минем, представлява строителен терен. Изкопи, бетонни основи, колони и трегери – изобщо благоприятна обстановка. Граничната линия е чиста символика. Ако не ни усетят, ще минем като на разходка. Ако ни усетят, ще се наложи да потичаме – напред или назад, според случая. Знаете, че и най-либералната граница е все пак граница.

Почваме да се спускаме надолу по голия хълм, достатъчно тревист, за да не се изпързаляме по калта направо в пропускателния пункт. На триста метра пред нас в мокрия мрак блести белият ореол на първата градска лампа.

– Ще се движим край шосето съвсем непринудено и без излишно бързане – уточнява американецът. – Няма никакви причини за безпокойство. Поне оттук до границата сме все още легални граждани.

– Нямам и намерение да се безпокоя, Уйлям.

– Знам, знам. Не ви е за пръв път.

Поемаме по пътеката край асфалтовата писта. Дъждът отново заплющява в гъсти полегати струи. Уви, вече не съм така уверен, че лошото време е непременно добър знак. Наближава полунощ. Движението на колите е все още оживено, но между шосето и пешеходната алея се издига дълга преграда от храсти, тъй че няма особен риск някой да ни засече.

Край пътя почват да се мяркат сгради, шосето постепенно се превръща в улица, една широка, осветена от флуоресцента улица, по която вятърът люшка сребристите завеси на дъжда.

Долу в ниското Сеймур ме повежда из глуха пресечка – редки лампи, затворени гаражи, тъмни складове и тук-там някоя ниска сграда с черни прозорци. Неколцина случайни минувачи. Нито помен от полицай. Дотук – добре, както казал оня, дето падал от небостъргача.

– Ето я нашата улица – пояснява полугласно Уйлям, когато свиваме зад ъгъла.

И тази е като предишната, сиреч глуха и зле осветена. От едната страна – дълга сляпа стена на някакъв хангар, от другата – още по-дълъг стобор, разтягащ се чак до дъното на улицата.

Сеймур поема с равна стъпка край стобора. Следвам го и смътно усещам, че сакото ми тежи като олово от дъжда, а водата, мокреща косите ми, се стича в обилна вада под яката на ризата. Изминал петдесетина метра, американецът отмества една дъска от оградата и изчезва. С риск да мина за подражател, правя същото.

От другата страна е съвсем тъмно. Толкова тъмно, та изпитваш измамното чувство, че най-сетне си попаднал на сигурно място.

– Нека поседим, да привикнат очите ни – прошепва Сеймур. – Ето, виждате ли, там отвъд е Швейцария.

Не виждам. Нищо не виждам. Тъмнината пред мене е като огромен трап, като мъртво блато, като бездънна празнота. Сетне постепенно почвам да различавам през мрежата на дъжда очертанията на някакъв голям строеж, искам да кажа – голям на ширина, тъй като наливането на бетона е спряло до плочата на първия етаж.

Строежът може би е тъкмо Швейцария, ала в момента той ми се струва недостижимо далечен. А тук, пред нас, тъмнеят само някакви трапища с неясно предназначение и неизвестна дълбочина.

– Готов ли сте, Майкъл? – запитва едва чуто Сеймур.

– По-готов от това – няма накъде.

– Тогава, следвайте ме. И нека не бързаме. Никой не ни чака.

Той тръгва бавно между два трапа, като опитва предпазливо почвата, стъпка по стъпка, сякаш се движи в тресавище или върху тънък лед. Вървя подире му, като гледам в нозете си, доколкото мога да гледам. Така е най-добре – стъпка по стъпка. Така не мислиш за нищо друго, освен за следващата стъпка. Хоризонтът на събития е само на една стъпка пред тебе. Оттам нататък – мрак.

Не знам как е върху тънкия лед, но тук, върху тия мокри купища разкопана пръст, е ужасно хлъзгаво. Установявам го само подир десетина крачки в мига, когато ненадейно се озовавам в някакъв трап. Трапът се оказва не особено дълбок, ала пълен с вода.

– Какво има? Къде сте? – раздава се тихият глас на Уйлям.

– Само на метър под земята. Мисля, че за гроб е нужна по-голяма дълбочина.

– Лъжете се, съвсем достатъчна е – уверява ме американецът.

Съумявам да се измъкна, макар изплескан до уши от калта. Малко по-късно идва ред на Сеймур.

– Моят гроб се оказа по-дълбок от вашия – чувам го да мърмори.

Настроението е шеговито само до третия инцидент. Този път отново пропадам аз, като усещам, че кракът ми се е заплел под водата в някаква жица.

Жица, да. Либералната граница не е чак толкова либерална. Нейде вдясно ослепително блясва прожектор и предупредително проечава откос на лека картечница.

Прожекторът бавно и неумолимо обхожда мрачините на терена с бляскавото си ветрило. Изведнаж пред очите ми лумва слепящо бяло сияние, сякаш лентата на филма се е скъсала. Добре, че трапът е по-дълбок от гроб. Сетне сиянието угасва или отминава нататък.

– Къде сте, Майкъл?

– Отново под земята.

– Тръгвайте веднага. Все направо. Отвъд има две жълти къщи. Минавате точно между тях.

– А вие?

Той не отговаря веднага.

– Удариха ме.

Изпълзявам от ямата. Сеймур се е свил зад купчина пръст. Аз също се снишавам, защото ослепителният лъч пак запълзява към нас, този път – от обратна посока.

– Къде ви удариха?

– Надупчен съм… Двата крака… – избъбря с усилие Сеймур. – Бягайте.

Лентата на нощта отново се е скъсала и над главите ни трепти непоносимата белота на прожектора. Сетне отново ни затрупва мрак.

Трябва да бягам наистина. Трябва да опитам да бягам, преди прожекторът да ме е уловил с дългата си мъртвешка ръка.

– Съжалявам, Уйлям.

Наистина съжалявам. В края на краищата той не е Инстанцията. Не, той не е Инстанцията, макар да е част от нейната зла механика.

Вдигам се, но пак се просвам по очи, защото прожекторът, едва минал над нас, повторно се връща, сякаш ни е надушил. И отново проечава дълъг откос от картечница.

– Бягайте… – повтаря Сеймур. – Двете жълти къщи…

Ти вече бълнуваш, Уйлям – казвам си. – Какви жълти къщи в тоя мрак. През деня може да са жълти, но не виждаш ли, че сега всичко е черно.

– Бих искал да ви помогна – промърморвам просто от неловкост.

– Излишно е, късно е… Бягайте… След малко няма да можете…

Да, наистина, какво ще му помагам. И защо трябва да му помагам. За да стреля някой ден по мене. Нека върви по дяволите с тая своя Инстанция.

Върви по дяволите, Уйлям – казвам си. Заставам на колене, вдишвам глътка въздух за кураж, сетне поемам тежкото отпуснато тяло, вдигам се с мъка и тръгвам напред. Върви по дяволите, Уйлям.

Той сигурно вече губи съзнание, но движението го сепва, защото чувам да бъбри несвързано:

– Оставете ме… Глупак такъв… Да не искате и вас да надупчат…

Не е изключено – казвам си, като с мъка напредвам стъпка по стъпка из тая черна хлъзгава пръст, додето отдясно наново лумва прожектор и невидимата картечница наново почва да трещи.

Не е изключено да ме ударят – повтарям си, – въпреки лошото време. Лошото време е мое време, но не е чудно да ме ударят. Малко по-рано, малко по-късно, нали все натам ни е пътят. И без това съм готов за пенсия.

Правя една крачка, после – още една, с риск прожекторът да лумне в очите ми. Важното е да мислиш само за една крачка, само за следващата, иначе става много сложно.

Американецът е увиснал неподвижен в ръцете ми и добре, че е неподвижен, защото разшава ли се, става още по-тежък. От отпуснатото му тяло се носи дъх на мокра дреха и на тютюн. Много пушиш, Уйлям, трябва да помислиш за здравето си.

Ето го и тоя строеж. Най-сетне. Вмъквам се с треперещи от усилие нозе под железобетонната плоча и се облягам на някаква колона. В небето с глух пукот лумва ракета и нощта става розова и светла като ден, като ранния ден при изгрев слънце.

Замирам в теменужната сянка на строежа, колкото да преодолея тази отвратителна тръпка в коленете. Сетне отново тръгвам колебливо. Стъпка по стъпка. Излишно е да бързаме. Никой не ни чака.

Изпуква нова ракета, сякаш за да ми покаже двете къщи, там, насреща, отвъд строежа. Знаех си, че не са жълти. Розови са, като небето, като въздуха, като всичко наоколо, но аз ги познавам, понеже са точно насреща.

Трябва да изчакам да угасне това зарево. Тук вече няма прожектори. Картечницата отдире е замлъкнала. В края на краищата една аларма може да се вдигне и от някое бездомно куче.

Отново е тъмно. Значи, отново е време за тръгване. Тоя Сеймур не яде почти нищо, а тежи, сякаш е от камък. Добре, че няма за къде да бързаме. Никой не ни чака.

Никой ли? Вие пак ме подведохте, Уйлям. Едва съм се промъкнал под дърветата между двете къщи, когато чувам гласа на Мод:

– Насам, Албер!

Тя седи в някакъв черен ситроен и маха с ръка от прозорчето, но като вижда, че съм с багаж, бързо излиза да ми помогне.

– Мъртъв ли е? – пита дамата с безучастния си глас, Един съвсем безучастен глас, който едва-едва потреперва.

– Въпросът засега е висящ… – промърморва вместо мене мъртвецът.

И отново притваря очи.

* * *

– Трети ден вали – казва възрастният господин насреща, като поглежда недоволно към стъклото на прозореца, по което дъждът се стича на лъкатушим вадички. – Ако питате мене, свършено е с лятото.

– Понякога и през септември има хубави дни – възразява меко другият възрастен господин, седнал до първия.

– Зависи какво разбирате под хубави дни – избъбря все тъй недоволно първият господин. – Има чудаци, дето смятат мъглата и вятъра за дар божи.

– Да, климатът се променя – забелязва примирително вторият господин.

– Бих казал даже, че отдавна се е променил – мърмори първият господин. – Още откакто почнаха тия опити с бомбата…

Те продължават да обсъждат нетърпящия отлагане проблем за климата и за времето, а аз ги слушам разсеяно, притворил очи, защото, ако имам нужда да гледам някакъв възрастен господин, бих могъл да си послужа с огледалото, въпреки че, надявам се, не съм още чак толкова възрастен, нито дотам изкуфял като тия двамата, макар че човек никога не знае доколко е изкуфял.

Слушам прочее до някое време, а сетне преставам да слушам и единственото, което все още долавям от околния свят, е равномерното потропване на колелата върху траверсите и лекото люшкане на вагона насам-натам, насам-натам.

Когато наново отварям очи, откривам без особено огорчение, че двамата възрастни господа са изчезнали и са ме оставили сам с мислите и сънищата си. Поглеждам през стъклото, за да разбера къде сме, но единственото, което мога да установя, е, че сме все още сред дъжда и че през запотеното стъкло на купето се мяркат само тъмните силуети на прелитащи дървета.

Запалвам цигара и разкършвам рамене, защото, когато си в съвсем нов костюм, винаги се чувстваш донейде скован като в рицарска броня, а костюмът е нов, понеже предишният бе станал от дъжда и от калищата на парцал. Изобщо почти целият вчерашен ден бе минал в подготовка и екипировка, а Мод разви доста оживена дейност из магазините за мъжка мода, защото, когато паспортът ти е нередовен, налага се поне фасадата да вдъхва доверие.

Сеймур, под влияние на опиатите и вследствие на изгубената кръв, бе прекарал в сън почти целия ден, тъй че не бе имал време да ми досажда с идеята си за човешката история, третирана като гробище. Оказа се, че е получил три рани, но че те – според дискретния ученик на Хипократ, издирен и докаран от Мод още същата нощ – не са твърде опасни.

– Как можа да се случи това? – запита дамата, когато останахме сами.

Има възмездие – рекох си. Дойде ред и Мод да пита, а ние да отговаряме.

– Много просто – помъчих се да обясня. – Когато летящият куршум засегне жива плът, получава се рана.

– Още на времето ви бях казала, Албер, че познанството с Франк не ви се отрази много благотворно. Тоя ваш плосък хумор…

Наложи се прочее все пак да изложа събитията от предния ден, поне в най-общи линии. По този начин заслужих един нов костюм, без да говорим за обувките. Наистина нека не говорим за тях. Ужасно ми стягат.

– Вие сте царица в изнамирането на всевъзможни неща – рекох. – Костюми, обувки, коли, нелегални лекари и тайни квартири. Не можете ли да направите още едно малко усилие и да ми намерите един паспорт?

– Съжалявам, Албер, но вашите нужди надхвърлят скромните ми възможности. И защо ви е трети паспорт? Да не правите колекция от фалшификати?

– Но нали тия двата, предишните, не влизат в работа?

– Кой ви е казал това? Вече не сме във Федералната република. Вече сме в Швейцария.

– А Добс, Мур и цялата банда?

– Мога да ви уверя, че на тях в момента съвсем не им е до вас.

– Пак недомлъвки.

Тя не отговаря, а отива в съседната стая да навести Сеймур.

Додето най-сетне тази заран удари часът на раздялата. Разменихме по една целувка, без много да се горещим. Не знам как стоят нещата с мене, но колкото до Мод, тя не е по горещенето.

– Как е Уйлям?

– Би искал да ви види.

Заварих го буден и което е още по-окуражаващо – с цигара в уста. Бе се полуизлегнал, опрян на куп възглавници, захапал цигарата и загледан в потона. Извърна бавно глава при влизането ми и запита с леко дрезгавия си глас:

– Тръгвате ли, Майкъл?

– Тръгнал съм преди близо три месеца, Уйлям, а още не съм стигнал.

– Разбирам, че ви причиних доста неприятности… Само не знам трябва ли да се извинявам, след като целият ни живот е една неприятност.

– Не се измъчвайте с подобни въпроси – избъбрям. – В момента ви е нужно спокойствие.

– Смятам, че вместо да се извинявам, по-уместно е да ви благодаря. Вие ми спасихте живота. Крайно неприятно ми е, Майкъл, че ми спасихте живота.

– В такъв случай, забравете го.

– Точно затуй ми е неприятно, защото няма как да го забравя. Ще се сещам за вас. Не стига, че трябва да ходя на гроба на майка си, но сега ще мисля и за вас.

Вратата на купето рязко се отваря, ала това е само момичето с подвижния бюфет:

– Да желаете нещо, господине?

– Бих взел едно кафе.

И когато девойката ми подава пластмасовата чашка, запитвам:

– Колко още остава до Женева?

– Не повече от час, господине.

Женева. Малката стръмна уличка с внушителното название Гранд рю. И малкият възрастен човечец, с тъжните очи, който ми служи за пощенска кутия. Връзката – това е първият въпрос. Останалото все някак ще се нареди.

Като си представя, че от два месеца и половина съм тръгнал за в къщи и все още не съм пристигнал. А разправят, че техническата ера скъсявала разстоянията. Може и да ги скъсява някъде, но не и на нашия етаж. На нашия етаж историите нерядко се развиват малко по-другояче. И денят не винаги си личи по заранта.