Текст книги "Денят не си личи по заранта"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)
Тъй като вече е опитал силата на ръцете ми, нахалникът побързва да извади пистолета. Един бегъл поглед ме убеждава, че това не е одевешният масивен люгер, а значително по-фино съоръжение.
– Стига фокуси – изръмжава новодошлият. – Да вървим.
– Вън е адски пек – възразявам, додето машинално преценявам шансовете си.
– Не прекалявайте, Каре. И моето търпение има граници. Тръгвайте.
– А ако – не?
– Ще ме принудите да ви стрелям.
– Хайде де! Тук, в центъра на Майнц и посред бял ден! Вие не сте чак толкова изветрял.
– Това пистолетче, ако не го познавате, действува без шум и без куршуми. В месата ви се забива само малка ампулка, която впоследствие се изважда. Една малка ампулка с една смъртоносна течност, разграждаща се бързо в организма – в мъртвия организъм, Каре – и неоставяща никакви следи.
– Докъде стигна техниката – избъбрям с респект.
– Да. Шеметни висоти. Само че сега тръгвайте.
– Това няма да стане.
– Не допусках, че един търговец на оръжие може да бъде толкова страхлив…
– Всеки си има някое слабо място.
– … Ако изобщо сте търговец на оръжие. Хайде! Не ме карайте да ви стрелям.
– Ваша работа.
Мур очевидно е затруднен. Още в началото си личи, че държи повече да ме отведе, отколкото да ме дупчи, а сега разговорът е стигнал до безизходица.
– Защо усложнявате излишно нещата? – запитва той с по-мек тон. – Ние искаме от вас само някои сведения, нищо повече. Една малка справка, разбирате ли, нищо повече.
– Това ли било? – възклицавам. – Ами тогава – питайте.
Мур ме поглежда с раздразнение, обаче в израза му се е появил нюанс на колебание. Без да престава да държи пистолета насочен към гърдите ми, той вади с лявата ръка от джоба си малко магнитофонче.
– Добре, Каре! С риск да си имам неприятности, ще ви предоставя едно улеснение. Бъдете точен в отговорите и ще ви пусна да се приберете тъкмо за обяд. Кажете ми, сключихте ли сделка за оръжие с Райън?
– Естествено.
– За какви количества?
Изброявам акуратно количествата.
– На какви цени?
– Цените, знаете, това е сложен въпрос. Райън настояваше да му платя по-високи цени, а във фактурата да бъдат вписани по-ниски.
– Интересно. Какви точно бяха едните и какви – другите?
Давам му и тази справка. Сеймур би трябвало да бъде доволен. Още няколко камъка политат към градината на Райън.
Въпросите продължават да следват:
– Изплатихте ли му сумата?
– Какво ще правя…
– Отговаряйте по-точно.
– Разбира се, че я изплатих.
– Как стана плащането?
– Ами както става: вадиш пари и плащаш.
– Искате да кажете – в брой?
– Да, в брой, в долари, в пачки по десет хиляди, ако държите да знаете всички подробности.
Подир което следва очакваният отдавна въпрос:
– Кой стои зад гърба ви?
– Не разбирам.
– Вие няма да ме убеждавате, че работите само за своя сметка. Тъй че питам: кой стои зад гърба ви?
– Зад гърба ми стои лошият шанс, Мур. Това беше една наистина нещастна идея, да се заловя с вашия Райън.
– Оставете театъра. И не се опитвайте да хитрувате. Отговаряйте точно, защото нямам време!
Тонът отново е станал заплашителен. Сега, след като е изкопчил необходимите сведения, Мур би могъл да си позволи за десерт и тази малка атракция – да ми пусне една ампула.
– Глух ли сте! – извиква грубо мъжът. – Кажете, кой стои зад гърба ви!
Вижте по-добре кой стои зад вашия гръб – би следвало да кажа, но разговорът май почва да става излишен. Иззад таблата на вратата се е появило ново действуващо лице. Действуващо в точния смисъл на думата: един рязък жест и Мур се свлича върху мокета.
– Мокета, Майкъл! Трябва да благодарите на мокета – пояснява Сеймур. – Иначе в тия празни халета всяка стъпка кънти.
– За втори път установих, че сте прекалено ефикасен за един социолог – промърморвам. – Юмрукът ви е страшен.
– Юмрукът? – Американецът разтваря пръсти и ми показва някаква метална топка. – В моя хотел ключът виси на тая бронзова топка, за да не го носиш в джоба си. А аз точно затуй го нося.
Той се навежда и пристъпва към бегъл преглед на джобовете на Мур.
– Човекът има тук наоколо още двама приятели – предупреждавам.
– В момента те не са тук наоколо – отвръща Сеймур, като продължава огледа си.
– А мерцедесът е в Хилтън.
– Нека си седи. Засега той е неизползваем.
– Мод изчезна.
– Ако беше изчезнала, аз нямаше да съм тук – възразява американецът. – Закъснях наистина, но това ви е дало възможност да се позабавлявате.
– Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.
– Единствено опасните заслужават внимание. Впрочем за вас е време да тръгвате. От другата страна на моста ви очаква Мод.
Той ми кима разсеяно и се заема с портфейла на Мур.
В края на надлеза наистина намирам дамата, само че ми е нужно време, за да се уверя, че това е тя. Малко работа с гребена върху прическата, малко ярък руж върху устните, едни огромни тъмни очила – и ето че фасадата е неузнаваема.
– Едва ви познах – промърморвам. – Ако не бяха тия снажни форми…
– Оставете красноречието – прекъсва ме Мод. – Трябва да изчезваме.
Тя ме повежда към паркирания наблизо стоманеносив мерцедес и минута по-късно сме вече на път.
– Изглежда, че и вие нямате вкус към опасните игри – забелязвам.
– Аз имам вкус към вкусните неща, Албер. А като си представя, че в къщи ни чака само една студена шунка…
Опасни игри и студена шунка. Какво да се прави – свят широк, хора разни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
– Престанете с вашия Сеймур – казвам с малко пресилено раздразнение. – Той е пълен авантюрист.
И загребвам с ожесточение от гъшия пастет.
– Вие сте неблагодарен – възразява Мод и на свой ред загребва. – Ако съдя по това, което разказахте, Сеймур ви е извадил от гроба.
– Да. След като предварително ме натика в него.
– Как можете да говорите така! – произнася дамата с нотка на огорчение.
Огорчението съвсем не й пречи да постави добавъчен слой пастет върху филията си.
– Уверяваше ме, че всичко било предвидено и нямало никакъв риск.
– Нали нищо не ви се случи? Какво искате повече?
При тия думи тя отхапва от добре намазаната филия и ми отправя пълен с порицание поглед.
– Но щом всичко е било предвидено, трябвало е да знаете, че Мур ходи у Дейзи.
Жената преглъща залъка и преди да пристъпи към следната хапка, промърморва:
– Може и да сме знаели.
– Трябвало е дори да знаете, че Мур ще иде у Дейзи именно днес.
Мод поднася филията към пълните си устни, но ръката й спира насред път:
– Може и да сме знаели.
– Това исках да чуя. Значи, вашият Сеймур съзнателно ме е натикал в ръцете на Мур, за да му сервирам показанията си и да помогна на Томас в двубоя с Райън.
Дамата не бърза да отговори, а отхапва ново късче и акуратно го сдъвква.
– Мисля, че отивате малко далече в подозренията си. Мур се яви в дванайсет часа, а вие влязохте при Дейзи в десет. Никой не ви е карал да превръщате служебното посещение в оргия.
– Каква оргия? Вие…
– Знам, знам, аз фантазирам. Само че не мога да си представя какво може да прави един мъж при Дейзи в продължение на цели два часа, освен…
– Като че ли не ви е известно каква бъбрица е.
– Известни са ми всичките й качества. Именно затова споменах за оргия.
– Не. Споменахте, за да оправдаете Сеймур. Обаче не успяхте. И да ви кажа ли защо?
Тя не проявява интерес към въпроса ми, заета с филията и с чашата мляко.
– Защото, ако Сеймур не желаеше да попадам в ръцете на Мур, щяхте да предприемете спасителната си акция малко по-рано и, по-точно, докато все още стояхме пред квартирата на Дейзи.
– Не беше възможно, Албер.
– Нали щяхте да бъдете „съвсем наблизо“?
– Съвсем наблизо бях. На не повече от сто метра. И в същия този сив мерцедес. Обаче ако мислите, че шефът е седял до мене…
– Нямам представа къде е седял.
– Затуй не говорете излишни неща. Той беше в колата си на съседната улица. Поддържахме връзка… знаете как.
Дамата се лъже, ако си въобразява, че е разсеяла съмненията ми, но и аз се заблуждавам, ако смятам, че ще ми сервира някоя улика срещу Сеймур. Тя го боготвори. Просто невероятно.
– Ясно – кимам. – Вие двамата сте причината да живея сега втори живот.
– Не допускам, че живеете втори живот – забелязва Мод, след като отпива глътка мляко.
– Какво искате да кажете?
– Предполагам, че живеете поне своя десети или петнайсети живот.
– Може би сте права. Търговията с оръжие е опасна професия.
– Вие не сте търговец на оръжие, Албер – възразява жената, като ме гледа с тъмните си спокойни очи.
– Вярно е. Официалната ми специалност е стъкларията.
– Вие не сте търговец на нищо, Албер. Освен може би – на информация.
– Още малко, и ще ме изкарате агент на Москва.
– Това не допускам. Но предполагам, че все пак сте нечий агент.
– Смятате ме за свой колега. Би следвало да съм поласкан.
Мод отмества чинията и отново ме поглежда.
– Аз съм твърде дребен служител, за да бъда ваш колега. Допускам по-скоро, че сте колега на Сеймур.
Тя замълчава. После ненадейно казва с обичайното си безразличие:
– Понякога имам чувството, че вие двамата доста си приличате.
* * *
Жегата трае вече цели два месеца, живакът на термометъра се движи над цифрата трийсет и вестниците пишат, че такива горещини не е имало от сто години насам.
Не знам какво е било преди сто години, но, доколкото си спомням, началото на тазгодишната жега съвпадна с началото на тази история и, по-конкретно, с онази юнска заран, когато висях пред мюнхенския Кауфхоф, а Мод – за която още не знаех, че е Мод – ме броеше, застанала пред магазина за чанти. И може би тъкмо затуй имам суеверното предчувствие, че щом времето се развали, нещата ще почнат да се оправят.
За жалост времето не се разваля. Ако беше само до времето, лично аз нямам основания да се оплаквам. Спалнята ми е прелестно усойна, а надвисналата от прозореца градинска леха, поливана акуратно от Мод, изпълва стаята с дъха на влага и с аромата на екзотични или може би съвсем обикновени цветя. Тъкмо затуй и само затуй предпочитам да се изолирам тук, в компанията на вестниците и на малките си проблеми, нещо, което съвсем не дразни дамата, за която самотата е най-ценното човешко достояние.
Излиза, че Сеймур е прав, поне в един пункт: наистина ме търсят и наистина са готови да ме премахнат. От което вероятно следва, че американецът е прав; и по втория пункт: най-важното условие за сполучливото ми бягство е Томас и Райън да бъдат отстранени от пътя.
Добре е, че Уйлям тъй присърце се е заел с тая задача, но лошото е, че както винаги, той не действува с голи ръце, а с помощта на хора като мене и Мод, пионки, на които държи, додето са му необходими, и които ще пожертвува, ако развитието на играта го наложи.
„Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.“
„Единствено опасните заслужават внимание, Майкъл.“
Изглежда, че наистина те единствени са способни да привлекат интереса му. Също като авантюризма на Дороти, макар и в интелектуален вариант. Страстта на комарджията или скритата неврастения на тоя безстрастен тип. Струва ми се понякога, че цялата тази история не е за него нищо повече от игра. Една опасна и съвсем безсмислена игра.
Освен ако е другото. Жаждата за някаква самоизява, за човешко действие у тоя човек, отричащ смисъла на всяко действие. Отгласът на отдавна забравеното и отдавна погребано чувство за морал в един свят без морал. Ненадейният изблик на дълго подтискано негодувание у този циник, неспособен за нормални емоции.
Негова си работа. Лошото е, че той замисля комбинациите, но изпълнението ляга върху мене. Той доставя фалшивите долари, но плащането извършвам аз. Той удря Мур, но при случай за това ще отговарям пак аз. Той си разчиства сметките с Томас и Райън, но те и техните приятели търсят мене. И ако не успее да се справи с тия двама мошеници, цялата банда ще се струпа отгоре ми. А ако успее…
Ако успее, нищо чудно да каже: Съжалявам, драги, но каналът е все тъй запушен. Оправяйте се сам с тия два ваши паспорта, нито един от които не влиза в работа. И ще ме зареже. Или ще ми направи последното предложение, същото онова, което вече ми бе направил в Копенхаген: ако не искате да мрете, елате с мене. В моя институт ще се намери едно местенце и за вас.
Опасно е да забравям, че Сеймур е противник. И то не като другите. Другите, всички тия, дето през всички тези години съм срещал на пътя си, бяха ако не по-безобидни, то далеч по-прости. Елиминираш го от играта, в случай че той не те елиминира. Рискуваш куршума – какво друго – точно според правилата на играта и точно в съгласие с обичайните професионални рискове.
Противниците… С годините се понатрупаха доста. Полковник Дъглас и неговият човек, дошъл да ме ликвидира в Париж; Еванс, Уорнър и Райман от оная заплетена и дълга история в Амстердам; Дрейк и Мортън, които, всеки по своя линия, ми бяха приготвили некролога в Лондон; Ралф Бентън, дето обещаваше да ми види сметката в Берн; без да говоря за другите, с които не бях се срещал лице в лице, но които, съсредоточени над досието ми, умуваха в спокойните си кабинети по въпроса къде и как да бъда приготвен за погребението си; без да споменавам за хората без значение, броячите, побойниците, доносчиците и всички тия горили, дето трупаха на гърба ми трудов стаж.
Пъстра галерия от типове, някои дори не съвсем стандартни, някои дори нелишени от известен служебен морал, но всички еднакво надарени с тънък слух, що се отнася до нежното шумолене на банкнотите. Предпазливи бюрократи или авантюристи, хора на интелекта или на точната стрелба, те бяха отчайващо банални в подбудите и реакциите си. В случай на опасност – да запазиш кожата, понеже ти е само една. В случай на катастрофа – да спасиш служебното реноме, понеже на него дължиш заплатата и положението в обществото. А в случай на добра възможност – да сложиш нещо в джоба, понеже трябва да мислиш за старините.
А този тип, този професор по социология и по някои други неща, е просто перверзно чужд на всички тривиални подбуди. Рискува кожата, поставя на карта служебното реноме и реагира като пълен глухар спрямо нежното шумолене на банкнотите. Съвсем излишно е да го питам коя е главната му пружина, след като отдавна ми е дал да разбера, че такава няма. Нима може да съществува машина в постоянно движение и все пак лишена от мотор. Една магнитна аномалия, това си ти, драги Уйлям.
Магнитната аномалия се явява едва на третата вечер подир срещата ми с Дейзи. Мод услужливо донася уискито и даже бадемите, но това не отнема възможността на Сеймур все пак да я порицае:
– Защо само го разнасяте тоя спирт, след като добре виждате, че никой не пие?
А когато дамата побързва да ни остави сами, не пропуска да порицае и мене:
– Вие наистина нищо не пиете, Майкъл. Не пиете, пушите съвсем малко и дори избягвате да спорите. Имам впечатление, че сте в пълна депресия.
– Би трябвало да бъда отдавна в пълна депресия, Уйлям. Учудващото е, че все още не съм стигнал дотам.
– В такъв случай визитата ми става почти излишна – забелязва американецът с лек тон на разочарование. – Дойдох най-вече за да ви ободря…
– … Като оповестите, че каналът накрая все пак се е отпушил.
– Нека не изпреварваме събитията. Още не сме стигнали до канала, но вече сме близо до него. Съвсем близо, Майкъл.
Той се настанява на креслото от другата страна на масичката, отмества небрежно подноса с питието и вади от джоба си познатото магнитофонче.
– Един малък речитатив?
– Защо – не? Казват, че музиката облагородява.
– Именно – потвърждава Сеймур. – Особено такава.
Той натиска бутончето и в стаята зазвучава нова партия от вече познатия дует:
РАЙЪН. Онзи ден вие не ми казахте, че освен фактурата проформа притежавате и окончателната.
ТОМАС. Не сметнах, че ще е разумно да я нося в джоба си, когато идвам в дома ви.
РАЙЪН. Понеже имахте само един-единствен екземпляр…
ТОМАС. Именно.
РАЙЪН. Бих ли могъл все пак да хвърля бегъл поглед върху вашия екземпляр?
ТОМАС. Заповядайте! Нали затуй съм ви поканил.
(След къса пауза.)
РАЙЪН. Хм, да. Това наистина донейде променя нещата.
ТОМАС. „Донейде“?
РАЙЪН. Не забравяйте, че тоя белгиец вие ми го пратихте.
ТОМАС. Нека не затъваме в дебрите на недоказуемото.
РАЙЪН. Недоказуемото днес може още утре да бъде доказано и документирано. Казах ви, че моите хора усилено работят по въпроса. Дори, между другото, са установили, че тая сделка на вашия Каре с онази африканска република е само блъф. Оръжието е било предназначено за другаде и съществуват всички изгледи инцидентът да прерасне в политическа афера.
ТОМАС. Искрено ви съчувствувам.
РАЙЪН. Благодаря. Но не пропускайте да посъчувствате и на себе си. Инициативата дойде от вас, Томас. И това много скоро ще бъде установено.
ТОМАС. Мислех, че идвате с по-сериозни намерения.
РАЙЪН. Намеренията ми са съвсем сериозни. Не както вече ви споменах, всеки разговор с вас е свързан с отегчителни и съвсем излишни протакания само защото не желаете да видите очевидното.
ТОМАС. Очевидното е фактурата, която ви показах. Единственият неопровержим факт в цялата тая бъркотия.
РАЙЪН. Забравихте записа, намиращ се в касата ми.
ТОМАС. О, ако е за записи, аз разполагам с далеч по-интересни неща.
РАЙЪН. Какви неща?
ТОМАС. Това е друга тема. В момента говорим за фактурата. В случай че стигнем до някакво споразумение, може да поприказваме и за записите.
РАЙЪН. Искате да кажете, че подир шантажа, с който сте зает в момента, ще ми сервирате втори шантаж?
ТОМАС. Не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки. И мога предварително да ви уверя, че ако стигнем до сделка, ще ви предоставя звукозаписа като подарък. Потресающ звукозапис, мистър. Само не ме плашете с политически скандали. Аз съм военен човек и нямам вкус към политиката.
РАЙЪН. Вярвам ви. Но не знам дали другите ще ви повярват.
ТОМАС. Е, да: другите ще вярват само на вас.
РАЙЪН. Признавам, че аз също ще се окажа в неприятно положение. Обаче, мисля, ви е известно, че по силата на някои обстоятелства мога да разчитам на закрила от високи места.
ТОМАС. Ще ви пошепна съвсем поверително, че аз също разполагам с добри приятели. А понеже разговорът не по моя вина се отплесна в съвсем странична посока, смятам, че е крайно време да го прекратим.
РАЙЪН. Бих искал все пак да чуя условията ви.
ТОМАС. Най-после. Моите условия, мистър, са далеч по-приемливи от вашите. От обозначената в тоя документ сума, която сте сложили в джоба си, смятам за нормално да получа половината.
РАЙЪН. Половината? Но това е извънредно голяма сума!
ТОМАС. Точно така: прекалено голяма за сам човек. Именно затуй ви предлагам да я поделим.
РАЙЪН. Това е формен грабеж!
ТОМАС. Има нещо такова. Вие грабите Интерармко, аз грабя вас… Обаче какво да се прави. Нещата се развиват тъй, откак свят светува.
РАЙЪН. Готов съм като делови човек да ви платя нещо за документа, но само в границите на разумното.
ТОМАС. А те са?…
РАЙЪН. Сто хиляди!
ТОМАС. Задръжте си ги. И нека приключваме. Боя се, че вие съвсем не сте делови човек.
РАЙЪН. Напротив. Дори ще се съглася на известна корекция, обаче само при едно условие: искам най-първо да чуя записа ви, в случай че такъв изобщо съществува. Какъв е всъщност тоя запис?
ТОМАС. Нали вече ви казах – потресаващ! Каре свидетелствува срещу Райън: как е сключена сделката, колко пари е броил, изобщо всички подробности.
РАЙЪН. Бълнувате, драги.
ТОМАС. С вас наистина е трудно да се преговаря. Записът се намира в касата ми, на пет крачки от нас.
РАЙЪН. Искате да кажете, че сте открили Каре?
ТОМАС. Именно.
РАЙЪН. И къде по-точно?
ТОМАС. Където трябваше да се и очаква: в Кьолн, постоянното му свърталище.
РАЙЪН. И сега той е в ръцете ви?
ТОМАС. Не съм длъжен да ви давам подробна информация. Мога само да кажа, че Каре е вече извън вашия обсег.
РАЙЪН. Очистили сте го…
ТОМАС. Да не навлизаме в излишни детайли.
(Отново – къса пауза.)
РАЙЪН. Добре. Лансирайте една разумна сума и донесете записа.
ТОМАС. Сумата е вече лансирана, мистър. И поправки няма да има – можете да ми вярвате.
(Паузата този път е значително по-дълга.)
РАЙЪН. Хубаво, дайте да го чуя този ваш запис.
(Запис в запис – това е доста досадно за слушане, особено когато един от участниците в разговора си ти самият. Прочее прескачам тази част от лентата.)
ТОМАС. Е, сега вече готов ли сте?
РАЙЪН. Почти. Има само още една малка подробност.
ТОМАС. Дано да е само една.
РАЙЪН. Аз ви плащам сумата, вие ми давате фактурата и записа. Но понеже и фактурата, и записът са копия, нищо не ви пречи утре отново да се явите и да поискате нещо добавъчно. С две думи, обичайната механика на верижния шантаж.
ТОМАС. Вече казах: не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки.
РАЙЪН. Вашите представи за честност са ми напълно ясни още от времето на онази нигерийска афера. Помните я, нали?
ТОМАС. Не виждам по какъв начин бих могъл да ви уверя, че не разполагам с други копия.
РАЙЪН. Излишно е да ме уверявате. Все едно, няма да ви повярвам. Затуй предлагам нещо съвсем просто: ще ви броя парите срещу съответна разписка. Така, щем не щем, ще бъдем свързани до гроб, като сиамските близнаци.
ТОМАС. Това наистина е голяма чест за мене, да бъда свързан с човек като вас… Но чак до гроб…
РАЙЪН. Друг изход не съществува, Томас. Никой на мое място не би постъпил другояче. Признавам, че решението е малко неприятно и за двама ни, обаче в същото време еднакво ни подсигурява.
(Къса пауза.)
ТОМАС. Хубаво. Съгласих се. Да вървим за парите.
РАЙЪН. По тоя час? Парите са в служебната ми каса. Елате утре, донесете документите, подпишете ми разписката и ще си получите парите. Такава фантастична сума!…
ТОМАС. И на това се съгласих. Утре в единайсет, удобно ли ви е?
РАЙЪН. Винаги съм на разположение.
Следват още няколко незначителни фрази, сетне ролката свършва.
– Чакам да чуя мнението ви – избъбря Сеймур, като прибира магнитофончето и пали поредна цигара.
– Смятам, че Райън твърде лесно отстъпи по въпроса за сумата.
– Прав сте.
– Това ме кара да мисля, че плащането едва ли ще се извърши.
– Защо не? Той разполага с две чанти долари и вероятно вече е имал възможността да се убеди, че банкнотите са до една фалшиви. А фалшивите долари не струват много нещо.
– Разписката на Томас също не струва много нещо – забелязвам. – Тя ще струва още по-малко от момента, в който Томас установи, че е получил чанта фалшиви пари.
– И това е вярно. Томас разбира, че Райън едва ли ще извади наяве една разписка, която изобличава и самия Райън. И щом установи, че е бил измамен, шантажът ще почне отново и в по-заплашителна форма.
– Искате да кажете, че за Райън тази история с плащането е само начин да печели време.
– Не. Райън действително ще му плати. Питам се само – по кой начин?
Той ме поглежда изпитателно:
– Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?
– Вече ви казах, че цялата тази история съвсем не ме забавлява.
– А, да: защото не виждате смисъла. Забравих, че вие във всяко нещо търсите смисъла. Готов сте да рискувате даже живота си, но само в случай че виждате смисъла.
– Че как иначе?
– Ами просто така: ако животът все пак има някаква стойност, то е само поради риска, поради заплахата на смъртта. Съвсем илюзорна стойност, обаче какво да се прави – човек е свикнал да цени нещо само когато съществува опасност да го загуби. Казваш си, вярно, животът е сив, но къде по-сива е Голямата скука. Какво ме гледате?
– Питам се дали бихте изпаднали в такова оживление, ако трябваше да извършите нещо добро, па макар и с риск за живота си.
– Но какво по-добро от туй, което вършим ние двамата с вас, Майкъл? Преследваме два изрода. Воюваме със злото.
– Вие воювате не зарад злото, а зарад воюването.
– Възможно е. Обаче какво съм виновен, че философите и до днес не са успели да ни обяснят що е зло и що – добро.
– Не усложнявайте излишно нещата. Съществува неписан морал.
– Кой например? Вашият или онзи на десетте божи заповеди? Вашият ми е непонятен. А колкото до десетте божи заповеди, те като всички морални норми са дело на користни хора. Когато чуете „не кради!“, може да се обзаложите, че тази норма е дело на човек, който е притежавал доста неща за крадене, иначе въпросът не би го занимавал. И когато някой ви съветва „не прелюбодействувай“, бъдете сигурен, че той има красива съпруга и ужасно се бои от рога. А що се отнася до „почитай баща си и майка си“, тая заповед положително е съчинена от родители, лишени от всяко основание да бъдат почитани – иначе за какво са им заповеди.
– Е, съществуват и други норми.
– Например?
– Ами, да речем, „обичай ближния си“.
– Кой ближен, Майкъл? Райън или Томас? И защо съм длъжен непременно да го обичам? Вие мене обичате ли ме?
– Въпросът ви е доста безцеремонен.
– А какъв друг може да бъде в областта на доброто и злото, които, ако вярваме на специалистите, са непримирими като светлината и мрака, като живота и смъртта, като деня и нощта?
– Нещо някога се е случило с вас, Уйлям. Не допускам да сте се родили с тия идеи в главата си.
– Е, разбира се, и аз като всички съм минал през пубертетната възраст на илюзиите. Искал съм вероятно да обичам света и хората, да правя нещо за света и за хората, може би – знам ли – да живея само за света и за хората. Навярно и затуй съм ги намразил. Няма по-безпощаден съдник от измамения обожател. Няма по-отрезвяващо чувство от разочарованието. Илюзиите са нещо много приятно, но само додето не са се разсеяли. След това се събуждаш и виждаш как неземната ти красавица се е разкрачила над бидето, за да изплакне следите от поредното си блудство.
– Знам, че сте преживели някои неща.
– Оставете ги тия неща, те са без значение. Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи. Изводите, драги, са дошли вероятно не от една-две травми, а от дреболиите, нечистите дреболии на живота, на всичко туй, дето те заобикаля, на всичко туй, дето неволно го опознаваш дотам, та почва да ти се повдига. Тая нечиста, неприятна миризма на живота… Не я ли долавяте, Майкъл?
– Долавям по-скоро нещо друго. У вас има някакво подтиснато чувство за справедливост и това ви кара да се усещате страшно неловко.
– Чувство за справедливост ли? Като почнете и вие с тия ваши големи думи… По-скоро – един каприз, драги… Не сте ли забелязали, че падам донейде творческа личност, макар и неосъществена. В такъв случай какво чудно, че след като толкова време съм работил по чужди заповеди, внезапно ми е скимнало да изпълня и един свой замисъл. Един съвсем дребен замисъл, просто така, за да си освежа илюзорното самочувствие на свободен човек.
При тия думи той захвърля угарката в пепелницата и разсеяно поглежда към подноса:
– Тя пак е донесла бадеми.
* * *
„Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?“
Когато Сеймур бе произнесъл тия думи, бях ги взел за чиста риторика. Как мога да присъствувам на една сделка между Райън и Томас, щом и двамата само чакат да се появя, за да ми видят сметката.
Разбирам, че не се касае за риторика едва на следната заран, когато Мод запитва по време на закуска:
– Не бихте ли искали да се поразходим?
– Нали сама бяхте казали „никакво излизане“!
– Всяко нещо с времето си, Албер. Сега директивата е друга.
– Тогава – изпълнявайте си я. На мене никой не ми е давал директива.
– Прав сте. И никой не ви задължава да идвате с мене. Ще ми бъде просто по-приятно, ако…
– За приятно ли става дума, или за полезно? – прекъсвам я.
– Смятам, че ако сме двама, самочувствието ми ще бъде по-добро.
– Така кажете, че имате нужда от телохранител. Какво оръжие ще ми предоставите?
– Оръжие не се предвижда. Нито битка. Но ако сме двама, това ще ми даде възможност, в случай че стане нещо, да се измъкна и да предупредя шефа. Той ще бъде съвсем наблизо.
– Знам го вече това ваше „наблизо“.
Разбира се, въпреки мърморенето половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса към Франкфурт. Жегата продължава, а автомобилното движение по аутобана едва ли някога е секвало, тъй че вентилационната уредба насища колата най-вече с топъл дъх на бензинови пари. Мод отново е прибягнала към пестеливата маскировка: свободна, даже донейде чорлава прическа, яркочервени устни и тъмни очила, не тия, обичайните, а други, далеч по-импозантни, закриващи половината лице.
Защо да скромнича: аз също съм дегизиран, макар и само по два пункта. Лекото измиване на косите с някаква безцветна течност им е възвърнало някогашния тъмнокестеняв цвят, а очилата в златни рамки са ми придали нещо от глуповатия израз на ония субекти, които, за да спечелят университетската диплома, загубват част от зрението си в прекалено зубрене. Очилата съм ги сложил още в къщи, за да свиквам. Да свиква по-скоро носът ми, отколкото очите, тъй като стъклата им са без диоптри, също като тия на нещастната Грейс.
– Да не ви е скимнало наистина да ме водите у Райън? – запитвам, когато стигаме Франкфурт и Мод, преодоляла наплива на централните квартали, влиза в познатата улица.
– Почти – отвръща дамата, погълната, както винаги, от сложната механика на кормуването.
В открития паркинг има предостатъчно свободни места, ала жената го задминава и спира до съседния ъгъл, точно при входа на някаква кокетна сладкарница. Мисля, вече казах – те всички са кокетни.
Влизаме в гостоприемното заведение, като и тук подминаваме свободните места, за да се озовем на първия етаж, с просторен изглед към площадчето, към споменатия вече паркинг и към входа на фирмата „Самсон – резервни части“. Сядаме край една масичка до витрината и поръчваме обичайното – огромен сладолед за Мод и малко кафе за мене.
Помещението е нито празно, нито пълно, понеже любители на сладкишите се намират по всяко време и понеже още е далеч от часа на обедната почивка, когато настъпва напливът. Забелязала, че обхождам с поглед обстановката, дамата измърморва:
– Не си раздвоявайте вниманието, Албер. Навън имате достатъчно обекти за наблюдение. Оставете интериора на мене, още повече в момента най-важно е стълбището, а то е зад гърба ви.
Сервитьорката донася поръчаното и се отдалечава, а Мод добавя:
– В случай на нежелани посетители, ще ви настъпя под масата.
– Обаче не много силно – побързвам да я предупредя.
И тъй – площадчето. Или, както биха се изразили астрономите на техния език – хоризонт на събития. Събития не липсват, в смисъл че коли и хора минават и заминават, ала това не ми пречи да си пия кафето. Мод също спокойно гребе от огромния сметанов масив, като следи с крайчеца на окото невралгичното стълбище. Тя е такава царица на безучастния израз, че не издава дори насладата, която без друго изпитва от лакомството.
Часът е единайсет без пет, когато в паркинга най-сетне се приютява една интересна кола. Интересна, понеже от нея излиза Томас. Джобният човек заключва акуратно опела си, сетне с чанта в ръка се запътва към входа на „Самсон“ и потъва вътре.
