Текст книги "Денят не си личи по заранта"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 21 страниц)

В колата настъпва мълчание, едва-едва озвучавано от лекия равен шум на мотора.

– Вие съвсем не се интересувате как е протекъл разговорът с Томас – сещам се. – Това ме навежда на мисълта, че сте успели някак си да го запишете.

– Защо трябва да ви отегчавам с въпроси. Каквото имате да казвате, ще го кажете на шефа.

– Надявам се, че няма да ме мъкнете по тоя час при шефа.

– Съжалявам, Албер, но именно туй ни предстои.

* * *

Визитата у Сеймур този път е съвсем кратка и делова, без философски отстъпления и козешки истории. Място на срещата е отново квартирата на Мод, ала присъствието на Мод се отгатва само по откъслечните шумове в кухнята. Предавам почти буквално беседата с Томас, додето Сеймур измерва с крачки помещението и го насища с тютюнев дим.

– Имам чувството, че най-после сме поставили операцията на релси – установява американецът, след като свършвам.

– По релсите също стават злополуки – позволявам си да забележа.

– Оставете това. Нека видим по-отблизо възможните варианти на вашата среща с Райън. Тази среща вероятно е вече съвсем близка, Майкъл.

И ние се заемаме с вариантите, а после и с леката вечеря, приготвена от Мод, тъй че едва на края успявам да пусна в ход репликата, която от сума време е заседнала на гърлото ми:

– Вие не ми казахте, че ще се наложи да прибавям към фактурата и саморъчно свидетелство. Вероятно не сте допускали подобен каприз от страна на Томас.

– Допусках го, разбира се, но не исках отрано да ви плаша.

– Изчаквали сте момента, когато ще бъда готов на всичко.

– Вие никога няма да бъдете готов на всичко. Там е нещастието ви.

– И все пак това харакири под формата на писмено самопризнание…

– Ако знаехте само колко досаден ставате понякога с вашите пазарлъци – въздъхва отегчено Сеймур.

Сетне добавя по-снизходително:

– Бъдете спокоен, Майкъл. Няма да ви принуждавам да пишете. Нали вече ви казах: да обещаеш, не значи да изпълниш. Поне в нашия занаят не съществува такова правило.

Изобщо по време на целия разговор Сеймур е хладно доброжелателен. Никакъв намек по повод неотдавнашния ми опит за бягство, сякаш не е имало такъв опит или сякаш американецът не е в течение. Защо трябва да се дразним точно в навечерието на срещата с Райън.

Срещата с Райън. Аз все още се съмнявам, че тя ще се състои, когато два дни по-късно Мод съобщава по време на тихата ни вечеря в „Лавалиер“:

– Съветвам ви да си легнете рано, Албер, и да се наспите добре.

– Оставете медицинските препоръки – промърморвам. – Кажете по-добре – кога и къде?

– В бюрото на големия шеф, естествено. И точно в единайсет часа. А понеже бюрото е във Франкфурт, това означава да тръгнем оттук в девет.

И ето ни отново във Франкфурт през тоя хубав юлски ден, сиреч слънчев и горещ, колкото си иска. Мод е гарирала колата в двора-паркинг, намиращ се недалеч от импозантната каменна сграда, в която подир пет минути ми предстои да хлътна.

– Фирмата е на втория етаж – осведомява ме дамата. – Ще кажете, че отивате в анекса, това е достатъчно. Напомням ви, че е желателно да изведете Райън подир преговорите. Предложете му обед или аперитив. Ето ви резервния ключ от колата. Тя ще бъде на ваше разположение…

– Не се преуморявайте – спирам я. – Вече за трети път ми повтаряте тия неща.

Масивната бронзова табела на втория етаж гласи лаконично:

САМСОН

резервни части

Отваря ми някаква секретарка от стария тип, сиреч не твърде млада и не съвсем привлекателна.

– Имам среща в анекса.

– За кого да съобщя?

Подавам визитната си картичка.

– Моля, почакайте тук.

Тя прави гостоприемен жест към тясното холче, сякаш ме кани да седна, и изчезва през една врата. Не сядам по простата причина, че няма къде, освен на пода. Обстановката е доста смразяваща. Масивни метални врати, боядисани в стоманеносив цвят, и плакати с изображения на огромни болтове, зъбчати колела и сачмени лагери.

Секретарката от стар тип се е върнала:

– Оттук – подканва ме тя. – Вратата в дъното на коридора, ако обичате.

Следващият етап се оказва секретарката на самия Райън. Тя не е от стария тип, но не принадлежи и към новия. По-скоро – междинно звено между двата типа. И по-точно – зрялата дама с прошарени коси, срещната неотдавна в дома на Томас.

– А, мистър Каре – награждава ме тя с усмивка, като сочи следващата врата. – Очакват ви.

Най-сетне съм в светилището. Нищо общо с импозантните представителни кабинети, респектиращи с дебели килими и масивна мебел. Помещението е неголямо, но всеки сантиметър е осмислен и оползотворен. Оползотворен с метални части в сив цвят, макар и не резервни. Шкафовете, бюрото, столовете, рамката на прозореца, абажурите – всичко е от метал. Изключение може би прави само стопанинът. Може би. Да се надяваме, както казва Мод.

Облакътен върху бюрото си, той в момента напомня не толкова на стоманен болт, колкото на костенурка. Дълга шия с малка глава, движеща се изпитателно насам-натам. Костелив гърбав нос, увенчан с очила в златни рамки, през които надничат малки черни очи. Що се отнася до корубата, тя е скроена от оня класически плат, наричан английска фланела и, естествено, е сива на цвят, като всичко останало в този кабинет, солиден и строг, сякаш вътрешност на огнеупорна каса.

Костенурката е високомерна по нрав и иронична по тон. Разбирам го още от първата реплика:

– На вашите услуги съм, мистър.

При тия думи, произнесени с неприятно скърцащ глас, шефът променя позата и потропва с костеливи пръсти върху бюрото, в знак че няма много време за губене.

– За да не ви отегчавам, позволих си да нахвърля в писмен вид нещо като поръчка – произнасям според указанията и вадя от портфейла листа, получен от Мод. – Става дума за…

– … За резервни части – побързва да ме прекъсне Райън.

Тонът на дрезгавия глас означава не дрънкай много, тъй че млъквам. Стопанинът навежда гърбавия си нос над заявката, сякаш не я чете, а я души. Изглежда, обонянието му е силно, защото не се налага да души дълго.

– Поръчката е изпълнима – произнася шефът, като ми отправя блясъка на очилата си.

– А бих ли могъл да знам цените?

– Законно любопитство.

Райън вади от джоба си масивна самописка и с обигран жест нахвърля няколко цифри върху листа, сетне ми го подава. Както съм и очаквал, претенциите на домакина се оказват далеч по-високи от тия на Томас.

– А отстъпката?

Костенурката ме поглежда с леко сепване, сякаш се готви да запита каква отстъпка, после избъбря неохотно:

– Обичайните десет процента.

– Десет процента, дори за това устройство? – възклицавам с изненада и в същото време правя жест, сякаш вдигам карабината за стрелба.

– А по-малките резервни части? – запитва Райън, като на свой ред дава вид, че ме обстрелва с автомат. – А най-малките и най-дефицитните?

При тая последна фраза въображаемият автомат отстъпва място на въображаем пистолет, призван окончателно да ме извади от строя. Аз обаче като по чудо оставам невредим и това ми дава възможност да за почна един отегчителен пазарлък, толкова сходен с пазарлъка в диско-кръчмата, та едва ли е нужно да го предавам.

– Боя се, че не разполагам с излишно време, за да продължим разговора – подхвърля най-сетне костенурката, с цел да ми напомни, че не се намираме на пазара.

– Съжалявам, но и аз не разполагам с излишни средства – промърморвам, като ставам.

Вероятно артистичното ми изпълнение е достатъчно убедително, защото преди още да се отправя към вратата, Райън произнася малко по-сговорчиво:

– Разбирам ви, вие също трябва да спечелите. Само че фирмата не е моя и аз не мога да правя каквото си ща.

Той замълчава, сякаш тепърва обмисля как да постъпи, сетне протяга напред шия и предлага:

– Оставете ми да разгледам поръчката ви на спокойствие. Утре по същото време ще ви дам по-точна оферта.

И за да не си въобразя, че ще има втори пазарлък, дръпва важно назад дребната си глава и произнася:

– Окончателната!

Мерцедесът в паркинга е празен. Едва понечвам да го отключа, когато Мод се задава насреща ми.

– Излишно е да взимаме колата, Албер. На пет крачки оттук има чудесен ресторант.

И когато тръгваме към чудесния ресторант – май че за нея всички ресторанти са чудесни, – запитва:

– Значи, не пожела да приеме поканата ви?

– Покана ли? Той едва не ме изхвърли от кантората, а вие ми говорите за покана.

– Защо не обясните по-спокойно какво е станало – предлага жената.

– Нима не успяхте да запишете всичко?

– Не знам каква изолация са използували в тоя „Самсон“, но трябва да призная, че е безупречна. Единственото, което може да се запише, е тишината.

– А как скрихте микрофончето?

– То е в джоба ви.

Дамата забавя крачки и произнася унило:

– Изглежда, и двамата се провалихме.

– Провалът при мене засега е висящ – избъбрям, за да я ободря.

Когато по-късно в ресторанта давам бегла справка за действията си, Мод забелязва:

– Още по-рано ви казах, че се престаравате, Албер. Ако не се престаравахте, сделката с Райън вече щеше да е сключена.

Излиза обаче, че Сеймур е на друго мнение по въпроса.

– Правилно сте постъпили, драги – отсъжда американецът за голяма изненада на Мод, след като изслушва доклада ми.

Срещата с Уйлям става същата вечер в познатия вече апартамент на мис Модести Милтън, която любезно ни е сервирала два огромни сандвича и две консервени кутии бира.

– Бирата изглежда студена – установява Сеймур, додето пълни чашата си. – А мога ли да знам как приготвяте сандвичите?

– Ами разрязвам хлебчето, намазвам го с масло и пъхам два резена шунка…

– Която, естествено, хващате с ръка.

– Но защо, мистър Сеймур, аз работя винаги с ръкавици…

– Е, щом е с ръкавици, можем да опитаме и сандвичите – съгласява се американецът. – Хирурзите, когато са с ръкавици, си позволяват да ровят даже вътрешностите ни.

Той вкусва едва-едва от сандвича, а сетне го забравя и се връща на темата:

– При невероятната мнителност на нашия контрагент смятам, че съвсем правилно сте довели пазарлъка до ръба на скъсването. И обратно: в случай че приемехме без особена съпротива тия фантастично високи цени, това би накарало Райън да се усъмни и да се дръпне.

Той отмества чинията със сандвича, отпива от бирата и пали цигара.

– Изобщо, ако имате нужда от оръжие, ще го получите. Само че, доколкото знам, на вас не ви е необходимо оръжие. Нито на мене. Цялата тази сделка няма да има никаква стойност за нас, ако не бъде съответно документирана.

Сивите хладни очи ме гледат с известна настойчивост.

– Вие трябва на всяка цена да изведете Райън вън от това бюро, приятелю.

– Не мога да си представя, че ще успея да завлека тая костенурка в някой бар.

– Слабо вероятно е наистина – съгласява се Сеймур. – Но барът не е единственият възможен вариант.

Той вади цигарата от уста и я поглежда озадачено, сякаш се пита това пък какво е. Сетне я смачква в импозантния венециански пепелник и вдига очи. Вдига ги към дамата. Мод става тутакси и се отправя към кухнята.

– Налага се да съобразяваме не от наша гледна точка, Майкъл, а от гледна точка на контрагента. Кое е най-важното за Райън в цялата тая история? Парите, естествено. Значи, трябва да нагодим нещата тъй, че Райън да не може да получи парите, без да излезе от бърлогата си. Прав ли съм?

– Вашите разсъждения не ми се нравят особено.

– Къде греша?

– Освен вашата гледна точка и освен тая на Райън съществува и една трета гледна точка – моята. Вие не сте ми казвали, че сделката наистина ще се сключи и че ще се стигне до плащане. Ако се не лъжа, твърдяхте по-скоро обратното.

– Съвършено прав сте – отвръща невъзмутимо Сеймур. – Но това е вече минал етап. Сега, след като техниката на моите хора се е оказала безпомощна, вие единствен можете да спасите положението, Майкъл.

– Да спася положението, като проваля себе си.

– Не вярвам да стигнем дотам. Нали вече ви казах: дори да стане скандал, това ще бъде скандал от трети тип, сиреч безшумен, сиреч съвсем безопасен за вас.

– Обаче вие тъй често променяте условията на играта…

– Аз нищо не променям. Те сами се променят, без да питат ни вас, ни мене. Тъй че нека се примирим с тоя непостоянен свят, който ни заобикаля, и да помислим какво ще правим утре.

* * *

Любезната дама с прошарените коси кима към вратата на светилището:

– Очакват ви, мистър Каре.

Прониквам в огнеупорната каса, за да установя, че стопанинът е днес по-любезен от вчера. Хората винаги стават по-любезни, когато предстои да получават пари.

Райън не стига дотам да ми протегне ръка, а посочва със снизходителен жест стола до металното бюро. Сетне вади от папката някакъв лист и ми го подава:

– Постарах се да направя известни корекции на първоначалните цени. Доста съществени корекции, мистър.

Един бегъл поглед върху проектофактурата ме убеждава, че твърдението на костенурката не е съвсем голословно. Новите цени са значително по-ниски от първоначалните и все още значително по-високи от тия на Томас.

– Това вече е друго – признавам. – Това вече е добра основа за разговор.

Главата на костенурката, протегната напред в очакване на реакцията ми, моментално се дръпва назад:

– Ако за вас „разговор“ означава пазарлък, трябва да ви предупредя, че такъв няма да има.

– Мисля, не все пак известна корекция, поне върху резервните части от първия вид…

– Изключено – поклаща решително глава Райън. – Офертата ни е окончателна.

Забивам поглед в листа със съсредоточения израз на човек, правещ сложни изчисления наум. Сетне произнасям с въздишка:

– Добре, тъй да бъде. Но бих искал да знаете, че отстъпвам само защото съм притиснат от обстоятелствата.

– Всички, които идват тук, са притиснати от обстоятелствата – кима невъзмутимо костенурката. – Хората не купуват резервни части за домашна украса.

– Имате право. По-силният винаги има право, мистър.

Последната фраза, изглежда, доставя известно удоволствие на Райън, което не му пречи да забележи:

– Надявам се, не забравяте, че направената ви отстъпка е реална само наполовина.

– Тоест как?

– Ами така: когато пиша, че за големите резервни части ви се прави 40 процента отстъпка, това означава, че отстъпката е всъщност само 20 процента. Останалите 20 процента трябва да ми бъдат изплатени за обичайните режийни разноски.

Тук, в тая стоманена каса, явно се говори на доста особен жаргон. Карабините се наричат резервни части, а рушветът – режийни разноски.

– Но това променя цялата картина…

– Нищо не променя – възразява все тъй невъзмутимо Райън. – Предполагах, че тия елементарни неща са ви известни.

– Режийните разноски са в реда на нещата – бързам да се съглася. – Но вие бихте могли лесно да ги покриете, като увеличите отстъпката на 60 процента. Така ще съчетаете своите интереси с моите.

– Казах вече, че пазарлък няма да има – напомня сухо костенурката. – Офертата е окончателна.

Отново забивам поглед в листа и отново давам вид, че пресмятам наум.

– Вие доста грубо ме притискате, мистър…

Костенурката мълчи, застинала в надменна поза.

– … За жалост, обстоятелствата също ме притискат.

Правя необходимата пауза, маркираща дълбока вътрешна борба, сетне запитвам:

– А как ще стане плащането?

– Ами вадите пари и плащате. Мислех, че носите сумата.

– Нося чековата си книжка.

Райън премества напред очилата, за да ме погледне над тях с невъоръжени очи. Малки очи, недоверчиви и присмехулни.

– Вие, изглежда, наистина сте новак в бранша, щом не знаете, че при нас чековете не са на почит.

– Допусках го и съм приготвил необходимата сума. Но туй са две чанти с банкноти. Съгласете се, че не мога да се движа из града с две чанти банкноти.

– Това са си ваши проблеми.

– Парите са депозирани в касата на хотела, а той е на пет крачки оттук. Бихме могли да прескочим и додето изпием по чаша…

– Аз не ходя по хотели. Не съм амбулантен търговец.

– В такъв случай мога да позвъня на секретарката си да донесе парите.

– Не – отсича все тъй категорично костенурката. – Не съм свикнал да допускам в бюрото си трето лице.

Тоя категоричен тон и тая малка глава, надменно вирната към потона, почват да ме дразнят.

– Вижте, мистър: може и наистина да съм новак, но не чак дотам, та да ви изсипя върху бюрото милион и половина долара срещу това листче, което дори не е редовна фактура.

– Редовната фактура е тук, в чекмеджето – произнася невъзмутимо костенурката, като потропва с пръсти по бюрото.

– Все едно. Вашата фактура не е нищо повече от един лист. Аз имам нужда не от хартия, а от…

– … от резервни части – подсказва Райън, за да не би в раздразнението си да изтърва нещо излишно.

– Именно: от резервни части, а не от сметки на книга.

Костенурката отново изпружва дългата шия. Малките очи отново ме поглеждат над очилата.

– Вие май нямате доверие в мене, мистър.

– В нашия бранш, както знаете, доверието не фигурира като стока.

– И все пак, без малко доверие…

– Смятам, че моето е доста по-голямо от вашето.

– Така би трябвало и да бъде – кима с достойнство костенурката. – Аз представлявам фирма с точно название и постоянен адрес, докато вие…

– Аз съм клиент, мистър. И платежоспособен при това.

– Обаче не сте настроен да плащате.

– Защо не. Но само при приемливи условия.

Шефът деликатно се почесва с два пръста по темето. Едно теме, леко удължено, като у всяка костенурка, и покрито с рядка черна косица, малко странна за тоя биологичен вид.

– Добре, ще ви предложа и приемливи условия. Оставете ме да помисля.

Не бързам за никъде, тъй че оставям го да мисли. Но за да не вземат мислите му погрешна насока, позволявам си да забележа:

– Нормално е, струва ми се, предаването на парите и на стоката да стане едновременно.

– Вие наистина сте труден като клиент.

– Можем да приключим сделката в склада ви. Изписват се частите и се броят парите.

– Нямам работа в склада. Оставете ме да помисля.

Мисленето не му отнема часове. Вероятно отрано е имал в главата запасните варианти, както и предварително е знаел, че няма да му изсипя пачките долари върху бюрото. След като оглежда известно време безупречно белия таван, който единствен тук не е от метал, Райън благоволява да сведе очи до нивото на скромната ми персона:

– Предполагам, че вие няма лично да се грижите за транспорта на частите.

– Не, разбира се.

– Доколкото разбрах, тази работа е възложена на някой си Ерлих.

– Именно.

– В такъв случай предаването на парите и на стоката може да стане точно според желанието ви, сиреч едновременно. Докато Томас и вашият Ерлих работят в склада, ние също ще свършим нашата работа, само че на друго място.

И той ми излага решението си, което приемам без възражения, защото е еднакво удобно и за двамата. Искам да кажа – за него и за Сеймур. Сгъвам сметката, слагам я в джоба си и ставам.

– Не отдавайте прекалено внимание на тоя документ – предупреждава ме за всеки случай Райън. – Това е само фактура „проформа“, която не означава нищо.

– Разбрах – кимам. – Нали другата е в чекмеджето ви.

Предстои ми още една среща – този път непредвидена. На излизане от „Самсон“ едва не се сблъсквам с Ерлих.

– Предполагам, че не търсите мене – промърморвам.

– Мисля, че с вас ми предстои да се видя едва в пет часа – потвърждава Ерлих.

– В такъв случай вероятно идвате при Райън.

– Това неприятно ли ви е?

– Зависи. Обикновено контактите между двама души стават за сметка на трето лице.

– Третото лице не сте вие – успокоява ме Ерлих.

И като се навежда доверително към ухото ми, добавя полугласно:

– Реших да дам един урок на оня неприятен тип.

– Внимавайте вашият урок да не попречи на нашата сделка.

– Моят урок може само да помогне на сделката. След като кажа някои нещица на Райън, смятам, че той ще се отнесе към нас с по-голямо доверие.

Когато в пет часа се виждаме с Ерлих в едно заведение до гарата, аз избягвам да го питам за разговора му с костенурката, а и той не намира за нужно да ме осведомява. Изобщо вниманието ни е насочено изцяло към утрешния ден.

Утрешният ден. Големият ден. И Сеймур, и Райън, и Томас, и Ерлих, и дори всяка една от жените очакват този ден да им донесе нещо – успех, пари или решаване на един личен проблем. Аз също не правя изключение. Аз също чакам и се надявам. На тая възраст, представете си.

Да, ден на важни събития, чийто смисъл едва ли има много общо с деловата страна на събитието, което обсъждаме в момента. Защото, външно погледнато, утрешната програма не съдържа нищо повече от една оръжейна сделка. Една съвсем дребна сделка, ако се вземе под внимание с какви милиарди работят в същата област арабските шейхове. И една съвсем безполезна сделка, ако се има предвид, че оръжието, за което са похабени толкова приказки, не е нужно никому.

Само че оръжието, дори когато не е нужно никому, е главоболна стока. Лесно е да наречеш карабините резервни части, но не е сигурно дали съответните органи ще ти повярват. А да разкарваш подобни резервни части из една страна, изразходваща значителен дял от бюджета си за полицейски кадри – това поставя проблеми.

С цел да сведе тия проблеми до минимум, Сеймур е решил пренасянето на карабините и автоматите да се отложи засега. Засега и во веки веков, навярно. Колкото до утрешния ден, пред нас стои задачата да извозим някак си най-леката, но и най-ценна част на партидата – пистолетите.

– Наех едно фургонче за две седмици – осведомява ме Ерлих. – Смятам, че две седмици ще са достатъчни.

– Напълно достатъчни.

Щастливец. Разсъждава в перспектива от две седмици. А аз не знам какво ме чака подир два дни.

– Намерил съм при едни мои познати тихо местенце, където ще оставя камиона известно време на карантина. Между приемането и изпращането на стоката винаги е полезно да мине някое време.

– Вие по-добре знаете.

– Нали за това ми се плаща. Ще откарам стоката в Хамбург подир десетина дни. Там трябва да се промени амбалажът.

– Естествено.

Той продължава да ме занимава десетина минути с такива подробности, за да разбера, че операцията по транспорта е свързана с немалко разходи и че предвиденото за целта възнаграждение съвсем не е тъй голямо, както може да изглежда на пръв поглед.

– Най-важното: не забравяйте да проверите още в склада някоя и друга каса – забелязвам, в съгласие с указанията на Сеймур. – Не е изключено Томас да ни пробута нещо далеч по-долнокачествено от уговореното.

– За това не се безпокойте. Няма да допусна този мошеник да ни изиграе.

– Пак сериозни разговори. Пак дрънкане на оръжие – прозвучава в тоя момент мек женски глас.

Мод се е появила изневиделица.

– Съжалявам, че закъснях, но навън е такова движение…

„Движение“… приказки. За разлика от Ерлих, аз съм успял да забележа, че дамата е дошла не откъм вратата, а откъм вътрешността на бара.

„А къде скрихте микрофончето, мила?“

„То е в джоба ви, Албер.“

Заведението е шумно и неуютно, като всички тия барове край гарите, където хората разменят по някоя дума и пият по нещо, без да се задържат. Ние също нямаме основание да се задържаме повече от времетраенето на един сладолед, тъй като разговорът е приключен. Сладоледът, естествено, е за Мод.

– Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме приберете – казвам, вече навън, след като се разделяме с Ерлих. – С удоволствие бих подремнал малко преди срещата с Уйлям.

– Съжалявам, Албер, но аз освободих вече стаите в хотела. А срещата ще стане по пътя за Идар.

– Така, под открито небе?

– А защо не? Заплахите не идат от небето, Албер. Те идат от земята.

Улучили сме часа на най-претовареното движение, часа, в който десетки хиляди хора напускат канторите и магазините и всеки един от тия хора се преобразява в кола, бръмтяща и напираща в общия наплив, за да се измъкне час по-скоро от теснотията на града. Когато най-сетне и ние успяваме да свършим тая работа, часът вече е станал седем.

Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големите тъмни очила. Слънцето подир няколко минути ще залезе, но преди да залезе, то е застанало над отсрещната височина, за да огледа за последен път през тоя ден как вървят земните работи. В мъглявината на нечистия въздух светилото е огромен ръждивочервен диск. Едно слънце в лошо настроение.

Вече сме на аутобана. Този асфалтов улей, вмирисан на изгорял бензин, този свят на изолация, откъснат от всичко наоколо и сведен до две посоки, тая, отдето идваш, и оная, накъдето отиваш.

– За утре вече е ясно – промърморвам. – А другиден?

– Какво „други ден“? – пита жената, без да изпуска от погледа си пистата на шосето.

– Искам да кажа: как се очертават нещата ви за другиден?

– Вероятно като канцеларска работа. Не вярвам да ме пратят на почивка в Балеарските острови.

– А по-другиден? Или не сте свикнали да избързвате толкова напред в мислите си?

– Не искам да ви обезкуражавам, но тая тема за смисъла на живота ми се вижда доста амортизирана – забелязва дамата.

– Вашият Франк бе казал, че хората живеят или ден за ден, или така, сякаш вечността им принадлежи. Питам се, вие към коя категория спадате.

– Към третата, Албер. Винаги, когато се касае за две категории, можете да бъдете сигурен, че аз спадам към третата.

– Златната среда.

– Може и тъй да се каже. Макар че аз бих я нарекла здравия разум.

– Сега виждам, че сте права и темата наистина е съвсем амортизирана. Поне във вашата интерпретация.

Мод спира на бензостанцията подир отклонението за Идар. Докато дамата се занимава с бензина и маслото, излизам да се поразтъпча. Бензостанцията – малкият оазис край асфалтовата тягост на автострадата. Кафенето. Магазинчето за битови дреболии и сувенири. Без да забравяме тоалетните. Полезни предприятия, нито едно от които не ме изкушава в момента. Движа се бавно по тесния тротоар край ниската сграда от бетон и стъкло и едва когато стигам до ъгъла, забелязвам Сеймур.

Американецът е застанал пред сивия си мерцедес сред пустия паркинг и е вдигнал капака на мотора за бегъл оглед. Нула внимание към мен, макар че не може да не ме е видял. Това ми подсказва да направя бавен кръгом и да поема обратно край тоалетните, магазинчето, кафенето. Мод вече се разплаща с момъка в ослепителен оранжев комбинезон.

– Сеймур беше на паркинга, но се направи на разсеян – забелязвам, когато потегляме.

– Вероятно е имал основание за това – отвръща равнодушно жената.

– Защо е тази маниакална предпазливост? Някой следи ли ни?

– Не се грижете за тия подробности, Албер. Мислете си за смисъла на живота, а битовите дреболии оставете на мен.

Здрачава се, когато Мод, забавила постепенно скоростта, свива в едно отклонение. Изминаваме още към километър, сетне дамата отбива колата от пътя и спира зад висок храсталак. Може да се предполага, че Сеймур също е спрял нейде наблизо, защото пет минути по-късно го виждам да идва с нехайна стъпка към мерцедеса.

– Излезте да се поразтъпчем – предлага американецът. Малко чист въздух и малко движение, това и лекарите го препоръчват.

Отправяме се към дърветата, тъмнеещи на фона на още светлото небе. Носи се дъх на прясна трева, вероятно нейде наблизо са косили. Под листовината на дърветата е почти тъмно, но не дотам, че да не видим скамейката край алеята. Девствената немска природа всякъде и винаги е съоръжена със скамейки и кошчета за боклук.

Разказвам с необходимата точност за разговора с Райън. Американецът слуша внимателно, забучил в уста незапалената цигара. Когато свършвам, той произнася пренебрежително:

– Хитър глупак. Предвидил е всичко освен най-главното.

– На излизане срещнах Ерлих. Намекна ми, че се готвел да даде урок на Томас.

– Това можеше да се очаква.

– Следобед наново се срещнахме с Ерлих. Уговорихме подробностите по транспорта. Ако ви интересуват…

– Знаете, че не ме интересуват.

– Все пак странно е, че прахосвате такава едра сума, за да получите двеста каси оръжие, което ще бъде захвърлено просто така, на произвола…

– Надявам се, не сте пропуснали да предупредите немеца, че следва да провери в склада партидата. Това ще ни осигури повече време за действие.

– Предупредих го, естествено.

– В такъв случай всичко е наред.

– Не знам как е с вас, но аз почвам да изпитвам опасения именно когато всичко изглежда наред, ама съвсем наред, защото няма начин да е чак толкова на ред и не е изключено, както сам казвате, да сме предвидили всичко, освен най-главното.

Американецът се разсмива едва чуто с късия си невесел смях:

– Атавизъм, приятелю, нищо повече. Ние още мъкнем наследството на примитивния страх от ония времена, когато човек не е знаел връзката между причина и следствие.

Той замълчава, сетне произнася с друг тон:

– Не казвам, че винаги може да се предвиди всичко, но струва ми се, че в случая сме взели под внимание дори и непредвидимото. Смятам даже, че сме прахосали прекалено големи усилия за подобна жалка комбинация. Защото, ще признаете, че комбинацията наистина е жалка, нали?

– Това не ви пречи да държите на нея.

– Понякога от една жалка причина произтичат големи последствия – промърморва Сеймур. – И после, ние с вас сме във ваканция. А когато си във ваканция, прието е да убиваш времето най-вече с глупости – плуване, голф, игра на карти и защо не, игра на дребен шантаж.

– Съгласно вашето обещание ваканцията ми би следвало да приключи утре.

Той става от скамейката, слага ръце на кръста и леко се протяга, сякаш вкочанен от толкова седене.

– Ще приключи. Подир срещата с Райън, Мод ще ви чака в хотела, за да ви предаде фиша за вашата кола и да ви изпроводи до гарата. Ако имате нужда от пари…

– Нямам нужда. Но понеже стана дума за пари…

– Ще получите доларите от Мод – прекъсва ме Сеймур. – Предполагам, че вече е успяла да ги прехвърли от моя мерцедес в своя.

– Сигурен ли сте, че тук не се пуши? – запитвам.

– Във всеки случай не е желателно – отвръща американецът.

Вече е съвсем тъмно. Една мрачина, изпълнена с мирис на прясно сено и сред която е застанал човекът на моите кошмари. В мрачината винаги се таят кошмари.

– Е, Майкъл, надявам се, че повече няма да се видим.

– Аз също горещо го желая.

– Не ме разбрахте правилно. Ако не се видим, това ще означава, че всичко е протекло добре. А иначе не бих имал нищо против да изпием по чаша при някоя от следващите ви ваканции. Вие наистина сте доста отегчителен като събеседник, но кажете ми, кое в тоя свят не е отегчително.

Хрущенето на пясъка по алеята подсказва, че човекът се отдалечава. Това им е доброто на призраците, че рано или късно все пак се разсейват.

* * *

Големият ден. Мод, изглежда, смята, че началото на такъв ден без друго трябва да бъде ознаменувано с голяма закуска, защото на два пъти отскача до масата, дето на вниманието на клиентелата са предоставени кифлите, конфитюра, сирената и колбасите. Аз, напротив, съм на мнение, че мозъкът работи най-добре на празен стомах, тъй че се задоволявам с обичайното кафе. Не знам нужно ли е да стигам до такива подробности, но кафето на „Парк-хотел“, също както кафето на „Европа“, съдържа главно цикория.