Текст книги "Денят не си личи по заранта"

ШЕСТА ГЛАВА

Не помня кой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време, но трябва да изживееш някоя и друга седмица на жега, за да разбереш, че това не е далеч от истината.

Днешният ден се очертава също както и предишните. От прозореца на хотела се разкрива все тоя, вече познат до втръсване, пейзаж – огреният от слънце площад и огряната от слънце саждива катедрала, очертаваща се върху белезникавото лятно небе. Групичките туристи вече пъплят около църквата и край магазините за сувенири, дето можеш да си купиш за спомен също някоя катедрала от пиринч или някое изображение на катедралата върху илюстрована картичка, върху пепелник, чиния или копринен шал.

На вратата се почуква с нетърпяща възражения категоричност и това е, разбира се, Мод. Да, Мод, прелъстителна в сивата рокля с едри лилави цветя, добре запълнена от пищните форми. Само че подир цяла нощ общуване с тия пищни форми те в момента не са в състояние да задържат погледа ми. Сит съм на Мод, сит съм на ядене и пиене, на висене по заведения и на шляене без цел. Върнете ми моето вехтичко БМВ и си гледайте работата.

– Прощавайте, Албер, но след половин час ще ме потърси Франк, а се налага да тичам на друга среща. Бихте ли му правили компания, додето се върна? После ще идем някъде да обядваме.

Естествено. Ще обядваме, ще бъбрем, ще избираме десерти. Днешният ден наистина се очертава също като предишните.

– Да правя компания на Франк? Защо не, скъпа. Нали знаете, че това е любимото ми хоби, да правя компания на тоя и на оня.

– Не знаех тая подробност, но знам, че по-добре е денят да се почва с усмивка, вместо с чумерене – отвръща с мекия си назидателен тон дамата.

И за да ми даде един малък повод за усмивка, добавя:

– Мисля, че след срещата, която ми предстои, нещата значително ще се ускорят.

Вечната песен. Нещата ще се ускорят… още няколко дни… чувствувайте се като във ваканция. Върнете ми моето старо БМВ, скъпа, а после ускорявайте нещата, колкото щете.

Хотел „Европа“ е претъпкан през дните на уикенда, от петък до неделя, и доста празен през останалите дни. Когато слизам долу да посрещна Франк, намирам го сам в пустинния хол. Новодошлият изслушва с отзивчиви кимания обяснението ми, подир което находчиво забелязва:

– Е, щом ще чакаме, да влезем в ресторанта. Забелязал съм, че времето в ресторанта тече значително по-бързо, отколкото в някое скучно място като тоя хол.

– Ресторантът не работи – обяснявам, като се мъча да скрия злорадството си.

– Не може съвсем да не работи – възразява гостът.

– Мисля, че никак не работи.

– Хм… „мислите“… Мислите се проверяват в практиката, драги. Това и децата го знаят.

Той се насочва решително към съседното помещение, но в тоя момент се обажда и момичето от рецепцията:

– Ресторантът е затворен, господине.

– В такъв случай, дайте ни поне нещо за пиене.

– Разбира се. Какво ще обичате?

Постигнал своето, нисичкият червендалест мъж насочва корема си към един уединен ъгъл на хола, издигащ се на три стъпала над останалата част, като някаква ложа. Малко по-късно момчето от бюфета донася и напитките. Франк отпива две едри глътки от запотената халба, примлясва доволно и забелязва:

– Ето, виждате ли, че и при най-тежката стагнация се намира изход.

Той ме поглежда внимателно с малките си хитри очички и добавя:

– Имам чувството, че вие вече сте го намерили вашия изход.

И като ми се заканва шеговито с пръст, наново добавя:

– Не възразявайте. Разбрах, че нашата Мод работи за вас.

– Струва ми се…

– Нищо не ви се струва – прекъсва ме гостът. – И съвсем излишно е да се докарвате пред мене. Не съм аз човекът, който би ви упрекнал.

Франк отпива още две глътки и произнася с почти благоговеен тон:

– Оръжието! За тая стока никога няма да настъпи стагнация.

– Зависи. Ако преговорите за разоръжаване все пак стигнат донякъде…

– Приказки, драги, празни приказки. Можете ли да ми посочите в цялата човешка история някой някъде да се е разоръжил?

Черните очички ме гледат присмехулно, сякаш очакват отговора ми, а аз гледам чашата с уиски и с двата малки айсберга, плуващи в жълтата течност.

– Оръжието е първото създание на човека и вероятно ще бъде последното – изръмжава меко Франк, като посяга към халбата.

– Мисля, че първото създание е оръдието на труда.

– И грешите. Между оръдието и оръжието не е съществувала никаква разлика. Камъкът или тоягата са били използувани най-първо не за работа, а за убийство. Нима не помните: „И рече Каин на брат си Авел: да идем на полето. И когато бяха на полето, Каин нападна брат си и го уби. И рече Господ на Каин: Де е брат ти Авел? Той отговори: Не зная, да не съм пазач на брат си?“ Първото убийство и първата лъжа. Лъжата, това е много важно в случая, приятелю.

– По-важно от убийството?

– Да, дори от убийството. Лъжата показва, че човекът добре е разбирал смисъла на извършеното и затуй се е опитал да го прикрие. Това е именно престъплението. Животното убива от биологическа нужда, свободно от морални критерии. А човекът убива, като потъпква собствените си критерии или тия на своя бог, което е едно и също. Престъплението, драги, се ражда с раждането на човека. То е създадено, развито и усъвършенствувано именно от човека, а не от котката. То е съдържанието и смисълът на цялата човешка история.

– Включително и отвъдокеанската?

– Не виждам защо задокеанската трябва да прави изключение.

– Но все пак вие имате Едисон, Франклин, Томас Пейн…

– Естествено. Първите двама са откриватели, а третият е демагог. Без откривателите развитието на съвременната техника и най-вече на оръжейната индустрия би било немислимо. А колкото до демагозите, те са необходими, за да прикриват смисъла на това, което вършат военните. Едните бъбрят, додето другите колят. И това е цялата човешка история: купища от красиви фрази и планини от престъпления.

– Доста песимистично гледате на света – промърморвам, като полюшвам леко чашата с двата айсберга.

– На света – може би – кима той. – На света – сигурно. Но не и на бизнеса. Нали вашият бизнес се основава тъкмо на тази механика: докато има хора, ще има и престъпления, а за престъпленията са необходими инструменти. Оръжието! За тази стока няма стагнация.

Той се улавя машинално за халбата, ала тя е вече празна. Това откритие, съчетано с откритието, че келнерът наново се е появил в хола, предразполага към известни изводи:

– Защо не си изпиете скоча? Така ще ми дадете възможност да направя нова поръчка.

– Не ми върви, снощи малко попрекалихме – обяснявам. – Всъщност бих взел още една доза, но с бутилка „Спрайт“.

– Уиски с лимонада? – учудва се Франк. – Не бях чувал подобно нещо.

– Не е лошо, може да опитате.

– Защо пък не. Новите неща не са тъй чести, та да ги пропускаме лекомислено.

Той формулира поръчката, а когато питиетата биват сервирани, посреща импровизацията ми със снизходително одобрение:

– Знаете ли, че не е съвсем неприятно. Имам даже чувството, че действа освежаващо.

– Смятам, че нещо освежаващо не е излишно подир всичките ви мрачни разсъждения – забелязвам и на свой ред опитвам сместа.

– Хората, драги Каре, живеят или глупашки, ден за ден, или с такава пресметливост, като че ли им предстоят цели столетия. Вие сте, изглежда, от втория тип. Не се вълнувайте, няма да живеете цели столетия. Погребението, и вашето, и моето, ще се състои доста преди края на света и дори – нека се надяваме – доста преди да дойдат китайците. Така че излишно е да гледате прекалено сериозно на разсъжденията ми.

Той добавя още няколко окуражителни думи, подир което допива чашата си, а сетне произнася още нещо ободряващо и прави нова поръчка. Питието може да не е бог знае какво на вкус, но поне е студено, а понеже времето е горещо, налага се поръчките да бъдат възобновявани и така стигаме, ако се не лъжа, до петата чаша, когато си позволявам да припомня с мек приятелски укор:

– Все пак вие отрекохте цялата еволюция, скъпи Франк.

– Защо? А еволюцията на оръжието? – възразява с лека обида в гласа червендалестият.

– Колосално развитие! – потвърждавам.

– Съвсем тъпа работа – избъбря гостът, който очевидно няма мекошавия обичай да се съгласява със събеседника.

– От каменната брадва до атомната бомба! Колосално развитие – настоявам аз.

– Съвсем тъпа работа – повтаря Франк. – Еволюция, да. Но върху основата на едно глупашко късогледство.

Той ми отправя тъмните си, блеснали от алкохола очички и запитва:

– Сещате ли се къде е грешката?

– С риск да ви наскърбя, Франк, ще призная, че не виждам такава.

– Нищо чудно. Късогледството е всеобщо. Вие дори ги е давате сметка, че вашата атомна бомба, независимо от техническите тънкости, е примитивно оръжие, дивашко оръжие. Дивашко, да. И не в нравствен смисъл, а в буквален. Защото човекът, какъвто си е тъпак, продължава дори и в периода на техническата революция да разсъждава като тъпак, сиреч двуизмерно, сиреч с чисто количествени критерии. Камъкът бива заместен от куршуми и гюллета, които също играят ролята на камъни, само че летят по-надалече и убиват повече хора. Сетне, за да се изтребват още повече хора, възниква взривяващият се снаряд. Сетне все със същата цел снарядите почват да стават все по-големи, додето кретенизмът с „Дебелата Берта“ не подсказва, че механичното увеличаване на обема се превръща в безсмислица. Тогава възниква идеята снарядите да се пускат отвисоко и ето ви я самолетната бомба. И понеже мисълта на тъпака е продължавала да следва традиционния си път – как с един взрив да се унищожат възможно повече хора, – конвенционалната бомба прераства в атомна. И едва когато тъпакът е успял да произведе достатъчно бомби, за да ликвидира цялата планета, нейде в двуизмерния му мозък проблясва догадката, че това не е пътят и че традиционният критерий – да убиваш възможно повече и възможно по-бързо – може би не е най-добрият.

– Добър или лош, не виждам друг – промърморвам, като вдигам чашата.

Червендалестият машинално следва примера ми, сетне обърсва с носна кърпа запотеното си чело, напъхва кърпата обратно в джоба на сакото и ме поглежда замислено, сякаш съобразява има ли смисъл да ме изтръгва от невежеството, или е по-добре да ме остави да си живея с него.

– Вижте, драги: грабежите, кланетата, войните, преди да се разиграят в живота, са се разигравали в нечия глава. Ако тия неща не узреят като замисъл, те едва ли ще прераснат в действие. Съдът се старае да установи дали едно престъпление е предумишлено, или не. В политиката подобно издирване е съвсем излишно. Всяко политическо злодеяние е предумишлено и преди да стане престъпен акт, е било престъпна мисъл. Ако в момента някъде по света възниква криза или военен инцидент, можете да се обзаложите, че това случайно произшествие е било добре замислено от президента и приближените му, вероятно по време на неделната литургия, когато умовете са най-свободни.

– Струва ми се, че малко се отклонихте от маршрута – промърморвам, като посягам към чашата.

– Напротив, движа се право към целта – възразява гостът, като също се хваща за чашата. – Еволюция на оръжието може да има не с количествени натрупвания, а с постигане на ново качество. Човек действа не с мускулите си, а с мисълта, следователно и оръжието трябва да се насочи към мисълта. Разбрахте ли?

– Ни най-малко.

– Духът, това е сферата на новото оръжие, драги. Духът! – оповестява не без известен патос Франк.

– Спрайт! – потвърждавам аз, като вдигам леко бутилката.

И осенен на свой ред от духа, добавям:

– Операцията „Спрайт“.

– Значи, и това знаете – забелязва с нотка на разочарование червендалестият.

Но за да ми покаже, че все пак малко зная, уточнява:

– За ваше сведение това не е операция, а цяла програма.

– Чувах нещо подобно – избъбрям, – но понеже, както сам казвате, няма да живеем цели столетия…

– Програмата не е изработена за цели столетия. Всъщност тя вече се осъществява.

– Вие ме плашите, Франк.

– Защо? Какво страшно виждате в думите ми?

– Ами че това означава край на конвенционалните оръжия. А краят на конвенционалните оръжия…

– … Означава край на бизнеса – завършва вместо мене гостът. – Нищо подобно, драги. Излишно е да треперете за бизнеса. Става дума не за леки оръжия, а за широки операции. Щом леките оръжия все още се фабрикуват с пълна пара, значи, излишно е да треперете.

– Истински ценя у вас това, Франк, че след всеки студен душ пускате и малко топъл.

– Не знам дали студеният душ не е за предпочитане в такъв горещ ден като днешния – забелязва червендалестият, като поглежда часовника си. – Мод доста се позабави. Мисля, че додето я чакаме, бихме могли да вземем още малко от тази ваша смес…

Той прави отдалеч знак на келнера, като вдига красноречиво два пръста, и след малко чашите ни отново биват добре заредени. Има си хас този дебеланко да се окаже по-издръжлив от мене. Вече усещам, че губя донейде представа за време и пространство.

– Мислех, че всички тия нервопаралитични газове отдавна са унищожени – подхвърлям напосоки.

– Унищожени? – вдига редките си вежди червендалестият. – Фирмата „Шолцбергер“ в Хамбург и до този момент ги произвежда. Колко тона табун или фосген искате да ви доставя?

– Това не е стока за мене.

– Само че, драги, вие се лъжете, ако смятате, че в „Спрайт“ са включени подобни примитивни артикули. Примитивни, да, защото и те са създадени според стари критерии.

Той отпива едра глътка от разредения с лимонада скоч, примлясва и повтаря:

– Именно, стари критерии. Когато преди години бе създаден прословутият ЛСД-25, някои мъдреци от Пентагона решиха, че са набарали новото оръжие. После обаче се оказа, че препаратът бил неимоверно скъп, за да се пусне в масово производство. Тогава изведнъж се яви още по-прословутият Би Зет и генералите се вкопчиха за него. Използуваха го за проба дори във Виетнам. Фантастичен ефект. Засегнатият тутакси излиза от строя. Но и това са все старите критерии.

Той отново отпива едра глътка и отново повтаря:

– Да, старите критерии. Защото нещата пак опират до пренасяне със самолети и до пускане с бомби. Което предполага войната да е почнала. А почне ли войната, никой няма да ви чака да го опушвате с вашия Би Зет. Ще полетят ракетите – и толкова!

– В такъв случай съвсем не я виждам тая ваша операция „Спрайт“.

– Не операция, а цяла програма, драги. Но за да я видите, налага се да разсъждавате малко по-другояче. Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род, които, засегнали индивида, го лишават от възможността да мисли, да съобразява, да реагира. И представете си, че това невидимо и безшумно оръжие бъде насочено тайно и неусетно накъдето трябва и когато трябва. Да, представете си, че то започне да действува срещу граничните постове или срещу персонала на ракетните площадки или срещу военните и политически щабове. Ясно ли вие, какво означава това? Никой нищо не подозира, никой нищо не е усетил, дори една пушка не е гръмнала, а войната е вече спечелена, защото противникът е парализиран в самата си човешка сърцевина – мисълта.

– Вие ме наскърбявате, Франк. Не допусках, че може да вярвате на подобни фантазии.

– Всяко нещо, преди да падне върху главите ни, е било фантазия – отвръща спокойно гостът. – Нали тъкмо това се мъча да ви обясня, че всичко се създава в човешкия мозък, че мисълта…

– Човешкият мозък… мисълта… но вие съвсем сте затънали в проблемите на философията – чува се в тоя момент приятният глас на Мод.

Дамата неусетно се е появила в нашата закътана ложа и почти с умиление ни съзерцава.

– Можеше да затънем и в цяла редица други науки, ако бяхте закъснели още малко, скъпа – промърморва Франк, недоволен, че е бил прекъснат насред фразата си.

Аз също не съм особено доволен от внезапната поява на дамата в тоалета с лилави цветя. Макар че, искрено казано, не допускам червендалестият да ми сервира точни подробности по програмата „Спрайт“ просто защото едва ли някой ще вземе да му доверява подробности.

– Не сте ли гладни? – запитва Мод.

– Въпросът ви звучи доста нелепо, след като часът наближава два – отвръща Франк, като става. – Надявам се поне, че имате някакво становище по въпроса къде ще обядваме.

– Бих могла да ви предложа „Дионисус“. Точно насреща е.

– Дионисус… Танците на Дионисус… Това звучи доста изкусително – признава червендалестият, като вдига ръце и прави две-три пробни танцови стъпки около масата.

– Но вие сте пияни… – установява едва сега Мод.

– Съвсем не, съвсем не – поклаща глава Франк. – Щяхме да бъдем пияни, ако нашият скъп Каре не бе стигнал до една гениална находка: три пръста скоч плюс два пръста „Спрайт“. Запомнете пропорцията, драга, може да ви потрябва.

* * *

Обедът минава при добър апетит, поне що се отнася до Франк и Мод. Налага се да изпуша няколко цигари, за да дочакам този апетит да бъде най-сетне уталожен и разговорът да мине към нещо по-съществено от беглите оценки на блюдата. Обилното ядене помага на червендалестия да изтрезнее поне дотолкова, че да се сети за какво е дошъл.

– Вчера най-сетне се срещнах с нашия евентуален клиент – обявява той по време на кафето. – Този път ми се стори, че проявява известен интерес към предложението.

– А ако само ви се е сторило? – запитва дамата.

– Не се хващайте за думата. Знаете, че се изразявам малко артистично. Като казвам, че ми се е сторило, това не значи, че съм сънувал.

Той млъква недоволно, сетне продължава:

– Казано по-конкретно, нашият евентуален клиент е готов за преговори.

– Това звучи вече наистина по-конкретно – кима жената.

Франк вдига предупредително ръка:

– Само че – не веднага. Готов е, но не веднага. Ще се наложи, казва, да почакате месец или два.

– Защо?

– Не сметнах за учтиво да му искам обяснения.

Мод не възразява, загледана разсеяно към витрината, през която не се вижда нищо интересно, ако не броим фасадата на хотел „Европа“.

– Знаете, че не съм от оптимистите – подхваща наново червендалестият, – но имам чувството, че работата ще стане. Когато му казах, че се касае за едри партиди, това наистина го заинтересува.

– Благодаря ви, Франк.

– Виждам, че не ви се ще да чакате, но като се има предвид характера на стоката, не смятам, че за месец или два ще хване мухъл.

– Благодаря ви, Франк – повтаря дамата.

Тя благодари с такъв хладен тон, че шишкавият ме поглежда и затруднено разперва ръце, сякаш казва „опитай се да угодиш на такава жена!“

Разделяме се с него още пред ресторанта и се запътваме към хотела.

– Бих искал да поспя, ако нямате нищо против – съобщавам на служебното лице.

– Малко здрав сън ви е наистина необходим – съгласява се Мод. – Една любовна нощ плюс едно утринно напиване…

– Нека не преувеличаваме. Просто се почерпихме.

– Знам, знам. Видях сметката. Чудя се за какво можете да говорите с някой такъв като Франк в течение на седем чаши.

– За човека и човешкия мозък, не чухте ли?

Прибирам се в стаята, хвърлям чантичката на масата, а себе си на леглото и се заемам с разбора. Репликите в „Дионисус“ са достатъчно ясни. Задачата на червендалестия вероятно е свързана с първия вариант на Сеймур: да се установи пряка връзка с Райън. Франк не е успял да реши задачата и първият вариант е отпаднал. Сега обаче се оказва, че Франк все пак е на път да я реши, макар и подир месец-два. Една възможност – в случай че Уйлям е настроен да чака и в случай че вторият вариант с Томас се провали. Но това са си проблеми на Сеймур, а моите са други.

И тъй, понятието Спрайт почва да се изяснява. В обилното бъбрене на червендалестия точната информация заема доста оскъдно място, ала съвсем не е маловажна. „Спрайт“ не е изолирана операция, а цяла програма, и при туй вероятно дългосрочна. Програма от военен характер, целяща да реши по качествено нов начин задачата за победа при една глобална война. Програма, насочена към обезвреждане на противника по психически път. Най-сетне, програма, разчитаща не на познатите халюциногенни и нервопаралитични вещества, а на средства от съвсем различно естество. В този най-важен пункт сведенията на Франк, както е и естествено да се очаква, са най-смътни: „Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род.“ Добре, нека оставим да си ги представят компетентните до въпроса специалисти, Моята задача е изпълнена. Смисълът на думата Спрайт е дешифриран.

Разбира се, прецизността изисква получената информация да се провери посредством сведения от други източници. Аз обаче не съм в състояние да се занимавам с проверки. Няма други източници. И няма време. Надеждата ми е, че моят единствен източник е достатъчно сериозен. Франк не е от професията – имам очи за тия неща, – обаче не е и съвсем чужд на професията. Вероятно фирмата му се използува като фасада от други хора. И съвсем естествено е да дочува от тия други хора това-онова. Изобщо може да е резоньор, но не е фантазьор и едва ли ще вземе да ми сервира измислици.

Последната мисъл е тъй успокояваща, че навярно тъкмо на нея заспивам. Уви, едва съм заспал и се събуждам. Обичайното тропане по вратата – не прекалено силно, ала достатъчно категорично.

– Нима смятате да спите до вечерта? – запитва Мод, след като най-сетне отварям.

– Как мога да се надявам на подобно нещо, когато вие се намирате в същия хотел.

– Съжалявам, Албер, но ни предстои нова среща.

– Нима дискотеките работят и през деня?

– Ще ви чакам долу подир петнайсет минути – предупреждава дамата и изчезва, без да каже нищо за дискотеките.

Петнайсет минути не са малък срок, ако се вземе под внимание, че съм легнал, без да се събличам. Тия джинсови дрехи стават толкова по-шик, колкото повече се мачкат. Разхлаждам лицето си в банята, взимам скъпоценната чантичка и слизам в хола. Едва тогава се сещам да погледна часовника си, за да установя не без изненада, че часът наближава шест.

Часът наближава шест, но улицата е все тъй гореща и както винаги в подобни дни на жега, миризмата на изгорял бензин е особено настойчива. Това съвсем не пречи на хората да се тълпят по тротоарите и да обсаждат магазините, които скоро ще бъдат затворени.

– Да не би пак да са повишили цената на бензина? – запитвам, додето се промъкваме в навалицата.

– Защо?

– Защото напоследък все по-рядко използувате колата си.

– Къде да я използувам? В тия еднопосочни улици? И на такива нищожни разстояния?

Разстоянието се оказва наистина незначително. Едва сме се отдалечили на няколко пресечки от пешеходната зона, и Мод ми посочва солидна и безлична жилищна сграда, издигаща се между други също тъй безлични сгради.

– Ето там, номер трийсет и пет. Качвате се на шестия етаж. Има асансьор.

– А вие?

– Не тъжете за мене. Ще се видим по-късно.

– Да не би да ме пращате в обятията на Дейзи или Сандра? – запитвам подозрително.

– В момента – не. Но и това може да стане. Не бързайте толкова, Албер.

Без повече обяснения тя свива в първата пряка, а аз продължавам до въпросния номер. На шестия етаж има една единствена врата. В малка рамчица е поставена дискретна визитна картичка. Женско име. Познато име. Но то не е името на Дейзи, нито на Сандра:

МОДЕСТИ МИЛТЪН

Бедната Мод. Няма кураж да се прибере дори в собствената си квартира. Позвънявам най-банално, без всякакви морзови сигнали, и вратата тутакси се отваря.

– Влизайте – казва Сеймур.

Влизам. Най-първо в полутъмното антре, а сетне и в неголям хол. Обстановката е доста по-скромна, отколкото в предишната квартира. Лека мебел от светло дърво, бюфет-библиотека с неизбежната стереоуредба, неизбежното барче и неизбежните два-три рафта евтини джебни издания с пъстри корици. Шикът на помещението е най-вече в огромния прозорец-витрина, през който се виждат съседните покриви и в далечината над тях – саждивият силует на катедралата. Едно уютно жилище с неуловимия дъх на необитаемост.

Вероятно за да прогони тоя дъх, Сеймур пали цигара и прави няколко бавни крачки към прозореца, сякаш забравил, че има гост.

– Вие сте се пренесли у Мод? – питам без особено любопитство, като се настанявам в малко кресло точно срещу малкия, вероятно, току-що пуснат вентилатор.

– Съвсем временно – промърморва американецът. – И точно колкото ще трае нашият разговор. Изобщо излишно е да ревнувате.

– Нямате представа как ви обожава тази жена.

– Не е ли време да минем на по-сериозна тема? – забелязва Сеймур, като се отдръпва от прозореца.

И без да чака съгласието ми, приближава към бюфета и натиска някакво копче.

Запис на разговори, естествено. И с моето ценно участие, естествено. Отпърво беседвам с Ерлих, а сетне – с Томас, все върху този вълнуващ проблем – оръжието.

– Вторият материал не е много качествен – признава американецът, като спира магнетофона. – Този глупав хитрец се погрижи да избере за пазарлъка възможно най-шумното място. Обаче, както виждате, това не пречи думите да се долавят съвсем членоразделно.

– Добра работа – кимам. – И съкрушителна документация. Но с една съществена липса.

– Прав сте. Засега в колекцията отсъствува тъкмо най-важният събеседник. И точно по тоя въпрос трябва да поговорим.

Сеймур отваря барчето и отново го затваря.

– У тази жена няма нищо за пиене…

– Нали самата тя не пие. А вероятно не кани и гости.

– Да. Идеална секретарка – потвърждава американецът. – Да не повярваш просто, че тая порода все още се среща тук-там. Добре, че все пак има пепелник…

– Не съм сигурен дали може да се използува. Смятам, че служи за украшение.

Пепелникът от розов венециански кристал, поставен върху масичката, е наистина импозантен.

– Използувайте го на моя отговорност – избъбря Сеймур и смачква вътре угарката, след като е наръсил с пепел целия хол.

Той забучва в ъгъла на устните си нова цигара, щраква запалката и произнася:

– И тъй, Томас иска да отстрани Ерлих като посредник, за да спести комисионата. Това не е беда. Ерлих може да фигурира и като човек, осигуряващ транспорта, но все едно, трябва да фигурира.

– Струва ми се, че и тази малка роля е вече на път да му бъде отнета.

– От кого? – вдига вежди американецът.

– От вашата Сандра.

Излагам с няколко думи мнението на Сандра за Ерлих като опасен човек.

– Мод не ми е казвала подобно нещо – забелязва Сеймур.

– Аз не се изповядвам пред Мод. Беседата беше на четири очи.

И понеже той мълчи замислено, добавям:

– Странно все пак, че вашите жени си позволяват да действуват на своя глава.

– Грешите, Майкъл – поклаща глава американецът. – Те не са мои жени. Нещо повече, тия две сестрички дори не подозират съществуването ми.

– „Сестрички“?

– Именно, сестрички. Бащите им, мисля, са различни, обаче майката е една. Но нека не затъваме в семейни подробности.

– Все пак това са ваши служителки…

– Секретарки. Връзки на Мод, използувани при случай, нищо повече. В момента също се налага да ги използуваме. Сандра – заради отношенията й с Томас, а Дейзи, понеже по команда на Мод успя да установи отношения с Ерлих. Двете сестрички знаят само, че Мод се опитва да постигне една сделка, от която и те самите ще получат нещо.

– В такъв случай действията им могат да се окажат доста неочаквани за вас.

– Не дотам, че да провалят операцията.

Застанал сред хола, Сеймур известно време мълчаливо насища пространството с тютюнев дим, сетне ме поглежда и промърморва:

– Сандра не се стреми да отстрани Ерлих. Сандра пет пари не дава за Ерлих. Тя се опитва да отстрани Дейзи.

– Какво общо има Дейзи с тая сделка?

– С тая – нищо. Но вероятно с другата, ако вземем под внимание, че бракът също е сделка.

И за да ми стане по-ясно, добавя след къса пауза:

– Връзката между Томас и Сандра отдавна върви към женитба. А ето че сега на хоризонта изниква малката сестричка и привлича вниманието на жениха. Оттук – и защитната реакция на старшата сестра. Ако ви са нужни повече подробности, ще ги получите от Мод. Вие грешите, че не се изповядвате пред нея, Майкъл. Може би една изповед от ваша страна ще предизвика и някаква изповед от нейна страна.

– Не съм жаден за информация, Уйлям. Мисля, вече ви обясних, че не съм тръгнал на лов.

– Жалко. Аз пък тъкмо се канех да ви дам известни сведения за програмата „Спрайт“. Или поне да ви пусна още един запис.

– Нима Франк също е обект на вашия шантаж? – питам невъзмутимо.

– Съвсем не. Франк е случаен помощник, също като двете сестри. Но вие нищо не казвате за отношението си към програмата „Спрайт“.

– Знаете, че не съм от военното разузнаване.

– И все пак темата бе на доста видно място в разговора ви.

– Искате да кажете, в монолога на Франк? Нима аз отговарям за бъбренето му?

– Не съм дотам неграмотен, Майкъл, че да не мога да направя разбор на един разговор. Вие доста умело насочвахте бъбрежа на Франк.

– Крайно съдържателен бъбреж.

– Във всеки случай не съвсем лишен от значение.

Американецът смачква угарката в разкошния пепелник, с което ме подсеща, че и аз мога да запаля. Уви, подир утринното препиване и препушване цигарата не ми доставя райско блаженство.

– Споменавам за беседата ви с Франк само за да ви обърна внимание върху моята толерантност – пояснява Сеймур, като сяда насреща ми. – Аз също не съм от военното разузнаване, прочее нека приемем, че въпросът е вън от моята специалност. Питам се само, по какъв начин вие ще отговорите на жеста ми.

Той ми отправя светлия си поглед, не прекалено настойчиво, но достатъчно продължително, за да почувствам известна неловкост. Да се надяваме, че това не личи.

– Напразно се измъчвате с подобни въпроси, Уйлям. Искам или не искам, вие достатъчно здраво сте ме вкопчили, за да се измъчвате с въпроси.

– Какво друго ми остава, освен да ви вкопча, след като не мога да разчитам на благодарност – отвръща американецът и снема погледа си.

Той става отново, прави няколко крачки към прозореца, сетне отново се връща и отново сяда. Тоя човек и две минути не може да стои на едно място.

– Отношенията между сестрите са само битова подробност, Майкъл. Една битова подробност, която, добре използувана, дори ще облекчи действията ни. Същественото е, че Томас, вместо да ни заведе при Райън, се опитва да пресече пътя към него.

– А нима сте очаквали друго?

– Да, можеше да се очаква и друго. Можеше да се очаква, че Томас, за да си осигури сътрудничеството на Райън, ще се опита да го ангажира в нечистите си сделки. Томас обаче, изглежда, вижда в идването на Райън предвестие за отзоваването си. И иска да използува възможно по-добре малкото време, което му остава. И решава, че е глупаво да дели с някого една печалба, очертаваща се като последен успех преди пенсията. Ние нямаме полза от подобен вариант, Майкъл.

– Кажете го на Томас.

– Вие ще му го кажете. И не направо, а чрез Сандра.

Не възразявам. Интересът ми към целия този разговор е чисто академичен.

„Можеш спокойно да разчиташ на мене, Уйлям – казвам на ума си, – но само до утре вечер. Не знам следиш ли календара, обаче днес е двайсет и осми, което подсказва, че утре ще бъде двайсет и девети.“