Текст книги "Последната кашмирска роза"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 19 страниц)
Скована тишина последва увереното твърдение на Наурунг.
– Този мъж трябва да бъде заловен – каза с болка Андрю. – Какво можеш да направиш, Джо? Случаят надхвърля нашия опит. Какво би направил, ако това се случваше в Лондон? Какво предприемат следователите, когато са изправени лице в лице със сериен убиец или зъл дух – което по моему е едно и също.
Джо очакваше този въпрос. Задаваше си го постоянно, а не бе доволен от отговора.
– Боя се – отвърна бавно той, – че с цялата мощ на Скотланд Ярд зад гърба си, да не говорим за контактите с други полицейски служби, единственото, което могат да направят при тези обстоятелства, е да чакат.
– Да чакаме? – запита бързо Наурунг. – Да чакаме? Само това ли можем да направим? Искате да кажете да чакаме да се случи следващата трагедия? Да чакаме, докато нашият човек не нанесе нов удар?
– И на мен това не ми се нрави – съгласи се Джо. – Бихме могли да го обвиним и да изложим пред него фактите, които са ни известни – да го сплашим, ако щете, въпреки че той не е човек, който лесно се плаши, – но какво ще постигнем? Той или ще се изсмее в лицата ни, или – може би по-лошо – ще изчезне. О, ще изчезне без проблем. Като змиорка в калта. И докъде ще стигнем? Не. Искам го там, където мога да го наблюдавам. И… – лицето му внезапно се изкриви от отвращение – … нека да си изиграе ръката, а ние ще имаме по-добър шанс да го хванем. Помислете – разполагаме ли с доказателство, което би издържало срещу него? Андрю, всичко е в твоите ръце, ти си крайната инстанция в Паникхат. Можеш ли, по силата на това, с което разполагаме дотук, да издадеш заповед за задържането му?
Андрю поклати глава.
– Предлагаш да изчакаме, докато не нанесе нов удар? – запита Дики. Вижте, знам какво си мислите и разбирам защо никой не иска да го изрече на глас, затова аз ще го направя. Мисля, че всички сме наясно коя е следващата – и последна – жертва, нали? Според зловещия план, който си е начертал, следващия март е ред на жената, която е донесла най-много щастие на Дики Темплар.
– О, не! – Нанси бе потресена. – Не бих се сетила за това. Но не. Със сигурност не! Нали не намекваш, че Мидж, собствената му дъщеря…? Не. Дори и Гайлс не е дотам полудял. Но разбирам защо Прентис изглеждаше така, сякаш е видял призрак, когато Мидж те поздрави снощи.
– Не. Мисля, че не би насочил гнева си срещу Мидж, но както казвате, Дръмънд, имаме си работа с луд човек или с демон и аз не поемам риск. Със сигурност ще се оженя за нея, но не и преди той да е зад решетките. Разсъждавах на глас, опитвайки се да отгатна как ще реагира той сега, когато обърках уравнението му. Как ще реагира при наложената промяна в плановете му. Мисля, че ще осъществи отмъщението си преди Мидж да се омъжи за мен. Би трябвало вече да му е известно, че планирам да замина за Калкута, а след това за Пешавар, за да се присъединя отново към полка си вдругиден…
– И аз бях стигнал до същия извод – рече Джо. – Той ще се опита да ви убие, Дики.
Дики се изсмя гръмогласно.
– Значи аз ще бъда примамката? Ясно, съгласен съм. Но кажете ми, кой от вас, приятели, ще стои край мен с пушка в ръка, когато дойде тигърът?
Оглеждайки поразените им лица, той удари с юмрук по масата, а чашите за кафе издрънчаха.
– Айо Гуркхали! – извика той. – Означава „Гурките идват!“. С този вик се впускаме в битка.
– Айо Гуркхали! – повтори Наурунг.
Глава 22
Дики ги изгледа обидено един след друг.
– Всичко това е абсолютно ненужно. Аз съм напълно способен да се грижа сам за себе си и не виждам причина, който да и било от вас да залага живота си заради мен.
Андрю не обърна внимание на възраженията му, а спокойно повтори това, което току-що бяха уговорили:
– От осем до дванайсет без пет на стража съм аз. От полунощ до четири без пет – Джо, а от четири без пет, докато бъде освободен – Наурунг. Разбрахме ли се? Дики, можеш да бъдеш горд и независим колкото си искаш, но помни с кого си имаме работа – вманиачен и отмъстителен убиец. Не съм пущун, но съм напълно наясно с мелмастията – ще разбереш какво имам предвид. Ти си ми гост, Дики, и ще прекарваш тук толкова часове през деня, колкото можеш да понесеш, както и нощите, с някого, дежурещ на пост до теб. Не казвам, че някой ще те следва всяка секунда като сянка, но един от нас трябва да бъде наблизо по всяко време. Както отбеляза Джо, нищо не трябва да се променя у дома – всички врати и прозорци, които по принцип стоят отворени, ще останат отворени, никакви специални нареждания няма да бъдат давани на слугите. Същото се отнася и за Джо. Няма да обсъждаме въпроса отново, освен ако не сме абсолютно сигурни, че е невъзможно някой да ни чуе. Всеки от нас има огнестрелно оръжие, което трябва да бъде в готовност по всяко време.
Дики се предаде и сви рамене.
– Ох, добре, Андрю – въздъхна той. – Добре, каза си каквото имаше.
– Не съм си казал каквото имам – възрази Андрю. – Издадох заповед.
Така и протече денят. Обикновен паникхатски ден. Мидж и Нанси яздиха заедно, Дики, на кон редом с бенгалските сиви, изигра един-два чъка4040
Период от игра на поло. – Бел.прев.
[Закрыть] поло. Трудно бе да се определи как Наурунг е прекарал деня, въпреки че явно през цялото време ту беше тук, ту не беше. Преследван от мисълта за многократните молби на чичо Джордж да напише рапорт по случая, Джо седна, за да събере мислите си.
„Ще трябва да го изпратя написано на ръка, помисли си той. Тук е твърде напечено, за да ми го напечатат на машина!“
И започна:
„Уважаеми господине,
Следвайки Вашите инструкции, своевременно поех с влак към Паникхат на 10 т.м., придружен от…“
Стандартните полицейски фрази се изтърколиха изпод писалката му. Наложи си да се концентрира, наложи си да пише стегнато, напълно съзнавайки, че всяка двусмислена фраза би могла да бъде перифразирана от бенгалски машинописец в пищна, неуместна проза. Следобед реши, че не може повече да работи; изведнъж почувства нуждата от спокойната компания на Кити и се запъти към къщата й. Докато вървеше по алеята, чу веселия глас на Мидж.
Щом зави зад ъгъла, видя как двете седят заедно до една чаена маса. Само Мидж говореше. Джо се заслуша. Какво ли, чудеше се, ще намери да каже? „Сгодена съм и ще се женя, но баща ми е сериен убиец. Възможно е днес годеникът ми да бъде убит.“ Нещо такова? Но не. Дочу цветист разказ за приключенията й, когато е завършвала училище в Швейцария. Дори описваше какво е носила на танците за края на срока и колко е струвало и призна, че още не го е платила.
Кити слушаше с любов, очевидно се забавляваше и с хитри въпроси подтикваше Мидж към още нетактични откровения.
Той се представи и се присъедини към тях на верандата. След малко, за силно смущение на Джо, Прентис се зададе на кон по алеята. Беше мръсен и потен. Явно бе работил.
– Добро утро, Кити. Добро утро, Сандиландс. А, ето те, Мидж. Търся твоя младеж. Да имаш представа къде е?
– На игрището за поло – каза Джо, който тъкмо го бе видял там. – Мъкнат се след топката със сивите. Ще дойда с вас.
– Ако го откриеш, татенце, бъди мил с него – обади се Мидж. – Не както снощи!
Тя се обърна към Кити:
– Татко не одобрява Дики особено.
– Нямам нищо против самия Дики – каза Прентис спокойно. – Ако не одобрявам някого, това си ти!
Изрече го с обич.
– Кой – попита Кити – би могъл да не одобрява Мидж Прентис, ако мога да попитам?
– Татко – отвърна Мидж.
– Исках да се видя с Темплар – сподели Прентис, докато яздеха заедно. – Мидж е права. Бях малко рязък с него снощи. Не одобрявам този годеж. Предполагам сте чули за това? Мидж е твърде млада – незряла за възрастта си. Но аз излязох лошият баща. Малко се оправдавам, разбира се, но казах повече от това, което мислех. Не търсех вражда.
При такова нормално поведение бе трудно, бе почти невъзможно да се повярва, че в ума се въртят мрачни помисли. А и сблъсъкът между Дики Темплар и Прентис бе съвсем нормален, доколкото такова нещо може да бъде нормално при тези обстоятелства. Прентис, от една страна, бе резервиран, но благосклонен, а Дики – любезен, но непоколебим.
Джо чу гласа на Прентис:
– Трябва да говорим. Вдругиден ти е почивен ден, нали така? Днес вече съм затрупан с ангажименти, но утре съм свободен. Защо не си уговорим среща? Ела с мен да обядваме в Клуба. Тук се въртят твърде много жени покрай Мидж и Нанси. И най-вече всевиждащата Кити. Чувствам се някак… като разглеждан под лупа. Нека да си отделим някоя друга минутка, в която да не ни разглеждат, а?
Дългият следобед продължаваше.
Без надежда за сън тази нощ и с мисълта, че ще трябва да дежури от полунощ, Джо легна на леглото си по панталон и риза, с автоматичния си пистолет „Браунинг“, зареден и поставен в кобура, и сключи ръце под главата си. Вторачи се в тавана. Мислите му го преследваха по тъмни коридори, а той копнееше да запали светлина, да чете книга или да провери за десети път дали оръжието му е заредено правилно и е в готовност, но се бяха разбрали: нищо необичайно. Затова – никаква светлина по това време. В случай, че някой наблюдаваше, полицаят бе дълбоко заспал, както обикновено.
Наум си преговори пътя, който трябваше да измине в мрака, за да стигне до къщата на Нанси и да поеме поста от Андрю. Бе го прегледал, дори бе преминал внимателно по него на светло, когато беше сигурен, че Прентис работи на плаца на цяла миля от тук. Бе заел чифт гимнастически обувки от Андрю и беше уверен, че ще може да пристигне, без издайнически шумове да оповестят това.
Но сега, когато часовникът му, насочен срещу лунната светлина, показваше, че остават още трийсет минути, докато смени Андрю, Джо бе напрегнат. Омекналият тон между Дики и Прентис не бе успял да го заблуди. Всъщност, колкото повече мислеше за него, толкова по-престорен му се виждаше. Прентис даваше знак, според който „Няма причини за притеснение. Няма абсолютно никакви причини за притеснение.“ Беше убеден повече от всякога, че Прентис ще удари тази нощ. И той, в края на краищата, бе военен като Джо, а Джо знаеше, че всеки войник, който има две нощи, за да извърши съдбоносна офанзива, няма да чака до втората нощ. Ако не успееше при първата възможност, щеше да има още една на разположение.
Още двайсет минути. Бе предвидил, че ще му трябват седем минути, за да стигне до къщата, като върви предпазливо и подбира затулен път, и още минута, за да се вмъкне през задната врата и да заеме поста си на верандата пред стаята на Дики. Въпрос на живот и смърт бе да се появи точно в дванайсет без пет, както се бе разбрал с Андрю. Ако подранеше или закъснееше само с минутка, можеше да се окаже, че го вземат за натрапник, и да му пръснат главата. Тихо се измъкна от леглото и безшумно отиде до прозореца, за да прецени яркостта на лунната светлина. Луната и звездите се бяха обединили, за да създадат илюзия за дневна светлина: бе толкова ясно, че Джо си помисли, че би могъл да чете книга под силните им лъчи. Нахлузи черна куртка, прикриваща бялата му риза, и зачака.
Погледна в посока към къщата на Дръмънд, чудейки се дали Дики, изтощен от тренировката на игрището за поло, изобщо бе успял да поспи. Знаеше, че в такива обстоятелства той самият никога не би могъл да заспи. Беше съвсем тихо.
Прентис погледна в обратната посока, към казармите и улица „Кързън“.
„Прентис! Копеле такова! Какво си замислил тази нощ?“ Той знаеше за предстоящото заминаване на Дики, вероятно бе обсебен от него. Трябваше да действа, трябваше да действа, и то скоро. Тази нощ? Утре вечер? Да чака!
„Ако бяхме на лов, бих казал, че сме завардили дупката, че сме спипали лисицата в леговището й. Ето какво съм! Аз съм този, който преследва дивеча до дупката му!“ И отново, с уморено от това упражнение съзнание, прехвърли техния план. Трима часови, които наблюдават дупката, обмисляйки проблема, вниквайки в проблема, разглеждайки го от всички ъгли – уместни или неуместни. „Дики, добре ли си? Мидж, добре ли си?“
Той се усмихна на себе си при мисълта, че в ума му двамата любовници незабелязано са се превърнали в един. Невъзможно бе да мислиш за тях поотделно.
Взря се през прозореца и вдигна поглед към жълтата луна, мартенската луна, и една мисъл толкова смразяваща, толкова смайваща го порази с такава сила, че за миг имаше опасност да го пререже през стомаха.
„Завардихме грешната дупка!“
Глава 23
„Прентис притежава цялото чудовищно търпение на един пущун, преследващ кръвно отмъщение. Прентис е човек на реда. Той няма да изостави своя установен модел на действие. Своя ритуал. За бога! – той не иска Дики мъртъв. Иска го жив и страдащ! Като всички останали! Иска до края на дните си Дики да живее с мисълта, че любовта на живота му е отнета. И бракът се изключва! Това е нашият западен начин на мислене. За Прентис е достатъчно, че Дики я обича, и той разсъждава като пущун. Око за око, зъб за зъб. Съответствие. Уместност. Над самия Дики никога не е тегнела физическа заплаха.“
И друга мисъл, която го разтревожи: „Март! Все още сме месец март! Не е нужно да чака до другата година.“
Отново чу гласа на Кити, язвителен, саркастичен, весел:
– … и се знае, че жилавите стари селяни са убивали собственото си поколение, ако са считали, че моралният закон го изисква…
„Допуснахме грешка! Грешка! Грешка!“
Ужасът от заключението вцепени мускулите му. Не бе в състояние да помръдне. Неспособен да вземе решение. Да се притече на помощ на Дръмъндови?
Да!
Не! Това би означавало да увеличи пътя с една миля. Така или иначе, навярно бе твърде късно! Устата му бе суха, очите му облещени, беше наострил уши за всеки звук.
Вкаменяването премина и без повече да мисли, той се озова навън и безшумно се затича под лунната светлина. Затича се към „Кързън Стрийт“. Затича се към къщата на Прентис.
Спря се на портала и продължи на пръсти. В къщата цареше пълна тишина. Нямаше никаква светлина. Предната врата беше оставена отворена, какъвто бе навикът на Прентис. Джо погледна към градината и за момент му се стори, че вижда проблясване на светлина откъм павилиона, но тя изчезна. Крилото на слугите също бе потънало в тишина. Тишината на пълно запустение, помисли си Джо. Нямаше дори и струйка дим от кухненска печка. Тишината бе злокобна, а пустотата – пълна.
Той крадешком изтича по стълбите на верандата и застана пред отворената врата. Само след миг колебание влезе и изчака секунда, та очите му да свикнат с по-дълбокия мрак в къщата.
Всички вътрешни врати бяха отворени. Всъщност всички освен една. И това сигурно бе спалнята на Мидж? Той си припомни стаята. Припомни си светлите, фини тръстикови мебели и хубавите пана на стената, с които Прентис бе счел, че е подходящо да посрещне дъщеря си у дома. Дори си припомни разположението на стаята и решително отвори вратата.
Отмалял от облекчение, Джо видя на леглото под мрежата против комари лежащата фигура на Мидж. Вторият поглед не бе така успокоителен. Тя лежеше по гръб, в неестествена поза. Ръцете й бяха положени на гърдите в почти обреден покой. Полицаят направи крачка напред, след това още една. Блъсна се в стол и се наведе, за да го отмести. Когато го вдигна, разбра, че е счупен. Всъщност раздробен на малки парченца. Отново се огледа и видя, че всички мебели в стаята бяха счупени – изпотрошени. Всички пана съборени, а отломките – струпани около леглото на Мидж. Когато отново пристъпи напред, кракът му ритна нещо твърдо. Кутия керосин.
С отчаяни ръце той разкъса мрежата против комари и коленичи до спящата Мидж. И тогава видя тъмното петно на гърдите й. Със стон се пресегна и го докосна. Отдръпна с ужас ръката си. Беше китка червени рози, поставена в отпуснатите й ръце. Механично пое едната й прегъната ръка и измери пулса й. Сниши лицето си към нейното и вдиша. Каква беше тази миризма? Годините в Лондон не го бяха подготвили за доста от нещата, които бе открил в Индия, но поне успя да разпознае миризмата на хашиш. С устни докосна челото й. Леко влажно. Мидж бе жива. Мидж бе упоена. Мидж явно трябваше да срещне смъртта, която майка й бе срещнала преди дванайсет години. Смъртта на погребална клада, която я беше преследвала през годините.
Протегна треперещи ръце, за да я вдигне, но някакъв шум зад него го накара да се обърне.
Бледа на лунната светлина и нереална, висока фигура стоеше безмълвно на вратата и го наблюдаваше.
Всеки косъм на главата, всеки мускул на гърба на Джо издаваше ужас, той промълви:
– Чхеди хан.
Нанси се размърда неспокойно и отново погледна часовника си. Дванайсет и пет. Андрю не бе дошъл при нея в спалнята. Сетивата й бяха наострени и крещяха, че нещо не е наред. Тя не се беше надявала, че ще успее да заспи, и се бе настанила на стол, облечена с панталони, една стара риза на Андрю и меки ботуши за езда. Тихо отиде до верандата.
– Андрю! Нещо не е наред – прошепна тя. – Джо не е тук, нали? А ако не е тук, това означава, че и опасността не е тук… Някъде другаде е. Отивам до къщата му.
– Стой тук, Нанси, ще кажа на Дики да отиде…
Но Нанси вече тичаше.
Измина разстоянието от половин миля до тъмната къща и спря в края на алеята, за да си поеме дъх. Нищо не се чуваше. Предната врата бе зейнала. Дебнешком се качи по стълбите, застана встрани и се заслуша. Чу само звука от собственото си тежко дишане. Влезе в коридора и се отправи към спалнята на Джо. На вратата се блъсна в човек с чалма и отвори уста, за да изпищи неудържимо. Индийска ръка се прилепи до устата й, насила я затвори и задуши всякакъв звук, като почти спря сърцето й. Пред очите й ярко изплуваха кошмарите на Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Последното, което бяха зърнали четирите жени, е било ужасяващо видение – индиец със змия в ръка, индиец, който сграбчва жертвата си, за да я хвърли пищяща от скалата, индиец, използващ силата си, за да задържи под водата уста, бореща се за глътка въздух, индиец, който нанася разрези с бръснач.
В съпротивлението си Нанси закачи лакътя си в катарама на униформен колан. Глас бързо прошепна в ухото й:
– Мемсахиб! Аз съм – Наурунг! Тихо, моля!
– Чхеди хан!
Невярващ на очите си, Джо се вторачи във високата фигура на пущунски боец, застанала неподвижно, очертана на обляната от лунна светлина врата. Дълга жилетка с ресни, широки бели панталони и риза, натри4141
Тюрбан (хин.). – Бел.прев.
[Закрыть], бродирани чехли, извит нож, запасан на колана. Но тогава Джо видя в дясната ръка на видението да проблясва тънко тъмно дуло и се присви от заплахата на „Лугър Р-08“.
Ръката му се стрелна към кобура на собствения му пистолет.
– Не бъди глупав, Сандиландс! – сухият, провлечен глас на Прентис го спря на мига.
Джо безпомощно се опита да проговори и посочи към Мидж.
– Оставете това! Оставете това! – каза Прентис. – Тя спи. Нищо не можете да направите. Всъщност всички в малкия ни кръг спят, освен вас и мен. Старият Андрю сигурно спи като грохнал дъртак, Нанси спи като жена, предала своята невинност, а Темплар, разбира се, спи… предполагам… обхванат от силна сексуална възбуда и щастливо нетърпение – той спря. – Единствената разлика между него и Мидж е, че сутринта той ще се събуди. А през това време вие елате с мен.
Махна с лявата ръка. Дясната непоколебимо държеше пистолета, насочен към корема на Джо.
– Елате с мен, Сандиландс – повтори той, – и може би ще е по-удобно, ако си вдигнете ръцете. Макар че ще ви убия доста преди да успеете да извадите неудобното си оръжие. Просто вървете пред мен. Ще влезем тук.
Той посочи вратата на своя кабинет.
– Ще видите кибрит на масата. Част от вечерните ми приготовления, както вероятно предполагате. Бъдете така добър да запалите лампата и седнете, ако обичате. Може и да ни е удобно. Времето минава така приятно във вашата компания.
С болка Джо възвърна гласа си.
– Прентис! – каза той отчаяно, възненавиждайки себе си за клишетата, които се изляха от устата му. – В никакъв случай няма да се измъкнете безнаказано! Продължите ли, мъртъв сте! Джордж Джардайн има доклад. Знае всички наши разкрития и предположения! С действията си тази нощ намествате последната част от загадката. Не ми влиза в задълженията да ви давам съвети, но съветвам ви: бягайте! Измъкнете се. Скрийте се. Ако не го направите, няма спасение. Където и да отидете, каквото и да правите, ще ви намерят. Други ще поемат процеса.
– Да избягам? – каза Прентис. – Разбира се, че ще избягам. Щях да съм жалък интригант, ако не бях уредил необходимото.
– И бихте убили – каза Джо, неспособен да контролира треперещия си глас – дъщеря си – дъщерята на съпругата ви?
– Цикълът трябва да бъде завършен – изведнъж той сякаш бе обзет от пламенна възбуда и каза: – От дванайсет години подготвям този момент. От 1910 г. Макар и да действате слепешката, вероятно няма нужда да ви го казвам.
– Малко неща знам за жена ви – рече Джо. – Въпреки че доста хора са ми говорили за нея. Казват, че е била свободолюбива и с благородна душа. Не се учудвам – за никого не е чудно, – че толкова силно сте я обичали. Но, Прентис, мислите ли, че четирите умрели жени, а сега и дъщеря ви, която ще бъде причислена към жертвите, ще успокоят тази светла душа? Извършихте достатъчно кървави жертвоприношения, за да утолите жаждата на самата Кали! Доли никога не би поискала подобно възмездие!
За миг Прентис го изгледа с непресторена почуда.
– Жена ми? Говорите за смъртта на жена ми? – той се засмя ядно. – Жена ми! О, боже! Сандиландс – при цялата ви лустросана вещина, при цялото ловко перчене с полицейските методи, при всичките въпроси и отговори, в края на краищата вие си оставате трудолюбив лондонски полицай, а в тази ситуация въображението ви е колкото на един кокер-спаниел – или на един Бълстроуд! Питам се какво знаете вие за живота? Имам предвид живота извън пределите на Уимбълдън, извън Белгрейвия, извън английските графства, където ходите на лов? Абсолютно нищо!
Инспекторе, ще ви го кажа – вие сте патетичен! Не си представям как сте допускали, че моята цел е Дики Темплар. Вече трудно ми го побира умът как сте могли да смятате, че аз скърбя за Доли!
