Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 9

Настъпи тишина, нарушавана единствено от ритмичното скрибуцане на ветрилото на тавана. Кити потъна в ужасите на миналото.

Докато Джо й даде време да подреди мислите и чувствата си, умът му се зае да попива подробностите и да преценява доколко важни за неговото разследване са кървавите събития от онзи март преди дванайсет години. Все още се въздържаше да формулира хипотези и заключения; той просто поемаше колкото е възможно повече информация за серията от необичайни и противни събития. Често беше използвал този метод в случаите, по които бе работил. На първоначалния етап подходът му се характеризираше с лакомо поглъщане на факти и впечатления. Не правеше предвиждания, не разработваше версии, докато не се убедеше, че е научил всичко, което би могло да се научи за престъплението. Даваше си сметка за опасността от очертаването на хипотеза, която по-късно можеше да бъде разбита на пух и прах от появата на ново сведение.

А и в смъртта на първата мемсахиб имаше нещо, което силно привличаше вниманието му. Привеждайки доказателства от прибързано действащи серийни убийци, които бяха шокирали населението на Европа през последните петдесет години, Джо си беше изградил собствена теория, че първото и последното от всяка серия убийства с най-голяма вероятност хвърлят светлина върху идентичността на убиеца. Първото, бидейки първо, неизбежно е най-дилетантски извършено, най-небрежно, най-нервно. Ако убиецът иска то да остане неразкрито, втория, третия и четвъртия път трябва да подобри методите си, да поеме по-малко рискове, да прикрие следите си по-изкусно. Ако кариерата му продължи да процъфтява, той може да стане прекалено самоуверен, чувствайки се неподатлив на разкриване и когато полицаите разследват петата или шестата му жертва, придобитите им умения биха могли да се уеднаквят с неговите.

Тъй като беше първото и очевидно най-непредумишленото, убийството на Доли Прентис според Джо бе най-значимото. Неговият модел прилича и в същото време не прилича съвсем на модела на последвалите убийства. Както в останалите четири случая, имаме фатално присъствие на местен жител, при смъртта на Доли – предполагаемите бандити. Джо се сети, че всъщност нито един свидетел не е споменал, че е видял някакъв бандит, макар в докладите да пишеше, че слугите са ги видели и група от четири-пет въоръжени мъже е извела слугите насила извън сградата. Дали някой – Прентис? – ги бе наел, примамил или подлъгал да нападнат къщата? Докато той е отсъствал? И после ги е преследвал и се е отървал от живите доказателства срещу него? Джо реши да обуздае въображението си; нито един мъж не би изложил безразсъдно на опасност жена си, дъщеря си, адютанта си и своето домакинство от верни прислужници.

Джо прелисти назад страниците на албума и отново погледна сватбената снимка. Дори на портрета Доли искреше от щастие и от нещо друго… удовлетворение? Гордост може би? Не беше ли доловил нюанс на същото чувство в очите на стар ловец на тигри, изобразен върху една от картините в столовата – „Виждате ли какъв чуден звяр съм хванал?“.

Джо погледна нейното завоевание. Полковник, преди това майор, Прентис. Висок, атлетичен, внушителен. Да, тигър. Но инспекторът се съмняваше, че Доли бе стъпила с изящния си крак на врата му. Спомни си какво му каза Кити за женитбата в армията – „Полковниците трябва да се оженят“. Прентис не изпълняваше ли просто своето задължение в името на повишението в чин? А Доли дали беше избрала мъжа или командира в базата, какъвто щеше да стане? Известно ли й бе неговото минало, вродената му лудост?

– Казвате, че Прентис, ъ-ъ, се е върнал към правилата за поведение, които е усвоил в ранните си години… онзи Пущунвали… за да потърси отмъщение от бандитите, отговорни за смъртта на жена му? Тези правила още ли са важни за него, след толкова време?

Кити запали друга цигара и се замисли върху въпроса му.

– О, да, мисля, че са важни. На пръв поглед Гайлс Прентис е пакка2121
  Опитен (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть] кавалерист, изпълнителен до педантичност, студен, високомерен, но винаги съм смятала, че характерът му притежава и друга страна, нещо по-живо, бълбукащо под суровата външност. А пущунският морален кодекс е много – как да кажа – много съблазнителен със своите опростени и мъжки правила.

– Той съдържа ли нещо повече от дълга за отмъщение?

– Да. Но не много. В него е застъпен дългът за мелмастия – тоест гостоприемство. От един пущун се очаква да предложи храна, жилище, закрила, дори да даде живота си, за да защити всеки, който потърси подслон при него. Мнозина британски офицери си взимат охрана. И започват да се възхищават от пущунския начин на живот. А на второ място стои правото на нанавати, което означава „влизане“. Един пущун е длъжен да предложи защита на всеки, който го помоли за това, дори на най-върлия му враг. Дойде ли при него човек, захапал туфа трева, за да покаже, че се подчинява като животните, и с Коран на главата, пущунът не бива да отказва нанавати. Но първото и най-важно задължение е бадал – отмъщение. Отмъщение се извършва за всяко оскърбление, нанесено на пущуна, на семейството или на племето му. Той може да изчака дълги години, преди да го извърши – дори може да забрави причината за него – но е длъжен да отмъсти. Разказват един случай – съвсем скорошен е и знам, че е верен, защото моят братовчед разследваше инцидента, – в който някакъв туземец прострелял на границата съвършено невинен английски офицер. На въпроса защо убил офицера, когото не познавал, туземецът отвърнал, че неговият прадядо бил убит от англичанин и той си отмъстил. „Но след сто години?“, попитал братовчед ми невярващо. „Сто години… да…“, отговорил пущунът. „Може би малко избързах.“ Има истории за стари жилави селяни, които погубват собствените си потомци, щом го изисква моралният кодекс!

– Значи преследвайки бандитите, Прентис е отмъщавал за смъртта на Доли?

– Да. Не бих искала да си го мисля, но допускам, че точно това е направил. Имаше нещо толкова смразяващо в енергията и непреклонността на този човек. Когато потегли на наказателния набег, лицето му бе като гранит, изражението му свирепо като на трите Фурии, взети заедно. А и не е необходимо да имаш пущунски мироглед, за да държиш на своето отмъщение. Мнозина британски офицери го окуражаваха. Горяща къща, горяща мемсахиб, ужасено дете – тези образи събудили страховити спомени, нали си го представяте.

– Спомени от метежа?

– Да. Бях напълно разстроена от гледката на горяща къща, а мисля, че и всички на моята възраст. Аз бях дете на метежа, както се казваше тогава. Родена през 1857 г. в резиденцията в Лакхнау. Знаех всичко за метежа. Нашите приятели говореха много за него, разбира се, и разрушената къща на Прентис ме потресе. Не бях единствената, която изрече: „Пак започва.“ Под подредената повърхност на военния живот винаги съществува страх, че пак ще се повтори. И не забравяйте, господин Сандиландс, че англичанки, съпруги на военни, бяха първите жертви на касапницата.

След войната не изпитвах неприязнено чувство, докато предполагаемото самоубийство на Пеги Съмършам не ми върна спомените и лошото чувство отново не ме споходи, примесено с отмъщение, щом пресметнах и осъзнах, че през последвалите години са извършени още пет убийства все през март и не смятам, че някой друг се е замислял за това до момента, в който Нанси не започна да поставя всичко под съмнение. А сега вие тършувате като сибирска белка или по-скоро обикаляте и душите като копой. Каква е следващата ви стъпка?

– Отивам в Калкута – отговори Джо. – Следващата седмица. Ще се срещна с Харолд Кармайкъл и Филип Форбс. Отивам с Нанси.

– О, така ли?

– Добре – рече Джо, – знам какво имате предвид под „О, така ли?“! Може би трябва да кажа, че ще пътуваме със служебната кола на управителя, а шофьор ще бъде не кой да е, а самият Наурунг!

– Безукорно придружаване! – възкликна Кити, взе малък златен часовник, закачен за диплите на деколтето й, и го погледна с красноречив израз.

Джо се засмя.

– Едно от нещата, които сме научили в полицията, е да разбираме от намеци! Много ви благодаря за всичко и скоро пак ще се видим, надявам се.

– По-скоро отколкото очаквате, инспекторе. Днес следобед, ако желаете. В неделя идват гости на чай. Може да се каже, че съм си „у дома“. Ако се знаеше, че загадъчният и красив полицай сахиб е сред сандвичите с краставички, част от менюто, щяхте да съберете голяма публика. Както и да е, затова сте тук – или поне така съм разбрала – да успокоите положението… да уверите истеричните жени, че всичко е под контрола на Скотланд Ярд. Най-добре е да дойдете. Вземете си шишенцето с амонячната сода за вдишване! Пет часа. Не забравяйте!

– Ще ми бъде приятно – Джо се изправи на крака, поклони се, сложи си фуражката, целуна й ръка и се завъртя на пети.

– О, инспекторе, още нещо… – подвикна Кити след него. – Може би изобщо не е интересно или важно, но забелязах нещо странно…

Джо се усмихна насърчително и я изчака да продължи.

– Розите. Отново се появиха. О, знам, че ще ми кажете, че всяка градина в базата грее от рози и това е така, но аз имам предвид онези в гробищата. Пурпурните кашмирски рози – е, аз така им казвам. Предполагам, че това е дива китайска роза, дошла до Бенгал през Непал и Кашмир, Rosa indica minima, но за пръв път ги видях в Кашмир и за мен така ще си останат – кашмирски рози. Не са особено популярни. Край къщата на Доли растеше един храст, но, разбира се, той бе опожарен. В градината на Клуба има хубав храст, знам, че и Нанси си отглежда един-два, но други не съм срещала. Повечето хора предпочитат по-големите, по-ярките цветове, нали разбирате. Всяка година след смъртта на Джоун на гроба й се появява китка кашмирски рози. Нищо странно, но – дали съм единствената, която го е забелязала? – китка рози се появява редовно, всеки март, на гробовете на Джоун, Шийла и Алиша, въпреки че в базата вече никой не си ги спомня. А тази сутрин в църквата забелязах, че някой е оставил рози и на гроба на Пеги. Какво мислите по този въпрос, инспекторе?

Представата на бенгалските сиви за подобаващ неделен обяд през лятото включваше неизбежната лютива чорба, подправена с гъби, следвана от руло с мармалад. Джо намираше това за крайно неестетично, при все че беше отказал каната червено вино, която му поднесоха, задоволявайки се с халба индийско светло пиво. Страхуваше се, че ако се оттегли и поспи следобед, към което го подтикваше инстинктът, нямаше да успее да се събуди навреме за чая в пет у Кити. Предположи, че би трябвало добросъвестно да отиде. Без много да умува, реши бързо да напусне базата и след като взе понито си, се върна в пощенската станция и си облече бричовете за езда и риза. Щеше да погледне отстрани на базата с надеждата, че ще си избистри съзнанието.

Пое отново към планинската пътека, оказала се фатална за Шийла Форбс. Увереният Бамбук гледаше пренебрежително на извитата пътека, с лекота препускаше в галоп нагоре, като следваше завоите и накрая пристигна до фаталния според Джо завой. „Как ли бих се справил, зачуди се той, ако иззад скалите изскочи гол садху?“ Яздеше без металната част на юздата и не би имал голям контрол върху коня, но, общо взето, прецени, че Бамбук щеше да се покаже неустрашим. А Джо имаше и предимството на двата си силни крака, с които бе обхванал хълбоците на коня, идеалния баланс и дългогодишния опит в язденето. Той се намръщи при вида на прикритието, което осигуряваха скалите, и опипа малкия си камшик за езда, като силно се надяваше да се появи неговият враг.

Пътеката се извиваше нататък и най-накрая излезе на малко оградено място сред скалите, засенчено от дървета и навлажнено от поток. Сега разбра защо това беше любимо място за пикник и съчини алтернативен завършек на онази злощастна разходка. В мислите си той видя Шийла Форбс да пристига задъхана и тържествуваща, настигайки останалите и слизайки от коня, за да седне при тях на тревата и да се подкрепят с по един сандвич и една студена напитка. И да разкаже за пикника в следващото си писмо до дома.

Джо се изяждаше от ярост, от здравословна омраза към човека, който беше преследвал и погубил по-голямата част от тази група, който бе съставил и осъществил находчива серия от сензационни сюжети и безмилостно наблюдавал как всяка от жертвите му загива пред очите му. Той слезе от коня, върза на клуп юздите му на един кол, забит там очевидно за удобство при излети, и се приближи до ръба на скалата, надзъртайки надолу към Паникхат. „Там е моята задача. Някъде там долу е моята задача. Там е загадъчният мъж. Може би дори гледа насам и се чуди какво ли правя. Навярно се страхува от мен. Би ми се искало да се страхува от мен.“

„Аз съм Наг – рече кобрата, но дълбоко в своето черно сърце той чувстваше страх.“

„О, за бога, нека да съм проклетата мангуста! Трепери от страх, който и да си, мръсник такъв! Направи грешка! Покажи си ръката! Дай ми малко доказателства, по дяволите! Мъничко късче ще е достатъчно. Нещо, заради което да те обвиня.“

Той откри, че започна да припознава своя враг като кобра. Не обикновената индийска кобра, а кралска кобра, понякога достигаща дванайсет стъпки дължина, която можеше да те нападне от храстите и да те убие, без да я забележиш. Той се отправи към една скала и чувствайки се глупаво, удари с камшика по земята наоколо, тъй като не желаеше да бъде вторият ухапан от змия, припичаща се на слънцето, седна, запали цигара и започна да оглежда покривите в далечината, опитвайки се да разпознае къщата на Нанси. Погледът му се премести върху широко разпрострелия се покрив на къщата на Кити и той се зачуди какво, по дяволите, щеше да каже на групата притеснени дами. Задачата му, изглежда, се състоеше в това да ги успокои, но самият той неспокоен, не можеше да си представи как щеше да я изпълни.

Като опитен лектор беше свикнал да убеждава комисии, да формира мнения, да действа самостоятелно и преди всичко да придвижва нещата напред. Хора от всякакви обществени слоеве го слушаха, харесваха го и в общи линии правеха това, което ги помоли, или вярваха на думите му. Но трябваше да признае, че не знаеше как да се обърне към тази малка група жени. Възпитани, учтиви и мъчещи се насила да притъпят своята паника, те с голяма готовност биха поели всяка негова мъдра или утешителна дума. Джо въздъхна. Предпочиташе да се изправи пред сто скептично настроени и умишлено опониращи лондонски полицаи! Но Джо имаше да изпълнява роля и макар че не той я беше избрал, щеше да се отнесе към нея с най-голямо внимание.

Дълго седя, репетирайки фрази, обмисляйки как да действа. „Наурунг, помисли си той, ще ми е нужна помощта му.“

Когато ударите на часовника у Кити, отброяващи пет часа, замряха, кхидаматгарът го съпроводи до верандата. Разхладен от втората си вана за деня и облечен в чифт удобни панталони от дебел плат, бяла риза и жокейски жакет, той се приближи към Кити, за да й целуне ръка.

– Скъпи ми инспекторе – поздрави го тя с усмивка, – колко свеж вид имате! И колко очарователно семпъл сте в облеклото! Дали да съжалявам, че отмина времето на високата колосана яка с подвити ъгълчета, бледолилавите ръкавици и перлената игла за вратовръзка? Може би не. Но трябва да дойдете и да се запознаете със съпругите на офицерите – „бенгалските кобили“, както ги наричаше татко.

Джо се обърна с лице към останалите от компанията. Когато влезе, Нанси и още шест жени се бяха скупчили и си бъбреха прави, а сега прекъснаха приказките и една след друга по старшинство бяха представени на полицая.

– Нанси, разбира се, я познавате – рече Кити и продължи по ред. – Мери, позволи ми да ти представя инспектор Джоузеф Сандиландс от столичната полиция. Инспекторе, това е Мери Кроуфорд, съпругата на майор Кроуфорд…

Последваха Биди Кемп, Джейн Фортескю, Луси Медоус, Фийби Картър, съпругата на командира, и Джойс Уейнрайт, съпругата на ветеринарния лекар. Джо се опита да си състави впечатление за всяка една от тях, докато се запознаваха, но в ума му остана неясен образ от ярки цветове, веещи се материи, благоуханни ръце, свенливи усмивки, закачливи усмивки и най-вече умни и пресметливи погледи.

На колониалните съпруги им се носеше славата, че се обличат старомодно, но избраните представителки пред него навяваха спомен за английска цветна леха в най-активния си цъфтеж в разгара на лятото. Кити и Мери Кроуфорд бяха облечени изключително подходящо в полуофициални следобедни рокли. Подгъвите бяха повдигнати, забеляза той, обратнопропорционално на възрастта им, а най-младата, малката Луси Медоус, носеше розова дневна рокля, едва покриваща коленете й. Трите най-млади жени, както и Нанси, имаха къси прически, не носеха корсет, а изражението им беше открито.

Кити посочи с ръка към маса с дантелена покривка, върху която бяха наредени два сребърни чайника, единият с червена панделка, завързана за дръжката, а другият – с жълта. Имаше китайски сервиз за чай от Коулпорт, чинии със сандвичи и поднос за кейк, отрупан с резени кейк „Дънди“ и студен пандишпан. Кхидаматгарът стоеше край масата, усмихвайки се, докато Кити канеше всеки да си избере чай – с червената панделка – индийски, с жълтата – китайски.

Джо си избра индийски чай и сандвич с пастет от аншоа и си поговори с всяка от жените. Сравниха времето в Лондон и това в Паникхат, те му разказаха за плановете си за настъпващия горещ сезон, когато се провеждаше традиционният поход до хълмистите военни бази в полите на Хималаите и Джейн Фортескю кокетно предложи да му покаже дивностите на Симла, стига да желае да тръгне на тази екскурзия. Чайниците бяха напълнени отново от голям метален чайник и Джо си наля трета чаша чай, като започна с неудобство да се чуди каква бе всъщност причината да бъде поканен. Крадешком погледна стенния часовник и с изненада установи, че от пристигането му бяха изминали едва четиридесет минути.

Най-накрая Кити призова гостите към внимание.

– А сега, дами, ако нямате нищо против, мисля, че настъпи моментът да помолим инспектор Сандиландс да ни изпее една песен.

Оставиха чашите и чинийките на масата и бъбрещата компания запази тишина. Взеха да се споглеждат косо, а Джейн Фортескю пристъпи напред.

– О, не, Кити! Инспекторът няма да пее! Ние ще пеем! Хайде, момичета!

За изумление на Джо тя седна пред пианото, а останалите я наобиколиха. Джейн даде тон и те запяха.

 
„Гърба пази си и бъди нащрек!
Че няма кой да чуе твоя стон.
Вече пет от нас лежат в ковчег,
а душите им отплуваха с Харон.
 
 
Хайде, момичета, горе главите!
Воплите спрете и смело напред.
Да вдигнем чаши за сестрите
в гроба и за тази, която е наред!“
 

Свършиха песента, смеейки се, и се настаниха в столовете в очакване на неговата реакция.

Джо знаеше тази мелодия. От нея винаги го полазваха тръпки. За последен път я чу изпълнена с ведро отчаяние от един квартет от млади авиатори, които след това излетяха за последен път към немските позиции. Жените току-що го поздравиха с изопачена версия на старата „Калкутска песен за холерата“. Хвърляха му ръкавицата? Показваха му, че не се страхуват? Скриваха своя страх зад тържествено посрещане?

Той изчака за момент, после затананика замислено първия куплет.

– Да, мисля, че я познах! „Паникхатска паническа песен“! В окопите си пеехме същата мелодия, но ако ви кажа с какви думи, Кити ще ме изхвърли.

Някои се усмихнаха, а с крайчеца на очите си Джо забеляза, че Нанси започва да се отпуска. Кхидаматгарът тихо вдигаше от масата приборите за чай, а в това време Джо взе думата. Приближи се и седна срещу тях на ръба на масата. Беше решил, че тези храбри и жизнени жени заслужават да чуят самата истина, както в момента я виждаше той, независимо колко бе неприятна.

– Познат ми е страхът. Позната ми е смъртта. И няма да ви съветвам да си избиете от малките красиви главички тревогата за смъртните случаи в базата. Ще ви кажа, че имате пълно основание да се страхувате. Вие принадлежите към група, която по все още неустановена от мен причина е мишена за убиеца. Доста особен убиец…

С тихи стъпки Наурунг влезе в стаята. Той не носеше обичайната си полицейска униформа, а широка роба на домашен прислужник, червена жилетка и синя чалма. Джо продължи да говори, вниманието на жените бе приковано към него. Наурунг започна да помага на кхидаматгара с почистването на масата. Изведнъж той изпусна една чиния, която падна на земята и се счупи. Наурунг силно възкликна и взе да мете счупените парчета. Кхидаматгарът се приближи към него, а Наурунг, съскайки ругатни по адрес на слугата, излезе бързо от стаята. Жените, които, чувайки шума, се бяха обърнали, за да вперят очи в Наурунг, смутени и подразнени, извърнаха погледи от необичайната сцена и отново насочиха своето внимание към Джо.

Той продължи да им говори, излагайки накратко датите и подробностите от смъртните случаи преди войната и обобщавайки своите подозрения. Внезапно спря и бръкна в джоба си. Извади няколко листа и моливи и им ги раздаде.

– Преди да продължим – и повярвайте ми, има нещо, което ще ви помоля да свършите, – бих искал да се върнете към случилото се преди пет минути в тази стая. Вземете моливите и напишете описание на индиеца, който влезе да помага на кхидаматгара. С какво беше облечен? Какви бяха чертите му? На какъв език говореше? Какво направи?

Размениха се озадачени погледи, подъвкаха краищата на моливите и записаха кратки бележки. Джо събра листовете и ги сложи на масата до себе си.

– Сега ще стане дума за някого, когото всички познавате – продължи той, – Пеги Съмършам, починала миналата седмица. Знам, че са ви съобщили, че тя се е самоубила, но трябва да ви кажа друго – опасявам се, че е била убита, като останалите жени, загинали преди нея. Убита, но не от съпруга си. Възнамерявам да отхвърля заключението за самоубийство на следователя.

Последва шепот и кимане с глава в знак на одобрение на казаното.

Джо предпазливо изложи доказателствата, които беше събрал до този момент, и заключи:

– Има един свидетел, изключително важен свидетел, когото за съжаление са пуснали, след като е дал показания…

– Бълстроуд! – прекъсна го някой. – Той е некадърен идиот! Трябвало е да го заключи и да захвърли ключа!

– Свидетелят е бил индиец. Не разполагаме с точното му описание, макар че доста хора са го видели, а властите дори са го разпитвали. От моя разказ навярно сте разбрали, че на всяко местопрестъпление или в близост до него е било забелязано присъствието на индиец. Къде са те? Кои са? Един или няколко са били? Как са могли те или той просто ей така да потънат в пясъка. Ще ви кажа как. Хората са лоши наблюдатели. Накарайте коя да е група от шестима случайни свидетели да опишат току-що убит човек на лондонска улица и ще получите шест различни (и вероятно до едно неверни) описания. Да вземем вашата групичка от шест жени. Помолих ви да опишете индийския слуга, който създаде бъркотия преди няколко минути.

Джо прелисти бележките, оставяйки настрана една, на която пишеше: „Това беше Наурунг, глупчо! Нанси“, и прочете на глас:

„Беше индиец. Носеше индийски дрехи и викаше на хинди. Счупи нещо. Чаена чаша?“

„Беше Китиният слуга Ахмед. Висок, мургав, със син жакет, с брада и жълта чалма. Счупи чаена чаша. Кити ще се сърди! Говореше хинди.“

„Изглеждаше лош човек. Възрастен. С червена чалма. Среден на ръст. Посегна на кхидаматгара и го изруга на хинди.“

„Млад. Нисък. Лукав на вид и с мустаци. С червена чалма, зелен жакет. Разля чаша чай върху крака на кхидаматгара. Говореше на бенгали.“

– Тези описания отразяват в по-голяма степен въображението ви, а не толкова наблюдателните ви способности! Влез, Наурунг – повика го Джо.

Наурунг се появи, усмихвайки се и покланяйки се на дамите, които ахнаха, щом го познаха, разсмяха се и се спогледаха, като отбелязаха, че това е полицаят Наурунг Синх предрешен.

– Не предрешен. Просто е облечен в дрехи, в които не очаквате да го видите, и се появи в ситуация, в която не бихте предполагали, че ще го видите. Известен ви е фактът, че той не живее в дома на Кити, и затова не го познахте. Благодаря, Наурунг – каза Джо и помощникът му напусна, разменяйки шега с кхидаматгара, който очевидно беше харесал изпълнението му. – Е, май не сте уловили точно подробностите. Между другото – той счупи чиния – стара чиния, с позволението на Кити! Говореше на хинди и каза нещо за потеклото на слугата, което не бих повторил. А описанията на самия мъж са далеч от истината. Въпреки че всъщност всички сте го виждали не един път. Причината? Той е индиец. Вие просто не забелязвате местните със заострено внимание или любопитство. И точно този пропуск е позволил на нашия убиец да се приближи незабелязано до жертвата си и после да избяга.

– И за какво намеквате, инспекторе? – обади се Луси Медоус. – Че трябва да спим със стик за хокей под леглото и да отбягваме всички мургави лица? В Индия нещата са доста по-различни, нали знаете!

– Аз мисля, че инспекторът се опитва да ни каже – рече провлечено Фийби Картър, – че би трябвало да зарежем всичко и следващия март да се върнем у дома в Англия. Вие гарантирате ли, че лондонските улици са по-безопасни, инспекторе? Хванахте ли вече Джак Изкормвача?

Насмешката й предизвика звънлив смях.

– Госпожо Картър – отвърна със сериозен тон Джо, – мога да ви уверя, че животът ви ще бъде изложен на далеч по-малък риск в Уайтчапъл, където размерът на смъртността възлиза на един човек годишно сред население от десетки хиляди, в сравнение с живота тук в Паникхат, където всяка една от вас шестте би могла да умре следващия март. А гостните стаи в родните къщи, струва ми се, все още минават за абсолютно безопасни… макар и да съществува постоянната угроза от нападение вследствие на пределна скука… но, сериозно, ако нашият човек е на свобода следващата година, вероятността е налице.

В заключение обаче бих искал да изтъкна следното: смятам, че преди следващия март никой тук не е в опасност. Човекът, когото издирвам, не е умопомрачен убиец. Той следва план – жертвен план, изкушавам се да заявя. Ще разбера каква система или натрапчив импулс се крият зад убийствата и ще предам престъпника на съда. По моему в основата на тази история стои някакъв религиозен или псевдорелигиозен мотив, мотив, който като западни хора доста трудно бихме проумели. Всички сме чували за вярванията и презрените (според нас) обичаи на разбойниците от религиозните секти, които съвсем доскоро бяха плъзнали в тази част на Индия.

Момичетата отново кимнаха в знак на разбиране. Разбойници. Думата със същата сила продължаваше да всява ужас. Хилядите невинни пътници, удушени и погребани в общи гробове през последния век като жертви на кръвожадната богиня Кали, не бяха забравени.

– … Твърде вероятно е нашият човек да действа, подтикнат от същия натрапчив импулс…

– И какво можете да направите, инспекторе, да задържите този човек, преди да посегне на някоя друга от нас? Вие сте тук за малко и споменахте, че Бълстроуд го е пуснал! – възмутено рече Джейн. – Как ще го хванете? Той сега може да е навсякъде из Индия!

С увереност, която не изпитваше, Джо се захвана да ги успокоява.

– Живеем във времето на телеграфа, телефона и влаковете. Ако той може лесно да се движи из страната, колко по-лесно могат да го сторят силите на Закона и Реда! Заминавам за Калкута да проверя историята с този човек и да информирам губернатора. Където и да избяга, ние сме след него, ще вървим по дирите му, докато не го заловим.

Той огледа своята публика, срещайки погледа на всяка жена, и рече спокойно, сякаш даваше обещание на всяка една поотделно:

– И ще го хвана. Дори това да ми отнеме още една седмица, месец или година!