Текст книги "Последната кашмирска роза"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 19 страниц)
– Нанси, не можеш да си представиш как ще се чувствам! – каза Джо. – Моментът не е дошъл, но знам, че бързо наближава и че ще ми е много тъжно. Това е Страната на скръбта, така е! А аз мисля, че ти си прекрасна… мисля, че си много красива. Нещо повече… смятам, че си будна, умна, смела, и… – последва дълга пауза. – Бих ти доверил всичко. Бих ти доверил живота си.
– Много мило, че го казваш. Ще си го скътам в паметта – когато дойде подходящият момент, ще ми довериш всичко. Какво повече би искал да чуе човек? И аз бих казала съвсем същото за теб.
В отговор Джо я целува дълго, опитвайки се да разкопчее ризата й непохватно.
– О, хайде, Джо! За мъж с твоето добро възпитание разкопчаваш ужасно! Нека го направя аз. Можеш да разкопчаеш себе си, ако искаш – добави тя, а след това подхвърли с шеговит тон: – Това са сигурно най-малко еротичните дрехи, които можехме да изберем! А не си видял още всичко! Тъй като не знаех, или по-скоро не бях сигурна, как ще се развие денят, нося най-целомъдрените кюлоти, които имам! Най-подходящи са за яздене, но… – гласът й затихна, докато се целуваха още малко, а накрая Нанси довърши леко сподавено: – Но не и това, което бих избрала за флирт.
– И аз не съм облечен като за флирт – каза Джо. – В най-добрия случай ми отнема ужасно дълго време да се измъкна от този брич!
Накрая се появиха голи, ръка за ръка, на ръба на вира.
– Ще плуваш ли първа? – попита Джо.
– Да – отговори Нанси, като сведе глава към него с известно смущение, – но само ако се сдържаш.
– Няма никаква опасност от змии, нали?
Нанси се метна от ръба на скалата, на която стояха, право в дълбоката вода, а Джо скочи след нея. Водата бе изненадващо студена. Нанси отново сведе очи към него.
– Не е чак такъв голям юнак в края на краищата – каза тя. – Винаги ли става така в студена вода?
Той с възхищение погледна Нанси, нефритенозелена под водата.
– Приличаш на бронзова статуя – каза той. – Индийците имат ли русалки? Ако имат, ти винаги ще бъдеш русалката на вира, а аз завинаги ще оставя късче от сърцето си тук.
– Да – прошепна Нанси, – вярвам, че ще го направиш.
Преплуваха овала на техния вир; останаха за момент под водопада.
– Бронз, слонова кост и корал – занарежда Джо. – Бронзови къдри, кожа от слонова кост…
– А коралът?
– Коралови зърна – рече Джо и се наведе, за да ги целуне.
– Системата на свиване в студена вода явно не действа – отбеляза Нанси. – Време е да излизаме на брега.
Джо събра дрехите им в разбъркана купчина и хванати за ръце, те потънаха в нея. За Джо Нанси бе екзотична и близка: екзотична, защото бе непозната, близка заради нощта им в Калкута, с насладата и със сладкия аромат, които си бе спомнил. Правиха любов с много страст, прекъсвана от време на време от Нанси, която изписукваше несвързан въпрос, неизискващ отговор. Най-после се отделиха един от друг и легнаха по гръб, всеки потънал в спокойни мисли.
След няколко минути Нанси започна да се размърдва и рязко се изправи.
– Знаеш ли какво, Джо? – рече тя. – Гладна съм.
– Мили боже! Точно така. И аз! Бях забравил – имаме превъзходна кошница за пикник.
Заедно се заловиха да разположат продуктите от кошницата на хладна плоска скала, а Джо издаваше одобрителни възклицания, докато разопаковаше сандвичите, две бутилки от неизбежното „Индийско светло пиво“ и по едно манго – към всяко бе сложен нож за плодове и вилица.
Хапваха в приятна тишина – и двамата не чувстваха нужда да запълват мълчанието с маловажно бърборене, всеки погълнат от мисли за прекрасния момент.
– Опасявам се, че няма кафе – каза Нанси най-после.
– Кой иска кафе? – запита Джо и се наведе, за да оближе капка мангов сок между гърдите й.
– Всъщност аз – отговори тя. – Но има нещо, което искам повече от кафето, и това си ти – тя леко се изчерви от собствената си смелост и бързо добави: – Виж, не съм сигурна как мъжете… как ти… действаш. Добре ли е така?
– Зависи с кого си – отвърна Джо. – И знаеш ли, с теб всичко е прекрасно.
Докато яздеха обратно, Нанси попита:
– Кажи ми, Джо… нищо не знам за теб. Откъде идваш? Какъв е твоят свят? Какво е семейството ти?
– Чудех се кога ще се наканиш да провериш родословието ми – отговори Джо непринудено. – От Селкърк съм, река Етрик, едно място, наречено Дръмолбин, в пограничната област между Англия и Шотландия. Баща ми има имот там. Доста е голям – всъщност три ферми, – но дори те не са достатъчни, за да осигуряват благоденствие на двама синове, затова го оставих на грижите на по-големия си брат и отидох да уча право в Единбург. Но тогава започна войната и се присъединих към Шотландските полкове. Аз и още половин дузина момци от Дръмолбин влязохме заедно в армията и се отправихме на юг. Можеш да ги наречеш сини барети зад граница.
– Но не си продължил с правото след войната?
– Не. По това време вече толкова се бях сраснал с кавалеристите в полковете и исках да направя нещо за тях, което не смятах, че мога да направя като невъзмутим писар за кралския печат, получил право на адвокатска практика в Шотландия, затова след като обмислих сериозно нещата, започнах работа в полицията.
– Но защо, за бога, си го направил? Искам да кажа… това не е място, където човек може да срещне джентълмен, нали?
– Ами мислех, че на момчета като тези, срещу които се борех, по един или друг начин не им е съвсем чиста работата. Сметнах, че мога да сторя повече добро като ченге, отколкото като адвокат.
– Каква глупост! Хората не влизат в полицията, за да вършат добро!
– Не съди за всички ни по примера на Бълстроуд! Но донякъде си права. Нещо друго ме принуди. Бях ранен в окопите – простреляха ме в рамото.
– Забелязах! Някой добре те е закърпил.
– Но докато бях далеч от фронта и се възстановявах, си имах занимание. Дадоха ми да върша разузнавателна работа. Разпити на затворници. Открих, че доста добре се справям, и като се възстанових, исках да продължа. В полицията имаше голямо раздвижване след войната. Всеки си представя приветливи, но строги ченгета със сини фуражки, които хокат момченца, защото са крали ябълки, но съвсем не е така. Има толкова много промени, толкова много подобрения – вземане на отпечатъци, телеграфни съобщения, отряд за бързо реагиране, а аз искам да съм там, в предните редици, и да насочвам силата в правилната посока!
– Божичко! Не бях осъзнала, че си такъв мисионер!
– Мисионер? – изсмя се Джо. – Според мен е време полицията да спре да бъде слуга на аристокрацията и да стане пазител на обществото, а това звучи много помпозно, затова, предполагам, че си права. Аз съм нещо като обществен мисионер.
– Когато са те изпратили в Бенгал, сигурно си се чувствал така, сякаш се връщаш назад във времето?
– Много ми харесва работата с бенгалските полицаи. Те са умни, ревностни и действени. Нищо повече не бих желал да взема със себе си в Лондон освен взвод сикхски офицери! Дай ми двайсет Наурунга! Това би разтърсило правителството!
– Значи времето ти тук не е било напълно пропиляно?
– Не. Изведнъж се озовах притиснат в обятията на мургава чаровница с намерението никога да не се върна. Имам предвид… в житейския си път човек не попада на неземна нимфа на всеки ъгъл. Възползвай се от случая възможно най-добре, бих казал – рече Джо весело. – Има ли още нещо, което мога да ти кажа за Сандиландс от Дръмолбин?
Нанси го изгледа изпитателно, усмихна се и поклати глава с необичайно смущение. Пришпори понито и подкара напред, като остави Джо да съзерцава стройната й фигура през присвити и замислени очи.
Глава 17
Когато влизаха в Паникхат в късния следобед, въздухът застина, небето стана по-нажежено, докато изпепеляващото слънце клонеше на запад, а кълба дим от кухненски огньове се извиваха и образуваха пелена над местния град.
Джо погледна към Нанси – зачервена, изгоряла от слънцето и разрошена.
„Дали да й кажа – чудеше се той, – че има две разкопчани копчета, а етикетът на блузата й се показва? Май е малко неловко. Андрю може да е най-прекрасният човек, когото познавам, и понякога си мисля, че наистина е такъв, но освен ако не е глупак, какъвто смятам, че не е…“
Нямаше нужда да се безпокои. Когато влязоха в двора на Дръмънд, коняр дотича, за да вземе конете, а слуга веднага донесе на Нанси бележка на сребърен поднос. Тя набързо я прочете и каза:
– О, колко жалко! Викат Андрю в Гхошпур. Явно се е разпалила кавга между земевладелец и някой от арендаторите му. Няма да се върне преди залез. Да ти предложа питие, Джо?
Джо вежливо отказа, облекчен, че все още не му се налага да погледне Андрю Дръмънд в очите, и се запъти към пощенската станция. Продължи по пътя си, като водеше Бамбук и се стараеше да се движи по сенчестата страна на улицата. Мислите му бяха прекъснати от бърз конски тръс, приближаващ зад него, и от властен женски глас.
– Добър ден, инспекторе! Или добър ден, Джо – тъй като официалният етикет явно е запратен по дяволите.
Джо се обърна, за да срещне хитрия поглед на госпожа Китсън-Мастърс. Последното нещо, което би направил, след като на косъм беше избегнал проверката на Андрю, бе да се озове под изпитателния взор на Кити. Усмихна се и се поклони.
– Кити! – каза той. – Точно човекът, когото най-много исках да видя!
– Изглеждаш така, сякаш си имал изтощителен ден – рече тя.
– Така е. Към вас ли си се запътила, Кити? Добре. Ще те придружа, ако ми позволиш.
– Интимност срещу интимност! С удоволствие ще те приема.
Тя продължи, а Джо я последва зад ъгъла, по „Кързън Стрийт“ и по алеята пред къщата й.
– Кажи сега как мога да ти помогна в разследването. Предполагам, че идваш във връзка с разследването, въпреки че бих предпочела да си мисля, че ме търсиш заради очарователната ми компания.
– И двете – каза Джо, докато се настаняваше на верандата, а на масата между тях се появи кана лимонада. – Въпросът изглежда твърде странен, но – доколкото ти е известно – Алиша Симс-Уорбъртън имала ли е страх от вода, страх от удавяне? Имам предвид дълбоко насаден, а не обикновен страх?
Кити го погледна учудена за момент, след това отговори бавно:
– Да, в интерес на истината, страхуваше се от вода. Около пет-шест дни преди да умре, празнувахме Седмицата на Паникхат… Базата устройва много забавления, за да отбележи края на работната година, преди хората да започнат да се оттеглят към хълмовете, идват посетители от други бази – ти за малко го пропусна този път, – а през онази година някой бе организирал регата по реката, точно зад дома на Гайлс. Бяха го нарекли „Хенли на Хуглия“ или нещо подобно. Местните селяни са изключителни лодкари. Бяха осигурили лодките, бяха ги украсили с цветя и всички се забавляваха чудесно… освен Алиша! Категорично отказа да се включи. Спомням си, че направо прекали с глупавото си суетене. Не искаше и да стъпи в лодка. Да, прав си, Джо. Фобия – мисля, че така би го нарекъл.
– Точно така бих го нарекъл. А Доли Прентис страдаше ли от някаква фобия, по-точно имаше ли фобия от огън? Страхуваше ли се от огън? Имам предвид необичайно силно? Може да е от значение, ако се е страхувала.
Кити помисли малко.
– Не. Съжалявам, Джо. Никога не е споменавала – каза тя накрая. – Разбира се, огънят си е опасен, а ако имаш сламен покрив, както много от нас, това е постоянна тревога. Всички се страхуваме от огъня и в това няма нищо необичайно. Но ти търсиш нещо повече, нали? Нещо паническо? Не помня Доли някога да е споменавала… Нека си помисля пак… О! Разбира се! Да! Кофите! Никога не сме говорили за това, въпреки че някои от нас го намираха за твърде странно тогава… В коридорите в къщата на Доли бяха наредени кофи с вода, противопожарни метли и всякакви такива неща. Държаха кофа дори зад вратата в гостната. Да, това със сигурност е необичайно поведение, нали? Мислех си, че трябва да е някоя от чудатостите на Гайлс – а те не са хич малко, бог е свидетел – затова се въздържах от коментар. Но както ти е известно, в новия му дом няма кофи с вода, така че вероятно си прав. Защо питаш, Джо?
– Пет от пет – каза мрачно Джо.
Той доста неуверено й обясни, като считаше, че хипотезите му звучат някак абсурдни. Но Кити не смяташе така. Замислена върху думите му, тя каза:
– Това наистина е зловещо. И наистина доказва, че зад всичко стои дяволски ум. Болен мозък. Зъл гений – тя се подвоуми. – Но чий мозък? Джо, цял Паникхат трябва да е знаел по онова време – за кофите имам предвид. Доколкото си спомням отпреди дванайсет години, много хора ще са били наясно по онова време. Не ти помогнах много, нали?
– О, напротив – каза Джо. – Фобията на Доли я нарежда категорично сред жертвите. Сега съм сигурен, че всяка мемсахиб е била убита може би не заради, а според своите страхове. Това е общ фактор, но не общият фактор, който търся. Има и още нещо – нещо ужасяващо, което се спотайва незабелязано.
Тъмните и едва доловими утринни фигури в джунглата, вървящи редом с конете, но оставащи скрити, бдящи, отново преминаха през съзнанието му и той потръпна.
– Джо, време е да вървиш и да си вземеш вана – каза Кити с по-нежна нотка в гласа. – След това евентуално вечеря в Клуба, здрав сън и може и да се събудиш с отговор в главата си.
Това бе най-мистериозният ден, който Джо си спомняше. Първо, магията на ездата през гората и незаличимия образ на Нанси в морето от смеещи се и изпълнени с очакване мургави лица, и решителността, с която поднесе себе си в дар, толкова сладък, толкова ефективен, толкова чистосърдечен и подкладен от такъв силен примитивен копнеж, който бе надхвърлил опита на Джо. Докато го налягаше дрямка, разбуди го една мисъл. Мисъл тъй сложна, че възпрепятстван от мрежата против комари, той рязко се изправи, в миг събудил се напълно.
Имаше нещо, което той не разбираше съвсем добре. Нещо, за което навярно си бе давал сметка през цялото време, но което не би могъл да облече в думи или дори в логични мисли, но си спомни колко тактично чичо Джордж се бе оттеглил от нощта им в Калкута; спомни си колко благосклонно Андрю ги бе изпратил заедно в гората, удобното му отсъствие от дома, когато се върнаха, и Джо се замисли, за първи път, за съмнителната роля на Андрю в любовната история, която се развиваше пред очите му.
Андрю. Нещо в паметта му се напрегна в опит да излезе на повърхността. Заместник-управителят – как беше името на проклетия човек?… в нощта на танците… Хари Федърстоун! – той се беше блъснал в Джо, който стоеше до Нанси, и бе казал: „Съжалявам, Андрю!“ Бе взел Джо за Андрю поради логичната причина, че отзад те явно много си приличаха. Никой не можеше да ги обърка, ако стояха един до друг, но трябваше да си признае, че бегла прилика имаше. И двамата бяха високи, широкоплещести и със стройно телосложение. И двамата имаха тъмна коса, макар че тази на Андрю сега бе повече сива, отколкото черна. Нанси и чичо й бяха ли забелязали тази прилика, когато го зърнаха в лекционната зала в Калкута? Бяха ли я обсъждали? Дали бяха решили, че той е идеалният човек, който би могъл да завърши плановете на Нанси? Джо реши, че не е било нужно да разменят и дума. Но и двамата, ако безумната му идея почиваше на някакво основание, биха предприели точно това, което бяха предприели.
Кипнал от гняв, Джо призна, че са го измамили. Използвали. А гневът бързо бе последван от срам и смущение. Джо беше предположил, че Нанси го намира за неустоим и тъй като отношенията с възрастния й съпруг бяха либерални, тя се бе почувствала свободна да се наслади на приключение с един привлекателен и силен мъж, минаващ през живота й.
Импулсивно се отскубна от мрежата против комари и въоръжавайки се с цигара, за да отблъсква хищните нощни комари, се запъти към малкия си кабинет, където с мъка запали керосиновата лампа, след което посегна към книжката с шифри. Телеграмата, която искаше да напише, не можеше да бъде изпратена от базата в прав текст.
След половинчасово потене той бе кодирал и изпратил следното до свой колега в Скотланд Ярд:
„9291А Джон точка Искам да знам степента на травмите от войната, понесени от капитан А Дж Дръмънд 23ти полк Раджпутски стрелци – 1918 точка Сандиландс“
В Ню Скотланд Ярд трябваше да е три следобед и Джо си представи Джон Мур в разгара на делничната си работа как ругае, звъни до Военното министерство, звъни там отново и уморено пристъпва към кодирането на отговора си. Джо си даде сметка, че едва ли можеше да се надява да получи отговор в рамките на два-три дни в най-добрия случай, и неспокойно се върна в леглото.
За негово учудване, когато се събуди, разбра, че през нощта е получил шифрован отговор, изпратен му чрез паникхатската телеграфна станция около пет сутринта. Джо го разкодира и препрочете краткото му съдържание няколко пъти.
„9291Б Травми от войната тежки точка кавички чревен хаос кавички точка десен крак множество фрактури точка Мур“
Какво означаваше „чревен хаос“? Много сериозни коремни рани, вероятно равносилни на осакатяване? С невиждащ поглед и светлобежова телеграфна бланка в ръка Джо се взря през прозореца.
Значи така. Имало е програма. Замисъл, в който не са ме включили! Макар всъщност да допускам, че е играл централна роля в заговора, независимо от това, че не съм замесен. Господи, колко наивен съм бил! И какво да кажа сега? Да ги предизвикам ли? Да им кажа: „Нанси, ти си долна уличница! Джардайн, ти си коварно старо копеле! Андрю, ти си безсрамен съучастник!“ Какво да правя?
Отговорът дойде лесно.
„Спокойно. Няма да се противиш. Ако това иска Нанси, това и ще получи, доколкото зависи от мен. Може би дори трябва да съм поласкан. Разбира се, че трябва да съм поласкан. И когато другите емоции отшумят, именно поласкан ще се чувствам. Но за момента самочувствието ми – егото ми, както би казал Фройд! – е накърнено. А може би това е добре!“
Глава 18
Тъй като имаше да убие половин час преди вечерята у Нанси, Джо се запъти към столовата, за да напълни табакерата си от една от многото кутии, винаги заредени с дебелите овални цигари, носещи полковия знак и доставяни от Фрайбург и Трейър от Лондон. Завари масата подредена само за четирима; очевидно всички останали щяха да вечерят на празника Маноли или като него – у Нанси, а столовата беше тъмна. От мрака го поздрави приветлив глас.
– О, Сандиландс сахиб, сър. Добър вечер. Мога ли да ви помогна с нещо?
Беше гласът на Суман Чатърджи, бенгалец и полкови чиновник. Очевидно и домакин на стола, тъй като седеше на маса в малка канцелария, обкръжен от бележки, подредени в спретнати купчинки. Джо го бе срещал един-два пъти в стола. Харесваше неизменната му вежливост, възхищаваше се на величествената му физика, но преди всичко ценеше педантичния му, идиоматичен английски със силен акцент.
– Никога ли не си почивате, бабу джи3737
Уважаеми господине (хин.). – Бел.прев.
[Закрыть]? – попита той.
– О, сър, това не е просто работа! Това е страст! Обичам да поддържам всичко в отлично състояние и пълен ред. Обичам да съм сигурен, че всички сметки излизат, затова и смятам сега.
С усещането, че се изисква нещо повече от вежлив интерес, Джо попита:
– По каква система работите, Суман?
– О, сър, ето каква, вижте: офицерите всеки ден подписват бележки за дължими суми. Уф, какъв ужасен правопис! Идват при мен, аз ги вписвам в една счетоводна книга и изпращам сметките от стола точно на първо число всеки месец. Предшественикът ми беше – божичко! – страшно разпилян гражданин. Отне ми дяволски много време да подредя кашата, която бе оставил след себе си, но сега мога да ви кажа съвсем точно кой, какво, кога и колко е консумирал. Вижте – ето ви и вас: Сандиландс, Дж. (П). „П“ означава почетен член на стола, а тук виждате, че Смайт сахиб е отсъствал. Срещу името му съм отбелязал „(Отс.)“. О, да, системата е добра.
Възхитен от равния калиграфски почерк, Джо каза искрено:
– Суман, не ви ли се е искало да използвате таланта си по-добре? Би трябвало да сте в управлението – вие сте олицетворение на подредеността и направо гений по отношение на числата.
– И за сто хиляди рупии – отвърна Суман, като се усмихна широко и махна с ръка – не бих си сменил работата! В края на краищата съм член на горд полк и дори се надявам да напиша неговата история. Освен това, кой ще поддържа всичко в пълна изрядност, ако се оттегля? Чувам как всички, от най-малкия до най-големия, казват – и то десет пъти на ден – „Питай Чатърджи, той със сигурност знае“. И в повечето случаи наистина знам!
– Откога се водят данните? – попита Джо, без да се интересува от нещо конкретно.
– От 1898 г. – веднага отговори Суман, – когато Ставърдейл сахиб е командвал полка. Но под моите грижи данните се водят от петнайсет години.
– Значи ако ви попитам кой е изпил две чаши портвайн след вечеря на 18 ноември 1899, можеш да ми кажеш?
– Чак оттогава не, но откакто аз се занимавам с тези дела – със сигурност!
– Нека – каза Джо – посоча случайна дата. Да видим например 17 март, да речем, 1910 година?
– О, няма проблеми. Това е по моето време.
Той се изправи, вдигна с мъка внушителните си ръце над главата и взе от висок рафт голяма сметководна книга с ивица лейкопласт, на който пишеше: „1908 – 1910“. Сложи я на масата пред Джо и започна да разлиства страниците. В развихреното въображение на Джо от сухите страници се надигна едва доловим полъх на напоени с вино коркови тапи, бренди и трихинополски пури.
– Ето, вижте – каза гордо Суман. – Ето тук… март… седемнадесети. Било е събота. А… о… онази вечер… Не сте избрали добра вечер. Тогава почти никого нямаше в стола. Всички бяха отишли на някакво увеселение. През март има много увеселения – това е краят на сезона, когато много мемсахиби си тръгват към хълмовете. Ето, сър, пет вечери онази вечер.
Избута книгата до лакътя на Джо.
– Не са кой знае колко, но са се изпили значителни количества, виждате ли, сър? О, би могло да се каже, че портвайнът се е лял онази вечер.
Джо не отговори. Гледаше в столовия архив за вечерта преди дванайсет години, когато Доли Прентис е била изгорена жива. Както се очакваше, името на Прентис не присъстваше. Бил е в Калкута. Но петима други са присъствали.
Имената им привлякоха удивения му поглед и го заковаха на страницата. Прочете ги отново и шепнешком ги изрече. Майор Харолд Кармайкъл, д-р Филип Форбс, капитан Джон Симс-Уорбъртън, младши офицер Уилям Съмършам и накрая име, което бе непознато за него: някой си Ричард Темплар, младши офицер.
– Всичко наред ли е, сър? Мога ли да ви помогна с още нещо? – попита Суман, обезпокоен от дългото мълчание на Джо.
– О, да, моля ви. Ще ми помогнете ли да разбера съкращенията? Тук пише „Кармайкъл 5-п“?
– Това означава пет чаши портвайн, сър. А ето тук пише, че доктор Форбс сахиб е изпил три чаши портвайн и 1-б, това е една чаша бренди. Съмършам сахиб, 4-п, това е четири чаши портвайн, а Симс-Уорбъртън – три чаши портвайн и една ш. б. – шери бренди.
– Доста весело трябва да е било – подхвърли Джо.
– О, да, сър, голямо пиене е паднало, без съмнение!
– А тук, какво означава това В. С.?
– А, да, това сигурно е младият сахиб Темплар, сър. Означава „временна служба“. Добре си го спомням. Той бе назначен тук на временна служба за известно време, преди да бъде причислен към сивите с официално обявление в държавен вестник и да поеме към границата, за да се присъедини към своя полк. Много любезен млад джентълмен, сър, и както виждате, не е бил пиян – само две чаши портвайн.
– Твърде умерен, може би не е бил достатъчно богат, за да е в крачка с Кавалерията на Бейтмън?
– Много вероятно, сър.
Тръпки на вълнение преминаваха по гърба на Джо. Той прегледа списъка отново. Пред него бе списъкът на бъдещите вдовци. Първите четирима бяха изгубили съпругите си горе-долу все около тази дата. За петия не се знаеше нищо. Ако жестоката теория, която започваше да се оформя в ума на Джо, трябваше да бъде доказана, този пети офицер, този Ричард Темплар може би държеше ключа към загадката. А Съмършам? Без съмнение той би могъл да хвърли малко светлина върху това съдбоносно събиране? Джо бе поразен от разтърсваща мисъл. Зловещата забава се бе състояла далеч преди войната – Съмършам не е бил женен по това време, по всяка вероятност дори не е бил срещнал бъдещата си съпруга – Пеги тогава е била на не повече от десет.
Полицаят прехвърли в ума си информацията, която бе прочел и чул през последните няколко дни. На този ден през 1910 г. само Кармайкъл и Форбс са били женени. Техните съпруги са били първи в списъка с убитите. Симс-Уорбъртън се оженил през 1912 г. и жена му е била удавена през следващия март. И тогава настъпила паузата. Не заради войната, както той – както всеки – бе допуснал, разбира се, а защото в тази група съпругите се изчерпали! И след осем години Съмършам бил повишен в чин капитан. Джо се сети за ужасната поговорка на Кити – „Капитаните трябва да се оженят“. Капитан Съмършам се възползвал от привилегията, а през март следващата година овдовял.
Той бе търсил; Нанси бе търсила. Наурунгови, баща и син, търсеха в ума си и търсеха физически да открият връзка – нещо, каквото и да е, което да обедини тези жертви и дяволската серия престъпления. Дали това можеше да е връзката? Връзка, обединяваща не жените, а техните съпрузи? Би ли могъл фактът, че са вечеряли заедно вечерта на първата трагедия, сериозно да се приеме като тяхна обща цел? Случайна ли е била сбирката им? Нямаше ли по-дълбок, по-злокобен мотив зад пиянската им вечеря?
Джо си повтори на глас имената, Суман го гледаше недоумяващо, като с мълчанието си даде знак, че е разбрал, че забавното разследване бе придобило нов и сериозен мащаб.
– Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и младият Темплар – промърмори полицаят. Очевидно нищо общо помежду им; напълно различни по характер и възраст. На пръв поглед изобщо не става дума за приятелско събиране.
Смайваща мисъл му дойде наум. Ами ако всички тези мъже бяха любовници на Доли и Прентис следваше някакъв пущунски обичай да убива техните съпруги? В мига, в който тази идея се оформи, той я отхвърли. Защо ще вечерят всички заедно, и то точно вечерта, в която загива Доли? И дори живото му въображение не можеше да чифтоса Доли с извънредно непривлекателния Кармайкъл или с „любезния млад джентълмен“ Темплар.
И възникваше въпросът за Прентис. Първият опечален, пакостникът на групата, онзи, за когото не се знае нищо. Каква е връзката му с останалите от компанията? Ако изобщо имаше връзка? Той също е мартенски вдовец. От мъжете в списъка Съмършам бе някъде тук в базата. Сутринта Джо щеше да го разпита отново. Но междувременно имаше друг свидетел, на непосредствено разположение.
– Вие бяхте ли тук онази вечер, бабу джи? – попита Джо.
– О, да. На скромна длъжност по това време. Помощник-писар заради безредиците. Но бях там и помня пожара. Пожара в къщата на полковник Прентис. Беше ужасно. Доста неща си спомням… – гласът му заглъхна.
– Какво си спомняте в общи линии? – запита Джо. – Кажете ми, ако можете в едно изречение, най-важното от онази вечер!
– Пълен хаос, сър! Пълен страховит хаос! Темплар сахиб и началникът на медицинската служба призоваваха: „Хайде, момчета!“ Кармайкъл сахиб викаше: „Гледайте си работата! Стойте си по местата!“ Сигналната тръба свиреше, писъци и дори изстрели. А през това време сивите бяха твърде пийнали, за да мислят. Наблюдаваха огъня от верандата, като че ли имаше фойерверки, сър. Докато гледаше, Симс-Уорбъртън сахиб нареди да му се сервира на верандата шери бренди. Накрая докторът Форбс сахиб заповяда да му доведат коня. Всички отидоха в къщата, но твърде късно. А мемсахиб Прентис бе мъртва. Много позорна история. Но ние не си говорим за тези неща, защото сме рамо до рамо, хълбок до хълбок, като добри другари. На вас мога да ви го споделя, защото много време мина оттогава, а вие сте един от нас, в края на краищата. Но Кармайкъл се върна и имаше вид – мислих си тогава – на смъртник, не каза и думичка, а си отиде право вкъщи. А Темплар сахиб (той беше още момче; слугата му ми каза, че се бръснел на три дни) дълго плака онази нощ.
Най-много от всичко Джо имаше нужда от миг спокойствие или не толкова от миг, а от половин час спокойствие, за да асимилира това, което Суман току-що му беше казал. Щеше му се да поговори с Нанси. Погледна Суман в лицето – усмихнато, но загрижено – и му се прииска да преминат подробно през цялата вечер на 17 март 1910 г., но поглед към часовника му подсказа, че го чакаха – почти закъсняваше – за вечеря у Нанси, и с прекалено щедри и няколкократно повторени думи на взаимно уважение те се разделиха.
Дълбоко озадачен от всичко, което бе чул, Джо се отправи към къщата на Нанси, но щом прекоси площада, възпря го една мисъл. Тревожна мисъл, ужасяваща мисъл. Темплар! Какво се знаеше за Темплар? Къде беше той? Още ли бе жив? Най-вече – женен ли беше? Единственият участник във фаталната вечеря, за когото не се знаеше нищо, единственият участник в онази фатална вечеря, който може би имаше съпруга, а ако имаше съпруга – затваряйки цикъла, не беше ли тя в опасност? Как, по дяволите, човек можеше да разбере в осем часа в събота вечерта дали някакъв си неизвестен офицер от армията е женен или не?
Хрумна му радостна мисъл – чичо Джордж! Всезнаещият чичо Джордж, който разполагаше с всякакъв род информация. Телефон? Къде бе най-близкият телефон? Имаше телефон в мрачната преградена кабина във вестибюла в офицерската столова. Дали работеше? Джо се сети, че досега не бе провеждал телефонен разговор в Индия.
Пое към кабинката и в тъмното съзря малка дървена кутия с ръчка. Не съвсем уверен, той вдигна слушалката и завъртя ръчката. За негова изненада и възхита почти на мига делови евразийски глас, изяждащ сричките, каза:
– Номерът, моля?
– Не го знам – подхвана Джо. – Искам да се свържа с изпълняващия длъжността губернатор на Бенгал в Калкута. Сър Джордж Джардайн.
Отговорът дойде веднага:
– Имам го този номер, сър.
Скотланд Ярд не можеше да се справи толкова експедитивно. След кратка пауза се обади мек глас на английски.
– Резиденцията Калкута.
– Бих искал – каза Джо – да разговарям с губернатора. Инспектор Сандиландс е на телефона. Спешно е, моля.
– Сър Джордж се готви да вечеря – съобщи хладно гласът.
– В такъв случай – настоя Джо – ще трябва да му кажете, че го търся. Възможно най-бързо, моля.
Джо дочу следния разговор.
– Кой?
– Някой си инспектор Сандиландс.
– О! А? Свържи ме.
И след кратко пращене и бръмчене дрезгавият глас на чичо Джордж.
– Сандиландс! По важен въпрос ли ме търсите? Казвайте колкото можете по-бързо, моля ви! Тъкмо излизам да вечерям.
– Може да се окаже важно – каза Джо – и по-късно ще ви обясня защо ме интересува, но един подофицер, Ричард Темплар, е бил разквартируван в базата през 1910 г. На временна служба. Присъединил се е към своя полк на северозападната граница. Спешно ме интересува дали е женен.
