Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 10

След закуската в понеделник Джо си сложи тропическата каска и тръгна да намери Бълстроуд, преди той да е започнал ежедневните си обиколки. След като се яви в кабинета му, Джо вежливо бе помолен от млад сикхски офицер да изчака за момент. Моментът се превърна в няколкоминутно изчакване, внимателно пресметнато, за да предизвика раздразнение, предположи Джо. Въздъхна и реши да почака търпеливо, като използва времето в прелистване на своите бележки. Най-накрая вратата на кабинета на Бълстроуд се отвори.

– Сандиландс! – сърдечно възкликна Бълстроуд. – Радвам се, че отделихте от времето си. Влезте. Ще седнете ли? Пил ли сте кафе? Чух, че сте обърнали наопаки къщата на Съмършам. Модерни съдебни методи, току-що публикувани в Скотланд Ярд. Успяхте ли да откриете нещо?

Тонът му беше изключително приятелски, но очите му гледаха подозрително.

Джо почувства, че професионалното безпристрастие му се изплъзва. Ужасно му се щеше да натрие вирнатия нос на Бълстроуд. Вместо това изрече спокойно:

– Нищо, което да е от съществено значение… Освен може би два факта, които навярно бихте желали да узнаете. Единият е, че Пеги Съмършам без съмнение е била убита, и вторият е, че тя е очаквала дете.

Бълстроуд се смрази и се обърна с лице към него.

– Мили боже! Какво говорите! Но това несъмнено е важно. Би могло да ни подскаже някакъв мотив.

– Мотив?

– Да. Разбира се. Мотив за самоубийство. Имам предвид, в случай че горкото момиче е било бременно, може би не от Съмършам – все пак той е много по-възрастен от нея… и не е мечтата на едно младо създание, нали разбирате, а в базата е пълно с хубави млади момчета. Случва се. Жените непрекъснато го правят. Не можеш да не го забележиш! В някои семейства бременността не е лесно обяснима. Помислете за това. Не съдете за Индия по стандартите на – как да кажа? – Уимбълдън!

– Пеги Съмършам не се е самоубила – меко каза Джо.

– Тогава Съмършам я е убил – продължи невъзмутимо Бълстроуд. – Очевидно е. Той разбира, че тя се е забавлявала извън дома, не желае да гледа дете, което не е негово, и бързо намира изход от положението. Клъц, клъц!

– Ще имам предвид думите ви – рече Джо с равен тон.

Бълстроуд замълча известно време, може би объркан от спокойните отговори. Започна да подрежда и пренарежда купчините листове върху бюрото си.

– Е, до къде стигнахте, Сандиландс? Разбихте версията за самоубийство и преобърнахте заключението на следователя. Твърдите, че това е разследване за убийство и в същото време, както виждам, снемате съмненията от главния и основен заподозрян – Съмършам, – без да го разпитвате. И какво ни остава? Убийство от един или повече неизвестни извършители? Убиец – или убийца, ако разглеждаме всички възможности, – който се е промъкнал незабелязано през висок прозорец на около седем стъпки от нивото на улицата. Не ми се струва твърде убедително! Кой би могъл да влезе по този начин? Акробат?

След известно колебание Джо реши да продължи разговора докрай и да се държи с Бълстроуд като с колега и без неприязън.

– Не търся – рече той предпазливо – някого, който е влязъл през този прозорец. Търся някого, който е излязъл от този прозорец. От вътрешната страна на къщата первазът на прозореца е само пет стъпки над пода и има малко столче под ръка…

– Но наистина, Сандиландс, какво прави убиецът? Звъни на външната врата и пита: „Госпожа Съмършам вкъщи ли е?“

– Имаме си работа с умен човек, Бълстроуд. Умен като нас, умен като мен. Някой, допускам, запознат с навиците в дома. Някой, както изглежда, който е знаел, че Съмършамови са щели да излизат онази вечер; не се изискват дедуктивни умения, за да предположим, че Пеги Съмършам вероятно е взела вана преди събитието. Човекът, когото търся, е влязъл в къщата навярно часове преди да извърши убийството и се е укривал в шкафа в банята. Не би го затруднило, а има и доказателства, че някой се е спотайвал там.

Бълстроуд изсумтя подигравателно, но Джо продължи:

– Това не би било трудно. Постоянно има хора, които влизат и излизат – в кухнята, продават и купуват пред вратата, доставят и взимат. По-добре го знаете от мен. И един от тях е влязъл в къщата, скрил се е, извършил е убийството и е избягал през прозореца, избирайки момент, в който никой не е минавал по алеята. За целта е било необходимо самообладание и значителна доза пресметливост, от която наистина ти се смразява кръвта. Известно ви е обаче, че такива неща са възможни.

– Понякога. Рядко. Почти никога. И вашият нападател ще да е познавал удивително добре европейските навици.

– Ако е бил европеец, познавал ги е – уточни Джо.

– О, стига, Сандиландс, за бога? Нали не намеквате…

– Да, намеквам – каза Джо, – и докато сме още на тази тема, ще ми кажете ли къде сте били в този час въпросната вечер? Да речем, между четири и седем?

Бълстроуд Скочи на крака и впери смръщен поглед в Джо.

– Възмутен съм! За какъв, по дяволите, се смятате? Тук не ви е проклетият Скотланд Ярд! Това е моят район! Иде ми да помоля управителя да ви отстрани от случая. Знаете ли, има една дребна особена птица. Тя кръжи във все по-стесняващи се кръгове, докато най-накрая не изчезне! Ето това правите, струва ми се.

– Е – рече Джо, – може би все пак ще ми кажете къде сте били по онова време?

– Бях в долната част на града – отвърна Бълстроуд, – както мисля, че вече ви казах.

– Споменахте, че сте се занимавали с дребен крадец на пазара. Добре си спомням. А ако ви помоля да ми дадете доклада ви във връзка с инцидента?…

Лицето на Бълстроуд почервеня от ярост.

– Ще ви кажа да си гледате проклетата работа!

Въпреки учтивото продължително разпитване от страна на Джо, заеквайки от възмущение, Бълстроуд след миг се хвърли към рафт, затрупан догоре с книжа. Грабна изтъркана папка с надпис „Шалимар Багх“ на корицата.

– Повтарям, наистина бях в долната част на града, макар и не на пазара. По-точно бях тук.

– А какво е „Шалимар Багх“?

– Чайна. Нещо като салон за танци, бих го нарекъл.

– Какво означава „Шалимар Багх“? – запита Джо.

Бълстроуд изглеждаше притеснен.

– Това е „Градината на Купидон“. Случиха се известни неприятности там. Поставих го под забрана за британски ефрейтори и редници. Станало сбиване и двама глупави редници от шропшърската пехота се бяха ранили. Отидох да видя дали се спазват правилата.

– А това документирано ли е? Повдигнахте ли обвинение срещу ръководството?

– Не беше необходимо. Предупредих ги. Хората са много разбрани в това заведение. Там получаваш всичко, каквото пожелаеш. Може би ви интересува? – жлъчно заключи Бълстроуд.

– Според медицинското заключение Пеги Съмършам е била мъртва от един час, когато са алармирали. Било е малко преди да ви открият… ъ… да бъхтите в „Градината на Купидон“ и вие сте пристигнали на местопрестъплението три часа след като трупът е бил намерен. Вероятно има хора от салона за танци, които биха потвърдили присъствието ви там през въпросния период?

– Естествено, че има, мътните да го вземат! – изруга Бълстроуд.

Мисълта на Джо препускаше. Какво беше казал Наурунг? „Бартер“. Оттегля обвинението срещу заведението и в замяна получава алиби? Но могъл ли е Бълстроуд да влезе в него незабелязано? Предрешен? Джо твърдо реши да го сподели с Наурунг – да разбере кога, наистина кога Бълстроуд е влязъл в „Шалимар Багх“ и кога си е тръгнал.

– Да оставим засега този въпрос – рече Джо.

– Оставете го завинаги, глупак такъв! – и старши инспекторът напусна стаята.

Тъкмо излезе, и влезе Наурунг.

– А, добро утро, Наурунг – поздрави го бодро Джо. – Току-що изпусна Бълстроуд сахиб, но идваш навреме, за да ме придружиш до следващата ми среща. Къщата на полковник Прентис? Ще ме заведеш ли?

По пътя към къщата Джо разказа подробно на Наурунг за алибито на старши инспектора и го помоли да провери дискретно какво е правил в деня на убийството. Наурунг слушаше с безизразна сдържаност, но в очите му блестеше искра, която казваше: „Дайте ми малко рутинна полицейска работа, и ще разберете точно какво съм усвоил.“ Джо го освободи пред къщата на Прентис и тръгна сам по алеята.

Приветства го глас зад гърба му, Джо се обърна и видя Прентис, който подаваше на коняря юздата на коня си.

– Мен ли търсите? – попита Прентис.

– Да, вас. Надявах се, че можем да поговорим. Далеч от наострени уши и одумващи уста.

– Кога бихте желали да поговорим? – запита незаинтересовано Прентис.

– Ами аз смятах сега… колкото по-бързо, толкова по-добре… настоящето не се повтаря…

Прентис се засмя.

– Само по това биха ви познали, че сте европеец – отбеляза Прентис. – Никой индиец не би казал „Настоящето не се повтаря“. За тях всяко време би било по-добро от настоящето. Но щом казвате. Влезте да ви почерпя чаша чай.

– Езда рано сутрин? – учуди се Джо, докато вървеше до Прентис по чакълестия път.

– Упражнение с полка. Опитвам се да провеждам по едно на месец и този месец то беше днес. През тази част от годината ми се ще да започваме рано, за да приключваме преди жегата.

Той продължи напред към верандата, като извика „Кой хе!“ и седна на един стол. Появи се слуга и пое шапката и камшика му, втори слуга обслужи по същия начин Джо. Трети слуга се завтече да сваля ботушите на Прентис. Той се изправи и закрачи по чорапи.

– Да идем ли на северната веранда? По това време на деня оттатък е много по-хладно.

Прекосиха къщата и хвърлиха поглед към градината, чиста, подредена и поддържана без всякакво въображение. Съседната градина обаче беше неестествено обрасла. Бяха избуяли рози от сорта „Маршал Ниел“ и имаше розови храсти на височина колкото едноетажна къща. Като забеляза, че тази дивост привлече вниманието на Джо, Прентис се спря, усмихна се и каза:

– Това е градината на предишната ми къща. Изгоря при пожар, както навярно сте чували. Голяма градина. Простира се чак до реката.

– А хубавата малка постройка в края? – поинтересува се Джо.

– Градински павилион. Сега е ужасно обрасъл. По-стар е от британското господство – по-стар е от компанията „Джон“. Моголска постройка2222
  От времето на Империята на Великите моголи, основана през 1526 г. В своя разцвет към 1700 г. тя обхваща по-голямата част от територията на индийския субконтинент. Покорена от британците през 1858 г. – Бел.прев.


[Закрыть]. Често съм си мислил да продам мястото, но това би означавало да продам и павилиона, което наистина не мога да направя. Та той ми е бил като убежище. Има моменти, в които искаш да избягаш от задълженията на брачния живот; има моменти, в които искаш да се откъснеш от родителските грижи, да не говорим за задачите, свързани с полка. Всички знаят, че когато отида там да поработя, никой не бива да ме безпокои. Струва ми се, че не мога да живея без него! Но хайде, елате сега, да видим дали ще ви намеря едно питие или чаша чай.

На външен вид къщата на Прентис представляваше типичен пример за колониална обществена сграда, строена по модел от времето на крал Едуард. Четири еднакви по размер стаи обграждаха открит вътрешен двор, а отвън къщата бе опасана отвсякъде с широка веранда. Дотук приликата с характерната британско-индийска къща свършваше, тъй като Прентис я беше обзавел изключително с индийски мебели. Никаква носталгия по къщите в английските графства. Нямаше ловни сцени в рамки от Дж. Д. Армър или Лайънъл Едуърдс, нито дори копие от известния „Среднощен стипълчейз“, който се срещаше във всеки дом. Вместо това пъстри индийски картини, много от тях рисувани върху коприна, други – върху пергаменти; фигурки от нефрит, слонова кост и сапунен камък, кашмирени бродирани пана по стените, на пода – килими от Афганистан и Бухара.

Джо се спря до голяма картина, изобразяваща дребен човек със скъпоценности по себе си, възседнал слон.

– Император Акбар2323
  Акбар (1542–1605) – третият Моголски император на Индия (1556–1605), обикновено се смята за истинския основател на Моголската империя. – Бел.прев.


[Закрыть] на слон – поясни Прентис. – Не бива да я държа окачена. Картината трябва да се съхранява навита на руло, но толкова я харесвам, че стаята би изглеждала празна без нея. Елате с мен.

Минаха заедно през къщата и Прентис отвори вратата към централната стая, като посочи с ръка.

– Приготвям я за дъщеря ми. Скоро ще се прибере. Не съм я виждал от четири години.

На Джо му стана приятно да види подредените в редица издължени бамбукови мебели, картините и материите, които удивителният Прентис бе сметнал, че са подходящи за едно осемнадесетгодишно момиче, току-що пристигнало от изтънчената Европа. В средата на стаята бе разположено индийско легло в рамка от светло дърво, чиито изчистени форми бяха разнообразени със сребърни инкрустации, виещи се нагоре по краката. Над леглото бе закачен фино избродиран гоблен, изобразяващ богинята на нощта. На тъмносин фон тя покровителствено загръщаше с дипла от своето сари, осеяно със сребристи звезди, смътния образ на дете, голо, само с по една сребърна гривна на глезените. Джо сравни гоблена с желязната рамка на леглото, с грижливо сгънатия килим, раиран в училищни цветове, с металната гравюра на „Светлината на света“, с която Мидж сигурно бе свикнала в Европа, и си помисли, че може би Прентис с основание го беше поставил.

Прентис го заведе на прохладната веранда и чаят беше сервиран.

– Едно връщане към родината – отбеляза одобрително Джо, като видя английския сервиз за чай.

– „Дарджилинг“ – поясни Прентис. – Надявам се, че го харесвате. А сега – какво мога да направя за вас? Какво мога да ви кажа? Споделих моята версия в балната зала, но не смятам, че бихте приели ненаучната идея за зъл дух.

Джо се засмя.

– Бих я приел. Би ми харесала. Но ако ме хванат, че разрешавам проблема по този начин, биха могли да го и тълкуват като несправяне с работата. Ще ми помогнете ли да изясним едно-две неща… Да се върнем към самото начало.

– Към Джоун Кармайкъл.

– Не – изненада се Джо. – Още по-назад. До смъртта на жена ви – простете.

– Разбира се – отвърна бързо Прентис. – Разбира се. Но аз не намирам двата случая за еднакви. Все пак извършителите на пожара бяха разкрити и екзекутирани.

– Може би да започнем оттам? „Екзекутирани“ казвате. Разправете ми, моля!

– Няма много за разправяне. Знаех кои са. Знаех откъде са. Повечето познавах по име. Те бяха отмъстителни, те бяха смели от хашиша. Без капка здрав разум. Трябваха ми един-два дни да се съвзема от шока и след това събрах отряд кавалеристи от полка, момчета, които от известно време ми правеха добро впечатление и с удоволствие щяха да се включат в набега. Не липсваха доброволци, бих казал. Подгоних ги. Екзекутирах ги. Разбира се, не биваше да го правя, а да ги предадем на съда по установения начин. Наложи се дори да се изправя пред дисциплинарния съд. Но тогава вече бяхме извършили наказанието и до един, и индийци, и англичани, застанаха на наша страна. Всички разбраха, че става дума за изключително справедлив акт на възмездие и ако ми позволите, Сандиландс – така си беше!

– Не се съмнявате – предпазливо попита Джо, – че бяха дошли да убият вас и просто случайно жена ви е изгоряла в пожара?

– И Чхеди хан.

– Да, Чхеди хан. Той попада ли в уравнението?

Прентис дълго остана смълчан, преди да отвърне:

– Той беше прекрасен човек – рече накрая. – Най-прекрасният, който можеше да даде пущунската нация. Предан, храбър, неуморим и като повечето пущуни, артистичен, поетичен и остроумен, но всичко това посолено с цинично и грубо чувство за хумор.

– Как се случи да ви стане адютант? – запита Джо.

Прентис наля и на двамата по чаша чай и се облегна за момент в стола си, като най-сетне рече:

– Дълга история. Знаете ли какво означава обявяване извън закона? Не? Това е практика, характерна за границата. Племената внезапно нападат своите съседи, преследват вендета, нахълтват в Индия и крадат. Всичко, до което се докопат, най-вече пушки. Също и момичета. Така живеят. Разбира се, ние ги критикуваме, но никоя нация, продаваща момичета като проститутки, няма право да критикува онези, които просто ги отмъкват за себе си. Идва обаче момент, когато това трябва да бъде спряно и селата, нарушаващи реда, се обявяват извън закона. Предприема се наказателен набег с коне, укрепленията се разрушават, наблюдателните кули се срутват, реколтата се изгаря, взимат се заложници. Беше – и все още е – общоприета част от живота. Те знаят правилата. Предвождал съм не един и два подобни набези, когато служех при скаутите на границата.

Първият ми набег като неопитен, млад офицер, току-що завършил военното училище в Сандхърст, макар че познавах страната, беше срещу едно село на име Лашкхар. В него живееше малко, но изключително войнствено племе, във вечна вражда със своите съседи, във вечна вражда с управниците. Като че ли не се вразумиха. Главатарят – маликът – беше свиреп стар дявол с много лоша слава. Реши да защитава селото и голямо сбиване падна. Убихме го. Както и двамата му синове и някои от съседите му, а селото бе опожарено. По погрешка. Не бяхме подпалвачи.

Приближих се, за да проверя завършека на операцията и се спрях да наблюдавам, когато от пушека изникна лутаща се слаба фигура. Пущунско момче на около тринайсет години. Под мишница държеше обкован с бронз джизейл.

– Джизейл?

– Да, стар мускет. Може би беше на сто години. Пълен с какво ли не – нокти, парченца стъкла, дори сачми. Щом ме видя, той приклекна на коляно и се прицели да ме гръмне. Един от моите бойци препусна стремглаво с меч в ръка и му изби мускета от ръцете. Щеше да му отсече главата със своя талвар2424
  Меч (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть]… – Прентис посочи към плячкосаните оръжия на стената в съседната стая. – Там има талвар.

Джо погледна извитото единично острие, дълго колкото човешка ръка.

– Аз извиках към моя боец да спре и да прибере талвара, а после подвикнах на момчето на пущу. Казах му да остане на място и че няма да пострада. Слязох от коня и се приближих към него, за да поговорим. Тъжна история – той беше сирак, но далечен роднина на стария дявол, когото току-що бяхме убили, и живееше в неговото семейство. Тъй като синовете на главатаря бяха избити, момчето, което ми каза, че се нарича Чхеди хан, бе поело отговорността да убие колкото се може повече английски войници, започвайки от командира – от мен. Заради честта на племето. Мисля, че остана много изненадан, когато видя, че аз бях само с няколко години по-голям от него.

Трудно ми бе да реша какво да правя с момчето. Нямаше вече роднини в селото и съвсем ясно беше, че ако остане там, един ден навярно щеше да ликвидира с успешен изстрел някой английски офицер, а и да се самоубие отгоре на всичко. Обсъдихме какви са възможностите му. Като мъж с мъж, седейки един до друг върху скала. Дадох му цигара. Изглеждаше много интелигентен. Отбелязах, че остане ли в селото, бъдещето му е безперспективно и че аз мога да наредя да го вземем с нас и да го задържим като заложник, за да усмирим селото, което беше обичайна процедура, или – и аз му предложих трети и доста необичаен избор – той можеше да дойде с нас доброволно, като даде честната си дума, че ще се държи добре и когато навърши съответните години, ще се обучава за скаут.

Когато споменах тази трета възможност, по искрата в очите му разбрах, че го привлича животът на боеца, и момчето реши да рискува. То никога нямаше покорно да се съгласи да тръгне с нас пред очите на цялото село. Пущуните се впечатляват от големите жестове, така че аз инсценирах един жест. Захвърлих неговия мускет надалеч с пренебрежителна забележка и му подадох една пушка „Лий-Метфорд“. „Твоя е“, рекох му. После станах, обърнах се с гръб към него и тръгнах към моя отряд.

– Боже мой! Беше ли заредена?

– О, да, на такова място няма смисъл да те хванат с незаредено оръжие. Субедар2525
  Младши офицер в индийската армия. – Бел.прев.


[Закрыть] Амир Шах го държеше на мушка, вече се бях погрижил за това, така че не поемах кой знае какъв риск. Все пак не мисля, че днес биха ми издържали нервите.

– Момчето какво направи?

– Изправи се на крака, насочи пушката точно между лопатките ми и повървя след мен няколко ярда. Не се опита да натисне спусъка. Наслаждаваше се на силата, мисля. После, щом се увери, че цялото племе бе видяло с очите си сцената, метна пушката през рамо и продължи напред към ротата. Те изпразниха пушката му, качиха го при някого на коня и потеглихме.

– А влезе ли в армията?

– Не веднага. Твърде малък беше за войник. А и зле го бяха хранили. Мършаво слабо хлапе с конюнктивит. Имаше белези от малтретиране. Когато го доведохме в лагера, трябваше да го нахраним и излекуваме раните му – порязвания и изгаряния главно. Един от моите хора рече: „Никога няма да се отървеш от него. Ще те следва до края на земята и един ден – внимавай – ще реши да си отмъсти. Момчето просто изчаква удобния момент.“

– А той опита ли се?

– По никакъв начин. Изобщо не се оказа така. Казах ви, че той беше умен, находчив и изключително забавен. Виждах, че го чака голямо бъдеще. Имаше движение – от доста години, продължава и сега – за създаване на независима пущунска държава – Пущунистан – и в романтичните си представи аз виждах това дете един ден като първи президент на независимата държава. Просто мечта наистина, но често спохождаше съзнанието ми. После изникна въпросът какво, по дяволите, да правя с него.

– Какво направихте?

Прентис се ухили.

– Каквото би направил всеки англичанин – пратих го на училище. Малка общност от англикански пастори държеше мисионерско училище горе на хълмовете. Освен всичко друго те бяха и мисионери лекари. Добри хора. Познавах ги всички. Казаха ми, че ще се грижат за него. Той не искаше да ходи, но аз настоях. Заведох го там и го оставих облян в сълзи. Шест месеца по-късно избяга и се върна при мен. Нахоках го едно хубаво, даже го напердаших и го пратих обратно. След три месеца той се върна! Не беше такъв планът ми, но, изглежда, го спечелих за цял живот. Приех го в скаутите и го назначих за мой адютант и така момчето остана. До деня на смъртта си.

– А начинът, по който умря? Изненада ли ви?

– Изобщо не ме изненада. Той загина, опитвайки се да спаси Дороти. Точно това би направил. Аз му я бях поверил, нали разбирате.

– Чудесна история – рече Джо.

– Той беше чудесен човек – заключи Прентис. – Тъжна история. Трагична дори, но нищо загадъчно нямаше в нея. Абсолютно нищо.

Джо бе увлечен от разказа на Прентис. Щом ледът на военната краткост и сдържаност се разтопи и разказът потече плавно, времето мина неусетно. Джо се съсредоточи, разпознавайки тактиката на поведението му. Като говореше надълго и нашироко по тема, странична за основното разследване, Прентис се представяше като отзивчив и общителен при разпит, като очарователен човек, който няма какво да крие. Джо се възхити от умелото му изпълнение, което реши да назове забавно дърдорене, и не го прекъсна, водейки си записки от време на време и отправяйки интересни въпроси. Но щом стана дума за смъртта на Чхеди хан, полицаят реши, че е дошъл моментът да изиграе своя блъф.

Когато провеждаше разпити, той използваше успешния похват да си води старателно бележки по теми, които съзнаваше, че нямат особена връзка със случая. Това като че ли винаги вдъхваше увереност у човека, на когото задаваше въпроси. Според Джо хората, дори престъпниците, с удоволствие споделяха истината с едно ченге, особено ако си мислеха, че го водят за носа. Той считаше за важно да задава серия въпроси, на които с точност знаеше дали биха могли да се дадат с лекота подвеждащи отговори. След това в критичния момент той се усмихваше любезно, затваряше бележника си и оставяше химикалката. Понякога позволяваше на своята жертва да разиграе малко коня си и без да променя интонацията си, той задаваше още един въпрос, почти като допълнение, хрумнало му по-късно. В изненадващо голям брой от случаите Джо получаваше по-добра информация от последния въпрос, отколкото от предишния едночасов разпит.

Сега се опита да приложи разновидност на този похват, тъй като не изпускаше от ума си факта, че си има работа с високоинтелигентен и безскрупулен човек. Драсна последна бележка, изпъна крака и затвори бележника си. Накланяйки се напред и снишавайки глас, той успя да създаде впечатлението, че следващият му въпрос или коментар няма да бъде отбелязан, а е просто диалог между двама джентълмени.

– Кажете ми, Прентис, знаехте ли, че жена ви доста пие?

– Разбира се – отвърна без колебание Прентис. – Макар че бих казал умерено. Според стандартите в базата. Затова я взимах винаги със себе си, когато ми се налагаше да отсъствам от базата. Оставех ли я сама, се чувстваше самотно, като повечето офицерши. Според мен това може би е допълнителен фактор за нейната смърт.

– Говорейки за смъртни случаи, Прентис, и вие разбирате колко ми е неприятно, че изобщо е нужно да споменавам тази тема, трябва да ви попитам – тъй като вече попитах или възнамерявам да попитам, когато му дойде времето, останалите опечалени съпрузи от сивите конни части – знаехте ли, че някой има причина да убие съпругата ви?

– Естествено, че не! Всички обичаха Дороти. Лесно печелеше симпатиите.

– Сигурно е била добра съпруга на полковник?

– Отлична. Изслушваше проблемите на всекиго, приятно й бе да ги разрешава, независимо колко досадни бяха. На хората това им харесва. Беше свикнала с живота в Индия – животът, който си бе избрала. Много общителна беше. Понякога си пийваше повече джин, отколкото можеше да понесе, но не бе Ема Бовари. За щастие не разчитам само на заплатата си в армията и тя имаше хубави дрехи и чудни бижута, изглеждаше по-добре, от която и да е друга жена в базата и единственото, което желаеше, бе да има добри перспективи – тоест аз да имам добри перспективи. Дороти беше задоволена жена. За мен тя беше като планинско езеро, бистро, привлекателно и винаги отразяващо слънцето.

„И вероятно плитко?“ – Джо се почуди наум.

Изрече на глас:

– Дъщеря ви трябва да е голяма утеха за вас…?

Изражението на Прентис съвсем леко се посмекчи.

– Да. Разбира се. Нямате ли деца, Сандиландс?

– Не. Но си представям радостта. И огорчението – рече сериозно Джо.

Един слуга се появи дискретно на вратата, опитвайки се да привлече вниманието на Прентис.

– Сега се налага да спрем, Сандиландс. Ще ме чакат в конюшните след двайсет минути, а трябва да се изкъпя, преди пак да съм излязъл. Не че конете ще забележат – той се изправи на крака и Джо излезе с него от стаята. – Как се разбирате с Бамбук? Добре. Знаех си, че ще си паснете. И аз съм го яздил преди. Вижте – ако има нещо, което мога да направя за вас, да изнудя някого чрез морален натиск, такъв род неща, обадете се.

Те се здрависаха и Джо излезе на ослепителното слънце със стотици въпроси, жужащи в главата му, и със силното усещане, че полковник Прентис току-що беше дал добър урок на професионалния полицай как се провежда разпит.