355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Барбара Клевърли » Последната кашмирска роза » Текст книги (страница 14)
Последната кашмирска роза
  • Текст добавлен: 8 октября 2016, 22:53

Текст книги "Последната кашмирска роза"


Автор книги: Барбара Клевърли



сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 19 страниц)

Чичо Джордж се засмя мило.

– Тази вечер късметът е на ваша страна, Сандиландс! Стойте на линията, моля ви! – и губернаторът рече настрани: – Фреди! Изчакай за миг, Фреди! Кажи ми чувал ли си за някакъв офицер Темплар. Служи на границата. Познаваш ли го? Познаваш го? Чудесно. Служи в 10-и полк. Бил си в една бригада с него! А женен ли е? Не. Сигурен ли си? – чичо Джордж се върна на линията: – Не, не е женен. Току-що хванах в крачка един приятел, който излиза на вечеря, и той очевидно много добре го познава. Явно не е женен. В момента не е в страната – в домашен отпуск е и ще се върне в полка следващия месец. Новината добра ли е или лоша е?

– Добра е – рече Джо. – Със сигурност снема напрежението.

– Ще ми кажете ли за какво става дума? – поинтересува се чичо Джордж.

– Бих ви казал, но ще отнеме време. Поканен съм на вечеря у Нанси и закъснявам, а вие отивате на вечеря – може ли утре да поговорим по въпроса?

– На всяка цена – отговори чичо Джордж, гъргорещият му глас едва се чуваше.


В къщата на Нанси очевидно цареше увеселение и Джо, отмалял от облекчение, се отправи нататък. Всички стаи в къщата светеха, а от двете страни на алеята към предната врата бяха наредени свещи в стъклени буркани. Имаше необичайно голям брой слуги, много от които, досети се Джо, наети за тази вечер от други семейства. Същото се забеляза и по-късно, когато бе поднесена вечерята. Порцеланови съдове, чаши и плата бяха събрани от други домакинства според практичния индийски обичай.

Подпирайки се на бастун, ръка за ръка с Нанси, Андрю Дръмънд стоеше на верандата – гостоприемна и просторна. Нямаше възможност да поговорят насаме с Нанси, но, изглежда, градусът на тържеството бе намалял за момента и по-късно вечерта той щеше да я изненада с новината.

– Сандиландс, скъпи приятелю – възкликна Андрю с широко движение с ръката, – колко се радвам да те видя! Взехме да се притесняваме, че си се изгубил. Но ето те и теб! Кого познаваш и кого не познаваш? Нека да спазим реда по старшинство. Аз ще те представя. Кити! Мисля, че се познаваш с инспектор Сандиландс. И с Прентис се познавате, разбира се, а едва ли е нужно да насочвам вниманието ти към царицата на бала…

Не беше нужно да насочва вниманието на Джо към Мидж Прентис. От момента, в който пристигна, както всички останали мъже, той не можеше да откъсне поглед от нея. Смееща се и весела, тънката й момчешка фигура, подчертана от рокля от крепдешин в яркочервено, самата тя изглеждаше пламенна. Веднага се приближи до него, поемайки и двете му ръце в своите.

– Добър вечер, инспекторе, или след веселото ни пътуване от Калкута вече мога да кажа здравей, Джо! Как върви разследването? Може би трябва да вдигнем тост за теб? Андрю… – и тя махна с ръка към управителя. – Андрю казва: „Да пием за хрътката, която души по земята“, затова – за твое здраве!

Тя взе една чаша от минаващия слуга и подавайки я на Джо, се чукна с него и го удостои с поглед, по който човек можеше съвсем естествено и бързо да ги приеме за двама стари приятели и заговорници.

– Какво ще кажеш за подаръка ти? – Джо се обърна към Прентис. – Малката статуетка от слонова кост?

Прентис извади от устата си тънката пура и отвърна:

– Красива е! Наистина е хубава и датира от стар период. Струва двойно повече от цената, която тя е платила.

– Мислиш ли – попита доволна Мидж, – че мога да си изкарвам прехраната като експерт по индийска еготика… – тя се затрудни с тази дума и опита отново: – Еротика исках да кажа.

– Чакай първо да те видя, че поне си опитала! – каза Прентис и всички се засмяха.

Двама нисши офицери от сивите наобиколиха Мидж и Джо се озова в компанията на Кити.

– Това проклето дете все повече започва да прилича на майка си – отбеляза тя. – Доли имаше око за всички индийски неща и хората, разбира се, й подаряваха индийски украшения! Голяма колекция имаше. Изгоряла е при пожара, предполагам. – Тя хвърли още един критичен поглед към Мидж. – Външният вид, вкусът, жизнеността и ако не греша, същия ищах към шампанското! Скучният и сух Прентис ще види зор! Всички необвързани мъже в базата и вероятно доста от обвързаните ще бъдат в краката й! Да му се не види, инспекторе, всичко се повтаря. Това ме връща двайсет години назад, а привлекателността и обаянието са си същите. Наследство! Откъде действително идва? А сега кажи нещо за себе си. Какво стана с теб след чая у нас – тогава разтуптя няколко сърца.

– И моето сърце се разтупка, да ти кажа право, заобиколен от толкова много чар – каза Джо.

– Ах, ти! Очаквах, че ще кажеш: „Единствена Нанси е обзела мислите ми.“

– Кити! – изрече смело Джо. – Остър език имаш! Спести ми аматьорските си хипотези и запомни – аз съм полицай, изпратен по служба!

– Който само бъхти, без да се развлича, той ще оглупее – обобщи Кити.

И вечерята бе сервирана.

Имайки предвид краткото време, с което разполагаше Нанси, за да организира събирането, вечерята бе изненадващо добра. Първо сервираха бекасина върху препечени филийки, след това ястие, подправено с къри, което за малко не проби небцето на Джо, сетне конусовиден ордьовър (сигурно бе приложено чудо на логистиката, за да го донесат на масата!) и накрая неизвестна риба, сервирана върху препечени филии като солено ястие след ядене. С предястието – червено вино, с десерта – шампанско, а дамите, изправили се след знак от Нанси, изчезнаха.

Господата се отправиха към градината; в тъмното пурите им блещукаха като светулки. Разкопчаха се като по команда и застанаха в редица в края на моравата. Джо се озова до Прентис.

– Това е – обясни Прентис – британско-индийски обичай. Сигурно го има и в Англия, но аз не мога да свикна с него. Аз съм пущун до мозъка на костите си. На границата това би се приело като доста шокираща проява.

Проклет да беше Джо, ако оставеше Прентис да се държи снизходително с него.

– Всички си имаме ритуали – сговорчиво рече полицаят. – И на границата ги има, предполагам.

Прентис вдигна рязко поглед.

– Да, всички си имаме ритуали.

Присъединиха се към дамите, а внушителната фигура на Кити се приближи до него и го хвана под ръка.

– Можеш да ме придружиш до Клуба – каза тя. – Като бях малка, на никого и наум не би му дошло да извърви пеш стотина ярда. Времената се променят.

Тръгнаха пеш, Мидж под ръка с Ийстън и Смайт, Джо под ръка с Кити, Нанси – между Прентис и Андрю Дръмънд.

Когато пристигнаха в Клуба, в него също цареше веселба. Оркестърът за танци към шропшърската лека пехота свиреше полка и за удивление на Джо всички сиви офицери бяха облекли пижами над униформите си.

– Нощта на Маноли, нали разбирате – обади се Прентис. – Извинете ме за момент.

Приближи се до една маса, върху която бяха наредени най-различни нощни одежди, и си избра широка колосана бяла риза. С помощта на чуруликащата Мидж той с мъка си я нахлузи и я раздипли върху парадната куртка. Останалите офицери си бяха поставили за цел да изглеждат абсурдно, но не и Прентис. Той носеше ризата с вид на човек, който нарочно се е облякъл за свещеническа церемония.

Джо изтанцува великолепен валс с Кити, спря за едно питие при Андрю и надявайки се, че не се набива твърде много на очи, се възползва от възможността да притисне Мидж в обятията си за втора полка.

– Едно, две, три, хоп – весело подвикна Мидж. – Бива си те, Джо! – и добави, докато се въртяха в кръг из залата: – Искам да ме видят!

– Нима всички не искаме същото? – запита Джо. – Аз го искам със сигурност!

След края на танца Мидж го хвана за ръката.

– Имам нещо да ти кажа – рече тя. – И Нанси трябва да го чуе! Нанси! Искам да споделя една тайна! Елате някъде, където можем да поговорим!

– Е – вметна Нанси, – няма по-подходящо място за споделяне на тайни. Но дори в този ранен час от вечерта уютните кътчета, изглежда, са заети. Ако имаш тайни за разкриване, по-добре да идем на верандата.

– Чуйте – прошепна Мидж, оглеждайки се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и ги хвана под ръка. – Нали ви казах, че има някой.

– Има някой в живота ти? – сети се Нанси.

– Да. Някой в живота ми. Ако пристигне навреме, ще ви запозная! Той пътува насам от Калкута! Бие целия този път, за да ме види!

– Кажи ни нещо повече – подкани я Джо. – Разкажи ни за този щастливец. Засега знаем само това, че играе пикет и че е твоят рицар в бляскави доспехи!

– Ами първо – поде Мидж, – той е офицер от гурките – май ви го казах, – запознахме се на кораба. И двамата се качихме в Марсилия. Ще ви хареса! Аз го обожавам! Но това не е всичко. Ще ви споделя нещо доста странно. Не ми го беше казал, докато не се опознахме по-добре, и чак тогава го научих и вярвам, че ще съгласите – това е най-романтичното нещо, което сте чували! Вечерта на пожара – нали разбирате за какво говоря?

И двамата кимнаха.

– Знаем какво имаш предвид под пожара.

– Значи вечерта на пожара той е бил там! Не само, че е бил там, ами те ме били скрили между някакви саксии… – тя се засмя неодобрително, с което показа колко странно е някой с нейния чар и финес да бъде намерен между купчина саксии. – И той ме открил! Измъкнал ме и се погрижил за мен. А на кораба рече – когато станахме много близки приятели, разбира се – „Това не е първият път, в който те целувам“. Защото когато ме измъкнал, ме целунал и никога не забравил този миг. „Знаех, че един ден пак ще те открия“, каза ми. Романтично е, нали? О, колко искам да дойде тази вечер! Сигурна съм, че ще го харесате. Надявам се, че и татко ще го хареса.

– Да не би да искаш да кажеш – попита предпазливо Джо, – че става дума за Ричард Темплар, понастоящем офицер в десети полк на гурките? И може би този Ричард Темплар ще пристигне тази вечер?

– Да – щастливо отвърна Мидж, – точно това искам да кажа. Радвам се, че сте чували за Дики! И трябва да го наричате Дики – всеки така го нарича – тя се усмихна на Нанси. – За татко ще бъде изненада, но ми се щеше първо на теб да ти кажа, Нанси, та после да ми помогнеш да го предразположим да се чувства добре дошъл.

– Да го приемат радушно в обществото ли? – попита Нанси.

– Точно така! Вълнуващо е, нали? За мен е вълнуващо. Чудя се какво ли ще си кажат другите? Така! Вече знаете! Радвам се, че го споделих с някого. Знам, че си падам малко по флиртовете. Всеки го казва, сигурна съм. Но Дики е някак различен. Той е сериозен.

– Ето ви и вас! – долетяха бодрите гласове на Ийстън и Смайт. – Намерихме ви и двете!

– Каня те на следващия танц, Мидж – рече Смайт.

– И аз те каня на следващия танц – обърна се Ийстън към Нанси. – Налага се да ни извините, сър.

– Разбира се – каза Джо, доволен, че ще има възможност да асимилира информацията, която току-що беше получил, и да предвиди евентуалните последици. Обърна се и се вторачи през прозореца в осветената зала. Изглежда, спазвайки традицията на танците Маноли, оркестърът поддържаше темпо и силен звук, в случая изпълняваха фортисимо „Синият Дунав“.

Глава 19

Джо се отдръпна леко встрани. Какво би казал човек, ако в момента влезеше в този салон? Би казал: „Оживено място!“ „Продължавайте с танците!“ Би казал: „Спокойствие под индийското небе“.

Колко нямаше да е прав.

Оркестърът за танци отстъпи място на не съвсем подготвен джазов състав, ръководен от неопитен тенор саксофонист и под въздействие на тяхното изпълнение атмосферата се разгорещи. Джо видя как Мидж, зачервена и възбудена, биваше прехвърляна от един кавалер на друг, видя Нанси да танцува доста умело в ръцете на неизвестен офицер от артилерията. Над главите на танцуващите Джо зърна Прентис, сам, наблюдаващ, строг и безупречен във всяко отношение.

„Ти ли си моят човек, Прентис?“ – запита се полицаят.

Андрю Дръмънд докуца до Джо и седна до него.

– Объркан ли си, Сандиландс? – попита го.

– Не съвсем – отвърна Джо. – Всъщност смятам, че знам почти със сигурност кой е отговорен и защо. Остана да задам само още един-два въпроса. Но най-лошото е – и това е характерно за разследването, водещо до разкриването на подобен род серийни убийства, – че полицията не може да направи нищо друго, освен да чака и да е готова за следващия инцидент. Момичетата в базата са измисли една песен – сигурно си я чувал. Нова версия на „Калкутската песен за холерата“ и за някои може да е смешна, но за мен не е. В нея се пее: „Да вдигнем чаши за сестрите в гроба и за тази, която е наред!“ Намирам го за малко цинично.

– Това е британският начин да продължиш напред – рече Андрю.

– Не мисля така – категоричен бе Джо. – Ужасно глупав начин да продължиш напред! И, Дръмънд, ако правилно съм схванал, всички имаме основание да се страхуваме. Ще има още едно убийство.

– Постоянна бдителност, Сандиландс? – попита Андрю.

– Постоянна бдителност, Дръмънд! – потвърди Джо.

Докато си говореха, след саксофониста засвири кавалерийски тромпетист, облечен в бляскавата униформа на бенгалските сиви.

– Поканете своите партньори – извика конферансието. – Поканете своите партньори на „Вечерен галоп“!

Дочу се висок одобрителен вик, докато танцьорите се отправяха да заемат местата си по краищата на дансинга. Джо застана до Нанси и пъхна ръка в нейната.

– Няма ли да галопирате, госпожо Дръмънд? – запита той.

– Не, ще се въздържа – отвърна Нанси. – А вие? Ще участвате ли в стипълчейза?

– Не, ще се въздържа – отвърна твърдо Джо.

Но не се оказа прав. Докато звучеше бурният завършек на „Вечерния галоп“, Прентис окупира подиума и се разнесе сухият му глас.

– Дами и господа – поде той, – съгласно традицията обявявам: вземете конете си за стипълчейза „Маноли“! И моля госпожа Китсън-Мастърс да изтегли състезателите от всеки етап.

Той вдигна парадна чалма от униформата на бенгалските сиви и я подаде на Кити, която започна да изтегля имената и да ги чете на глас.

– Смайт. Хибърт. Фортескю. Бълстроуд – иронично възклицание. – Прентис – още едно иронично възклицание. – Ийстън, Форестър.

За ужас на Джо Прентис извади от джоба си револвер.

– Ще помоля управителя да даде старт на надбягването. Веднага щом сте готови, господа.

С шумен тропот и бъркотия конете бяха доведени до верандата, очите им бяха побелели, а устите – запенени. Джо се обърна към Нанси.

– Трябва ли да участвам? – попита той.

– Да, или завинаги ще се посрамиш – отговори Нанси. – Такава е ситуацията. Осъзнаваш го, нали? Хайде, Джо. Вече половината от жените ти се подчиняват безпрекословно – можеш да овладееш и другата половина. Но за бога – отваряй си очите!

Сред бъркотията Джо с радост забеляза, че Бамбук е неговият кон в редицата.

– Господа – обяви Андрю Дръмънд, – ще минем без формалността на Епсъм Даунс и аз ще извикам: „Заемете местата си. Готови. Старт.“ Ще преброя до десет, а в това време вие се стройте и се качете на конете. Маршрутът минава през площада, надолу към форта, надясно по брега на реката, отново надясно покрай църквата, през оризището и обратно по „Стейшън Роуд“, като финала е тук.

– Това е последното нещо в света, което бих желал да направя – рече Джо – на моята възраст. Безотговорни, малоумни кавалеристи, насвяткали се до козирката с клубно шампанско! Смелчаците на племето, фукащи се с мъжествеността си, разперващи опашки като пауни. Не съм дошъл в Индия, за да бъда въвличан в това от някакви невръстни малоумници, наполовина на моята възраст.

Мърморейки, той зае мястото си сред смеха в неравната редица от коне. Бенгалските сиви офицери бяха захвърлили жакетите си и яздеха с мъжки нощни ризи, мнозина носеха нощни шапчици.

– Дръж, Джо – извика Мидж, подхвърляйки му нощна шапчица. – Сложи си я заради мен!

„Ето така става – помисли си Джо. – Може би още от зората на човечеството мъжете се хващат на въдицата! Господи! Аз така хубаво се хванах на тази въдица!“

– Какво ще получа, ако спечеля? – подвикна той към Мидж.

Кити отвърна заради нея.

– Прелестна усмивка, въздушна целувка и една цигара, мисля. Не разчитай на повече! Както неведнъж си ми казвал, все пак си по служба.

– Готови за старт! – извика Андрю и пистолетен изстрел даде начало на конното надбягване „Маноли“ сред оглушителни възгласи.

„Не би трябвало да е много трудно – помисли си Джо. – На всеки завой има факла, силна лунна светлина. Ще се движа зад другите. Нямам намерение да водя тази пияна тълпа в тъмното. Слава богу, че с мен е Бамбук! Много хубава възможност да пояздя с него.“

С викове и ругатни кортежът се втурна през площада. Прентис яздеше малко пред Джо от дясната му страна. Отляво двама непознати офицери вдигаха глъчка, опитвайки се да се надбягат. Друг офицер, когото не разпозна, яздеше отпред, а един-двама – след него. Спокойно навлязъл в полето вкупом с останалите, Джо препусна в галоп към първия завой и се съсредоточи в ездата. Не забеляза дренажа, който се появи на пътя им, но надеждният Бамбук прелетя през него и продължи напред в галоп.

На лунната светлина и на трепкащата светлина от факлите Джо съгледа дренажен ров отляво – нещо повече от дренажен ров – по-скоро нещо, наподобяващо нал3838
  Канал, канавка (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть]
. Дълбок. И разширяващ се. Усети също и ездач отдясно, ездач, който го притискаше. Конят му беше висок, черен, от австралийска смесена порода, на височина метър и половина, прецени Джо, с късо подстригани грива и опашка. Достатъчно голям, за да изяде Бамбук.

– Махай се, Бълстроуд! – извика Джо. – Разкарай се от пътя ми, мръсник такъв! Ще ме бутнеш в шибания ров!

Джо не искаше да падне в рова. Дренажът изглеждаше много опасен. Джо дръпна юздата вдясно и се блъсна във влезлия в чужд коридор Бълстроуд, а Бамбук се олюля. Залитна вляво към нала и в последния момент точно до ронещия се ръб на препятствието понито се отдели от земята чевръсто и направи полегат скок. Ловкото изпълнение беше впечатляващо и който го бе видял, сигурно бе предположил, че Джо е опитен ездач, но заслугата беше изцяло на умния Бамбук. Скокът, с който преодоля препятствието по диагонал, беше дълъг около дванайсет стъпки. Откъсването от земята не бе сполучливо, но, за щастие, приземяването беше стабилно и Джо установи, че налът остана между него и преследвача му. Бълстроуд се плъзна и спря на ръба на рова, а Джо препусна напред, като с мъка осъзна, че за да се присъедини отново към надбягването, трябваше да прескочи още веднъж нала. Продължи в галоп, необезпокояван от други ездачи, движейки се така, че да не загуби от погледа си следващата факла. По някакъв необясним начин препятствието стана по-плитко и по-широко и в един момент той успя да прегази доволен от другата страна и отсичайки един широк завой, се озова начело на състезателите.

„Точно както не бих искал да става! – помисли си Джо. Не и с тези пияни простаци зад мен!“

Той пришпори Бамбук и конят препусна в галоп. След една широка дъга взе последния завой и с облекчение почувства твърдата настилка на площада, а с още по-голямо облекчение видя полюшващите се светлини на финала.

„Добре, Мидж – помисли си той. – Приготви се за целувка! Сандиландс идва!“

И след пет-шест дължини с лек галоп финишира пръв.

Един по един състезателите пристигаха. Запъхтени, едва поемащи се дъх, конете им с разширени ноздри и запенени муцуни, дрънчейки със синджирите на юздите, те се въртяха насам-натам. Вече всички имаха истории, които щяха да се превърнат в част от легенда.

– Я виж това! – каза Смайт, сочейки разрез на ботуша си. – Знаеш ли какво е? Твоята проклета шпора, Джони!

– О, ти си бил, така ли? Щях да те катурна, ако можех, но не разбрах, че си ти!

– Кой беше онзи в рова? – Джо чу някой да пита.

– Бълстроуд – отговори Прентис.

– Как, по дяволите, се е озовал там? – попита Джо. – Той за малко да ме събори в дренажа, да го вземат мътните!

– Видях – рече Прентис, взимайки кибрит от един слуга и изваждайки пура.

– Много ви благодаря, Прентис – каза Джо.

– Невъзможно е в моя полк да има хора, които бутат в ров почетните гости на офицерската столова. Сивите са гостоприемни все пак.

– Мелмастия?3939
  Предоставяне убежище на госта – един от принципите, върху които се гради почтеният живот при пущуните. – Бел.прев.


[Закрыть]
 – попита Джо.

Прентис го погледна спокойно.

– Да, ако така ви харесва – каза той.

Мидж с мъка си проби път през тълпата, за да стигне до Джо, и подскачайки до него, стъпи с крак върху носа на обувката му, скочи, метна се на раменете му и сваляйки със замах нощната шапчица от главата му, го целуна силно.

– Стига, Мидж – троснато каза Прентис и Мидж се плъзна на земята.

– Браво, инспекторе – обади се гласът на Кити. – Чух от Ийстън, че яздите като казак!

– Понито ми беше много умно и то избави от беда един адски лош ездач!

– Никога не съм обръщала внимание на престорената скромност – каза Кити. – Чудесно се справихте. Другите състезатели не са съвсем опитни, нали виждате.

Прозвуча барабанен рефрен и далечен глас обяви:

– Вечерята е сервирана, дами и господа!

Джо бе доволен, че не посрами честта на Скотланд Ярд. Радостен бе, че доведе до победа фаворита на Мидж. Радостен, че е жив. Поседя върху Бамбук за момент, оглеждайки се над главите на празнуващите, докато те вървяха през верандата и се отправяха в ярко осветената стая към масата за вечеря. Погледът му бе привлечен от безмълвна фигура, която стоеше под лампата на вратата, безмълвна фигура в зелено. Зелено като пушка. Черни знаци за звание, обгоряло лице с едва забележима бяла ивица лейкопласт на брадичката, както и синята и бяла лента на Военния кръст.

Слисана, Мидж изневиделица изникна от тълпата и се затича към непознатия мъж.

– Татко! – викаше тя, докато тичаше. – Татко! Искам да те запозная с един човек!

Прентис се обърна и сякаш се втрещи, лицето му бе маска на ужаса, действително не вярваше на очите си.

Младият мъж взе Мидж под ръка, приближи се до него и каза:

– Сигурно не ме помните, сър, но ние сме срещали. През 1910 г.

Прентис се овладя и с голямо самообладание изрече:

– Помня ви. Много добре ви помня, Темплар.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю