Текст книги "Последната кашмирска роза"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 19 страниц)
Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза
Глава 1
Бенгал, 1910 г.
В нощта преди шестия си рожден ден Мидж Прентис се събуди под мрежата против комари и вдъхна познатите миризми на горещата индийска нощ. Усещаше се сладникава миризма на плесен от влажните кхас–кхас рогозки, висящи на вратите и прозорците, за да пазят от горещината на ранното лято; долавяше се уханието на жасмина, който растеше край къщата; носеше се дълбокият полъх, неотделим от Индия, на канали и оборски тор. Но тази вечер имаше нещо друго. Стипчив и остър – мирисът на пушек. Мидж се изправи в леглото и се озърна. По тавана на нейната стая пробягваха трепкащи огнени отражения. Тя с мъка изпълзя изпод мрежата и боса стъпи на земята. Повика баща си и се сети, че той бе заминал за Калкута. Повика майка си, но й отговори айя11
Туземна дойка, бавачка (хин.). – Бел.прев.
[Закрыть].
– Ела сега с айя, госпожичке – настоятелно рече тя. – Бързо ела. Тихо! – Айя я повдигна. – Прегърни ме и се дръж здраво. Много здраво. Стъпи върху краката ми и ще ходим заедно, както правехме, като беше бебе, и тогава онези лоши, лоши хора няма да видят моята госпожичка. Ако те скрия под сарито си, те просто ще си помислят, че айя чака друго бебе.
Бавачката покри главичката на Мидж с копринените дипли и двете се заклатушкаха към безопасно място. Преди често вървяха по този начин; това бе игра от нейното детство. Наричаше се „слонско ходене назад“ и сега тази тромава игра щеше да й спаси живота. Мидж бегло зърваше обутите в сандали крака на айя и усещаше как останалите кръжат около тях, предпазвайки се, а сетне двете се озоваха на открито. Измъкнаха се от къщата. Мъжки гласове – гласове на индийци – викаха пронизващо, отекваха изстрели, женски писък внезапно секна, а фученето на огъня, обхванал сламения покрив, стана оглушително.
Чакъл изскърца под краката на айя и тя спря.
– Седни тук – каза. – Седни тук и стой тихичко. Не мърдай. Скрий се – и тя укри Мидж между редицата високи глинени саксии, от които преливаха бугенвилии и цинии.
В офицерския стол, на половин миля разстояние, Джоно кръстоса крака под масата. Със слабо трепереща ръка си наля чаша портвайн и подаде гарафата. Той си мислеше често си мислеше – за Доли Прентис, или казано по-формално, за съпругата на майор Прентис. Беше сигурен, не си въобразяваше, че когато й помогна да си сложи наметката след танца в спортния салон, тя се приближи към него, не очебийно, но осезаемо. Да, наистина осезаемо. А той бе поставил леко изпотените си длани, защото беше топла вечер, на раменете й, и въздухът ухаеше на чувствен дамски парфюм. Какъв каза, че е, когато той доста смело изрази възхищението си? „Шипр“. Да, точно така – „Шипр“.
И това не беше всичко. Бяха танцували близо един до друг. Не е трудно при тустепа и тя бе казала почти неочаквано: „Вече си голямо момче.“ Това можеше да означава всичко; това можеше и да не означава нищо. Но той не мислеше така. В спомена си държеше нежното й тяло в рокля от червен шифон толкова близо, колкото му позволяваше смелостта.
Младшият офицер вляво от Джоно също мислеше за Доли Прентис. Знаеше, че тя само се е пошегувала, но Доли бе рекла: „Сподели си проблемите, младежо, и ще видя какво мога да направя.“ Сериозно ли го бе казала? Сигурно не. Но думите й бяха придружени от уверен и красноречив поглед и след третата чаша портвайн той реши въпреки всичко да повярва на обещанието й.
Проклетото пони! Петдесет лири! Той нямаше петдесет лири! Защо се бе хванал на тази въдица? Много добре знаеше защо. Прентис го беше предизвикал.
– Както искаш. Понито е твое за петдесет лири, но те предупреждавам – кончето си иска яздене – и ясният намек: – Доста голяма лъжица е за твоята уста!
Смяташе, че ако се осланя на снизхождението на Доли, тя може би ще се застъпи за него – ще го отърве от сделката. Вероятно би убедила съпруга си да не мами млад и неопитен офицер? Не му харесваше да се явява в ролята на невинно палаво момче, но още по-малко му се щеше отново да взима назаем.
Пък и, ей богу! Понито! Дълбоко в себе си той съзнаваше, че не би го обуздал. Понито имаше лош нрав. Беше пощурило коняря на Прентис. След една седмица животното го тръшнало по гръб, разправяха. „Дявол да го вземе!“, помисли си младежът. „Проклет да си, майор Прентис!“ И пресуши чашата.
Полковият лекар, който седеше срещу него, внимателно го наблюдаваше. Той винаги се чувстваше не на място в елегантната компания на офицерите от Кавалерията на Бейтмън. Стремеше се да преодолее чувството, но не можеше да не съпоставя блясъка на парадните им униформи в сиво и сребърно с неговата тъмносиня униформа на Индийската медицинска служба. Той всъщност не мислеше за Доли Прентис. Мислеше за Прентис. Спомни си (щеше ли някога да забрави?) публичното си посрамване, което последва след първото приветствие от страна на майор Прентис.
– Кажете ми, докторе – беше попитал той, – всички горим от нетърпение да научим от коя ръчна количка на „Петикоут Лейн“ купихте тези ботуши?
Вярно, че ботушите му не носеха марката на модерен производител. Беше ги купил от един сарач в Мейдстоун и когато ги пробва за първи път, изглеждаха много добре. Мъчително съзнаваше, че в сравнение с тези на офицерите от Кавалерията на Бейтмън (бенгалските сиви – конни части), на неговите ботуши липсваше идеалната прилепналост, осигурявана от обущаря Лоб от Сейнт Джеймс, идеалната прилепналост, която не оставяше вътре място за нищо по-плътно освен за дамски копринен чорап.
Насочи мислите си към Доли. Доли с нейните големи очи и изключителна отзивчивост. Как издържаше да живее с този демон? Как го търпеше до себе си? И в ума му изникна, не за пръв път, терзаещият го образ на Доли в обятията на Гайлс Прентис. Лекарят си представи горещината на индийската нощ. Представи си затворените краища на мрежата против комари. Опита се, но безуспешно, да задържи на разстояние образа на тънките мургави ръце на Прентис, проучващи външната анатомия, която разпаленото въображение и медицинският опит извикаха в съзнанието на доктора. Твърде лесно.
Присъстващият старши офицер, майор Хари, вдигна поглед от масата и пак го сведе. Силно сияещи очи, пъстри лица, несвързан и неясен говор, не щеше и съмнение – когато Прентис отсъстваше, разговорите стихваха и потичаше пиенето, за да запълни паузите. А Прентис го нямаше. Беше заминал за щаба в Калкута на събеседване за повишение в чин. „Но защо Гайлс? Защо не аз?“ Само един от тях можеше да бъде повишен този път и това бе Прентис. Сега беше моментът да пробие и Господ знаеше кога друг път щеше да се повтори.
Действително му бе необходима тази стъпка в кариерата. Парите му бяха нужни. Съвсем скоро щеше да му се наложи да изпраща децата у дома в Англия на училище. Съпругата му вече се оплакваше и на него му се гадеше от безкрайното опяване: „Нямам какво да облека… каретата е само с един кон… кога ще си купим собствени мебели?“ Отчаяно се нуждаеше от тази стъпка, а сега Прентис я правеше. Превзетият Прентис!
Дики Темплар по същия начин оглеждаше компанията. Назначен на временна служба и в очакване да се присъедини към един полк гурки22
Непалски наемници, прочути с бойните си умения. – Бел.прев.
[Закрыть] на северозападната граница, той беше доволен, че няма да бъде причислен към Кавалерията на Бейтмън с официално обявление в държавния вестник. Смяташе, че въпреки бляскавото си минало (славни герои от Въстанието) те твърде дълго бяха почивали на лаврите си и перспективите им за повишение не бяха добри. А офицерите – те го отегчаваха. Нещо повече, дори го отвращаваха. Подразнен от компанията им, той стана от масата и се отправи към гуслакхана33
Баня или баня и тоалетна (хин.). – Бел.прев.
[Закрыть], където с усилие разкопча цепката на тесните си парадни панталони и постоя за момент, целейки се в тъмното най-вече по памет.
Беше вонящо малко помещение и със свободната си ръка той отвори прозореца, през който внезапно нахлу непознат звук. Непознат звук в кресчендо и – ей там – какво беше това? Изстрел. И още един. Закопчавайки се, той се надигна на пръсти и се вторачи през прозореца. Видя жълт подскачащ пламък, който взе да извира от една от къщите, на около половин миля, прецени той. Пожар? Да, имаше пожар и сега го лъхна мирис на пушек. Пожар в базата? Вероятно нищо сериозно. Когато Темплар се върна бързо в столовата, никой друг, изглежда, не го усещаше.
– Пожар! – извика той. И повтори: – Пожар в базата!
Един до друг, петимата офицери от сивите конни части препуснаха в лек галоп към мястото на тревогата. Изтрополиха в двора и поразени забелязаха разрушения дом на Прентис. Повика ги някой в червена парадна куртка, бялата му риза отпред беше почерняла. По агнето, избродирано в сиво на ревера му, определиха, че е кралският дежурен офицер. Четирима британски войници, навярно кралският противопожарен отряд, теглеха ръчката на пожарникарската кола, а други двама насочваха водната струя към развалината. Други, лицата им вързани с парчета плат, правеха напразни опити да се приближат. Стрелци наблюдаваха безучастно.
– Какво, по дяволите, става тук? – попита майор Хари.
– Трагедия! Пълна трагедия! – бе отговорът. – Направихме всичко възможно, но дойдохме твърде късно. Проклетата пожарникарска кола! Върши работа горе-долу колкото воден пистолет! Наредихме се във верига, за да пренасяме кофите с вода, но бяхме много малко на брой и закъсняхме.
– Закъсняхте да спасите къщата?
– Кой ти гледа къщата! Закъсняхме да спасим Доли и Мидж Прентис.
– Но те са в Калкута с Гайлс! Той винаги ги взема със себе си!
– Този път не ги взе! Утре е рожденият ден на Мидж. Доли си остана вкъщи с нея за тържеството. Боже господи! Моите момичета щяха да ходят! – той прокара почернялата си кървяща ръка по лицето. – Моите момичета щяха да бъдат на тържеството – рече отново. – Не, никаква следа няма от Мидж и от майка й… трябва да са още там… каквото е останало от тях, горките… В момента, в който тази купчина стихне достатъчно, за да стъпим отгоре, ще потърсим телата. Господи! А Прентис го няма! Казвам ви – трагедия!
– Но кой, по дяволите…?
– Бандити… смятаме, че са били бандити. Натъпкани с опиати без съмнение – с напомпан от опиума кураж. В такова състояние не се спират пред нищо. Случва се. Прентис ги пропъждаше не от едно и две села и те дойдоха заради него. Не са знаели, че го няма, предполагам… или може би много добре са знаели! Изгонили са всички слуги или пък слугите са избягали. Във всеки случай, няма и помен от тях. Ще изпълзят обратно утре сутринта, не се и съмнявам, и тогава ще научим повече.
Дики Темплар не искаше да слуша повече. Обърна се настрани и тръгна слепешката в мрака, за да скрие скръбта си. Изведнъж спря. Беше чул немощен хленч.
От множество високи саксии изникна призрачен силует: Мидж Прентис, с пребледняло лице – маска на ужаса, малка топла ръчичка, стиснала конвулсивно набраната нощница. Дики коленичи и я взе в ръце, като плачеше сподавено, целуваше лицето й и я притискаше към себе си, шептейки детски ласки.
– Ти си се измъкнала! – рече той накрая. – Ти си се измъкнала! – а сетне: – Къде е мама?
В отговор детето безмълвно посочи към тлеещите останки от къщата.
Глава 2
Калкута, 1922 г.
Инспектор Джоузеф Сандиландс от Столичната полиция се радваше, че си отива вкъщи. Радваше се, че шестмесечната му командировка от Скотланд Ярд в бенгалската полиция най-накрая щеше да свърши.
Беше му дошло до гуша от Индия. Беше му дошло до гуша от горещината. Беше му дошло до гуша от миризмите.
Макар че не му бе непознато бунището, което представляваше лондонският Ийст Енд, никак не можеше да приеме заобикалящата го мизерия. И все още се възмущаваше от социалните формалности в Калкута. Като лондонски полицай положението му беше най-малкото неустановено в обществото в Бенгал. Беше броил дните до момента, в който щеше да си събере багажа, да се сбогува и да си тръгне, но дори това удоволствие му бе отказано; нямаше начин – слугата му опакова багажа. Но независимо по какъв начин, това най-накрая беше сторено и утре той щеше да си замине.
За последен път – искрено се надяваше, че е последният път – той влезе в кабинета си. За последен път изруга повредения електрически вентилатор. За последен път се смути от търпеливото присъствие на прислужника, чиято задача бе да размахва едно голямо ветрило, закачено на тавана, което разместваше, но не разпръскваше тежкия въздух. На бюрото му обаче лежеше малък плик. На гърба бяха отпечатани думите: „Канцелария на губернатора“.
Неспокойно отвори плика и прочете:
„Уважаеми Сандиландс,
Надявам се, че ще Ви бъде удобно да се отбиете за малко тази сутрин. Изникна нещо, което трябва да обсъдим. Изпратих рикша.
Искрено Ваш“
Следваше нечетлив подпис и думите: „Сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал“.
Писмото не му звучеше добре. Можеше ли да се престори, че изобщо не го е получавал, и просто да си тръгне? Не, щяха да го хванат на местопрестъплението, а имаше ли нещо по-смущаващо от това да го върнат обратно от пристанището под полицейски конвой? По-добре не рискувай! Погледна ядосано през прозореца и наистина отвън стояха двама водачи на рикша в ливреи, чакащи да го заведат при губернатора. По време на командировката си той беше срещал Джордж Джардайн веднъж или два пъти по официален повод и остана с добро впечатление от достолепния възрастен заместник-консул, дошъл от пенсия, за да запълни овакантеното място между двама титуляри.
Срещата явно беше официална и той се спря във вестибюла да провери външния си вид.
– Боже! Изглеждаш уморен, Сандиландс! – измърмори на отражението си.
Все още донякъде се надяваше да види пламенния младеж, който беше заминал за войната с шотландските полкове, но въпреки че косата му бе още черна и гъста, след четири години във Франция и четири години в полицията изражението му сега беше бдително и скептично. Стара рана на челото – лошо зашита – бе повдигнала края на едната вежда, така че лицето му дори насън имаше неизменен въпросителен израз. За шест месеца индийското слънце сякаш беше обезцветило сивите му очи и потъмнило кожата му. Но в Индия поне всичко, което притежаваше, биваше излъсквано, без да е изрекъл и думичка. Той оправи черния си колан „Сам Браун“, блестящ като стъкло, сребърните отличителни знаци за звание и лентите на медалите; червеното и синьото на Ордена за особени заслуги и трите му ордена от войната почти закриваха синьото на полицейския медал. Изглеждаше добре.
Рикшата потегли без команда, водачите се движеха с бърза и отмерена крачка през блъсканицата на уличното движение. Хората правеха път на рикшата с губернаторската ливрея.
„Още шест месеца – помисли си той – и май ще свикна с това. Определено е време да си вървя.“
– Добро утро, Сандиландс – каза губернаторът, сякаш поздравяваше стар приятел. Надявам се, не е твърде рано за по една чашка? Уиски със сода?
„Напротив, помисли си Джо, прекалено рано е, но какво можеш да направиш?“
Той видя Джардайн да налива с щедра ръка две чаши.
– Получих бележката ви, сър – каза Джо, като се надяваше да не издава възмущението, което изпитваше.
– Да, и тъй… – поде губернаторът. – Странна работа. Телеграфирах на вашите хора в Лондон, дано не възразявате, че съм го направил през главата ви, така да се каже. Но – лекцията ви онази вечер – бях доста впечатлен… Всички бяха впечатлени. Отворихте ни очите за толкова неща! Не искам да омаловажавам нашите момчета – те си вършат чудесно работата, – но са затънали до уши и дочух, че вероятно имаме нужда от малко помощ. Може би не е вярно, разбира се. Започнат ли жените да клюкарстват, никога не знаеш със сигурност къде ще му излезе краят и… – той спря за малко и отпи от питието. – Заповядайте, почерпете се. Но истината е, че телеграфирах на шефа ви, за да го помоля да ви ползваме назаем още малко. Тук всички ще се зарадват – проблемът обаче не е при нас, а на едно място на име Паникхат на около петдесет мили южно от тук. На жп линията е. Едно приятно пътуване, а те ще ви настанят в блясък и разкош, без съмнение. Доста свестни са там колегите. Това е граждански и военен пост.
Джо Сандиландс слушаше с усилие.
„Вече можех да плавам по река Хуглия! Защо не тръгнах снощи, по дяволите?“
Губернаторът продължи:
– Предполагам, че не са били точно такива плановете ви, но ако поемете задачата, мисля, че няма да навреди на кариерата ви. Както ви казах, там има много добри момчета – Кавалерията на Бейтмън. Наричаме ги „Бенгалските сиви“ – сиви коне – индийският еквивалент на „Шотландските сиви“, нали ги знаете… Но да не губим повече време в приказки.
Той вдигна едно писмо, държейки го за ъгълчето.
– Всичко е тук, но бих искал да ви запозная с един човек – сякаш с неохота стигна до същността на въпроса, като най-накрая завърши: – Става дума за моята племенница. Тя е тук някъде… Съпругът й е управител в Паникхат и те живеят там. Между нас да си остане – но наистина между нас да си остане, – той е един такъв кротък… всичко дава за спокойствието си. Няма живец у него. Може би Нанси се зае с този въпрос просто от скука. Но – не знам – двамата явно си живеят доста щастливо. Във всеки случай Нанси блести като нова рупия и – а! Нанси, скъпа, ето те и теб! Това е инспектор Сандиландс. Сандиландс, моята племенница Нанси Дръмънд.
За първи път откакто му бе съобщена ужасната новина, Джо осъзна евентуалната възможност за компенсация в тази толкова неприятна спънка в живота му. Споменаването на съпругата на управителя мигновено бе породило най-потискащата представа за британско-индийската порядъчност, но жената пред него доста го изненада.
Едно, че беше с двайсет години по-млада, отколкото той очакваше, и друго, тя бе елегантно, дори модерно облечена. Бяла копринена блуза, добре скроени бричове за езда, широкопола шапка в едната ръка, мухогонка в другата и въпросителен, ако не и леко недоверчив поглед. Той се опита да не я преценява твърде очебийно. Усещаше обаче, че тя го оглежда внимателно. Можеше да стане доста забавно.
– Нанси – каза губернаторът, – седни сега и разкажи на Сандиландс това, което сподели с мен. Аз го предупредих, че тази история може изобщо да не е вярна, но ти поне ме заинтригува и ще направим всичко възможно да го заинтригуваме и него.
Нанси седна на стола срещу Джо и го погледна сериозно и продължително, преди да заговори. Сега тя беше по-близо и той забеляза, че красивото й лице бе бледо и опънато. Не се опита да се усмихне, а направо премина към своя разказ. Гласът й беше тих и ясен, тонът – настоятелен. Очевидно неведнъж беше репетирала изложението си.
– Преди една седмица в гарнизона се случи нещо ужасно. Пеги Съмършам, съпругата на Уилям Съмършам, капитан в сивите конни части, бе намерена мъртва в банята с прерязани вени. Разбира се, всички смятат, че е самоубийство, но наистина няма абсолютно никаква причина за това. Женени са отскоро. Имат голяма разлика във възрастта – характерно е за Индия, хората не бързат да се задомяват, докато не направят кариера, и всъщност един офицер не встъпва в брак преди трийсетата си година. Човек невинаги може да прецени, естествено, но те изглеждаха не просто щастливи, а много щастливи заедно. Често казваха за тях: „Идеалното семейство“.
Знам, че в Индия стават странни неща, но сами по себе си фактите, поне според мен, бяха подозрителни и Бълстроуд, началникът на полицията, като че ли не успя да задоволи никого с обяснението си. В един момент всички си мислехме, че той ще му намери леснината и ще арестува горкия Били Съмършам…
– Хайде, Нанси – подкани я губернаторът, – кажи го направо.
– Извинявай, чичо! И вижте това… – тя взе един плик от бюрото на чичо си, извади две снимки и ги подаде на Джо.
Той стисна устни с погнуса.
– Кой ги е правил?
– Ами, всъщност аз…
– Племенницата ми е служила три години като медицинска сестра на Западния фронт – каза губернаторът в оправдание, но доволен от уточнението, и се облегна.
– Господин Сандиландс, вана, пълна с кървава вода, уви, не е нищо на фона на това, което съм преживяла. От непосредствен опит съм наясно с раните. Дори с прерязаните вени… – тя спря, смутена за миг от спомените си. – За вас, предполагам, е доста шокиращо, че съм била в състояние да присъствам на тази ужасяваща сцена и да снимам.
В желанието си да не прекъсва потока на разказа й Джо само кимна. Наистина смяташе, че е шокиращо, но съзнаваше, че шаблонното опровержение не би заблудило тази решителна жена. Професионалното му любопитство жадуваше за подробности относно това как Нанси бе успяла да направи толкова ясни снимки при трудните обстоятелства, но той замълча и я погледна, както се надяваше, с уместна смесица от състрадание и насърчение.
– Да, така е, бях изключително потресена. Тя ми беше приятелка, господин Сандиландс, и не ми беше лесно. Но тогава е горещият сезон. Не можах да направя кой знае колко, за да остане непокътнато мястото на убийството. Бълстроуд издаваше заповеди тялото да се изнесе и веднага да се погребе и възложи на кхидаматгара44
Слуга (хин.) – Бел.прев.
[Закрыть] да се погрижи за почистването на банята. Влязох вътре и настоях Андрю – това е съпругът ми, управителят – да му даде сигнал да спре. Разбира се, тялото трябваше да се погребе след бърза аутопсия, извършена от гарнизонния лекар, но успяхме да накараме слугите да не докосват почти нищо в банята. Не искам да се намесвам, разбира се… – Губернаторът се усмихна иронично – … но не би било излишно да се поговори с лекаря. Той се казва Халоран. Не го познавам твърде добре. Ирландец. Доста военни лекари са ирландци. Изглежда много симпатичен.
– Запазили сте недокоснато местопрестъплението – ако се касае за престъпление, – мисис Дръмънд, при това с вещината очевидно на опитен офицер от Скотланд Ярд. Но учудвам се защо ви е дошло на ума да предприемате тези стъпки…?
– Когато бях тук за последен път преди няколко седмици, чичо ми беше говорил за вас и за вашата работа в Калкута. Отбих се на една от лекциите ви и останах много впечатлена от думите ви. Опитах се да си изпрося среща още там, но вие бяхте обсаден от фаланга старателни млади офицери от бенгалските полицейски сили и трябваше да се оттегля. Но после, когато се случи това, веднага се обадих на чичо, той проведе няколко телефонни разговора, пусна своя чар в употреба и ето ни тук – тя се усмихна за първи път, откакто се бяха запознали, и лицето й се оживи дяволито. – И предполагам, че изобщо не сте очарован!
Джо се усмихна в отговор. Стори му се, че малко неща би могъл да скрие от съпругата на управителя.
– Трудно е да се разгадае, но ако погледнете втората снимка… – изрече тя.
Той се съсредоточи върху китките на мъртвото момиче, заснети в едър план, и тутакси схвана накъде бие Нанси, но я остави да продължи.
– Виждате, нали? Не би могла да го направи сама, съгласен ли сте? – Джо кимна и тя продължи: – Но това не е всичко, нито може би дори най-лошото, инспекторе. След смъртта на Пеги клюките плъзнаха. От три години съм в гарнизона и не бях чула всички измислици… така или иначе, според мен хората решиха, че е свършило… като кошмар. Отшумява, а ти се успокояваш с мисълта, че никога няма да се повтори. И тогава се повтаря. И е по-страшен от предишния. Всички, които са там отпреди войната, с охота ми разказваха тези истории. – Тя се наведе напред в стола си, за да подчертае същината на въпроса. – Господин Сандиландс, всяка година преди войната, като се започне от 1910 г., бива убивана съпруга на офицер от сивите конни части. През март.
Първата загинала е била съпругата на майор Прентис – Дороти. При пожар. Трагично, разбира се, но никой не обърнал голямо внимание, тъй като било съвсем ясно, че е дело на дакойти – бандити. Преди войната в горите и в някои села също гъмжало от бандити. Още ги има, но не е така страшно както преди благодарение на Прентис и останалите. Следващия март през 1911 г. Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл, била смъртоносно ухапана от змия. И в това няма нищо необичайно в Индия, ще кажете – но в този случай странност имало… Следващия март Шийла Форбс паднала в пропаст, докато яздила, а през 1913 г. Алиша Симс-Уорбъртън се удавила.
– И тогава дошла войната.
– Да. Хората се преместили. Смъртната серия била прекратена, а – един Господ знае! – през следващите няколко години имало достатъчно убити, за които хората да се тревожат… и те забравили. Но тази пета смърт възстанови спомените. Започна да се говори, че да се омъжиш за офицер от сивите конни части е високорискована стъпка! Клюките и хипотезите доставят голямо удоволствие на офицершите и те общуват в много затворен кръг. Могат и наистина се докарват една друга до силна паника за най-дребното нещо – представяте си как им се отразява на нервите! Една от жените казва, напълно сериозно, мисля, че ще се връща в Англия. А някои от по-младите хвърлят чоп коя от тях ще е следващата жертва! Просто проява на ненужна храброст, но тя е знак, струва ми се, че напрежението става непоносимо. Инспекторе, трябва да дойдете в Паникхат и да разнищите този случай. Ще разследваме цялата история, ще решим, че тези хипотези, направени наслуки, са неоснователни, и ще успокоим дамите, или… – тя спря за момент и изражението й стана строго, – … или ще намерим това… това… копеле – извинявай, чичо, – което е убило приятелката ми, и ще бъдем напълно сигурни, че няма да може да го извърши никога отново.
