Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 20

На сутринта след Маноли Джо се събуди с убеждението, че вече е твърде стар за среднощни надбягвания с коне. Мускулите му, стегнати и несвикнали с натоварването, отказваха да му се подчинят и с болезнено изохкване той се надигна от леглото, като опипваше един по един крайниците си. Мислено се върна към събитията от изминалата нощ и се съсредоточи върху храбрия Бамбук, спомняйки си с обич конвулсивния му диагонален скок над дренажния ров. „Ако мен ме боли – помисли си той, – какво остава за Бамбук? И той вече не е първа младост.“

Знаеше, че конят е в добри ръце, но го обзе изкушението сам да се увери в това. С мъка се изхлузи от леглото, навлече първите попаднали му под ръка дрехи и излезе навън в тихото индийско утро. Точно така, тихо, освен далечните звуци. Излая куче, последва го вял хор от други кучета, после лаят затихна в далечината. Някъде с ритмично дрънчене се въртеше колело на воденица. Малко дете се събуди с проплакване.

Джо се спря за момент, наслаждавайки се на спокойствието на безветрения ден. Докато съзерцаваше гледката, от огъня за готвене първата спирала дим се изви нагоре и се разтопи в утринната мъгла, която се стелеше успоредно над спящата земя. Светът очакваше деня. Скоро какофонията на живота в Паникхат щеше отново да избухне, но сега, застинал в опалов мир, градът беше негов.

Спря да събере шепа захарни бучки от своята закуска и тръгна през града към конюшните. Наслаждавайки се както винаги на вдишването и миризмата, на подрънкването, шумоленето и постоянното движение в конюшните, той се огледа за Бамбук. В единия край видя понитата – Бамбук беше сред тях – а в другия привидно простиращи се до безкрайност, сивите коне на Кавалерията на Бейтмън.

Бамбук го посрещна с ласкаво изцвилване, с което показа, че го е познал, и шумно изяде четири бучки захар, после мушна муцуна в джобовете му, за да търси още. Джо прекара ръце по краката и хълбоците му, реши, че неговият другар от предната вечер не е по-изтощен от него, а някакъв звук го накара да извърне глава и той видя високата фигура и умисленото лице на Уилям Съмършам.

– Сандиландс! – извика учудено. – Ранно пиле сте! В този час обикновено тук няма други хора освен мен. Полицията винаги ли става по това време?

– Не. Невинаги. Дори не често. Исках да се уверя, че старият ми приятел и съветник – той потупа Бамбук по задницата – не е по-зле от мен след снощното напрежение.

– Между другото, поздравления – каза Съмършам, като приседна върху бала слама и предложи цигара на Джо. – Поздравления! Не присъствах на изпълнението ви, но всички разправят, че сте се справили чудесно, дори брилянтно! Малцина могат да надбягат Прентис. Като ме гледате сега, няма да повярвате, но веднъж почти спечелих надбягването „Маноли“. Въпреки че тогава не бих си го признал, сега ще го споделя с вас – почти спечелих, защото конят ме повлече! Отвратително животно! Купих го от Прентис. Едва не ме уби. Тогава бях млад. Не трябваше да го купувам. Беше злонравен и опасен, но когато очарователният Прентис си науми нещо, ако си стеснителен какъвто бях по онова време, просто те омайва.

– Кажете ми – попита Джо, – било е много отдавна и сигурно не помните, но аз доста си мислех за нощта на пожара в Прентис. Може би има връзка с разследването, а може да няма, но и така да е – помните ли онази вечер?

– Естествено. Никога няма да я забравя. Но не смятам, че мога да ви кажа кой знае колко.

Изглежда, не му се щеше да продължават разговора и се размърда с неудобство.

– Вие сте били един от петимата офицери, които са вечеряли заедно в офицерския стол онази вечер – настоя Джо. – Познавахте ли се добре? Или просто се случихте там по едно и също време?

Съмършам се замисли за момент.

– Петима ли бяхме? Не, не се познавахме много добре и беше чиста случайност, че тогава се събрахме заедно в стола. Другите офицери със съпругите си бяха отишли на среднощен пикник. Така че в стола бяхме останали, бих казал, неприобщените за деня. Жената на Кармайкъл беше болна и лежеше. Началникът на медицинската служба Форбс бе на дежурство, а на нас, останалите, до един ергени, не ни се мърдаше никъде. Странни забавления, ако ме питате. Предполагам, че ако Доли Прентис бе отишла, Джоно Симс-Уорбъртън щеше на мига да тръгне, но всички смятахме, че тя е в Калкута с Гайлс.

– Симс-Уорбъртън е бил влюбен в Доли?

– Кой от нас не беше влюбен донякъде! Но Джоно най-много от всички. По различен начин всички бяхме пленени от нея. Тя заслужаваше нещо по-добро от Прентис. Не го харесваха.

– Не го харесваха? – попита Джо – Бихте ли използвали по-силна дума?

– Добре, господин полицай. Откровено не го одобряваха. Няма да е пресилено, ако кажа, че откровено го мразеха. Мнозина му имаха страха. Аз не, разбира се, но повечето ги беше страх от него.

– Въпреки това съм чувал, че мъжете много са го уважавали?

– О, да. Имаше голяма тежест пред мъжете. И пред честните също, пред индийците… правеха всичко, какаото им нареди. Но офицерите не успяваха да се спогодят с него. Невъзможно е да си спокоен в компанията му. Поведението му е преднамерено дразнещо. Беше измислил прякори на всички ни – на мен ми казваше Глупчо Билчо Съмършам – и продължава да ме нарича така! Но Форбс, началникът на медицинската служба, бе на особен прицел. Направо го тормозеше, бих казал. Като че ли му се струваше, че не отговаря достатъчно на изискванията за дисциплината в полка и винаги го държеше на мушка. Нямаше причина да се държи така. Чап беше много добър лекар.

– А какви бяха отношенията му с Кармайкъл?

– Кармайкъл го мразеше. Трябваше да са на равна нога при издигането в кариерата, но Прентис винаги излизаше с едни гърди напред. Това трудно се преживява.

– Значи имаме импровизирана среща на Обществото на прентисовите почитатели? А какво бихте казали за петия мъж? Дики Темплар. Той имаше ли причина да мрази Прентис?

– Дики Темплар ли? – Съмършам сякаш не можеше да си спомни името. – О, Темплар! Отби се при нас на път за границата. Не. Той стоя тук твърде кратко. Не вярвам да е имал време да намрази Прентис. Дики. Той забеляза огъня.

– Кажете ми какво се случи тогава.

– Е, какво очаквате да се случи? Забелязахме пожара. Конете бяха при нас. Метнахме се отгоре им и препуснахме към къщата на Прентис. Не бяхме дежурни, нали разбирате. Искам да кажа… нямахме причина да проучваме… никаква причина. Кралските войници се заеха с всичко. Добри момчета… направиха каквото можаха… но не успяха да спасят къщата. За нула време отидоха там. Слама, топлото време седмици наред изсушава всичко. Пламна като факла. Никаква надежда. Работа на бандити. Без съмнение. Доли нямаше шанс. Виновниците бяха хванати и наказани, както вероятно знаете. Но, Сандиландс, няма смисъл да се лутаме из пепелта на прентисовия пожар, за да разплетем вашата загадка. Пожарът не може да се сравни с трагедията от смъртта на Пеги. Ето това бих искал да разбера! Близо ли сте до отговора, какво се е случило с Пег?

– Да – каза Джо, – много близо.

Едно пони беше изведено от конюшните с тропот и Съмършам се извини.

– По това време на деня яздя – каза и без повече обяснения се метна на седлото и изчезна.

На връщане към къщата си Джо се зарадва, виждайки Наурунг да стои почтително и да го чака, и го поздрави весело.

– Сахиб сега ще закусва – каза Наурунг. – Аз ще изчакам.

– Нищо подобно няма да правиш – каза Джо – и това е заповед. Ще ти дам чаша кафе и ще дойдеш да поговорим, докато закусвам.

Наурунг неохотно влезе и внимателно, както винаги, седна на ръба на един стол, докато Джо повдигна похлупак, под който имаше две чудесно сварени яйца върху филия препечен хляб.

– Добре. Сега ми кажи какво се случи.

– Сахиб ме помоли да разкрия какво е правил инспектор Бълстроуд в нощта, в коя то умря съпругата на г-н Съмършам.

– Има ли алиби?

– Да, трябва да ви кажа, че има алиби.

Нещо в държанието на Наурунг накара Джо да вдигне поглед към него. Бе немислимо гордият Наурунг да говори, едва потискайки смеха си, но, изглежда, точно това се случваше.

– Имам си информатори, полицейски шпиони вероятно. Те са навсякъде. Мъже и жени. Имам малък фонд и от него плащам за полезна информация. Дадох им да разберат, индиректно, естествено, че се интересувам как е действал полицейският инспектор онази вечер. Започнах разузнаването си от жените в града. Ще видите, че те знаят всичко. Бълстроуд сахиб смята, че е укрил следите си, но трябва да кажа, че не е съвсем така. Невъзможно е.

Той направи кратка пауза и Джо каза окуражително:

– Добре, Наурунг. Точно както бих направил в Лондон. Какво откри?

– В съответствие с информацията, която получих, и следвайки вашите инструкции, наредих да следят инспектора. Той май често посещава „Шалимар Багх“. Място с лоша слава, о, да, с много лоша слава. Моите сведения са, че той често се задържа там дълго време и че наистина е бил в „Шалимар Багх“ три часа по времето, когато почина г-жа Съмършам.

– Три часа е доста време за подобно място – каза Джо. – Аз самият не съм посещавал много публични домове и може би нещата в Индия са различни, но ми се струва, че за нуждите на повечето мъже един час е достатъчен.

– Аз си помислих същото – рече Наурунг. – Затова в четвъртък лично тръгнах по петите на инспектора.

За момент Джо се почувства неудобно, сравнявайки усърдието, с което Наурунг изпълняваше задълженията си, с егоизма, който Джо бе проявил, отивайки на пикник с Нанси. Но Наурунг не забеляза неудобството му и продължи с ентусиазъм:

– Той ме погледна. Не ме позна – Наурунг изглеждаше доволен от себе си. – Вие сам го казахте, сахиб, индийците са невидими за англичаните. Свалих униформата си и облякох индийски дрехи. Той погледна през мен. Аз не бях там. Бълстроуд сахиб вижда само униформата, не вижда Наурунг Синх.

Влязох в „Шалимар Багх“, където никога не съм стъпвал преди, и заговорих портиера – огромен, войнствен раджпут. Но щом му предложих една рупия, за да извърне глава, докато влизам, той смекчи своята войнственост. Бълстроуд го нямаше никъде. Бе изчезнал. Тогава забелязах една леко открехната врата и я отворих. Тя ме отведе в коридор в задната част на сградата. Стигнах до затворен вътрешен двор, за чието съществуване не подозирах, спретнат малък двор, в който играеха няколко деца, и в далечния му край видях Бълстроуд да влиза в къща, залепена до стената. Две прекрасни млади бенгалки излязоха бързо да го посрещнат, хванаха го за ръцете и тогава се появи пълна жена, която също го поздрави.

– Това не ми звучи добре – каза Джо, клатейки глава.

– И аз така си помислих, сахиб, но тогава, докато се чудех какво да правя по-нататък, малките деца, погълнати от играта си, чуха виковете и вдигнаха погледи. Оставиха играчките си, хукнаха към Бълстроуд и се хвърлиха към него с викове „Татии!“.

– Боже господи, да не искаш да кажеш…

– Да, сахиб! Бях открил тайната му! Не си ли спомняте, че Бълстроуд сахиб изостави бенгалската си съпруга, когато се ожени за англичанка?

– Да, каза ми го. И мемсахиб се върнала в Англия с детето, нали така?

– И той отново прибра индийската си жена. Ако изобщо някога я е оставял.

– Брей! Горкият мръсник! Да води двойствен живот през цялото време! Колко изморително! Нищо чудно, че изглежда толкова изтощен! И през цялото време да се бои, че може да го разкрият.

– О, да, ако тогавашният управител знаеше за бенгалската госпожа Бълстроуд, кариерата му щеше да пострада може би фатално.

– Това донякъде обяснява защо не допускаше никой насила да влиза в територията му, като му задава ужасни въпроси за изчезнали местни жители. Мисля, че можем да си обясним странното му поведение със самозащита и иска не забравяме – пълна липса на компетентност. Той знаеше, че зад смъртта на Пеги се крият повече неща от очевидните и отговорът му целеше да затвори пътя към тези неща. И да зарови доказателствата. С подходящ надпис. М-да. Ако разполагахме с нещо толкова полезно като списък със заподозрени, Наурунг, мисля, че бихме могли да зачеркнем едно име. Но с това се справихме добре – много добре наистина! И предполагам, че би трябвало да го споделим с управителя. Имам да му предам и други важни неща. Неща, които открих в столовата преди лудото среднощно препускане. Неща, които ти също трябва да чуеш, Наурунг. Ела, ще се поразходим и ще поговорим със семейство Дръмънд.

Щом пристигнаха в къщата на Нанси, поканиха ги на верандата, където Нанси и Андрю седяха на чаша кафе, потънали в разговор с Дики Темплар.

– Джо! Добро утро! Точно теб се надявахме да видим! Макар че можеше да се излежаваш след героичните ти усилия снощи! – поздрави ги Андрю шеговито.

– Имаме гост – каза Нанси. – Мисля, че се запозна с Дики снощи, макар да беше толкова изморен, че не съм сигурна дали си спомняш. Поканихме Дики да остане при нас… при всички тези обстоятелства – добави тя тайнствено.

Темплар топло стисна ръката на Джо, обърна се към Наурунг на хинди и тъкмо щеше да каже нещо на Джо, когато вниманието му – както и вниманието на всички останали – беше привлечено от жена, която с бързи крачки вървеше по алеята към къщата. Мидж Прентис, гологлава, с лъскава черна коса, вързана на опашка, която се люлееше, докато бягаше, и странно облечена в стар художнически гащеризон, изцапан с различни бои, ги забеляза и изпищя:

– Нанси!

– О, боже! Сега пък какво? – промърмори Нанси и се изправи да я посрещне.

Мидж изтича нагоре по стълбите и игнорирайки всички останали, обгърна с ръце Нанси, като избликна в хлипове, а красивото й лице беше почервеняло и обляно в сълзи.

– Господи! – промълви тихо Нанси. – Какво се е случило?

– О, Нанси! Няма да повярваш! Случи се нещо ужасно! Ох, защо трябваше да е така? Бях толкова щастлива – всичко беше пълно блаженство, – а сега съм нещастна. Нещастна! Аз съм много чувствителна – всички го твърдят – и такъв шок е в състояние да ме убие! Не се смейте! Така е! Един доктор веднъж ми каза, че съм емоционално крехка. Крехка!

– Е, аз не съм сигурна, че бих обърнала кой знае какво внимание на тази диагноза – рече Нанси, – но защо не ни кажеш какво е станало?

Андрю, сдържан, подкрепи Нанси с недвусмислено намигане. Дики Темплар, на вид загрижен, но спокоен, погледна Мидж с нежност, в която не липсваше развеселеност. Приближи се към нея, целуна я по бузата, изтри петното от боя по носа й и рече:

– Добро утро.

Мидж пак избухна в сълзи.

Нанси се отпусна в един шезлонг, а Мидж пристъпи и решително седна в скута й.

– Става дума за татко – каза Мидж, – и аз го мразя!

– Не го мразиш – възрази Андрю.

– Мразя го – настоя Мидж и се обърна към Нанси: – И ти щеше да го намразиш, ако беше на мое място. Всичко започна от деня, в който му казах, че Дики ми предложи да се омъжа за него.

– Предложил ли ти е? – попита Нанси, хвърляйки поглед на Дики.

– Да, да – рече припряно Мидж. – Отдавна. Докато минавахме през Суецкия канал.

– Ти какво отговори? – попита Джо.

– Ами казах „да“, разбира се – отвърна Мидж. – Нали, Дики! На мига. Какво друго да кажа. „О, но не е ли малко неочаквано?“ Изобщо не беше неочаквано – знаех, че след Малта ще ми го предложи. Но татко се ужаси. До крайна степен се ужаси! „Много си млада още… Току-що завърши училище… Няма да се омъжваш за първия срещнат мъж…“ И после – колко противно го каза – „Същата си като майка ти“. Аз пък искам да съм като мама! Тя завърши живота си трагично, знам, но вината не беше нейна. Изглежда, че доста се е забавлявала. Искам да съм като нея и искам да се омъжа за Дики! Нанси, двамата с Андрю сте ми настойници. Знам, че в завещанието си татко ме е поверил на вас, така ми каза, затова трябва да говорите с него! Ваш дълг е!

Сълзите рукнаха отново. Джо погледна с любопитство Дики Темплар и очите им се срещнаха. Той носеше колосани къси панталони от униформата на гурките, босите му стъпала бяха напъхани в подковани сандали и с бяла риза, отворена при врата. Джо прецени, че на вид Дики беше силен, мургав, красив – мъж, за когото всяко осемнайсетгодишно момиче би желало да се омъжи.

Дики рече:

– Хайде, не плачи, Мидж, та ти си изненадала горкия човек. Искам да кажа – за бога, – дай му възможност да го осмисли! Той не ме е виждал от дванайсет години – в неговите очи аз сигурно съм най-големият мошеник сред християните и независимо дали ни харесва или не, ти си само на осемнайсет, а в Индия си едва от три-четири дни. Трябва да му дадем време. Обичам те. Няма да те изоставя. Не бих казал, че нямам нищо против да чакам, защото не е истина, но мога да издържа. Ти можеш да издържиш. Ние можем да издържим. Нещата ще се оправят. Аз не съм обезкуражен. Нали знаеш – страхливецът никога не печели.

– О, Мидж – обади се Нанси, обгръщайки я крепко с ръка, – сякаш чувам гласа на разума. Още не съм имала възможност да ти го кажа, затова ще го сторя сега – мисля, че баща ти е добър човек.

– А аз ще добавя – не разваляй всичко, като действаш необмислено – вметна Андрю. – Дипломация. Друг начин няма. Гайлс ще охладнее към теб, ако мисли, че си дошла при нас да ни се жалваш. Той какво прави в момента?

– Показваше ми как да рисувам върху коприна. Приятно ми беше. Добре си прекарвахме, докато той не провали всичко.

– Значи аз предлагам веднага да се върнеш, сякаш нищо не се е случило, да си вземеш четката и пак да започнеш да рисуваш. През това време ние – с широк жест той посочи всички присъстващи – ще впрегнем значителните си умения, за да обсъдим твоя проблем и да намерим изход за неговото разрешаване.

– Изключително добро предложение, Мидж, като погледнеш какъв талант стои пред теб – рече Дики. – Върни се, любов моя, и го успокой. Чуй какво ще ти каже. И най-вече, да не вземеш да хвърляш по пода ръкавици, които някой после ще трябва да събира. В края на краищата, той е чакал дъщеря си да се върне вкъщи, а тя едва-що си е извадила багажа от чантите и обявява намерението си да се омъжи за някакъв неизвестен войник от гурките. Трябва да му дадеш време!

– Уф, добре. Ще направя каквото ми казваш, Дики. Но мисля, че той пет пари не дава за мен – навъсено рече Мидж.