355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Барбара Клевърли » Последната кашмирска роза » Текст книги (страница 2)
Последната кашмирска роза
  • Текст добавлен: 8 октября 2016, 22:53

Текст книги "Последната кашмирска роза"


Автор книги: Барбара Клевърли



сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 19 страниц)

Глава 3

Британска Индия си ляга рано. В десет часа бързото и равномерно чаткане на копита беше утихнало. Мелодични и натрапчиви, звуците на „Последната тръба“, изсвирени от тръбачите на шропшърската лека пехота, делящи гарнизона с бенгалските сиви, бяха отшумели и Джо Сандиландс, доволен от възцарилата се тишина, се залови да запише подробно бележките от деня.

Един твърде дълъг ден! Ден, започнал в десет часа сутринта в канцеларията на губернатора и преминал в пътуване с железницата до Паникхат в компанията на Нанси Дръмънд.

Част от съзнанието му бе заета от потока информация, хипотези, клюки и слухове, с който тя го засипа, а друга част – от нея. Спомни си как Нанси се облегна, краката й на срещуположната седалка, как си вееше с ветрилото, развивайки разказа си, като спираше от време на време, за да издаде заповед на носача си на завидно свободен хинди, как организираше деня, как се грижеше леденият блок, който лежеше, топейки се, в тенекиената кутия между тях на пода в купето първа класа, да бъде сменян навреме, докато влакът влизаше от една гара в друга. Спомни си как слушаше виещия в стакато вентилатор, как се взираше през прозореца в разгръщащия се тучен, сиво-зелен пейзаж.

И се сети за изненадата, с която погледът му бе привлечен от пистолет, докато тя ровеше в ръчния си багаж. Нанси улови заинтригувания му поглед.

– Андрю ме кара да го нося. Това е просто „Смит и Уесън“ 22-ри калибър и би ми отнело часове, докато го намеря, докато освободя предпазителя и после „зареди, насочи, огън!“, но Андрю е доволен. Имайте предвид, че съм доста добър стрелец.

Джо й повярва.

– Приятно е да се скриеш от любопитните очи за около час – каза тя, откривайки табакерата си. – Дори през 1922 г. няма да забележите жената на управителя да пуши на публично място! Малко ме изненадахте, инспекторе – добави.

– Изненадах ви? С какво?

– Когато чичо Джордж ми предложи да отида на вашата лекция, очаквах да видя типичен лондонски полицай. В най-добрия случай, инспектор Лестрейд.

– Е, и вие малко ме изненадахте! Аз очаквах една металносива планина от добросъвестност, жена, която сама върши подвизи и се опълчва срещу империята, ако щете. Вместо това…

Тя се засмя.

– Вместо това – какво?

„Как да отговоря сега? – помисли си той. – Ако кажа това, което е на ума ми – млада, красива, будна, енергична, талантлива – какво би си помислила за мен?“

Той пое дълбоко въздух. Ох, по дяволите!

– Вместо това вие сте млада, красива, будна, енергична и талантлива – отвърна Джо.

– Мили боже! – възкликна тя. – Тъкмо щях да отбележа същото за вас! Но кажете ми такъв ли сте?

– Да, такъв съм. Не виждам как иначе човек би могъл да се справи. Става дума за пет убийства. „Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражеско дело“, както казват в Америка. Чудя се какво ли означава пет пъти. Хайде – започнете от самото начало и ме преведете през събитията още веднъж.

– Добре, ще започна от самото начало… Не, сега като се замисля, ще започна от края, защото той ми е най-ясен. Онзи ужас от миналата седмица. Разгледахме снимките. По съвет на Бълстроуд следователят реши, че е самоубийство, но аз видях раните, сега и вие сте ги видели, както и чичо Джордж, и мисля, че можем да започнем от тук – всички сме на мнение, че не е възможно сама да се е наранила. Просто не мога да си представя как си седим и си говорим толкова спокойно за това. За вас обаче е съвсем нормално, нали?

– Е, наистина придобиваш известна безпристрастност, но, аз никога не съм разследвал смъртта на хора, които съм познавал. Със сигурност не и смъртта на човек, когото съм обичал. Ако някога го направя, безпристрастността вероятно би отстъпила на заден план.

– Но аз много добре познавах Пеги Съмършам. Не бяхме близки от дълго време, но може да се каже, струва ми се, че беше най-добрата ми приятелка – тя спря и за момент се замисли, а сетне рече: – В този странен индийски свят доста бързо се завързват приятелства. С Пеги имахме еднакъв произход, знаехме едни и същи вицове, и двете бяхме тормозени с английско образование – когато с някого много си приличате, силно се привързвате един към друг. А освен това Пеги беше умно и забавно момиче – тя го погледна мрачно за миг. – Разстроих се. Три години работих като медицинска сестра във Франция при условия, в които един труп не беше новина, получена и отпечатана в последната минута. Но разбирам какво имате предвид – когато става дума за близък човек…

Като научихме, че нещата вероятно не са такива, каквито изглеждат, съвсем случайно открих какво се бе случило преди войната. Мисля, че Рони Бенет го каза: „Горките бенгалски сиви офицери! Нямат късмет със съпругите си!“ Попитах го какво има предвид, а той подметна: „А нямаше ли някакъв скандал преди войната? Нямаше ли две-три внезапни кончини?“

Тогава се захванах да разпитвам и разбрах, че Алиша, съпругата на капитан Симс-Уорбъртън, се удавила, прекосявайки реката с лодка. Всички използвали лодка в онези дни, използват я и днес. След инцидента обаче странното изобретение от волска кожа било заменено с не толкова ужасяващи и много по-солидни лодки.

– Волска кожа?

– М-м. Простичко приспособление и очевидно ефективно, тъй като не съм чувала за друг инцидент с него, но, както споменах, напълно ужасяващо! Четири волски кожи се надуват (краката не се махат и стърчат във въздуха, представяте ли си!), а малка платформа свързва средните две кожи. Там сяда пътникът. И имате двама местни лодкари, изпънати като мачти от двете страни, които тласкат напред лодката с краката си. Този път обаче бил само един.

– И тя се преобърнала?

– Да. Два от кожените мехове се спукали едновременно и лодката се прекатурила, стоварвайки Алиша в реката.

– Някакви странни обстоятелства? – попита Джо. – Имало ли е други пътници? Зрители? Някой наблюдавал ли е сала?

– Много зрители. Видели с очите си случилото се от двете страни на реката. Други пътници нямало – саловете превозвали най-много по двама пътници и този ден Алиша прекосявала реката сама. Но лодкарят подробно разказал какво е станало.

– Лодкарят?

– Да. Той бил разпитан след това, разбира се. В гарнизона имам копия от бележките на следователя. Можете да ги прегледате. Лодкарят бил смел човек. Следователят го похвалил за куража. Той можел просто да изплува до брега, но видял Алиша да се бори във водата – потъвайки под тежестта на дългите си поли, предполагам, а и съществува известно съмнение дали въобще е могла да плува, – гмурнал се и се опитал да я спаси. Почти успял. Забелязали, че се борят заедно, но когато един или двама от свидетелите скочили и доплували, било твърде късно.

Но това станало отдавна през 1913 г. Сега е доста трудно да се намерят пресни доказателства – Нанси изведнъж спря, извика „Кой хе!55
  Ела тук! (хин.) – Бел.прев.


[Закрыть]
“ към слугата в малката му кабина и издаде заповед, връщайки се към разказа си с думите: – Мисля, че чаша кафе ще ни дойде добре – освен ако не желаете нещо по-силно. Някъде имам уиски.

– Не. Не искам уиски. Твърде рано ми е да започвам от сутринта като британците в Индия. Нали си спомняте, че ми отне известно време, докато отклоня гостоприемството на чичо ви Джордж тази сутрин!

– И така, за да продължим пътуването си по улица „Памет“, връщаме се към 1912 г. и Шийла Форбс. В Паникхат хората имат един любим маршрут за разходка с кон. Всички постоянно минават по него. Пресичаш реката при брода и се изкачваш по много тясна пътечка нагоре по планинския склон.

– Планински склон? – попита Джо, като се взираше през прозореца в безкрайната шир от ниски оризища, през която минаваха.

– Спокойно, хълмовете скоро ще се появят откъм дясната страна. Разбира се, това не е съвсем планина, а по-скоро оголени, червеникави, скалисти възвишения. Пътеката не е опасна, но трябва да се ходи внимателно. Изглежда, конят на Шийла се подплашил от нещо и я хвърлил на земята. Тя яздила на дамско седло, а когато яздиш на дамско седло, можеш да разчиташ единствено на равновесието, така че в най-добрия случай малко е рисковано. По онова време всички яздели по този начин и дори днес някой старец от джунглата поглежда изкосо съпругата на управителя, че е яхнала кон. Мъже! Но това не е честно – жените са също толкова злобни!

Джо попита отново:

– Историята е ясна. Имало ли е свидетели?

– Не. Всъщност не. Нейната компания я била изпреварила и завила на ъгъла. Имало просяк на пътеката и той видял какво се случило. Показанията му напълно се покриват с предположенията – конят й се подплашил и горката Шийла паднала от скалата – доста е висока – и на място. Конят оцелял, по случайност. Нахалник. Но… единственото необичайно нещо е, че тя не била съпруга на офицер от полка – съпругът й е бил в Медицинския корпус на индийската армия. Въпреки всичко хората приели това като още една смърт в гарнизона.

Слугата влезе в купето с меден поднос, върху който имаше кана с кафе и малки порцеланови чаши. Той го остави до Нанси, а тя продължи да разказва.

– Сега се връщаме към Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл. Зъл човек. От войната не извлякъл твърде голяма полза, каквато смятал, че би трябвало да извлече, и си останал подполковник. Познавам го съвсем бегло от далечното си детство; бе най-лошият офицер, който можеше да предложи индийската армия – само едни мустаци и фучене, нелюбезен с по-младите офицери, непопулярен сред хората. Мисля, че животът му с Джоун не е бил кой знае колко щастлив.

Джо отпи от кафето, разказвачката отвличаше вниманието му повече, отколкото би му се искало. Значи вероятно тя беше родена и отгледана в Индия; отгатна го по свободата на държанието й и по владеенето на езика.

– Разкажете ми какво се е случило с Джоун.

– О, от това кръвта ми се смразява! Била убита от кобра. За Индия не е непознато животно, макар че всъщност не се среща така често, както изглежда, си мислят англичаните. Всеки е чел „Книга за джунглата“! Всеки очаква да изскочи кобра от канала, докато се къпе.

– Аз не пътувам без мангуста – вметна той сериозно.

Тя се засмя и продължи да разказва.

– Е, жалко, че този ден Джоун не си е взела мангустата. Всяка сутрин излизала на езда повечето от нас го правят – и винаги вървяла по един и същи маршрут.

– Някой знае ли какво точно е станало?

– Ами полицията, по изключение, като че ли е свършила добра работа. Пък аз съм чела и докладите. Има доказателства, че тя… ъъ… – Нанси сякаш внезапно се смути и продължи бързо – че е слязла от коня, за да отвърне на повик на природата. Можете ли да си представите нещо по-страшно? Да те ухапе кобра, докато си със смъкнати кюлоти. Не се опитвам да го обръщам на шега, но хората са някак противни… тези неща ни разсмиват до момента, в който не осъзнаем колко ужасни трябва да са били.

– Типична човешка реакция – отбеляза Джо. – Сигурно често сте я срещали, когато сте била медицинска сестра. В окопите сме я срещали. Понякога единствено смехът ни пазеше да не полудеем. В началото. Той правеше отвратителното поносимо.

И двамата се умълчаха за малко, мислеха за смъртта и за последното унижение на съпругата на полковника.

– А как са разбрали, че е кобра? – запита Джо. – Не познавам Индия и вероятно има неща, които за някой стар индиец са очевидни, но за мен са мистерия…

Тя се наведе напред, обзета от внезапно напрежение.

– Знаели са, че е кобра, защото змията била все още там! На мястото на смъртта. Звучи наистина странно и навярно обяснението е просто, но – побиват ме тръпки, когато говоря за това – но някой е убил кобрата, отсякъл й е главата, и я оставил просната до тялото на Джоун.

– Но това означава…?

– Да, че някой, който е минавал, е видял Джоун да лежи убита. Някой, който е минал много скоро след ухапването. Или дори е бил свидетел на ухапването? Достатъчно скоро след това, за да хване змията и да я убие. Но защо? За да отмъсти за Джоун. Кошмарно! Е, господин полицай, на какво мнение сте?

– Полицията тогава съставила ли си е версия?

– Доколкото са успели да разкрият, нямало е свидетели на тази смърт, нито дори минаващ просяк. Сметнали са, че може би някакъв човек, както споменах, който работел в гората – добивал дървени въглища вероятно, – се опитал да я спаси, убил змията и тогава, осъзнавайки, че положението е безнадеждно, просто изчезнал и се покрил.

Джо замълча, дожаля му за Джоун Кармайкъл. Самотна съпруга, нещастен брак, груб съпруг, търсеща някакво облекчение от скуката в ездата рано сутрин, страдаща в същото време от заболяване на пикочния мехур, наистина мрачна и трогателна история.

Обхванат от тъжни мисли, той се обърна към Нанси:

– Имала ли е приятели?

– Не знам. Не ми е идвало наум да разбера. Познати – очевидно. Човек не би могъл да живее на такова място без познати, но близки приятели – не, не знам да е имала. Важно ли е?

– Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.

Нанси вдигна вежди.

– Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.

– И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?

– Доли Прентис. Дванайсет години оттогава – а това е дълъг период в Индия, – но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза – русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…

Джо се усмихна. Погледна доста острия профил, който стоеше до него, наклона на брадичката, правилния строг нос и многозначителната дяволита усмивка и си помисли, че Нанси Дръмънд и Доли Прентис не си приличат особено.

– Била е съпруга на…?

– Майор Прентис, какъвто е бил тогава. Гайлс Прентис. Сега е полковник и е командир на бенгалските сиви в базата. Ще се запознаете, разбира се.

– Щастлив брак ли са имали?

– Не мога да ви кажа със сигурност. Чувала съм разни неща. Някои говорят, че боготворял Доли и има доказателства, че напълно рухнал емоционално след нейната смърт. Други разправят, че бил безразличен към нея. Той е доста… как да кажа, сам ще прецените… но мисля, че е малко странен. Трудно е да го разбереш или да го харесаш. Но независимо от недостатъците си, Прентис очевидно не е отговорен по какъвто и да е начин за смъртта на Доли.

– Сигурна ли сте?

– О, да. Няма и сянка от съмнение. По време на пожара е бил в Калкута на вечеря с наборната комисия в Бенгалския клуб. Бил е съкрушен, когато се върнал и му разказали. Офицерите били оставили телата там, където ги намерили в руините на къщата и…

– Телата? Телата ли казахте?

– Да. Две тела. В спалнята. Тялото на Доли, което все още било на леглото, и още едно…

Тя се запъна и се почувства неловко, когато смръщи вежди, обмисляйки как да продължи.

– Още едно? – подкани я той.

– Да, още едно. Прегърнало Доли в обятията си. Това бил Чхеди хан. Пущунският адютант на Прентис.

Глава 4

Британска Индия си ляга рано. Британска Индия се събужда също рано. Джо Сандиландс се събуди в шест часа от настойчивата врява на сигналната тръба. Зарята. Нагаждаше мислено думите, които британските войници бяха подхванали да пеят в такт с жизнерадостния повик:

 
„Чарли, събуди се,
събуди се и измий се.
Чарли, събуди се,
стани и изпикай се!“
 

Джо в полусън си представи, че пак е във Франция. Пак в армията. Пак на война. След миг осъзна, че тръбата звучеше в горещото пробуждане на един летен индийски ден, а не ехтеше решително в калните полета на Фландрия. С мъка излезе изпод мрежата против комари и стъпи на земята, като почувства приятния хлад на настлания с плочи под.

Беше изкарал неспокойна нощ. Куп неасимилирана и несвързана информация бе циркулирала в ума му. Опитът му от предишната вечер да нахвърля бележките си не беше съвсем успешен. Влажните му китки бяха оставили петна върху страницата. Мастило се бе разляло върху меките листове хартия, с които Нанси го снабди. Листове, носещи печата „Канцелария на управителя на Паникхат“.

Той вдигна нагоре транспаранта, отвори прозореца и се облегна на перваза. Усещаше, че го чака още един горещ ден, и без да изпуска от съзнанието си дългия списък, даден му от Нанси, на хората, с които трябваше да се срещне, Джо съзнаваше, че може би това са единствените му свободни часове от деня. Реши да потегли на проучвателно пътешествие, преди да е станало прекалено горещо. Въоръжи се с малък бележник с надпис „Столична полиция. Ню Скотланд Ярд W1. Телефон 1212, Уайтхол“.

Той слезе от верандата и се запъти към парадния плац. Горещината го блъсна и го подсети, че трябва да си сложи шапката. Вдясно се откриваше улица с дървета от двете страни и доволен от сянката, той пое по нея. Явно тя се наричаше „Виктория Роуд“ (какво друго?) и бърза справка в бележника му напомни, че Уилям и Пеги Съмършам са живели на номер 9 (дом, който Джон и Алиша Уорбъртън са обитавали преди войната), а също така, че Шийла и Филип Форбс, докторът, са живели на номер 30.

Къщите очевидно бяха от различни периоди, но всички следваха един и същи модел. В прашния двор на всяка къща имаше поддържана с любов градина, покривите бяха сламени, керемидени и дори от вълнообразна ламарина, имаше широки стрехи и веранди от всички страни. Докато Джо вървеше, вътре в къщите се разкриваха гледки на мъже в пижами, започващи деня, жени в сутрешни домашни дрехи, тук-там деца, подготвящи се за деня или играещи на слънце с грижливи прислужници. В повечето градини слуги се грижеха за редиците растения от двете страни на входните алеи. Още една справка в бележника показа, че Доли и Гайлс Прентис са живели на „Кързън Стрийт“ 5.

По-нататък една пряка, която завиваше вдясно, носеше името „Кързън Стрийт“. През 1910 г. на номер 5 имало голяма къща, но сега нямаше нищо. Парцелът бе изолиран от съседните дворове в края на глухата уличка, задната му част бе открита към обработваеми поля и накрая към реката, прецени Джо. И широко открита за нощни нападения от бандити, помисли си той. Продължи към изоставения участък, но пътят му бе възпрепятстван от гъсти шубраци и плевели, които се бореха върху мястото, където Дороти Прентис е загинала в пожара и където Чхеди хан е намерил смъртта си, държейки я в прегръдките си. Джо се спря за миг, връщайки се опипом към онази гибелна вечер. Не го изненада фактът, че Прентис не беше възстановил къщата. Консултирайки се отново със записките си, той откри, че все пак Прентис не се бе преместил надалеч. Сега съседният имот беше негов, голяма къща, чиято градина опираше в мястото на някогашната трагедия.

Но като че ли всичко наоколо носеше печата на трагедията. Избърза напред и се взря по-отблизо в малките табелки, закачени на портите на някои от по-старите къщи, и въпреки топлата сутрин той потръпна, щом разбра какви са надписите.

„В този дом на 17 май 1857 г., неделя, починаха съпругата на майор Минтър и трите й деца, убити от метежници, а телата им бяха хвърлени в кладенеца“, гласеше табелката на „Клайв Стрийт“ 1. На номер 9 капитан Халет от Кавалерията на Бейтмън бе загинал „храбро, защитавайки съпругата и сина си от нападение на метежниците. Всички посечени.“

Кой беше този, който бе нарекъл Индия „Земя на скръбта“? Джо продължи да върви и една пресечка го изведе обратно на парадния плац, където отново го удари силната жега. Реши, че е време да се връща. Двама млади офицери минаха покрай него, гледайки го с любопитство, докато единият, разпознал го в миг, не подметна насмешливо:

– Ако не знаеш колко е часът, питай някой полицай!

Джо не беше в настроение да търпи снизходително отношение и ги удостои със смазващ полицейски поглед, поглед, който бе усъвършенствал в работата си с непокорни военни по време на войната, с лондонски престъпни елементи и дори с непочтителни полицаи. Със задоволство забеляза, че погледът му сякаш не бе изгубил силата си; под косия му взор и двамата изглеждаха засрамени.

Решавайки никога повече да не излиза на индийското слънце без шапка, Джо тръгна обратно към пощенската станция, в която бе настанен. Когато стигна до нея, военен Паникхат се беше събудил за активен и шумен живот. Тропотът на маршируващи подковани ботуши се открояваше на фона на по-слабата градска врява, а маршови команди, познати на Джо, отекваха в почти неспирен поток.

– По четирима надясно! Строй се! Надяс-но!

И в далечината:

– Стой! Надясно! Строй се повзводно!

„Добрата стара войска, помисли си Джо, макар че не мога да си представя каква връзка има строяването по четирима с пехотните действия, които вероятно предстоят на тези мъже на северозападната граница. Може би доста полезно за армията на Уелингтън на полуострова, а ето ги сега, още се занимават със същото! От четири години не съм в армията, но бих могъл да се присъединя към тях и да се строя в колона по четирима!“

Джо се върна към приготовленията на слугата, назначен да се грижи за него. Беше решил, че при това първо явяване на Джо в обществото на Паникхат той трябва да е с униформа. Изгладена, сгъната и спретната, сиво-кафявата му униформа лежеше на леглото. Ваната в банята бе напълнена, пешкирът сгънат върху дървена рамка.

Слугата го поздрави, като притисна длани пред гърдите си.

– Яйце, бекон, сахиб. Кафе. Джалди66
  Бързо, незабавно (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть]
.

Джо му благодари на английски и преценявайки, че би било невъзпитано да не облече извадената униформа, стъпи с благодарност във ваната, в която не беше нито горещо, нито студено, и отми лепкавата нощ и не по-малко лепкавата си разходка. Закуската се появи с изумителна бързина и като предположи, че някой щеше да разтреби стаята му, да излее водата от ваната, да опразни голямото приспособление в ъгъла с шапковиден връх, служещо за килер, той реши, че вече не е твърде рано да се залавя със серията от задължителни посещения.

Сметна, че пръв би трябвало да е старши полицейският инспектор, следван от доктора, командира на бенгалските сиви, който с малка бележка го известяваше, че е избран за почетен член на техния офицерски стол. Друга бележка от клуб „Паникхат“ го известяваше, че е избран („за времето на Вашия престой“) за член на Клуба. И в двете бележки Джо съзря пръста на Нанси Дръмънд.

Въоръжен срещу нарастващата жега със стандартен тропически шлем, който грижлив човек бе оставил в пощенската станция, Джо се отправи пеш към канцеларията на началника на полицията.


Старши полицейският инспектор беше студен, старши полицейският инспектор беше сърдит и не изрази удоволствие от това, че го вижда, макар това да го освобождаваше от задължението да се занимава със случай, който определено считаше за празна работа, разкрит – както се изрази – „от жените“. След бегъл поглед към лентите на ордените върху гърдите на Джо с облекчение установи, че си има работа ако не с войник, поне с някого, който е бил войник.

Огледа го внимателно с пронизващи сини очи – студени и недоверчиви.

– Не знам какво, по дяволите, ще откриете в тази история, Сандиландс! И моля ви, не си мислете, че е моя идеята да ви губя времето с нея! – започна началникът на полицията без предисловие. – Не ми се иска предварително да споменавам каквото и да било, което сами бихте установили, но според мен това е пълен абсурд, а дори да не беше пълен абсурд, разполагаме с остаряла следа. Много остаряла следа. И при най-малкото нещо, с което мога да ви помогна – макар че не си представям с какво, – уведомете ме. Като начало, тук имаме хроничен недостиг на персонал. Губернаторът любезно предлага да определя офицер, който да ви съдейства. Лесно му е на него! Назначих ви един полицейски хавалдар77
  Сержант в армията и полицията (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть]
. Наурунг Синх. Английският му е доста добър, ще видите, стига да не го пришпорвате. Работил е една година като преводач в британско поделение, пък и – усмихна се сдържано – нямаме друг. Много е амбициозен и ви препоръчвам да не вярвате на всяка негова дума. Старае се да угажда, ако разбирате какво имам предвид. Ще го повикам след малко, а междувременно – откъде искате да започнете?

Без да даде на Джо възможност да отговори, той продължи:

– Предполагам, че искате да започнете от къщата на Съмършам – той подхвърли един ключ на масата. – Вземете Наурунг със себе си – той ще ви разведе. Не че има много за гледане. Доста отъпкано беше, когато пристигнах там. Аз самият бях в местния град по време на инцидента… – той си прочисти гърлото и се размърда неловко.

Джо мълчаливо го изчака да продължи.

– Случва се по някоя и друга дребна кражба. На пазара. Когато ми съобщиха за нещастното събитие, сума народ, в това число и слугата, се беше мотал из помещението. Поне трима човека бяха пипали бръснача… Самият Съмършам бе облян в кръв, цялото семейство и прислугата се щураха напред-назад, ревейки, и насред всичко това госпожа Дръмънд снимаше, без да й мигне окото!

– Всичко ли беше почистено? – попита Джо.

– Индия е топла страна – отвърна Бълстроуд, – мисля, че няма нужда да ви го напомням. Тук няма хладилни камери за съхранение на… ъ… трупове. И не можеш да оставиш кръвта ей така разплискана до безкрайност. Накратко, трябваше да заповядам да се почисти всяка повърхност, върху която имаше кръв. С изключение на това, всичко останало е както го заварих при влизането си.

Сърцето на Джо се сви. Стара и заличена следа. Нарочно заличена? Подозренията на Нанси започваха да пропукват неговата обективност.

– Предлагам да им хвърлите един поглед – каза Бълстроуд, поставяйки на масата свитък листове. – Нямах време да ги препиша – ние не сме в състояние да призовем взвода писари, както, предполагам, сте свикнали в Скотланд Ярд, – така че не ги губете, за бога. Сведенията, свързани с останалите смъртни случаи, жените ги разпространяват в обработен вид. Отделил съм копията от полицейските разпити по всеки случай. Огромна архива, опасявам се! А за нея Наурунг не би могъл да ви е от помощ – не чете твърде добре на английски. Ще трябва да напредне, за да стигне до желаното място в полицията. Въпреки това, питайте го за всичко – къде да отидете, с кого да говорите, кого да поздравявате и кого да не поздравявате и така нататък. Все пак, като ги прочетете, поне ще успеете да успокоите дамите. Да усмирите клопането в мургикхана…

– В…?

– В курника. Така наричаме стаята на жените в Клуба. Хм! Затворят ли я, половината от проблемите ни ще изчезнат. Животът ще стане много по-лесен. Във всеки случай, Сандиландс, мен няма да ме чуят, вероятно ще чуят някого, който е наясно с всичко, щом е от Лондон. Закачете си ордените, изперчете се пред тях и им кажете да не си тревожат хубавите малки главички – това е всичко, което трябва да сторите. – Бълстроуд осъзна, че тонът му се изражда до язвителен, и добави отривисто: – Намерих ви кабинет, освен ако не желаете нещо по-добро. Тясно местенце, опасявам се. Канцеларският склад беше там. Попочистиха го. Има бюро, два стола и прозорец. Няма телефон, но винаги можете да използвате моя. Сега нека ви предложа едно питие.

Джо бе взел решение да не близва алкохол до обяд, но изведнъж идеята за уиски със сода го примами и той прие. Началникът на полицията наля две уискита и подаде едната чаша на Джо. Звънна с малко звънче, вратата се отвори и влезе Наурунг Синх. Наурунг беше висок и внушителен. Въпреки буйните му мустаци, Джо предположи, че не е на повече от двайсет и пет. Връхната част на полицейската му униформа завършваше със син тюрбан. Поклони се без особено раболепие и се усмихна с дискретна, но приятелска усмивка.

Началникът на полицията се изправи на крака, заговори бързо на хинди, а сетне рече:

– Оставям ви, Сандиландс. Да ви дам възможност да изчетете тези книжа. Оставям Наурунг тук, за да го питате за всичко, което ви интересува. О, между другото, сивите ще ви чакат за лек обяд. Един часа. Наурунг ще ви покаже пътя.

Джо притегли към себе си купчината листове и даде знак на Наурунг да седне. Сикхът се поколеба. Кацна за момент съвсем на крайчеца на стола, стана без нужда, за да оправи транспаранта и не седна повече.

„Ще трябва да разбера кого да поздравявам и кого да не поздравявам, помисли си Джо, но ще трябва също да разбера на кого да предлагам стол и на кого да не предлагам. Очевидно сикхският полицай няма право да седи. Сещам се за няколко офицери от столичното, дето не биха позволили на полицай да седи в тяхно присъствие… Гледай ти, навсякъде е еднакво.“

Той реши да прегледа документите пред себе си. Те бяха различни по вид и размер, написани на какви ли не листове, някои на подписана от частни лица хартия за писма, други на листове с редове и с държавния воден знак. Някои бяха изписани с почерк на образовани англичани, свикнали с гръцката азбука, други – с надиплените и натруфени калиграфски букви на индийските писари.

– Наурунг – обади се той, – чел ли си ги?

– Опитах се, сахиб, но не мога да чета добре на английски.

– Знаеш ли за тези истории?

– Чувал съм ги.

– Ти си полицай с опит. Старши инспекторът смята, че няма нищо подозрително, просто серия от… – щеше да каже „съвпадения“, но промени думата и продължи: – Серия от случайности… серия от неща, станали случайно по едно и също време. Как мислиш?

– Не мисля, че е съвпадение, сахиб.

Очите им се срещнаха за миг.

„Този индиец ще ми стане симпатичен“, помисли си Джо.

– Кажи ми – поде той, – разглеждаме пет – може би повече – мистериозни смъртни случая в продължение на дълъг период. В тях няма нищо мистериозно – единствената загадка е в това, че са станали в един и същи месец от годината. Не мога да повярвам, че само госпожа Дръмънд го е забелязала. И другите сигурно са го коментирали. Кажи ми сега, Наурунг, какво разправят хората?

Събирайки мислите си, докато Джо говореше, Наурунг бавно изрече:

– Хората не считат, че е съвпадение.

– Е, ако отхвърлим вероятността за съвпадение, какви са алтернативите ни?

– Остава версията за мръсна игра, както се казва.

– Значи открито се говори, че е било мръсна игра?

– Сахиб, питате ме какво разправят хората и аз ви отговарям какво разправят хората. Но има трето обяснение, за което доста се шушука. Не искам да изглеждам като невеж индиец – „местните са толкова суеверни“ – мисля, че понякога така се казва?


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю