Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 14

Той се събуди в пашкул от разхвърляни завивки. Не само завивките бяха в безредие – очевидно мрежата против комари по някакъв начин се беше свлякла през нощта, свидетелство, за което бяха многобройните подутини по гърба му. Чаршафите бяха топли от тялото на Нанси. Смут завладя мислите му, спомняйки си невинността и възбудата, с която тя бе дошла при него през нощта, усмивките и мекия смях, нежното притискане на тялото й, когато легна до него.

Той предположи, че всички в този голям дом знаеха какво се бе случило. А ако знаеха, трябваше да се допусне, че мигновено ще научи и губернаторът. Джо се беше опитал да поговори за това с Нанси, но тя не можеше да приеме, че в обществото биха се появили подмятания за тяхната бурна нощ. Как ли ще реагира губернаторът, запита се той. „Качете този проклет полицай на първия кораб за Англия!“ Джо не мислеше така. Според него чичо й бе съвсем наясно с последиците от така грижливо подготвената им нощ заедно, да не говорим за добре подбраните вина. Дори подозираше, че самият губернатор беше наредил нещата по този начин, преследвайки своя собствена цел. Мисълта му се разгърна в търсене на възможната цел. При първата им среща губернаторът беше говорил с неодобрение за Андрю Дръмънд. Съчувствайки на своята племенница, възможно ли бе чичо Джордж да й осигурява малко развлечение, като прощава изневярата? Джо беше чувал широко известните истории за разпуснатостта на нравите в тропическа Индия и се зачуди дали не беше прибързал, отхвърляйки ги като бленувани безсмислици. Така или иначе, тук имаше нещо, което не разбираше.

Уморен от появяването в униформа и изкъпан, както подобава, той се облече в обикновени дрехи и пристъпи към обилната закуска. Къщата на губернатора, явно застинала в представите по отношение на закуската от времето на крал Едуард, бе осигурила яйца, бекон, кафе, препечени филийки и – като връх на всичко – чиния превъзходно приготвена овесена каша. Това спокойно би могла да бъде закуска в Оксфорд през деветдесетте.

Когато приключи със закуската и запалвайки цигара, излезе на балкона, кхидаматгарът се появи с поклон.

– Мемсахиб ви моли да я посетите колкото може по-скоро – каза той. – Освен това едно лице чака долу да ви види.

– Лице ли? Какво лице?

– Сикхски сержант от полицията – отговори той, с което успя да предаде, че сикхски сержант от полицията чака да бъде повикан.

Джо инстинктивно щеше да каже „Нека се качи“, но реши, че това би било нарушение на протокола и помоли слугата да покани посетителя му в една от канцелариите, където по-късно щеше да слезе и да разговаря с него, след като мемсахиб бъде известена за присъствието на госта.

Нанси го поздрави с лъчезарна усмивка и след като хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че по изключение наистина са сами, пристъпи напред и обви ръце около врата му. Целуна го силно и каза:

– Добро утро, Холмс. Виждам, че както и на мен, госпожа Хъдсън ти е сервирала най-доброто от „Бейкър Стрийт“. Кажи сега – какви са плановете ти за днес?

– Ами първо – отвърна Джо – възнамерявах да дойда и да видя как си. В това отношение всичко е наред – изглеждаш прекрасно! Колко странно! Очаквах да те видя бледа и нещастна – „Заради сутрешното си неразположение изгубих своята добродетелност в очите на този груб и недодялан клоун“. Нали знаеш, нещо такова.

– Не се тревожи за това – каза Нанси. – Вече си достатъчно самодоволен и просто ще кажа – беше прекрасен! Беше прекрасно! Аз бях прекрасна, нали?

– Да – потвърди Джо.

По лицето й бе избила ведра и росна свежест, каквато Джо не бе виждал досега.

– Все пак ще отговоря на въпроса ти за днешните ни задачи. Добрият Наурунг ни чака долу.

Придружени, както подобава от кхидаматгара, те го последваха надолу през къщата, през общите стаи и през една малка врата към канцелариите, където в този ранен час беше пълно с бенгалски чиновници, които пишеха бързо, бърбореха и се кланяха, докато тримата минаваха покрай тях.

Наурунг ги поздрави с обичайната си сдържана почит.

– Сметнах, сахиб – започна той, – че е хубаво да поговорим с баща ми. Той няма кой знае какво да ви каже, но като полицай, нали разбирате, се бе заел с два от смъртните случаи. Става въпрос за госпожа Форбс и госпожа Симс-Уорбъртън.

– Можеш ли да го доведеш при нас? – попита Джо.

– Разбира се, че мога, но по-добре е ние да отидем при него. Не е далече. Той работи пред сградата на съда. Откакто се оттегли, пише писма. Всички писачи на писма си споделят едно-друго. Предполагам, че на това му се казва съсловно обединение. Те знаят доста неща.

Джо се обърна към Нанси:

– Ще отидем ли? Не сме твърде изтощени за една малка разходка, нали?

Нанси го стрелна с поглед и те се отправиха в нарастващата горещина на запад покрай Еспланадата към червените тухли и готическото великолепие на съдебната сграда.

Лесно беше да се разпознае бащата на Наурунг сред драскащите на хартия или пишещите на машина хора, насядали под аркадата. Сикхската чалма го отличаваше от останалите, а като се приемеше единствено разликата в годините, Наурунг-старши изглеждаше точно като сина си. Той беше зает. Джо спря за момент и го загледа. Клиентът на стареца, който бе клекнал на пети пред пъргавата нова пишеща машина „Ремингтън“, се надвеси над него и зашепна бързо и словоохотливо. Наурунг слушаше и отговаряше, очевидно перифразирайки онова, което току-що беше чул, и след това написваше одобрения вариант. Стигайки до края на писмото, той извади листа от машината, прочете каквото бе написал и го подаде на своя клиент. Прие любезно сърдечните благодарности и шепа монети и преди следващият клиент да успее да пристъпи напред, Наурунг поздрави баща си и заведе Джо и Нанси при него. Той отправи встъпителните думи на английски и старецът се обърна към тях на същия език.

– За мен е чест, че полицаят сахиб от Скотланд Ярд ме посещава на скромното ми работно място.

– Поласкан съм – отвърна Джо, – че прочутият, оттеглил се в пенсия офицер от полицията оставя настрана важните дела и отделя от времето си, за да разясни миналото пред един лондонски полицай, но синът ви е на мнение, а също и аз, че може би има някои неща, които би било разумно да споделим с вас.

– И аз така смятам. Но това място не е подходящо за подобни разговори. Ако ми дадете няколко минути, след малко ще бъда на ваше разположение.

Наурунг-старши затвори и заключи пишещата си машина. Обърна се към мъжа, който стоеше вляво, и му каза нещо.

– Той е неук и скромен, но е честен човек и аз ще оставя пишещата машина и мястото си на неговите грижи. А сега може би сахиб и мемсахиб ще ме последват?

Вървейки с Джо, докато синът му и Нанси изостанаха назад, старецът ги поведе на север, сви зад два ъгъла и мина по задна уличка и по едни стъпала, над които имаше надпис на хинди.

– Това – обясни той – е сикхско заведение и го държат мои приятели и роднини. Тук ще си поговорим насаме – той ги поведе по тесни стъпала, влязоха в просторна стая, от която сводести прозорци водеха към балкон, а там донесоха чай и сладки. Джо разбра, че ги бяха очаквали. Седнаха с Нанси на масата, а срещу тях седна бащата на Наурунг. Самият Наурунг застана като часови до баща си, а старецът слушаше с най-голямо внимание това, което Джо му разказваше, но на моменти ставаше ясно, че той изгубва нишката и когато това се случваше, Нанси се намесваше като преводач, а от време на време Наурунг също превеждаше. Разговорът продължи на английски, а тук-там и на хинди.

– Синът ми разказа всичко, което знае за вашето разследване, и аз го прибавям към фактите по тези случаи, които съм разкрил от собствен опит при съвместната ми работа с Бълстроуд сахиб в Паникхат – поде старецът. На Джо му се стори, че при споменаването на името Бълстроуд забеляза едва доловимо изражение, изражение, което доста пъти бе виждал на лицето на младия Наурунг. Неприязън? Не – презрение. – Усещам, че има тревожно усложнение – добави Наурунг-старши.

Нанси се озадачи от последното изречение и след кратко обмисляне Наурунг додаде:

– Ще ви обясня. По моему на пръв поглед в Бенгал всичко е спокойно. През войната се печелеха пари и хората – макар не всички – се замогнаха, но големият човек – вашият чичо – не е глупак. Той поглежда зад това, което се вижда на повърхността. Не покани известен полицейски инспектор… – старецът се поклони на Джо. – Не ви покани вас, сър, напразно, или просто – извинете ме, – просто за да поглези племенницата си. Доста неща помни. Обръща поглед в миналото, но мисли и за бъдещето. Образованите хора в Бенгал с негодувание приеха решението столицата на Индия да бъде преместена от Калкута в Делхи. Надигат се възмущения и срещу войната. Англичаните непрекъснато говорят за храбростта на индийските бойци във Франция и славни легенди се носят. Ние знаем, че голяма част от „смелия“ отряд, който замина за Франция, не се върна. Ако не ми вярвате, вижте списъка с жертвите от Кавалерията на Бейтмън. Смята се, че животът на доста индийци е бил пропилян. – Той спря и погледна Джо въпросително.

– Аз бях във Франция – каза полицаят – и доста британски войници, които се връщаха от фронта, в това число и аз, споделяха същото мнение. Немците казваха за британската армия, че е „армия от лъвове, предвождани от магарета“. Съгласен съм. Но то не се отнася единствено за индийските войски. В началото на войната имах шестима братовчеди, а сега – само един.

– Много сикхи твърдят същото – каза старецът и продължи, – но нашата религия повелява да умираме лице в лице с врага и да служим на нашия крал. Сикхите наистина не се оплакват, но останалите питаят доста враждебни чувства към британците заради това, че са въвлекли индийския народ в битка, която не е негова. Но иначе… – той направи кратка пауза, за да подчертае смисъла на следващите си думи: – … иначе хората смятат, че британците са хитри и умни и вземат мерки за разделянето на хиндуистите и мюсюлманите. И аз съм на това мнение. И открито се говори, че това решение да се разделят хиндуистите и мюсюлманите е продиктувано от политиката „разделяй и владей“.

Джо най-малко искаше да разбунва змийското гнездо на индийската политика, но Наурунгови изглеждаха толкова настойчиви в желанието си да предотвратят катастрофа, която ясно съзираха на хоризонта, че той положи усилия да слуша внимателно. Дали Наурунгови не разкриваха пазената в тайна причина, поради която чичо Джордж така силно бе желал да го включи в разследването?

Той си взе още една сладка и попита предпазливо:

– Какво искате да кажете? Какво би предизвикало това?

– Искам да кажа, че макар и привидно спокойна, политическата ситуация е взривоопасна и нашият случай с мъртвите мемсахиби може да изиграе пагубна роля. Не забравяйте, че през 1858 г. именно в Бенгал бе запален фитилът и Британска Индия за малко не бе вдигната във въздуха – той произнесе последните си думи с гордост. – И не забравяйте, че по онова време бурето барут представляваше съмнението – неоснователно може би, но все пак съмнение, – че британците са решили насила да обърнат индийците на английска служба в християнската вяра. Задачата с фитила за британците беше абсолютно незначителна. Бяха раздали на бойците патрони, за които се пусна слух, че са намазани със свинска и кравешка мас. За да зареди пушката си, войникът трябваше да отхапе върха на патрона и по този начин се оскверняваше, независимо дали бе мюсюлманин или хиндуист. Разправят, че това било хитро британско средство да бъде унищожена кастата на индийските полкове. Но британците не бяха хитри – небрежни може би и безразсъдни, ала трагедията се състоеше в това, че фитилът бе запален в Бенгал в горещия период, когато всичко се взривява много лесно. Първите експлозии избухнаха във военните бази като Паникхат тук в Бенгал и Марут близо до Делхи.

Джо си спомни патетичните паметни плочи на по-старите къщи. Спомни си за Кити, потънала в минало, което за нея бе твърде близко.

– Кой ще забрави мемсахиб Чамбърс, млада съпруга, бременна, накълцана на парчета, първата жертва. Първата от стотици англичанки, загинали по ужасен начин в ръцете на метежниците. И понеже жените и децата им бяха понесли такива жестоки мъчения, репресиите на англичаните също бяха ужасни. Обесванията, завързаните за дулото на оръдията индийци, разпръснати на късчета… мрачни времена.

И не е трудно да се върне онзи ужас. Вече е налице същият модел – много опечалени, много подозрения. Подхвърли ли се по пазарите идеята, че има движение за отхвърляне на британското господство, маса народ, най-вече неграмотните, ще се вдигнат. Ситуацията пак е изключително опасна.

– Пак ви питам – вметна Джо, – накъде биете?

В стаята настъпи тишина, докато чакаха отговора на стареца, който накрая рече:

– Инспекторе, мисля, че според вас, както и според мен, тези трагедии са свързани, нали? И хвърляйки поглед към доказателствата, става ясно, че във всеки отделен случай на местопрестъплението се е намирала загадъчна и изчезваща фигура. Вземете съпругата на Кармайкъл сахиб. Кой е убил кобрата? Хората биха си помислили, че е местен. Съпругата на Форбс сахиб. Къде е сега онзи садху – пряк свидетел, ако изобщо го е имало? А лодкарят, който извършил толкова храбър опит да спаси давещата се съпруга на Симс-Уорбъртън? И съвсем наскоро, местният продавач на подправки, който се явил с такава готовност да помогне, за да каже, че не е видял и чул нищо съмнително, макар да е минавал по алеята към къщата на мемсахиб Съмършам по време на смъртта й?

Наурунг прочисти гърлото си почтително, очевидно в желанието си да се намеси, но не бе склонен да прекъсне баща си, който се обърна към него с въпрос.

– С ваше извинение, проведох малко разследване във връзка с тази смърт. Може би си спомняте този изчезнал свидетел – търговец, представител на „Валиджи Раджа“. Имам приятел, който работи за тази компания, и го попитах дали може да открие кой продавач на подправки е идвал преди няколко седмици в Паникхат, за да продава продуктите на фирмата. Те нямат данни за техен представител, посещавал Паникхат по това време на годината, така че и той е загадъчна фигура.

Тишината, последвала това разкритие, бе нарушена от Наурунг-старши.

– Сега ще ви кажа нещо, което не е широко известно. Не че е тайна, но за него малко се говори. Преди шест седмици в Бхаласоре, на двайсет и пет мили от тук, жената на пощенски служител била убита, докато яздела. Решиха, че конят й я ритнал. Фрактура на черепа. Преди три седмици жената на някакъв заселник била убита „случайно“, тъй като грешно прочела етикет върху лекарствено шишенце. Стават такива неща. Те не са новини, получени и отпечатани в последната минута. Но за онези, които имат очи да съзрат връзката между тези убийства, връзка може да се намери. Аз самият смятам, че разглеждаме случаи, твърде обичайни за Индия. Може би твърде обичайни и за Лондон? Но помня, че през 1858 г., бяха забелязани общи белези, които не съществуваха. Истината бе пренебрегната, защото лъжата се ценеше повече.

Сандиландс сахиб, знаете, че аз съм писар на писма. Ние, писарите на писма, дочуваме някои поверително споделени неща – тайни, политика, загадки. Малко говорим, но доста знаем. Когато ние сме засегнати, споделяме знанията и страховете си. А страх съществува, голям страх по пазарите и в коридорите на губернаторската резиденция, че страната е на ръба на друг, по-мащабен бунт от онзи преди шейсет години. Тогава сикхите и британците се съпротивляваха заедно срещу метежниците. Ако се повторят страшните дни, сикхите пак ще застанат на ваша страна. Такива са те. Но мнозина се опасяват, че бурето барут е заредено.

– А искрата, която би могла да го възпламени? – попита Джо, вече сигурен в отговора.

– Детонатор. Дирята от убити мемсахиби. Вече се говори за това. Едно нещо липсва, сахиб. Кибритът. И именно него държите в ръцете си.

– Джо Сандиландс държи кибрита? – запита с рязък тон Нанси. – Какво искаш да кажеш, Наурунг?

– Иска да каже – поясни Джо, – че когато великият детектив от Скотланд Ярд завърши разследването си и обяви на губернатора на Бенгал, че пет английски дами, съпруги на офицери в доста голям кавалерийски полк, са били убити предумишлено от индийци или дори от един индиец, тогава ще последват репресии. Ще има показни арести, дори екзекуции. И когато командир на полка е отдаден и неумолим полковник като Прентис, кой знае колко далеч ще се стигне? На всички ни е известно с какво име се слави при извършването на отмъщения.

– И тогава ще последват отмъщения и реакции от страна на местните групи – каза Нанси пребледняла. – А служителите в Конгреса ще се възползват от размириците! Точно каквото им е нужно – да развеят бойното знаме пред лицата ни! О, Джо…

Наурунг, който стоеше смълчан по време на диалога, сега се обади с тих глас:

– Сандиландс сахиб казва когато завърши своето разследване. Може ли да разберем дали е взел решение да обвини индийци за тези престъпления?

Джо погледна трите опънати лица около себе си и поклати глава, усмихвайки се мрачно.

– Имайте предвид, че досега твърде малко съм сторил, за да оправдая професионалното положение и доверието, гласувано ми от губернатора. Спомнете си за прозвището, с което пресата назовава Скотланд Ярд – Дефектната полиция. Трудно е да работиш по стари случаи, неправилно разследвани от самото начало, случаи, при които не съм в състояние да използвам нито един от новите полицейски методи, които с такава гордост демонстрирах пред бенгалската полиция през последните шест месеца.

Наурунг кимна в знак на разбиране.

– Няма взети отпечатъци, няма определяне на кръвни групи, разпити от врата на врата, нито мрежа от информатори. Бях принуден да използвам старите прийоми, опиращи се на заключения и здрав разум… но нещо повече… – спря за момент, питайки се дали публиката му би възприела следващите му думи, но сетне се впусна да разказва: – По време на войната бях разквартируван с един много умен човек – начетен човек. Беше взел със себе си на фронта две книги – на един австрийски психолог, Зигмунд Фройд, и на един швейцарец, Карл Юнг. Аз бях грабнал творбите на Шекспир и „Ким“ на Ръдиърд Киплинг. Когато във войната няма внезапна шумна смърт, свистяща покрай ушите ти, става скучно и двамата с моя другар убивахме времето между атаките, като четяхме – аз – неговите, а той – моите книги. Не знам кой от двамата направи по-добрата сделка! Доста неща научих за психологията на подсъзнателното, за психоанализата и за развитието на характера. Моят приятел не вярваше в съществуването на злото и се смееше на полицейската теория за „криминалния тип“. Той смяташе, че човешкият характер се обуславя за цял живот – оформя се, ако щете – през първите седем години от неговото съществуване. Ако се родиш в мизерия и престъпност, много вероятно е не по твоя вина да израснеш беден и да имаш престъпно поведение.

Наурунгови го погледнаха внимателно и кимнаха. Наурунг-старши каза:

– В Бенгал имаме една поговорка: „Синът на раджата не си разменя обувките със сина на обущаря.“

– Именно – рече Джо и леко въздъхна. – Разглеждал съм също и един феномен в историята на престъпността в Европа и Америка, който започнал с убийството на пет жрици на нощта – пет проститутки – в лондонския Ийст Енд преди петдесет години.

Наурунг-старши слушаше с повишено внимание, а синът му кимаше енергично. Очевидно и двамата познаваха този случай.

– Джак Изкормвача? – попита Наурунг. – За убийствата в „Уайтчапъл“ ли говорите? Полицията така и не разкри тези престъпления, нали?

– Не – отговори Джо. – Но с помощта на моя приятел в окопите мисля, че проумях идентичността на Джак. Мотивът, струва ми се, е съвсем различен от поредицата убийства, която ние разследваме, но има общи характеристики. Тук не става дума за безумно нападение, извършено заради отхвърлена сексуална подбуда, а за старателно приложен модел на убийство. Жертвите са били избрани. Те не са случайно попаднали в полезрението на убиеца в моментите, когато той е обхванат от маниакален порив да изтребва. Навиците им са му били добре познати. Могъл е да ги проследи дори до техните бани, както е в случая с Пеги Съмършам, да ги убие и в миг да изчезне. Като Джак нашият убиец е имал възможност да изчезне лесно, защото си е бил вкъщи.

Когато проучвах случая с Изкормвача преди няколко години, попаднах на един документ или по-скоро писмо, адресирано до началника на Централния следствен отдел през 1888 г. от някой си доктор Томас Бонд, който бил доста заинтригуван от разследването на престъпленията, извършени от Джак Изкормвача. Бях поразен. В ръцете си държах словесен портрет на убиеца. Опитният доктор – като че ли направляван от магическа сила, стори ми се при първия прочит – беше описал неговия портрет – височина, тегло, характер, професия, адрес и състав на семейството. Да бях на служба през 1888 г., можех, прочитайки това писмо, да отида до „Уайтчапъл Роуд“ и да го сграбча за яката! При второто четене ме впечатли съвсем различно нещо. Докторът се опираше най-вече на здравия разум и вдъхновените разсъждения, използвайки информация от местопрестъпленията. И аз бих могъл да направя същото.

– Намекваш, че си разрешил нашата загадка? – попита Нанси.

Джо направи гримаса.

– Опасявам се, че вашата загадка е много по-сложна от случая с Джак Изкормвача! При него имаме един и същи начин на действие – използван е един нож, убийствата са извършени по едно и също време и на едно и също място и мотивът е натрапчиво очевиден. Убиецът е изпитвал необуздана и психопатична ярост към жените – определен тип жени.

– Искаш да кажеш, че се е опитвал да прочисти улиците? Да ликвидира проститутките? – запита Нанси.

– Не. Убеден съм, че той е предприемал акция. Смятам, че се касае за изблик на сексуално подтикната ярост срещу категория жени, които е имал основание да ненавижда. Мисля, че когато е накълцвал и умъртвявал онези жени, е бил воден от лични подбуди, произхождащи от детските му години. Вероятно е бил син на проститутка – мъжът със сигурност е бил клиент на убитите от него жени и навярно ги е познавал. Моята хипотеза е, че всъщност е живял с такава жена.

– Но нито една жена в нашата загадка не е била задиряна, сахиб, и всички са били убити по различен начин – вметна Наурунг.

– И ето кое прави престъпните деяния почти невъзможни за обяснения – каза Джо. – Да разгледаме мотивацията. Вече изключихме два от най-често срещаните мотиви – похот и финансова изгода. Съпрузите на дамите не са спечелили по никакъв начин от тяхната смърт. Остават ни четири мотива: ревност, елиминиране, отмъщение и убеждение.

– Е, ревността можем да я изключим, струва ми се – рече Нанси. – Нито една от тях не е давала повод за подозрение… Макар че за Доли Прентис не съм съвсем сигурна… Разправя се, че малко си е падала флиртаджийка… Но за другите не се носеха никакви клюки. Човек би си казал, че и петимата мъже обичали съпругите си и доста били съкрушени, когато те загинали. Никой от тях не се е женил повторно и според мен това е много важно, не мислиш ли?

– Да, и то донякъде изключва следващия мотив – елиминиране. Нали знаете – „Ще убия жена си, защото искам да се оженя за друга или защото тя знае противна тайна, свързана с мен“. Доктор Крипън например трябвало да убие жена си, за да се ожени за любовницата си. Но не, в нито един от нашите случаи фактите не подкрепят това тълкуване. Никой от офицерите, изглежда, не се е облагодетелствал или преуспял в резултат на убийствата.

– Така е. Съгласна съм – каза Нанси. – Според свидетелските показания полковник Прентис е бил потресен от смъртта на жена си и две седмици не е бил на себе си. Носят се слухове, че бракът им не вървял по мед и масло, но според Кити той приел кончината й много тежко.

– А вчера аз разпитвах един напълно разбит мъж. Съпруга на Джоун Кармайкъл. След смъртта й повече не се показала усмивка на лицето му. Наследил пари от Джоун, но като неин съпруг вероятно е имал достъп до тях по всяко време и чак две години след смъртта й ги използвал.

– Също и доктор Форбс, когото разпитах вчера в болницата. Потънал е изцяло в работата си – тя е целият му живот сега. Още се усещаше скръбта му след смъртта на Шийла.

– За Симс-Уорбъртън едва ли ще научим нещо. Той веднага заминал за фронта и никога не се върнал, но без съмнение не е вдигнал вихрена втора сватба, не е избягал мигновено с дъщерята на някой майор!

– И накрая Били Съмършам. Познавате се. И аз го познавам. От смъртта на Пеги не е спечелил нищо, освен сърдечно заболяване. Не, не е имал абсолютно никаква причина да я елиминира. И така, остават два мотива – отмъщение и убеждение, каквото и да влагате в тях!

– Отмъщение? Някой имал ли е сериозно основание да си отмъсти на тези жени? – попита Джо. – Какво са направили те? Всички са били съвършено невинни създания, които никого не са ядосвали, дори съпрузите си. Не мисля, че това е убедителен мотив.

– Обяснете тогава как разбирате последния мотив – убеждението.

– Убеждение – въздъхна Джо. – То би ни отвело в сферата на лудостта. Ако човек е убеден, че примерно има от Бога дадено му право да убива по религиозни причини, значи става дума за убийство по убеждение.

Наурунг не се сдържа да чуе докрай разясненията на Джо.

– Сати! – възкликна той. – Като при сатито! Отвратителния индуистки ритуал, при който вдовицата изгаря жива на неговата погребална клада! Британците се опитаха да ликвидират този ритуал, но той продължава, о, да, в селата още го изпълняват! Понякога жената с готовност посреща своята смърт, тъй като това носи добро име на семейството й, но често роднините я заставят насила. Имаше един случай, татко ми го е разказвал, при който вдовицата слязла от кладата и избягала. Синът й я намерил, довлякъл я обратно и пак я хвърлил в пламъците.

– Да, това е пример за убийство по религиозно убеждение, доколкото може да го проумее един човек от Изтока.

Нанси вметна троснато:

– Не непременно религиозно! По моему това е твърде удобно оправдание за подобен род отблъскващ ритуал. Социално може би. Силен социален мотив – в края на краищата кой в семейството би искал да мъкне на гърба си една безполезна вдовица до края на непродуктивния й живот? Тя не може да се омъжи повторно и ако проблемът не се разреши чрез погребалната клада и не се оправдае с идеята за религиозен обред, тя е принудена да бъде в тежест на семейството си!

– Което ни отвежда до втората съставна част на убеждението. Социалната линия. Ако нашият убиец непоклатимо е вярвал, че отървава обществото от нежелан елемент – толкова силна е тази вяра, че той поставял своите действия над всички закони, – могъл е да погуби серия от сходни жертви. Проститутки? Свещеници?

– Кредитори? – добави Наурунг.

– Кредитори, разбира се! Но съпруги на офицери? – възкликна Нанси с присмех. – Всички ни е хващало яд на кредиторите или са ни докарвали до лудост, но едва ли до такава степен, че да грабнем нож или кобра и да ги ликвидираме!

Джо се усмихна.

– Съгласен съм. И точно тук нещата придобиват малко измамливи очертания. Те не са просто серия от офицерски съпруги. Те са съвсем конкретна група от офицерши, избрани съгласно някакъв неясен критерий. По някои неща си приличат, по други – не. Едно нещо обединява малка част от тях – и Доли Прентис, и Пеги Съмършам са били бременни. Съществено ли е това или подвеждащо? Но според мен най-важното е друго. Наурунг, с госпожа Дръмънд стигнахме до откритието, че дамите са си приличали по следното: имали са фобии.

Преводът на думата се прехвърляше в двете посоки покрай ушите на Джо, докато удовлетворените кимания на Наурунгови не го насърчиха да продължи. Нанси разказа подробностите относно специфичния страх на всяка жертва, като го свърза с начина, по който са убити, а лицата на бащата и сина придобиха мрачно изражение.

Накрая Наурунг изрече:

– Това е работа на демон, сахиб. Боя се, че се връщаме на първия ни разговор, ако сахиб си спомня.

– Чурейлът? Кали Разрушителката? Все още не приемам тази хипотеза. Но днес с баща ти прибавихте нов елемент към мотива за убийство по убеждение, а именно – политическия елемент. Да погубиш не бойци, а съпруги на бойци с изкусни и отблъскващи средства може да се окаже планиран начин да всееш ужас и съмнения в редиците на британската армия. И този план да предизвика репресиите, които разисквахме. Но смятам, че отговорът не се крие и тук. Поради две на пръв поглед незначителни причини. Всички убийства са се случили през март. На гроба на всяка жертва някой оставя букет от кашмирски рози – все през март. Този ритуал отхвърля всички мотиви, които разглеждахме досега – Джо смръщи вежди. – И така, аз съм принуден да разгадая мистерията откъм грешната страна, както би я приел всеки нормален полицай. Изградих си образ на лицето, което трябва да е извършило престъпленията…

– Много добре, Сандиландс – похвали го Наурунг с предизвикателна нотка в гласа. – Докажете, че не сте от Дефектната полиция! Кажете кой е виновникът.

– Той е мъж. Европеец е. На средна възраст, със силен и пъргав ум и тяло. Близък е с индийците и или ги е наел да извършат убийствата, или е достатъчно уверен, за да се предреши като индиец, да се приближи и сам да извърши убийствата, без да буди подозрения. Живее в базата Паникхат. Ако го срещнете да се разхожда из площада, ще го поздравите по име.

Настъпи продължително мълчание, докато всеки прехвърляше в ума си всякакви имена. Нанси поклати глава и отрони:

– Не. Това не е възможно.

Наурунг-младши бе настроен по-положително и Джо се запита дали не беше стигнал до същото заключение преди него.

– Сандиландс сахиб, мисля, че знаете, а и аз предполагам кой е извършил тези ужасяващи престъпления – каза Наурунг. – Но защо? Баща ми – рече с лек поклон към Наурунг-старши – винаги повтаря: „Разбери как и защо, и ще ти стане ясно кой“, но думите ви го опровергават.

– Прав си – потвърди Джо, – и за да наместим елементите на загадката, трябва да се върна в Паникхат. Там е започнало всичко и там се крие отговорът.

– Още нещо, Сандиландс сахиб – обади се с нерешителен глас Наурунг-старши. – Работих заедно с Бълстроуд сахиб по случая с мемсахиб Симс-Уорбъртън, която се е удавила. Аз разпитах лодкаря, дето едва не се удавил с нея. Подозирах го. Могъл е незабелязано от случайните свидетели да скрие нож в сала и да разреже кожите, когато са стигнали до средата на реката. Той се гмурнал под водата да помогне на горката жена, но и двамата дълго не се показали на повърхността. Хрумна ми, че навярно я е натискал под водата, докато не се уверил, че е издъхнала. Говорих с него след това и взех свидетелското му показание, което за съжаление не привлече интереса на Бълстроуд сахиб, но добре си го спомням.