Текст книги "Последната кашмирска роза"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 19 страниц)
– Да, без съмнение понякога така се казва. Но не забравяй – аз съм невеж лондонски полицай, можеш да говориш каквото искаш.
Наурунг изглеждаше силно смутен и след кратка пауза отвърна:
– Сахиб, знаете ли какво означава чурейл? Не? Чурейл е призрак на жена, умряла при раждане. Обитава реките и бродовете. Стъпалата й са обърнати обратно, така че да тласка мъжете към гибел. Знам го, но не вярвам в това. Те са отмъстителни духове. Хората смятат, че някакъв чурейл търси отмъщение чрез съпругите на бенгалските сиви заради нещо, което вероятно се е случило преди много време. Заради болка, отнесена от нея в гроба. Болка, която още не се е изчерпала. Казвам ви го, защото питате. Колкото до мен, аз го отхвърлям като необоснована клюка. Ако даваш ухо на всички клюки, няма да стигнеш доникъде.
– Слушай – вметна Джо, – ще ти го кажа направо – не вярвам в твоя чурейл.
– Това ви казвам, сахиб, и аз не вярвам. Но въпреки всичко, във водата човек има връзка с чурейла.
– Във водата?
– Нека ви напомня, сахиб, че госпожа Съмършам е починала в банята си, госпожа Симс-Уорбъртън е била удавена, прекосявайки реката, а госпожа Форбс е паднала в пропаст и е умряла на брега на река. Не е кой знае какво, но има ли друга връзка?
Джо прелисти свитъка пожълтели листа на масата между тях.
– Връзка. Да, Наурунг. Връзка трябва да открием. Ако съществува нишка, каквато и да е нишка, обединяваща тези пет смъртни случая, тогава мисля, че ще разберем защо са умрели дамите. Знаем как са умрели – макар изобщо да не сме наясно кое е предизвикало смъртта им, – но не знаем причините. Учили са ме, че ако ти е известно „как“ и „защо“, скоро ще узнаеш „кой“.
– Да – рече Наурунг. – И баща ми казва същото.
Джо се замисли за момент и додаде:
– Трябва да прегледаме рапортите и да открием какво е общото между тези жени. Занимавал ли си се щателно с казусите?
– Занимавал съм се с последния случай, със смъртта на госпожа Съмършам миналата седмица. Бях тук, в базата, и помагах в разследването на началника на полицията Бълстроуд сахиб. Той не ми позволи да видя с очите си мястото на смъртта… По-късно… – Наурунг се запъна.
– Разбирам. Продължавай.
Джо прочете неизречените му мисли и прекъсна обясненията, които биха смутили Наурунг. Гледката на гола англичанка във вана, пълна с кървава вода, е забранена за местни очи.
– Виждал си снимките? И си си направил извод? – продължи Джо.
– Аз ги занесох за проявяване вместо госпожа Дръмънд. В свързочните има един сержант, който проявява снимки. Да, видях ги, сахиб – смънка Наурунг и извърна поглед от неудобство.
– И без това щях да ти ги покажа – рече Джо. – Ето, виж ги пак. Кажи, забелязваш ли нещо странно.
Наурунг се приближи до масата и свенливо хвърли поглед на черно-белите фотографии. Джо се взря, съзирайки повече неща, отколкото бе разкрил първият му бегъл и вежлив поглед.
– Не съм твърде доволен от това, което виждам, сахиб. Но вероятно бихте искали да споделите какво вижда един опитен лондонски полицай.
Изтласка назад чувството на отвращение и съжалението си към момичето, отпуснато голо във ваната. Едрите й бели гърди на повърхността бяха очертани от почернялата от кръв вода, в която лежеше. Джо се опита да насочи съзнанието си към още по-обезпокоителните детайли от противната сцена.
– Преди да отидем да огледаме къщата, Наурунг, първо няколко подробности, за да съм в течение на нещата. Кажи ми кой е открил тялото, в колко часа и така нататък.
– Съмършам сахиб намерил тялото й. Горкият човек отначало се побъркал. Виковете му довели тичащите слуги. В седем вечерта. Приготвяли се да излизат на вечеря с приятели, а после на театрален спектакъл. Тя отишла да си вземе вана в шест. Слугите, които донесли водата, и нейната айя, която наляла водата във ваната, го потвърдиха. Съмършам сахиб работел в кабинета си, чакайки я да свърши, и изведнъж си помислил, че съпругата му се бави необичайно дълго време, отишъл в банята, където я намерил мъртва.
– Опитал ли се е да потърси помощ?
– О, сър, разпратил слугите навсякъде. До управителя, до Бълстроуд сахиб, до доктор Халоран, разбира се. Но първа пристигнала госпожа Дръмънд.
– Някой друг, освен нейната айя потвърдил ли е кога госпожа Съмършам е отишла в банята?
– Дръмънд мемсахиб88
Госпожа, господарка (хин.). – Бел.прев.
[Закрыть] премерила температурата на водата – ще го видите в бележките си – и се съгласила, че водата е била налята един час преди да бъде намерено тялото. Докторът, който пристигнал малко преди осем, потвърждава, че е била мъртва по-малко от два часа.
– А раните от нож? Какво смяташ за раните от нож?
– Сахиб, обсъдил съм го с чичо ми…
– С чичо ти?
– Той е месар, сахиб, и си струва да чуеш мнението му.
– Да, предполагам, че си струва. Продължавай.
– Както казва Дръмънд мемсахиб, а разбрах, че тя има опит като медицинска сестра, госпожа Съмършам не е могла да си нанесе и двете рани – той посочи на снимката китките с прерязаните вени и направи красноречиви режещи движения с всяка ръка последователно. – Ето така е станало, нали виждате. Тя не е могла сама да се нарани по този начин. А ако не го е сторила тя, има само едно друго обяснение.
– А оръжието? Допускам, че е намерено на мястото на убийството.
– Бръснач. Открит на дъното на ваната. Нищо особено – обикновено деветсантиметрово вдлъбнато от двете страни острие, което повечето сахиби използват. Костна дръжка.
– Идентифициран ли е?
– О, да. Принадлежал е на Съмършам сахиб. Бил е част от комплекта му за бръснене. Той си държи самобръсначките в банята в махагонова кутия на етажерката с приборите за бръснене.
– Възможно ли е самият Съмършам да го е извършил?
– Разбира се. Освен слугите само той е бил в къщата. Но, сахиб, аз разпитах всички слуги и те се заклеха, че през цялото време си е бил в кабинета. Повикал е няколко пъти слугата си да му донесе чай, а после джин с ангостура99
Горчива течност, подобна на тоник; извлича се от кората на южноамериканско дърво. – Бел.прев.
[Закрыть] и да подреди стаята. Той твърди, че господарят му е работел на бюрото си, без въобще да напуска стаята. Така че последна айята я е видяла жива, а госпожа Съмършам я освободила в шест.
– В шест? Откъде го знае с такава точност?
– Тръбата на полка е свирила за вечеря. Тя зове бойците всяка вечер в шест часа.
– А айята забелязала ли е нещо необичайно в настроението на господарката си? В държанието?
– Тя казва, че мемсахиб е била радостна, бъбрила е и с нетърпение е чакала да дойде вечерта.
– Мисля, че е време да отидем да огледаме мястото на смъртта, Наурунг.
Джо взе ключа, снимките и папката с документите и тръгнаха заедно, като Наурунг ту изоставаше с две-три стъпки, ту избързваше, за да показва пътя.
Щом стигнаха до къщата на Съмършам, Наурунг пъхна ключа в ключалката и отстъпи назад. Старателна ръка бе закачила на вратата бележка на три езика: „Местопрестъпление. Влизането забранено.“ Наурунг изцъка с език неодобрително.
– Това не е вярно. Не е доказано, че е местопрестъпление.
– Напротив – възрази Джо. – Самоубийството е престъпление в края на краищата.
На две места имаше капки червен восък, а когато Джо обиколи къщата, забеляза подобни капки на всеки прозорец.
– Добре – рече Джо. – Уместна мярка. Ти ли я предприе?
– Благодаря, да, аз я предприех. Бълстроуд сахиб смята, че е излишна.
– Никак не е излишна – увери го Джо. – Процедурата е правилна.
Двамата мъже си размениха кратки усмивки и влязоха в къщата. Въздухът бе спарен. Спарен и застоял и силно миришеше на дезинфектант. Джо се спря в хола и хвърли поглед наоколо. Една след друга обиколи стаите, към които водеше коридорът и в които цареше внезапно прекъсната атмосфера на нормален всекидневен живот. В спалнята бяха извадени дрехите на Съмършам, както и тези на Пеги. Някой бе залепил на огледалото на тоалетката списък със задачи:
Обади се на Дж. Б. в събота преди обяд.
Плати сметката на Мерик.
Поръчай да заредят пистолета.
А след това с различен почерк:
Пиши на майка преди петък!
Доказателствата за живота, който продължавал, се виждаха навсякъде. Нямаше доказателства за живот, който е щял да бъде умишлено погубен.
Джо бродеше от стая в стая, оглеждайки се за всичко, което би изглеждало необичайно. С въздишка на раздразнение при влизане в гостната той осъзна, че почти всичко в къщата му бе чуждо. Странната смесица от олекотени ратанови столове и тежки викториански мебели бе объркваща и дори предназначението на стаите бе несвойствено за него.
Поне кабинетът в предната част на къщата представляваше позната комбинация от библиотека и работно място и Джо забеляза махагоновото бюро, на което Съмършам е работил, докато жена му се е къпела. Плотът бе чист и Джо предположи, че Съмършам е взел записките със себе си. Проверка на чекмеджетата потвърди същото.
– Капитан Съмършам си е изнесъл вещите от къщата?
– Да, сахиб. Сега е настанен в Клуба в една от стаите за гости до момента, в който Бълстроуд или вие самият не му кажете да се върне. При всички случаи той не би искал да остане на това тъжно място.
В съзнанието на Джо изплува образът на Уилям Съмършам, мрачно усамотен в спалнята на неуютния клуб, преследван от това, което бе видял, и от спомени, с усещането, че известно подозрение все още пада върху него. Полицаят потръпна и продължи огледа.
Стигна до заключението, че животът бе протичал най-вече на верандата. Сега затъмнена от спуснатите ратанови транспаранти и гъмжаща от мухи, верандата трябва да е била приятно място, тук, в по-хладната част на къщата, с отворените врати и течението, минаващо през тях. Джо остави тежката папка на малка масичка и седна на стола до нея, като се приготви да прелисти документите, за да потърси доклада на Бълстроуд. Направи гримаса, когато усети твърд предмет под възглавничката, която покриваше неудобния ратан. Опипа под възглавничката и измъкна кожен несесер за писмени принадлежности с писалка, пъхната в гръбчето. Златистите инициали отпред МЕС подсказаха на Джо какво бе правила Маргарет Елизабет Съмършам, преди да се изкъпе. И тя го беше скрила с онзи механичен жест, характерен за хората, които живеят в оживена къща с куп влизащи и излизащи слуги. Особено когато притежават нещо, което желаят да скрият.
Без да се колебае, Джо взе несесера, отвори го и извади отвътре недовършено писмо. Пеги бе писала на родителите си. Той прочете разказ за нейните седмични занимания. Нормален живот, изпълнен с рутинни преживявания, но остроумието на момичето проблясваше. Беше се постарало да достави забавление на родителите си с шаржирани словесни портрети на хора от гарнизона, а-образното й описание на срещата по поло, която Паникхат изгубил от гостуващ отбор, щеше да предизвика усмивка у Джо, ако не бяха печалните обстоятелства. Долови гордостта и обичта, с които тя разказваше за храбростта на мъжа си на полето. Но Пеги бе запазила същинските новини за края на писмото.
Джо отпусна рамене. Рязко се извърна от Наурунг, замахна грубо с носната си кърпа към очите и си издуха шумно носа. Обръщайки се към сержанта, той подхвърли:
– Наурунг, припомни ми. Този твой чурейл – призрак, така ли каза? Чий призрак?
– Тя е духът – отмъстителният дух – на жена, умряла при раждане, сахиб.
Глава 5
Джо размаха писмото към Наурунг, който чакаше търпеливо, но озадачено.
– Ще го вземем като доказателство за състоянието на духа на Пеги Съмършам. Трябвало е да намерят писмото по-рано.
– Състоянието на духа й, сахиб?
– Да. Това писмо е било написано до майка й и баща й в Англия. Съвсем ясно показва, че тя е била щастлива, обичала е съпруга си и доста неща е очаквала с нетърпение. През есента е щяла да има дете.
Наурунг този път не намери думи и отвърна със съскащо придихание на изненада и на още нещо – задоволство?
– Ела сега да хвърлим поглед на банята. Мисля, че в останалите стаи видях това, което ме интересуваше.
Бравата на банята бе разбита, вероятно от отчаяното насилствено влизане на Съмършам. Банята беше точно такава, каквато я описваха, и точно такава, каквато очакваше да я намери. Ваната бе почистена и измита, но той откри следи от засъхнала кръв под ръба. На една от стените имаше малко огледало върху етажерка с прибори за бръснене, на която лежаха махагонова кутия с отворен капак и каиш за точене на бръснач. До ваната имаше високо стенно огледало с разнебитена бамбукова масичка отпред, отрупана с тоалетни принадлежности.
Джо ги прегледа.
– Боже господи! Тук има достатъчно джунджурии да заредим „Коти шоп“. Гледай, Наурунг! Кутия с талк, тоалетна вода, маникюрен комплект, сапун „Круша“…
– Толкова е тъжно! Мемсахиб очевидно е полагала грижи да бъде красива дама – промърмори Наурунг.
Не за пръв път Джо си помисли, че Бълстроуд – може би нарочно – подценяваше Наурунг.
– Точно така! И виж – това е интересно – Джо посочи към едно елегантно изваяно шишенце с парфюм. – Това е френски парфюм на Герлен – „Митсоуко“. Много е моден в момента сред бляскавите млади създания и струва много скъпо. Аз самият съм купувал едно-две шишенца преди време – добави той в отговор на, както му се стори, леко повдигнатата вежда. – Доста съществено е, не смяташ ли?
– И аз така си помислих, сахиб. Тя не се е приготвяла да умре. Очаквала е да прекара приятна вечер навън. И моята жена, когато се къпе, си изважда аксесоарите за баня. И си държи специалния парфюм заключен, крие го от слугите и си го взима, за да се приготви за някое важно събитие. Според мен прислужницата на мемсахиб не би оставила там просто ей така един толкова скъп парфюм.
След това вниманието на Джо се спря върху отворената кутия на етажерката с приборите за бръснене.
– Бръсначите на Съмършам. В банята ли ги е държал обикновено? Не е ли ходил на бръснар? Известно ли ти е това, Наурунг?
– Това се знае, сахиб. Говорих с неговия слуга. Съмършам е държал бръсначите си тук, винаги в тази кутия. Винаги сам се е бръснел и никога не е ходел на бръснар. Грижлив е бил към тях. Точел ги е добре и ги е оставял подредени в кутията.
Джо надзърна в кутията. Подплатена с коприна, в нея имаше седем кутийки, по една за всеки ден от седмицата. Третата кутийка отдясно беше празна. Джо взе най-левия бръснач и го разгледа. Произведен в Лондон и скъп. Полюбува се на фината костна дръжка и изпробва острието върху палеца си. На металния бръснач бе изписана думата „понеделник“. Джо преброи редицата до празната кутийка. Петък.
– Наурунг – рече бавно той, – припомни ми. Кога точно бе убита мемсахиб Съмършам?
– Малко след шест часа на 3 март миналата седмица, сахиб. Беше петък.
– Ако нахълташ с намерение да убиеш госпожа Съмършам и нямаш никакво време, кой бръснач би взел от кутията?
– Бих взел този, сахиб – отвърна Наурунг, посочвайки най-близкия, – неделния бръснач.
– И аз. Кажи ми какво е станало с петъчния бръснач.
– Бълстроуд сахиб го прибра. Ние не познаваме никакви методи за вземане на отпечатъци, а се говори, че толкова хора са го пипали, и така или иначе, нямаше да получим никакви доказателства от него. Беше намерен на дъното на ваната от айята, която дойде да помогне за тялото. Тя изписка и го подаде на Съмършам сахиб, който го даде на друг слуга, а той го занесе на Бълстроуд. Мисля, че стои заключен в едно чекмедже в неговата канцелария. Искате ли да го разгледате?
– Не сега, Наурунг. Твърде късно е.
Джо въздъхна. Да беше дошъл пръв на местопрестъплението, колко различен можеше да бъде изходът. Въздържа се от коментар. Безполезно бе да се критикува полицейската процедура. Нищо добро не би постигнал, ако настрои враждебно Бълстроуд, макар че разговор с управителя не би бил излишен. Джо усещаше, че Наурунг схваща слабостите и макар по никакъв начин да не бе отговорен за тях, се чувстваше неловко от непрестанните признания за провал, които се налагаше да прави. Джо започна да разбира каква бе причината Бълстроуд да сложи своя хавалдар на огневата линия.
– Поне разполагаме със скорошно и непредубедено описание на местопрестъплението от снимките на госпожа Дръмънд. Хайде докато сме тук, пак да огледаме мястото.
Джо взе снимките, които Нанси бе направила, вдигна ги нагоре и ги сравни с гледката пред себе си. С едва доловим театрален жест той извади едно увеличително стъкло и започна да разглежда снимките. Никакви остроумни забележки и подмятания не изрече Наурунг, който преценяващо бе вперил очи в лупата.
Той размърда леко крака и рече предпазливо:
– Докато уредът е в ръката ви, сахиб, навярно ще намерите, че си струва да разгледате отпечатъците върху рамото на жената. Аз нямах предимството на подобно стъкло, но съм абсолютно уверен, че на това място ще се открият отпечатъци.
Джо премести лупата към бялото рамо.
– Да, прав си. И ми се струва, че вече предполагаш какви са? Невъзможно е да се каже със сигурност и се налага да проверим дали го няма в доклада на Бълстроуд – но понеже повдигаш въпроса, да разбирам ли, че го няма?
Наурунг кимна, като все още изглеждаше смутен.
Джо за пореден път остана с ясното впечатление – и беше убеден, че то бе фино загатнато от хавалдара, – че в много отношения Наурунг е настроен критично към професионалната работа на Бълстроуд сахиб. С кратка пауза Джо показа, че беше схванал неизречената мисъл на Наурунг, и продължи:
– Е, може би е по-добре да изчакаме и първо да поговоря с доктора, но и двамата, струва ми се, сме на мнение, че това са отпечатъци от пръсти. Някой насила я е натискал във водата, докато тя не умряла от загуба на кръв. А водата е била топла – това е ускорило изтичането на кръвта.
Наурунг кимна отново, после попита:
– Но тя е щяла да крещи, нали, сахиб? Съмършам каза, че я е чул да пее в банята. Без съмнение е щял да чуе писъците й.
– Разбира се. Но в показанията никой не е посочил, че е чул някакви необичайни звуци, да не говорим за писък. Убиецът трябва да я е изненадал и да не й е позволил да крещи, като й е запушил устата с ръка, а това би го затруднило да я усмири и в същото време да й пререже китките… Според мен е нахълтал в банята, преди тя да влезе, скрил се е някъде, после се е измъкнал, хванал я внезапно и с нещо й е запушил устата – онази гъба там? Фланелен парцал? Не мисля. Нашият приятел е твърде добре организиран, за да остави такива подробности на случайността – смятам, че вероятно си е донесъл кърпа, която после си е взел. По същата логика би могъл да си донесе и собствено оръжие, но спонтанно да посегне към бръснача. Но защо? Подигравка? Някаква ужасна шега?
Значи какво имаме? Щастлива млада жена, която отива да се къпе в шест часа. В седем е мъртва. Мъжът й не е минавал около банята. Как тогава е влязъл убиецът?
Джо огледа стаята. В ъгъла имаше висок заключен шкаф, ключът бе още в ключалката. Високо на външната стена имаше малък прозорец. Най-горното прозорче бе затворено, но незалостено. Под малкия прозорец се намираше ниско столче.
– Дръж столчето, Наурунг, искам да огледам този прозорец.
Когато Джо се качи върху столчето, прозорецът му стигаше до кръста. Надниквайки през него, той съзря тясна алея.
– Накъде води алеята?
– Води към казармените помещения на полка, а после към селото.
– Селото?
– Може би градче. Местният град. Там живея.
С увеличителното стъкло в ръка Джо разгледа перваза много внимателно. Без съмнение имаше малки петна кръв, които, бидейки над нивото на очите, бяха избегнали парцала на човека, който е чистил. Опря се на рамото на Наурунг и скочи на земята.
– Виж – рече той, подавайки му лупата. – Какво откриваш? Боя? Сос чили? Червило?
– Не, сахиб, кръв.
– Хайде сега да погледнем в шкафа.
Очевидно шкафът бе използван за килер. Имаше два куфара, папки с кореспонденция, бухалка за крикет, стик за хокей и жълтеникавокафяв брезентов ловджийски шлем, закачен на закачалка. На пръв поглед шкафът изглеждаше прашен и като че ли прахта бе недокосвана, но от по-близък поглед ставаше ясно, че наскоро спокойствието е било нарушено. Джо извади фенерче от джоба си и проучи пода. Прахта бе отъркана, но явни следи от стъпки не се виждаха. Той обърна лъчите към стените и внимателно прегледа всеки квадратен сантиметър от дървената ламперия. Тъкмо щеше да се откаже от огледа, и се сети да провери задната част на вратата, а когато я дръпна към себе си, светлината попадна върху нещо бяло на около трийсет сантиметра от долния ръб на вратата. Навеждайки се по-близо, Джо видя, че тънка ивица бял плат се беше закачила за грапавото дърво, внимателно го отдели и го вдигна, за да го разгледа Наурунг.
– Индийски памук, сахиб. Груб памук. Не е материя, от която биха ушили рокля. А закачвайки се толкова ниско на вратата, платът сигурно е от мъжки панталони – мъжки панталони на индиец.
Джо извади от задния джоб малко хартиено доказателствено пликче и пъхна парчето плат в него, запечата го и постави датата, часа и своите инициали. Подавайки писалката си на Наурунг, той го помоли да добави подписа си.
– А дали би се забелязал някой, който се измъква от висок прозорец? Някой изцапан с кръв?
– Всеки изцапан с кръв би се забелязал. Макар че когато престъплението се извърши в баня… не е трудно кръвта да се отмие. А до ваната е намерен опръскан с кръв пешкир. Убиецът може да го е използвал като предпазно средство или след това се е избърсал с него. А колкото до това дали е бил забелязан – един сахиб, който се измъква от някаква къща и тръгва по алеята, безспорно би се забелязал, изцапан с кръв или не, но един индиец, който ходи по алеята, не би направил впечатление. Когато отиват в града, слугите често минават по алеята.
– Имало ли е някой наблизо?
– Ще срещнете този проблем в Индия – винаги има някой наблизо. Слуги в двора, непознати хора идват и си отиват.
– Дошъл ли е някой да даде показания?
– Никой не иска да си навлича неприятности, нали разбирате.
– Значи изведнъж тази известна пътека се оказва безлюдна?
– Почти безлюдна. В бележките на Бълстроуд сахиб ще прочетете – яви се един свидетел. Търговец. Представител на „Валиджи Раджа“. Търговците на подправки в Калкута. Бил тръгнал към кухнята на Клуба, където щял да се опита да продаде подправки на готвача, и минал по прекия път от селото. На пазара говореха, че са видели такъв човек да излиза от алеята и той охотно дойде да даде свидетелски показания. Каза, че бил стигнал до Клуба малко след тръбата за вечеря и че трябва да е бил на пътеката десет минути по-рано. Не видял нищо подозрително и не чул необичайни шумове.
– Дявол да го вземе! – изруга Джо раздразнен. – Всичко бих дал да го разпитам.
– Би било трудно. Бълстроуд сахиб не го задържа. Според старши инспектора не изглеждаше, че лъже. Ако имаше нещо да крие, той би излъгал за часа, в който е бил на алеята. Твърди, че по това време се е отбил в кухнята, и готвачът потвърждава, че му е направил поръчка за подправки. Сега може да е навсякъде из Индия. Тези търговци изминават десетки мили на седмица. Понякога с влак – Наурунг сви рамене.
Джо почувства безпомощност. Не му липсваха доказателства. В доста отношения имаше прекалено много доказателства, прекалено много свидетели. Трябваше да седне за половин час и да прегледа записките на Бълстроуд, колкото и непълни да бяха, и да пресее важната информация.
С Наурунг се върнаха в кабинета на Съмършам, като несъзнателно пожелаха да бъдат колкото е възможно по-далеч от стаята на убийството. Джо се обърна към Наурунг:
– Станали са пет убийства в продължение на дванайсет години. Имало ли е други убийства на англичанки през същия период? Това сигурно е регистрирано. Можеш ли да го откриеш?
– Сахиб – отвърна Наурунг, – имам един списък в себе си. Той е може би първото нещо, за което се сетих.
Най-отдолу от папката с документите той извади списък, написан на ръка, и го постави на бюрото пред Джо. Заглавието гласеше: „Смъртта на англичанките. Паникхат, 1910–1922 г.“
Бяха тринадесет. Две от тях бяха умрели от холера през горещия сезон, две бяха загинали заедно при автомобилна катастрофа в Калкута през януари 1918 г., една бе починала при раждане, а друга от пневмония след опит да изкачи хималайски връх. Всички били омъжени за офицери от пехотните полкове, разквартирувани в Паникхат. Втората група бяха съпруги на кавалерийски офицери от Кавалерията на Бейтмън. Две бяха починали от треска, а останалите пет – при ужасни обстоятелства през месец март.
Джо въздъхна. Нанси Дръмънд и дрънкащите мемсахиби се оказаха прави, опасяваше се той. Доли, Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Пет жени, убити насилствено.
Наурунг извади голям тъмносив часовник от малкия джоб на туниката си.
– Сега е един без петнайсет, сахиб. Столовата, където ви очакват за обяд, е на десет минути път пеша. Мисля, че вече трябва да тръгваме.
Тръгнаха заедно. Макар Джо да заяви, че може да намери пътя, Наурунг очевидно смяташе, че би било неуместно, ако го остави да стигне сам.
– Бълстроуд – поде Джо, докато вървяха – ми каза и мисля, че точно си спомням думите му: „Аз самият бях в местния град по време на инцидента…“ Предполагам, че няма връзка, но убийството е станало малко преди да успеят да го намерят. Интересно ми е да узная кое го е завело в местния град точно в този час на деня. Известно ли е? По служебни дела ли е ходил?
– Бълстроуд сахиб винаги върши служебни дела, струва ми се… но в стария град не беше по служба, доколкото знам. Макар да разправят, че доста време прекарвал там.
Настъпи дълга пауза, а Наурунг като че ли се бореше със себе си. Да каже повече или да остави въпроса на Джо без отговор?
Джо го насърчи.
– Много малко знам за Бълстроуд. Не знам къде живее. Не знам дори дали е женен. Женен ли е?
– Женен е, но мемсахиб е в Англия. Знам го, защото баща ми му беше хавалдар преди мен. Не е тайна. Бях на девет и започнах да помагам на татко. Бълстроуд мемсахиб дойде от Англия и се омъжи за него. Мисля, че бракът им не беше щастлив, сахиб. Тя разбра, че той вече си има индийска жена, макар и да беше изгонена, както повелява обичаят. Един ден мемсахиб си взе момченцето, което беше бебе по това време, и се върна в Англия. Каза, че в Индия не е здравословно да се отглежда дете, и тогава за последно видяхме нея и момчето. Бълстроуд сахиб дълбоко се разстрои от този акт на измяна и всички много му съчувстваха.
– Значи Бълстроуд е сам-самичък?
Наурунг отново придоби силно притеснен вид, отвръщайки накрая:
– Не точно сам и не точно през цялото време.
– Добре, а би ли изказал предположение защо е бил в стария град?
– Има жени. Жени, с които не е хубаво да си заедно, нали разбирате.
Джо се замисли върху загатнатото сведение.
„Не обвинявам горкото копеле – помисли си той. – При най-добрите обстоятелства да бъдеш полицай си е самотна работа, но наистина трябва да го проуча този въпрос.“
– Доста мъже го правят – рече той, – но кажи ми, Наурунг, стига да смяташ, че би могъл да ми го кажеш, това отслабва ли позицията му? Сигурно се намират хора, дето знаят някои неща, за които той предпочита светът като цяло да не узнава.
– Ако съществуват такива неща, на мен не са ми известни, сахиб, но се говори, че са го виждали в компанията на много малки момичета… Тук е Индия и това може да се уреди дори в Паникхат. Срещу възнаграждение. Или бартер.
– Бартер?
– Не ми се ще повече да говоря, сахиб. Всичко това, в най-добрия случай, са спекулации.
На Джо му хрумна, че един старши инспектор, който от време на време си урежда да го снабдяват с малолетни момичета, е уязвим човек. Колега, на когото да не разчиташ напълно. Джо бе изправен пред етичен проблем. Дали да разисква тези неща с подчинения офицер на Бълстроуд? Засега реши да подмине въпроса и двамата продължиха нататък.
Няколко ярда преди офицерската столова Наурунг спря.
– Ще ви чакам тук и след това ще продължим работата си. Но сахиб не бива да губи време. Той може да продължи да работи дори и докато обядва.
– Да работи?
– Там можете да срещнете един-двама съкрушени съпрузи. В присъствието на офицери те споделят неща, които не биха разкрили пред индийски сержант, сахиб.
Джо се спря за малко пред столовата и я погледна, не бе особено очарован. Офицерската столова имаше мрачен и официален вид, стените боядисани в сивия цвят на обществените сгради, а покривът от вълнообразна ламарина в червения цвят на обществените сгради. Сандъчетата с цветя по первазите на прозорците бяха добросъвестно подържани, но, общо взето, създаваха впечатление за нещо скучно и стандартно. Това отвън. Вътре посетителят се връщаше в деветдесетте години на деветнадесети век, че и по-назад. Тук цареше невероятният разкош, който махагонът, турските килими и полковото сребро можеха да създадат. Войнство мустакати офицери гледаше от наредените по стените сковани викториански групови портрети. Всред укорителните им изражения бяха разпръснати не по-малко укорителни и не по-малко мустакати образи на тигри, леопарди и диви свине. Мъж със свирепи мустаци и надменна осанка гледаше втренчено от мрачен портрет. Вероятно самият Бейтмън, основоположникът предводител на бенгалските сиви конни части. Ярко платно с маслени бои, заемащо цяла стена, изобразяваше бойците от Кавалерията на Бейтмън с тънък плат, прикрепен към военните им шапки за защита срещу слънцето, в първия щурм в подкрепа на Лакхнау1010
Град в Индия, където по време на индийския метеж стотици британски жители са обсадени от индийските бунтовници. – Бел.прев.
[Закрыть]. Предани кавалеристи с тюрбани водеха батальон от шотландци с полички. Картината поддържаше жив спомена от този славен епизод, тъй като от метежа до кръвопролитието във Фландрия полкът почти не бе водил сражения.
Джо не беше уверен, че бенгалските сиви ще го приемат радушно. Един лондонски полицай, назначен от губернатора на провинцията да разследва и евентуално да разбули скандал в затворения кръг на модерен полк, вероятно щеше да бъде посрещнат хладно. Британска Индия бе предубедена по отношение на кастата. Съществуваше строга йерархия по старшинство. Индийската държавна служба заемаше челна позиция, под нея стоеше британската армия, следвана от индийската армия, кавалерийските полкове имаха предимство пред пехотните полкове, а всички, както Джо допусна, превъзхождаха гостуващите полицаи. Поканата да обядва в офицерския стол, където имаше ограничен достъп само за кавалеристи, съдържаше дори снизхождение, за което той бе сигурен, че трябва да бъде благодарен.
Общо взето, Джо беше общителен човек и, общо взето, имаше склонност – съзнаваше това – да говори с непознати прекалено много. Той реши да си надене маска на формална строгост, но не я запази при срещата си с адютанта, който, протегнал ръка, се приближи да го приветства свойски.
– Толкова се радвам да ви посрещна, сахиб! В гарнизона гъмжи от слухове. Някои очакваха Шерлок Холмс, други – червеноврат лондонски полицай!
– Мисля, че аз съм по средата – вметна Джо.
– Нека ви дам чаша шери и ви представя на…
И той го запозна с цялата компания. Джон този, Бонзи онзи, Хари еди-кой си, имената му бяха непознати, с изключение на Уилям Съмършам. Висок, с прегърбена Стойка на кавалерист, оплешивяващ, съпругът на младата жена, чието тяло Джо преди малко разглеждаше внимателно, единствен от групата офицери не се усмихна, когато се здрависа с него. Ръкостискането му бе силно, а кимването с глава – дружелюбно, но погледна Джо предпазливо, като прикриваше чувствата си.
