Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 24

Ненадейно Джо седна на един стол и двамата се гледаха втренчено през бюрото, без да продумат, докато Прентис не продължи:

– Колко често съм чувал фразата – „Вечерта на трагедията“… „Смъртта на съпругата ви“. Никой, англичанин или индиец, не беше обърнал внимание или не беше за помнил факта, ако наистина го е забелязал, че Доли не е умряла сама.

– Чхеди хан – прошепна Джо.

– Да – грубо рече Прентис. – Чхеди хан. Започвате ли да разбирате?

– Какво за него? – попита полицаят. – Според това, което съм чул, той е умрял, мъчейки се да спаси жена ви и нека Бог да го прости. Какво се опитвате да кажете?

– Нищо не се опитвам да кажа – отвърна Прентис, обзет от внезапен гняв. – Казвам ви, ако имате уши да чуете, че Доли не представляваше нищо. Нищо! В най-добрия случай тя беше безразборна малка развратница и заслужаваше да умре. Умря, както често бе живяла – пияна! Не бих жертвал и куче да я спаси и не бих си загубил от съня, за да отмъщавам за нея. Но… – той изрече бавно имената, сякаш произнасяше литания: – Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и Темплар онази вечер „вечерта на трагедията“, ако така желаете да я наричаме, къде са били те? Пияни и безучастни? Били са на няколко минути път с конете. Появата им, дори само шумът от пристигането им е щял да изплаши бандитите, преди да успеят да нанесат големи поражения. Ако се бяха размърдали, когато е била дадена тревогата, стига да са имали мъжество, чест – честта както на север я разбираме, – щяха да пролеят кръвта си, за да го спасят. Но те са го оставили да умре! Дори не са знаели, предполагам, че са го оставили да умре. Но годините се натрупаха, много време измина и всеки от тях си плати. Всеки бе осъден да страда от тежка загуба, докато е жив. А сега Темплар! Героят от гурките! Сега Темплар си получава заслуженото.

– Вие сте луд – каза Джо. – Вие наистина сте луд. Това е лудост! Деменция!

– Луд? Можете да казвате, че съм луд, можете да ме смятате за луд, но Чхеди хан беше любовта на живота ми. Той бе чист и невинен. Той бе прекрасен. Обичаше ме и аз го обичах. Всичко бях готов да направя за него. Нищо не бе в състояние да придаде по-голям смисъл на живота ми от възможността да умра за него. Той ме изпълваше с радост, изпълваше ме с надежда, изпълваше ме с обещание за живот, който щеше да се открие пред нас, но така или иначе, а и заради тяхното нехайство, той умря с пияна жена в прегръдките си, сам и в мъка! Как да простя на онези, които ми го отнеха? Той ме окриляваше! Доста месеци минаха, докато се реша да повярвам, че си е отишъл, а годините не притъпиха болката от загубата.

Джо слушаше поразен.

„По-голям пущун от пущуните“ – отново чу гласа на Кити. А сега пред него стоеше член на племе, безжалостен, непреклонен, убеден в правотата на своите деяния. Орловият му профил, тъмните му очи – с наочници и зорки – превръщаха в безсмислица изтънчената английска реч.

– И сте възпитан да мислите по този начин – като пущун – в детството си? – попита Джо. – Хората казват: „Както извиеш фиданката, така ще порасте дървото.“ Извратен. Завинаги извратен.

– Въпреки всичко полицай! Минути преди смъртта, Сандиландс, вие все още се опитвате да разбирате – той се усмихна състрадателно. – И отново напълно се проваляте!

Той замлъкна, чудейки се, опасяваше се Джо, дали да го гръмне от скука и да приключи с тази история, или да се подаде на порива, който полицаят беше срещал толкова често при убийците, порива да обясни мотивите си. Да разкрие пред някого, дори пред арестуващия го офицер, своите натрапчиви импулси. Убийците действат в уединение, на никого не могат да се доверят, не са способни да оправдаят постъпките си и в момента, в който бъдат разобличени, те изпитват непреодолимо желание да разкажат историята си. Той съзря тази нужда у Прентис.

– Нищо чудно, че хората ви вземат за индиец – каза Джо. – Добре ви познавам – разговаряхме няколко пъти, – но даже аз бих се затруднил да ви отлича от истински индиец…

Прентис издаде кратък възклик в знак на присмех.

– Глупак! – изруга той. – Не проумявате, нали? Вие сте схватлив колкото онзи тъпак полицейския началник, когото Андрю държи на служба. Лековерният идиот два пъти ме разпитва и всеки път забелязваше единствено мургавата кожа, жълтия и пепеляв слой, кастовия знак и чалмата. Аз наистина съм индиец! Наполовина индиец по-точно. Баща ми беше англичанин, а майка ми, истинската ми майка – от пущунско племе, пахари4242
  Племенна общност (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть], от планината.

Джо го зяпна удивен. Какво беше казал Наурунг-старши за разпита на лодкаря? „Той беше индиец, сахиб, до мозъка на костите си.“

С припрян жест Прентис нави единия ръкав на провисналата си риза до подмишницата, показвайки мускулестата си ръка.

– Няма нужда от боя! Ако застана гол пред някой англичанин, той ще види индиец. Не ми беше трудно да се доближа до онези глупави, слепи англичанки. Видят ли мургав човек, те извръщат очи, за тях той е по-незначителен от мебел.

Тонът му бе остър и Джо на мига се възползва от това.

– Не харесвате, струва ми се, мемсахибите? Никакво съжаление не сте проявили към жертвите си, дори бих казал, че сте изпитвали значително удовлетворение да ги убивате.

– Не съм ги харесвал ли? Аз ги ненавиждах. Вероятно знаете за очарователната английска традиция джентълменът да зареже индийската си любовница, щом най-накрая се ожени? Когато баща ми се оженил за една жена, току-що пристигнала от Англия, той изгонил майка ми, въпреки че продължил да я посещава. Англичанката, задоволявайки всичките му потребности, не му родила децата, които той искал да има. Аз съм роден от пущунска майка и у баща ми се породило жестокото желание да накара жена му да ме припознае като неин син. Бяхме разквартирувани в много отдалечен военен пост в далечния северозапад и малцина знаеха, а нямаше и на кого да кажеш за измамата. Истинската ми майка бе принудена да ми стане айя и аз израснах до нея, обичайки я и обичайки пущунския начин на живот. Английската ми майка ме мразеше, естествено, и правеше всичко възможно, за да помрачи живота ми. Действително беше твърде находчива в жестокостите си.

– „Дайте ми едно дете през първите седем години от живота му и то е завинаги мое“ – цитира Джо. – Кой го беше казал? Йезуитите, нали? И по същия начин омразата и страховете, придобити в тази крехка възраст, ти влияят, докато си жив.

– Кого цитирате? Фройд? Юнг? Сандиландс? Спестете ми психологията! Просто ще ви кажа, че англичанките с техните бели лица, със злия си език и с лентяйството си се превърнаха в анатема за мен.

– Но сте се оженили за Доли?

– Взех си съпруга, за да израсна в кариерата, Сандиландс.

– Ами Мидж? – едва посмя да попита Джо.

– О, мисля… не, напълно сигурен съм… че е моя дъщеря, ако за това намеквате. Но детето, което износваше Доли, когато умря… хм, кой знае?

– Но жените, които сте убили – рече натъртено Джо, – всяка по различен начин и всяка по най-ужасяващия за нея начин…?

– И пак забравяте за Чхеди хан! Ние го измъкнахме от горящо в пламъци село и страхът от огън си остана у него до края на дните му…

В съзнанието на Джо изплуваха редиците от кофи, наредени от двете страни на коридора в изгорялата къща.

За да успокояват не страховете на Доли, а тези на Чхеди хан.

– … и накрая огънят го сграбчи. Всеки ден си мисля какво ли му е струвало, ужасът, който трябва да е изпитал, щом се е обърнал и с мъка си е проправил път през пламъците, за да спаси – какво? – една пияна, презряна англичанка!

– А Мидж? Прентис, трябва да го знаете от онази нощ преди дванайсет години, страхът от огън е дълбоко загнезден у Мидж! Жал ви е за Чхеди хан и неговия ужас, а не сте ли способен да изпитате същото и към Мидж?

– Аз затварям цикъла – повтори Прентис. – Справедливо е. Така трябва да бъде. Тя няма да е сама. Аз си свърших работата и ще отида при нея.

При тази последна смразяваща декларация Джо изгуби всякаква надежда. Най-сетне проумя. Не можеше да използва никакъв аргумент, нито убеждение, нито спазаряване срещу един фанатик, който бе решил да сложи край на живота си.

По едно време полицаят бе доловил слаби звуци някъде в къщата. Джо бе повишил гласа си, за да ги заглуши. Възможно ли бе Мидж да е дошла в съзнание? Дали слушаше? Ако слушаше, тя би разбрала какво става и би изтичала за помощ. Вероятно щеше да влезе в стаята? Дори това би могло да отвлече вниманието на Прентис, което беше нужно на Джо. Толкова напрегнати бяха мислите на Прентис, че той не чу звуците. Но сега замълча, мълчанието, което предхожда насилствен акт. „Напрегнатите мрачни часове, преди да почне наглото безумие“4343
  Цитат от стихотворението „В битката“ на Джулиан Гренфел (1888–1915). – Бел.прев.


[Закрыть], помисли си Джо, но в случая не толкова часове, колкото секунди. За да заглуши евентуални следващи звуци, той скочи на крака като ужилен и закрещя на Прентис вбесено.

– Ти, копеле такова! – викаше той. – Би убил дъщеря си и би пренесъл това убийство като проклятие във вечността?

Дулото на лугера следваше движенията на Джо, насочено в корема му.

– Можеш да го наречеш убийство…

На вратата се появи фигура. Фигура със „Смит и Уесън“ в ръка.

Нанси опря цевта на лявата си ръка и стреля.

Куршумът прониза Прентис в рамото и рязко го завъртя. Пистолетът изхвръкна от ръцете му, плъзна се по бюрото и тупна на пода от далечната страна. Тя даде нов изстрел, но куршумът не попадна в целта. Трети път гръмна, уцелвайки го право в гърдите. Съсирена кръв шурна от устата му и бавно потече по бялата му риза.

Джо ритна лугера в далечния край на стаята, извади своя пистолет, насочвайки го срещу Прентис, и поде:

– Гайлс Прентис, арестувам те…

Нетърпелив вик и нов изстрел от пистолета на Нанси прекъснаха думите му. Тя втори път улучи Прентис в гърдите и бавно започна да пристъпва в стаята, като го държеше непрекъснато на мушка.

Бледа и изпита, Нанси се втренчи, без да мига, в очите на Прентис. Рече му грубо:

– Погледни ме, Прентис! Погледни ме! Какво виждаш? Толкова много знаеш за страха, нали? Изправи ли се най-накрая лице в лице с твоя най-ужасен страх? Бледолика, злоезична англичанка? Една мемсахиб, която те мрази? Една мемсахиб, която току-що те простреля с три куршума и се готви да изпрати четвъртия във врата ти?

Тя вдигна пистолета си към врата му.

Прентис се олюля на пети и а-ха да се строполи. Струйки кръв потекоха от ъгълчетата на устата му. Наклони се и потърси слепешком бюрото за опора, без да откъсва поглед от Нанси. Но не падна. С внезапна конвулсивна сила той залитна към отворената врата. Полуолюляващ се, полутичащ, тромаво побягна по коридора към задната врата и стаите на слугите, оставяйки по стената кървави следи от ръцете си, оставяйки кървава диря на пода.

Изругавайки, Нанси стреля в гърба му и се затича след него. Джо протегна възпираща ръка.

– Не! Остави го, Нанси! Да се погрижим за живите. Мидж! В стаята си е. Иди и се погрижи за нея. Тя е упоена, в безсъзнание е, в опасност е!

– Всичко е наред – рече Нанси. – Намерихме я. Дики е при нея. В безсъзнание е, но е жива. Когато не се появи, за да поемеш твоята смяна, аз проверих в къщата ти. Наурунг изрази същото мнение и предположихме, че си дошъл тук.

– Дики тук ли е? Тогава – двамата с него – изнесете я от тук, по дяволите! Тя не бива да вижда това. Не бива да се събужда в тази обстановка!

В салона се чуха неясни гласове и бързащи стъпки. Дики се появи от разбитата спалня с Мидж на ръце, а Андрю, подпирайки се на Наурунг, докуца едва-едва в къщата. Спря се и огледа втрещен петната от кръв, подушвайки миризмата на бездимен барут, в ушите му още отекваше свистенето на куршумите.

– Нанси! – рече той, почти простенвайки. – Нанси! Кажи, че си добре! – Несръчно я притисна в обятията си, а от очите му се стичаха сълзи. – Чух изстрели. О, господи! Помислих си, че си следващата жертва! Този демон! Къде е Прентис?

– Ела с мен – каза Джо. – Сега ще разберем. Той избяга с четирите куршума на Нанси в тялото си. А ти, Нанси, отиди при Дики.

– Да – обади се Наурунг с неочаквана непринуденост, – направете каквото ви казва инспекторът.

– А ти, Наурунг – ти ще отговаряш за това място. Никого не пускай. Прави, каквото е нужно.

– Сахиб – рече Наурунг, – внимавайте. Кобрата се мушна в дупката си.

С глас, издаващ хладна решителност, Андрю му отговори.

– Въоръжен съм.

Те поеха по коридора, следвайки кървавата диря.

– Май се досещам накъде е тръгнал – каза Андрю. – В дъното на градината има река и обикновено той държи там вързана лодка. След няколкостотин ярда и си в индийския град. Ако се добере дотам, ще го изгубим завинаги.

– Той няма да отиде в индийския град – отсече Джо.

Тихомълком отидоха в обляната от лунна светлина градина, минаха през плета и влязоха в занемарената градина на старата къща на Прентис. Тук, постоянно драскани от влачещите се по земята шипки и едва-едва проправяйки си път през шубраците, накрая откриха малка пътечка и поеха заедно по нея. В тромавата си припряност Андрю връхлетя върху една овошка, предизвиквайки дъжд от силно уханни, подобни на восък цветове.

– Внимателно – предупреди го Джо. – Може да има друго оръжие.

Продължиха безмълвно нататък.

Моголският павилион се разкри пред погледа им и въпреки лошото си предчувствие Джо се спря, поразен от красотата му. Мъгляв и потънал в спокойствие на лунната светлина, павилионът сякаш преднамерено стоеше на разстояние от кървавите сцени тази вечер. Ислямският му купол се извисяваше в осеяното със звезди небе; украсени с резба капаци закриваха прозорците, а изобилие от малки ароматни червени рози пълзеше и се катереше нагоре. Джо негласно посочи отворената врата.

Андрю извади пистолета си и застанали от двете страни на вратата, нададоха ухо, за да уловят евентуален шум. Нямаше шум. Джо кимна и те влязоха. В началото не виждаха нищо, но след малко зърнаха Прентис, който, изглежда, бе коленичил до крака на легло, заслонил глава с ръце.

Джо приклекна на коляно до него, разкъса ризата му и сложи ръка на сърцето му. Вдигайки нагоре окървавената си ръка, обяви:

– Мъртъв е. Най-накрая.

– Какво е правил? – учуди се Андрю. – Защо е дошъл тук?

Джо извади от джоба си кибрит и запали една клечка. Съзря малка лампа на масата, запали я и я вдигна. В стаята имаше шарени шкафове, всеки изрисуван в ярки цветове по модел от времето на Моголската империя, със сцени от моголската митология, изобразени с любов и с не по-малка любов реставрирани. Върху една маса бяха наредени бои и четки. Стаята донякъде наподобяваше светилище.

С изненадваща нежност Андрю протегна ръка и хвана Прентис за рамото, като го обърна по гръб. Безжизнените ръце бяха стиснали здраво – измежду възможните неуместни неща – изсъхнало цвете, което преди може би е било червено, и смачкана ученическа тетрадка за упражнения, от която, след като Андрю обърна Прентис, изпаднаха на земята сноп листове и фотографии. Джо вдигна една от фотографиите и видя поразяващо красив млад мъж. Усмихнат, той стоеше край река, гол до кръста, обут в памучни панталони. На следващата фотография беше същият мъж на пони няколко години по-рано. Джо позна лицето на третата снимка. Беше я виждал в семейния албум на Прентис, смеещ се красив мъж, в чиято лъскава черна коса бе вплетена клонка с рози. Снимките разказваха историята на юношеството и ранната младост на Чхеди хан. Щастлив до последния си час. Красив до последния си час.

– Кой е този? – попита Андрю. – Кой може да е този?

– Чхеди хан – отговори Джо. – Вечната любов в живота на Прентис – и той му обясни.

От снимките отместиха поглед върху тетрадката за упражнения, на чиято предна корица бе залепен етикет: „Мисия и училище «Св. Лука». Армджан Кхел“. Страниците бяха опръскани с кръвта на Прентис и те ги разлистиха една по една.

– Детска тетрадка за упражнения – каза Андрю. – Дете, което, изглежда, се учи да пише на английски.

– Чхеди хан – поясни Джо. – Прентис го бил изпратил на училище. В мисията „Св. Лука“, при англикански пастори, но той два пъти избягал и всеки път се връщал при Прентис.

Те прелистиха страниците и ги претърсиха напред, натъквайки се накрая на една страница, изписана от горе до долу – явно упражнение.

– Знаеш ли хинди? – запита Джо. – Можеш ли да го прочетеш?

– Би трябвало да мога – отвърна Андрю, следейки с показалец редовете. – Я да видя… Значи пише: „На Г. П. от Ч. Х.“ Това е ясно. Сега, това какво е? Ъъ… „Не ме възпирай да дойда след теб“… Мисля, че е така. „Защото където и да идеш… аз ще те следвам…“ Чакай малко – рече Андрю. – Това ми е познато! Господи, това е превод от библията! Точно каквото пасторите биха дали за писмено упражнение или за превод на хинди, предполагам – той притвори очи, помъчи се да си спомни текста и бавно изрецитира: – „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде, и твоят Бог мой Бог.

Гдето умреш ти, и аз ще умра, и там ще се погреба; така да ми направи Господ, да! И повече да притури, ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе.“

Те се спогледаха.

– От книгата Рут – уточни Андрю, удивлявайки се.

– Това е любовно писмо – заключи Джо. – Обяснение на Чхеди хан в любов към Прентис, когато бил изпратен на училище, „… ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе…“ Ето това е. Ето затова е било всичко. И за Прентис е било най-прекрасното нещо в живота. Андрю, ние можем само частица от него да проумеем!

Джо се изправи, а Андрю седна на пода.

– Е – каза Андрю, – както ти обобщи, това обяснява всичко.

– Не докрай – възрази Джо. Той взе изцапаната с кръв тетрадка за упражнения и я отвори на последната страница. – Макар че това наистина обяснява всичко.

Почеркът беше на Прентис, кръгъл и слят и небрежно наклонен.

„И царят се смути много, и възкачи се в стаята над портата, та зарида; и като отиваше, говореше така: Сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!

Г. П. 1910 г.“