Текст книги "Последната кашмирска роза"

Глава 12

Те постояха за момент в колата на насипаната с чакъл алея към къщата на губернатора, а Наурунг слезе и отвори вратата.

– Красота! – възкликна Джо. – Красива градина!

С наслада гледаше моравите, които не биха били неуместни и в долината на Темза, дървета, стари колкото британското господство, широка алея с двойна ивица с цветя, водеща към фонтан. В сянката на павилиона в далечината върху изкуствено направено хълмче бълбукаха напоителни канали.

Слязоха от колата и на мига кхансама2828
  Иконом (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть] се появи с поклони, поздрави ги и подаде бележка върху сребърен поднос. Нанси го познаваше и го поздрави като стар приятел.

– Писъмце от чичо – рече тя изненадано и го разгъна бързо. Прочете на глас:

„С такова нетърпение очаквах тази вечер, а сега, вместо да я прекарам с вас, нощта ми ще мине във влака на път от Делхи. Невъзможно ми беше да се измъкна по-рано. Значи ще се видим утре сутринта (влакът ми пристига в десет и половина). Наредил съм им да ви изстудят бутилка «Ниърщайнер» 1916, а в допълнение към него има и хубаво «Шато Лафут». Дори се осмелих да ви поръчам вечерята, но понеже готвача рядко обръща внимание на това, което му казвам, не се наемам да предричам какво всъщност ще се появи на масата. Но във всеки случай приятна вечер и съжалявам, че не мога да я споделя с вас. С обич. Чичо.“

Те се спогледаха. Не последваха въпроси, но и на двамата им мина една и съща мисъл през ума.

Слуга в ливрея стоеше учтиво в горната част на стъпалата, а покланяйки се от тъмното, айята се появи, пое под крилото си Нанси и бързо я поведе нагоре с твърде пресилено благоразположение, докато слугата насочи Джо към ред стъпала. С крайчеца на окото си видя Нанси да изчезва нагоре по друг ред стъпала и с ирония се зачуди дали чичото нарочно ги беше настанил на порядъчно разстояние един от друг.

За човек, свикнал с пощенската станция в Паникхат, стаята, в която го заведоха, беше невероятно луксозна. Мраморен под, мраморни стени, резбована рамка с мрежа на вратата към обширния балкон, легло, което би могло да побере четирима, баня с течаща вода, а на мястото на шапковидното приспособление, към което беше привикнал, имаше истински клозет с надпис „Джон Болдинг, Лондон“. Във вдлъбнатина на махагоновата седалка бе закрепена ръкохватка от слонова кост, на която бяха изписани думите: „Повдигни, за да пуснеш водата.“ На тоалетната масичка намери друга бележка, на която с леко разкривен почерк пишеше: „Вечерята ще бъде сервирана в седем часа. Този човек ще ви упъти.“ Джо се поклони на „този човек“, който чакаше, за да го обслужи, и му разреши да напълни ваната.

Подготвяйки се за вечерята си с губернатора, на връщане по „Чауранги“ Джо се беше отбил в магазина на сухопътните войски и военноморския флот и си бе купил бяла парадна куртка и тъмносин пояс. Нямаше ни най-малка представа какъв би бил подходящият цвят за полицай от Скотланд Ярд, но сметна, че с тъмносиньото не би сбъркал.

Избръснат и изкъпан, облечен с помощта на прикрепения към него слуга, Джо се огледа във високото огледало в подвижна рамка. Обезпокоително се развълнува и въодушеви при мисълта за вечер, прекарана насаме с Нанси. Насаме, тоест без да се броят грижите на шестимата или малко повече прислужници. Той излезе на балкона, за да събере мислите си, наслаждавайки се на внезапно спусналия се здрач и на вечерния вятър, духащ откъм река Хуглия на юг. И подпъхвайки по стар навик носната си кърпа под ръкава и слагайки табакерата в джоба си, тръгна, следвайки своя водач, през лабиринта на голямата къща. Надолу по стъпалата, през обширна стълбищна площадка, нагоре по други стъпала и после на веранда с панорамен изглед към града. През верандата се отиваше до хладен балкон, осветен от лампа, и маса с колосана бяла покривка и сребърни прибори, на която бяха запалени свещи.

Джо подпря ръце на парапета и се взря в тъмната градина, вдишвайки нощните миризми. Миризми, които изведнъж се изостриха. Той се обърна – на вратата стоеше Нанси. Тя бе облечена със сребристосива копринена вечерна рокля, която за негово недоумение едновременно прилепваше заинтригуващо в горната част и се вееше кокетно около коленете. Слаба, стройна и пламенна, тя притежаваше изяществото и непосредствеността на лунен лъч, помисли си той мечтателно. Забравяйки за тихо стъпващите слуги, той протегна ръце и щом тя се приближи, я притисна по-близо до себе си и я целуна по бузата.

– Ммм… В ръцете си държа духа на градината – прошепна той, дишайки дълбоко.

– Глупости! – възкликна Нанси, отдръпвайки се. – Чиста проба парижки! Мадмоазел Шанел би се засегнала, ако можеше да чуе, че характеризираш новия й парфюм като ухание от източна градина. Той би трябвало да възкресява спомени от Париж през пролетта и всякакви такива неща!

– Е, няма да кажа, че изглеждаш чудесно – рече Джо, – защото предполагам, че вече го знаеш, но въпреки това ти ме омагьосваш. Забелязвам, че чичо ти ни е настанил в двата противоположни края на двореца. Много подходящо, струва ми се.

Нанси се изсмя.

– Ако правилно съм разбрала, ти си се качил по ред стъпала и си завил надясно. Прекосил си една зала и си завил наляво. Там си намерил спалнята си. Не осъзнаваш обаче, че аз направих същото в обратната посока и макар да изглежда, че са в противоположните краища на доста метри разстояние, нашите спални всъщност са много близо една до друга.

– Аз съм смаян! – възкликна Джо.

– Гледай да се отмаеш – рече Нанси – и нека опитаме чичовия „Ниърщайнер“, докато чакаме вечерята. Виж – какво ще кажеш, – чичо никога не би направил нещо толкова обичайно като това да сервира виното с бутилката – ниърщайнерът е прелят в гарафа, както подхожда на масата на един джентълмен. Този чичо, колко е старомоден!

Виното бе великолепно, вечерята, която последва – превъзходна, включваща консервирана (но вкусна) супа от костенурка от Лъсти от „Ковънт Гардън“, риба хилса в сос от тамаринд2929
  Вид тропически плод (Tamarindus indica). – Бел.прев.


[Закрыть], пиле, сервирано с много зеленчукови гозби, плато с ориз и внушителен сладкарски макет на Тадж Махал, придружен от мангов сладолед.

– Кажи някоя добра дума от мое име – рече Джо, когато невероятната им вечеря приключи, а Нанси се обърна към келнерите и им каза нещо. Всички присъстващи приеха похвалите й със сияещи усмивки и многократни поклони с прилепени пред гърди ръце.

– Господи! Завиждам ти – подхвърли Джо. – Колко губя от това, че не мога да говоря и да разбирам. Колко време ще ми отнеме, как мислиш?

– Не знам. Като малка – когато бях бебе родителите ми непрестанно бяха заети и аз говорех повече със слугите, отколкото с тях. През първите пет години от живота ми съм говорила повече хинди, отколкото английски. Когато бях на училище в Англия, а дори повече по време на войната във Франция, аз сънувах на хинди. И мога да кажа, струва ми се, че през първите ми седем години се чувствах напълно щастлива – непрекъснато – и щом ме откъснаха от езика, само една мисъл имах в главата си: „Кога ще се върна в Индия?“ В неприятни моменти си шепнех „Индия“. Дадох си детска тържествена клетва, че е само въпрос на време, преди да се върна пак вкъщи.

– И са те отскубнали от всичко това и са те пратили на училище в Англия? Ужасно!

– За мен наистина беше ужасно. С всеки се случваше. На никого не му минаваше през ума да се оплаква. И все още е така. Макар че аз извадих късмет. Изпратиха ме у дома на училище в Челтънъм. В едно училище, специализирано за изгнаници като мен. Пътувах с две приятелки, които бяха в абсолютно същото положение. Мини да Суза и Кейт Бромхед. Не знам в кой английски пансион щяха да ме пратят, ако не бяха те. Сигурно сме били доста досадни! Всяка от нас по различни причини бе заточена и съкрушена. Превъзмогвахме отчаянието, като си създадохме малък енклав. Говорехме помежду си на хинди и доколкото ни позволяваха ограниченията, си разменяхме бележки на хинди. Понякога някоя от нас се преструваше, че не разбира какво казва учителят и друга го превеждаше. Чудно е как изобщо сме имали приятели!

– Според мен са ви приемали за много екзотични – допусна Джо. Представи си трите бледи малки момичета, с тънки крака и големи очи, правейки всичко възможно в това чуждо обкръжение да се отделят под индийски флаг.

Нанси продължи, а в това време бе сервирано кафето:

– Дори си направих календар и зачерквах всеки изминал месец, седмица или ден до момента, в който щях да се върна вкъщи. Но когато броят на дните до края стана поносимо малък, сполетя ни ужасен удар. Войната. Изведнъж всичко коренно се промени. По това време родителите ми бяха в Англия в едногодишен отпуск. Баща ми се върна в Индия, където го чакаше полкът му. Ние – трите вещици, както наричахме себе си – проведохме сериозно съвещание в салона на училището, толкова добре си го спомням. Решихме да се изучим за медицински сестри. Не можеш да си представиш какви усложнения създаде това решение! Но ние бяхме упорити, следвахме целта си и накрая станахме трите най-невинни в света сестри от Червения кръст.

Бяхме разбрали, че във Франция има индийски войски. Сметнахме, че ако сме хитри, бихме могли да отидем при тях и да се грижим за тях. Написахме писмо до Военното министерство, в което попитахме дали не се търсят медицински сестри, говорещи хинди – „какво ще кажете“? Очевидно ръката на някой стар индиец в министерството бе посегнала към писмото ни, защото – воденичното колело се въртеше бавно – един ден се озовахме на един военен кораб на път за Св. Омер. Британска полева болница. Струваше ни се, че сме умрели и сме се пренесли в рая! Обичахме униформите си, обичахме уважението, което ни оказваха момчетата, и нямахме нищо против възхищението на нашите съученички, останали в Англия. Получих писмо от татко, в което той пишеше: „Браво на теб, моето момиче! С мама се гордеем с теб!“ Горкият човечец! Не му бе писано да се гордее дълго. В Сринагар, където се намираше татко, върлуваше холера, и преди да успее отново да ми пише, двамата с мама починаха.

Никога не съм обичала Англия, освен когато нашите бяха там. Хората бяха много мили и никога не сме оставали без покани за празниците, но с радост отидохме във Франция. Тя бе първата спирка по пътя към Индия, нали разбираш. За мен Индия беше бяла и златиста. Училището – червено и кафяво, а Франция я виждах в сиво и пак в сиво и почти винаги валеше дъжд. Може би невинаги; трябва да е имало и топли дни, но не ги помня.

Спомням си първата вечер след пристигането ни в болницата в Св. Омер, бях си легнала. Чух някой да боботи, зачудих се кой ли можеше да е и тогава осъзнах, че не беше човек – бе артилерията. Артилерията боботеше постоянно. От този момент в продължение на три години.

Не е за вярване, че нямаше друг толкова невеж и наивен като нас. Обучението бе доста повърхностно – няколко месеца във възстановителната болница на индийските войски в брайтънския Павилион, представяш ли си! И това беше всичко. Нищо друго не научихме, освен да бинтоваме тежко ранени, да носим подноса със закуската и да парираме агресивното им отношение към нас. Да ги държим на разстояние. На разстояние! Как да държиш на разстояние един мъж, когато половината от корема му е отнесена от експлозив? Отчаяно се нуждаеха от медицински сестри, така че ни хвърлиха, на практика необучени, в най-напечената работа. През първата седмица видях как умират петима мъже. Малките момичета от Челтънъм не стават често свидетели на подобни гледки, но ние се намирахме посред вихъра на смъртта. Едва ли някоя от нас бе виждала преди гол мъж – единствената си представа за мъжката анатомия бяхме придобили от скулптурите в Лувъра. Но в края на първата седмица сменяхме подлоги, без да ни мигне окото!

Джо се възползва от разведреното й настроение и я попита нещо, което отдавна искаше да разбере.

– Имало ли е любовни истории между сестрите и пациентите? Тази тема бе обект на доста преувеличения сред редовите войници, уверявам те!

– Рядко. И много дискретни – тя замлъкна, чудейки се дали да доверява тайни, и след като му хвърли преценяващ поглед, продължи: – Да, случваше се. Животът бе напрегнат и много мимолетен в онези условия. Често обявяваха мъжете за здрави и съвсем скоро отново ги връщаха на бойната линия. Ние, момичетата, знаехме – просто знаехме – кога някое момче нямаше да се върне от фронта. А освен това, Джо, някои от тях, особено онези, които се сближаваха със сестрите, също го знаеха и най-много съжаляваха не защото щяха да изгубят живота си, а заради това, че щяха да умрат, без да са обичали някого. И сестрите бяха там, за да ги утешават. Вярваха в това и аз не бих укорявала онези, които предпочитаха да следват инстинктите си.

Тя го погледна открито и дръзко. Дали се опитваше да разкаже нещо за себе си? Защо смяташе, че е необходимо? Тук имаше някаква загадка. Сърцето му се разтуптя от възбуда при мисълта за вероятната причина.

– Не е ли съществувала опасност… ъ… от несигурен изход?

– Разбира се. Хванеха ли ни, можеха да ни уволнят и да ни изпратят вкъщи. Но никой нямаше да се лиши от една способна и опитна сестра. Медицинският персонал не достигаше. Но май не намекваш за това, нали? – Нанси присви очи, развеселена от нахлулия спомен. – Старшата сестра не беше такава, каквато може би си я представяш – надута, скована и мърмореща! Тя бе слаба, двайсет и четири годишна, а майка й, графинята, беше командир на Доброволния помощен отряд! Не, единственото сковано нещо у Мадлин бе колосаната й престилка. Всички знаехме, че под униформата си носи копринени кюлоти. Казваше, че те й напомнят коя е в действителност. Даваше ни съвети за взаимоотношенията с мъжете – „Момичета, недейте!!! Ако се наложи, бъдете разумни! Това, което ви е необходимо, е в долното чекмедже на бюрото ми!“

И двамата се умълчаха, докато поднасяха върху помощната масичка чаши и гарафи; около гърлото на всяка гарафа бе сложен сребрист етикет. Джо си избра една тумбеста чаша и тихо си сипа малко бренди, стараейки се да не прекъсва Нанси, която почти не го забелязваше, потънала в спомени.

– Помня – продължи тя, – че през пролетта на 1918 г. дойдоха няколко американски войници. Бяха ужасно пострадали. Толкова храбро понасяха всичко, че да ти се скъса сърцето! Имаше едно момче – то умираше. Скоро започваш да разбираш тези неща и аз знаех, че краят му наближава. Бях си легнала, но не можех да заспя, затова отидох да го видя в болничното отделение. Не си дадох труда да си обличам униформата, просто си надянах роклята през главата, отидох и седнах до него. О, божичко! Представяш ли си, Джо, той изведнъж попита някак с глас на малко момче: „Ти ли си, мамо?“ Какво можех да отвърна? Рекох: „Да, всичко е наред, миличко.“ А сетне каза: „Тук ли е Джо?“ И аз му отговорих: „Да, тук някъде е.“ И той продължи да бълнува. Щеше ми се да направя нещо за него, нещо специално. Затова си свалих роклята, легнах на леглото до него и го прегърнах. Той спря да мърмори, въздъхна и се сгуши по-близо до мен. Около два часа след полунощ – винаги става в два след полунощ – той издъхна. Най-ужасният ми час. За никого не виждах надежда, а след четири часа трябваше отново да застъпя на дежурство.

Бях виждала и други да умират пред очите ми и това момче нямаше да е последното, но то някак си досегна сърцето ми. В известен смисъл… – тя направи дълга пауза, а сетне продължи: – Сигурно ще ти се стори нелепо, но в известен смисъл той ми беше станал бебе. И кончината му отвори празнота в сърцето ми, която годините не успяха да запълнят. По дяволите! Дори не си спомням името му.

Обляна в сълзи, извиках санитарите с носилката и докато ги чаках, вниманието ми беше привлечено от друг мъж, лежащ наблизо. Парадната му фуражка бе на леглото до него. Взех я ей така, случайно. Беше офицер – доста необичайно за онова отделение. Служеше в 23-ти полк на Раджпутските стрелци. Помислих, че е умрял или че най-малкото бере душа. Той погледна нагоре, протегна се, хвана ме за ръката и рече: „Браво!“ Само това – „Браво“.

Беше в много тежко състояние. Първият ми пациент от индийската армия; положих голямо старание да се погрижа добре за него. Раната му бе ужасна – Нанси се поколеба за миг, мисълта й забави своя ход под тежестта на спомените. – Кракът му бе почти раздробен. Множество счупвания, а плътта бе разкъсана на ивици. Всички смятахме, че ще се наложи да го ампутират, но младият доктор, който го лекуваше, току-що бе пристигнал и още не беше започнал да жертва крайници в замяна на скорост и експедитивност. Той извърши героично усилие и офицерът от Раджпутските стрелци започна да се възстановява. Накрая – след около месец, струва ми се – обсъждаха дали да не го преместят в базовата болница в Руан. Опитах се да го задържа – твърде егоистично от моя страна. Говорехме си за Индия и аз му казах, че единственото ми желание е да се върна вкъщи. Той ме разбираше и дълго разговаряхме на тази тема.

Един ден получи служебно на вид писмо. Помоли ме да му го прочета. Преди войната е работил в Индийската гражданска служба и в писмото му предлагаха пост. Управител на Паникхат, можеш ли да си представиш! Доста се разстрои. „Ако не бях инвалид, каза той, това е точно служба като за мен.“ А аз го насърчих: „Точно като за теб? Тогава приеми! Аз не съм си губила времето да те кърпя, за да откажеш накрая такова предложение! Ти пак ще можеш да ходиш! Пак ще яздиш кон. Приеми!“

Той се разсмя силно, а после рече нещо толкова удивително, нещо, което всъщност преобрази живота ми. „Наистина ли искаш да се върнеш в Индия?“, а аз отвърнах: „Да, най-много от всичко на света.“ И той каза: „Ако искаш, ще ти купя билет за първа класа, еднопосочен.“ А аз се зачудих: „Какво, за бога, искаш да кажеш?“ Той каза: „Омъжи се за мен. Не е кой знае какво предложение… знаеш в какво състояние съм… но се омъжи за мен и стани съпруга на управителя.“

Не можех да повярвам! Понякога още не мога да повярвам.

Скоро след това започнаха да докарват ранени от Раджпутските стрелци и ние почнахме да си говорим с тях, да им пишем писмата, да ги изслушваме и непрекъснато да ги успокояваме, че ще се оправят. А новоизбраният управител на Паникхат убеди властите да му разрешат да остане в полевата болница (абсолютно незаконно, разбира се). Той каза: „Тук ще съм по-полезен, като разговарям с момчетата, отколкото да си седя на задника в базовата болница в Руан и да играя по цял ден бридж.“

Обикнах го, разбираш ли. И още го обичам – тя замлъкна, на светлината на свещите в очите й трепкаха сълзи, а Джо изчакваше, не намирайки подходящи думи, усещайки, че Нанси бе стигнала почти до края на своя разказ. – По това време войната бе в последната си фаза, макар че ние бяхме в неведение. Километри червен бинт трябваше да се размотаят, така че след два месеца вече можехме да се оженим. Щом моментът настъпи, ние се сбогувахме и изведнъж всички тръгнаха да се прибират у дома – всички американски момчета, британците пееха „Старата любов“3030
  Популярна песен по стихове на Робърт Бърнс. – Бел.прев.


[Закрыть], а Раджпутските стрелци само се усмихваха. Доста от нас плачеха, в това число и аз, а сетне заминахме с влака за Париж на сватбено пътешествие. Оттам поехме към Марсилия, качихме се на парахода „П & О“ за Бомбай и всичките ми мечти се сбъднаха.

– Всичките ти мечти? – попита тихо Джо.