Текст книги "Последната кашмирска роза"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 19 страниц)
Адютантът отново забъбри гостоприемно.
– Ако има нещо, каквото и да е, с което можем да ви помогнем, кажете ни, моля. Столът, разбира се, е изцяло на ваше разположение. Животът в пощенската станция е малко спартански, знам, и – язди ли ви се? Ще ви осигурим коняр. Говорете с Неди. Той ще ви намери нещо. Неди! Какво ще кажеш да дадем Бамбук на инспектора? Хубаво конче. С добър нрав. Ще ви е от полза. При нужда препуска с голяма скорост. Следобед не си на работа, нали, Неди? Не си ли? Значи готово. Уредихме въпроса.
Джо поръча супа, агнешка яхния и сливов пудинг. Ястията му напомниха за дните, които прекарваше при баба си и дядо си, и той предположи, че менютата са съставени по същото време.
Отказвайки чаша портвайн, Джо излезе навън с любезния Неди и се почувства неудобно, когато видя Наурунг да седи отпред на земята и да чака. Сподели го с Неди.
– Казвал съм го – рече Неди. – Няма полза. Просто свикваш.
Поеха към конюшните, Наурунг, за раздразнение на Джо, вървеше почтително три крачки след тях.
Индия очевидно още използваше конска тяга, макар че един форд, модел Т, пърпореше по парадния плац в мъгла от изгорели газове, трансмисиите му стържеха, а по-нататък някакъв коняр въртеше манивелата на излъскания месингов нос на един „Морис Каули“1111
Стар английски автомобил. – Бел.прев.
[Закрыть]. Офицери, облечени за поло, препускаха в лек галоп по двама или по трима, като махаха с ръка за поздрав към Неди и гледаха Джо с любопитство. Файтон с двойка коне, поверени на енергичен коняр, изтрополи покрай тях, а в него се возеше индийска дама с чадър на ресни. Солидна англичанка на шейсетина години, предположи Джо, с воалетка и тропическа каска срещу слънце се приближи с елегантна двуколка откъм казармените помещения и продължи по пътя си.
– А – подхвърли Неди, – ето с кого трябва да говорите.
– Защо? Коя е тя? – на Джо му се стори, че тя бе излязла направо от книга на Киплинг. „Обикновени приказки от хълмовете“ вероятно.
– О, това е Кити. Госпожа Китсън-Мастърс. Вдовица на последния управител и дъщеря на предишния. Мисля, че по някое време трябва да се е връщала в Англия за училище, но наистина, с изключение на този период, тя е прекарала целия си живот тук и това, което не й е известно за гарнизона, не си струва да се знае. Информацията й невинаги е напълно достоверна, но поне е доста пикантна! Някой път дори ме кара да се изчервявам! Ще ви бъде приятно с нея. Може и да не ви помогне в разследването, но ще ви почерпи с едно голямо питие по всяко време на деня или нощта. Кити си ляга късно.
Пристигнаха в конюшните и Неди изведе Бамбук навън, та Джо да го огледа. Дългокрак, дорест, с бяло петно на челото, с три бели долни части на краката, стар – видимо отдавна жигосан по устата, – но с мъдро изражение, което при състезателните коне, изглежда, се придобива с възрастта.
– Не мога и да мечтая за нещо по-добро – рече искрено Джо.
– Сега – каза Неди – моля да ме извините, но в три часа имам партия скуош. Наурунг ще се грижи за вас – и си отиде.
– Можеш ли да намериш кон? – попита Джо. – Имам предвид полицейски кон?
– О, да, сахиб, винаги има полицейски коне.
– Защо не вземеш един и не дойдеш пак тук след четвърт час. Уморих се да говоря с войската – бих искал да разгледам географията.
– Географията?
– Искам да кажа очертанията на терена. Разведи ме и ми покажи някои неща. Покажи ми брода, където госпожа Симс-Уорбъртън е била удавена. Покажи ми клисурата, от която госпожа Форбс е паднала, и мястото, където Джоун Кармайкъл се е натъкнала на змията – ще ми се да ги разгледам по-отблизо.
Наурунг скоро се върна върху тромав кон, внос от Австралия, който в Британска Индия използваха като работно животно. Джо възседна своя и двамата поеха заедно към брода, но докато яздеха, Джо чу тихия тропот на галопиращи копита, приближаващи зад тях, спря и срещна страдалния поглед на Уилям Съмършам.
– Сандиландс – каза той, – боя се, че ви задържам. Дали ще ми отделите няколко минути? Надявах се да ви настигна. Има едно нещо, казват, което не можеш да си купиш в Индия, колкото и да си богат, и то е уединението. Това, което искам да ви кажа, изисква уединение.
Той извърна поглед към Наурунг, който тактично бе изостанал отново, и продължи:
– Тук сте, предполагам, за да разследвате… смъртта… на жена ми. Така ли е?
Джо се подвоуми какво да отговори, тъй като не беше сигурен доколко бе склонен да бъде откровен с този абсолютно непознат човек, като накрая отвърна:
– Тук съм, за да разследвам смъртта на жена ви, но също така съм тук и за да разследвам свързаните убийства, каквито започваме да смятаме, че може да се окажат, на други жени, на други съпруги на офицери от бенгалските сиви, връщайки се няколко години назад. Връщайки се всъщност към период отпреди войната.
– Мислите, че са свързани?
– Не знам какво мисля, но това подозрение, дори предположение, ми идва в ума. Забележете – всички те са били съпруги на сиви офицери и всички са умрели през март.
– Всички са умрели през март! Не го знаех.
– Може да е маловажно, но ако питате мен, не мисля, че е така. Освен това, честно казано – не забравяйте, че съм тук от много скоро. Но такова поне е общественото мнение.
– Вземете под внимание и заключението за самоубийство. Мога ли да ви попитам съгласен ли сте с него?
Джо пак се поколеба.
– Съвсем искрено – отговори той, – не съм.
– Аз също – сподели Уилям Съмършам. – Имам повече основание от когото и да било да смятам, че подобен акт би бил абсолютно немислим. Абсолютно. За мен беше ужасно и поразително, но в началото, като всички останали, го приех. Може би само засега, но има твърде много…
– Твърде много? Щяхте да кажете…?
– Твърде много нелогични неща. Първо, аз бях разстроен. Аз бях глупав. Вероятно бях егоист, но фактът е безспорен – ако не става дума за самоубийство, тогава става дума за убийство. Предполагам, че не бихте го отхвърлили или оспорили?
– Не – каза Джо. – Не бих.
– А при тези обстоятелства кой е главният заподозрян? О, не бива да ви е неудобно от мен – знам кой е главният заподозрян. Очевидно аз. Когато се случи това страшно нещо, за мой срам най-много от всичко бях загрижен да отхвърля подозренията от себе си. Бог знае защо! Може би не съм твърде смел. Дори бях притеснен, че ще се потвърди заключението за самоубийство, но тогава наистина осъзнах колко непочтен съм бил към Пеги.
– Нека допуснем за момент – каза Джо, – че се е стигнало до алтернативното заключение за убийство. Позволете ми да ви задам няколко рутинни полицейски въпроса.
Уилям Съмършам се изсмя с половин уста.
– „Просто рутинно, нали разбирате… много ми се иска да ви изключа от разследването“ – правилно ли схванах думите ви?
– Да, ако така ви харесва. Кажете ми – жена ви имала ли е неприятели? Някой имал ли е причина да се оплаква от нея? Реална или измислена?
– Не. Категорично не. Никога. Тя беше олицетворение на благородството – гласът му заглъхна. – Хората често го казват, когато някой почине, но при нея бе истина – тя нямаше никакви неприятели. Убеден съм, че действително всички я обичаха – и рече в заключение: – Обичах я и аз. Трябва да го разберете.
– Преведете ме отново през онази вечер. Или по-скоро, кажете ми правилно ли съм разбрал – отишли сте да работите в кабинета си и през това време са ви наблюдавали от двора. Вратата ви е била затворена, но прозорецът отворен. Правилно ли е дотук? Жена ви е отишла да се къпе. Ваната й е била напълнена. Приготвяли сте се да излизате на вечеря, а след това да поиграете? Така ли е? Започнете от този момент.
– За известно време чувах как Пеги дава нареждания на своята айя – каза й коя рокля да извади, – а после се отправи, пеейки към банята. Сандиландс, тя пееше! Аз се опитвах да впиша тримесечните постъпления преди събота и неделя – винаги е проблем, а аз винаги оставям нещата за последния момент – мрачна усмивка. – След малко изведнъж осъзнах, че не я бях чул от дълго, от много дълго време. Започнах да се ядосвам. Имах нужда да се обръсна, да се приготвя за вечерта. Когато години наред си бил ерген, малко дразнещо е да споделяш банята дори с някого, когото обичаш.
Отидох и пробвах вратата на банята. Беше заключена. Крайно необичайно. Почти никога не я заключваме. Потропах силно и казах нещо от рода на: „Побързай, Пег, нямаме цяла вечер на разположение.“ Нещо от този род. Не получих отговор и се притесних. Помислих, че може да е припаднала. Винаги пълнят ваната с прекалено гореща вода. И тогава се сетих, че тя, че тя… – Съмършам не бе в състояние да продължи.
– Вижте, Съмършам, не бива да ми го обяснявате подробно. Знам, че е била бременна.
Съмършам го погледна с изненада, но продължи нетактично:
– Е, да, не мога да кажа, че съм твърде наясно с това състояние, но ми мина през ума, че може да е загубила съзнание или каквото там им става на жените, когато са бременни. И тогава обезумях. И двамата толкова силно искахме това дете. Не можех да понеса мисълта, че се е случило нещо нередно. Извиках и ударих по вратата и щом пак не получих отговор, я разбих.
Първо видях, че прозорецът е отворен. Доста нависоко е – струва ми се, че первазът трябва да е на пет стъпки от пода, а столчето, което използваме в банята…
Джо усети, че сълзите напират. Той протегна утешително ръка, а с другата го потупа по коляното.
– Спокойно – продума той.
– Съжалявам. Но, по дяволите! Пеги седеше на това столче, когато се подсушаваше. И сега то беше под прозореца, а преди дори да забележа Пеги, видях, че на столчето има кръв, а на перваза на прозореца – кърваво петно. И в този миг я съзрях мъртва в пълната с кървава вода вана. Ужасна, ужасна гледка! Никога няма да се изтрие от ума ми. Затворя ли очи, виждам я да лежи там… Китките й бяха прерязани до кокал. Казаха, че вероятно е била мъртва почти от един час.
– Слугите ви не са видели нищо? Не са чули нищо?
– Не.
– Кажете ми, Съмършам – ако се върнете мислено към времето преди шест часа, към времето преди тя да умре, може би доста преди това, – имало ли е някакви гости в къщата? Индийци или англичани?
– О, мили боже! Не си бях вкъщи до към три следобед. Пеги каза, че свещеникът се е отбил сутринта. Тя излезе да обядва с две приятелки. Следобеда не е имало никого, мисля. Но индийци? Вижте, по-добре говорете с моя кхидаматгар. Местните през целия ден влизат и излизат от кухненските помещения. Доставят разни неща, продават, взимат прането. С Пеги във всички случаи не бихме ги видели.
– А когато започнахте да разбирате, че става дума за убийство, подозренията ви не паднаха ли върху някой от прислугата?
– Не. Как да ви го обясня? Това не е индийско престъпление. Хората имат определена представа за Индия – похотливи мургави мъже се опитват да навредят на целомъдрени бели жени. О, да, знам, че така е ставало в метежа, но тогава е било лудост. Един индиец веднъж ми каза: „Пагубен вятър премина през страната.“ Смъртта на Пеги бе обмислена постъпка. Не беше импулс. Извърши я някой, който искаше да я нарани. Да я нарани по твърде личен начин. И пак ви казвам, не мисля, че това е работа на индиец.
Слугите ми, доколкото съм го обсъждал с тях, а аз почти не съм, бих казал, смятат, че това деяние не е от този свят…
– Да, чувал съм го – рече Джо. – Но вижте, ясно е, че е убийство, че не е дело на местен – остава ни версията за европейски убиец. Приемате ли я?
– Какво друго мога да приема?
– Още един въпрос, Съмършам, и когато ви казвам, че сме длъжни да питаме за тези неща, вярвайте ми – бяхте ли щастливи заедно?
– Щастливи? Да, бяхме щастливи. Бях почти двайсет години по-възрастен от нея, но мисля, че тя ме обичаше. Тръпнеше от вълнение, че ще си имаме дете. И двамата се вълнувахме. И двамата бяхме решили същия ден да съобщим новината. Тя щеше да пише на родителите си.
В миг сълзите рукнаха.
– Не би било прекалено, ако кажа, че за мен тя беше всичко на този свят. Сигурно ще ви прозвучи доста глупаво, но аз й пеех „Ани Лори“._ О, тих и сладък бе гласът й, като лъх на летен повей. Всичко беше тя за мен. И за хубавата Ани Лори и живота си бих дал._
На Джо му мина през ума, че може би за първи път от смъртта на съпругата си Уилям Съмършам беше намерил сили да сподели с някого чувствата си и въпреки своята решимост да остане безпристрастен, Джо изпита дълбоко съчувствие към него. Полицаят се беше нагледал на много страдания и тежки загуби – неохотно бе станал познавач – и в този момент би заложил едногодишната си заплата, че скръбта, разкрила се пред очите му, бе непресторена. Изчака своя събеседник да овладее емоциите си и продължи внимателно:
– Съмършам, надявам се, че с това няма да оскърбя паметта й, а също и вас няма да засегна, но трябва да ви попитам – имало ли е друг мъж в живота й? Някога имало ли е друг?
– Очаквах този въпрос и ще ви кажа направо – не. Питайте когото искате. Всеки ще го потвърди.
Докато разговаряха, конете вървяха раван, но сега Уилям Съмършам спря коня си, обърна се към Джо, поглеждайки го сериозно, и каза:
– Още нещо, Сандиландс, нещо ужасно странно, което досега не съм споменавал пред никого. Не съм сигурен, че някой би му обърнал внимание. Факт е, че Пеги имаше панически страх от кръв. Не понасяше и най-малкото порязване на пръста, както и кръв от носа – на маскарад, в чието организиране Пеги участваше, на едно от децата му потече кръв от носа – съвсем обичайно е за тях, – но тя не можа да го издържи. Изписка и изтича навън! Ако е искала да посегне на живота си, абсолютно не би го сторила по този начин. А ако някой я е убил, като е прерязал китките й и я натискал, докато ваната се напълни с кръвта й, тогава това е най-жестокото и пресметнато убийство, което е могъл да роди мозъкът му! Защо, Сандиландс? Защо?
Глава 6
Настъпи дълго мълчание, нарушено най-накрая от Съмършам.
– За бога, Сандиландс – направете каквото можете! – и той обърна понито и отпраши в лек галоп, без да продума повече.
Наурунг се приближи до Джо.
– Сахиб е много тъжен заради смъртта на жена си. Може би трябва да заключим, че със сигурност не я е убил той… – Наурунг остави изречението недовършено, така че то се превърна във въпрос.
– Нищо подобно не бива да заключаваме! Разпитвал съм не един и двама опечалени съпрузи, обляни в сълзи и в бурен изблик на чувства, призоваващи полицията към наказание, а после откривам отпечатъците им по ножа или сопата. И странното, Наурунг, е, че сълзите и мъката са искрени. Не – Уилям Съмършам засега трябва да остане главен заподозрян.
Наурунг се замисли за момент, но после кимна в знак на съгласие и двамата продължиха обиколката.
Завивайки по „Пласи Стрийт“, Наурунг посочи една табела върху стълб на врата. „Терънс Халоран. Медицински корпус на индийската армия.“ Гарнизонният доктор.
– Очакват ви, сахиб.
Джо подаде картичката си на един слуга, който излезе да го посрещне и веднага го покани да влезе в кабинета на доктора, където той седеше, обграден от остатъци от обяд. Беше приветлив ирландец, поздрави Джо като стар приятел и с подвиквания разпореди да изнесат остатъците от обяда и да сервират кафе.
– Надявах се, че рано или късно ще се запознаем – каза той. – Силно съм заинтригуван да ви помогна с каквото мога в разследването. Допускам, че сте дошли да поговорим за Пеги Съмършам. Не че имам да ви кажа нещо особено, което не е в доклада. Предполагам, че сте го чели.
– Остана ми време само да го прелистя набързо – каза Джо, подбирайки документите от папката. – И така, имате ли нещо против да разгледаме случая заедно, докато аз проверявам фактите, това доста би ми помогнало. Особено сега, когато съм се запознал с мястото на смъртта.
– Не, разбира се. Давайте. Добре е обаче от самото начало да уточня, за да сте наясно, че не съм патолог – аз съм военен лекар, нищо повече. Никога не е влизало в задълженията ми да правя аутопсии. Аз съм повече по зашиването на хората, не по разчленяването им!
– Да, разбирам – каза Джо. – Във вашите показания твърдите, че слугата ви е извикал да отидете в къщата на Съмършам?
– Да. Тук имам телефон и управителят се беше обадил да предаде вестта. Слугата ми бе приел съобщението. Аз бях излязъл до „Виктория Роуд“ 12 – съмнение за морбили – и той дотърча да ме открие. Когато пристигнах, беше около осем без петнайсет.
– Можете ли да кажете в какво състояние заварихте трупа, когато отидохте?
– Както съм посочил, първоначалното трупно изстиване беше преминало, така че смъртта не бе настъпила непосредствено преди моето пристигане. Но нямаше признаци и за мъртвешко вкочаняване, затова бих определил, че смъртта се е случила по-малко от два часа преди осем без петнайсет.
– Нейната айя посочва, че за последен път е видяла госпожа Съмършам жива в шест часа.
– Да. Смятам, че е умряла много скоро след това. Невъзможно е да се изчисли по съсирването на кръвта, защото температурата на водата би я размила. Кръвта беше още течна, когато видях жената.
– Забелязахте ли нещо странно в раните, които са причинили смъртта?
– Да, разбира се, че забелязах! – отговори Халоран. – Но както Бълстроуд неведнъж е подчертавал пред мен, моята работа се свежда единствено до установяване на причината на смъртта, а причината на смъртта беше съвсем очевидна – загуба на кръв. Клетото момиче е умряло от загуба на кръв.
– Но не ви ли направи впечатление нещо необичайно в посоката на раните? – настоя Джо. – В сведенията не споменавате за тях.
– Разбира се, че забелязах нещо необичайно. Както и госпожа Дръмънд. Не съм го посочил в сведенията, защото Бълстроуд ми каза да не си губя времето в теоретизиране, но ако сте готов да ме изслушате, ще го споделя с вас. Имаше три аномалии. Първо, нямаше пробни рани.
Джо го погледна въпросително и той обясни по-подробно:
– Ако някой тръгне да си прерязва китките, обикновено той си нанася няколко пробни рани на едната китка – просто за да се почувства сигурен, да прецени колко сила ще му е нужна. И казвам „той“, защото това е мъжки метод. Не се сещам някоя жена да го е правила… Второ, посоката и силата, с която са направени раните, са особени. Човек открива, че едната е направена с по-малко сила от другата. Пеги си е служила с дясната ръка. Струва ми се, че първо си е прерязала лявата китка, после е преместила бръснача в по-слабата ръка и е посегнала на дясната китка. Вторият разрез трябва да е бил по-колеблив при шока от течащата кръв. Посоката също не е обичайна. Покажете ми как бихте го направили – хайде, прережете си китките с това – каза той, подавайки на Джо хартиен нож.
Полицаят направи два разреза през китките си.
– Точно така. При всяка китка посоката е от външната страна към вътрешната. Раните на Пеги бяха от външната към вътрешната страна на лявата китка и от вътрешната към външната страна на дясната. Опитайте така. Невъзможно, нали? Е, едва ли е невъзможно, но е малко вероятно, ако се самоубиваш. Когато слагаш край на живота си, разни измислици как да боравиш с ножа ще са последното нещо, което би ти дошло на ума, бих казал.
– А третото? – попита Джо.
– Използваната сила. Вярно, че Пеги беше здраво момиче, но твърде се съмнявам, че би могла да прояви такава сила. Китките й не бяха просто прерязани – ръцете й бяха почти отрязани.
– Благодаря ви, Халоран – каза Джо, драскайки в бележника си. – И накрая можете ли да ми кажете нещо за отпечатъците по врата й? Те се виждат дори на снимките, които госпожа Дръмънд е направила.
– Отпечатъци от пръсти и палец. В доклада успях да засегна този въпрос, ще го видите. Когато подчертах, че не би могло да е самоубийство, Бълстроуд изтълкува отпечатъците като доказателство, че Съмършам се е опитал да я удуши, преди да й пререже китките.
– По ваша преценка следите съвпадат ли с опита за удушаване?
Халоран повдигна рамене.
– Не, освен ако Съмършам не е уродлив и китките му не са обърнати наопаки. Вижте – каза той, като се изправи на крака и застана зад Джо. – Имаше отпечатъци от палци, оставени преди смъртта тук отзад на раменете и отпечатъци от пръсти отпред в основата на врата – докторът показа хващането. – Човек не би се заел да души жена си по този начин.
– Но точно по този начин човек би държал една гърчеща се жена във вана с вода, докато не умре от загуба на кръв.
– Така е. Ще ви кажа и още нещо, Сандиландс. Ако сте оглеждали стаята, сигурно сте забелязали петната?
Джо кимна.
– Трябваше да ги видите, преди да ги изчистят! Стените бяха целите изпръскани. Очевидно тя се е мятала и е размахвала ръце в агония. Според римската традиция, когато посягаш на живота си, не се държиш така. Седиш си спокойно и чакаш края, изпълнен с възвишени мисли.
– Ако някой те убива обаче, при всички положения крещиш. Ако и двете ръце на убиеца са на гушата ти, нищо не те спира да крещиш. И дотърчават слугите и съпругът ти.
– Не и ако неизвестният извършител ти е запушил устата – каза Халоран. – Това не бихте могли да го разберете от фотографиите, колкото и добър да е обективът „Кодак“ на госпожа Дръмънд! Имаше ожулени места при ъгълчетата на устата й, ожулени места, съответстващи на използваната кърпа за запушване на устата. След деянието кърпата е била отстранена, защото не беше намерена.
– Последен въпрос – рече Джо. – Вие не сте правили пълна аутопсия, както разбирам – чудя се дали сте знаели, че Пеги Съмършам е била бременна?
Халоран се отпусна в стола си, а изненадата му беше явна.
– Мили боже, не! – възкликна. – О, не! Колко противно! Не, тя не беше идвала на консултация при мен. Нормално… жените обикновено изчакват, докато не са абсолютно сигурни. Ужасна вест, Сандиландс! Бълстроуд настояваше да се погребе – тук не разполагаме с трийсет часа преди разлагането както в Лондон и причината е съвсем очевидна… – гласът му заглъхна и той погледна развълнувано през прозореца, потънал в мисли.
– Мисля, че не го е споделяла с никого, освен със съпруга си, така че не е изненадващо – каза спокойно Джо. – И ми се струва, че не е лошо засега да си остане между нас.
– Разбира се. Ясно е защо – съгласи се в миг Халоран. – Вижте какво, Сандиландс, под сурдинка казано, встрани от моите компетенции – клетото момиче е било убито, и двамата го знаем, и аз много се радвам, че някой най-накрая го е разбрал. Носи се слух, че го дължим на Нанси Дръмънд. Прав ли съм? Храбро момиче! Привлякла е благосклонното внимание на губернатора, а сега и вашето. А това означава, че и аз съм заинтригуван, честна дума!
След като му благодари за отделеното време и взаимно изразявайки надеждата, че „някоя вечер можем да се видим в Клуба… винаги ми е приятно да науча клюките от Лондон…“, Джо продължи своята обиколка.
Най-напред Наурунг го заведе до опасната планинска пътека, на която се беше подплашил конят на Шийла Форбс. Джо слезе от коня на мястото, където бе станал инцидентът, и лягайки на земята, надзърна от крайчеца на скалата в пропастта отдолу. Зашеметяваща височина, отбеляза той, без омекотяващ сипей, по който една дебело облечена мемсахиб би могла да подскача доста метри надолу между ръба на урвата и речния бряг. Обрамчена от пепелявите брегове, реката лъкатушеше като тлъст смок и Джо потръпна, щом извика във въображението си сцената отпреди десет години, когато госпожа Форбс е паднала с писъци в тази бездна. Представи си я с тежките предвоенни одежди за езда, как внезапно бива хвърлена от дамското седло и полита с главата надолу към смъртта.
Самото място бе пропито от много стар ужас. Може и да беше упорит полицай, но Джо призна пред себе си, че го избива пот от страх. Внимателно изпълзя назад, стигна до пътеката и се изправи.
Наурунг го погледна и отбеляза:
– Това е адски лошо място. Конете не го обичат.
– Тук и аз не бих спрял за пикник. Какво ще кажеш да разгледаме наоколо.
Той се обърна и хвърли поглед на пътя, който бяха изминали от гарнизона.
– Доста хора минават по тази пътека, както изглежда, но тук, около петдесет ярда от началото, тя се стеснява и група ездачи трябва да се раздели и да продължи в колона по един – той погледна на север. – А след тази чупка, където пътеката върви точно по протежение на пропастта между ръба и онази голяма скала, има още сто ярда – дали са сто? – и тогава имаш възможност да се събереш с приятелите си. Наурунг, подай ми сведенията, моля те! Би било интересно да видим къде точно в колоната се е движила Шийла Форбс. Бълстроуд отбелязал ли го е?
– Не, сахиб, но мисля, че един от свидетелите го споменава.
Джо намери страницата и седна на сянка до скалата да прочете описанията на случката, направени от приятелките й, с които беше яздила.
– Това е интересно, Наурунг. Съпругата на майор Ричард сън, Ема, казва следното:
„Шийла яздеше собственото си пони Роуън – никога не яздеше друго – и почти веднага започна да изостава. Подвикна ни, че Роуън накуцва с единия заден крак и тя ще слезе да го погледне. Даде ни сигнал да продължим без нея. Трябва да е било някакво камъче, забито в подковата, тъй като тя се качи на седлото и пое напред. Но сега беше на около четвърт миля зад нас. Помахахме й и препуснахме нататък, като се надявахме, че ще ни настигне. И без това се приближавахме към бавната отсечка, отсечката, при която пътеката се стеснява и се налага да се движим един зад друг, а щом заобиколихме скалата, я изгубихме от поглед. Всички преминахме тесния участък и се събрахме, за да изчакаме Шийла да се покаже от завоя. Не се показа. Последва невероятно страховит писък. Конят цвилеше и ние осъзнахме, че сигурно се е случило нещо ужасно. Върнахме се, а там стоеше само Роуън, до пътеката, треперейки. Никаква следа от Шийла. Кати Браунлоу погледна от ръба на скалата и извика: «Ето я! Виждам я!»
Двама от компанията се върнаха в гарнизона за помощ, а останалите трима потърсихме проход към брега на реката. Докато се оглеждахме отчаяно на всички посоки, се натъкнахме на един садху откъм пътя…“
– Садху? – попита Джо.
– Да. Странстващи свети хора и ще ви кажа, че на мен не ми харесват. При цялото им ритуално къпане те са мръсни хора. Някои, предполагам, наистина търсят просветление, а мнозина стоят на един крак часове, дори дни наред. Но аз, а и не само аз, смятам, че са долни мошеници, които взимат каквото могат от лековерните – предимно от жените, – а това, което им дадат, го харчат за опиум или хашиш. Мажат лицата си с пепел от дървени въглища и шафран. Носят малка кесийка на връв и нищо друго. Наистина са голи – много противно. Аз ги пъдех, също и татко. Покриват телата си с пепел и жълта боя и не са любезни към жените. О, лоши истории се носят, но те са свети хора и трябва да им се позволява да се държат така както винаги са се държали.
Джо продължи да чете.
„Той ни обясни как да се спуснем до реката. Не говореше английски, но за щастие Кати се оправя малко на хинди и това, изглежда, свърши работа. Дадохме му четири ани1212
1 ана – 1/16 от рупията. – Бел.прев.
[Закрыть] и го попитахме дали е видял нещо. Той отвърна, че всичко е видял. Нещо на пътеката подплашило коня – навярно змия – и той хвърлил Шийла от седлото.
Тогава изобщо не ни хрумна, че просякът би могъл да бъде отговорен. Не направи опит да се скрие, което лесно можеше да стори в тази местност – искам да кажа, че сред скалите цяла дивизия ще укриеш, – и наистина много ни помогна. За садху като него. Предложихме му още четири ани и той се съгласи да се върне с нас в гарнизона и да даде свидетелски показания.“
– И така нататък… Забелязвам, че показания от просяка няма! Не съм изненадан. Сигурно е взел анитата и е избягал – Джо поклати глава и се усмихна на доверчивостта на жените. – Все пак Ема е добър свидетел. Също и смело момиче. Успяла с приятелките си да слезе до реката и намерили Шийла, или по-точно тялото на Шийла. Изглежда, че тя внезапно умряла от счупване на врата. По моему това обяснява почти всичко, което ни беше нужно да знаем. Ще ми се само да поговоря със съпруга й, за да изясним нещата докрай.
– Съгласен ли сте, сахиб, че става дума за нещастен случай? Сега, когато видяхте опасностите на мястото…
– Не, Наурунг. Нито пък смятам, че някакъв зъл призрак е извършил жертвоприношение, макар че на това място е изкушаващо да си го представиш. Не – госпожа Форбс е била убита. Преднамерено, обмислено и много хладнокръвно!
Те се качиха пак на конете и следваха същата пътека още пет мили, докато не стигнаха до кръстопът на един от главните пътища за базата, път, който внезапно свършваше на брега на реката и продължаваше оттатък реката на север в посока към Калкута.
– Това не е главният път на север, нали? – попита Джо, зървайки малката единична лодка, която пренасяше пътници и тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да пресече реката.
– О, не. Десет мили надолу по течението има по-голям път и мост. Този път хващат хората, когато отиват в село Джалпани, на две мили отвъд реката.
Джо видя как лодката се приближи бавно към тях, караше я един индиец, гребейки с двете весла. Беше с гръб към тях, но лесно успяха да забележат лицата на двете индийки в лодката. Джо напрегна взор, щом лодката стигна до средата на реката.
– Някъде там ли е бил коженият сал, когато е потънал?
– Да, сахиб. В центъра. На около четирийсет ярда от тук.
– Англичанките от гарнизона често ли прекосяват реката на това място?
– Не. Много рядко. Обикновено нямат причина да я прекосяват тук. Нямат работа в Джалпани. Ако излязат на езда, стигат до мястото, дето ви го показах, пет мили на юг, и там има път, който се разклонява към гарнизона, сахиб.
– Тогава какво, по дяволите, е правила тук госпожа Симс-Уорбъртън, рискувайки живота си на този сал от волски кожи?
Джо въздъхна. Горещината започваше да го уморява, а силното сгъстяване на смъртта го разстрои. Касапницата на Западния фронт го отврати и унижи като всеки друг боец, участвал във войната, но разследването на убийствата на мемсахибите му влияеше различно. Те не бяха войници, очакващи всеки миг смъртта; те бяха напълно обикновени жени, някои щастливи, други тъжни, явно нито една не беше забележителна, и всички загинали при странни обстоятелства. Не бяха ли те просто случайни жертви на своята среда? Хората продължаваха да му казват: „Разбира се, Индия е опасно място, Джо. Отваряй си очите за…“
Но никой не бе споменал лодки от волски кожи.
– Ей там под онова дърво има хладно местенце, Наурунг. Дай да прегледаме още веднъж сведенията за Алиша Симс-Уорбъртън, какво ще кажеш? И така – решение на следователя: удавяне при инцидент. Да започнем от самото начало, защо е преминала реката? Ето обяснението на нейния съпруг, адресирано до следователя, когото той явно познава, тъй като се обръща към него със „Скъпи Уилфрид“. То май хвърля известна светлина: „Проклинам деня, в който някой й каза, че там има люпило пеперуди на име «Траурна мантия».“ Каква ирония, не смяташ ли?
