Текст книги "Дамски кинжал"

Глава десета

С ужасяваща неумолимост върху главите им се стовари голата истина, че тази нощ трети човек не беше спал в леглото си. Джеймс повика един хавилдар и нареди фортът да бъде претърсен основно. Госпожица Кобленц трябваше да бъде доведена при него, независимо къде е била намерена и какво е правила. Бети и Грейс излязоха да помогнат в търсенето и оставиха в празната стая на Лайли сами Джо и Джеймс, които се гледаха отчаяно в пълно мълчание. Вече нямаха друг избор, освен да приемат истината, че Лайли също беше изчезнала по някое време предишната нощ.

Поглеждайки отново писмото на Искандер, макар че вече го беше научил наизуст, Джеймс каза:

– Той споменава за един заложник. Не казва, че взема и Лайли със себе си, а както ти е известно, Джо, пущуните не постъпват така. Не би навредил и по никакъв начин не би причинил неприятности на Лайли или на някоя друга жена. По дяволите! Разузнавачите са навън. Патрулът на Еди тръгна преди десет минути. След един час ще изпратя още един, а един час по-късно още един. Ще претърся основно хълмовете, докато открия Искандер и бандитите му. За момента това е всичко, което можем да направим.

– Това не е съвсем всичко – чу се уверен глас при вратата зад тях и Фред Мор-Симпсън влезе в стаята. – Научих от Бети, че през нощта нашите афгански приятели са офейкали и ти искаш да ги намериш. Ако е толкова спешно, вероятно бих могъл да помогна.

Джо и Джеймс се спогледаха и Джо кимна в знак на съгласие. Джеймс изложи накратко проблема пред Фред и му подаде писмото на Искандер, като добави, докато той го четеше:

– Освен Ратмор изглежда, че са взели със себе си и Лайли Кобленц, така че в крайна сметка се е създала такава ситуация, от която тези хълмове ще има да се тресат още сто години.

– А междувременно, предполагам, че ти възнамеряваш да се нанижеш на сабята си – рече рязко Фред. – Разбирам защо би го направил. Но трябва да ти напомня, че все още разполагаме с няколко дни, през които можем да действаме, и накарай ме да млъкна, ако искаш, но можем да подходим към проблема от два фронта. Първо, трябва да се опитаме да се свържем с разбойниците, а това означава, че трябва да открием къде се намират. Очевидно ти правиш всичко възможно на земята, но е време да стъпиш в двадесети век. Какво ще кажеш за малко подкрепа от въздуха? На база в Мирам Шах във Вазиристан има няколко разузнавателни самолета. Можем да им изпратим телеграма през Пешавар и да поискаме да изпратят един самолет. Две очи могат да огледат много квадратни мили от хиляда метра и да видят неща, които ти не можеш да видиш от земята. Тези самолети са толкова малки, че могат да кацат на футболното игрище тук, ако махнете вратите, или пък на шосето, дори там като че ли ще е по-добре.

Джеймс обърна измъченото си лице към тях.

– Защо изобщо не се сетих за това?

– Средновековно мислене, приятелю – каза Фред. – Не е за учудване в тази проклета средновековна страна!

– Това наистина би могло да помогне – каза Джеймс. – Благодаря ти, Фред. Ще накарам някой да те заведе в свързочната стая. Линиите все още работят. Те не са прекъснали жиците и можеш да се свържеш директно с Пешавар. О, между другото, изпратих телеграма на форта в Ланди Котал – той е на половината път до Кибер, Джо, – да следят за появата им и да задържат афганците, когато се опитат да преминат през прохода. Засега не са се появявали, но те ще ни се обаждат на всеки час, за да ни кажат дали има развитие. Но ти спомена за два фронта, Фред?

– Да, другото разрешение, изглежда, е да направим както Искандер настоява. Да открием кой е убил Земан, ако изобщо има такъв. При това трябва да действаш бързо, момче, защото списъкът ти със заподозрени намалява с тревожна бързина! Миналата нощ в крилото за гости имаше девет души, чиито имена можеха да бъдат в списъка на заподозрените, а сега са останали само шест. И то ако Бъроус е все още тук някъде. Някой проверил ли е? Ако го няма, тогава Джо ще е единственият, който е останал, и той ще оглави списъка. Но минавало ли ви е през ум едно нещо? Ами ако злодеят е Ратмор? Ако питате мен, аз бих заложил парите си за него. Лесно се пали, ревнив е. Макар че според мен той няма достатъчно ум в главата за такъв висш пилотаж… Както и да е, той е пленник и не може да отговаря за себе си. Но да допуснем, че се окаже виновен? Тогава какво?

– В такъв случай изобщо няма да предприемаме нищо – каза Джо. – Просто ще чакаме Искандер сам да си изцапа ръцете вместо нас.

– Звучи като най-доброто от всички разрешения – рече весело Фред.

– Престанете! – скара им се Джеймс. – Това са глупави предположения! Казах ви какво ще стане!

– Аз пък ти казвам, че това няма да стане! Извикайте самолетите – рече Джо. – Хайде, Фред, да накараме онези лентяи в Пешавар да се поразмърдат.

Дърмот Фицморис Бенсън, първи барон Ратмор, се измъчваше както в социално отношение, така и физически. Натоварен официално с важна търговска мисия, той беше твърдо убеден и същевременно възмутен, че с него не се отнасят с полагащото му се уважение. Обвиняваше за това Джеймс и до известна степен Джо. Беше на мнение, че Земан, а също и Искандер не му бяха засвидетелствали уважението си. В края на краищата не беше очаквал туземците да се държат като равни с него. Задникът му със задник! Ще ми цитира Киплинг!

Още повече, че сега към неговите социални притеснения се прибави и физическата болка, а това още повече го измъчваше. Една бележка, написана на лист от хартията за писане на форта, го викаше на среща с Лайли. Тя беше в джоба му. Нямаше нужда да я вади пак. Знаеше я наизуст. „Защо да не се срещнем в единайсет при задния вход на крепостта? Л.К.“ Лайли Кобленц. В това нямаше никакво съмнение. Но на уговорената среща вместо Лайли се явиха двама афганци. Бяха облечени мизерно – с дълги, покрити с прах ризи върху торбести панталони, бяха с почернели от вятъра ястребови лица и никак не се церемоняха!

Когато приближи портата, две силни ръце го дръпнаха отзад за краката, на устата му беше завързана здраво една кърпа, през която дишаше трудно, а върху главата му беше метната друга. Въпреки солидното тегло беше измъкнат през вратата и качен на гърба на чакащ кон, който съвсем не беше кротък. Непрекъснато си извръщаше задницата и изпъваше гръбнак. За миг успя да види, че конят е сив и гледаше доста свирепо с бялото на очите си. Лордът беше твърде посредствен ездач и веднага си каза: „Няма да мога да се задържа върху това нещо! Ще ми счупи врата!“ Но скоро разбра, че опасностите за него са много и не идват само от коня. Краката му бяха здраво завързани с кожени връзки под корема на животното. Пъхнаха му юздите в ръката и след като някой плесна коня по задницата, той се понесе в тръс, придружен от двама, а може би трима ездачи. По шума Ратмор разбра, че отначало вървяха, след това преминаха в тръс и накрая в лек галоп по каменист терен. Под копитата хвърчаха камъни и се изкачваха по някакво дере.

Похитителите му непрекъснато си говореха нещо шепнешком помежду си. Един ездач се изравни с него и каза с тих глас, който едва се чу през шума от копитата и падащите камъни:

– Добро утро, лорд Ратмор, предполагам, че вече е сутрин. Съжалявам за причиненото неудобство. – Една ръка се протегна и кърпата беше свалена от главата му, разкривайки лицето на Искандер Хан. – Хълмовете са пълни с орди – каза той, посочвайки към групата конници, които се бяха събрали около тях и му се хилеха насреща.

Със зачервено лице Ратмор успя да си поеме дъх и се обърна към Искандер:

– Тази работа няма да ти се размине! – каза той. – Не знам каква игра си започнал, но ще си платиш за това! – Прииска му се да беше измислил нещо по-оригинално и добави: – Като начало, кажи ми какво става, по дяволите?

– Мисля, че здравият разум ви е напуснал, лорд Ратмор! Не е нужно да ви обяснявам. И за най-глупавия е ясно, че вие сте отвлечен и че сте заложник. Заложник, който трябва да гарантира изпълнението на едно условие, което аз поставих пред майор Джеймс Линдзи.

– Накъде, по дяволите, вървим? – попита Ратмор.

– Името няма да ви говори нищо. Отиваме до едно място наблизо. В тези хълмове има много такива „места“ и никое от тях не се посещава от англичани. Удобствата в тях са различни, но ще направим всичко, което е по силите ни, да се чувствате като у дома си. При всички случаи няма да останете там дълго.

Ратмор вдигна нагоре глава и се развика:

– Помощ!!!

За негово голямо съжаление и унижение викът му беше посрещнат със силен смях. Без каквито и да било угризения ездачите продължиха да се носят напред. Беше ясно, че Искандер ги кара да бързат колкото може повече. Когато се съмна, един ездач предложи на Ратмор бутилка с вода, а друг му подаде шепа сушени кайсии. Като се изключи това, пътуването продължи в пълно мълчание и след като слънцето изгря.

Движеха се по път, който по-скоро приличаше на стръмна пътека, изсечена в черните скали. В подножието им течеше пенлив каменист поток, а над тях се виждаше тясна ивица синьо небе, в което се виеха ята птици. Вслушвайки се в тропота на копитата, Ратмор разбра, че неговата група е следвана от друга, но тъй като беше завързан, не можеше да се извърне достатъчно, за да види какво може да е това.

– Кой е зад нас? – попита той.

– Мисля, че не е индийската кавалерия, дошла да ви освободи, а някой, когото ще се изненадате да видите. Нека ви развържа. Оттук едва ли бихте могли да се върнете във форта. А ако сте толкова глупав да опитате, няма да минете и десет метра и ще станете мишена на някой джезаил за десет рупии, пълен с кой знае какво, а може и със сачми „Лий-Енфийлд“, ако имате късмет. Вие сте в така наречената „Свободна земя“. Това са бойци и овчари, но тук това означава едно и също. Те са напълно свободни и никак не се страхуват от вас, нито пък от това, че сте лорд, както сам ще имате възможност да се уверите. Сега ще спрем за няколко минути, за да ви запознаем с тях.

С тропот и дрънчене на стремена и оръжия конвоят спря на едно място, където пътеката се разширяваше и се спускаше към пенлив поток. Краката на Ратмор бяха развързани. Със схванати крайници и измъчван от болка, той се извърна на седлото, за да види групата, която се движеше зад тях. Двама афганци ескортираха една по-дребна фигура, увита в афганска наметка, която се смееше и разговаряше с придружаващите я бандити. Ужасната истина го накара да занемее от изненада и единствените думи, които успяха да излязат от устата му, бяха:

– Госпожице Кобленц! Лайли!

– Лорд Ратмор! Дърмот!

– Ти, малка предателко! Ти, малка развратнице! Ти си ме предала на тези проклети араби! Това е твоя работа. На какво, по дяволите, си играеш?

Лайли имаше много големи очаквания за пътуването си до границата. За нея това беше район, населен със свободни и може би опасни мъже, но със сигурност пълен с опасни ситуации. Тъкмо тук можеше да се запознае със суровия, неподправен живот. Далеч от условностите на американското общество, далеч от ограниченията в Симла, далеч от нормите и забраните, наложени от английското господство в Индия. Всичко й изглеждаше, както се беше изразил Джеймс, като едно „чудесно забавление“. Но без съмнение нейният ентусиазъм беше охладен от истинските опасности, с които беше свързан животът по границата, и след вечеря, когато разбра, че не може да заспи, тя излезе от стаята и се изкачи до крепостната стена. Седна тихо на нея, поклащайки крака. Огледа вътрешната стара крепост, а после погледът й се насочи към градините извън крепостните стени. По границата, поне привидно, цареше спокойствие. За момента. Лайли беше неспокойна и изнервена. Ставаше нещо, което тя не разбираше, нещо, в което тя, без да знае, беше замесена, а това, което никак не можеше да приеме, беше състоянието на неведение.

Точно пред погледа й беше задната врата на крепостта и застаналите при нея бдителни часовои. Този стар досадник Ратмор! Даде си сметка, че тъкмо той е причината да не може да заспи. Какво се беше опитал да й каже след вечеря, преди Искандер да му попречи? Някакви глупости да се срещнат при портата в единайсет. Това само по себе си не я беше обезпокоило, а по-скоро видът му – изпълнен със злорадство, заговорнически и напълно неподходящ за човек, който е бил отхвърлен по такъв решителен начин предишната нощ. Тук определено имаше нещо, което тя не разбираше. Едно беше сигурно – нямаше намерение да се приближава на по-малко от двайсет метра от задната порта.

Докато наблюдаваше, картината се промени. Появи се някаква неясна фигура, която влезе в кръга слаба светлина, която хвърляше лампата при вратата. Напрягайки зрение, Лайли успя да различи масивните рамене и тежката походка на Ратмор. („Викайте ми Дърмот“, беше я помолил настоятелно той.)

„Е, здрасти, Дърмот! – рече на себе си Лайли. – Какво си намислил?“

Но точно в този момент спокойната обстановка рязко се промени.

Двама мъже, които според Лайли бяха афганци, изскочиха от тъмното и без колебание се нахвърлиха върху разхождащия се напред-назад Ратмор. Метнаха му една кърпа на главата, извиха му ръцете на гърба и го помъкнаха към портата. Часовоите, чиито байонети проблеснаха на лунната светлина, задържаха вратата отворена, а след това и те излязоха навън.

– Мамка му! – рече Лайли, която обикновено не ругаеше често. За момент остана като парализирана. – Какво да правя? – Отвори уста да извика и да вдигне под тревога часовоите по стената, но после, спомняйки си за поведението на двамата долу, отново я затвори. Поколеба се още малко. Изглежда, че никой не забеляза какво ставаше. Беше очевидно, че часовоите участват в тази работа, каквато и да беше тя!

Джо! Трябва да извикам Джо!

Тя се затича надолу по стълбите с намерението да стигне безшумно до крилото за гости, но когато стъпи на земята, наум й дойде една много по-проста и много по-навременна идея. Камбаната за тревога! Нали Джеймс им беше показал едно въже, което висеше някъде тук? Въже, което беше вързано за старата камбана в кулата, а тя можеше да събуди целия форт, и то много по-бързо, отколкото докато отиде при Джо. Огледа се и видя влакнесто въже, което висеше от високото. Какво беше казал Джеймс? „Всички на палубата!“

Но когато посегна към въжето, една жилава ръка я хвана здраво през устата и тя чу Искандер да шепне в ухото й:

– Добра идея. Трябва да ми простите, госпожице Кобленц, но имам намерение да се измъкна с негово благородие лорда през задната врата и не искам да биете камбаната. Оставете форта да спи.

Стискайки я здраво за раменете, той бързо я изведе през портата и я качи на един кон, който чакаше наблизо. Лайли се опита да отвори уста, за да извика, но ръката му отново я затисна. Тя промени решението си и заби зъби в нея, като го накара, за свое голямо удоволствие, да нададе сподавен стон.

– Добре, госпожице Кобленц, но не е достатъчно! – рече гласът. – Сега слушайте! Тъй като вие сама избрахте да се набъркате в работите ми, ще трябва да участвате в тях още известно време. Ще ни придружите до хълмовете. Можете да го направите по два начина. Можете да яздите свободно, без да бъдете вързана и със запушена уста, като напълно ни съдействате. На вас няма да ви бъде сторено нищо лошо. Аз не вземам жени за заложници. Това обаче не се отнася за Ратмор, който е заложник. Неговото благополучие зависи от решението ви да се съгласите с първия предложен от мен вариант. Ако предпочетете втория вариант, Ратмор ще пострада. – В гласа му, спокоен и убедителен, прозвучаха студени нотки. – И ще направя така, че да станете свидетел на страданията му. Може би дори на смъртта му. Този човек не ми прилича на много издръжлив. Мисля, че само при вида на ножа за дране на кожи ще получи смъртоносен удар.

Очите на Лайли се разшириха и тя надникна безпомощно над голямата ръка на Искандер, която запушваше устата й.

– Кимнете с глава, ако приемате първия вариант – прошепна той.

Лайли кимна.

– Добре тогава. Ще оставя двама души да ви съпровождат и вие ще яздите най-отзад.

Той я пусна и й подаде юздите. Нагласи й за секунди стремената, даде шепнешком заповед на хората си и Лайли мълчаливо пое напред към началото на прохода Кибер. Ескортирана от двама ездачи, тя се понесе в тръс, премина в лек галоп и накрая в кариер, за да не изостава от групата. Луната изгряваше и за голяма нейна радост започна да осветява пътя й. Запита се как ли се оправя горкият Ратмор с кърпата върху главата и със завързани под корема на коня крака. „Старият глупак със сигурност си го заслужи, но не чак до такава степен“ – помисли си тя. От планините задуха студен вятър и Лайли потрепери. Докато седеше върху парапета на крепостната стена, който все още излъчваше топлина от жегата през деня, тя се чувстваше добре, облечена само с една блуза. Но сега си даваше сметка, че се насочват към планините, повечето от които все още бяха покрити със сняг, и колкото и енергично да яздеше, скоро щеше да й стане студено. Подложи на преценка обстоятелствата, в които беше попаднала. Беше облечена с пола-панталон и кожени ботуши, така че язденето не беше проблем. Конят също. Беше направо възхитителен. Лайли леко се усмихна, когато усети как мускулите му реагират на всяка нейна команда и на увереността, с която голямото сиво животно избираше пътя по каменистия склон, който изкачваха в момента. Огледа се, припомняйки си картите, които беше видяла. Фортът беше останал далеч зад тях на изток, а на запад се виеше зловещият Кибер. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от форта, за да не могат да бъдат чути, тръгнаха по асфалтирания път нагоре към прохода, но след като изминаха една-две мили, свиха вляво и поеха по една клисура, която оставаше незабележима за тези, които идваха от изток. Пред тях на пътеката ги очакваше конник. Когато се изравниха с него, той подхвърли някаква дреха на Лайли и продължи напред, без да каже дума.

Жилетка. Ако се съди по това, че още пазеше топлината, някой я беше носил до преди малко. Лайли сбърчи нос от миризмата на грубия афгански шаяк, но с благодарност я навлече, като държеше юздите със зъби, докато я обличаше.

Загърната в топлата дреха и успокоена от загрижеността на ездача, който й я даде и който според нея беше Искандер, Лайли започна да се отпуска и преживяването почти й хареса. Но тя нямаше намерение да бъде само излишният товар във влака, не, господине! Погледна към нощното небе и се опита да намери Полярната звезда. Щеше й се да беше слушала по-внимателно баща си, когато й обясняваше как да се ориентира по звездите. Тъй като нямаше син, Карл Кобленц вземаше дъщеря си заедно с другите си помощници, когато обикаляше обширното си ранчо, и благодарение на опита, събран из пустошта на Дакота, сега Лайли мислено чертаеше карта на пътуването си в подножието на Хиндукуш. След един час здраво препускане някой от хората отпред запали факла. След това запалиха още две, които бяха поставени от двете страни по средата на колоната и Лайли си помисли, че гледана от някой зъбер, тя прилича на връх на стрела. По сигнал от хълмовете, който Лайли не забеляза, носещият факлата отпред я размаха и групата продължи пътя си.

„Показва си паспорта“ – помисли си Лайли. Следващият път тя чу сигнала – силно, кратко изсвирване, което предхождаше размахването на факлата в отговор. „Часовоите ни пропускат един след друг по пътя. По пътя, но за къде?“ Погледна отново небето и напразно се опита да види ръчния си часовник. „Абсолютно сигурно е, че не се отправяме към Афганистан!“ – каза си тя.

Докато продължаваше да язди вече малко по-бавно на лунната светлина, Лайли имаше време да размишлява върху причините, довели до отвличането на горкия Ратмор. Какво, за бога, искаше Искандер от него? Той очевидно не харесваше човека, а заради влиянието и богатството си Ратмор беше подходящ за заложник, но според нея тук не ставаше дума само за обикновено разбойничество. Искандер трябва да е имал някаква друга, неизвестна причина, за да го отвлече. Знаеше, че той намираше за незадоволителни обясненията за смъртта на своя роднина. Може да е стигнал до убеждението или да е получил доказателство, че виновникът е Ратмор. Лайли си припомни вечерта на голямото угощение и как Земан беше станал причина за преднамерената грубост на лорда. Самочувствието на Ратмор беше сериозно накърнено. Беше се изложил не само пред хора от армията, но и пред врагове, а може би по-важното беше, че това бе станало пред очите на Лайли, която, без съмнение, се беше опитал да впечатли. Дали на Ратмор му беше хрумнало да накаже Земан? И дори да го убие? Тя не можеше да си представи как би могъл да го направи, но изглежда, че Искандер беше разбрал как.

Сега го отвеждаше някъде в тази пустош, за да го убие, най-вероятно да го измъчва до смърт. Лайли потръпна, когато си спомни за ужасните неща, на които хората от хълмовете подлагаха пленниците си. В Симла Едуард Далримпъл-Уебстър с голямо удоволствие й беше описал най-красноречиво как пущуните набиват на кол, кастрират, избождат очите и дерат живи пленниците си. Тя предполагаше, че в опита си да я впечатли той беше преувеличил доста, но с ужас си спомни нещо, което беше казал Джеймс: никога не оставяме ранен на пущунска територия. О, не! Целият патрул ще рискува живота си, за да изнесе на сигурно място и последния човек заедно с пушката му.

Тя го беше накарала да разкаже повече, като му задаваше допълнителни въпроси.

– Ами ако не успеете да се доберете до него? Тогава какво?

Джеймс й беше отговорил, изговаряйки бавно, но твърдо думите:

– В такъв случай ще го застреляме там, където е останал да лежи. Бърза и чиста работа. Това е нещо, което всеки от нас би искал за себе си и което всички очакваме другите да направят за нас.

Конниците отпред като че ли най-после получиха заповед да спрат. От лявата й страна небето почваше да се зазорява и когато стигна до основната група, видя някои познати лица на бледата светлина. Всички изглеждаха уморени и напрегнати и това, че често поглеждаха към околните скали, не остана незабелязано за Лайли. Очевидно не преминаваха през съвсем приятелска територия. От ноздрите на конете излизаше лека пара, която се смесваше с утринната мъгла, и те се отправиха към потока на водопой. Тя видя, че Ратмор е развързан и че кърпата е свалена от главата му. Даваше ли си сметка за грозящата го опасност? Внезапно Лайли беше обхваната от силен гняв за трудностите, които им беше причинил със своето арогантно и глупаво поведение, а сега пък може би с ужасната си вина. Трябваше да стои безпомощно и да наблюдава, докато тези бандити го накарат чрез мъчения да каже истината.

Той се обърна, позна я и със зачервено от гняв лице извика името й:

– Предателка! – добави той. – Развратница!

Идиотът му с идиот, обвиняваше нея за ситуацията, в която се бяха озовали. Когато Лайли се ядосаше, тя не отвръщаше с крясъци на нападките. Знаеше, че в една кавга печели този, който запази самообладание. Като се изправи колкото може повече на седлото, тя му хвърли поглед, който според нея би трябвало да изразява нещо средно между възмущение и презрение.

– Сър, вие сте причината не само вие, но и аз да изпаднем в беда. Аз не нося вина за отвличането ви. Но трябва да ми благодарите, че задникът ви е все още цял.

– Все още цял? Какво, по дяволите, искаш да кажеш, американска курво?

– Заплашиха, че ще ви одерат жив, ако не ви последвам без много шум. Хванаха ме тъкмо когато се канех да бия камбаната за тревога. Поразмислете малко, а след това съм готова да изслушам извиненията ви.

Тя скочи от коня и го поведе към потока.