Текст книги "Дамски кинжал"

Автор книги: Барбара Клевърли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 20 страниц)

– Общуваха сексуално, така ли? – довърши изречението Джо вместо нея.

Тя кимна отчаяна, а Джо почувства безкрайно съжаление към нея. Усети и силен гняв, че Земан се беше подиграл с фантазиите на момичето. „Боже господи! Сцена като тази може да промени завинаги представите на едно впечатлително момиче за мъжете“ – помисли си той.

– Е, и какво трябваше да направя? Никога не ми се е налагало да се справям с подобно нещо! Завърших академията на госпожица Дана с отличие. Мога да правя морфологичен и синтактичен разбор на изречение, мога да цитирам поемите на Лейкленд, учила съм алгебра, астрономия, химия. Знам как да флиртувам. Мога да си вдигна носната кърпичка, без да ми се види бельото. Мислех, че знам всичко, но, знаете ли, ако д-р Холбрук не беше ми обяснила как военните…

– Кой беше със Земан, Лайли? – попита Джо.

Не се изненада, когато тя отговори:

– Искандер. Беше Искандер.

– Видяхте ли, как… се разви цялата случка? – попита внимателно Джо.

– О, не! Мисля, че не! Затворих си очите, разбира се. Обаче ги чувах. Те се смееха и… как да кажа, лудуваха. Грейс беше права. Мъжете вършат и такива неща.

– Вижте, какво, Лайли, аз сигурно ще съм хилядният човек, който ви е казал, че нравите по границата са по-различни от нашите, но в този случай те наистина са – рече Джо, който беше взел решение каква линия да следва. – Когато двама добре изглеждащи млади хора като Земан и Искандер говорят свободно езика ни и са прекарали много години от живота си в нашето общество, е по-лесно да мислим, че са част от нашата култура. Обаче не са. Прекарали са тук, сред тези хълмове, годините, в които се е формирал характерът им, и са живели живота на своя клан. Мисля, че водят много двойствен живот. Знаят как живеем ние и в много отношения реагират така, както на Запад реагират на нещата, които стават около тях, но мисля, че понякога се разкъсват в избора между двете култури. Пущунските мъже често поддържат тесни приятелски отношения помежду си. Англичаните също. Обаче ние изразяваме приятелството си по друг начин, това е всичко. Пущуните често вървят, хванати ръка за ръка. Това не означава нищо друго, освен приятелство. Вероятно с Джеймс им се струваме твърде странни, тъй като никога не се държим за ръце.

Лайли започна да се усмихва на картината, която той й рисуваше.

– А те са млади мъже. Сигурно са на двайсет и две – двайсет и три години. Не са много по-възрастни от вас, Лайли, но много по-млади от мен както на години, така и по жизнен опит. А младежите обичат да лудуват. Особено в плувни басейни посред нощ, когато и двамата са обърнали по една-две чаши бренди, което не би трябвало да правят! Мисля, че всичко ти е прозвучало много по-зловещо, отколкото е било всъщност, защото те са искали да не привличат вниманието, докато са плували.

Изражението на Лайли стана много по-ведро.

– Може би сте прав, Джо. Обаче каквато и да е истината, Земан не дойде на срещата с мен!

– И сега няма да можете да целунете един пущун! – подразни я леко Джо. – Обаче погледнете реалистично на нещата, това никога нямаше да ви се случи. Той никога не би очаквал сериозно да отидете на среща с него в градината, Лайли. В неговия свят жените ходят с фереджета и дори носят бурки. Лицата им могат да бъдат видени само от други жени или от мъжете в семейството им. Браковете им се уреждат от родителите им. Земан знае, че на Запад тези неща стават по различен начин, но на него и през ум не би му минало, че бихте могла да се съгласите да отидете тайно сама на среща с него в градината.

– Предполагам, че сте прав, Джо.

– Но колкото и да е шокиращо всичко това, мисля, че във вашето среднощно преживяване има още по-зловещ момент.

– Съвсем правилно! И вие сте на това мнение, нали? Знаех, че ще си го помислите. Ако Земан е бил жив, а по времето, в което д-р Холбрук твърди, че е бил мъртъв или е умирал, той беше жив, тогава или тя е некомпетентен лекар, или преднамерено лъже. Д-р Холбрук? Не мога да повярвам! Джеймс знае ли за това? А Бети? Какво става тук?

– Знаела сте за това несъответствие през цялото време, докато продължаваха разискванията и разпитите, и не сте казала нищо? Лайли, това е много, как да кажа… мъдро решение.

– О, благодаря! Нали всички непрекъснато ми казвате да не клатя много лодката, да не разпалвам бурето с барут и да не засегна някого… Сега на границата сме изправени пред много деликатна ситуация. Помислих си, че ще е по-добре да държа устата си затворена и да се примиря с това, което Джеймс и Грейс са решили помежду си да скалъпят като обяснение. Предполагам, че имат основателна причина да го направят. Освен това не бих искала никой да знае за преживяването ми в градината. Обаче вие сам виждате, че има някакво несъответствие, нали?

Джо кимна замислен.

– Не само вие мислите, че часът на настъпването на смъртта е напълно погрешен…

– Искандер! Той знае! Трябваше да чакам сред дърветата, докато свършат това, което правеха в басейна, каквото и да беше то, някъде между дванайсет и половина и един часа. Обаче тогава още нищо не се беше случило. Седнаха на мраморната скамейка, докато изсъхнат, и разговаряха… стори ми се прекалено дълго, но предполагам, че е било около десет минути, най-много четвърт час.

– Разговаряха? Какъв беше разговорът им?

– Говореха на пущу… не можах да разбера нито дума… но това не означава, че не бих могла да схвана някои неща.

Джо изчака и тя продължи:

– Е, не беше точно като разговор между любовници, но изглежда, че в процеса на разговора като че ли отношенията им се изостриха.

Лайли се намръщи от усилието да си спомни по-ясно впечатленията си.

– Земан звучеше някак по-безгрижно, докато Искандер го заплашваше… казвайки му да си върви. Със сигурност му просъска нещо ядосан. Бих казала, че започнаха среднощното си приключение в добро настроение, но го завършиха не много доволни един от друг. Нямам представа защо. Но както и да е, когато вече се прибраха по стаите си, сигурно е било след един часа.

– Искандер знае, че неговият приятел си е легнал в съвсем добро здраве, точно когато медицинският експерт твърди, че е умрял. Той ще си направи някакви заключения, всъщност вече ги е направил, и като си помисля за това, никак не ми става радостно.

Докато тя разказваше историята си, Джо вече беше започнал да си дава сметка за сериозността на последиците от нея.

– Искандер сякаш беше прекалено готов да приеме версията на Грейс за случилото се и сякаш дори я улесняваше да представи нещата като неподлежащи на съмнение пред офицерите му. Мисля, че той също като нас искаше да няма съмнения за злонамерени действия.

– Така беше – потвърди Лайли. – Аз го наблюдавах. Беше доволен от разрешението на въпроса и според мен дори го посрещна с облекчение. Но в самия край попита за часа на смъртта и отговорът на Грейс прекатури гърнето с млякото. Той й даде възможност да промени становището си или да нагоди по-добре заключенията си, но тя продължи да държи на това, което вече беше казала, и точно тогава отношението му се промени.

– Очевидно сте го наблюдавала внимателно.

– Наблюдавах дълго време Искандер – рече Лайли.

– При това положение как да процедираме по-нататък? Да кажа ли на Джеймс за показанията ви и да го разпитам за възприетата от него позиция?

– Вие сте детективът, вие ми кажете!

– Добре. В такъв случай ето какво ще направим. По-добре ще е да се оправяме с това сами, Лайли, но трябва да бъдем предпазливи. Мисля, че Искандер вече си дава сметка за наличието на някаква измама и след като не обвинява Джеймс открито, вероятно е решил да се оправя сам с тази работа и планира следващата си стъпка. Страхувам се, че нещата могат да тръгнат на зле. Ако той стигне до заключението, че има някакъв пропуск в закрилата, предлагана от форта, ако се окаже, че смъртта на Земан е била причинена умишлено, би трябвало да се очаква той да поиска да си отмъсти. Мисля, че ще се опита да избегне това, ако може, но в момента, когато се увери, че е извършена някаква несправедливост, ще действа, и то бързо. В края на краищата едва ли друг път ще има такава възможност. Той е приет като гост, обект е на голямо съчувствие и е свободен да ходи навсякъде, където пожелае, из форта… Троянският кон, който може да вкара вътре трийсет афгански воини, крещящи за мъст. Да ви кажа право, Лайли, не ми се иска да чувам това, което казвам!

– Не можем да направим нищо, докато не разберем какво в действителност е станало. Хайде, Джо, казвате, че сте от Скотланд Ярд. Вас би ли ви задоволило воденото разследване и заключението на съда за причината на смъртта?

– Разбира се, че не! Знаем, че не разполагаме с нито едно от средствата, които при нормални обстоятелства бих използвал, но въпреки това има доста неща, които бихме могли да направим.

– Откъде ще започнем? – попита с нетърпение Лайли.

– Бих казал от тялото, но те вече го отнесоха за погребение. А и дори да не бяха, ако афганците видят, че полицай оглежда трупа, това само би изострило подозренията им. – Той се замисли за момент и след това попита: – Мислите ли, че можем да се промъкнем в болницата, без да ни забележат?

– Разбира се. Ако минем откъм стената, вместо през централния вход. Заедно или поотделно?

– Предполага се, че аз трябва да се грижа за вас, така че ако сме заедно, ще предизвикаме по-малко подозрения.

– Добре. Ако някой ни види, вие ще се направите на отегчен до смърт от това да ми помагате да намеря тази сребърна гривна, която съм изпуснала някъде там тази сутрин.

Няколко минути по-късно те се вмъкнаха в стаята, където беше лежало тялото на Земан. Масата, на която беше положено, беше празна, но Джо търсеше нещо друго. Намери го в една спретната купчина при вратата, която чакаше да бъде прибрана от дежурния. Като заключи вратата, той взе дрехите на Земан и ги сложи на масата.

– Това е малко странно, как мислиш, Джо? Той беше с униформата. Когато го видях в градината, все още беше облечен във вечерните дрехи – елека, синия тюрбан и всичко останало. Защо е облякъл униформата, когато си е лягал? Не виждам никакъв смисъл. Тези хора не носят ли пижами?

– Ами – рече Джо, опитвайки се да открие някакъв смисъл в това, – може да се е преоблякъл и да си е сложил пижама, а после пак да е облякъл униформата, ако е искал да има по-приличен вид, когато посред нощ е решил да отиде да се консултира с докторката.

– Хайде де! Това са повече преобличания, отколкото би могъл да изпълни един от моделите на мадмоазел Шанел! Виж какво, Джо, той се е чувствал толкова зле и е мислел, че ще умре, а е отделил време да си сложи високи ботуши? Би ли си дал труда да се намъкне в тях? – Тя тръсна ядосано глава. – Трудно ми е да си представя колко много неща не знаем за пущуните.

– Виж какво, не мисли в момента за това. Сега в него няма логика, но ако разберем още някои подробности, нещо друго може да го обясни по-късно. Нека сега да огледаме тези… Става ли? В тях може да няма нищо за гледане, но ако трябва да си вършим свястно работата, трябва да започнем от тук. Надявам се, че не си гнуслива. Това може да се окаже твърде неприятно за човек, който не е свикнал.

– Не припадам лесно. Хайде, започвай.

Джо методично разгърна всяка дреха и огледа всеки сантиметър от нея. Докато вършеше това, си говореше на глас и не обръщаше много внимание на присъствието на Лайли, която мълчеше и се стараеше да помогне.

– Жилетка. Засъхнало повръщано, събрало се от дясната страна на врата. Жалко, че не можем да го подложим на химически анализ.

Лайли сбърчи с отвращение нос.

– Пфу, каква миризма! Напомня ми за детските партита!

– Детски партита ли? По-скоро ми напомня за квартална кръчма в събота вечер – рече внезапно озадачен Джо. – Или си въобразявам?

– Аха! Има разни парченца! – каза Лайли.

– Би трябвало да се очаква, ако той наистина е умрял в часа, определен от Грейс – каза още по-объркан Джо. – Съвсем сигурна ли си в посоченото от теб време, Лайли?

– Разбира се! Виж какво, казах ти самата истина и точния час и това трябва да бъде отправната ти точка. Оттам трябва да тръгнеш, защото всичко останало са глупости.

– Хм… Много добре. Панталони… идеално чисти. Това също е странно.

– Странно ли? Защо?

– Обикновено отравянето с арсеник е придружено от диария. Имал съм само един случай на отравяне с арсеник. – Джо се намръщи. – Една жена беше отровила грубия си съпруг, но за това са й били нужни шест месеца. Просто не мога да повярвам, че някой би могъл да умре от това, че е ял фазан, погълнал арсеник. Но в тая пустош как бихме могли да го докажем? Трябва да опитаме други методи. Малко съм изненадан, че Грейс прие теорията за арсеника… А каква беше другата й теория? Андро не знам каква си отрова, нали? Това също не ми звучи много убедително. Както и да е. Я да погледнем ризата. Същите петна от повръщано, но по-малко забележими.

– Джо, погледни това – каза Лайли.

Тя повдигна внимателно ръкавела на памучната риза с широки ръкави, който висеше от масата от нейната страна. Беше десният ръкав. Джо го взе и го разгледа. Извади лупа от джоба си и пак го огледа, после я подаде на Лайли.

– Дупки от розови тръни ли са? С тази беше облечен, когато отиде да плува. Би ли могъл да я скъса в храстите?

– Мисля, че това не са разкъсвания от розови тръни – продължи Джо. – Дупките са твърде големи. Погледни и формата. Две са, на мястото на пробива са някак заоблени и се спускат право надолу. Ако е държал ръката си така – Джо задържа ръкава хоризонтално на земята, – тогава прокъсването ще бъде вертикално.

– Дупките много си приличат – каза Лайли – и са много близо една до друга. Пробити дупки? О, господи! – Тя потръпна и пусна ръкавела, който държеше. – Змия! Да не искаш да кажеш, че е бил нападнат от змия? Защо никой не се сети за това? Кобрите често се промъкват през дупките в стената на банята. Може да се е върнал в стаята си, влязъл е в банята и… от самата мисъл ме побиват тръпки. Бедният Земан! За колко време умира човек, ухапан от кобра?

– От петнайсет минути нагоре в зависимост от здравословното състояние на жертвата. Но не, това не е било змия – каза Джо.

Лайли пак погледна замислена ризата, сгъна я внимателно и я постави отново върху купа.

– Имаше ли някакви драскотини по ръката? Успя ли да погледнеш трупа по-отблизо, Джо?

– Да. Нямаше никакви рани, като се изключи ударът в главата, който е получил, когато е паднал върху стълбите. – Той обясни какво беше установено при аутопсията.

Останалата част от дрехите, включително тюрбанът, бяха прегледани и в тях не бе намерено нищо интересно. Джо се загледа внимателно в кинжала, който Земан винаги носеше мушнат в колана си. Подържа го за момент в ръка, възхищавайки се от украсената със скъпоценни камъни ножница, а после внимателно извади острието. Лайли не можа да потисне обзелите я тръпки при вида на открилото се оръжие. Великолепно и със сигурност много скъпо, но то не беше играчка, нито пък служеше за украшение. Късата дебела дръжка беше от обработен черен нефрит, обкован с рубини, които блестяха като капки кръв. Кривото острие също беше черно, направено от дамаска стомана във формата на сълза. Джо извади носната си кърпа и леко я прокара по средата на острието. Внимателно я огледа. Нямаше следа от кръв, нито от каквото и да било друго. Револверът също не беше употребяван скоро.

– Добре – каза той. – Това е всичко, което можем да направим тук. – Усмихна се. – Сега да отидем и да разпитаме злодея, който е нападнал Земан предишната нощ.

Глава осма

Приближиха в мълчание крилото за гости. Внимаваха да не стреснат заподозрения, за да не се измъкне, преди Джо да е имал възможност да го разпита.

Джо заговори като полицай:

– Ти пази външната врата, Лайли, докато аз проверя дали е там.

Той пристъпи напред.

– Хей… Има ли някой вътре? По-добре кротко излез. Така никой няма да пострада.

– Заобиколен си от всички страни – добави развълнувана Лайли.

Минто се показа от колибката си. Козината на врата му беше настръхнала, а зъбите оголени.

– Мисля, че се кани да окаже съпротива – каза Лайли.

Джо сложи ръце на хълбоците си и погледна заплашително надолу.

– Бихте ли ми казали, сър, къде точно бяхте в един часа сутринта? Или предпочитате да дойдете в участъка и там да отговорите на няколко въпроса?

Минто силно изръмжа.

– Какъв грубиян! – рече Лайли. – Не мога да повярвам, че каза такова нещо!

– Продължавайте да се зъбите още малко, сър – каза Джо. – Е, Лайли, какво мислиш? Това ли е нашият човек?

– Можем да поискаме да вземат отпечатък от зъбите или пък му подай ръката си за проба, но мисля, че няма нужда от това. То се вижда и така. Между двата кучешки зъба разстоянието е около два сантиметра и половина, всъщност към три сантиметра.

Благодаря ви, сър. Това е всичко засега. Пускаме ви под гаранция. Не напускайте града, без да ме уведомите.

За момент се спряха, загледани в празното стълбище, и си представиха как Земан умира самотен от мъчителна смърт.

„Отрова, викат й оръжието на страхливците“, помисли си Джо и му стана още по-мъчно за Земан, на когото племенните обичаи бяха забранили да съобщи открито за неразположението си и да потърси помощ, преди да е станало твърде късно. Наведе се за момент и огледа влажните петна по пода и стълбите. Вече почистени и миришещи слабо на карбол, те показваха къде са били последните отчаяни стъпки на Земан. А това, че е бил нападнат и захапан за ръкава от ужасното малко кученце, внасяше елемент на някакъв невероятен фарс.

Мислите на Лайли като че ли повтаряха неговите.

– Ужасна, безсмислена смърт – каза тя след кратка пауза. – Струва ми се, че тук нещо не е наред, Джо. Кучето – как му беше името?

– Минто. На името на последния от тримата вицекрале. Лорд Минто.

– Точно така. Та този Минто само мъже ли напада?

– Нямам представа. Защо питаш?

– Когато слязох посред нощ, минах покрай колибката му. Той не се показа. Беше там… чух го да ръмжи, но това беше всичко. А когато се върнах към един часа, дори не си даде труда да ръмжи. Макар че бях толкова разстроена, че може и да не съм обърнала внимание.

– Може пък и той да е излязъл на среднощна разходка – каза Джо. – Не е вързан и колибката му е точно до входа.

– Но нали видя каква врява вдига, когато го безпокоят. Би се чуло из цялото стълбище. Сигурно си забелязал, аз със сигурност го забелязах, че между стаите не се чува нищо. Стените са от дебели тухли. Обаче може да се чуе много добре какво става на стълбите и в коридора. Бях още будна. Не можах да заспя веднага, защото наистина се чувствах засегната и ядосана. Може би щях да чуя шума, ако той беше нападнал Земан, но ще ти кажа кой при всички случаи би го чул!

– Съседната врата е на стаята на Искандер и е съвсем близо до колибката на Минто. Слушай, Лайли, сега тук няма никой, всички са на закуска, а Искандер каза, че ще отиде да разговаря с хората си. Ще се вмъкна в стаята му, ако ти останеш да наблюдаваш. А, и подразни отново животното.

Джо влезе в стаята на Искандер и затвори вратата зад себе си. Възползва се от възможността да я огледа набързо, но не видя нищо необичайно – стандартното легло и мебелировка. Нямаше никакви лични вещи, освен дрехите му от вечерта, окачени в един шкаф, а влажният под и оправеното легло показваха, че хората от персонала са извършили ежедневното си почистване. Почти веднага чу врявата. Малко приглушена от дебелата врата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно. За острия слух на един пущун това беше предостатъчно.

Излезе и заповяда на Минто да се прибере в колибката си.

– Няма никакво съмнение – каза той. – Щом като с моите повредени от войната уши го чувам, абсолютно сигурен съм, че с острия си слух Искандер също би могъл да чуе. А нали помниш какво казва пущунската поговорка: „Пущунът никога не спи.“ Те са прочути с това, че непрекъснато са нащрек. Доколкото ми е известно, никой не е успял да изненада някой пущун. При това положение, Лайли, би ли ми казала защо Искандер не се е показал навън, за да види какво става? За него ръмженето на кучето би трябвало да е сигнал, че нещо не е наред, и аз бих очаквал от него да провери какво става.

– Освен ако е бил част от това, което е ставало – каза Лайли. – В никое от тези неща няма логика, Джо. Какво искаме да кажем с тях? Че Земан не е умрял в един часа или че не е умрял тук, или че Грейс преднамерено лъже, че Джеймс участва в прикриването на истината и Искандер вероятно знае каква е тя и дори може сам да е убил Земан. Може ли някое от тези неща да е вярно?

– Мисля, че моят заподозрян номер едно би трябвало да е Искандер, ако не беше втората жертва. Трябва да наблюдаваме Бети – каза Джо.

– Да, разбира се. Втората жертва. Мислиш ли, че е станало неволно? Не мога да си представя, че някой, особено пък Искандер, ще иска да навреди на Бети.

– Не, права си – въздъхна Джо. – Това би било напълно нелогично. Доколкото ми е известно, пущуните се отнасят с голямо внимание и уважение към жените, като се изключат неверните съпруги. Би било противно на културата и религията им да се опитат да убият дори една англичанка. Доколкото ми е известно, има само един случай, когато тук, в района на границата, е била убита англичанка. Било е преди две години. Полковник Фолкис и жена му са били убити от една банда от долината Бости-Кел. Обаче това са били разбойници и местните жители са били разгневени от постъпката им не по-малко от английските власти. Освен това преди седемдесет години хиляди английски жени и деца са попаднали в капан в тези проходи на пътя от Афганистан. Всички са загинали, застреляни от джезаили или насечени с ятагани. Но това е било война. Как би могъл да предположи човек какво ще е поведението на мъжете при война или в мирно време? Питам се дали Бети просто не е страдала от нов пристъп на гадене, каквито е имала често през този месец? Грейс предположи тъкмо това, когато отиваше да я лекува снощи.

– И какво означава за нас това? Всичко ми прилича на кутия, пълна с червеи. Мислиш ли, че можем да й поставим отново капака?

– Би ли искала да го направим?

Тя поклати със съмнение глава.

– Не. Ще трябва да видим как ще се развият събитията по-нататък. Ще ти кажа и още нещо. Мисля, че още не всичко е приключило.

– Според мен има само едно нещо, в което можем да бъдем сравнително сигурни, и то е, че ако той е бил убит, това най-вероятно е направил някой от седем души, ако изключим теб и мен, Лайли. Толкова са хората, които седяха около трапезата на вечерята и спаха в крилото за гости. Всеки момент ще започнат да се връщат от закуска. Хайде да се качим горе на стената и да продължим обсъжданията. Там е толкова спокойно, колкото би могло да бъде в един форт, в който има хиляда души.

За негова изненада той беше открил в Лайли изключителна интелигентност, изобретателен колега, който схваща бързо какво му говори, не задава много въпроси и е напълно готов да изложи собствените си предположения. Обаче под маската й на съобразителен колега той усещаше някаква парализираща несигурност. Лайли се бореше с някакви чувства, които той не можеше точно да определи. Беше се развеселила, когато той разигра сцената с разпита на Минто. „Трябва да продължавам в този лековат стил – каза си Джо, – за да се възползвам максимално от Лайли Кобленц.“

– Ти си добър помощник, Кобленц – каза весело Джо, докато се изкачваха по стълбите и се облегнаха на парапета. – Ако някога поискаш да работиш в Лондон, обади ми се!

– Ти наистина си полицай, така ли?

– Че какво друго бих могъл да бъда?

– Мислех, че си от военното разузнаване, един от блестящите млади хора на сър Джордж.

Джо беше изненадан. Беше прекарал шест месеца в Индия, работейки за сър Джордж, преди да започне да прави догадки за двойствената му роля в правителството на Индия – догадки, които никога не беше изрекъл гласно и никога с нищо не бяха потвърдени.

– Да не искаш да кажеш, че добрият стар сър Джордж е, как да кажа… сив кардинал? Човек, който плете нещата зад кулисите?

– А ти пък да не искаш да кажеш, че не си го знаел?

– Не казвам това – рече ядосан Джо. Не можеше да се сдържи да не я попита: – Но би ли ми казала кой ти втълпи подобна мисъл в главата?

– О, я стига, Джо! Никой нищо не ми е втълпил. Можех сама да предположа някои неща. Не беше трудно. Баща ми винаги казва: ако искаш да си свършиш работата, обърни се направо към най-висшестоящия. Е, в Индия, ако искаш да се направи нещо, забрави за губернатора, за висшите военни и дори за онзи с шапката с перата.

– За вицекраля?

– Да, за него. Обърни се направо към върха на пирамидата. Това е мястото, където ще намериш сър Джордж. Той започна да се оплаква. Опита се да ме накара да мисля за него като за безобидно старо овчарско куче, но нас, американките, не може толкова лесно да ни избудалка. Преструва се, че над него има други хора, с които трябва да се консултира, но такива няма. Не е чак толкова лесен за обработване, но е свестен човек, а също и добър танцьор.

На Джо изведнъж му стана ясно защо Джордж е изпратил Лайли на границата. Почти чуваше думите му: „Закарайте проклетото момиче в Хълмовете и накарайте Сандиландс да се грижи за нея!“ Така той си бе осигурил седмица спокойствие в Симла, и то за негова сметка!

Беше десет часът и стражата тъкмо се сменяше. Джо взе назаем бинокъл от един скаут наблизо и го подаде на Лайли. Тя го насочи към лагера на афганците долу върху футболното игрище.

– Имат съвещание – докладва тя. – Искандер е в центъра. Говори само той. Изглежда, че им харесва какво казва… изразяват непрекъснато съгласие с него. – Тя замълча за момент и после добави: – Тези трийсет мъже плюс Искандер са въоръжени. Имат… трийсет и пет коня… хубави животни… и две товарни мулета. Няма оседлани, затова предполагам, че не бързат да ходят някъде. – Подаде бинокъла на Джо и каза замислена: – Знаеш ли, Джо, има една причина, поради която Земан се е опитвал да качи стълбите. Може би просто е искал да се отдалечи от Искандер. Отивал е горе при Джеймс или Грейс за помощ, тъй като е знаел, че приятелят му го е отровил. А всичките приказки, че повръщането се счита за признак на слабост при мъжете, са само за заблуда. Може да не е било арсеник. Може да е нещо, което действа бързо и което ние на Запад не познаваме. Предполагам, че те знаят много неща за отровите.

– Има логика. А освен това нали каза, че са се карали в градината. Но какъв може да е мотивът? Мисля, че тук нямаме никакво логично обяснение. Кой знае какво става в средите на афганската аристокрация? Бог знае какви борби за власт се водят там. „Прахът на наследствеността“ – това може да е някакъв ключ към разгадаването на тайната, но ми се струва малко неубедително, а и как бихме могли да го разберем? Не мога да отида долу в лагера и да ги попитам: „Вижте какво, момчета, я ми кажете как стоят работите с наследството? През нощта Искандер като че ли съкрати малко пътя към него, не е ли така? За какви пари става въпрос?“

Наум му дойде и по-зловеща мисъл. Земан е с кралска кръв и няма спор, че е обаятелна личност. Като нищо в двореца може да има фракция, която предпочита неговия стил на управление пред този на емира Аманула. Ако Аманула е разбрал това, тогава той би имал основателна причина да накара някой свой доверен адютант и близък на Земан да му види тайно сметката, далеч от сферата на влияние на емира. Ако съперникът му умре от естествена смърт под безпристрастното око на британските власти в Индия, това би било добре дошло за Аманула. И без съмнение Искандер би получил своята награда, когато се върне у дома. Джо знаеше, че би трябвало да сподели тези мисли и теории, като се допита до Джеймс. Но откакто бе открито тялото, в поведението на Джеймс имаше нещо, което смущаваше Джо. Приятелят, на когото трябваше да се довери и на когото в миналото беше поверявал живота си, по необясним начин се беше отдръпнал от него. Реши за момента да не включва Джеймс в сметките си, а междувременно Лайли запълваше много успешно тази празнина. Явно трябваше да продължи да пази в себе си неизказаните си мисли.

– И защо е изчакал да го направи тук, във форта? Това би ли имало някакво значение, Джо?

– Мисля, че да. Тук има деветима безупречни западни свидетели, някои от които са много влиятелни и почитани хора. Те биха дали всичко, за да докажат, че той няма нищо общо с това, че смъртта се дължи изцяло на естествени причини и че е била неизбежна. Защото подозрението, че Земан би могъл да бъде убит от всеки, докато се е намирал под протекцията на Джеймс и чрез него под протекцията на английската армия, може да доведе до въоръжен конфликт. Дори да бяхме сигурни, че го е направил Искандер, ние не бихме могли да го обвиним, защото това ще бъде страхотна обида за емира.

– Какво би могъл да направи той?

– В най-лошия случай би направил това, което емирите са правили преди. Ще обяви джихад – свещена война – срещу англичаните. Правили са го и при много по-незначителни провокации. Той ще подстрекава племената от тази страна на границата да се присъединят към неговите въоръжени сили в Афганистан, а може дори да се обърне за известна помощ към Русия. Те вече го снабдяват с бомбардировачи. Всички скаути, които виждате да защитават този форт, са свързани с племената по хълмовете: те са африди, кибери, махсуд, вазир, катак и макар да са много лоялни и много храбри – може би най-добрите бойци в света, – същевременно са мюсюлмани и силата на вярата им може да се окаже по-голяма от всякаква военна лоялност. Във всяко село има молла, който в едната ръка държи Корана, а в другата – извадена сабя! Всеки форт по протежение на границата би могъл да бъде превзет с масирана атака отвън и предателство отвътре.

– Границата в пламъци – каза Лайли, припомняйки си една фраза, която беше чувала толкова често в Симла.

– Границата ли? – рече Джо и се намръщи. – Не, дори по-лошо – днес границата, утре Пенджаб и скоро ще последва и останалата част от Индия, Лайли.

– Можем да направим само едно нещо, Джо. Да ги вкараме вътре и да ги обработим както трябва. Да ги накараме да се поизпотят, докато някой се разприказва.

– Лайли, какво си чела напоследък? Булевардни романчета ли? Не, не мога да направя това. Докато се правим, че приемаме версията за „естествените причини“ и тя задоволява всички, фитилът не е запален. Ако започна да се ровя, да изказвам съмнения или да правя намеци, тогава ще бъдем загубени. Ти също, госпожице Кобленц! Трябва да се държиш напълно естествено. Не претърсвай стаите и не хвърляй крадешком погледи на хората.

– Дори и на Искандер? – попита с невинен вид тя. – Ето, погледни! Той се връща.

Назад к карточке книги "Дамски кинжал"