Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 20 страниц)
Най-накрая, след като измина един мъчителен час, тя беше готова със заключението. Посочвайки към бялата чиния от китайски порцелан, в която имаше проба от повърнатото, взето от устата и гърлото, тя каза:
– Е, добре, приключихме. Субстанцията, която е изхвърлил, се състои, както виждате, от полусмлени частици от храната, която Земан е ял на банкета – пилешко, ориз, плодове и прочее. Не виждам доказателства за наличието на някаква друга субстанция, но при липсата на възможности за химически анализ това е всичко, което мога да кажа. Процесът на храносмилане, както можете да видите от размера на частиците, не е много напреднал и това ни дава указания за времето, когато е настъпила смъртта. Времето се определя също от температурата на тялото и процеса на вкочаняване.
– Но защо Земан? – прекъсна я Искандер. – Всички ядохме от храната. Никой друг не е пострадал!
Джеймс и Грейс ужасени се спогледаха и едновременно възкликнаха:
– Боже господи!
– Какво? Какво казахте? Кой… – започна да пита Искандер.
– Тя е добре, Грейс – извика Джеймс, сграбчвайки ръката й. – Когато излязох тази сутрин, спеше като бебе и лицето й имаше същия розов цвят. Тя е добре!
– Мисля, че ще е по-добре да ни кажеш какво се случи през нощта, Грейс – подкани я Джо. Обръщайки се към Искандер, той каза: – Мисля, че трябва да знаеш. Към три часа през нощта чух шум и се събудих. Когато погледнах в коридора, мина Грейс, която отиваше при госпожа Линдзи.
– Джеймс ме повика. Да, трябва да е било около три часа. Аз… и двамата предположихме, че гаденето, от което страдаше напоследък, без съмнение се е влошило от необичайно обилната храна. Тя ми каза, че има болки в стомаха, повърна и имаше висока температура. Дадох й няколко капки хлородин и се почувства по-добре. Останах при нея половин час и тя спокойно заспа, след което се прибрах в стаята си.
Изразявайки общата тревога, Джеймс каза:
– Вижте какво, ще изпратя един прислужник да почука на вратите на всички, които бяха на вечерята снощи, и да провери дали през нощта са се чувствали зле. Кои останаха? Това са Фред, Бъроус и Ратмор. Лайли, както можахме сами да се уверим с очите си, не е пострадала.
Той даде нареждания на застаналия мирно скаут.
– Докато чакаме… има ли някое друго обстоятелство, което сме пропуснали да вземем предвид? Някаква друга причина за това повръщане? Опитвам се да избегна споменаването на думата, от която ме е страх…
– Не е холера. Не – каза категорично Грейс. – Нито е дизентерия. Обаче ти си прав. Ние съсредоточихме вниманието си върху вътрешни обстоятелства. Дали пък не е отровно ухапване от животно или влечуго? Както всички можахте да видите, няма следи от рана по тялото. Понякога повръщането може да се дължи и на удар по главата, въпреки че може би не толкова… как да кажа… не толкова обилно. Никъде нямаше следи от кръв. – Тя беше свалила тюрбана на Земан и беше прегледала внимателно главата, но сега вкара внимателно пръсти в гъстата му черна коса и опипа черепа сантиметър по сантиметър. Когато пръстите й стигнаха непосредствено зад дясното слепоочие, тя спря. Придвижи ги отново бавно по заинтересувалото я място, след което въздъхна. – Ето го! За малко да го пропусна. Има вдлъбнатина, дълга около седем сантиметра и съвсем права. Искате ли да я пипнете, Искандер?
Той кимна и й позволи да насочи пръста му към мястото. После отново кимна.
– Точно както казахте – потвърди Искандер.
Напрежението в стаята нарасна. Афганските войници започнаха да мърморят помежду си.
„Удар по главата! Само това ни липсваше! – помисли си отчаян Джо. Кръвният братовчед на емира, син на местен афридски непокорен главатар, убит при подозрителни обстоятелства, докато се е намирал под покрива на Джеймс, закрилян от законите на гостоприемството. Убит от един от нас! Никога няма да излезем живи от тук! Грейс, не можа ли да си замълчиш?“
Обаче сега Грейс беше изцяло съсредоточена върху работата си на професионалист. Той я наблюдаваше внимателно, докато бързо обръсна косата върху въпросното място.
– Ето! – обяви доволна тя. – Нищо чудно, че не го забелязах. Както виждате, няма кръв и вдлъбнатината е много малка.
– Много странно – отбеляза Искандер и очите му заприличаха на котка, готова за скок.
– Да, наистина – съгласи се, явно не особено впечатлена от забележката му Грейс. – Тъй като кожата не е била пробита, очевидно ударът не е бил нанесен с остър предмет. Черепът не е счупен, така че не е бил нанесен и с приклад на пушка или с някакво друго тъпо оръжие, каквото, предполагам, използвате ежедневно в работата си, командире.
Джо усети някакъв подтекст в тона на Грейс. Тя се обръщаше към него с молба да й помогне. „Бедната, сигурно напрежението от всичко й се е отразило, макар че успява да не го показва“ – помисли си той. До този момент се беше справила съвсем сама, и то много добре, но имаше нужда от помощ.
– Вие сте права, докторе. Това не е удар от някой, който се е опитал да го убие. Имаме само един удар и абсолютно нетипична рана – каза Джо. – В опита, който имам с наранявания по главата, често съм имал случаи, когато причината са удари. Тогава обикновено ще откриете следи от няколко удара по черепа, нанесени или поради неконтролирана ярост, или с цел нападателят да е абсолютно сигурен, че си е свършил работата. Няма също и наранявания при самоотбрана. Имам предвид рани по ръцете, които жертвата би получила при опити да отбие атаката. – Той отново огледа внимателно ръцете на Земан. – Няма нито една драскотина. Нито дори счупен нокът. – О, господи! Знам от какво е това! Искандер, Земан лежеше леко извърнат на една страна, когато го намерихме. Нали така? На коя страна? Спомняш ли си?
Искандер го изпревари и каза:
– На дясната. Ето така. – Той показа положението. – А главата на Земан лежеше върху стъпалото… ето така. Сандиландс, да не би да искаш да кажеш, че е паднал на стълбите и си е ударил главата в острия ръб? Това са каменни стъпала.
– Така е и имат много остри ръбове. Ударих си глезена в едно, докато носехме тялото. Ето, вижте. – Той запретна крачола на панталона си и показа зачервеното, охлузено място. – Същата следа.
– Хм… въпреки че това е само едно предположение. Я да огледаме по-внимателно раната – каза Грейс.
„Проклета жена! Нима не знае кога да си замълчи?“ – зачуди се Джо.
Грейс взе лупа от чантата си и огледа с нея раната, след което изсумтя и мрачно се усмихна. Взе едни пинсети и извади нещо, което остана невидимо за хората около нея.
Искандер разбра какво се искаше от него.
„Двамата като че ли играят някаква двойна игра“ – помисли си Джо.
– Какво става?
Искандер взе лупата и погледна към края на пинсетите. После изпусна дълбока въздишка, може би на облекчение.
– Парченце бял камък – обяви тържествено той.
Афганците се наредиха на опашка да го видят, като всички въздишаха и кимаха с глави.
– И така – каза уверено Искандер, – явно имаме случай на смърт от естествени причини. Земан е ял нещо развалено по време на вечерята, забавил се е твърде много, преди да се опита да потърси помощ, умрял е на стълбите и си е ударил главата при падането.
Един от другите афганци плахо каза нещо и Искандер мрачно кимна.
– Д-р Холбрук, приятелят ми пита каква вероятност има Земан да е бил отровен нарочно?
Тя отново заговори на два езика.
– Възможно е. Дори е вероятно. По тази причина трябва да съберем всички, които бяха на вечерята, и да разберем дали някой друг е пострадал. Трябва да възстановим точно реда, по който бяха сервирани ястията, точно какво е ял и пил всеки. Джеймс, можем ли да се съберем веднага в библиотеката? Не, по-добре ще е в трапезарията. Това може да помогне на хората да си спомнят по-ясно. Няма да е зле да присъстват и тези, които снощи са работили в кухнята, в случай че се наложи да говорим с тях. Искандер, бих искала офицерите ви да присъстват на обсъждането.
Джеймс даде нареждания на хората си и те бързо излязоха.
– Наредих да се съберем в трапезарията след десет минути. Надявам се, че това ви устройва.
Когато се събраха, залата беше почистена и добре осветена, а от нощното угощение нямаше и следа. Джо и Джеймс разстлаха един килим по средата на пода, а когато другите шестима пристигнаха, ги накараха да седнат там, където са били предишната вечер.
Новината за смъртта на Земан се беше разчула. Фред Мор-Симпсън седна на мястото си до Искандер, сложи за малко ръка на рамото му и прошепна:
– Ужасно съжалявам за случилото се. Ужасно, просто ужасно! Беше свестен мъж. Кажи ми, ако мога да направя нещо, каквото и да е.
Ратмор влезе, според Джо, разстроен и разтревожен. Полицаят машинално регистрираше вида на всеки влязъл, без самият да бе много сигурен какво иска да види. Просто си отбелязваше всички подробности, които биха могли да му послужат в по-късен етап. Освен че беше загубил обичайната си надутост, у Ратмор имаше и нещо друго. Походката му беше неуверена. Да, определено накуцваше с десния крак. Неспособен да погледне Искандер в очите, той каза, кимайки с глава на всеки:
– Джеймс, Искандер, ужасно лоша новина. Чувам, че е било хранително отравяне. Аз, за моя радост, не съм пострадал. Нали това искаше да знаеш? – Когато го подканиха да седне, той зае мястото си от дясната страна на Искандер както предишната вечер.
Следващият, който пристигна блед и изтощен, беше Едуин Бъроус. Той само кимна и зае мястото си. Лайли, хванала за ръка Бети, влезе последна. Загрижен, Джеймс побърза да помогне на Бети да седне на нейната възглавница. Тя изглеждаше зле, беше бледа и притеснена и мачкаше нервно в ръце носната си кърпичка. Тримата афгански офицери се наредиха отстрани. Тяхното мрачно присъствие се чувстваше осезателно.
– И така – каза с дрезгав глас Бъроус, – ще ни каже ли някой защо сме тук? Това ли е моментът, в който човекът от Скотланд Ярд ще ни съобщи, че всички сме арестувани?
– Едуин – обади се спокойно Грейс, – никой не обвинява никого в каквото и да било. Смятаме, че Земан е умрял от естествена смърт, вероятно от хранително отравяне. Събрахме се тук, за да се опитаме да установим какво точно го е убило.
– Можем да започнем от теб, Бъроус – обади се Джо. – Мисля, че през нощта се чувстваше зле.
– Това е доста смущаващо – отвърна ядосан Бъроус. – Не мога да разбера откъде ти е известно това, нито пък защо си мислиш, че е твоя работа да ме разпитваш пред всички за здравето ми. Обаче щом като искаш да знаеш, аз имам язва – язва, която реагира зле на някои видове храна. Миналата нощ се беше раздразнила доста и спах зле. Не съм имал необичайни симптоми.
– Можеш ли да ни кажеш от кои ястия яде, за да можем да елиминираме някои.
Бъроус леко се смути, но отговори:
– От всичките, с изключение на тези с къри. Изпих три чаши шампанско и една с онзи плодов сок.
– И хапчето бисмут – напомни му рязко Лайли. – Не го забравяй! Земан също си взе едно. Ти му го даде.
– Какво беше това, госпожице? За какво намеквате?
– Джо, моля те – намеси се Бети с тих, но решителен глас, прекъсвайки зараждащия се скандал. – Мисля, че можем да прекратим това. Разбрах от какво е. От фазана. Разбира се, остава въпросът как фазанът е бил заразен или отровен, както щете го наречете. Обаче според мен причината е той. Повдига ми се само като си помисля за него!
Когато свърши, тя притисна кърпичката до устните си, а Лайли бързо стана, за да й донесе чаша вода. Бети отпи няколко глътки и продължи:
– Земан и аз бяхме единствените, които опитахме фазана на Лайли. Помните ли, че той се появи накрая на вечерята, когато повечето хора бяха хапнали доста? Помня, че Земан яде много от него. – Тя погледна към Искандер за потвърждение. Той кимна. – Аз самата хапнах съвсем малко. През нощта ми беше зле, както Грейс може би вече ви е казала. – Тя погледна Джо с големите си очи и каза: – Мислиш ли, че месото може да е било заразено или че някой нарочно е решил да отрови Земан? Или мен? А може би всички ни? Всички или конкретно някой?
– Никой не е искал да трови когото и да било – каза Джо с по-голяма увереност, отколкото наистина чувстваше. – Според мен това е една трагична случайност. Помислете: никой не би могъл да предположи кой от нас, ако изобщо има такъв, ще реши да яде от фазана (ако той наистина е виновникът). Ястието беше просто донесено и предложено на всеки от присъстващите на трапезата. Чиста случайност е, че Земан и ти, Бети, решихте да го опитате. Далеч по-вероятно би могло това да бъде Лайли. В края на краищата тя го застреля и всички мислим за него като за „фазана на Лайли“. Всички можеха да ядат от ястията колкото пожелаят. При такава вечеря не е възможно да бъде подбрана определена жертва. При преднамерен опит да бъде убит някой или всички, трябваше да бъдат отровени всички ястия или поне по-голямата част от тях. Това не стана. Ще продължим с изброяването на това, което е ял всеки по време на вечерята, просто за да бъдем по-изчерпателни в разследването, но аз съм съгласен с теб, Бети, че в крайна сметка ще стигнем до заключението, че причината е фазанът. При това положение мисля, че е време да се говори с готвачите.
След десетминутно колебливо припомняне кой какво е ял всички бяха съгласни, че причината е във фазана и тримата пущунски готвачи, които бяха приготвили вечерята, бяха повикани. Те влязоха, облечени в спретнатите си скаутски униформи. Държаха се гордо и съвсем не се уплашиха от това необичайно събиране на гостите и афганците. Бяха се разбрали помежду си главният готвач Абдула да говори от името на всички и Джеймс започна да го разпитва на пущу, като същевременно превеждаше какво е казал.
Абдула заяви, че бил изпълнен със скръб и гняв, когато чул какво се е случило, и енергично отрече да е имало нещо необичайно в храната, която е приготвил. Попита дали преди това някой се е оплаквал от храната, която е готвил за персонала. Когато Джеймс побърза да каже „Никога, Абдула, никога“, той продължи. Помоли да му бъде позволено да нареди на хората си да отидат в кухнята, за да потърсят остатъци от фазана, за да може той сам да ги изяде пред всички и да им покаже, че му няма нищо. Каза, че лично е опитал соса.
– Сосът наистина беше много добър, Абдула – прекъсна го Бети. – Исках да те поздравя за него.
Изпратиха човек в кухнята да потърси дали не е останало нещо от подозрителната птица, а през това време Абдула им изброи съставките в ястието с фазана и начина, по който е бил приготвен сосът.
– Казваш, че си опитал соса, Абдула – рече Джо, – но се питам дали действително си хапнал от месото на птицата?
– О, не, сър. Птицата, макар да беше великолепен екземпляр – рече Абдула и любезно се поклони на Лайли, – до голяма степен беше неизползваема. Стрелецът е бил толкова точен, че много малка част от месото беше останала незасегната, която бих могъл да използвам за ястието. Дами и господа, трябва да знаете, че при диви птици като златния фазан обикновено се готви само месото от гърдите, тъй като останалата част е твърде жилава. А дори и това от гърдите изисква дълго и внимателно приготовление. Това бе причината ястието да бъде поднесено по-късно от другите.
От кухнята беше съобщено, че останките от сготвения фазан и трупът са били изхвърлени.
– Така си и помислих – каза Джеймс. – Абдула е наложил в кухнята най-строга дисциплина и чистотата там е пословична. Заради горещия климат, нали разбирате, не можем да рискуваме.
Грейс, която до този момент беше изслушала внимателно всичко, което беше казано, изведнъж се намеси, разпервайки ръце от възбуда:
– Джеймс, Искандер! Това няма нищо общо с кухнята. Мисля, че ми е ясно какво е станало. Би трябвало да се сетя по-рано. Как съм могла да го пропусна? Всъщност знам защо не съм се сетила. Това е толкова необичайно! Случва се изключително рядко, направо е фантастично! Знам за него от години, но никога не съм предполагала, че ще имам такъв случай. О, съжалявам, Искандер. Изненадата ми и професионалното любопитство ме завладяха прекалено силно. Нека повторя пак: съзнавам, че обсъждаме трагичната смърт на твоя приятел, но мисля, че ти… всички ние… ще бъдем благодарни и ще въздъхнем с облекчение, след като чуете, че тук няма никаква мистерия. Мисля, че е много вероятно Земан да е починал от андромедотоксин!
Като видя озадачените лица на всички наоколо, Грейс побърза да продължи:
– Андромедотоксин! Случва се много рядко. Никога досега не съм виждала такъв случай, макар да съм чувала за него и да съм чела. Кажи ми, Искандер, сигурно ти е известно дали има едно растение, нарича се планински лавър, което расте по тези места?
Искандер изслуша описанието му и кимна, назовавайки името на растението на пущу. Джеймс също потвърди, че знае за такова растение.
– Ето, виждате ли? Тогава случаят е ясен. Фазанът, а мисля, че и яребиците се хранят с този планински лавър, който произвежда в месото им силната отрова андромедотоксин. Всеки, който е ял от такъв фазан, без да знае, поглъща отровата.
– Какви са симптомите на тази отрова, Грейс? – попита Джо.
– Гадене, повръщане, виене на свят, загуба на равновесие.
Настъпи мълчание, докато всички приемат доказателството. Накрая заговори Джо, гледайки всеки поотделно в очите.
– В такъв случай има ли някой, който да не е съгласен с присъдата, ако това беше официално съдебно разследване на смъртен случай, че става дума за случайна смърт, дължаща се на хранително отравяне, причинено от консумиране на заразена птица? – попита той.
Всички се спогледаха, а после заедно се вторачиха в Искандер. С достойнство, без да бърза, той каза:
– При доказателствата, с които разполагаме, мисля, че това е единодушното ни заключение. Ужасно тъжна случка, но в никакъв случай не е предизвикана от зъл умисъл. Това е нещо, което никой от нас не би могъл да предвиди или да му попречи, а то отне живота на моя скъп роднина Земан и за малко не отне живота на съпругата на коменданта. – Той се обърна към Бети и се поклони. – Трябва да благодарим на Аллах, че госпожа Линдзи оцеля и че не загинаха още хора от групата ни.
Всички кимнаха и изразиха тихо съгласието си, очаквайки да се измъкнат от тягостната атмосфера на разследването. Внезапно навън настана някаква суматоха и един хавалдар влезе в залата. Той заговори на Джеймс, който объркан и разтревожен преведе казаното на останалите от компанията.
– Пред вратата чака птицегледачът Ахмед. Той настоява да се яви пред коменданта и да даде информация. Дали да го…?
– Боже господи, кой още може да дойде? – възкликна с нетърпение Бъроус. – Ще се запознаем ли и с мнението на човека от пералнята? Ще ни запознаете ли и с това на пчеларя?…
– Нека влезе – нареди твърдо Джеймс.
Ахмед влезе много зачервен и треперещ от вълнение. Беше с мръсните си работни дрехи и очевидно идваше направо от птичарника. След като Джеймс му кимна с глава, той започна бързо да разказва своята история на пущу. След няколко изречения Джеймс го прекъсна, за да преведе, а лицето му доби мрачно изражение.
– Какво казва той? – попита Лайли от името на всички.
– Твърди, че фазанът е бил отровен с арсеник. Казва, че е било арсеник.
Глава седма
Афганците, които бяха проследили всяка дума, наостриха още повече уши, когато чуха, че се говори за отрова, и се спогледаха. Арсеникът беше добре известен сред афганската аристокрация. Викаха му разговорно „наследствена прах“. Честата му употреба беше причина в двореца непрекъснато да има на служба цяла фаланга от опитващи храната хора.
– Продължавай, Ахмед, довърши разказа си – подкани го Джеймс и човекът, който изобщо не се беше смутил от това, че е център на такова внимание, продължи. Изкусен разказвач като повечето свои съотечественици, той се постара да бъде колкото е възможно по-убедителен. Джеймс го изслуша докрай, преди да преведе думите му.
– Изглежда, че това вече съвсем изяснява нещата – каза той. – От няколко седмици Ахмед и помощникът му имат проблеми с тези проклети фазани, които нападат кокошките ни. Тъй като в района на форта е забранено да се стреля, те решиха да поставят отрова, скрита в отпадъци от кухнята. Отровата ни се доставя за борба с плъховете. Това са държавни доставки, с които се цели контрол върху разпространението на гризачите. Очевидно планът им не се оказа много успешен. Имаше умрели плъхове в изобилие, но изглежда, че на фазаните им нямаше нищо. Преди два дни, решен да се справи с тях, помощникът му сложил десет пъти по-голяма доза от обичайното.
Настъпи нова пауза, докато всички смелят тази нова информация.
– Мисля, че Лайли го е застреляла малко преди отровата да си свърши работата.
– Ако това е било правено в продължение на седмици, без да убие птицата (или птиците) – каза Грейс, – в организма на фазана се е натрупал арсеник, а последната голяма доза съвсем е влошила нещата. О, господи! Кое от двете ще е – андромедотоксин, арсеник? Без необходимите лабораторни уреди никога няма да можем да установим коя отрова го е убила. Обаче ефектът щеше да бъде същият.
Афганците приеха с клатене на глави и с разбиране последното доказателство, представено от Ахмед с такова съжаление и толкова емоционално. Лайли също беше напълно смутена и непрекъснато поглеждаше към Искандер, който избягваше погледа й.
– Вината не е на Ахмед! Моля ви, никой не е виновен, освен мен. Мисля, че трябва да се извиня на всички – каза накрая тя, неспособна да крие повече мъката и вината си. – Ако не бях застреляла проклетата птица! Защо ми трябваше да се фукам!
Искандер единствен би могъл да я успокои и той побърза да го направи със сериозен, но изпълнен със съчувствие глас.
– Госпожице Кобленц, не забравяйте, че тъкмо Земан ви насърчаваше и дори ви предизвика да стреляте. Такава е била волята на Аллаха и няма какво повече да се каже по въпроса.
– Освен това – притече се любезно на помощ Грейс – Земан сам реши да опита от яденето. А също и Бети. Той е изял по-голямо количество и това обяснява по-бързото и по-силно действие на отровата, което се е оказало фатално.
– Преди да дойдем в трапезарията, вие се канехте да ни кажете по кое време, според вашите преценки, е починал Земан – припомни й Искандер.
– О, да… исках да кажа, че състоянието, в което се намира смляната храна, началото на вкочанясването на тялото и температурата на трупа сочат към едно и също време. Бих казала, че е било около един часът след полунощ.
Бети рязко вдигна очи.
– О, не! В такъв случай искате да кажете, че когато дойдохте при мен в три часа, бедният Земан е лежал на стълбите? Мъртъв или умиращ? Прекалено ужасно е да си го помисли човек!
– Вече е бил мъртъв – каза Грейс. – Независимо от всичко останало всички видяхме, че той не се е бавил много, когато е започнал да се изкачва по стълбите.
Искандер изгледа пронизващо Грейс.
– В един часа ли? Съвсем сигурна ли сте, д-р Холбрук?
Грейс се поколеба за момент. Тя винаги внимателно преценяваше това, което казваше, и за момент беше смутена, че решението й се подлага на съмнение.
– Да – отговори тя. – Около един часа. – После малко с нежелание добави: – Може и да е било малко по-рано, но не много по-рано. Между дванайсет и половина и един. Защо питате, Искандер? Да не би да има нещо, което трябва да знаем? Някакво допълнително доказателство, което бихте могли да дадете, за да хвърлите светлина върху тази трагедия?
Искандер поклати глава и запази мълчание. Окопитвайки се, той любезно й благодари за всичко, което беше направила, каза още няколко любезни думи на Бети и Лайли и обяви, че ще се оттегли с хората си, за да пристъпят към подготовката за погребението на Земан.
С подчертано смирение компанията напусна офицерския стол. Когато се отдалечаваха, чуха Фред Мор-Симпсън да казва:
– Много тъжно, а освен това и много загадъчно! Но мисля, че ще изразя мнението на всички останали, като кажа, че имам нужда да закуся!
Джо, който беше останал най-отзад, се озова лице в лице с Лайли. Тя затвори тихо вратата зад последния напуснал помещението и го заговори.
– Командир Сандиландс – каза тя, – трябва да разговарям с вас някъде, където никой не би могъл да ни чуе. Никой. Ще дойда в стаята ви след десет минути. Ще бъдете ли там?
Тя влезе мълчаливо, обута в меки ботуши за езда, огледа бързо стаята и седна на единствения стол. Джо седна на леглото близо до нея, но не чак толкова близо, за да я уплаши. Може би беше дошла, имайки нужда да поплаче на нечие рамо, може би искаше да потвърди отново вината си, но според него това не бяха намеренията й. В поведението й като че ли имаше някакво безпокойство и дори боязливост и това го разтревожи.
Тя остана така мълчалива няколко секунди, като прехапваше долната си устна. Отвори уста да каже нещо, но размисли и отново я затвори. Опита се да срещне погледа му, но не можа. Очите й непрекъснато избягваха неговите и се съсредоточиха върху ръцете, сплетени в скута й.
„О, господи! – помисли си Джо. – Тези признаци са ми познати! Тя има намерение да направи някакво признание! Всички сме на погрешна следа. Тя е дошла, за да ми каже, че го е убила! Но как? С отрова? За такова кратко време? Не е възможно. Нито пък е в нейния стил. По-скоро би му пуснала куршум или би се качила на табуретка и би го ударила по носа, но наистина не мога да си представя Лайли… не я виждам да поръсва неговия шербет със загадъчен бял прах. Не, успокой се, Сандиландс! Имаш прекалено развинтено въображение! Сигурно е решила, че животът по границата е прекалено суров за нея, и е дошла да ме моли да я върна на сигурно място в Симла. Това ще е.“
– Трябва да ви направя едно много ужасно признание, командир Сандиландс – успя накрая да каже Лайли. – Не мога да си представя какво ще си помислите за мен!
– Това има ли връзка със смъртта на Земан? – попита той.
– Но, разбира се, че има! С какво друго би могло да има връзка?
– Е, може да искате да си признаете, че сте сложила онази умряла мишка в леглото ми вчера – каза Джо, решен да придаде малко по-шеговит тон на разговора.
Тя се усмихна против волята си и малко се поотпусна.
– Щеше ми се да беше така. Ама наистина ли някой го е сторил? О, не. Съжалявам. Не, просто се пошегувах. Става въпрос за Земан.
Джо само се усмихна, без да я подканва да продължи.
– В целия форт само на вас мога да се доверя. Като казвам само на вас, наистина смятам, че е така. Обещайте ми, че няма да разкриете на никого и дума от това, което имам намерение да ви кажа – нито на Джеймс, нито на Бети, нито на Грейс, абсолютно на никого.
Той кимна в знак на съгласие.
– Изобщо не стана така – каза тя бързо. – Имам предвид смъртта на Земан. Виждате ли, през това време, между дванайсет и половина и един часа, Земан беше жив, чувстваше се добре и, как да кажа… имаше твърде бурно преживяване в басейна в офицерската градина.
– Не ще да е било твърде бурно! – прекъсна я любезно Джо. – Не чух никакви звуци отдолу, а аз спя извънредно леко. Бурно преживяване долу би ме събудило. Сигурна ли сте в това, което казвате? И какво точно имате предвид под думата „бурно“?
– Не улеснявате много едно момиче, права ли съм? Не, вие сте прав. Не е съвсем точната дума, защото изобщо не беше шумно. Никак не беше. Беше по-скоро тихо, но много енергично, бих казала, сексуално общуване. – Тя изрече последните думи на един дъх и лицето й се покри с обилна червенина.
Заварен абсолютно неподготвен, Джо я погледна ужасен, а след това предпазливо каза:
– Мисля, че ще е по-добре, ако ми разкажете всичко постепенно от края на вечерята, Лайли.
– Да, и аз мисля така. Сега ще ми е много по-лесно да говоря, след като изрекох тези думи. От тук нататък ще говоря за него само с началните букви З. Х. Става ли?
– Напълно – увери я Джо.
– Нали видяхте как онзи отвратителен Ратмор ме изведе от стаята, за да не стана жертва на облечения в коприна ориенталски изкусител?
Джо кимна, но не каза нищо. „Този Ратмор наистина е бил предвидлив! – помисли си той. – Явно е имал повече разум в главата от всички нас!“
– Е, очевидно си е помислил, че аз трябва да стана жертва на неговия западняшки стил на ухажване. Обаче в него нямаше нищо изтънчено! О, не се тревожете, мога да се справям с подобен вид ухажване. Тази сутрин той страда от накърнено его и наранен крак! Забелязахте ли, че накуцва? – попита тя и веселостта й започна да се възвръща. – Разведе ме с маршова стъпка из градината, отбеляза, че славеят пее и че луната свети. Припомни ми, че е лорд, засука си мустака и ми налетя. Къде ли щях да бъда, ако не бях толкова бърза! Избягах и отидох в стаята си, а той се добра, накуцвайки, до своята, като със сигурност ме е проклинал. Трябва да беше около десет и половина.
– Аз направих обиколката си в единайсет и всички си бяха по стаите. Вие заключихте вратата, когато ви помолих да го направите.
Лайли му хвърли унищожителен поглед.
– И вие повярвахте на този стар трик от девическите пансиони? Заключих я, но после веднага я отключих.
– Но защо не се оплакахте по повод държанието на Ратмор с вас? Бих се разправил с него. Всъщност дори би ми доставило голямо удоволствие!
– Мога да се грижа сама за себе си – каза тя. – Не е нужно да замесвам когото и да било в това. Джо, когато завършихте обиколката си, стана много тихо, а аз седях и чаках.
– Чакахте? Какво?
– Помните ли персийската поема, която З. Х. ми каза към края на вечерята? За лунната светлина върху езерото и как „аз чакам да зърна сянката ти да пада над градинската ограда в среднощната тъма“. Ами аз, как да кажа, го приех буквално. Изтълкувах го като покана да се срещна с него при басейна в полунощ. – Тя се изчерви, но изгледа предизвикателно Джо. – Смешното е, че макар да се срамувам от себе си, беше толкова романтично! О, представих си как ще го разказвам на приятелките си! Помислих си, че той най-малко ще се опита да ме целуне, и реших, че в края на краищата ще му позволя да го направи. Никоя от моите познати не се е целувала с пущун! А този мъж беше по-неустоим от Рудолф Валентино! Ако знаете кой е той.
– Да, господинът ми е известен и дори съм гледал някои от филмите му – каза Джо. – Е, добре, Лайли, разбирам какво ви е привлякло! Обаче, кажете ми… по кое време отидохте в градината?
– Малко преди полунощ. Облякох тъмна рокля и си сложих сандали. Реших да се скрия в бадемовите дървета. Не исках да излезе така, че съм отишла първа там, не трябваше да изглежда, като че ли съм прекалено нетърпелива, нали разбирате? – Лайли отново замълча.
– И? – подкани я внимателно Джо.
– Той не се появи. Отначало помислих, че съм изтълкувала погрешно смисъла на поемата, а после си казах, че може би се моли или дава някакви нареждания на хората си, или е зает с военните си задължения, така че продължих да чакам. Откъде да знам как прекарват времето си тези мъже? Предполагам, че съм чакала най-малко до дванайсет и половина. После чух тих смях. Някой идваше в градината. Някой, който не искаше да го чуят. Останах там, където бях, в случай че не беше З. Х. Но беше той. Беше З. Х., но с още един човек, когото държеше за ръката. Отидоха до басейна, свалиха си дрехите и се потопиха във водата, а после, те, те, о…!
