Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 20 страниц)
– Възмездие? Какво възмездие?
– Опасявам се, че много сериозно. Всъщност, ако бях на мястото на Искандер, не бих се върнал тук. Съгласно английските закони той е виновен за отвличане и е заплашвал с убийство. Ако реши, мисля, че Ратмор може да настоява за подобни обвинения, когато се върне в столицата.
Лайли се намръщи.
– Ратмор! Мисля, че е готов да го направи. Джо, трябва да намериш начин да се справиш с него! Не можеш ли да измислиш нещо?
– Ще се опитам. Ще ми достави голямо лично удовлетворение да закопчея този човек, но не съм голям оптимист. Хора като Ратмор често пъти се намират под протекцията на невидими сили. Те правят услуги на хора, заемащи високи постове в правителството, и някой ден искат отплата за тях. Той се перчи и се държи така, сякаш е неуязвим, и със съжаление трябва да призная, че това до голяма степен е вярно. Сигурен съм, че е в състояние не само да съсипе моята кариера, но и тази на Джеймс, а също и да направи така, че Искандер или да бъде обесен, или в най-добрия случай да бъде затворен в най-дълбокия зандан в Пешавар и оставен там дълги години. Според мен скоро ще се уверим, че във всичко това той ще бъде подкрепен от Едуин Бъроус. Трябва да ти кажа, Лайли, че не очаквам нищо добро от тази среща.
За негова изненада тя протегна ръка и потърка утешително веждата му.
– Ще измислиш нещо, Джо! Но никой няма да ти обърне много внимание, ако не се погрижиш малко за външния си вид и не измиеш тази боя от очите си. Хайде! Нека чуем отново мотото на рода Линдзи, как беше. „Върви напред и не ги щади!“ Не е лошо!
Един час по-късно, измит и самоуверен, в изгладената си униформа, Джо изтича нагоре по стълбите и почука на вратата на Лайли. Тя се присъедини към него, изглеждайки великолепно в късата си синя копринена рокля и обсипана със сапфири огърлица.
– Не съм сигурен какво забавление ни е подготвил Джеймс. Може да бъде от военен съд до модно ревю – каза тя. – Обаче ако върховният комисар присъства, няма да е зле да си придам колкото може по-ангелски вид.
– Е, не би могло да се каже, че си го постигнала напълно – каза, оглеждайки я с възхищение Джо, – но не се безпокой – резултатът ще му хареса. – Той се взря по-внимателно в лицето й, а тя прикри с ръка носа си.
– Знам! Изглеждам просто ужасно! Яздих два дни без шлем срещу слънце и ето на какво заприлича носът ми.
– Преди да слезем долу, Лайли, има нещо, което бих искал да видиш заедно с мен. Какво ще кажеш да надникнем за малко тук?
Той се спря пред стаята на Джеймс и се ослуша с долепено до вратата ухо.
– Никакъв звук.
– Естествено. Оставих вратата на стаята ми отворена, защото исках да чуя дали Бети ще се качи горе. Просто да й кажа здрасти… Те така и не се качиха. Предполагам, че са останали в трапезарията. Грейс се появи едва преди половин час. Питам се какво ли я е задържало на долния етаж, а, Джо? Върна се отново долу преди пет минути. Тук сме сами – заключи тихо тя. – А какво е положението в стаите на приземния етаж?
– Всички излязоха, с изключение на Ратмор. Чувах го, че продължава да трополи. Подслушвах най-безсрамно при вратата му.
Джо се усмихна. Лайли знаеше точно какви са намеренията му. Той посочи мълчаливо към вратата на Джеймс.
– Вече го забелязах – рече тя, а очите й непрекъснато шареха насам-натам.
Джо почука на вратата и каза:
– Джеймс? Бети?
Като не чу отговор, отвори вратата и влезе вътре, следван от Лайли. Пред очите им се разкри напълно обикновена обстановка. Спретнато, чисто и без каквито и да било излишества. Вътре явно нямаше нищо, което да привлече вниманието, но Джо методично огледа внимателно всеки предмет от мебелировката. От двата тесни кревата този, който беше по-близо до вратата, очевидно беше на Джеймс. Мушната под свещник от кована мед, върху масичката до леглото лежеше една брошура на министерството на отбраната. Лайли се изкуши да пристъпи напред и да прочете заглавието.
– „Снабдяване с хранителни продукти по време на поход“ – прочете тя, вдигайки недоверчиво очи. – Господи! Мислиш ли, че вечер прочита на Бети по една глава от това?
Върху масата на Бети между двете легла имаше Библия и един брой на „Разговор за дома“, пъхнат под нейния свещник и отворен на материал от П. Г. Удхаус. До кревата на Бети беше колибката на Минто. Джо надникна вътре и промърмори:
– Няма никой. Очевидно нашият рунтав приятел също е на събранието. Мисля, че видях всичко, което исках да видя. А ти, Лайли?
– Почакай само да погледна още едно нещо, Джо. – Тя отиде до малката стаичка, която изпълняваше ролята на баня, и отвори вратата. – Същата, както и в другите стаи. Кана за вода, леген и тоалетни принадлежности. А! Това е то! Сега можем да вървим.
Излязоха от стаята, като затвориха вратата след себе си, и се спряха на площадката на стълбите, преди да слязат надолу.
„Почти невъзможно е да слезем долу от спалните и да нямаме гузен вид – помисли си Джо. – Може би трябва да слезем, хванати за ръце? Това ще озадачи и ще вбеси Ратмор! А също и Бъроус. Ще останат с впечатлението, че с Лайли сме прекарали последния час заедно в леглото! – Почувствал внезапно пробождане в сърцето, той си каза: – Колко хубаво щеше да е, ако беше вярно!“ В знак на взаимна солидарност и от желание да се изфукат те се хванаха за ръце и слязоха по стълбите.
Докато пресичаха плаца на път към столовата, над форта се разнесоха настоятелните призиви на войнишка тръба, които развеселиха Лайли, а Джо изпя думите, които войниците отдавна бяха съчинили за повикването в офицерския стол:
„За офицерските жени
има пудинги и пайове,
на сержантските жени
дават малко скили,
а за жената на редника
няма нищичко,
за да напълни стомахчето си.“
– Даваш ли си сметка, Джо, че не съм хапвала нищо цял ден? Какво ли не бих дала за купичка скили, каквото и да представлява това.
– Това са овесени ядки, мисля, че така им викате – рече Джо. – Не ви ли даваха да ядете в Махдан Котал? Със скаутите прекарахме там само три часа, но през това време на три пъти ни даваха нещо за закуска. Разбира се…
– О, те непрекъснато носеха чинии с това и онова, но аз не можех да ям. Когато някой, когото харесваш, крещи от болка и вероятно умира в съседната стая, апетитът ти изчезва.
– Мисля, че следващият час може да има върху нас същия ефект – рече мрачно Джо, когато стигнаха до отворената врата на трапезарията.
Застанаха за миг на прага, докато очите им свикнат с тъмнината вътре. Вече седнали един до друг при масата, която беше поставена по средата на стаята, Джеймс и Бети чакаха, готови да се изправят срещу целия свят. Малка бяла муцунка надникна от скута на Бети и изръмжа. Както винаги, Минто също беше готов да се опълчи срещу света. Отегчено и намръщено, лицето на Едуин Бъроус не изразяваше нищо. Искандер седеше с каменна физиономия и поглед, пълен с безразличие, Фред, както винаги, беше в добро настроение и доволен се усмихна, когато ги видя, а Грейс, изтощена и разтревожена, само леко им се усмихна за поздрав. Начело на масата с гръб към тях се виждаше белокоса солидна фигура. Когато влязоха в стаята, всички се обърнаха към тях, за да ги посрещнат.
– А, ето ви и вас! – чу се един дрезгав глас и човекът начело на масата се обърна.
Не беше върховният комисар. Много, много по-лошо, но може би неизбежно: сър Джордж.
– Най-после – рече той, усмихвайки се добродушно. – Най-после! Двамата, които най-много исках да видя! Предвестникът на съдбата Сандиландс и сеещата раздори госпожица Кобленц. Фактът, че и двамата трябва да бъдат арестувани, едва ли е убягнал на някого, но първо да видим какво ще кажат те. Елате да седнете до мен, госпожице Кобленц. Ще ми позволите ли да ви кажа колко добре ви се е отразило това, че сте била на открито, изложена на слънцето? Сандиландс, защо не седнеш до поверената ти госпожица? Сега чакаме само лорд Ратмор. – Той се обърна отново към Лайли и я заговори: – Вчера сутринта по телефона ми се обади вашият многоуважаван баща. Не мога да си представя как е успял да се свърже, обаче го е направил, но американците са си такива. Та нали тъкмо те изобретиха електрическия звънец? Дали пък не бъркам? Попита как сте, а на мен това не ми беше известно! Затова му казах: „Добре!“ После попита къде сте. Това също не го знаех, затова му казах, че сте отишла да прекарате уикенда с приятели. Това е твърде свободно описание на неотдавнашната ви екскурзия до едно недостъпно място, но си казах, че още не е дошло време за повече подробности. Тук ще спра и ще ви попитам: „Как сте?“
– Умирам от глад! – отвърна бързо Лайли. – Не съм хапвала и не съм пила нищо от двайсет и четири часа.
– Заповядай, Лайли – обади се Бети, веднага влязла в ролята си на домакиня. – Страхувам се, че не са много екзотични. Сама съм ги правила. Не знаех колко да приготвя. – На масата пред Лайли бързо беше поставено типично английско блюдо със сандвичи от твърдо сварени яйца, краставици и студено говеждо, агнешко и туршия.
– О! Не са пудинги и пайове, но със сигурност са по-добри от овесена каша – рече доволна Лайли и си взе от сандвичите.
– В интерес на истината, сър Джордж – обади се услужливо Джо, – спокойно бихте могли да кажете, че Лайли е прекарала уикенда с приятели в провинцията. Тя нито за миг не е била изпусната от погледа на Искандер или на сестра му, а след това и на Грейс и моя. Разбира се, и лорд Ратмор беше в групата.
Джо моментално съжали за това, че се беше обадил. Способността на Джордж да изопачава истината явно беше заразителна. Задоволството, с което старият човек леко присви очи, накара Джо да изпита желанието да се ритне през глезена. Дали вече не следваше линията, която Джордж беше решил, че трябва да следват? Той огледа критично човека, който според Лайли беше главният, макар и неофициално афиширан авторитет в Индия.
За да подчертае, че е неделя и поради това не е работен ден, той беше небрежно-елегантен – с тъмносин блейзър, на чийто преден джоб се виждаше знакът на известен, но отдавна престанал да съществува кеймбриджки клуб за крикет, бели фланелени панталони и клубна вратовръзка. Джордж Джардайн изглеждаше така, като че ли неговото бентли току-що го беше оставило пред Хърлингхъм, за да погледа малко крикет с приятели. Нищо в поведението му не подсказваше, че бе тръгнал веднага, щом като беше затворил телефона, след като беше разговарял с Джо в девет часа сутринта в събота. Джо беше достатъчно запознат как се пътува в Индия, за да предположи, че е бил откаран с кола до Имбала, за да хване влак, може би специално извикан в последния момент за служебно ползване, и да измине четиристотинте мили на запад до Пешавар. Сър Джон Дийн вероятно е изпратил кола да го вземе от гарата някъде към полунощ. След като е преспал в резиденцията на върховния комисар, по време на закуска се е запознал с последните новини около ситуацията и със сър Джон са решили каква трябва да бъде официалната линия, а след това се е отправил за Гор Катри. Непринуденото поведение на сър Джордж не можеше да скрие от Джо факта, че самото му присъствие тук, на мястото на събитието, показва колко сериозно е положението им. Джо можеше и да е Предвестник на съдбата, но за него сър Джордж беше Деус екс Махина1414
„Бог от машина“ – неочаквано разрешение (в гръцката трагедия заплетените положения се разрешават от спуснат чрез механизъм бог). – Бел.прев.
[Закрыть], нещо като Цар топ, насочен към опозицията. Вълнението му нарасна. Това беше признак за надигането на страхотна опозиция.
Обаче Лайли, изглежда, не се беше впечатлила много от това.
– Точно така! През цялото време бях при приятели и ако някой вестникарски клюкар иска да знае какво се е случило, ще чуе от мен точно това – подчерта тя.
Едуин Бъроус потропа нервно с пръст по масата, но запази мълчание. Фред се мъчеше да скрие усмивката си.
– Може да се каже, че беше семеен празник – продължи Лайли, доволна от хрумването си. – Искандер ме взе да постоя при сестра му, която е съпруга на главатаря, и аз имах щастието да бъда там, когато тя роди.
Сега дойде ред на Грейс да се замисли.
– А, да! Александър! Организаторът на тази весела експедиция, афридският Робин Худ! – каза сър Джордж. След това се обърна към останалите: – Винаги му казвам Александър. Не знаехте ли, че Искандер означава тъкмо това? Александър Велики! Навремето той е завладял цивилизования свят и сега е интересно да се види дали Искандер ще успее да направи същото. Поради различни причини изглежда, че сегашният момент предоставя тези възможности. – Той изгледа усмихнат присъстващите.
Очаквала като че ли тъкмо това, но все още с пълна уста, Лайли се намеси:
– Ние имаме една възможност. Искам да кажа, че корпорацията „Кобленц“ има такава. Възможност, в която може да имаме късмета да участва и Искандер.
Останалите я изгледаха с недоумение. Всички, с изключение на самия Искандер, който се загледа замислен в масата пред себе си.
– Това не е тайна – продължи тя, – но за да стане ясно за всеки, ще кажа, че предложих на Искандер пост в корпорацията „Кобленц“. Или в Делхи, или в Съединените щати. Решението още не е взето. И трябва да кажа, че той все още обмисля предложението, както се казва, то все още е на масата.
– Е – каза развеселен сър Джордж, – може и да съм стар, но не чак толкова, че да не се изненадвам от време на време. А трябва да ви кажа, че не са много хората в тази част на света, които могат да ме изненадат, обаче, Лайли, изглежда, че вие сте една от тях! Може би и ти, Александър, ще ме изненадаш? – добави той.
– Въпросът се обсъжда – каза Искандер. – Тези неща не зависят само от мен. Трябва да се консултирам с много хора. Може би някои от тях са тук, около тази маса. Няма да е коректно, ако кажа нещо повече от това, че предложението се обсъжда.
– Политиката – рече сър Джордж – е като да ръководиш детско училище. Това известно ли ви е? Събери децата заедно и те или ще си играят заедно, или ще се избият помежду си. Бил съм често свидетел на това. Сега въпросът е, а това е и причината да бъда тук, коя възможност да бъде избрана? – Той се обърна към Джеймс. – Има ли нещо в тази бутилка, Джеймс? – попита той и я посочи. – Денят беше прекалено дълъг. Не бих отказал едно уиски. Другите може би също имат подобно желание…
– Да, разбира се – отвърна Джеймс и бързо започна да раздава чаши и кани с вода. – Има уиски, шери и някакъв плодов сок. Моля, заповядайте. О, освен това трябва да ви съобщя, че съм наредил да сервират вечеря за всички ни в офицерския стол веднага, след като свършим тук.
– Причината да бъда тук – каза Искандер тихо, – т.е. една от причините, е да бъде извършено старателно разследване на смъртта на моя братовчед Земан. Струва ми се, че това събитие продължава да е свързано с някаква загадка, която повечето присъстващи тук биха искали да бъде разрешена.
Едуин Бъроус си наля чаша вода.
– Доколкото имам да изпълнявам някаква функция на тази маса – рече той сърдито, – тя, изглежда, е свързана с това да преценя валидността на така наречената „изнесена напред политика“ в светлината на неотдавнашните събития. Не крия, че препоръчах изтегляне от тази арена на войни. Нашето присъствие тук е непрекъснат повод за военни сблъсъци. Като се изтеглим на добре защитима граница, ще съкратим драстично както загубата на хора, така и на средства. – Той се облегна в стола си и изгледа останалите.
– Не е нужно да ви казвам, че аз пък съм тук, за да преценя възможностите за евентуалното разширяване на „изнесената напред политика“ – обади се Фред. – За разлика от Бъроус съм на мнение, че единственият начин да има мир е да патрулираме по границата от въздуха. Обаче проблемът е изключително сложен и за момента не съм подготвен да кажа нещо повече. Запазвам си това право за по-късен етап.
„Пустият му Фред! – помисли си Джо. – Започнал е да си извлича някои поуки!“
– А сега – рече сър Джордж, – след като всички обявихме какви са приоритетите ни, се обръщам към Грейс, която толкова често ни е помагала да разрешаваме разногласията чрез мъдрата си намеса. Ти си на ход, Грейс – рече той, повдигайки многозначително побелялата си вежда.
– Моите приоритети – каза почти ядосана тя – не се менят от година на година или от месец на месец, камо ли пък от ден за ден. Те са такива, каквито са били винаги – всеки човек да може да седи под смокиновото дърво или под лозата си и никой да не го кара да се страхува от това. Ще кажете, че желанието ми не е чак толкова неизпълнимо. За съжаление в тази част на света всеки, който остане за десет секунди под някое смокиново дърво, има вероятност да бъде застрелян и смокините откраднати. През целия си живот съм се стремяла винаги да спасявам живот, а не да го пилея и не уважавам и не съчувствам на хората, независимо от тяхната раса, които застрашават другите, каквито и да са мотивите им. Ако с присъствието си тук преследвам някаква цел, тя е да настоявам да бъде запазен мирът в този район на границата.
– Аз, т.е. ние споделяме този стремеж на Грейс – обади се Джеймс, – както сме го правили винаги. Дали ще се приближим повече към тази цел, тепърва ще се разбере.
– Благодаря ти, Джеймс. На теб също, Бети. Винаги съм знаел каква е позицията ти. – Сър Джордж се облегна в стола си, явно доволен от това, което беше чул. – Значи изглежда, че макар да подхождаме към проблема от различни гледни точки, всички имаме една цел – мира.
Вратата в дъното на залата се отвори с трясък и Ратмор влезе вътре. За присъстващите той беше в обичайното си състояние – с лице, почервеняло от гняв. Лайли го изгледа критично.
„Донякъде ми прилича на не много сполучливо копие на сър Джордж“, помисли си тя. Като че ли беше изчакал да види как ще бъде облечен сър Джордж, за да се облече по същия начин. И той беше с блейзър и голям златен знак на предния джоб. Същата вратовръзка на широки райета плюс копринено шалче в тон с нея и безупречно изгладени бели панталони. На ръкавелите, на които сър Джордж беше сложил изтъркани златни копчета, Ратмор носеше големи аметисти.
Лордът шумно изрази възмущението си.
– Сър Джордж! Боже господи! Не очаквах да ви видя тук! Надявам се, че сме се събрали, за да предадем някои хора на правосъдието! Затова съм доволен от присъствието ви, което показва, че най-после силите, които са на власт, гледат сериозно на тази работа!
Джордж стана от мястото си и отиде да подаде ръка на Ратмор, разтърсвайки я, според Джо, прекалено дълго и прекалено ентусиазирано.
– Точно така! Целта на това събиране, скъпи Ратмор, е да реши какво точно се е случило тук през последните няколко дни, за да мога да предам моите препоръки на началниците ми в Симла. Не е нужно да обяснявам неща от правителствената кухня на един държавник и дипломат… може би ще е достатъчно да кажа, че целта ми е всеки да си получи заслуженото. Нали така? Запазихме ти другото централно място на масата. – С угодническа усмивка и приятелско потупване по рамото Ратмор беше настанен на последното останало свободно място точно срещу сър Джордж.
Ратмор явно се изненада и гневът му като че ли понамаля, но Джо беше готов да се закълне, че беше започнал да възвръща обичайната си арогантност.
– А, да – каза той, – радвам се, че в цялата достойна за съжаление бъркотия някой заема честна и открита позиция.
„Честна и открита позиция?… Всекиму заслуженото?… Пустият му стар хитрец Джордж – каза си Джо. – Знам накъде бие с тези приказки. Може би ще му помогна да постигне целта си.“
Като опитен съзаклятник Джо се надигна безшумно от стола си, наля едно голямо уиски и почтително го предложи на Ратмор.
– Ще трябва да ни догоните, сър – прошепна той, потупвайки го леко по рамото. – Мисля, че го пиете чисто, нали?
Озадачен и предпазлив, Ратмор промърмори нещо неразбрано, но с явно удоволствие отпи голяма глътка, а после още една. Джо, който се въртеше услужливо около него, отново напълни до горе чашата му и след като остави бутилката до лакътя на Ратмор, седна на мястото си. Сър Джордж вдигна чашата си, възхищавайки се от кехлибарения цвят на уискито „Гленливет“ на меката светлина на лампите.
– Само най-хубавото уиски за офицерите от Гор Катри. Е, не е шампанско, но не мога да си представя по-подходящо питие, с което да напълня чашата си и да вдигна тост за героя на деня! Лорд Ратмор! Доколкото разбирам, трябва да бъдеш поздравен. Съвършено сам направи удар, който убягваше на комбинираните усилия на правителството на Негово величество и на въоръжените сили в продължение на десетилетия. Донесе ни мир и търговско споразумение с афридите. – Ратмор зяпна от учудване. – Виждам, че си изненадан от това, че вече знам. Грейс и Искандер ме запознаха с подробностите преди началото на срещата. Имам навика да се осведомявам предварително за това, което се случва, от преки свидетели. Това е единственият сигурен начин.
Грейс и Искандер му хвърлиха погледи, изпълнени с подозрение, но той продължи, без да им обръща внимание.
– Когато властите в Симла чуят за подвизите ти, за дръзкото ти проникване на вражеска територия, за това как си хвърлил ръкавицата на афридските сили (между другото, стари приятелю, ако послушаш съвета ми, ще кажеш, че „си взел предпазни мерки“ – това е фразата… не искам да оставиш впечатлението, че си гореща глава, никой няма доверие на горещите глави!), та, когато те чуят как си се спазарил с онзи мошеник Рамазад, ще ти свалят шапка. (Той е известен с това, че е надхитрил не един опитен в преговорите човек, включително и моя милост!) Ще станеш герой! Трябва да си готов да се консултират с теб как да постъпват с пущуните, готов да им разкриеш как си успял да постигнеш това, готов да станеш авторитет по тези въпроси. Трябва да те предупредя, че след известно време може да установиш, че това малко започва да ти натежава – да се поучим от тъжния урок с мрачната слава на Лоурънс Арабски.
– Ратмор от Границата – процеди през зъби Лайли. – Не звучи по същия начин.
Джо огледа присъстващите. За пръв път Бъроус и Фред Мор-Симпсън бяха с почти еднакъв израз на лицата, които изразяваха открит гняв. Джеймс и Бети бяха стиснали устни, забили поглед в масата. Грейс посръбваше от уискито си – нещо нетипично за нея. Искандер стоеше безмълвен, загледан в отсрещната стена.
„Внимавай, Джордж – каза си Джо. – Виждам какво правиш, но всеки момент можеш да преиграеш и Ратмор да долови тънкото ти презрение, а това ще сложи край на масонските ти придобивки. Ще бъде сложен край и на две обещаващи кариери, да не говорим пък за живота на Искандер!“
Той се изправи и вдигна чаша.
– Искам да вдигна тост за мира на границата!
Всички, включително и лорд Ратмор и Искандер, вдигнаха чаши и повториха думите му.
Лайли се наведе към Джо и прошепна:
– Страхотно представление! Джордж като добър овчар вкара всички овце в кошарата! Разбира се, с малко помощ от вярното му куче! Обаче, Джо, не мислиш ли, че не е забелязал, че един от тях е черна овца?