Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)
Глава четиринайсета
Докато Джо и Джеймс слушаха предложението на Грейс, в далечната Симла сър Джордж Джардайн запали пура – нещо, което не правеше често, и за тези, които го познаваха добре, това беше знак, че е разтревожен. Беше по-обезпокоен от съобщението на Джеймс за смъртта на Земан, отколкото беше показал. Следеше Земан от години едновременно с подозрение и с възхищение. Често го бяха чували да казва:
– Мисля, че мога да направя нещо от този млад човек! – Смяташе го за приятел, на когото обаче не може да се разчита, и за опасен съюзник, но въпреки това за сила, която трябва да бъде използвана. А сега този многообещаващ млад човек беше мъртъв и доколкото на сър Джордж беше известно, при неблагоприятни за английската администрация обстоятелства.
„Обстановката в тези територии е била винаги опасна – помисли си той. – Не искам това! По дяволите! Мисля, че започвам много да остарявам.“ Съсредоточи вниманието си върху непосредственото си занимание – да довърши и да се наслади на скъпата пура. След като приключи с този ритуал, пусна в действие сложния процес, чрез който можеше да се свърже по телефона с Джо, и зачака.
Стреснат, обезпокоен, но в крайна сметка убеден от необикновеното предложение на Грейс за решаване на проблема, Джо още стискаше в ръка изстиналата чаша чай, когато се обърна, за да изслуша дошлия да го намери офицер от скаутите.
– Джо, би ли дошъл бързо в стаята за свръзка, на телефона е сър Джордж!
Сред обичайните шумове, които неизменно съпътстваха индийската телефонна система, Джо чу гласа на сър Джордж:
– Добър ден, командире! Щастлив съм, че мога да отнема няколко мига от ценното ти време. Бог знае къде си бил. Трябваше им доста време, докато те намерят. Мина почти половин час, докато те търсиха на футболното игрище, на пазара и дори в спалнята на Лайли Кобленц. Моето време също е ценно. Обаче сега може би ще ми кажеш дали съм разбрал всичко правилно? Афганците са отвлекли моя стар приятел Дърмот Ратмор, така ли?
– Да – отвърна Джо, решен да не се влияе от словесните излияния на сър Джордж. – Накратко казано, това е един от проблемите ни.
– И той много бързо се превърна в един от моите проблеми – продължи сър Джордж. – През същото това време госпожица Кобленц е позволила да попадне в ръцете на един особено непроницаем и загадъчен млад мъж с афридска кръв и сега нейното точно местонахождение е неизвестно. Прав ли съм? А като че ли това не е достатъчно, ами имаме и проблем с емира на Афганистан, за когото ми разправят, че седи и охка в Кабул, очаквайки медицинска помощ, която като че ли няма да получи в близко бъдеще, тъй като докторката, която е повикал, ще се задържи бог знае колко дълго във форта при вас. Така че, Джо, искам да ми отговориш на следния въпрос: какво възнамеряваш да направиш във връзка с всичко това?
За пръв път, откакто Джо го познаваше, сър Джордж за миг беше изгубил самоувереността си. Беше чул колко тъпо беше прозвучал последният му въпрос и побърза сам да си отговори:
– Нищо, въпреки че не те обвинявам. Винаги са се намирали хора, готови да се възползват от едно неловко положение, а мога да те уверя, че смъртта на Земан ни вкарва в дяволски неловка ситуация. От американското посолство не знаят, че госпожица Лайли е, както казват австралийците, „отишла да се поразходи“, и баща й също е в неведение. Но когато разберат, ще има лека, а може и не толкова лека дипломатическа експлозия, да не говорим пък, че баща й направо ще побеснее. Негово превъзходителство не е никак доволен и вдига голям шум по повод отвличането на Ратмор. Между нас казано, колкото по-дълго Ратмор е в неизвестност някъде в Хималаите и колкото по-дълго остане там, толкова по-щастлив бих се чувствал, но някои хора не гледат на нещата по този начин. Наредено ми е да мобилизирам всички сили, които мога, включително гарнизона в Пешавар, и да се втурна в напълно непознатите територии, каквото и да ни коства това, за да доведа тези птички. Чакам отговора ти.
– Мисля, че преди да чуете отговора ми, трябва да чуете този на Джеймс. Сега той е тук с мен и чу забележките ви.
– О, до теб е Джок Линдзи, така ли? Трябваше да се сетя, че този свиреп стар воин седи вече някъде в засада! Дай ми го! Линдзи! – прозвуча весело гласът на сър Джордж в слушалката. – Съжалявам, че те накиснахме в тази работа. Трябваше да ти обясня, че където се появи Сандиландс, започват неприятности! Съжалявам, че всичко това стана в задния ти двор. Обаждам се, за да те питам дали си готов да се качиш на коня, да събереш една дивизия енергични скаути, да се впуснеш в галоп през онези хълмове, стреляйки като каубой, да сломиш всяка съпротива и да върнеш на безопасно място онези двамата? Мисля, че това е тъкмо работа за теб, Джок. Готов ли си да го направиш?
– Не – отвърна Джеймс Линдзи. – Едва ли има нужда да ви казвам, сър, че тази ситуация изисква да се пипа с кадифени ръкавици, а не с железен юмрук. Според нас една масирана атака срещу противниковата позиция ще завърши с неприемливи жертви и по всяка вероятност първите ще бъдат двамата заложници. Бихме ви помолили да направите всичко, което е по силите ви, за да убедите военните да държат сабите в ножниците си, докато успеем да пуснем в действие нашия план.
– А, имате план, така ли?
– Имаме известен напредък в локализирането на нашите хора, сър. Предполагаме, че са потърсили подслон при афридския Малик, Рамазад Хан – да, бащата на Земан, сър, в крепостта му в Махдан Котал.
На Джо му се стори, че в другия край на линията се чу стон и някакво неразбрано ломотене, но Джеймс продължи.
– Едно е – каза той – да се открие мястото, в което са държани заложниците, и съвсем друго да ги измъкнем от ситуацията, в която са попаднали.
– Не съм чак такъв глупак, Линдзи – рече раздразнен сър Джордж. – А от всички места в радиус от стотици мили най-малко бих искал да са в Махдан Котал! И от всички хора, в чиито ръце не бих искал да попадат, най-малко ми се ще това да е Рамазад Хан! Ако ми се наложи да дам оценката си за него, бих написал, че „Рамазад Хан е неспособен да различи истината от лъжата“. Той е типичен стар, лукав копелдак, двуличен е и предпочита грубата сила пред всичко останало, така че не вярвайте в нищо, което казва, и не позволявайте да ви заблуди с привидна искреност. Обаче имайте предвид, че Махдан Котал не е някаква кирпичена постройка, кацнала върху хълм. Той прилича повече на средновековен замък, дори бих казал на силна средновековна крепост, разпростряла се върху значителна площ. Не е място, в което можеш да влезеш, като позвъниш на външната врата. Що се отнася до освобождаването на заложниците, какво точно имате предвид?
– За това ни посъветва Грейс Холбрук – каза предпазливо Джеймс.
– А! – възкликна сър Джордж. – Тъкмо се питах дали ще ви дойде наум да се посъветвате с нея. И какво казва Грейс?
– Ами, съгласихме се, че има три възможни подхода към проблема: първо, ако приемем съвета на Мор-Симпсън, т.е. да изпратим самолети, които по настояване на Фред да бомбардират въпросната позиция, и когато въздушната атака поразмекне съпротивата в крепостта, което за мен би означавало да бъдат разрушени укрепленията, да последва сухопътна атака, да кажем, от петстотин скаути, подкрепени от отряд кавалеристи.
– Този вариант не ми допада много – рече сър Джордж.
– На мен също. Бихме могли да се обърнем и към Едгар Бъроус и да видим той какво ще каже.
– Не си правете труда – каза сър Джордж. – Знам какво ще каже! Да се обърнем кръгом и ходом, марш! Не съм ли прав?
– В значителна степен, да – отвърна Джеймс. – Но има и трети начин.
– Радвам се да го чуя – рече сър Джордж. – На мен ми викат „Джардайн третият начин“.
– Ами, истината е, че единственият човек, който може да влезе, без да пострада, в Махдан Котал, е Грейс, както тя самата подчерта. Те я познават. Имат й доверие. Изглежда невинна, защото е такава. Не ми се ще да я изпращам там сама, но всеки друг европеец няма да остане жив повече от две секунди, ако го видят да се приближава към Махдан Котал. Доколкото ми е известно, никой не е бил там.
– Аз самият никога не съм бил – рече сър Джордж. – Виждал съм селището отдалеч. Здрава крепост! Не бихме могли да съборим портата й с по-малко от една дивизия, но в случай че мислиш обратното, Джок, категорично ти заявявам, че и ти няма да успееш да влезеш там. Що се отнася до афридите, освен ако не греша, ти, както обича да се изразява Джо Сандиландс, си имаш с тях „предишни вземания-давания“. Между другото, какво казва Джо по въпроса?
– По-добре поговорете с него.
Джо взе телефона и бързо заговори:
– Не мога да оставя Грейс да отиде там съвсем сама… Не мога да изпратя английски войници, които да я охраняват… но все пак трябва да отиде някой с нея… Всъщност не е проблем… ще отида аз и преди да сте казали нещо друго… Няма да бъда в полицейска униформа, а в скаутска, придружен може би от още двама скаути. Поне отдалеч ми се струва, че ще бъда в състояние с помощта на Грейс, разбира се, да започна диалог с Рамазад Хан. Диалог… пазарлък… това са единствените средства, които можем да използваме в тази ситуация. Изобщо не може да става и дума за употреба на сила. Но не бива да се забравя, че Искандер ме познава. Мисля, че можем да имаме напредък само ако седнем и започнем да разговаряме разумно.
– Хм, да – рече сър Джордж. – Искандер. Не трябва да го забравяме. Ще ти кажа нещо, което трябва да имаш предвид. Може пък да ти е от полза. – За да придаде по-голяма тежест на това, което щеше да каже, той направи кратка пауза. – Ще разбереш, че Рамазад Хан далеч не е чак толкова доволен от Искандер. Ние поддържаме равновесието и Рамазад също го поддържа. Не иска никой да го нарушава. Предполагам, че никак не му се иска Ратмор да е в крепостта му, още по-малко пък Лайли! Какво са те за него? Заложници? Гости? Не, просто едни проклети досадници! Но въпреки това Искандер е хвърлил ръкавицата и той няма да го предаде, като го порицае за възприетата от него твърда позиция. Ами да, ти би могъл да се възползваш от някои моменти в тази ситуация. Забавното е, че може би ще установиш, че с Рамазад говорите за едно и също нещо, но с една изписана с кръв въпросителна заради съдбата, сполетяла Земан. Така че за Рамазад няма да е лесно да се съгласи с теб. Не забравяй, че Земан беше единственият му останал син, а не бива да подценяваш колко важно нещо е синът за един пущунски баща. – Той въздъхна и добави: – Работата изглежда лоша, Джо. Не мога да го отрека. – Настъпи нова пауза и за момент Джо помисли, че линията е прекъсната, но след малко се чуха някакви шумове, от които Джо разбра, че сър Джордж си прочиства гърлото: – Виж какво, момчето ми, ако се направиш на скаут, гледай да се фотографираш преди това. Искам да сложа снимката върху пианото си. Кога мислиш да тръгнете?
– На разсъмване – отвърна Джо.
Глава петнайсета
Лайли остана с отворена уста от изумление, обърна се и побягна, без да се замисли, по коридора с полуосъзнатото намерение да стигне до вратата и да извика Искандер на помощ. С четири големи крачки Халима я настигна, хвана я за раменете, завъртя я към себе си и здраво я стисна.
– Лайли! Лайли! Какво има? – Гласът й беше нежен и леко развеселен.
Припомнила си ужасяващи истории за десетки страстни любовни романси, завършили с подмамването на невинни европейски девойки в хареми, Лайли заплашително изкрещя:
– Никой не може да ме вкарва в харем! Как смеете! Пуснете ме! Искандер може да уреди тази работа. Ако онзи брадат стар дивак, о, господи, съжалявам, той ви е съпруг, нали?
Халима я изгледа с недоумение.
– Рамазад Хан ли? Да, той е мой съпруг. А вие сте негова гостенка. Като такава трябва да бъдете настанена тук.
– Ако си мисли, че може да ме затвори заедно с останалите си жени, все пак няма да е зле добре да си помисли! Ще си изпати здравата, ако се опита дори да ме докосне. Ако искат, могат и да убият Ратмор. Не ме интересува. Кажете на Искандер, че слагам край на уговорката. Аз имам права. Аз съм американска гражданка. Не трябва да забравяте това!
Халима се засмя и заговори бавно и търпеливо, като подбираше думите:
– Казах, че това е харем, Лайли. Чакай да ти обясня. На нашия език думата „харем“ означава „свещен“. Жените са свещени и в това място те живеят в безопасност. За теб няма по-сигурно място от това дори сред твоите хора. Тук живеят всички жени от фамилията на Рамазад – майка му, лелите, сестрите, братовчедките и племенниците му. И, разбира се, съпругата му, т.е. аз.
– Съпруга? Само една ли има?
– Разбира се! А сега защо не се изкъпеш и не хапнеш нещо. Мисля, че си много уморена от пътуването.
Поуспокоена до известна степен от загрижеността, която се чувстваше в гласа на младата жена, и примамена от идеята да се изкъпе, Лайли реши да й се довери. Последва я нагоре по едно стълбище в дълга, просторна стая, чиито извити прозорци гледаха към покритите с цвят дървета на овощна градина. Лайли се спря на прага и примигна. След строгия външен вид на сградата разкошът вътре беше доста неочакван. По стените висяха гоблени, подът беше покрит с дебел килим и осеян с копринени възглавници с пискюли. Стаята беше мебелирана с маси и шкафове от черно дърво със сложна дърворезба.
Шестте жени, които седяха до прозореца, разговаряха и се смееха, се обърнаха с широко отворени очи и я изгледаха. Халима обясни на пущу коя е Лайли и какво прави във форта.
– Казах им, че си американска принцеса – рече решително Халима – и че си почетна гостенка на Искандер и съпруга ми.
Една по една жените, сред които имаше от много стари до шестнайсетгодишни, се приближиха, приятелски настроени и любопитни, за да я поздравят. Макар да беше сигурна, че Лайли няма да ги запомни, Халима каза името на всяка от тях и какво положение заема в семейството. След като приключиха с официалностите, тя плесна с ръце и две прислужнички бързо влязоха в стаята.
– Ще им кажа да ти приготвят банята, а след това да те доведат тук, където ще се храним всички.
Като се смееха и бърбореха весело, момичетата отведоха Лайли в един апартамент в края на коридора на първия етаж и тя с възхищение установи, че част от него е баня. Не беше като баните в дома й, но за уморената от пътуването Лайли изглеждаше чудесно. Голяма, дълбока каменна вана вече я очакваше. Прислужничките излязоха и след минути се върнаха с медни кани гореща вода, която смесиха със студената от каменни делви, наредени отстрани, и добавиха ароматна течност от малка фиала. Поръсиха водата с розови листенца и всичко беше готово.
Лайли свали прашните си дрехи под одобрителните коментари на момичетата, които, както тя предполагаше, не бяха виждали досега западна девойка и западни дрехи. Изглежда, че не се впечатлиха много. С мимики и жестове Лайли се опита да им обясни, че иска нещата й да бъдат изпрани и да й бъдат върнати. Бори се отчаяно да задържи ботушите си, защото нямаше начин бягството, за което винаги имаше едно наум, да бъде осъществено с извезаните със златни нишки чехли, които й предложиха. Помисли си, че нейните прародители – първите заселници, биха приветствали тази й предвидливост, след като се беше озовала в такъв загадъчен свят. Все пак си каза, че трябва да позволи да я облекат в един от фантастичните костюми, които й предложиха, докато дрехите й бъдат върнати. Погледна объркана купищата цветна коприна, която момичетата донесоха. Изглежда, че искаха тя да облече една комбинация в ярко розово, извезана със златни нишки, но като си представи, че бяга из хълмовете подобно на розова захарна пръчка, отказа. Настоя да сложи дълга зелена туника върху торбести панталони от същия плат, които се стесняваха около глезените, и прие, макар че не го сложи, ефирен жълт воал за лицето.
Прислужничките я огледаха внимателно от главата до петите с известно съмнение и предложиха алтернативи и подобрения. Сресаха й косата и се заеха сериозно с грима й с помощта на прах за почерняне на миглите и малки поправки с четчици тук-там, без да обръщат внимание на протестите й. После й поднесоха едно сребърно огледало да се види, което след първия шок от трансформацията тя с удоволствие направи.
– Сбогом, Чикаго! – каза Лайли. – В какво съм се превърнала? – През главата й мина случайна мисъл: „Предполагам, че тези мъже не продават хора? Ако продават, тогава, какво пък! Ще вземат за мен добра цена!“
Върнаха я отново в трапезарията, където видя, че са се събрали много повече жени и няколко малки деца, всички готови за обяда, който беше сервиран на покривка по средата на стаята. Халима й даде знак да се присъедини към нея начело на масата и всички седнаха на меките възглавници да се хранят. Когато Халима малко трудно се настани на възглавницата си, Лайли за пръв път забеляза, че под широката туника е в напреднала бременност.
„Боже, господи! – помисли си Лайли. – Как съм могла да не забележа това! Под цялата драперия тя е направо огромна!“ Опита се да си припомни малкото подробности, които Искандер й беше съобщил още във форта. Халима, която всъщност не би могла да бъде по-стара от нея, а дори беше твърде възможно и да е по-млада, колкото и да е невероятно, беше омъжена за този страховит стар Малик, чиято първа жена, майката на Земан, афганската принцеса, беше починала миналата година. Правилно ли беше запомнила? Нямаше как да разбере. Лайли имаше стотици въпроси, които искаше да зададе на Халима Бегум, но освен бариерата, която представляваше не много доброто й владеене на английския, според обичая, докато ядяха, трябваше да се пази пълна тишина. След като опита доста различни ястия, Лайли започна да си мисли, че всъщност липсата на разговори беше твърде добре дошла и със сигурност беше за предпочитане пред празните разговори, които трябваше да води с Ник Карстеърс и Едуард Далримпъл-Уебстър.
Поглеждаше скришом Халима от време на време, като се питаше как такова младо момиче не се беше омъжило за някой млад човек от племето – за Земан, Искандер или някого от другите красавци, показали се зад скалите, за да ги поздравят, докато приближаваха крепостта. Тя със сигурност би предпочела някой от тях. Лайли се беше опитала да поговори със Земан за уговорените женитби, но въпреки неговата любезност и гъвкавост той определено отказваше да отговаря на въпросите й на тази тема, така че тя можеше само да предполага какви са обичаите им. Обаче като гледаше как Халима се усмихва, колко е уверена, как дава кратки нареждания на слугите, как щастливо си играе с децата, остана с впечатлението, че тя няма нужда от съчувствието на романтичните западняци.
„Да предположим, че президентът Хардинг ми окаже честта да ме направи Първа дама – каза си Лайли, – как бих се чувствала?“ После си помисли, че сега не е време за подобни нелепи фантазии.
От отношението на другите жени към съпругата на Малик Лайли стигна до заключението, че независимо от възрастта й Халима е безспорната господарка, което отговаря на положението на съпруга й в племето. Дори една тъмнокоса жена на средна възраст със същите остри черти като тези на Малик, от което Лайли предположи, че е негова сестра, се отнасяше почтително с нея. Обаче, ако се съди по честите усмивки и смеха, всички я харесваха. Когато Халима спря по средата на едно изречение и се хвана за корема, жените се разтичаха да донесат вода и допълнителни възглавници. От всички страни се протягаха ръце да я подкрепят, а ако се съди по кикотенето, се правеха твърде оживени коментари. Лайли не знаеше нищо за бременността, но след като забеляза огромния корем на Халима, реши две неща: първо, че раждането е съвсем предстоящо и, второ, че в момента то е физически невъзможно. Сравни подготовката преди раждането, на която подлагаха Халима – те само се шегуваха и я галеха – с това, което предполагаше, че би се случило в Чикаго. Веднага щеше да се появи някой строг доктор, облечен в светло сако, панталони на райета и риза с колосана яка, който щеше да й даде разслабително. Веднъж Лайли се беше ръкувала с един гинеколог и споменът за кокалестите му пръсти още я караше да потръпва.
Една бърза сметка я убеди, че след смъртта на първата му жена главатарят с не дотам прилична бързина беше направил Халима най-щастливата жена на света, поне според американските разбирания за приличие. „Имай предвид този факт, Лайли Кобленц – каза си тя. – Може би Рамазад от дълго време е хвърлил око на това момиче и нарочно не е бързал да я ожени, държейки я в запас, така да се каже, докато неговата възрастна принцеса се спомине.“ Една доста по-логична мисъл измести по-фриволната от главата й. Земан! Последният останал син на Малик беше мъртъв. О, господи! Този факт можеше да има още по-непредвидими последици, отколкото предполагаха.
След като масата беше разчистена и ръцете, а при децата и лицата измити, оживените разговори започнаха отново. Лайли знаеше, че повечето от тях са свързани с нея, но от жестовете на жените и от начина, по който бързо изтичваха до прозореца, за да погледнат към двора при най-малкия звук, личеше, че щяха да станат свидетели и на други, още по-разтърсващи събития от това, че при тях беше пристигнала една „американска принцеса“. Нещо щеше да се случи и всъщност вече се случваше.
Оставена в компанията на Халима, Лайли предпазливо я поздрави за очакваното дете. Обаче неизменната широка усмивка на Халима бързо изчезна, заменена от тревожно изражение. Уплашена, че може би е нарушила някакъв непознат обичай, Лайли само я хвана за ръцете и започна нескопосано да се извинява.
– Не, не – каза бързо Халима, – аз се радвам, че ще имам дете. Обаче след новината от тази сутрин… след като се разбра, че Земан е мъртъв… най-важното е да се появи друг син!
– Ти знаеш, че Земан е мъртъв? – запита изненадана Лайли. – Искандер ли ти каза? Не го чух да споменава името на Земан.
– От форта пристига писмо, от Гор Катри. Преди три часа. Писмо за Искандер. Рамазад прочел. Казал само на мен и на никой друг. Казал негов син Земан мъртъв. Рамазад казал червенокос комендант на форт го убил. Рамазад се заканил забие глава червенокос воин на портата на Махдан Котал! – Халима енергично показа с ръце как главата ще бъде набучена на кол.
За момент Лайли замълча, докато прецени значението на току-що получената информация. Ако Джеймс беше изпратил писмо от форта на вниманието на Искандер, това означаваше, че той знае къде се намира тя. Умникът Джеймс! Дали пък не беше умникът Джо? Разбрали са, независимо от лъкатушенията на Искандер между хълмовете. Кратковременната й надежда обаче бързо се изпари, когато си спомни колко непристъпна и добре укрепена е крепостта Махдан Котал. Не, единственият начин да се излезе оттук е чрез дипломация и хитрост. При всички случаи тя щеше да се нуждае от помощ.
– Този червенокос воин се казва Джеймс Линдзи и той не е убил Земан – рече тя. – Ще ти кажа какво се случи…
Лайли се придържаше стриктно към официалната версия на Грейс Холбрук за смъртта и за нейно облекчение Халима я изслуша съвсем спокойно.
– Така че, както виждаш, ако на Искандер не му беше хрумнало да избяга, отвеждайки лорд Ратмор със себе си, а по една случайност и мен, нямаше да има проблем – завърши Лайли.
Явно сбърка с това, което каза накрая, защото Халима се намръщи и издаде напред брадичка в знак на несъгласие.
– Искандер много умен мъж! Много добър човек. Винаги бил приятел на Земан. Той отмъсти за него. Щом взел този Ратмор, тогава Ратмор убил Земан! Ратмор умре – рече твърдо Халима.
Лайли си спомни колко сърдечна беше срещата между тези двамата и се запита дали не беше се натъкнала на ситуация „ала кралица Гуинивер – сър Ланселот“.
– Мисля, че ти много обичаш Искандер – рече предпазливо тя.
Отговорът беше категоричен.
– Разбира се! След Рамазад мой брат най-добър мъж в племето. Научил ме английски. Той учил английски в училище в Пешавар. Силен мъж. Никога не казва лъжи.
Оживлението и засилилият се шум край прозореца, който гледаше към площада, привлякоха вниманието им.
– Започва джирга – обяви Халима. – Джирга е събрание на селото.
Жените им направиха място при прозореца и те останаха там, загледани в мъжете, които се събираха долу. Със силни възклицания по-големите деца придърпаха възглавници до прозореца и стъпиха на тях, за да виждат по-добре.
Лайли видя, че пристигат около двеста мъже, които говореха и жестикулираха. Те насядаха край едно разклонено дърво в центъра на площада, а Искандер се приближи и остана в единия му край прав със скръстени ръце. Стомахът на Лайли се сви, когато видя как докарват Ратмор с ескорт, след което му казаха да седне в центъра. Изглежда, че някой се беше постарал да му придаде по-приличен вид. Дрехите му бяха изчеткани, косата сресана и той вървеше с обичайната си наперена походка.
„Горкият Ратмор – каза си Лайли. – Поне е възвърнал самочувствието си. – Тя се възхити от начина, по който той изгледа насъбралите се мъже, сякаш председателстваше директорски съвет, непрекъснато кимаше и се усмихваше уверено. – Покажи им какво се казва стил, приятелю Дърмот!“ – прошепна тя.
След това сред възторжени възгласи се появи Малик и застана прав срещу Искандер. Внушителен, с благородна осанка, той доминираше над тълпата само с присъствието си. Вдигна ръка и като извади едно писмо от пазвата си, започна бавно да чете. Всички слушаха внимателно, затаили дъх. Халима също.
– Какво казва? – попита Лайли, но й беше даден знак да мълчи. Четенето на писмото беше придружено от остри възклицания и шумни въздишки от страна на слушателите, докато Рамазад завърши, сгъна писмото и го прибра отново в пазвата си. Веднага се надигнаха възгласи, изразяващи изумление, ужас и гняв. Очевидно току-що беше съобщил на тълпата за смъртта на Земан и Халима го потвърди. Възгласите преминаха в силни, гневни викове. Мъжете станаха на крака, вдигнаха юмруци, а някои размахаха пушки. Лайли нямаше нужда от превод. Това беше призив за отмъщение, за бадал.
Искандер размаха ръце, за да накара тълпата да пази тишина, но едва когато Малик се намеси, можа да се чуе какво казва. С лишен от емоции глас Искандер, изглежда, казваше това, което вече беше известно, и преводът на Халима го потвърди.
– Той казва войник от форта убил Земан. Червенокос войник. Искандер поискал смърт за тоз човек и ако негово желание не изпълнено, тогава умре заложник Ратмор. След пет дни.
Събралите се заговориха помежду си и един-двама мъже се изправиха, показвайки с дивашки жестове, че смъртта му трябва да бъде по-мъчителна. Тъй като Халима не преведе това, което казваха, Лайли предположи, че е разбрала правилно намеренията им. Малик отново заговори и останалите млъкнаха. Този път той говори много дълго. Децата започнаха да се отегчават и се отдръпнаха от прозореца, но жените слушаха в захлас. Лицето на Халима стана напрегнато и тя започна да хапе устна, като погледът й непрекъснато се местеше от Рамазад към брат й. Не коментираше почти нищо и Лайли едва сдържаше любопитството си. Беше убедена, че старият дявол крои нещо. Тонът му изразяваше едновременно пълна откровеност, обаяние и убеденост. Лайли си припомни, че бе чувала така да говори един продавач на змийска отрова в Сиукс Сити.
Тя се вгледа внимателно в Искандер. Той също изглеждаше притеснен от речта на главатаря и се опита да го прекъсне. С леден тон Рамазад веднага му каза да мълчи. Лайли започна да осъзнава, че е свидетел на борба за власт в племето. Беше присъствала на събрания на директорския борд, на които баща й се беше справял с тези, които не бяха съгласни с него, но този път изглежда, че симпатиите й бяха на губещата страна. Старият рогач навеждаше огромните си рога, за да се справи с предизвикателството на по-младия. Може би със смъртта на Земан пътят пред Искандер беше разчистен, но може би тъкмо това не се харесваше на Рамазад.
Той посочи към небето и гласът му затрепери от неудържим гняв.
– Рамазад казва, че чужденци имат самолети да ни бомбардират. Никой войник не може да превземе Махдан Котал от земята, обаче войници, които летят, могат да разрушат крепостта. Казва, че Искандер ще докара бомби на наши глави. Ратмор, който е заложник на Искандер, е голям Хан в своя страна. – Малик посочи към Ратмор, който се надигна и се представи на тълпата с лек поклон и срамежлива усмивка на англичанче, току-що навършило шест години.
Лайли стисна ръката на Халима и двете жени инстинктивно споделиха тревогата и безпомощността си със студените си, напрегнати пръсти.
– Искандер сгрешил, като донесъл смърт на племето. Английски войници знаят къде са заложниците и ще нападнат от небето. Когато стените разрушени, ще има атака откъм земята и те ще ни унищожат. Помните ли какво направили англичани миналата година със села на махсуд? Една от тези заложници жена. Това донесе голям позор за племе и голяма опасност. Чужденци ще се бият по-яростно, за да я върнат обратно.
От тълпата се нададоха гневни възгласи.
– Наш Малик остарява! Това страхове на стара жена!
– Кой се страхува от англичаните? Ние не се страхуваме!
– Колко синове трябва да загуби Рамазад, за да отмъсти?
С лице като буреносен облак Рамазад призова за тишина.
– Чии синове убил чужд дявол? Чии синове? Твоите ли, Махмуд? Твоите ли, Аснил? Не! Убил синове на Рамазад! – Той се удари в гърдите за по-голяма убедителност. – Мой син Земан мъртъв и аз, Рамазад Хан, ще отмъстя за него. Знам кой го убил. Войник с червена коса, който убил мои двама по-големи синове, сега убил и мой трети и последен син. Ще му закова… кожата? – Халима се поколеба.
– Задника – прошепна Лайли.
– … на портата на Махдан Котал. На червенокос войник и на всички английски войници от форта. Но това е мой бадал и аз не искам племето да се меси. Оставете бадала на Рамазад на Рамазад! Искандер не мисли. Той направил голямо зло на племе. Всички сме в опасност.
Последните думи на главатаря бяха придружени с боязливо поглеждане към небето.
„Брей! – помисли си Лайли. – Този човек е голям актьор. Успя да ги убеди. Като им обеща да поеме бремето на отмъщението върху себе си, натопявайки бедния Джеймс, той едновременно оставя племето свободно да се заеме със собствените си грижи и без да губи достойнството си, да избегне въоръжен сблъсък с английската армия и английските ВВС. Обаче това не е добре за Искандер. Той е сирак и няма близки роднини, които да се обявят в негова защита. Има само сестра, но тя не може да направи нищо! Той ще направи така, че Искандер да понесе последствията.“
Изглежда, че Халима беше на същото мнение. Когато Искандер се опита да заговори, го накараха да млъкне и го заплашиха с юмруци. Запазвайки ледено спокойствие и достойнството си, той замълча и сви рамене. Настана голяма врява и най-накрая главатарят се намеси, за да въдвори ред в събранието. Изглежда, че предложи да се вземе някакво решение и Лайли заинтригувана погледна към Халима.
