Текст книги "Дамски кинжал"

Глава дванайсета

Застанала на няколко крачки от коня си, Лайли бързо загреба от леденостудената вода на потока и пи. След като задоволи първата си и може би най-належаща нужда, сега мислите й бяха заети с останалите две. Огледа се наоколо. Мъжете, изглежда, бяха решили да останат известно време покрай потока. Лайли наблюдаваше с интерес какви бяха техните приоритети. Първо всеки извади малко килимче от багажа си и след като коленичи върху него, каза сутрешната си молитва, след това всички се погрижиха за конете и най-накрая съсредоточиха вниманието си върху разопаковането на вързопите от товарните мулета, които изглеждаха обещаващо. Закуска? Тя мина предпазливо през оформящия се лагер и заведе коня си при другите, събрани на няколко метра встрани. Забеляза, че когато минаваше покрай мъжете, те извръщаха от нея очи. Очевидно местните обичаи важеха и на тази територия и тъй като беше жена, тя оставаше буквално незабележима. Пущунският израз на внимание беше мъжът да гледа встрани, за да не притеснява жената.

Това имаше и своите предимства. Тя отиде смело до далечния край на стана и продължи да върви. Никой не я наблюдаваше. Никой не я последва. Лайли с облекчение видя една голяма скала, където можеше да се прислони, и остана там необезпокоявана няколко минути. Когато се върна, видя, че бяха запалили огън и на него бяха сложени да врат тенджери. Двама мъже слязоха от хълмовете, носейки заклана овца, която разрязаха и подготвиха за печене. Нанизаха късовете месо на дълги метални шишове, които поставиха на разгорялия се огън, издаващ аромат на хвойнови и кайсиеви клони.

Лайли, почти полудяла от глад от стигащата до нея миризма на печено месо и подправки, се отдели от групата, без някой да я забележи. Намери закътано място, огряно от слънцето, подпря се с гръб на една скала и се загледа пред себе си, опитвайки се да разбере къде, за бога, се намираха. Беше озадачена. Инстинктът и географските ориентири пред нея й подсказваха, че сега се бяха насочили и пътуваха на юг и че бяха направили широк кръг от около трийсет мили между хълмовете. Под тях теренът се спускаше стръмно надолу, преминавайки в долина с изобилна зеленина, която се простираше от изток на запад.

„Където и да се намираме, това определено не е Афганистан“ – заключи тя.

Беше сигурна, че все още се намираха западно от линията „Дюранд“, която разделяше провинция Северозападен граничен район от нейния източен съсед, а тази територия, поне формално, все още се намираше под юрисдикцията на английското правителство и за нея все още отговаряха Джо и Джеймс. Щяха ли да се опитат да я върнат обратно? Беше сигурна, че поне щяха да се опитат. Романтичното й въображение нарисува картина как от хълмовете се спускат, яздейки един до друг, верни бенгалски улани, надуващи кавалерийски тръби. Ами какво щеше да стане с Ратмор, който сам си беше виновен за сегашното опасно положение, в което се намираше? В края на краищата той беше лорд, а лордовете бяха под закрилата на британския флаг. Беше трудно за вярване, но предположи, че той е важен колкото един американски сенатор и със сигурност държаха на него, колкото и да беше глупав. Англичаните щяха да преобърнат всеки камък, за да го открият. Щяха да изпратят тук планинска пехота. Щяха да съберат всички налични войници. Лайли мислеше, че познава англичаните. При тази драматична промяна на обстоятелствата първоначалното й мнение, че са „егоистични копелета“, се беше сменило на „благородни спасители“. Те нямаше да позволят току-така да бъде отвлечена в тази пустош. Вече сигурно бяха разбрали, че е изчезнала. Какво правеха във връзка с това? Установи, че надеждите й за избавление се въртяха главно около Джо. Тъкмо неговото сериозно лице и висока фигура очакваше да види зад всеки завой на пътеката. Той ще дойде.

Обаче избавлението й беше свързано с още един проблем. Искандер. Тя го наблюдаваше как се движи между хората си, споделя с тях всички трудности, разговаря непринудено и винаги бе нащрек. Изглежда, че след като беше изкарал цялата нощ на седлото, не беше никак уморен. Не беше като Ратмор, който се беше свлякъл на земята като труп. Той вече не беше завързан, но все още беше под охрана от другата страна на огъня. Точно тук направиха първата си грешка, помисли си тя, усмихвайки се на себе си. Това, че хабяха сили, за да пазят това буре, пълно със свинска мас, когато трябваше да държат под око нея, показваше едно отношение, което можеше да бъде само в нейна полза. Беше сигурна, че Искандер знае повече за смъртта на Земан, отколкото беше готов да каже открито, и като се навърташе близо до него, би могла да разбере какво точно му беше известно. Може и да съжали, че я беше отвел със себе си.

Още докато мислеше за това, изведнъж се изправи пред една дилема. Какво щеше да стане, ако се стигнеше до конфронтация между Искандер и Джо? Дали Джо щеше да застреля Искандер? Би ли могла тя да позволи това? Лайли се замисли. Беше слушала разкази за бели жени, похитени от индиански племена на Запад, които така бяха свикнали с живота при техните похитители, че бяха отказвали да се завърнат отново у дома. За кратко тази мисъл й се стори заинтригуваща, но, разбира се, това не можеше да се случи с Лайли Кобленц!

Поне яденето, изглежда, беше готово и мъжете раздаваха малки метални чинии, пълни догоре с ориз, сос и малки късчета печено месо. Искандер, който единствен от мъжете беше готов да я погледне в очите, се приближи до мястото, където се беше настанила, и й подаде чиния. Беше от бяла тенекия и светеше от чистота. Беше сложил в нея ориз, беше го поръсил със стафиди и шамфъстък от едно гърне и беше наредил най-отгоре месото.

– Малко храна, за да се подкрепите – каза той, – докато дойде време да се нахраним както трябва по пладне. Сега вече нямаме много път.

Това със сигурност беше най-вкусното ястие, което беше яла някога, реши Лайли, обра остатъците от ориза с пръст и го облиза. По навик се огледа бързо, за да се увери, че никой не е видял неприличното й поведение при хранене, но, естествено, никой не я гледаше, а освен това всички си облизваха пръстите. Припичайки се на слънцето с пълен стомах, уморена от нощната езда, Лайли почти заспа. След още няколко секунди щеше да го пропусне. Обаче острият й слух долови звука още преди мъжете да го чуят. Към долината от юг на изток приближаваше някакво плътно бръмчене – звук, който тя веднага разпозна като от двигател на самолет. Искандер просъска заповед само от една дума и хората замръзнаха на местата си, а техните жълто-кафяви туники и торбести бричове се сляха с цвета на скалите и земята наоколо. Огънят беше изгасен, а конете се бяха скупчили под една надвиснала скала. Лайли си даде сметка, че за самолета те бяха невидими дори и да летеше точно над тях.

Искандер я погледна заплашително с присвити очи, давайки й ясно да разбере, че не трябва да мърда. Тя му кимна леко в отговор, че е разбрала, и успокоен, той погледна нагоре към небето, заинтригуван от странната гледка. Лайли също се загледа нагоре. Отличителните знаци на кралските ВВС й подсказаха, че самолетът е английски и според нея лети от базата в… не можеше да си спомни името й, но знаеше, че такава има на около седемдесет мили югозападно от форта. С радост предположи, че този самолет вероятно летеше към Гор Катри и че заключенията й се бяха оказали правилни – фортът се намираше от лявата й страна. Побутна с пръст лъскавата тенекиена чиния, която все още лежеше в скута й, и погледна към слънцето. Джеймс й беше обяснил как действа сигналната система, използваща слънчевите лъчи. Тенекиената чиния не можеше да замени сложния комплект огледала и рефлектори, които използваха военните, но все пак трябваше да опита. Бързо прецени под какъв ъгъл трябва да я постави срещу слънцето и изчака точно подходящия момент. Той щеше да трае само част от секундата.

Докато наблюдаваше, самолетът се отклони от курса си и се приближи леко към мястото, където се намираха те. Беше ли ги забелязал? Сега! Тя повдигна чинията така, че да хване слънчевите лъчи, които да се отразят от нея под по-малък ъгъл. Задържа я в това положение толкова дълго, колкото счете за безопасно, а след това я пусна, покривайки я с края на жилетката си.

Самолетът се насочи с рев към тях, наблюдаван напрегнато от мъжете. Но след секунда без видима причина се издигна рязко нагоре като подплашен кон на задните си крака, завъртайки се в свредел, и след един лупинг пое предишния си курс. Искандер рязко извърна глава и изгледа с пронизващ поглед Лайли. Тя, изглежда, не го забеляза. Като всички останали гледаше с отворена уста като хипнотизирана въздушния спектакъл, прегърнала коленете си с ръце.

Когато ревът от самолетния двигател престана да се чува, Искандер даде отново заповед да продължат. Изправяйки се на колене, Лайли успя да пъхне незабелязано чинията между два камъка и се отправи небрежно към коня си. Отново й позволиха да язди свободно и почти незабележима в края на колоната. За миг си помисли какво ли щеше да стане, ако изостанеше зад тях, а после обърнеше коня и се понесеше вихрено на изток. Вече беше сигурна, че може да се върне във форта, който сега беше много по-близо от трийсетте мили, които бяха изминали по обиколни пътища, за да стигнат дотук. Обаче си представи как се носи в галоп през поредица от тъмни клисури, завършващи със стръмни проходи, без да има точна представа накъде се е насочила. Имаше вероятност по нея да стрелят преследващи я хора от племената, да не говорим пък каква зловеща участ очакваше Ратмор. Намръщи се и отново последва конвоя. Реши, че ще направи всичко, което е по силите й, за да се върне отново към цивилизацията. Щеше да приложи всички номера, които един пленник беше длъжен да опита, но само ако бъдеше сигурна, че с това няма да подложи Ратмор на ножа за скалпиране.

Реши, че навлизат в по-гъсто населена местност, защото все по-често невидими хора от хълмовете им даваха знак да спрат. Искандер винаги им отговаряше по един и същи начин и Лайли предположи, че си разменят пароли. Очевидно името на Искандер вдигаше пред тях всички бариери. След като получеше задоволителен отговор на запитването си, питащият се показваше и размахваше пушката си за поздрав. „Тези хора са доста страховити типове“, помисли си Лайли. Всички бяха млади, в погледа им имаше нещо диво, бяха с черни гъсти бради и лица на хищни птици. Колоната продължаваше да се движи бързо напред през хълмовете, като винаги държеше виждащата се в далечината долина от лявата си страна.

Искандер се изравни с нея и каза:

– Още пет мили и ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.

Когато според Лайли вече трябваше да са пристигнали там, зад един завой стадо овце, наглеждано от овчаря им, пресече пътеката. Беше младо момче, което още нямаше брада. Носеше изпокъсани туника и панталони и сплъстена шапка, украсена с две рози. През рамо беше преметнал пушка, която имаше вид на толкова стара, че изглеждаше почти неизползваема, но когато видя, че пътят му е запречен от конници, реакцията му беше мигновена. Момчето светкавично насочи пушката си напред, падна на колене в средата на пътеката и се прицели, без да му мигне окото, в предните ездачи. Извика рязко една парола, която прозвуча твърде нелепо заради момчешкия му глас. Ездачите спряха веднага и Искандер отвърна на паролата. Това се оказа недостатъчно за момчето и то явно поиска да му кажат нещо повече. Търпеливо и с напълно сериозен вид Искандер му отговори. След като помисли малко, то се изправи и свали пушката. Лайли забеляза, че никой от мъжете не се засмя и не каза нещо, което да прозвучи като комплимент или пък покровителствено. Момчето просто си беше свършило работата – беше се държало така, както бяха очаквали да се държи. Тя се запита какви ли други изненади я очакваха там, за където се бяха отправили, сред тези непредвидими хора.

Конвоят продължи пътя си по виещата се пътека, която стана по-тясна, а надвисналите от двете им страни хълмове по-високи, докато небето се превърна в тясна синя лента, в която непрекъснато се виеха орли. Лайли си каза, че колкото и да беше опитен Фред Мор-Симпсън, полетът на орел би бил много по-ефикасен от този на малкия двукрилник.

Продължиха пътя си, като понякога преминаваха в тръс, но през повечето време просто се провираха през скалите. Замаяна от прекараната безсънна нощ и задавена от праха, Лайли започна да подлага на преоценка положението си.

„Разбира се, че знам как се озовах тук, но се питам какво правя сред този лунен пейзаж – каза си тя. – Днес е… събота сутринта. Като си помисля, ако бях останала в Симла, сега можех да играя бадминтон с Едуард Далримпъл-Уебстър! Миналото, макар и несъвършено, е далеч по-предвидимо, а бъдещето е твърде неясно! Какво ли ме чака зад следващия завой?“

Това, което ги очакваше зад следващия завой, беше предвидимо – клисурата се стесни до такава степен, че можеха да яздят само един зад друг. Чуваше се тътен на водопад, който като че ли идваше от небето, непрекъснато трополене на падащи камъни и чаткане на копита. Скърцането на седлата и трополенето на камъни се сля в симфония от звуци, която започна да действа почти успокоително на притъпените сетива на Лайли, и тя не забеляза как пътят им изведнъж стана много стръмен, насочвайки се към една седловина между скалите.

Искандер се върна при нея.

– Госпожице Кобленц! Лайли! – повика я разтревожен той. – Почти сте заспала! Съжалявам, че трябваше да предприемете това изморително пътуване. Казах ви го и го повтарям и сега – още няколко крачки и нашето пътешествие ще свърши.

Той извика нещо на мъжете отпред и по негова команда те се разделиха, оставяйки свободен път за Лайли да застане с коня си в началото на конвоя и да прехвърли седловината. Тук той я изчака, усмихна се и с горд жест посочи към земята под тях.

– Вижте – каза Искандер. – Това е Махдан Котал! Крепостта и земята на моя народ ви приветстват.

Лайли се облегна назад в седлото с ръце на хълбоците.

– Какво е това, което ми сочите? Елдорадо? – попита тя, но истината беше, че беше впечатлена, заинтригувана и дори възхитена от разкрилата се пред нея гледка. Това бяха овощни градини, житни поля, кротко пасящи овце, буйни потоци и тераси от обработена земя. Шумът от бълбукащата вода се смесваше с този от звънците на овцете.

Искандер я изгледа изпитателно.

– Е, как ви се струва? – попита той.

– Наистина е прекрасно – каза Лайли, като се стараеше да не издава чувствата си, но в себе си реши, че това беше земя, за която си заслужава да се бориш и ако е необходимо, да умреш. Склоновете на хълмовете бяха осеяни с къщи, големи и малки. Много от тях бяха с наблюдателни кули, оградени от крепостни стени. Те бяха така изкусно вградени в хълмовете, че отначало Лайли не си даде сметка, че това е едно доста голямо селище, което само по себе си представлява защитна стена, която огражда вътрешната крепост – голяма и непристъпна, – домът на Искандер, и домът на Земан.

– Ще влезем вътре – каза Искандер. – Трябва да се запознаете с вожда на племето. Жена му почина миналата година, затова ще ви приеме неговата нова жена Халима Бегум. Не се плашете.

– Защо трябва да се плаша? – попита машинално Лайли.

– Ще ви е простено, ако сте уплашена – отвърна, усмихвайки се, Искандер. – За вас всичко това вероятно изглежда много странно.

Те преминаха с конете през охраняваните порти във външния укрепен периметър, а след това през едно открито пространство с размерите на военен плац и влязоха в централната крепост. Навсякъде ги посрещаха тълпи хора, които се спираха, усмихваха се, викаха нещо и им махаха за поздрав. Тук се въртеше търговията на процъфтяващото селище. Покрай сенчестата част на стените бяха наредени сергии, насам-натам хората водеха животни, носеха кани с вода, а до ноздрите й долетя възбуждащия апетита аромат, който се носеше от пекарна и който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Когато минаваха покрай една сграда, се чуха удари на чук върху метал и се видяха да хвърчат искри, което подсказваше, че това е ковачница, но лъскавите нови пушки, наредени отпред, както и различните части за тях показваха, че дейността тук не е чак толкова безобидна. Малки деца, момчета и момичета, тичаха боси в прахта, като прибягваха в опасна близост с копитата на конете в старанието си да огледат колкото може по-отблизо посетителите.

Когато я наближиха, крепостта придоби съвсем непристъпен вид. Заобикалящата я кирпичена стена беше дебела повече от метър и висока около десет метра. Беше назъбена и без прозорци. Лайли видя по парапета й квадратни наблюдателници и по ъглите масивни бойни кули. Укрепленията се охраняваха и от време на време на слънцето проблясваше цев на пушка. Масивната, обкована с желязо порта беше затворена и когато спряха пред нея, Лайли се почувства съвсем малка. Тя се отвори с леко изскърцване и зад нея се видя двор със строени въоръжени воини. Пред тях ги очакваше мълчалив и неподвижен брадат мъж, който сякаш беше изсечен от околните хълмове. С жилестата си ръка той задържаше черен жребец с бяло петно на челото.

– Това – каза, без да е нужно, Искандер – е нашият главатар Рамазад Хан.

Без да бъде издадена някаква заповед, нейният кон и този на Ратмор бяха хванати за юздите и отведени в края на конвоя. Хората слязоха от конете. Хан също слезе от своя. Лайли и Ратмор го последваха, а две малки момчета изтичаха да хванат юздите и да отведат конете. С хората си, строени зад него, Искандер Хан падна на колене и целуна ръка на вожда. Размениха си няколко думи, които според Лайли бяха официални поздрави. Тя се загледа внимателно във внушителната фигура на човека, който беше баща на Земан, и се запита дали вестта за неговата смърт беше стигнала до него, или сега беше задължение на Искандер да му я съобщи.

За пръв път през цялото й принудително пътуване Лайли почувства истински страх. Осъзна, че до този момент се беше осланяла на уверенията на Искандер, че пущуните не причиняват зло на жени. Чувстваше се защитена от реалността и поради факта, че баща й беше невероятно богат. Прецени, че е достатъчно богат да купи цялата тази територия. Достатъчно богат, за да измъкне срещу откуп дъщеря си от каквато и да било неприятност, в която е попаднала. А сега изведнъж тук, в тази дива страна, която не се подчиняваше на никакви познати й закони, съдбата й зависеше от това какво ще хрумне в главата на този главатар. Беше сигурна, че Искандер никога нямаше да й причини зло, но се увери с очите си, че тук той е напълно подчинен на този страховит мъж. Беше съвсем ясно също, че протекцията на Искандер зависеше от това какво ще реши главатарят. Какво беше казал Джеймс за него? Спомни си, че беше го чула да казва на Джо, че той е опасен стар негодник, който мрази англичаните. Прави ли той разлика между англичани и американци? Има ли за него някакво значение? Според Лайли за него всички те бяха просто чужденци.

Погледна го отново и реши, че Джеймс може би не беше преувеличил. Беше съвсем очевидно, че Хан е бащата на Земан. Приликата беше поразителна, но Земан имаше само мустаци, а този мъж беше с дълга, гъста черна брада, прошарена с бели нишки. Ястребовият профил на лицето беше красив, но докато очите на Земан бяха закачливи и пълни с цинизъм, тези на бащата бяха студени. Беше висок колкото Искандер, гърбът му беше изправен, движенията отмерени. Откъдето и да го погледнеш, си личи, че е главатар, помисли си Лайли. А когато разбереше коя е тя, а още по-неприятното щеше да бъде, като разбереше кой е Ратмор, вероятно щяха да загазят. На Лайли й се прииска Искандер да ги беше отвел в Афганистан. Помисли си, че при емира, който, ако се вярваше на думите на Грейс, е симпатичен дребен човечец, биха имали по-голям шанс да оцелеят.

А сега какво ставаше? Хората, с изключение на двама, които останаха от двете страни на Ратмор, по даден от Искандер знак бяха отпратени и те се запътиха към селището. Тя се опасяваше, че Ратмор ще се опита да важничи и да постави Хан на мястото му, затова му хвърли предупреждаващ поглед. Искандер говори дълго на главатаря си, като отговаряше с твърд глас на въпросите, които той му задаваше от време на време. Така умело контролираше емоциите си, че Лайли не можа да разбере в кой момент Искандер му съобщи, че синът му е мъртъв. Накрая възрастният мъж хвърли унищожителен поглед на Ратмор, който отвори уста да заговори и дори успя да каже нещо от сорта: „Знаете ли, кой съм аз?… Правителството на Негово величество… Някои ответни мерки…“, но после, стреснат от презрителния поглед на мъжа, премисли и млъкна. Главатарят извика един от адютантите си. Лайли предположи, че това беше преводачът, който в общи линии му предаде какво беше казал Ратмор. Рамазад зададе още няколко въпроса на Ратмор, като отново преднамерено избегна да намесва в разговора Искандер, и след това отпрати лорда, ескортиран от един воин. Насочи вниманието си към Лайли, а тя, без да се стресне, отвърна на погледа му. Припомняйки си малкото думи на пущу, които беше научила от Земан, тя го поздрави на собствения му език. Погледна я изненадан и нареди рязко нещо на Искандер.

Той веднага отиде при Лайли.

– Последвайте ме, госпожице Кобленц. Ще ви отведа в мястото, определено за вас.

Закрачи през площада и Лайли го последва.

– Къде ме водите? – попита тя.

– Ето там.

Той посочи към дълга двуетажна сграда с редица високи, тесни прозорци в далечния край на площада. Изградена от кирпичени стени като останалите постройки в крепостта, тя щеше да изглежда грозна, ако нейният строг вид не беше разнообразен с красив балкон, който минаваше по цялата й дължина, и с изящната резба по дървените капаци върху всеки прозорец. Искандер изчака пред затворената врата и много скоро тя се отвори за тях от една забулена жена. Тя поздрави много топло Искандер, взе ръцете му в своите и го придърпа да влезе вътре. Свали от лицето си тънкия розов воал и го погледна с обич. Беше висока пущунка със светла кожа, зелени очи и гъста кестенява коса. Беше красива и млада и Лайли, която се чувстваше мръсна от пътуването, незначителна и скована, се запита коя ли беше тя.

Младата жена изслуша обясненията на Искандер за появата на това прашно, малко врабче до себе си, като гледаше изненадана ту единия, ту другия. Накрая той каза:

– Това е Халима Бегум, жената на вожда. Идете с нея и тя ще се погрижи за всичко, от което имате нужда. – Завъртя се на пети и излезе, като затвори тежката врата след себе си.

Халима Бегум взе ръката на Лайли. Заговори й с тих, приятен глас и за нейна изненада на английски.

– Здравейте, Лайли. Моля, влезте.

Лайли беше доволна, че се беше скрила от слънцето и праха, но се чувстваше неспокойна от внезапното изчезване на Искандер, на когото беше разчитала най-много през последните няколко часа. Поздрави нервно Халима Бегум и попита:

– Това домът на главатаря ли е?

Халима се поколеба за момент, но после бавно отговори:

– Тук всички къщи са на главатаря. Това е харемът му. Вие сте в харем.