Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 20 страниц)
– Джирга трябва реши – каза тя, произнасяйки с мъка думите – дали Искандер да бъде изгонен.
– Какво? Изгонен? Искаш да кажеш обявен извън закона? – Лайли не можеше да повярва на ушите си.
Тя така и не можа да разбере напълно как премина гласуването, но съвсем скоро крясъците се възобновиха и Искандер с пребледняло лице се обърна и се отдалечи. На Лайли никак не й хареса как Ратмор потупа Рамазад по гърба, поздравявайки го с победата, след което главатарят гордо се отдалечи.
Халима изохка, прошепна името на брат си, отдръпна се от прозореца и се втурна към стаята си. Препъна се в една от възглавниците, оставени от децата, и се стовари на пода. Жените веднага се събраха около нея, изразявайки шумно тревогата си. Опитаха се да я повдигнат, но тя извика от болка. Веднага жената, която Лайли беше решила, че е сестра на Рамазад, пое нещата в свои ръце. Извикаха слугините и Халима, стенеща от болка, бързо им нареди нещо. Те я изнесоха от стаята и я сложиха в една по-малка в съседство с нея.
През остатъка от деня на Лайли, която при създалата се ситуация вече не беше център на внимание, не й оставаше нищо друго, освен да седи в един ъгъл на общата стая и да потиска напрежението си, като наблюдава суматохата наоколо. Жените ту влизаха, ту излизаха бързо от стаята с легени с топла и студена вода, малки очукани съдове, в които горяха непознати благовония, купища ленени покривки и подноси с чай, от които някой винаги се сещаше да й предложи една чаша. Веднъж се опита да се промъкне в стаята, в която лежеше Халима, обаче й попречиха любезно, но твърдо и тя повече не се реши.
Помисли си, че собственото й положение също не изглежда много здравословно. За изненадващо кратко време единствените двама души в крепостта, към които изпитваше известна симпатия, бяха излезли от строя. Искандер беше в немилост. Дали вече беше напуснал? Присъдата веднага ли беше влязла в сила и имаше ли нещо, което тя би могла да направи във връзка с това? А през това време Халима се превиваше от болки, които тя не беше сигурна дали се дължат на изкълчен глезен, или са родилни. Така че сега тя бе оставена на благоволението на коварния стар главатар.
„Ако някога се измъкна от това – помисли си тя, – първото нещо, което ще направя, ще бъде да предупредя Джеймс Линдзи, че Рамазад му е взел мерника и че е готов да застреля всеки английски войник, който си покаже главата над парапета на форта.“ И каква беше тази работа за червенокосия войник, който бил убил двамата по-големи синове на стария разбойник? Джеймс ли ги беше убил? Възможно ли беше? Е, предполагам, че войниците правят тъкмо това, въпреки че да загубиш трима синове от ръцете на англичаните си е направо лош късмет.
Тя трепна, когато Халима отново простена.
През остатъка от деня виковете и стенанията се редуваха на интервали и като че ли ставаха по-чести. Лайли наблюдаваше как сестрата на главатаря взе лист хартия от една купчина и написа бележка. Тя беше дадена на едно от децата, най-голямото момче, и то изтича навън с бележката в ръка.
„Уведомяват господаря – помисли си Лайли. – Значи това е комуникационната им система.“
След малко с любопитство видя самотната му фигура да застава под прозореца. Започна да ходи нервно напред-назад по площада и след малко седна под дървото, като поглеждаше от време на време към сенките, които преминаваха покрай прозорците.
Лайли погледна, колебаейки се, купчината хартия и молива на масата. Изглежда, че жените така комуникираха с външния свят. Не беше много по-различно от онези малки бележчици, с които английските жени си досаждаха една на друга в Симла. В суматохата никой не обърна внимание, когато Лайли седна при масата и взе един лист. Написа кратка бележка, сгъна я внимателно и седна отново на предишното си място, за да чака подходящ момент. Когато двете жени, които прислужваха на Халима, си тръгнаха, Лайли си каза, че ще има смяна на дежурните, и побърза да влезе в стаята на Халима. Едно момиче, което все още беше там и държеше ръката й, докато тя, затворила очи и потна, се гърчеше от болка, й даде знак с ръка да си върви. Лайли се направи, че не разбира какво й се казва колкото може по-дълго, а после бавно се запъти към вратата. На прага спря и извика момчето, което стоеше наблизо и изпълняваше ролята на вестоносец. Повика го с пръст и той се приближи с широко отворени очи.
– Искандер – рече Лайли и потупа писмото. – Халима Бегум… Искандер.
Момчето кимна, показвайки, че е разбрало, взе писмото и изтича навън. Лайли застана при прозореца да наблюдава.
Глава шестнайсета
– На разсъмване.
Във фразата имаше нещо мелодраматично и усещайки това, когато я изрече, на Джо му се прииска да си върне думите обратно. Сега, изправен пред реалността на зората сред този неприветлив и лишен от цветове пейзаж и пронизващия вятър, който духаше от хълмовете, той почувства много други неща, но куражът и увереността не бяха сред тях.
Погледна към двамата скаути, на които беше наредено да участват в тази налудничава инициатива. Аслам и Юсуф вече стояха при задния вход, готови за тръгване.
– Как ги избра? – попита той Джеймс.
– Не беше лесно – отвърна комендантът. – Всички до един изразиха желание да участват. Това не ме изненадва. Винаги е така. Изправен си пред алтернативата да обидиш всички, които не си избрал, и да повдигнеш извънредно много самочувствието на двамата, на които си се спрял. Обаче тези си ги бива, ще видиш. Много са опитни и са много надеждни. Освен това не са от същото племе. Вече не ми се искат нови племенни комбинации, благодаря! Ще ти служат добре дори без шестмесечните надбавки над заплатата, които им предложих, за да ви върнат отново живи и здрави. Шест месеца! Парите са достатъчни да си купят пушка или булка. Ще се грижат много добре за вас. – Той замълча. – Имам и друга причина да избера тези. И двамата имат братя в частта.
– Да не искаш да кажеш, че ще бъдат нещо като заложници? – попита Джо.
– Да – отвърна Джеймс. – Повече или по-малко. Те със сигурност ще го възприемат точно по този начин.
Джо изгледа скаутите от главата до петите. На краката си имаха сандали с дебели подметки и бяха облечени с вълнени рубашки, широки къси панталони и дълги ризи, а на гърдите си бяха препасали на кръст по два патрондаша с по петдесет патрона. Усмихнатите им лица бяха загърнати от пущунско пагри – дълга жълто-кафява кърпа, увита върху изпъкналите им сплъстени тюрбани, чийто свободен край се спускаше отзад, за да предпазва вратовете от слънцето. Джо си каза, че изглеждат доста добре. Имаха делови вид, бяха жилави и щяха да свършат добра работа.
Обаче не можеше да каже същото за третия член на групата, когато Грейс се присъедини към тях. Тя бързо се огледа.
– Очаквах двама скаути. Защо виждам трима? – Загледа се по-внимателно и възкликна: – Дяволите да ме вземат! Не е зле, Джо! Никак не е зле. Почти успя да ме заблудиш, а това никак не е лесно.
Джо не се впечатли толкова от похвалата й, но му беше забавно как Грейс се опита да ги развесели. Предполагаше, че видът му е твърде убедителен, след като беше натъркал веждите си и около очите с прах за почерняне на клепачи и бе натрил лицето си с пръст. Високата му атлетична фигура приличаше много на тази на двамата скаути, а предната вечер ротният бръснар беше оформил внимателно косите и на тримата в къса прическа, каквато обикновено носят в полка. Беше се поколебал дали да не накриви леко тюрбана си над едното око, за да прикрие белега от раната, която беше получил през войната. Скаутите обаче го посъветваха да не го прави, посочвайки с гордост белезите от собствените си рани, и той предположи, че това му придава още по-автентичен вид и повдига престижа му. Бяха го огледали внимателно, направиха някои допълнителни поправки в снаряжението му и накрая останаха доволни.
– Сахибът ще мине за пущун, докато не слезе от коня – каза със загадъчен вид Аслам, а после обясни, че англичанинът върви, сякаш овен го е мушнал в задника, докато пущунът пристъпва като леопард. Няколкото опита на Джо да върви като леопард бяха посрещнати със сподавен смях. – Не като камила, сахиб, като леопард!
– Въпросът е, Грейс, дали ще успеем да заблудим някой друг – рече Джо.
– О, да, със сигурност, ако си държиш устата затворена, стоиш отзад и не си сваляш панталоните.
– Нямам намерение да го правя – каза Джо, – но защо не трябва?
– Тогава ще те попитам обрязан ли си, или не?
– Второто – отвърна Джо, – но мисля, че ако разполагахме с време, ти можеш да свършиш и тази работа.
– Разбира се, че мога – рече Грейс. – Обаче днес едва ли ще имаме време. Трябва да си вземеш час, защото списъкът ми е пълен. Както и да е, все пак си предупреден. Внимавай.
Доброто й чувство за хумор разнообрази сивотата на утрото и понамали напрежението, което чувстваше в стомаха си. Погледна усмихнат облеклото й. Носеше прекалено широки червени панталони, шапка и воал и беше облякла мъжка бяла риза с колан на кръста.
– Така е добре – рече Грейс. – Знам, че изглеждам смешна, но това е походното ми облекло. Пущунските жени носят червени панталони, когато излизат навън. Това е сигнал за стрелците, че не трябва да стрелят по тях. Облечена така, ще се виждам отдалеч и няма да изненадам никого. – Тя огледа торбестите си панталони. – Мисля, че са много подходящи, какво ще кажеш?
Доведоха й коня, а един от скаутите – Аслам или Юсуф, беше трудно да ги различи човек – подложи ръцете си, за да може Грейс да стъпи на тях, и я настани на седлото. Другият скаут привърза медицинската чанта на Грейс отзад зад седлото и те бяха готови за път. Излизането им от форта беше умишлено дискретно. Измъкнаха се през задната врата и се насочиха в лек тръс на запад през широката долина покрай брега на река Базар. Джо забеляза лекотата, с която Грейс се държеше на седлото, като се поклащаше с пестеливите движения на кавалерист.
„Предполагам – помисли си той, – че за пущуните Грейс е нещо като почетен гражданин и като такъв за нея не важат обичайните правила. Всъщност не мога да си представя място, където тя да не се чувства у дома си – било то резиденцията на вицекраля, по време на лекции за студенти по медицина, или когато разговаря с децата на пазара. Няма да се изненадам, ако се оправи и с онези космати разбойници, които ще ни дебнат из засада. Подобна репутация е забележителна.“
Като че ли отгатнала мислите му, Грейс се обърна към него, докато яздеха един до друг, и вече сериозно каза:
– Това, че си с мен, е нещо като официален пропуск, но то няма да ти помогне през целия път. Помни, Джо, че доколкото е известно, като се изключат затворниците като Ратмор, никой англичанин и никой европеец не е успял да влезе в Махдан Котал. Това е свещена земя, разбираш ли. По тази причина е много важно да бъдеш колкото може по-незабележим. Затова, когато приближим, аз ще яздя отпред с Аслам, който е африд, а ти ще яздиш отзад с Юсуф, който е катак. Ако някой попита, ще им кажем, че си читрали от север. Това ще обясни затрудненията с езика. Те ще забележат тези, които вървят отпред, но няма да обърнат много внимание на двамата отзад. При всички случаи трима въоръжени скаути няма да бъдат възприети като сериозна заплаха.
Тя спря и погледна през рамо, когато един изтребител „Бристол“ премина с рев по небето зад тях, отправяйки се отново на северозапад над прохода Кибер.
– Пустият му Фред! Така ще продължи да ги хвърля в догадки. – Тонът й се промени. – Обаче, след като веднъж влезем в крепостта, нещата ще се променят. Ти, аз и двете момчета ще се превърнем в техни гости и като такива ще се ползваме с протекцията им. Номерът би трябвало да мине, но ще съм по-спокойна, ако това не стане и се стигне до най-лошото, да имаш в себе си една от тези. – Тя се пресегна, докато той яздеше до нея, и му подаде червена стъклена ампула. – Цианкалий – рече Грейс и продължи: – Може би се държа малко истерично, но все пак има вероятност, и то голяма, нещата да се объркат. – Тя го изгледа спокойно и добави: – Сложи я на място, откъдето лесно ще можеш да я извадиш.
– Но тя е стъклена – каза смутен Джо.
– Ако изпаднеш в положение да ти потрябва, това, че устата ти ще се напълни със стъкла, ще бъде най-малкият ти проблем!
Джо се замисли върху намека й и накрая каза:
– Повярвай ми, Грейс, не ми се иска да съм там, когато нещата тръгнат на зле, но ако все пак това стане, ще продължа да си вземам таблетките и ще се срещнем след около две седмици. Правилно ли съм те разбрал?
– Да, горе-долу така ще е.
Спокойствието, с което Грейс му беше подала смъртоносната отрова, събуди отново подозренията на Джо. Можеше да се стигне до отчаяно бягство през хълмовете, за да измъкнат Ратмор и Лайли, но неговата основна задача продължаваше да е тази да разбере кой е убил Земан. Беше сигурен, че развоят на събитията до голяма степен зависеше от това. Той нито за миг не беше приел теорията за отравянето с андромедотоксин, представена от Грейс, и още по-малко приемаше за достоверна версията за фаталната доза арсеник чрез един средно голям нещастен фазан. Още повече, че беше уверен, че самата Грейс не би се подписала под нито една от двете теории. Признанието на Ахмед беше едно щастливо съвпадение за нея, дошло тъкмо навреме, обаче Джо беше стигнал до заключението, че по някакъв начин Грейс участва в прикриването на истината и това беше известно на Искандер. Ако не беше нощното къпане, всички с готовност биха приели теорията за арсеника. Кого прикриваше тя? Себе си? Джеймс? Искандер? Някой друг?
Представи си напрежението, с което беше работила по време на аутопсията в присъствието на детектив от Скотланд Ярд, който буквално надничаше зад рамото й, за да я види какво прави. Хладнокръвието й беше изумително, а за една толкова принципна жена то със сигурност беше оправдано само от разбирането, че съвестта й е чиста. Джо реши да се възползва от обстоятелствата, в които се намираха, за да я подложи на още по-голям натиск. Тук, навън, тя не можеше да избегне въпросите му.
– Има доста да пояздим по време на тази експедиция – казваше в момента Грейс. – Не подреждам приоритетно нещата, но ми се струва, че първо трябва да отървем онзи проклет глупак Ратмор и после да измъкнем Лайли.
– От твоите уста звучи твърде лесно – каза Джо, – но идвало ли ти е наум, че докато Ратмор безспорно е бил отвлечен, Лайли може пък да е последвала Искандер по свое желание? Бог знае защо! От желание за приключения? Или пък заради това, че главата на разглезената госпожичка се е поразмътила малко от гледане на много филми? Може би е поклонничка на Рудолф Валентино? А може просто да е наследила енергичния дух на баща си? Доколкото ми е известно, Кобленц-старши е чиста проба финансов пират, който на младини е заграбил половината природни богатства на Дивия запад.
– И може би сега дъщеря му е хвърлила око на тези на Изтока? – рече Грейс. – Не. Тя си има недостатъци, но предателството и глупостта не са сред тях. Умна е и съм уверена, че е с добро сърце. Не. Сигурна съм, че е била принудена или е била подмамена по някакъв начин да тръгне с тях. Ако изобщо е тръгнала доброволно, нещо, в което се съмнявам, то ще е заради чувствата й към Искандер.
Джо придърпа изненадан юздата на коня си.
– Чувства към Искандер? Грейс, какви ги говориш? Лайли флиртуваше и с двамата млади мъже и причината да го прави беше ясна, но все пак проявяваше повече интерес към Земан. – Джо старателно криеше признанието на Лайли, че се беше опитала да се срещне с него в градината. Още веднъж остана със силното впечатление, като че ли се дуелира с Грейс и непрекъснато прави лъжливи движения, надявайки се да я подмами да направи погрешна стъпка.
– О, Джо! Ти май не познаваш много жените? Виж какво, момичета на възрастта на Лайли често пъти избират индиректен подход, за да привлекат вниманието на този, от когото се интересуват. Тъкмо затова „най-добрите приятели“ са толкова полезни! Флиртувайки, мисля, че Лайли би го нарекла „занасяйки се“ със Земан, тя всъщност искаше да привлече вниманието на Искандер, който, вероятно и ти си забелязал, винаги беше някъде наблизо, така че за нея това не беше никак трудно.
– Но той като че ли не й обръщаше особено внимание.
Грейс въздъхна.
– Това е част от играта, от ритуала. Виж какво, Джо, аз съм една твърде прозаична, стара провинциалистка, но дори и аз не можех да не забележа скритото вълнение, което и двамата изпитваха, когато се видеха. Беше обезпокоително. Много обезпокоително.
– Но те се бяха видели за пръв път само преди четири дни! За толкова кратко време не би могло да се породи нищо сериозно в емоционално отношение.
Грейс се разсмя.
– Джо, когато срещнеш подходящото момиче, знам какво ще й кажеш, естествено след като мине достатъчно време: „Да ти кажа право, приятелко, страхувам се, че се случи нещо твърде важно в емоционално отношение!“ Ти стоеше до Лайли, когато това се случи, както и аз и осем други присъстващи. Те се погледнаха и това беше достатъчно. Моментално се разбраха. Случва се. Французите му казват „coup de foudre“. „Гръм от ясно небе“.
– Грейс, ти си учена жена, доктор си, едва ли можеш да вярваш, че подобни неща са възможни?
– Знам, че се случват! – каза тя рязко. – Не съм била винаги дебела, запуснала се и на четиридесет и пет години – добави по-спокойно.
За момент Джо се почувства неловко.
– Аха! Coup de Grace?1212
Непреводима игра на думи. – Бел.прев.
[Закрыть]
– Шегата ти е неуместна, Джо!
Той замълча. Неусетно тя пак го беше повела по пътека, която той нямаше желание да следва, затова реши да върне Грейс на пътя, който той беше избрал.
– Не казваш нищо по въпроса, който според мен е главният проблем в цялата тази работа – смъртта на Земан. Достатъчно сме обсъждали моминските клюки. Не забравяй, Грейс, че аз съм полицай и съм любопитен и подозрителен по природа. Има ли нещо в този мистериозен епизод, което си готова да ми кажеш?
Пътят се стесни и в продължение на около сто и петдесет метра Джо и Грейс трябваше да продължат, яздейки един зад друг, така че въпросът на Джо увисна във въздуха. Когато пътеката се разшири отново, Аслам ги поведе надолу към един каменист брод през бързия поток, който се вливаше в лъкатушещата река Базар.
– Мястото е подходящо да напоим конете и да си поотдъхнем – каза Грейс. – Нека съберем сили пред по-трудната част от нашата експедиция през хълмовете.
– Мястото е подходящо да отговориш на въпроса ми – рече Джо. – Знам как си убила Земан, но не мога да разбера защо?
Глава седемнайсета
– В такъв случай въображението ти на полицай не те е подвело, Джо – рече шеговито Грейс. – Доволна съм, че е така. Каза, че не можеш да разбереш защо. А може би защото няма причина. Аз не съм убила Земан.
Запазвайки спокойствие, тя издържа погледа му, станал още по-пронизващ от черния прах, с който беше посипал веждите си, и отново каза:
– Не съм убила Земан. Обаче наистина искам да чуя какво имаше предвид, като каза, че „знаеш как бих могла да го убия“.
Заради мира по границата Джо беше запазил мълчание и досега беше мълчал, въпреки че спомените от официалната вечеря не бяха го напуснали. Помнеше как Грейс стана от мястото си и отиде да разговаря с Лайли, като седна за една-две минути на опразненото място на Земан и небрежно отмести настрана чашата му с шербет. Лесно би могла да скрие в шепата си някое хапче и с големия си практически опит по въпросите, отнасящи се до Живота и Смъртта, както и с познанията си за отровите, би могла с лекота да го пусне в чашата. Не е било цианкалий. Когато оглеждаше тялото на стълбите, Джо се беше навел достатъчно близко над него, за да установи, че от устата на мъжа не се усеща мирис на горчиви бадеми. В повърнатото също нямаше признаци за някаква позната на Джо отрова. Освен това цианкалият убива мигновено. Каквото и да е било, но не е било цианкалий.
Джо се беше ужасил от мисълта каква би била реакцията на емира, когато се разбереше, че неговият личен лекар, при това жена и чужденка, беше ликвидирала един негов сънародник и доверен офицер. Ако, както много хора предполагаха, той е търсел повод, за да обяви свещена война на англичаните, със сигурност не би имал по-добра възможност от тази. Обаче Джо не беше отхвърлил окончателно теорията за дворцов преврат и си спомняше белия кардамон, с който беше поръсен чаят на Земан, както и авторитетния и небрежен глас на Грейс, която беше казала: „Защо всички не опитате? Това е чудесно средство за прогонване на газовете.“ Дали бе искала да прикрие по този начин Искандер? За него нямаше да е никак трудно да пусне нещо заедно с кардамона в чашата на своя началник. Съучастници ли бяха Грейс и Искандер? Единственото нещо, заради което тази невероятна двойка би работила заедно, би било запазването на крехкото статукво, помисли си той. Джо беше харесал Искандер. Считаше го за съобразителен и разумен, с чувство за хумор, което му допадаше. Може би тъкмо това го беше заблудило.
С тежък полицейски глас той изказа подозренията си пред Грейс и логиката на разсъжденията си, чувствайки се малко глупаво от любопитството и лекото раздразнение, с което тя изслуша доводите му.
– Добре, Джо. Много впечатляващо – рече накрая докторката, – обаче не мога да разбера защо не ми каза всички тези неща по-рано. Не трябваше да си мълчиш. Бих могла да ти помогна. Бих могла да ти кажа, че е имало стотина начина да бъде отровен Земан на това парти, ако някой сериозно го е искал. Например Лайли припомни на всички, че Едуин Бъроус даде на Земан таблетка бисмут. А дали е било бисмут? Как бихме могли да разберем? Аз не я разгледах, а ти? Като се замислиш, Бъроус има много по-основателни причини да иска на границата да настъпят безредици. Един сериозен инцидент с афридите, който би накарал всички да се хванат за гушите, би го устроил и наистина служи твърде добре на целите му. Той може да се вайка, да се гневи и да вгорчи живота на теб и Джеймс, но когато сте с гръб към него, повярвай ми, потрива със задоволство ръце. Не се заблуждавай. Много е доволен от развоя на събитията. А кой може да каже, че той няма пръст в тази работа? За никого не е тайна, че англичаните пропиляха много сили и средства в онази кланица във Франция. Джо, ние изпитваме остра нужда от хора и пари. Администраторите като Бъроус, които държат връвта на кесията, отчаяно търсят възможности за икономии, а поддържането на боеготовността в това малко ъгълче на империята излиза прекалено скъпо. Има хора, които гледат на събитията тук като на полигон, където кръвожадни младоци биха могли да видят какво е истинско сражение, тъй като това е единственото място в империята, в което все още се пролива кръв.
– Значи според теб Бъроус е ликвидирал Земан, за да предизвика поредица от страховити събития, които биха накарали правителството да реши, че при създалите се обстоятелства политиката на изтегляне отвъд бреговете на Инд би била една разумна стъпка, така ли? – Джо искаше в гласа му да прозвучи лек сарказъм, но това, което чу, беше силен гняв.
Грейс го изгледа със сериозно изражение.
– Не забравяй, че третата афганистанска война беше едно прекалено изсилване и поводът за него беше кавга за това на кого принадлежи една градина! А пък твоята война започна с убийството на един австрийски ерцхерцог в невзрачен град на Балканите, встрани от главните събития. Това беше само поводът, а не главната причина за войната.
Джо мълчеше, лишен от аргументи, с които би могъл да я обори.
Тя продължи вече със съвсем откритото намерение да го дразни.
– Обаче доколкото виждам, ти не приемаш на сериозно идеята Бъроус да е убиецът. Честно казано, аз също не я приемам! Всички си подавахме чинии на трапезата, за да си сипваме един на друг от ястията, до които не можехме да стигнем. Помислил ли си за Бети? Видях я да сипва ядене в чинията на Земан. Минавало ли ти е през ума, че тя би могла да се престори, че й е призляло, за да хвърли подозрението върху онази нещастна птица!
– Да се престори, че й е призляло? Би ли могла?
– О, я стига, Джо! Всяка ученичка знае номера да предизвика повръщане, като си бръкне с пръст в гърлото. По такъв начин тя би могла да се спаси от ситуации, в които не би искала да участва – например да отиде на хокей през януари или на чай при пралеля си Милдред…
Джо се размърда ядосан.
– Но защо…? – започна той.
– Точно така! Защо? Бети би имала абсолютно същия мотив като мен, което означава, че не е имала такъв! Но като си говорим за тези неща, защо не помислим и за Фред Мор-Симпсън. Умен мъж. Добър стратег и доста коравосърдечен. Ако е искал да отрови Земан, не бихме могли да знаем как го е направил. Не съм го виждала да подава храна или питие на Земан по време на вечерята. А ти? – Тя го изгледа проницателно. – Обаче после… искам да кажа след като дамите се оттеглиха. Какво стана тогава, Джо?
– Всички изпихме по едно-две брендита, т.е. онези от нас, които останаха. Бяхме аз, Джеймс, двамата пущуни и Фред… – Гласът му постепенно затихна, а Грейс следваше мисълта му като хрътка.
– Кой разливаше по чашите? – попита тя.
– Освободихме прислугата, казахме, че сами ще се оправим, и Фред се зае да пълни чашите.
– От нова бутилка ли?
– Не. Беше около две трети пълна. Беше в един шкаф в трапезарията.
– Фред знаеше ли къде е сложена?
– Да. Отиде право там. Е, добре, той със сигурност е имал възможност да го направи, но не, Грейс, не е бил Фред.
– Много ми се иска да знам, Джо, защо казваш с такава сигурност, че не е Фред, след като си готов да ме обвиниш в такава безразсъдна постъпка?
„За такова нещо други биха се разсърдили, но не и Грейс“, помисли си Джо. Тя беше по-скоро любопитна, както винаги, и в тона й се усещаше, че й е малко забавно.
– Е, тук отново стигаме до въпроса защо? – продължи да упорства Джо.
– Та ти почти не познаваш Фред. Не се заблуждавай от добродушното му поведение. Той е амбициозен и безсърдечен. Може би не е нужно да казвам тъкмо на теб, че всеки летец, оцелял във войната, със сигурност има инстинкти за самосъхранение и доста голям късмет, за да го постигне. Говореше се за драстични съкращения в кралските ВВС, и то сред висшите чинове, в които е и Фред. Сега модното занимание е инспирираното от Лигата на нациите разоръжаване – нещо, което превръща Фред и такива като него в адвокати на дипломацията на канонерките, посредством която искат да останат в историята. Сега Фред е в разцвета на силите си и няма намерение да се окаже излишен. Инцидент от такъв характер по границата, с който той може да покаже убедително колко належащо е въздушното разузнаване, а още по-добре прочистването от въздуха, би дошъл за него тъкмо навреме. Вместо да го отзоват, за да стои зад някое бюро в Лондон през остатъка от кариерата си във военновъздушните сили (а такава вероятност има), сега той се озовава в доста наподобяваща война ситуация, изискваща неговите специални умения и ескадрила бомбардировачи по границата. Ти, както и аз станахме свидетели как не скри задоволството си от създалото се положение. Вече бере плодовете от преждевременната смърт на Земан. – Тя замълча за миг, а после добави: – Освен това не само пущуните искат да си отмъщават. Нали помниш какво каза Хю за племенника на Фред?
– Грейс, това е нелепо! Да не би да мислиш, че Фред е убил Земан?
– Не, разбира се. Просто дадох воля на въображението си. Сега остана Джеймс. Той седеше точно до Земан през цялото време, докато траеше вечерята, имал е достъп до брендито…
– Е, добре! Достатъчно! Станаха прекалено много заподозрени! Има прекалено много хора с мотиви и всички са имали възможност да го направят. Петнайсет души в ковчега на мъртвеца!
– И йо, хо, хо! И бутилка ром! – добави Грейс.
Смениха лесната езда през долината Базар, като завиха рязко надясно и започнаха да се изкачват през хълмовете. От тук нататък трябваше да се говори само на пущу. Грейс му напомни, че слухът на афридите е също толкова остър, колкото и зрението им, а Джо все по-осезателно имаше чувството, че ги наблюдават. Наблюдаваха ги отгоре и от всички страни на пътеката, която стана още по-тясна и по-стръмна.
Усети как по гърба му се стича пот и се опита да потисне потръпването, когато си даде сметка, че срещу тях са насочени много очи, а може би и дула на пушки. Кое ли ще е по-лоша съдба, започна да се пита той – да те простреля снайперист в някоя изоставена нива във Фландрия и тялото ти никога да не бъде намерено сред всепоглъщащата кал, или да бъдеш направен на парчета от някой джезаил и оставен да се разлагаш върху горещите камъни на границата?
Докато яздеше отзад редом с Юсуф, Джо наблюдаваше как Грейс разговаря спокойно с Аслам. Умна жена и много смела. Какво беше очаквал да постигне с това възмутително обвинение? Признание? Вероятно не. Най-доброто, на което се беше надявал, беше тя да сподели с него това, което той беше сигурен, че знае за смъртта на Земан. Отговорът й не беше убедителен, да не каже преднамерено заблуждаващ. Беше се поколебал дали да сподели с нея доказателството, което имаше за невярната й диагноза, за да разколебае увереността й. Опита се да сложи на везните задоволството, което щеше да изпита, когато покаже на тази самоуверена жена, че не е някакъв смотан полицай, за какъвто очевидно го смяташе, срещу това, че щеше да я накара да бъде нащрек точно когато тя ще се опита да му излезе с най-големия си блъф. Следващия час щеше да подложи на изпитание до краен предел нейната решителност и лукавство и Джо реши, че за него не би имало по-голямо удоволствие от това. По-късно. Ако изобщо имаше „по-късно“.
Скритото наблюдение изведнъж бе заменено от открито предизвикателство. Появиха се двама местни жители, които препречиха пътя им, а Джо усети, че от двете страни на клисурата ги дебнат из засада въоръжени с пушки хора. Аслам каза нещо в отговор и зад скалите се появиха двама мъже, за да отговорят на поздрава, но Джо забеляза, че продължаваха да ги наблюдават внимателно. Грейс изрази съболезнованията си на пущу, явно разпознавайки един от афридите, към когото се обърна по име. За пръв път Джо успя да разбере какво си говорят. Бяха го репетирали във форта, а склонността на пущуните да си служат с жестове, да се шегуват и да показват актьорските си умения, много го улесни.
Аслам започна с кратки, но сърдечни поздравления. След това замълча, изчака, спокоен и самоуверен, да му дадат знак да продължи. Той не каза по каква работа са тръгнали, защото предполагаше, че това е известно на стражите. Последваха очакваните въпроси и показвайки леко нетърпението си, Аслам им каза да не се престарават и да ги пропуснат да продължат пътя си. Времето беше кратко. Отношението на стражите стана видимо по-недружелюбно и те отново заразпитваха Аслам. Като им показа явното си раздразнение, той ги уведоми, че докторката е била повикана да прегледа Малик, и се учуди, че не са уведомени за това.
