Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 20 страниц)
– А Джок успял ли да се завърне жив и здрав? – попита едва чуто Лайли.
– О, да. Разбира се, получил много похвали и никой не му припомнил, че е нарушил заповедта. В онези години преди войната не са гледали толкова строго на тези неща. Въпреки че на връщане за малко да го убият. Докато бягал, някой стрелял по него и той бил леко ранен. Стреляно било със старовремски мускет, на който викат джезаил.
– И ти искаш да ни кажеш, че по някакъв начин всичко това е свързано със Земан? – попита Лайли, опитвайки се да разбере връзката.
– Мисля, че трябва да е свързано – рече Грейс. – Виждате ли, двамата африди, които открили натрошеното тяло на Хари, били млади момчета, не по-възрастни от Джок. Но те не били обикновени момчета, а двамата по-големи синове на Рамазад Хан.
– Така че на най-малкия от всички, Земан, се паднало да отмъсти, така ли? Да отмъсти на англичаните за своите по-големи братя. – Лайли се намръщи, докато стигне до заключението, до което Джо вече беше стигнал от доста време. – Но чакай. Това, което казваш, не се отнася до англичаните изобщо, а до един конкретен англичанин, до този, който е убил с ножа си афридите – настоя Лайли. – Казваш, че Джок… – тя замълча за момент и след като си пое дъх, продължи: – Грейс, този Джок дали не е познат на всички ни под друго име? Като например Джеймс? Джеймс Линдзи?
– Да – отвърна Грейс. – Джеймс Линдзи, бог да го благослови!
Сърцето на Джо подскочи от внезапното прозрение и той се изруга за слепотата си. Погледна към Грейс с мъка и тихо попита:
– Защо каза това, Грейс? Защо каза „бог да го благослови“ с такова вълнение?
Очите на Грейс се изпълниха със сълзи и тя бързо прекара ръкава на блузата си през тях, преди да отговори бавно:
– Защото с риск на живота си Джеймс Линдзи спасил съпруга ми от мъките и от изключително мъчителна смърт. Хари, моя съпруг Хари.
Глава деветнайсета
Когато историята на Грейс свърши, настъпи пълно мълчание. Заслушаха се в песента на птица, скрита сред кайсиевите дървета. Може би е дрозд, предположи Джо, който прибавя своята тъжна песен към разказа. Накрая Искандер се размърда и почтително заговори:
– Д-р Холбрук, ще имате ли нещо против, ако аз…? – Не довърши изречението.
Тя му се усмихна.
– Надявах се да запълниш празнините в разказа ми, Искандер.
– Говорим за отдавна отминало време. Това се случи преди дванайсет години, но все още много добре си спомням всичко. По времето, за което говорите, бях само на девет години, а Земан беше с година по-голям от мен. Винаги е бил по-голям воин от мен и непрекъснато ходеше след по-големите си братя, като ги молеше да го вземат със себе си при нападенията. Най-сетне, когато стана на десет години, те се съгласиха да го вземат и му дадоха единственото оръжие, което имаха под ръка – стар джезаил, който отдавна не се използваше за нищо друго, освен като украшение на една стена в дома им. Той е наблюдавал битката на безопасно разстояние, скрит зад зъберите, радвайки се на затрудненията на англичаните. Накрая, когато пристигнали тежките картечници „Люис“, афридите решили да прекратят стрелбата и да се изтеглят. Братята на Земан били в края на колоната и не искали да отстъпят, след като сражението се развивало толкова добре за тях. Докато се движели най-отзад, те попаднали на ранен английски офицер. Бил паднал от една скала и не можел да се движи. Казали на Земан да стои на пост сред скалите, докато те… – Искандер замълча за момент, а после продължи – … го ограбят и решат какво да правят по-нататък. Но още преди Земан да разбере какво става, една фигура изскочила от сенките и пробола смъртоносно братята му. След това човекът, който бил червенокос, повдигнал ризата на единия и срязал плътта с върха на кинжала си.
Лайли ахна от изненада и потръпна.
Като че ли говорейки само на нея, Искандер каза:
– Това не е чак толкова изненадваща и потресаваща постъпка, колкото си мислите. Племената имат обичая да изрязват племенния си символ върху гърбовете на противниците си.
– Понякога дори изчакват, докато умрат – обади се заядливо Ратмор.
Без дори да покаже, че го е чул, Искандер продължи:
– Земан запазил спокойствие. Не извикал, а се прицелил със своя джезаил и стрелял. Но ударникът засякъл и английският войник побягнал. Земан го проследил, докато бягал, и отново натиснал спусъка. Този път засечка нямало и той бил сигурен, че го е улучил. Слязъл долу, за да се погрижи за братята си. Едва сдържайки гнева си към човека, който бил направил това, преписал буквите, които не разбирал, върху ръката си с парче изгоряло дърво, а по-късно ги повторил на хартия, за да може един ден да разбере този според него племенен символ.
– И какво означавали те? – попита Лайли. – Това известно ли ти е, Искандер?
– Никой, дори тези от нас, които знаят английски, не можа да ги разбере. Един ден показах думата на учителя си по английски в Пешавар и той също не успя да ми каже какво означава. – Той взе една пръчка и написа с няколко резки драсвания по пясъка: ЕЕХАД!
– Не мога да си представя какво означават – каза замислена Лайли.
– Земан също. Едва години по-късно разбрал какво означават. В училището в Англия той ги изписвал от време на време, за да не ги забрави и да разпалва отново гнева си. Веднъж момчето, което седяло на съседния чин, погледнало през рамото му и казало: „Да ти кажа право, Хан, никога не бих те взел за шотландец.“ Земан го помолил да обясни какво има предвид. Съседът му се казвал Макгрегър и разпознал лозунга на един противников клан – на рода Линдзи. „Върви напред и не прощавай!“
– Да ти кажа право, много съжалявам, че съм толкова несъобразителна, но аз все още не мога да разбера какво означава това – оплака се Лайли.
– Казано по-просто, означава „Продължавай да вървиш напред и не вземай пленници!“ – обади се Джо.
– Така че след много години, когато Земан срещнал в Пешавар един червенокос майор на име Линдзи, който бил служил на границата преди войната, той решил да отмъсти за братята си – продължи Искандер.
– И ескортът на Грейс му предоставил идеалната възможност – каза Джо.
– Да, така е. Аз трябваше да командвам войниците, но Земан настоя да дойде с нас като старши офицер. Разчиташе, че ще бъде поканен във форта, където ще може да се приближи достатъчно до Линдзи, за да го убие.
– Земан? Трудно ми е да си го представя – рече Лайли. – Беше толкова очарователен и забавен, а и толкова добре се разбираше с Джеймс! – Внезапно от гърдите й се изтръгна силно възклицание, а после бавно каза: – О, господи! Спомняте ли си? Сетих се… когато се канех да застрелям онзи проклет фазан, Земан каза: „Убийте го, не го щадете, госпожице Кобленц!“ Дали не е направил намек на Джеймс, казвайки му: „Аз съм тук. Знам кой си“, за да го подразни.
– Да, напълно възможно е, Лайли – обади се Джо. – Обаче слушай какво, Искандер, ти сигурно си бил наясно какво става и си разбирал ужасните последици, които би имала подобна дръзка стъпка. Не си те представях като кръвожаден войнолюбец!
Искандер отговори малко сковано:
– Аз съм африди. За мен също важат законите на пуктунвали1313
Племенните закони. – Бел.прев.
[Закрыть]. Разбирам какво означава балад (кръвното отмъщение) и разбирам какво е накарало Земан да постъпи така. Ако бях на негово място, и аз щях да се почувствам задължен да отмъстя за братята си. Въпреки това моментът не беше никак подходящ. Чувствах се неудобно, защото бяхме гости на майор Линдзи. Той ни покани да влезем в Гор Катри като приятели. Онази нощ след вечерята се опитах да убедя Земан да се откаже от плановете си и да ги отложи за по-късно.
Джо се запита дали с тази малка реч Искандер се опитва да внуши нещо на Лайли.
– Афридите са такива. Упорити. Никой не може да ги разубеди.
Обаче Грейс го разбра и хвърли многозначителен поглед на Джо.
– И какви бяха плановете му? – попита той, чувствайки, че вече знае отговора.
– Трябваше и двамата да си облечем униформите и да бъдем готови да напуснем форта същата нощ през задната порта. Хората ни бяха предупредени и бяхме подкупили пазачите. Земан трябваше да отиде посред нощ до стаята на Линдзи, беше разбрал от чистача коя е стаята му, и да го прободе в гърлото с кинжала си, също както Линдзи беше убил брат му. През цялата нощ чаках сигнала на Земан, но той така и не го даде. Предположих с известно облекчение, че вероятно се е разколебал, и заспах, докато на следващата сутрин не се събудих от шума на стълбите.
Джо погледна бързо към Грейс, която беше забила поглед в земята и мълчеше.
– Но в стаята на Джеймс имаше двама души – каза Лайли. – Там беше Бети. Какво щеше да стане с нея?
– Ако тя се събудеше, той щеше да убие и нея. Смъртта на двамата братя щеше да бъде изкупена с два живота. Аз не бих постъпил така, но мисля, че Земан е бил покварен от контактите си със Запада, където да убиеш жена не се счита за грях. Дори може да се каже, че е ежедневие. Сигурен съм, че Сандиландс може да го потвърди – рече предизвикателно Искандер. – Не можах да го разубедя.
– Но опитът му не е успял – каза Джо. – Чух Джеймс да заключва вратата си, когато се прибра в единайсет часа. Стаите на долния етаж, включително твоята и на Земан, нямат ключалки и нямаше причина да се предполага, че тези на първия етаж имат. Обаче те са с ключалки. Земан не би могъл да го знае. Ако в онази нощ е стигнал до стаята на Джеймс, не би могъл да влезе вътре, без да почука на вратата, а това не е станало. – Той отново погледна към Грейс, но тя избегна погледа му. – Освен това Земан е умрял от отравяне. Знам какво мислите всички – вече имаме лесно уравнение за решаване. Най-после имаме мотив и всичко започва да си отива на мястото. Но дали е така? Земан се кани да убие Джеймс, но той, обектът, открива това по някакъв начин и го изпреварва, като убива Земан – нещо като изпреварваща самозащита. Хм. В това за мен няма логика. Познавам приятеля си. Той е безумно смел. Виждал съм го да убива с пистолет, с нож и дори с голи ръце. Той не би пуснал тайно отрова в неговия шербет. Какво имаш да добавиш по въпроса, Грейс?
При това пряко предизвикателство тя най-сетне вдигна очи и го погледна, присвивайки очи. Това сигнал ли беше? Или пък предупреждение?
– Знам, че начинът ти на разсъждение е правилен, Джо. И аз съм напълно сигурна, че Джеймс не е убил Земан, и бих се заклела за това върху Библията, ако имаш такава. Обаче онова, което мислим двамата с теб, е без значение, защото за афридите Джеймс е убил третия син на Рамазад, докато е бил негов гост във форта, а също и двамата му по-големи синове, а това е вече прекалено.
– Как се отрази това на преговорите ти с Рамазад, Грейс? – попита Лайли.
– Рамазад! Мисля, че за пръв път в живота му го заварих толкова развълнуван! Казах му направо, че току-що съм спасила живота на жена му и сина му, а и той беше съвсем наясно, че те със сигурност щяха да умрат, ако не бях се намесила. Прибавих към сметката и смъртта на съпруга ми в сражението с афридите.
– Общо трима? – каза Лайли.
– Както казваш, общо трима. Рискувах и далеч не бях толкова сигурна, че ще мога да го убедя да се откаже от кръвното отмъщение, залагайки гордостта на племето, но мисля, че той се трогна от историята за смъртта на съпруга ми и ми каза това, което афридите винаги са ми казвали: „Но съпругът ти е умрял от ръцете на афридите!“ (Не е съвсем вярно, но е твърде близко до истината.) „Как можеш да си наложиш да спасяваш живота на техни хора?“ Мисля, че еуфорията от това, че жена бе спасена, обърна нещата в наша полза и след като пофуча малко и използва някои не твърде ласкави епитети по адрес на Джеймс, той се съгласи да сложи кръст на миналото. – Грейс въздъхна. – Мисля, че това бележи значителен поврат в отношенията ни с афридите. Но какви усилия ми костваше то!
– При това абсолютно ненужни! – обади се Ратмор.
Всички се обърнаха към Ратмор, който до този момент беше седял мълчаливо и злъчно се усмихваше.
– За умна жена като вас, д-р Холбрук, проявявате изненадваща липса на прозорливост! Всички приказки за поддържане на равновесието, за спазаряване на живот срещу смърт, за племенна гордост са абсолютни сантиментални глупости. – Той изгледа тържествуващ лицата, обърнати към него. – Племенна гордост, как пък не! Ще ви кажа колко струва тя. О, да! Мога да ви кажа до последния пенс колко точно е нужно, за да се купи племенната гордост. А що се отнася до вас – той изгледа презрително Джо, – предполагам, че е приятна промяна да замените рутинната си полицейска работа, за да се правите на палячо в тази пустош, облечен в глупави дрехи. Но когато става дума за това какво означава да си главатар на племе, някои стават за тази работа, а други не. – Той се поздрави за остроумието си, избухвайки в смях, но другите не го последваха. – Знаете ли къде ви е грешката? – продължи Ратмор. – Е, аз ще ви я кажа. Вие подценихте афридите. Предположихте, че те са просто банда средновековни диваци, затворени в своите вековни традиции, и вие можете да се възползвате от това, като свирите на тази струна. Глупости! Те винаги ще ви победят в тази игра. Не, това не е начинът. Аз обаче стигнах веднага до същината на проблема и го реших. Днес ние при всички случаи щяхме да бъдем освободени. О, да! Спазарих се за това още преди пристигането на цирка в града. – Той изгледа с насмешка Грейс, Джо и Лайли, която все още беше облечена в местни дрехи. – Искате ли да чуете как го направих?
„Щом като никой не иска да излезе иззад скалите, за да го гръмне – помисли си Лайли, – ще трябва да го направя аз!“ Опипа за всеки случай издутината от малкия пистолет, който държеше скрит в ботуша си, и потисна раздразнението си, решавайки коя част от закръгленото му тяло да простреля най-напред.
Като не дочака отговор, Ратмор продължи:
– За мен беше очевидно, че човек, който може да ръководи успешно такова голямо племе, сигурно е добър бизнесмен. Точно по този начин се справих с него. Той оцени кой съм аз…
– И кой сте вие, Дърмот? – попита ядосана Лайли.
– Бизнесмен като самия него, и то такъв, който е упълномощен да преговаря с него от името на британското правителство. Пари, госпожице Кобленц. Сигурен съм, че тъкмо на вас не е нужно да обяснявам как силата на парите преодолява всякакви езикови бариери и други местни трудности. Обясних му плановете си да отворя търговски път през границата към Афганистан. Той разбра веднага с какво е свързано това и направи някои много положителни и полезни предложения. Пътища. Ето до какво се свежда цялата работа. Посочи, а аз вече го бях забелязал, че пътната система не е добра. Разпокъсана е и на много места не е подходяща за транспорта с камиони, който имам предвид. Знаете ли, че сключването на договори за строеж на пътища в тази страна е нещо, към което се стремят много хора? Не? С тази работа ще се заемат местните племена и между тях има силна конкуренция да получат договори от правителството. Последния път афридите бяха изместени от мохмандите и те никога няма да им простят това. А аз казах: Този път ще бъде различно, Рамазад, защото аз ще казвам как трябва да бъдат разпределени договорите. Обаче, естествено, бих могъл да сторя това само ако съм свободен да го направя в Симла. Той, разбира се, веднага ме разбра. Направи едно много разумно предложение в договорите да бъде включено и условието афридите да съставят един отряд от касадари, мисля, че така ги нарече, които първоначално да охраняват работниците, които ще строят пътя, а след това да останат там като патрул, който да охранява преминаващите конвои. Чудесен човек! Има много добър поглед за подробностите и умее да се пазари. Точно с такъв човек обичам да правя бизнес.
– На това в Чикаго му викаме изнудване – рече Лайли. – Не се ли опита да ви продаде и билети за бала на стражите?
Ратмор не й обърна внимание и тонът му стана по-рязък:
– Той беше доста ядосан, че ми е било причинено такова неудобство от този човек – Ратмор посочи с пръст към Искандер. – И се съгласи да поправи тази грешка, като го изгони от племето. Също много правилна постъпка. Това е най-малкото, което би могъл да направи. Всички са единодушни, че този човек е известен със способността си да причинява неприятности. Сега е в немилост. Питам се дали ви е известно, че съгласно техните закони бих могъл да го застрелям на място, без каквито и да било обяснения?
Ненавистният поглед, който Искандер отправи към Ратмор, беше по-обезпокоителен за Джо, отколкото ако беше извадил кинжал от ножницата, но Ратмор, изглежда, не му обърна внимание.
– Уредих аз и госпожица Кобленц да бъдем върнати с въоръжен ескорт в Гор Катри и трябва да кажа, че когато вашата мизерна групичка влезе във форта, се уплаших, да не би да объркате внимателно подготвените ми планове.
Тишината, която последва последното самохвалство, накрая беше нарушена от Лайли. Тя погледна небрежно Ратмор и се обърна към групата с най-каубойския си стил:
– Брей, да му се не види! Ако бяхме в ранчото на татко, щях да кажа на Слим и другите момчета да обесят тоз човек за топките на най-близкото памуково дърво.
– Мисля, че тези стари кайсиеви дървета няма да могат да го издържат – обади се с насмешка Грейс. – Какво ще кажеш за реката? Дали да не го удавим в нея?
– Не, това, което ни трябва, е мравуняк – каза, оглеждайки се, Джо. – Там като че ли има един. Ако го вържем там…
– Ще е нужно много време – каза Искандер. – Най-малко три дни. Но слънцето е още високо на хоризонта. Можем да му срежем клепачите и да го вържем за едно дърво с лице на запад. Ще ослепее и ще полудее преди залез-слънце.
– Колко смешно! – озъби се Ратмор. – А защо не ме пребиете с тояги, а?
– Добре тогава, нека бъдат тояги – обади се Джо.
Той скочи на крака и Ратмор побягна към коня си, като сипеше проклятия през рамо, докато бягаше.
– Неблагодарник, полицейски дръвник! Като се върна в Симла… Във вътрешното министерство е Джони Симпкинс, ще те унищожа! Ще има да гниеш в затвора.
Той се впусна в галоп на запад към Гор Катри.
– Все ми е едно – рече, смеейки се Джо, но се почувства малко засрамен от сценката, която бяха разиграли. – Дано не стигне много преди нас. Бог знае с какви глупости ще напълни главата на Джеймс, когато пристигне.
– Е, добре! По конете, приятели! – рече Лайли и се запъти откъм страната на Джо към конете, които се бяха събрали под сянката на дървото с най-гъстите клони. Спря се, хванала юздите в ръка, за да погледне към клоните.
– Виж това, Джо – каза тя. – Птицата. В тази пустош човек забравя, че навсякъде живеят най-различни същества. Какво е това?
Джо погледна нататък. Птицата родител се поклащаше на ръба на едно гнездо, като пъхаше нещо в гърлата на своите малки. Той се загледа в нея и известно време не каза нищо.
– Това е проклетото чудо, това ще е то! Това е отговорът на цялата работа! О, съжалявам, Лайли. Птицата. Това е един не много често срещащ се хималайски планински дрозд. Да, точно това е.
– Така ли? А ти пък си една рядко срещаща се лъжлива птица! Какво има, Джо?
След секунда тя отговори сама на въпроса си:
– Господи! И аз го видях! О, но те не биха могли! Какво ще кажеш? Не! Обзалагам се, че те са го направили! О, Джо, когато се върнем, ще трябва да зададем няколко въпроса на тези, които са ни будалкали и заблуждавали през цялото време!
Глава двайсета
Джеймс Линдзи размишляваше с мрачно предчувствие върху хаоса, в който се беше озовал неговият личен и официален живот. Оглеждаше далечните хълмове от наблюдателния пост над портала. Най-близкият му приятел Джо беше някъде там, вероятно с опасност за живота, а вече може и да беше мъртъв. А това не беше негов проблем. Този честен човек Джо! Да работи толкова упорито в съвсем погрешна посока! Трябваше ли да му се довери? Джеймс се замисли за момент и после реши с пресметливостта на войник, че вероятно си е струвало да рискува. Но докъде ги беше докарало това? До там, че рискът беше поет от Джо. Под тънкото, съвсем тънкото прикритие на скаут сега там той се намираше в положение, ако бъде разкрит, да бъде екзекутиран моментално като англичанин. И всичко това заради усилията му да освободи Лайли. Тази Лайли, на която изобщо не можеше да се разчита. Лайли, от която можеше да се очаква, само че ще каже или ще направи най-неподходящото нещо, ще се окаже на най-неподходящото място и ако имаше възможност, щеше да влезе в най-неподходящата стая, облечена в най-неподходящите дрехи и в най-неподходящото време. Замисли се за Лайли и потрепери.
И сякаш това не беше достатъчно, та Джеймс трябваше да признае и факта, че Искандер се превръщаше за него в траен проблем! Загадъчен човек, който умее да плете заговори… какво друго – важен играч, който се оправя добре в лабиринта на местната политика.
Джеймс притисна още веднъж бинокъла до очите си и огледа околността. Какво беше това? Примигна срещу залязващото слънце. Приближаваше се самотен ездач, яхнал голям афгански сив кон. Джеймс продължи да се взира. Ратмор? Ратмор, за бога! Сега пък какво беше станало, че Ратмор се връщаше сам. Единственият оцелял от ужасна катастрофа? Джеймс потрепери, спомняйки си как д-р Брайдън е бил забелязан от гарнизона в Джалалабад да препуска отчаяно, полумъртъв на изтощения си кон през равнината, само за да прошепне с последни сили, че е единственият от шестнайсетте хиляди войници, който успял да се върне от Кабул. Останалите били застреляни и насечени на парчета от афганските племена, а придружаващите ги жени били убити или взети за заложнички. Оттогава бяха изминали осемдесет години и сега историята се повтаряше.
Притеснен, Джеймс избърса потта от очите си и пак погледна през бинокъла. Не, ездачът не беше сам. Изглежда, че той яздеше малко по-напред от група от пет-шест души. Преследваха ли го? Джеймс реши, че не е така. Групата след него не се опитваше да го настигне, но яздеше горе-долу със същото темпо, като запазваше разстоянието помежду им. През облака прах, който се вдигаше около нея, беше трудно да се каже кои бяха тези хора. Но човекът отпред без съмнение беше Ратмор и той се движеше доста бързо.
„Не съм в настроение да разговарям с Ратмор – помисли си Джеймс. – Дали да изляза да го посрещна? Или пък да изпратя някой да го доведе при мен? Това би ми доставило известно морално удовлетворение. Не, ще сляза долу.“
Той взе фуражката си, сложи я на главата си и с нежелание заслиза по стълбите, така че когато Ратмор стигна до форта, вече чакаше да го посрещне с ентусиазъм, какъвто не чувстваше.
Важен и възмутен, Ратмор се смъкна от коня си.
– Лорд Ратмор! Какво неочаквано удоволствие! Не се надявах много да ви видя. Какво да ви предложа? Надявам се, че не е твърде късно за чай?
Ратмор гневно го изгледа.
– Достатъчно, Линдзи – сряза го той. – Колкото по-скоро разбереш, че си загазил, толкова по-скоро можем да започнем да разговаряме разумно. Аз съм тук в качеството си на официално лице…
Джеймс го прекъсна.
– Бих казал полуофициално, но, моля, продължете.
– … официално – повтори Ратмор – и под носа ви, а дори бих казал и с мълчаливото ви съгласие, бях задържан!
– „Задържан“ ли казахте? – попита спокойно Джеймс. – Аз бих казал „отвлечен“, но както и да е, продължавайте.
– Бях заловен, отведен насила, подложен на най-различни унижения и искам да знам какво ще направите във връзка с това! Ето! – той посочи. – Това е разбойникът, отговорен за всичко, и аз искам да знам как ще постъпите с него!
Малката група се приближаваше към форта и Джеймс отново се загледа в нея. Различи трима скаути, единият от които може би беше Джо. Различи развълнуван русата коса и стройната фигура на Лайли, облечена в зелена местна туника и панталони. Видя спокойната фигура на Грейс. Накрая забеляза и фигурата на Искандер, спокоен, приветлив, невъзмутим, уверен в себе си, очевидно сигурен, че ще бъде посрещнат добре и същевременно напълно готов да приветства Джеймс като стар приятел и ценен колега.
– Ето го! – развика се Ратмор. – Ето го бандита! Държа ме като затворник и ме заплаши, че ще ми среже клепачите. Настоявам незабавно да бъде арестуван!
– Един момент, Ратмор – рече Джеймс и пристъпи напред, за да поздрави групата. – Всичко по реда си. Аслам! Юсуф! – поздрави той скаутите.
Последваха усмивки, смях и възклицания, след което скаутите бяха освободени. И двамата бяха доволни да се отправят към казармените помещения, очаквайки с нетърпение да разкажат на другарите си какво се беше случило.
– Грейс, Лайли, Джо, Искандер – Джеймс кимна на всички подред. – Много се радвам да видя всички ви отново живи и здрави. Бихте ли дошли с мен в столовата, за да ви предложа нещо да се подкрепите. Какво ще предпочетете, чай или може би по чаша бренди?
Ратмор беше бесен от гняв.
– Няма да поканиш този черен дявол отново във форта. Помисли, човече, какво стана последния път! Не си ли извлече някаква поука?
– Още не съм решил дали да предложа на Искандер гостоприемството на форта, или да го пратя в карцера – каза Джеймс. – Ще ви уведомя, след като направя някои допитвания. Сега може би всички вероятно ще пожелаете да отидете по стаите си, които са приготвени и ви очакват. Сигурен съм, че всички ще искате да се поосвежите и може би да се преоблечете, след което ще се срещнем в трапезарията, да кажем, след час. Това устройва ли ви?
Ратмор се обърна, заеквайки от възмущение, и мина през портала. Другите с нетърпение побързаха да влязат във форта. Джо изостана с надеждата да размени няколко думи с Джеймс, обаче приятелят му избягваше погледа му и засега, изглежда, не държеше много да чуе разказа на Джо. В поведението му имаше нещо, което озадачи Сандиландс. Предишната му самоувереност и решителност се бяха възвърнали, въпреки че след като знаеше това, което Джо беше научил, подобно поведение беше необяснимо. Е, Джо можеше да почака известно време. Моментът да разнищи цялата история щеше да настъпи.
– Между другото, Джо – каза Джеймс, – надявам се, че няма да имаш нищо против, но аз преместих нещата ти в бившата стая на Земан. Трябваше да настаним още един високопоставен гост, който пристигна този следобед, и реших, че ще е по-подходящо да го настаня горе. – Той посочи с ръка към далечния край на плаца, където стоеше открит джип, покрит с прах, а отпред на капака му се развяваше флагът на върховния комисар на провинция Северозападен граничен район. – Ще се видим след час. – Той сложи ръка на рамото на Джо и гласът му вече не беше толкова рязък. – Ужасно се радвам, че се върна! Ще отида да кажа на Бети. Тя се поболя от притеснение. Къде е Грейс? – Той се върна да помогне на Грейс, която се мъчеше да свали лекарската си чанта от коня.
С няколко бързи крачки Джо настигна Лайли Кобленц и чевръсто застана на пътя й, преди да премине под арката, която водеше към крилото за гости. Тя го погледна предизвикателно.
– В градината. Веднага – каза Джо и посочи властно нататък с пръст.
Когато се увери, че никой не ги наблюдава, той каза предпазливо:
– Питах се дали имаш нещо да ми кажеш, преди всичко това да стане публично достояние? Не може да не си забелязала, че на плаца беше колата на върховния комисар. Когато застанем пред него всеки със своята версия, бих искал да мисля, че ще кажем едно и също.
– И какво очакваш от мен да кажа?
– Ами, като начало нещо от сорта „съжалявам“, „извинявам се за неприятностите, които причиних“ или пък „о, глупости!“ и да обясниш точно каква е била „уговорката“ с твоя похитител. А преди да ми отговориш, че не е моя работа, ще трябва да ти кажа, че тъкмо това е моя работа! Бях поставен в незавидното положение да отговарям за твоята безопасност по време на престоя ти тук. Ако почувствам, че повече не съм в състояние да изпълнявам това си задължение, ще те сложа, ако трябва и вързана, на задната седалка на автомобила на сър Джон Дийн, за да бъдеш върната в Пешавар.
– Няма за какво да се извинявам! Всичко това и дори по-лошо щеше да се случи, ако не бях тук. Обзалагам се, че вие дори нямаше да знаете къде се намираме, ако не бях дала сигнал на онзи самолет!
– Това ти ли си била? Добре си постъпила, Лайли – беше принуден да признае Джо. – Пилотът забелязал лъча и това потвърди другата информация, която имахме за местонахождението ви. Но Искандер? Какво имаш да ми кажеш по този въпрос?
– Нищо. Нямах възможност да говоря с него. Знаеш, че беше изгонен от селото.
– Това обяснение не ме задоволява, Лайли. Има още нещо.
– Е, добре, де, предполагам, че ще трябва да ти кажа. Имаше събрание на мъжете от цялото племе, което наблюдавах. Халима ми каза какво става. Тя е съпруга на главатаря, но е и сестра на Искандер. Обзалагам се, че не си го знаел. Искандер се противопостави на Рамазад. Голяма грешка! Другият беше по-старши, беше по-убедителен и накрая го изгони от племето. Е, на мен ми домъчня за човека. Той няма други роднини освен Халима, а сега няма дори и племе. Не заслужава такова отношение, Джо! На мен ми е известно, че макар да обичат родната си земя, тези пущуни доста пътуват. Това се знае. Има ги из цяла Индия, а някои дори са стигнали до Австралия. Преди да изчезне, му изпратих бележка, в която му казах да се срещнем във форта и да поговорим… той да дойде с мен в Съединените щати – рече предизвикателно тя. – Това е съвсем делово предложение, Джо!
– Не се съмнявам, обаче кажи ми, Лайли, а аз ще настоявам да ми кажеш, при какви точно условия ти предвиждаш Искандер да те придружи?
– Доста мислих по въпроса – отвърна тя. – Готова съм да обсъдим всякакви предложения. Като бодигард, като придружител, като съветник по въпроси, отнасящи се до Индия. Как ти звучи това? Може да се настани в Делхи или дори да дойде при нас в Съединените щати. Кой знае? Той е човек, който със сигурност ще допадне на баща ми. Ще му намери работа. Искандер говори английски по-добре от средния американец, умен е и е обаятелен. – За момент тя присви очи и добави: – Освен това, както се развиват нещата и компанията се кани да разшири дейността си в Индия, няма да е зле да имаме човек на самото място, който знае как вървят нещата тук. Това ще бъде човек, за когото ще бъдем сигурни, че ще защитава интересите ни, тъй като другата страна го е отхвърлила. Най-добрия вид лоялност, която можеш да получиш, Джо.
– Да, виждам какво имаш предвид и съм съгласен, но, Лайли, този човек не ти е някакво пуделче. Там, при реката, всички чухме какво каза за характера на пущуните. Мисля, че се опитваше да те предупреди, да те подготви, че ще отхвърли предложението ти. Освен това при създалите се обстоятелства едва ли бихме могли да му помогнем много. Ще бъде следен много зорко от силите, които управляват тази страна. В края на краищата той е виновен, че на два пъти е отвлякъл хора и въпреки че ти може би си готова да му простиш и да забравиш, лорд Ратмор ще поиска възмездие.
