Текст книги "Дамски кинжал"

Глава трета

Джо Сандиландс се чувстваше като у дома си. Беше прекарал деня в компанията на скаутски патрул, който се беше научил да нарича „гашт“. Не си спомняше от колко време не се беше наслаждавал на такъв ден, прекаран щастливо само в мъжка компания. Беше наблюдавал с възхищение стриктните предпазни мерки и добрата бойна подготовка на войниците. Беше се възхитил на другарството между хората от всички рангове, а сега в края на деня се възхищаваше и оценяваше удобствата, които предлагаше фортът. С голямо удоволствие изпи един двоен джин и се канеше да изпие втори. Макар и стеснително, с удоволствие беше свалил ботушите си и му се прииска да обуе чифт чапли – здрави сандали с дебели подметки, каквито носеха скаутите и техните офицери. Разтърка зачервената кожа около очите си и си каза, че едни очила за слънце биха му свършили добра работа.

Беше огладнял и се запита какво ли ще има за вечеря и дали ще има време да поплува в големия бетонен резервоар, който изпълняваше ролята на плувен басейн. Приятелят му Джеймс Линдзи, след като беше освободил гашта, се присъедини към него.

– По-добре ще е да прескочиш до канцеларията, Джо, преди да си се съблякъл. Изглежда, че има телеграма за теб. Само да привърша тук и после ще се срещнем, за да поплуваме. Вечерята е в седем и половина.

Нищо неподозиращ, Джо отиде да прочете телеграмата. Беше дълга няколко страници. Можеше да се предположи, че е от сър Джордж Джардайн. Тонът й беше приятелски, пълна с красноречие, дълга и напълно недвусмислена. В нея се казваше, че му се възлага задачата да се грижи за една капризна, безотговорна, самостоятелна, приказно богата и напълно вбесяваща човека американска наследница.

„Пристига в Пешавар утре и ти ще трябва да посрещнеш госпожица Кобленц във форта и да й покажеш нещо от Северозападния граничен район, Джо. Малко от местния начин на живот и обичаи, такива неща. Тя търси преживявания. Доколкото разбирам, вече не я задоволяват любителите на приключения дори в най-затънтените части на собствената й, сега до голяма степен цивилизована страна. Разправя ми, че «може да стреля като Уайът Ърп и да язди като апач» – чудя се къде е прочела това? – така че според мен няма да е зле да я държиш далеч както от пистолети, така и от коне. Естествено, доколкото това е възможно в граничен форт.“

Вцепенен от ужас, Джо се отпусна сломен на парапета на резервоара с хавлиена кърпа върху раменете и с ужасния документ в ръка. В този момент към него се присъедини Джеймс Линдзи, който го изгледа с любопитство.

– Какво има, Джо? Да не би пак неочаквано да са те повишили? Да не би да са ти дали титлата Рицар командир на Звездата на Индийската империя?

От последната им среща бяха изминали три години, но с времето и двамата не се бяха променили, затова възстановиха лесно приятелството си без каквото и да било колебание. Това приятелство се основаваше не само на общи спомени и общи факти в биографията, но на нещо не толкова очевидно и по-малко обяснимо, дължащо се може би на способността им лесно да отгатват мислите и настроенията на другия. Това не беше приятелство, което някой от тях беше очаквал или към което се беше стремил. То се беше зародило спонтанно още при първото им запознанство.

Бяха се срещнали на Западния фронт. Джеймс си спомни ужасния окоп под хребета при Пасченделе и думите на своя командир:

– Кралските шотландски стрелци трябва да пристигнат на фронтовата линия от дясната ти страна. Първата ти работа е да установиш връзка с тях. Не мога да ти дам никакви допълнителни хора и ще трябва да се справиш възможно най-добре с това, с което разполагаш. Не знам нищо за тези момчета… сред тях има хора от граничните райони… жители на низините… и всякаква сбирщина от Глазгоу… Но вероятно ги бива. Заеми се сам с тази работа. Остави командването на Бил и си проправи път надясно, докато намериш нещо солидно. Не мога да ти кажа нищо повече, освен да ти пожелая късмет! Ето, преди да тръгнеш, удари една глътка от това! – Той му подаде питието, от което може би беше имал най-много нужда през живота си. Сребърна плоска манерка. Забеляза, че имаше надпис „Суейн, Едни и Бригс – Лондон“, но сега беше пълна с уиски „Гленфидич“, един малък лондонски разкош сред калта и вонята.

Подкрепил се по този начин, той тръгна напред в тъмнината начело на едно отделение, като се хлъзгаше, псуваше и газеше до колене в калта под дъжд от мини, опасно осветяван от ракети, надяващ се при всеки завой на траншеята да срещне дошлите на помощ стрелци. Най-после видя набитата фигура на един часовой, седнал на първото стъпало. Джеймс го поздрави, когато зави зад ъгъла. Не последва отговор. Отиде напред и разтърси човека за лакътя. Може и да беше верен до смърт, но мъртъв. Джобното фенерче на Джеймс освети измъчено лице, мъртво от доста време. Но точно в този не съвсем подходящ момент най-после се чуха нови гласове, влачене на ботуши в калта и се показа един мъж.

Фенерът на Джеймс освети познатата кокарда на фуражката, спря се на отличителния знак и на нафуканото мото – Nemo me impune lacessit – „На никого, който ме е предизвикал, не му се е разминало!“. Джеймс го преведе и се усмихна, когато под фуражката лъчът освети черна къдрава коса, примигващи на светлината черни очи върху слабо и изцапано от пушека лице, както и блясъка на белите зъби, показали се в гримаса, предизвикана от лъча на фенера. „Не мога да кажа, че не съм бил предупреден“, помисли си Джеймс.

„Какво бихте казали на напълно непознат човек в място като това?“ Това, което Джеймс каза, протягайки мръсната си ръка, беше:

– Доста далеч си от границите?66
  Явно има предвид границите между Шотландия и Англия. – Бел.прев.


[Закрыть]

– Майната им на границите – беше отговорът. – И свали този проклет фенер!

Това беше всичко, което двамата имаха време да си кажат, защото в този момент един германски минен снаряд профуча тежко над линията на фронта, удари се в парапета и падна право в траншеята на няколко метра от тях. Те се хвърлиха заедно на земята и прекараха останалата част от войната, сражавайки се рамо до рамо, а понякога и гръб до гръб, и двамата изумени, че са оцелели. Джеймс, по-смелият от двамата, излезе от войната без драскотина. Джо, по-пресметливият и по-загрижен както за собствения си живот, така и за този на хората си, не можа. Рана в главата го извади от строя за известно време, но не и от войната. Раняването му съвпадна с пълното рухване на руския фронт. Болшевишкото проникване в руските императорски части беше забелязано и хората започнаха да казват: „Щом като може да се случи при тях, същото може да стане и с индийските части на Западния фронт. Швабите са изкусни пропагандатори, нали ги знаете.“ Джо беше изтеглен от бойните части и беше прехвърлен в една авангардна операция на военното разузнаване за откриване и противодействие на пропагандаторите. Неговата съобразителност, владеенето на чужди езици и личното познаване на бойната обстановка му донесоха успехи и признание, а когато след войната реши да постъпи в полицията, способностите му не бяха подминати.

Джеймс го беше казал под шеговита форма, но това беше самата истина и той беше любопитен да узнае тайната за бързото издигане на неговия стар приятел до сегашния му пост в полицията. Спомни си подигравките, с които той и други приятели бяха приели решението на Джо да напусне армията и да стане полицай.

„Ало, ало, ало! К’ва е таз работа, там?“ – казваха вместо поздрав те, когато се случеше да срещнат Джо, и Джеймс се беше възхитил от търпението, с което неговият приятел посрещаше тези поздрави.

– Повишение ли? – рече Джо, след като отново препрочете телеграмата. – Точно обратното! Изглежда, че съм понижен да изпълнявам задълженията на придружител! Нещо като армейска бавачка ли, като военно жиголо ли? Не ми е ясно… Какво ще кажеш за това?

Подаде мълчаливо телеграмата на Джеймс.

– Просто прочети тези глупости и си напрегни мозъка. Как, по дяволите, да се отърва от това? Боже господи! След последните събития си мислех, че ми е приятел!

– Той ти е приятел. Приятел е на всички. Твой, мой, интимен приятел на всеки мошеник. Вижда всичко и навсякъде, меси се във всичко, не бих се учудил, че има хора и в двата лагера. Обаче очевидно има много високо мнение за теб. Според мен не е тайна, че ти си му помогнал много в Бенгал за разкриването на серийните убийства. Сега можеш да си уверен, че репутацията ти се простира до границите на империята!

Джо изсумтя.

– Успя ли да хванеш своя човек?

– В очите на началниците случаят е приключен успешно – каза предпазливо Джо. – Това е всичко, което мога да кажа, дори и на теб, Джеймс. Ръцете ми са вързани от задължението да пазя всичко в най-голяма тайна, а устата ми е запушена с тампона на моралното изнудване. Направена е услуга на империята, но не и на правосъдието.

– А, разбирам. Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре, нали? А след това те е изпратил в хълмовете на Симла да се поохладиш, така ли?

– Само на пръв поглед. Той ме набута в разследването на едно убийство, от което беше изминала цяла година и което го измъчваше, а то беше последвано от второ подобно убийство веднага при пристигането ми. Преди да си ме попитал, ще ти кажа – разреших и този случай. Макар че „разреших“ е малко пресилено казано. Убиецът е известен на мен и на сър Джордж, но изискванията на дипломацията непрекъснато изместват тези на правосъдието в Индия. Страхувам се, че в тази страна един убиец все още е на свобода.

– А това не устройва Честния Джо, нали така!

– Не. Не съм чак такава вода ненапита, но поне знам какви са правилата, а и престъпниците ги знаят. Джордж бе принуден да открие каква е истината. О, да, той наистина иска да разбере какво е станало, но след това вместо да остави закона да си свърши работата, се отмята и насочва нещата по каналите, които сам е прокопал. Това е в разрез с всичко, в което вярвам! Прикриване на нещата, преструвки, затваряне на очите – това не е моят стил на работа, Джеймс! Възхищавам се от него, но не го одобрявам.

– Но тук поне си в безопасност от машинациите му. Тук много се стреля, но ние сме безсилни срещу това. Обаче не виждам нищо зловещо в тази молба. Да окажеш нужното внимание на една американска девойка. Някои биха подскочили от радост при такава възможност.

– Тази работа не ми харесва. Виж какво, Джеймс – рече отчаян Джо, – нали ти командваш този проклет форт? Не можеш ли просто да кажеш „не“! Нали има система за издаване на пропуски за пътуване западно от Пешавар? Има и ти го знаеш! Спомням си, че в моя с големи букви беше написано, че не се разрешава достъпът на жени в зоната на бойните действия. А това тук е точно такава зона, дяволите да го вземат! Този следобед по нас стреляха десетина пъти.

– Ако щеш вярвай, Джо, но не съм казвал „не“ от седмици! Това място се пълни като петзвезден хотел. Нещо като „Уолдорф Астория“.

– Защо? Какво имаш предвид?

Джеймс Линдзи потърка мрачно носа си.

– Бедата е там, че фортът е нещо като образец – обясни той. – Футболно игрище, игрище за хокей на трева. Строи се корт за скуош. Тенис кортове. Може би ще искаш да поиграеш крикет? Можем да ти осигурим и това! Тук има всякакви съвременни удобства, както и всякакви военни новости. Мерките за сигурност са такива, каквито досега не са били виждани по границата. И какъв е резултатът? Всеки шляещ се идиот в проклетата империя, който разполага и с най-малкото влияние, си мисли (а сега и една жена), че му се полага да се позабавлява един уикенд в предния пост на британската имперска експанзия. И върху кого се стоварва бремето? Върху нещастника Линдзи, можеш да бъдеш сигурен в това! Ясно ли ти е? Освен самите нас и освен тези, които наистина вършат някаква работа, при нас има или съвсем скоро ще има един висш чиновник от канцеларията на вицекраля, тръгнал на мисия за „запознаване с фактите, за да дава оценка за работата на скаутските фортове и значението им за общата отбрана на индийските територии“. Самият сър Едуин Бъроус! Не е най-предпочитаният човек, който да наднича през рамото ти.

– Никога не съм чувал за него. Но който и да е той, никога няма да види по-добре управляван форт, Джеймс. Няма причини да се безпокоиш.

– Е, да, ама има! Възгледите на сър Едуин за фортовете по границата са добре известни и никак не са сложни: „Закрийте ги, проклетите!“ Той съветва правителството и всеки, който има желание да го изслуша, че англичаните трябва да се изтеглят, да изоставят отбранителната линия „Дюранд“ и да отстъпят на изток към Инд. А има дни, ако щеш вярвай, Джо, когато дори аз виждам някакъв смисъл в това! Но докато трае посещението му, от мен се очаква да покажа такава експедитивност, която направо да те накара да се просълзиш. Това е само един пропаганден ход, имащ за цел да увери правителството на Негово величество, че държим здраво нещата под контрол. Та как, по дяволите, трябва да постъпя с него?

Джо се засмя.

– Изкарай го навън с някой патрул и го изгуби! Обаче ако говорим сериозно, този човек не е военен. Той ще гледа да котка индийската гражданска администрация от Калкута до Делхи. Цялата му грижа ще бъде дали си му предложил подходящия вид мармалад за закуска.

– Има и още нещо, Джо, сякаш това не е достатъчно. Дори ти сигурно си чувал за д-р Грейс Холбрук? Пионерка на медицинското мисионерско усърдие. Негово превъзходителство много се възхищава от нея, много е гъста със сър Джордж и ако щеш вярвай, гъста е и с проклетия емир на Афганистан! Нашия приятел отвъд границата. Откакто излекува успешно хемороидите му, дали пък не бяха глисти? Както и да е. Сега тя е на път за Кабул, говори се, че ще става личен лекар на емира и ще прекара „един-два дни във форта“, за да си почине и да изчака афганистанския си ескорт да я отведе до Кабул. Казвам ти, Джо, ще настъпи голяма бъркотия! На всичкото отгоре и лорд Ратмор е решил точно в този момент да се отбие при нас.

– Лорд Ратмор? Кой е той, за бога?

– Президент на компанията „Уест Индия Трейдинг“, който много иска английските стоки да изместят руските от базарите на Кабул. Нямам предвид само красиви кожени кутии и тоалетен сапун и сапун за пране. Говоря ти и за военно оборудване. Естествено, на това стадо неизбежно ще му трябва и овчарско куче в лицето на човека от Кралските военновъздушни сили (РАФ) Фред Мор-Симпсън (свестен мъж, нямам нищо против да ни гостува). Той идва, за да прецени проблемите и преимуществата на „въздушното прочистване“ и се надява да разположи една ескадрила леки изтребители бомбардировачи да патрулират границата от въздуха. Идеята не е лоша, но на мен просто ми се иска това да беше станало в друго време.

Джо изслуша това изброяване леко развеселен от отчаянието, изписано върху лицето на Джеймс.

– Мисля, че трябва да ми преповториш всичките имена. Колко бяха на брой? Пет заедно с онова момиче Кобленц, така ли беше? Ако прибавим към нас двамата още един, става добро вечерно парти! Или пък могат да се оформят две маси за игра на бридж! Това ли са всичките? – попита той. – Да не си забравил да ми кажеш за някого?

– Да – рече Джеймс и лицето му моментално придоби щастливо изражение. – Има още един човек. Бети.

– Бети? Да не искаш да кажеш, че ще дойде тук? Разбира се, да доведеш съпругата си във форта е против всички съществуващи правила.

– Ами, след като всички останали умират от желание да ги нарушават, не виждам защо да не го направя и аз! И тя ще дойде. Много ще се радвам да я видя.

– Аз също – рече Джо, който помнеше Бети Линдзи много добре. – За мен ще бъде голямо удоволствие да я видя… Само дано не е взела със себе си онова гадно кученце! Тя донесе ли го в Индия? Как му беше името? Минто?

Джеймс въздъхна.

– Да, Минто. Не мога да ти обещая, Джо. Та какво друго би могла да направи с него, ако не го вземе със себе си? Не може да остави малкия разбойник на никой друг. Хапе като павиан. Хайде, Джо, да се състезаваме на десет дължини!

И двамата се усмихнаха на общите си спомени. Когато бяха установили, че са се качили на един и същи кораб, отивайки си у дома в отпуск след първата им кампания заедно, Джо беше попитал Джеймс накъде се е запътил. Приветливото му лице изведнъж беше добило тъжен вид и той му беше доверил, че ще прекара безценните си две седмици отпуск при единствените роднини, които има в Англия – двама възрастни чичовци в Камбъруел. Джо не се поколеба да му каже да не го прави.

– Ела да си довършим партията шах у дома. Тоест не у дома, а в къщата на сестра ми. Тя и съпругът й живеят в Съри, в едно село, което се нарича Ъпфолд Хаус. Там няма много неща за правене – ще пием чай на поляната, ще играем бридж, ще ходим на църква. Всъщност доста е досадно и аз започвам да съжалявам, че те поканих, но ти ще бъдеш добре дошъл.

– Рай! – беше казал Джеймс. – Звучи ми като райско място!

И той намери своя рай, въпреки че не беше в Ъпфолд Хаус. Джо откри, че непрекъснатите посещения на Джеймс в жилището на енорийския пастор в Ъпфолд са предизвикани не от религиозен плам, а от по-специален интерес (който може би също беше един вид плам) към хубавата дъщеря на пастора, Елизабет. Всички следващи отпуски на Джеймс със или без Джо бяха прекарани в Ъпфолд, а когато войната свърши, той се ожени за Бети и я взе със себе си в Индия, където възобнови кариерата си на военен. Беше решено, че военният му опит е точно това, което е нужно за Северозападната граница и майор и госпожа Линдзи бяха изпратени в Пешавар.

За яд на Джо Джеймс спечели състезанието с голяма преднина.

– Почти настигнах себе си – каза доволен Джеймс.

Когато излязоха от резервоара и се загърнаха с хавлиените кърпи, един скаут хавалдар77
  Сержант в армията и полицията (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть] застана мирно отстрани на Джеймс с писмено съобщение в ръка. Заговори бързо на пущу и Джеймс го изслуша внимателно, като от време на време му задаваше по някой въпрос. Накрая се обърна към Джо.

– Съобщение – каза той – по хелиографа. От един от нашите предни постове. Кавалерийски отряд от около трийсет души идва насам по пътя откъм Кибер. Това ще е афганският ескорт на Грейс Холбрук. Типично за тях, двайсет и четири часа преди времето, в което ги очаквах да пристигнат. Мисля да изпратя няколко момчета да ги посрещнат. Обичам инициативата да е на моя страна. Но сега, като размислих, може би ще е по-добре сам да отида и да ги посрещна. Защо не дойдеш с мен? Само ми дай време да се облека, да предам командването на Еди Фрейзър и ще тръгнем!

Той се провикна към двора и там веднага се появиха коне, яхнати от скаути.

Двайсет минути по-късно Джо и Джеймс преминаха на коне през главната порта на форта начело на малък ескорт.

– Няма да бързаме – рече Джеймс. – Просто ще излезем малко напред, за да ги посрещнем, ще се полюбуваме на гледката и ще си поговорим за това-онова. Не искам да имаме вид на официална делегация. Това е само една частна уговорка между Грейс Холбрук и емира и ние правим каквото можем, за да им помогнем. Нищо повече.

Примигвайки срещу слънцето, което залязваше зад оцветения в жълто-кафяво и отблъскващ с голотата си Кибер, Джо извади бинокъл и го насочи към ездачите, които слизаха към тях. Те представляваха любопитна смесица от бандитизъм и военна прецизност. Напредваха по всички правила на военното изкуство. До кръста приличаха на редовни войници, но надолу – на местните бандити от района на границата. Червеникавокафяви копринени тюрбани, широки кафяви туники, външни джобове, кръстосани патрондаши и ширити, а под тях торбести панталони и високи ботуши. Мнозина бяха въоръжени с копия, които в съчетание с развяващите се знамена им придаваха вид на средновековен боен отряд. Джо забеляза, че всички са въоръжени с пушки със затвори не по-лоши от тези, които носеха скаутите. Техният заплашителен вид не убягна от очите на Джо. Това не беше войска за церемонии.

– Човек би казал приятелски настроени врагове или враждебни съюзници – прошепна той на Джеймс. – Сигурен ли си, че вече не сме във война с тези господа?

– Третата, но подозирам, че няма да бъде последна афганска война беше преди три години, а подписахме мирен договор с емира едва миналата година. – Джеймс замълча за момент и добави: – Обаче да ти припомня ли какво казва една стара пущунска поговорка? „Войната започва в момента на подписването на мирния договор.“ Ще ти кажа и нещо друго – те няма да влязат във форта! Много от тях имат сметки за уреждане със скаутите и много скаути биха се радвали на някоя възможност да се разправят с тях. За през нощта могат да се разположат на лагер върху футболното игрище. Можем да ги нахраним, но да бъда проклет, ако им дам и подслон. Прекалено рисковано е. Дявол го взел! Не трябваше да позволявам това да се случи. Но какво бих могъл да направя? Можеш ли да ми намериш някаква работа в Лондон, Джо? Тази започна да става прекалено деликатна за мен.

Те си проправиха път през напояваните зелени площи отвъд стените на форта, които изпълняваха ролята едновременно на открито за стрелба поле и на зеленчукови и овощни градини, с които фортът се прехранваше. Двата отряда се приближиха на стотина метра един от друг. Водещият афганец вдигна ръка и хората му спряха. Съпровождан от един човек, който яздеше малко зад него, водачът се приближи в бавен ход върху висок, сив кабулски жребец. Фигурата му се видя много внушителна на Джо. Млад и красив, с черни очи и гъсти черни мустаци, той ги изгледа изпитателно. Върху едното му бедро висеше маузер, а върху другото персийски кинжал, инкрустиран със скъпоценни камъни.

Джеймс огледа новодошлия с присвити очи.

– Кой е този, Джеймс? – прошепна заинтригуван Джо.

– Земан Хан! – отвърна Джеймс. – Много виден местен жител. Племенник (или братовчед?) на емира. Между него и трона има двайсетина синове и братя, но за Афганистан това не е кой знае каква голяма бариера.

– Какво… Искаш да кажеш, че…?

– О, да. В сравнение със смяната на кралете в Афганистан последното действие на „Ричард Трети“ може да изглежда като детска забава! Сегашният емир дължи положението си на факта, че някой простреля черепа на предишния, неговия баща, докато спеше. Някои твърдят, че Аманула знае повече за това, отколкото е готов да каже, а други, че е бил убит от един племенник. Нас тази работа ни интересува дотолкова, доколкото сегашният владетел не е настроен зле срещу англичаните и се противопоставя на всякакво руско нахлуване от север. Въпреки че не съм сигурен на чия страна е Земан Хан.

Той даде знак на ескорта да спре и се запъти напред заедно с Джо.

– След като ти казах всичко това, ще добавя, че му нямам ни най-малко доверие. Тази вечер ще ни бъде на гости. Може да се каже като почетен гост, но няма да мигне. Ще се оглежда, ще преценява. Ще се опита да разбере какви са намеренията ни. Ще преброи колко са хората ни и ще прецени качеството и количеството на въоръжението ни. Ще преброи плюкалата и катапултите. Не мога да направя нищо по този въпрос. Просто трябва да му покажа ясно, че знаем какви са намеренията му и че сме толкова уверени в себе си, че не се притесняваме много от присъствието на шпионин в лагера ни. Бих го оставил за през нощта да спи заедно с разбойниците си на футболното игрище, но това ще бъде ужасно неучтива постъпка.

Той сви на фуния ръце около устата си и извика нещо на пущу, а приближаващите се ездачи отвърнаха по същия начин. Ако се съди по циничния смях и от двете страни, с който те приветстваха тази размяна на любезности, това беше често използвана добродушна обида.

„Господи – помисли си Джо, – да можех и аз да го направя!“

С протегнати ръце мъжете се приближиха един към друг. Джеймс отново заговори на пущу, а после и на английски.

– Нека ти представя Земан Хан, а това е моят приятел Джо Сандиландс.

Черните очи го изгледаха от горе на долу, като се спряха за миг на белега върху челото на Джо и редицата лентички за медали върху куртката му. Те огледаха непознатата полицейска униформа, показвайки лека изненада, че Джо не е въоръжен. Земан Хан се усмихна и протегна ръка.

– Здравей, Сандиландс! Радвам се да се запозная с теб. Чух, че си в Симла, но не очаквах, че ще имам удоволствието да те срещна тук. Нека те приветствам в този изостанал и прояден от бълхи придатък към могъщата Британска империя.

Говореше тихо и без запъване с чист акцент, типичен за английските държавни училища. Джо успя да се овладее от обзелото го изумление и отвърна:

– Поласкан съм, че достойният Земан Хан, който е толкова приближен на Негово височество емира, си е направил труда да запомни името на толкова скромна личност като моята.

Те се изгледаха за момент, а след това избухнаха в смях.

– Разбира се – рече Земан, – би трябвало да говорим на персийски, който е езикът на елегантната дипломация, но аз ще се задоволя с по-разбираемия, макар и не толкова елегантен език на завоевателя.

– Завоевателя? – рече Джеймс. – Глупости! Губиш си времето, Земан! Няма да заблудиш Джо.

Земан извади елегантна сребърна табакера от джоба си и я отвори за тях.

– Страхувам се, че цигарите са руски – рече той, – но напоследък доставките често са нередовни.

– Скоро ще има нови, Земан – успокои го Джеймс. – Уредил съм да доставят за теб двеста кутии „Плейърс“. Ние също като вас се придържаме към свещените правила на гостоприемството.

Джо остана с впечатлението, че с тази размяна на няколко кратки реплики двамата опитни дуелисти бяха засегнали поредица от въпроси, над които политиците биха се мъчили цяла седмица.

– Твоята спътница д-р Холбрук ще пристигне едва утре, Земан, така че ще имаш време да си починеш и да се възстановиш от пътуването, а за нас ще бъде удоволствие да ти правим компания. Надяваме се, че ти и твоят адютант – той се усмихна на офицера, съпровождащ Земан – ще благоволите да бъдете наши гости във форта поне през следващите два дни. С групата на д-р Холбрук очакваме да пристигнат и други гости и съм сигурен, че ти с удоволствие ще се запознаеш с тях.

– За моя адютант – рече Земан, посочвайки с ръка към младия пущун до себе си – Мохамед Искандер Хан това ще бъде удоволствие.

Джо отново погледна към Искандер Хан. Наблюдателни, но не и неприятелски зелени очи отвърнаха на погледа му. Той беше пущун с по-светла кожа, от онези племена, които твърдят, че цветът на кожата им се дължи на кръвната връзка на техните прадеди с Александър Велики, чиято македонска армия преминала през тези хълмове преди две хиляди години. Кафявата му коса беше къдрава и се развяваше от вятъра около тюрбана му, носът, като този на Земан, беше великолепен, но той беше гладко избръснат и нямаше неговите пищни мустаци.

– В такъв случай тръгвайте с нас – покани ги Джеймс и обърна коня си. – Ще се погрижат за хората ви.

Той повика един хавалдар, който въпреки че гледаше предпазливо и с подозрение, направи първо официален поклон, преди да заговори със старшия на групата останали афганци.

Когато се бяха отдалечили достатъчно, Джо се наведе към Джеймс и прошепна:

– Можеше да ме предупредиш! Сега да гадая ли? „Уелингтън“ или „Сандхърст“?

Джеймс се усмихна.

– Всъщност, „Ръгби“ и „Сандхърст“. Ще имаш възможност да го опознаеш по-добре по време на вечерята. Майка му е афганска принцеса от племето дурани и има кралска кръв, а баща му е главатар на племето малик, разклонение на афридите, които живеят от другата страна на границата. Той е ужасен стар негодяй! Мрази англичаните, но не чак толкова, че да не се възползва от големите суми английска валута, които му даваме, за да изпрати единствения си син да получи военно образование в Европа. Нищо не може да се сравнява с възможността да опознаеш врага отвътре.

– Значи, когато Земан забие кинжала си в гърлото ми, ще очаквам онзи да каже: „Съжалявам за тази работа, приятелю! Нищо лично, нали разбираш“, с най-добрия акцент на възпитаник на военното училище „Сандхърст“, така ли?

Джеймс се замисли за момент.

– Да – рече той, – съвсем правилно отгатна. – Не забравяй да си заключиш вратата тази нощ!

На следващата сутрин Джо и Джеймс стояха заедно на покрива на форта, който още в десет сутринта беше силно нагрят, и наблюдаваха с бинокли пътя от Пешавар. Земан Хан се присъедини към тях.