Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 20 страниц)
– Кога се очаква да видим тази толкова важна делегация? – попита спокойно той, сядайки на парапета.
– Всеки момент – отвърна Джеймс, подавайки му бинокъла.
Земан се усмихна и направи жест с ръка, че не го иска, след което погледна към пътя от Пешавар.
– Всеки момент, казваш, така ли? В такъв случай, ако не греша, ето ги и тях.
В далечината започна да се очертава моторизираният конвой с бронирана кола начело, който напредваше бавно по новопостроения път към форта.
– Различаваш ли някого? – попита Джо.
– Един от мъжете в първата кола е в униформа на Кралските военновъздушни сили и това може да бъде само Мор-Симпсън.
– Мор-Симпсън? – рече изведнъж разтревожен Земан. – Не знаех, че ще идва. По каква работа? – Тонът му стана подозрителен.
– Ами, първо – каза Джеймс, успокоявайки го, – ако е направил това, което поисках, носи двеста кутии цигари „Плейърс“ за теб. От там нататък не е моя работа да разсъждавам върху мотивите на моите господари. Освен това виждам, че в колата до него е сър Едуин Бъроус от индийската гражданска администрация.
– Това е едно смешно съчетание – рече Земан. – Мор-Симпсън е добре известен с настояването си непокорните племена да бъдат подчинени чрез бомбардировки, а сър Едуин е готов на всичко, включително изтегляне на англичаните от границата, което може да спести пари. Ха! Мисля, че пътуването им заедно е било доста интересно!
Джеймс очевидно мислеше същото, но не държеше много човек от другата страна да му обяснява английската политика по границата.
– Какво се вижда в следващата кола? Това е додж, нали?
– Мисля, че е буик.
– Деладж – каза Земан с тон на познавач.
– Е, независимо каква марка е колата, в нея, изглежда, се намира самата Грейс Холбрук. Да, без съмнение е тя.
– Кой стои до нея?
– Предполагам, че ще трябва да е лорд Ратмор. А срещу него, обърната към нас… – Той говореше със заучена сдържаност. – Да, това е Бети. Виждаш ли я, Джо?
Първите две коли бяха отделени от другите две с камион, пълен със скаути пехотинци. Показа се третата кола.
– Багаж – рече Джо, взирайки се напрегнато. – Само багаж. Какво става, Джеймс?
– Търся да открия онзи член на групата, за когото имам най-големи притеснения, и не го виждам. Бих искал да знам, къде, по дяволите, е проклетата малка госпожичка Лайли Кобленц? Ето, идва още една кола… но в нея няма никой друг освен шофьора. Следват уланите, които оформят ариергарда. Това е всичко. А сега какво? Заповедите ми бяха изрични! Тя трябваше да пътува във втората кола с жена ми и д-р Холбрук. Дявол да го вземе! Трябваше сам да отида да ги посрещна!
– Или може би аз трябваше да отида – обади се Джо. – Не съм сигурен откъде точно започва слугуването ми.
Земан наблюдаваше как двамата мъже изразяват недоумението си, без да крие злорадството си.
– Значи са изгубили вашата богата наследница някъде по пътя, така ли?
– Пепел ти на устата! – рече ядосан Джеймс, гризейки нокътя си. – Ако се е случило такова ужасно нещо, с кариерата ми е свършено! Ще го убия този проклетник Монти Мелвил!
Джо го изгледа въпросително.
– Монти Мелвил. От девети улански. Той имаше грижата да докара конвоя при нас. Ето го и него! Перчи се на коня си пред войниците. Какво, по дяволите, си направил с нея, Монти? Предполагам, че проклетото момиче едва ли ще пътува заедно със скаутите? – каза той, загледан в камиона, пълен със скаути, по средата на колоната.
И тримата се загледаха нататък.
– Няма я там.
– Може да е променила решението си – рече с надежда Джо. – Може пък да е останала, за да се запознае със забележителностите на Пешавар?
– Това е единственото обяснение и какво облекчение ще бъде, ако е така! – съгласи се Джеймс. – Въпреки че би трябвало да ме уведомят за това, когато се обадиха по радиото, за да ми кажат, че тръгват.
Земан оглеждаше внимателно конвоя с ястребовия си поглед. Изведнъж той се засмя.
– Дамата, чиято липса толкова ви вълнува, да не би да е млада, русокоса, стройна и капризна? Така ли е? Тогава се опасявам, че имам лоша новина за вас!
Той посочи надолу, където кавалеристите, скривани отчасти от облака прах, започнаха да се виждат по-ясно.
– Чувах, че ще бъдем удостоени с присъствието на един английски кавалерийски полк. Рядко, но не и непознато явление в тази част на света, а ето ги и тях. Но това не е всичко! Когато докладвам на емира, дали да му кажа, че англичаните са толкова закъсали напоследък, та вербуват жени за кавалерията? – Той избухна в смях. – Вгледайте се в центъра на този боен отряд и мисля, че ще откриете това, което търсите!
Джеймс започна да се взира още по-напрегнато.
– Мама му стара! – изруга той. – Проклето момиче! Как, по дяволите, се е озовала там? Ще го убия този Мелвил, когато ми падне! Как е позволил такова нещо?
– Мисля, че не трябва да се безпокоиш – рече Джо. – Според мен тя е на сигурно място. Не мога да си представя по-сигурно в границите на Британската империя. Независимо от това ще сляза долу, за да посрещна проклетото момиче.
– Мисля, че ще е по-добре да остана тук с Джеймс – каза Земан, – въпреки че трябва да призная, че съм много любопитен да се запозная с тази истинска перла. Може да се смути, като види космат туземец като мен. Сигурен съм, че са я предупредили за „подобни хора“.
– Ако е така, явно не е обърнала внимание на предупреждението.
Възмутен, Джо се спусна, трополейки по стълбите към двора, качи се на приготвения за него кон и излезе през портата на форта. Спря за малко в градината, наведе се, откъсна две рози и ги мушна в еполета си. Отправи се в лек тръс по пътя, за да посрещне приближаващия конвой. Минаваше покрай всяка кола с нещо средно между поздрав и махване с ръка, приветства въоръжените скаути в камиона и най-накрая се изправи срещу войниците от Девети улански полк, водени от Монти Мелвил. Защитена отвсякъде от тази внушителна сила, зачервена, с разпиляна коса и с взет назаем улански шлем на главата, с черни очила, вдигнати върху влажното чело, неговата довереница яздеше, здраво възседнала коня. Повдигна развълнуваното си лице към него, а той изля гнева си върху нея.
– Какво, по дяволите, правите? – запита Джо, едва подбирайки думите си от яд. Насочи властно пръст към нея, давайки да се разбере, че иска тя да се отдели от групата.
– Олеле-е-е! – Гласът й прозвуча бодро, безгрижно и съвсем по американски. – Предполагам, че вие сте моят полицай, командир Сандиландс! – рече тя, извеждайки коня си от групата. Ако искате да знаете, те се опитаха да ме поставят в – как я наричаха? – щабната кола! Но аз не се съгласих. Не съм била всичкия път от Чикаго, за да се возя в деладж. Ау! Беше страхотно! Това е начинът да се пътува из тази страна! – Тя се усмихна широко на възхитените английски кавалеристи.
– Младата дама се справи много добре – рече сержантът на групата. – Сякаш цял живот не е слизала от седлото. – Останалите изразиха съгласието си с одобрително мърморене.
– Съжалявам, сър! – обади се Монти Мелвил. Погледна с отчаяние към Джо и прошепна: – Знам какви бяха заповедите и направих всичко, което е по силите ми, но по-скоро ще обясните на едно шимпанзе какви са кралските отличия, отколкото да вкарате малко разум в главата на това проклето момиче! – Той извърна рязко потното си, възмутено лице към Лайли. – Особено пък след като спечели всичките ми момчета на своя страна.
– Разбирам – рече Джо, хвърляйки смразяващ поглед на Лайли, – че трябва да ви обясня някои неща от живота по границата. Имате късмет, че още не сте поставена в следващата „щабна кола“, която да ви закара обратно в Пешавар! Ако зависеше от мен, щеше да стане точно това. Вече съм доста стар, за да си играя на криеница с малки момиченца.
– Ау! – възкликна тя. – Недейте така! Аз съм дошла точно за това. – Погледна заговорнически кавалеристите и добави: – Сър Джордж ме предупреди за него, но казват, че не е толкова строг, колкото се прави. Така ли е, командире?
– Мога ли да ви обясня, че тази част на света е доста опасна? Това тук не ви е някое кокетно ранчо. Можеше да имате сериозни неприятности. Аз самият не бих имал нищо против, но някои достойни мъже могат да бъдат изложени на опасност, за да ви измъкнат от тях. Аз съм отговорен за вашата безопасност. Само по себе си това е достатъчен проблем, при положение, че правите каквото ви се каже. Обаче ако не го правите, задачата ми става невъзможна. Ясно ли ви е?
Лайли реагира, като отдаде чест така, както, според Джо, беше видяла да правят на някое тържество в „Уест Пойнт“.
Глава четвърта
Д-р Грейс Холбрук беше свикнала да посещава границата, защитена само от репутацията си, и когато разбра, че ще бъде част от добре въоръжен и строго охраняван конвой от Пешавар до форта, това никак не й хареса. Оплака се на своя приятел, върховния комисар.
– Нужни ми бяха близо двайсет години, за да спечеля доверието на тези хора и всеки път го правя с голяма мъка. Появата ми с военен конвой само ще ми навреди.
Сър Джон Дийн положи максимални усилия да я успокои.
– Ти си последният човек, когото някой би заподозрял във войнствени намерения, Грейс – каза той и се усмихна на ниската жена на средна възраст, надвесила се над бюрото му. Облечена с пола-панталон, бяла блуза и кафява копринена връзка, прикрепена със златна игла, Грейс Холбрук беше образец за благоприличието. – Познават те твърде добре и винаги те посрещат много сърдечно. Разбира се, можеш да решиш да изчакаш, докато сегашният конвой се върне, но мисля, че това едва ли ще те устройва, защото ще означава афганската страна на тази операция да се задържи прекалено дълго във форта.
– Разбира се, че не ме устройва! – каза възмутена Грейс. – Спазвам стриктно уговорките, които съм направила, и съм обещала да бъда в Кабул до десет дни. Трябваше да ме предупредиш, Джон, че във форта ще има някакво страхотно джамборе! Нали ти е известно, че не си падам по тези работи.
– Знаеш как стават нещата тук… Никой не казва нищо до последната секунда, а аз съм първият, който държи много на тази практика. Представи си какви могат да бъдат последиците, ако списъкът на сегашните гости станеше широко известен преди самото събитие. Една богата наследница, един важен имперски търговец, важен държавен служител и висш представител на Кралските военновъздушни сили! Всички събрани на едно място в Пешавар – столицата на отвличанията по западната граница! Обаче ще ти кажа нещо, Грейс – тъкмо единственият член на групата, за чиято безопасност наистина съм загрижен, се опитва да пренебрегне всички предлагани от нас предохранителни мерки.
Грейс, която не се впечатляваше лесно от ласкателства, отвори уста, за да реагира рязко, и той побърза да каже:
– Освен това по време на това пътуване може да има нужда от професионалните ти умения. – Доволен, че беше събудил любопитството й, той продължи: – Става въпрос за Бети Линдзи, съпругата на Джеймс. Да, и това не съм ти казвал. Тя също е включена в групата. Знам, че е против правилата, но този път съм склонен да ги наруша. Истината, Грейс, е, че тя е в деликатно положение, нали разбираш…
– За бога, Джон! – прекъсна го Грейс. – Да не би да си въобразяваш, че не съм знаела, че тя е бременна? Та нали аз съм я гледала през последните месеци. В случая с Бети няма нищо деликатно. Тя е силно момиче и няма нужда нито от мен, нито от който и да било друг да седи до нея, докато държи лимонена киселина под носа си, но както и да е… – Изведнъж Грейс топло му се усмихна. – Ще играя ролята на акушерка. Ще тръгна само при условие, че ще седя до Бети и колкото може по-далеч от онази малка госпожичка Кобленц, с която имах неудоволствието да се запозная на вчерашния ти вечерен прием.
Пристигайки във форта, Грейс наблюдаваше с интерес, смесен с известно задоволство, когато един мъж със строго лице излезе решително пред конвоя и накара госпожица Кобленц да напусне редицата на кавалеристите. Тя дори отметна воала си, за да види по-добре разигралата се пред очите й сцена. Много добре! Който и да беше този човек, той съвсем заслужено здравата скастри госпожичката. Американката беше забавила с петнайсет минути цялата колона, събрала се пред сградата на администрацията в Пешавар, докато протестираше, спореше и правеше уговорки. Накрая успя да постигне това, което искаше – да язди дванайсет мили в жегата в края на колоната и да диша пушека от ауспусите на колите и вдигащия се прах, заобиколена от двайсет подрънкващи със сабите си потни улани.
– Видя ли това, Бети? – възкликна развълнувана Грейс. – Изглежда, че тя най-после си намери майстора! Питам се кой ли е този властен млад човек? Какво лице! Мисля, че той здравата ще я сдруса!
– О, не – каза, усмихвайки се, Бети. – Това е Джо! Джо Сандиландс. Той е полицаят, за когото ти говорих. Може да има лице на убиец и предполагам, че някога е бил и такъв, но той никога няма да тормози една жена. Сега се държи рязко, за да може тя да разбере кой командва тук!
Те наблюдаваха как Джо накара Лайли да застане отново по средата на ездачите, а самият той потегли в лек тръс, за да излезе пред конвоя. Когато се изравни с колата им, той спря. Поклони се на Грейс, избра една бяла роза от еполета си и й я подаде.
– Д-р Холбрук, добре дошла в Гор Катри. – След това подаде червената роза на Бети и лицето му светна от радост. – Великолепната Бети! Колко се радвам да те видя отново! – След това продължи напред, повеждайки конвоя към портите.
Грейс с удоволствие вдъхна силния аромат на розата, заинтригувана от новия ескорт. Тя харесваше мъж, способен в даден момент да покаже твърдостта си на военен, а в следващия да бъде напълно очарователен. Първото й впечатление беше, че това е един достоен или по-скоро истински мъж, ако този израз не беше прекалено старомоден. Сивите му очи гледаха умно и с лека насмешка, а лицето му някога сигурно е било красиво. Запита се как беше пострадал. Окото й на професионалист постави диагнозата – лошо изпълнена операция на бойното поле.
Жалко, че не беше попаднал в нейните ръце. Би се справила много по-добре. През годините Грейс беше станала известен пластичен хирург. Хората от племената често си нанасяха порезни рани при схватките помежду си. Макар и с нежелание се случваше да дойдат в Пешавар, стискайки отрязано ухо или пръст с молба да им го зашие отново. Беше потиснала гнева и отвращението си първия път, когато един човек от племето махсуд беше довел при нея жена си. Съпругът беше отрязал носа й в изблик на ревност, а после беше съжалил за стореното. Какво би могла да стори добрата докторка? Грейс беше горда от приложената от нея техника, която включваше изрязване в подходяща форма на кожа от челото, с която приши увреденото място. Вече не помнеше броя на жените, които беше излекувала. Под покривалата си жените от хълмовете бяха също толкова корави, колкото и мъжете. Бяха атлетични, силни и напълно способни да защитават укрепление или село, ако се наложи, но някои имаха гинекологични проблеми, боледуваха от холера, тиф, пострадваха от заблудени куршуми или биваха осакатявани от съпрузите си. И тъй като на никой лекар мъж нямаше да бъде позволено да ги лекува и дори да види лицето им, Грейс беше единственото им спасение.
С помощта на съпруга си, който също беше лекар, тя беше открила клиника в Пешавар и за голямо изумление на властите беше продължила да я ръководи, като лекуваше както британски граждани, така и пущуни дори след смъртта на съпруга й, убит от местните. Хората от племената бяха по-учудени от съотечествениците й. Пациентите й често я питаха как успява да си наложи да се грижи за същите хора, които бяха причинили смъртта му. Мислеха си, че тя е в пълното си право да отмъсти за съпруга си! Сред роднините й имаше млади хора, които бяха на същото мнение. Според местните самата тя беше в много удобна позиция да си отмъсти и затова поглеждаха нервно към острите й инструменти. Тя винаги ги уверяваше, че се интересува единствено от това хората да могат отново да живеят заедно. Обикновено успяваше да вмъкне в разговора и своя бог, обяснявайки им християнската теория за прошката. Бяха започнали да й се доверяват, беше станала много популярна и беше добре дошъл гост в териториите на племената.
Фредерик Мор-Симпсън познаваше твърде добре границата. Можеше да задава смислени въпроси и да дава смислени отговори. Имаше добра представа за тази спорна територия. Обаче сега за пръв път стъпваше на нейната земя. Познанията му бяха придобити от 3500 метра височина, но колкото повече беше наблюдавал и колкото повече неща беше чул, толкова по-голям привърженик ставаше на настъпателната политика. За неговия пресметлив и прагматичен ум на летец военните действия на земята, изглежда, винаги бяха облагодетелствали местните пущунски племена. Преди него и други се бяха уверили в това. Бяха го разбрали монголските императори, след тях сикхските нашественици, а сега и англичаните, които бяха готови да повторят същите грешки.
След като всяко кътче на тази земя може да се наблюдава от висок, лесно защитим планински зъбер и всеки зъбер е зает от зорки, много добре обучени стрелци, ако трябва да се направи някакво заключение, то трябва да се изразява в промяна на военната тактика. Според него тази промяна може да бъде внесена от Кралските военновъздушни сили. Ако се построят достатъчно писти за излитане и кацане, работата, която досега се е вършила на земята от потящи се пехотинци, както английски, така и индийски, би могла да се свърши от съвременната кавалерия – ескадрила леки бомбардировачи. Фред знаеше доста неща по този въпрос. Беше служил на Западния фронт. Наричаха го „въздушно прочистване“ и той беше убеден, че това е начинът, който трябва да бъде прилаган в бъдеще. „Бомбардировка на окопите, казваше той, това е начинът!“
Беше употребил много енергия и красноречие, за да накара невъзприемчивия Едуин Бъроус да възприеме възгледите му, докато пътуваха заедно от Пешавар. Фред не харесваше Едуин Бъроус. Не му допадаше неговото високомерно поведение на висш служител на индийската гражданска администрация. Не харесваше пискливия му глас, надменния му вид и неестествено лъскавата му прошарена коса. Най-много не харесваше твърдението му, че бъдещето принадлежи не на настъплението, а на отстъплението. Той препоръчваше изтегляне източно от Инд, като племената бъдат оставени сами да решават проблемите си, което ще спести много голяма сума пари на британското правителство. Да се остави Индийската империя с открит фронт, дълъг повече от 1000 мили, прави възможността за руско нападение по-голяма, помисли си Фред. Не го ли вижда този човек?
Фред беше много добре запознат с обсъжданата тема. В Кралските ВВС си беше изработил малко небрежен и неофициален маниер на общуване, но повечето хора бързо разбираха, че зад това външно впечатление се крие непреклонна решимост с честни и не съвсем почтени средства да налага своето мнение. Понякога Джеймс се изненадваше на разпалеността, в която Фред изпадаше много лесно. Беше толкова изненадан от това, че беше поискал и беше получил от разузнаването сведения за произхода на Фред. Те бяха безупречни. В тях нямаше нищо подозрително. Или пък имаше? Сред дейността на Кралските военновъздушни сили напоследък, в която Фред вземаше активно участие, беше един експеримент с така нареченото „въздушно прочистване“ в твърде ограничен мащаб. Обаче той беше разкрил изненадващия факт, че бавните бомбардировачи, с които разполагаха Кралските ВВС, ги правят твърде уязвими цели от земята за снайперистите на афридите и другите племена.
– Все едно, че ни чакат на гюме! – беше казал някой. – Това са много бавни птици.
Няколко млади летци бяха принудени да кацат аварийно на територията на племената. Общото мнение беше, че смъртоносното разбиване на самолета на земята е за предпочитане пред успешното аварийно кацане в тези територии. Пилотите, които по такъв начин бяха попадали в ръцете на пущуните, въпреки примамливите парични награди на англичаните за тяхното връщане не успяваха да оцелеят дълго и не умираха лесно. Джеймс се питаше дали настоятелността, с която Фред защитава своята агресивна политика, не е подхранвана от омраза и дори от чувство за вина.
Сър Едуин Бъроус не беше в сговорчиво настроение. Хемороидите го съсипваха. Дългото пътуване с влак до Пешавар беше достатъчно тежко. Условията, които му бяха предложили по време на престоя в Пешавар, не бяха като тези, с които беше свикнал, а тръскането и подскачането по пътя към форта му причиняваха остра болка. Тя ставаше направо непоносима, когато трябваше да слуша този невеж, проклет глупак Мор-Симпсън да защитава своята настъпателна политика. Според Бъроус и много други тя отдавна беше отречена от разумните хора.
Той слушаше, но се спасяваше зад сухата си кашлица и олимпийската усмивка, като демонстрираше завидно търпение. Преброи доколкото можа дните, които му оставаха до завръщането му към удобствата, предлагани от дома му в Делхи. Не искаше да слуша и обясненията, които Грейс Холбрук даваше за възгледите на емира. Не му се слушаха и домашните занимания на съпругата на коменданта на форта (въпреки че, доколкото му беше известно, Джеймс Линдзи беше доста разумен човек). Беше научил, че в негова чест тази вечер ще има банкет, при това пущунски. Ненавиждаше местната храна. Лютото къри раздразваше язвата му. Опасяваше се, че ако изобщо има нещо за пиене, освен минерална вода, това ще бъде бира местно производство. Газираните напитки не му понасяха. От една страна, се надяваше да седне близо до това американско девойче, а, от друга, да бъде колкото е възможно по-далеч от нея. Можеше да мине и без похотливите трепети, които тя предизвикваше у него. Ако трябваше да вярва на това, което беше чувал, по-добре беше да избягва съвременните американки. Те са прекалено еманципирани за вкуса на повечето мъже, дръзки са и са склонни да налагат мнението си. Лоша работа.
Говореше се, че Дърмот Ратмор е забогатял от войната. Според слуховете – „от нещо, свързано с контракти за армията“, но този път слуховете бяха верни. Съзирайки празнина в пазара, той беше сключил редица договори за снабдяване на американските войски във Франция и най-неочаквано беше успял да преодолее конкуренцията на един американски предприемач. Освен това беше и благородник.
– Лорд Ратмор! За какво е получил титлата си? – питаха хората. Най-недостойното в случая беше, че я беше получил заради доброволните си вноски в партийните фондове, но това не беше много известно извън Англия, а индийската провинция Северозападен граничен район беше част от империята и много си падаше по лордовете. Това подсилваше много чувството за собствената му значимост, както и желанието му да използва властта си за собствена изгода. При тези обстоятелства той не беше много доволен, че се озова в сегашната си компания. Очакваше да го посрещнат с червен килим, а вместо това стана част от нещо, което не беше много по-различно от енорийска разходка на открито. За момент се включи в разговора между Бети и Грейс Холбрук, но реши, че така е още по-зле – разходка на открито в стар автобус с неделното училище беше нещо още по-недостойно за него. А освен това една от тези проклети жени беше взела със себе си и кучето си. Той гледаше недоверчиво малкия бял териер Джак Ръсел, който лежеше в краката му, вперил немигащ поглед в глезените му. Съпругата на коменданта на форта явно не го контролираше много-много.
А и мисионерката Грейс не знам коя си. Не общуваше много с мисионери, макар да беше чул, че тази е близка с емира на Афганистан. Можеше да му бъде от полза. Ако той наистина установеше търговски отношения между Индийската империя и кралство Афганистан, една приятелка в афганския кралски двор можеше да свърши добра работа, дори и ако беше скромна мисионерка. Запита се дали да не я направи част от свитата си. Винаги си струваше да се опита.
Освен това тук беше и този проклет глупак Мор-Симпсън. Човек, който иска да бомбардира окопи! Нямаше особено добро мнение за него. Но той беше за предпочитане пред коменданта на форта, Джеймс Линдзи. Той беше имал нахалството да му напише кратка бележка, в която му казваше как да се държи, предупреждавайки го, че не трябва да напуска форта без ескорт и изобщо, изглежда, не можеше да прави нищо без ескорт. Дори си беше позволил да му изнесе лекция как да се отнася към местните жени! Не ги гледайте в очите, не се обръщайте към тях директно. Колко детинско и абсурдно! Би могъл да преброи на пръстите на едната си ръка местните жени, които беше виждал, откакто беше пристигнал. Те бяха така забулени от главата до петите, че беше невъзможно дори да каже дали бяха жени. Той имаше чувството, че местните жители по тези места, пащани ли, пущуни ли им викаха, се ползват с прекалено големи привилегии. Може би в крайна сметка Мор-Симпсън не беше чак такъв глупак. Хората критикуваха генерал Дайър, но неговите действия в Амритсар със сигурност бяха предотвратили още в зародиш големи неприятности. Не – ако щяха да търгуват по тези места, това трябваше да става на базата кой е господар и кой не е. Ако онзи проклет глупак Бъроус се наложеше, това, което можеше да бъде един многообещаващ пазар, щеше да бъде залято от евтини руски стоки. Дърмот Ратмор беше решил, че това не бива да става. Увереността му идваше от насърчението, което беше получил от много високо място.
– Защо не отидеш и не се запознаеш на място с обстановката, приятелю? Нищо не може да замени личното впечатление за предлаганите възможности. Не се безпокой за сигурността – ще вземем всички необходими мерки. Ще очакваме да ни докладваш при завръщането си. Само помни, че това, от което всички се интересуваме, е дали проектът е изпълним. Ще можем ли да вкарваме английски стоки в Афганистан и ако можем, какви стоки трябва да бъдат те?
Ратмор се усмихна на себе си и извади един малък предмет от джоба си. Очите му се взряха в рисунка на светец, подобна на скъпоценен камък. Това беше една икона, така им викаха на тези неща. Тъй като в Русия бяха дошли на власт болшевиките и богатството и религията внезапно бяха станали опасно непатриотично нещо, те намираха своя път през границата. Беше купил тази на един базар в Пешавар за два пенса и половина. А имаше и други неща. Ценни, необикновени неща, които можеха да се продадат добре в Лондон или в Ню Йорк. Някои от работите на предприемчивия мосьо Фаберже стигаха тайно до Афганистан и по-нататък. Планът му предвиждаше наистина да вкара английски стоки в Афганистан заради пропагандния ефект от това и за да впечатли правителството на Негово величество. Обаче истинската печалба за Дърмот Ратмор щеше да бъде от стоките, които неговите кервани щяха да докарат оттам.
Той погледна пред конвоя отвъд форта. Пресметливите му сини очи проследиха новопостроения асфалтов път, който се виеше в тъмните челюсти на прохода Кибер. Това ще е пътят, по който ще тръгнат неговите камиони. Докъде се простираше този път? Беше ли безопасен? Предполагаше, че всичко щеше да зависи от ефикасността на този Линдзи и малкия му форт с неговите сигнални тръби и шепа английски офицери. Дърмот беше научил, че преобладаващото мнозинство от хилядите редовни войници – викаха им скаути! Скаути! – бяха от племената по тези хълмове, вероятно до един разбойници. Въздъхна. Беше дошъл да гони химери. Но после отново погледна иконата в дланта си и се ободри.
Бети Линдзи също се оглеждаше. Беше стояла прекалено дълго затворена заедно с другите офицерски жени зад стените на Пешавар и сега се радваше на открилия се пред нея широк хоризонт. Свали тежкия тропически шлем и разтърси гъстите си кестеняви къдрици, като обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна. Ето го най-после! Толкова често си го представяше, а и Джеймс толкова пъти й го описваше. Бети се взираше отново и отново във форта, построен почти изцяло от Джеймс. Това беше центърът на неговия свят. Не, може би не беше това. „Знам кое е центърът на неговия свят – аз!“ Въодушеви се от тази мисъл сред толкова враждебния пейзаж.
Отначало фортът трудно се виждаше. Като много други неща в тази страна той имаше способността да изчезва. Слънцето можеше да се скрие зад облак, сенките следваха една след друга, после облакът отминаваше и фортът с цвят на кал се появяваше отново за кратко сред червено-кафявото на околния пейзаж. Дълъг и нисък, той изглеждаше като прострян върху хълмовете. Джеймс й беше казал, че е била използвана всяка възможност, която теренът предлага, за да се гарантира, че в случай на вражеско нападение всяка точка от околността може да бъде подложена на кръстосан огън. Наблюдателните постове и позициите бяха разположени така, че всяка част от околността можеше да се наблюдава най-малко от две отделни места.
„Всичко тук е много сурово и мъжествено – помисли си тя. – Няма нищо меко. Това е свят на сандали с дебели подметки, звуци на войнишки тръби, стриктни дажби, бинокли и непрекъснато наблюдение.“
Напредваха през равнината и с приближаването към форта Бети започна да различава подробностите. Видя назъбените контури на бойните кули, вишките с отворите за стрелба с пушки, които бяха наредени като лястовичи гнезда по протежение на крепостните стени, сигналната станция с хелиограф в нея. Сред неприветливите военни позиции, изградени от камъни и спечена кал, тук-там се забелязваше плаха зеленина. Строго очертана зеленина, която обаче беше твърде уязвима в този суров свят. Наскоро засадените овощни дървета бяха така правилно подредени, че намесата на войнишката ръка беше съвсем очевидна. При зеленчуците положението беше същото. Беше правен дори опит да се засади лозе. Всичко беше направено с ясна перспектива и беше обещаващо, но при пълна липса на въображение. Да, личеше си, че това е светът на Джеймс. Ако някога се случи така, че да живеем като цивилни, ще го държа на всяка цена далеч от градината!
Тя сподели мислите си с Грейс.
– За тази работа е нужно постоянство, а Джеймс със сигурност го притежава – рече тя.
– Грейс, то ще е нужно и на теб за следващия етап от пътуването – рече Бети и лицето й доби загрижено изражение. – Виж! Ако погледнеш назад към пътя, по който пристигнахме, какво ще видиш? Цивилизация! Овощни градини, зелени нивя, искряща на слънцето река, канали, куполът на колежа „Исмалия“ и разцъфнали ябълки и бадеми! Прилича на рай. А сега се обърни и погледни на запад. Какво виждаш? Ад! Всички оттенъци на кафявото и нито едно дърво, нито едно стръкче трева. А що се отнася до вратата на Аверн – тя посочи към вертикалната черна цепнатина на прохода Кибер и потръпна. – Не бих отишла там за нищо на света! Мисля, че си страхотно смела, Грейс, след като си готова да изминеш този път. Казват, че проходът е дълъг трийсет мили. Доста дълго пътуване!
