Текст книги "Дамски кинжал"

Глава шеста

Джо обиколи безшумно крилото за гостите. За момент се изкуши да обяви на висок глас: „Минава единайсет и всичко е спокойно.“ А можеше и да не бъде заради този тъпанар Ратмор! Да го вземат дяволите! Можеше да предизвика четвърта афганска война със своите патриотарски дивотии. Точно такива неща можеха да предизвикат Земан, да не говорим пък за още по-чувствителния Искандер. Да се обижда един гост беше против всички правила на пущунското гостоприемство, а също и против представите на Джо за гостоприемството. Добре, че за негов късмет Земан беше приел нещата твърде леко.

Джо, Джеймс и Фред останаха с двамата афганци, след като другите се разотидоха, и Джеймс нареди да донесат бренди. С бутилка в ръка Фред влезе в ролята на сервитьор, разливайки щедро в чашите хубав стар коняк. Джо си помисли, че щедростта на Фред е показателна за облекчението, което и петимата бяха почувствали, когато цивилните си бяха отишли. Не можеше да отрече, че сега, след вечерята, той се чувства много по-добре в компанията на Земан и Искандер, отколкото в тази на Ратмор и Бъроус. За изненада на Джо и двамата пущуни приеха да изпият по чаша бренди. Той се изненада още повече на готовността им да се отдадат на това, което пущуните обичаха да правят най-много след добро ядене: да си разменят новини и клюки, да разказват истории и дори да се посмеят за сметка на Ратмор. Неочаквано Искандер направи една сполучлива и подигравателна имитация на декламаторските умения на лорда. Това стопи и последните останки от леда и всички с готовност се отдадоха на онази непринудена атмосфера, която цари след вечеря в някой офицерски стол.

Накрая всички се отправиха към леглата в доста добро настроение, надхвърлящо всичко, което Джо и Джеймс бяха очаквали. Придружен от бдителни скаути, Джеймс обиколи по-ниската част от форта, Еди Фрейзър околността, а на Джо се падна да провери какво е положението в крилото за гости.

– Помни – беше му казал Джеймс, – границата никога не спи.

След това благодарен, че всичко беше приключило, най-после се беше оттеглил с Бети в двойната стая за гости на първия етаж. Тук нямаше кой знае какви удобства за брачен живот. Два железни кревата, два тесни дюшека, четири закачалки за дрехи, два свещника, две свещи и две нощни масички.

– Няма никакви удобства – беше предупредил той Бети. – Няма дори за мемсахиб1010
  За госпожата (хин.). – Бел.прев.


[Закрыть]. Не искаме да ни излезе име, че сме станали мекушави. Това е казарма, а не хотел „Риц“.

Обаче присъствието на жена му превръщаше стаята в рай. Джеймс не копнееше за облечени в коприна хурии, полегнали върху обшити с дамаска възглавници. Всичко, от което имаше нужда за през нощта, бяха Бети и едно военно одеяло.

Джо се увери, че мерките за отбрана са безупречни. Спря за момент, заслушан в леките стъпки над тях на часовоите, обути в чапли с подметки от трева. Да, безупречни. Тук контролът беше по-стриктен, отколкото човек би могъл да желае. Въпреки това мигновеното проблясване на байонета на часовой на лунната светлина събуди у Джо добре познатия страх, свиващ стомаха. За момент си спомни, че фортът се обслужваше от над хиляда местни войници, братовчеди на същите мъже, срещу които те енергично защитаваха тези стени. Какво поддържаше тяхната лоялност? Шепата английски офицери? Заплатите, които им плащаше кралят? Джо се подпря на стената, замисляйки се върху това. Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво правеше Джеймс тук? Каква работа имаха те в тази негостоприемна пустош? Все едно, че беше решил да се присъедини към пикника на някакви ненормалници в полите на вулкан. Всичките му сетива крещяха предупредително.

Реши да се успокои и бръкна в джоба си за цигара. Драсването на клечката върху кутията беше достатъчно някой да изсъска предупредително от стената над него.

– Не, не, сахиб! Пушенето в тъмното не е разрешено! – Джо се усмихна. Напрежението го напусна. С мерките по отбраната нямаше проблеми, но той продължи да се безпокои за вътрешните мерки за сигурност. Фортът не беше построен с цел да преодолява вътрешни безредици. Джо беше сигурен само в едно – че е неспокоен. Беше се научил да се доверява на инстинктите си и никога да не пренебрегва и най-малкия повод за безпокойство, колкото и неоснователен да беше той. Прехвърли в главата си всеки обитател на крилото за гости и стигна до заключението, че безпокойството му е свързано най-вече с Ратмор. Арогантен, нетърпелив да впечатли Лайли с властното си поведение и дори с желанието си да постави Земан и всеки друг проклет туземец на мястото му, Ратмор го тревожеше. Дали си беше извлякъл някаква поука? Джо се съмняваше в това, но поне Лайли – основният обект на грижите му, сега беше на сигурно място в леглото, и то сама. Джо й се обади, за да се увери, че е заключила вратата си, а тя я открехна за малко и с подигравателна усмивка му каза:

– Не се безпокой за мен, Джо! Аз съм идеално екипирана да се защитя сама, но ако това ще те накара да се почувстваш по-спокоен… – И тя с решителен жест затвори вратата. Той чу как пъха ключа в ключалката и щракването го увери, че поне в това отношение го е послушала.

„Какво искаше да каже с това? – запита се Джо, докато вървеше по коридора. – Трябваше да проверя дали не е скрила в багажа си някой колт.“ Спомни си забележката й по повод Уайът Ърп, а и как майсторски беше застреляла фазана. Това отново го накара да се замисли за госпожица Кобленц. Стаята й също беше на първия етаж, между тази на Джеймс и неговата. В края на коридора беше Грейс Холбрук. За добро или лошо, всички се бяха наредили в една редица.

Освен това всички стаи на първия етаж можеха да се заключват. При това внезапно нахлуване на цивилни посетители Джеймс беше накарал дърводелците да монтират ключалки на стаите в крилото за гости, но бравите бяха стигнали само за стаите на първия етаж и той реши да настани в тях жените, а също и Джо в ролята му на охранител. Мъжете на долния етаж просто трябва да подложат стол под дръжката на вратата, ако се чувстват нервни, помисли си с усмивка Джо.

Завърши обиколката си в крилото за гости, проверявайки стаите в приземния етаж. През процепите под вратите на първите две стаи, в които бяха настанени Земан и Искандер, мигаха светлините на свещи. В следващата стая царяха мрак и тишина, като се изключи някакво пъшкане. Този нещастник Бъроус! В стаята до Бъроус една газена лампа все още светеше и Фред Мор-Симпсън си подсвиркваше тихичко някаква мелодия. Стаята в дъното на коридора беше на Ратмор. Там беше тихо и тъмно. Джо се поколеба. Дали да го обезпокои? Заслужава си го!

– Ратмор! – каза той и почука на вратата. – Всичко наред ли е?

– Напълно – отвърна лордът и побърза да добави: – В седем чай. И вестниците, ако обичате.

Когато мина покрай стълбите за горния етаж, чу тихо ръмжене. Някой беше решил, че е добра идея да приюти там до вратата ужасния Минто в набързо скована дървена кутия. Джо съзря в тази работа ръката на Джеймс. Явно не беше искал да прекара толкова ценното за него време с Бети, отбранявайки се от Минто, и Джо предположи, че животинчето не е било допуснато в спалнята. Ако се съди по звуците, които издаваше, то не беше много доволно от това разрешение на въпроса. Джо се наведе и потупа колибката.

– Има ли някой вътре?

Минто открито показа раздразнението си.

– Хей, та това съм аз, Джо! Помниш ли ме? Очевидно не. Не е нужно да се държиш така недружелюбно, приятел. – Джо вдигна Минто за врата, почеса го по косматите гърди и пак го остави на земята. – Хайде обратно в колибата! Сядай долу! Стой мирен! – Кучето го погледна злобно. – Проклето животинче! – каза Джо и си припомни, че леопардите по хълмовете често обичаха да похапват кучета. – Питам се дали има някаква надежда това да ти се случи? – Обаче си спомни, че отбраната на форта беше много силна.

Джо излезе през отворената външна врата в градината, за да му се проясни главата, преди да си легне. Мястото беше много уединено, оградено от двете страни от крилото за гости и от празните сега стаи за занимания. Хладен полъх, идващ от планините, размърда бадемовите дървета и от тях бавно се посипаха цветове върху потъналия в мрак басейн. Единственият слаб звук идваше от изпомпването на вода от реката, с която непрекъснато се опресняваше тази в басейна, и за момент Джо се изкуши да свали дрехите си и да се гмурне в него. Студената вода беше тъкмо това, което му беше нужно, за да отмие напрежението и безпокойствата, които предизвикваха сърбежи по кожата му. Вместо това вдъхна дълбоко аромата на жасмин и рози, както винаги придружаван в Индия от още един, непознат мирис. Поразходи се за малко между розите и спря, заслушан във внезапно запелия славей в овощната градина зад стената. Обхванат от меланхолия, копнеещ да сподели този вълнуващ момент с някой близък човек, той си спомни за подобна вечер в една градина в Калкута. „Нанси! Добре ли си, Нанси? Мисля за теб, проклето момиче.“

Изкачи се обратно горе до стаята си. Сподавеният смях и щракването на ключа в ключалката, когато минаваше покрай стаята на Джеймс, засилиха чувството му за самота.

„Няма да мога да заспя тази нощ – помисли си той. – Беше грешка, че изпих и втората чаша бренди. Винаги ме кара да изпадам в пиянска сантименталност.“

Обаче не позна и противно на всичките му очаквания моментално заспа. Засънува поредица от несвързани помежду си сънища, в които хора от племената се биеха с лондонски полицаи, а откъслечни английски фрази се смесваха с тъжните песни от района на границата. Изведнъж чрез всичко това дойде и предупреждението. Нещо го накара да се събуди внезапно.

Навън все още беше тъмно и всичко беше спокойно. Вътре също. Но дали беше така? През процепа на прага се процеждаше светлина. Измъкна се от леглото и застана при вратата. Отвори я предпазливо и надникна навън. Като видя две познати фигури да пристъпват тихо по коридора, той направи крачка напред и попита:

– Да ви помогна ли с нещо?

Джеймс, който държеше в ръка трептяща свещ, замръзна на мястото си и рязко се обърна. Не се усмихна и не проговори. Джо си помисли, че дори изглежда изненадан да го види на прага. Джеймс се намръщи, сложи пръст на устните си и изсъска:

– Ш-ш-т!

Зад него вървеше Грейс Холбрук, внушителна в стар плетен халат и чехли, с кожената си лекарска чанта в ръка. Тя се усмихна успокоително на Джо и прошепна:

– Не се безпокой, Джо. Става въпрос за Бети. Джеймс дойде да ме повика. Нали знаеш какви са мъжете, които ще стават бащи! Пак й се гади. Нищо чудно след такава вечеря. Търсеше си белята. Както и да е, предполагам, че малко хлородин ще я оправи. Лека нощ и не се тревожи. Ще те повикам, ако има нещо сериозно. Мисля, че Джеймс ще иска да си наблизо.

Когато се върна в стаята си, Джо запали една свещ и провери колко е часът. Беше три. Бедният Джеймс! Нищо чудно, че изглеждаше толкова не на себе си. И бедната Бети. Какъв лош късмет пак да я сполети това, след като си беше помислила, че вече няма да й се гади. Джо се надяваше, че неразположението й не беше провалило напълно вечерта им. Беше се справила успешно с рисковете това парти да завърши с пълен провал и Джо си даваше сметка, че благодарение на нейната любезност, чувство за хумор и съобразителността й ръцете не посегнаха към кинжалите и гостите продължиха да се усмихват. Може би когато се върнеше в Лондон, щеше и той да намери някоя дъщеря на свещеник, която да му помогне да осъществи намеренията си за бъдещето. Да, тъкмо това щеше да потърси – едно момиче, което знае какви са правилата и има достатъчно силно желание да ги нарушава. Прозявайки се, той изчака няколко минути, в случай че потрябваше на Грейс, а после пак се унесе и се върна към сънищата си. „Вече си стар за цяло пущунско угощение“, каза си той, преди да заспи.

Събуди се при първия шум, нарушил тишината на ранната утрин. Чу бързи стъпки на горния етаж, врати се отваряха и затваряха, хора говореха припряно на хинди. Горе ставаше нещо нередно. Присъединиха се още гласове на английски и хинди. Чу как някой остави на земята кана за вода и тропот на сандали по каменните стъпала. Джо навлече бързо дрехите си и отиде при вратата. Човекът, оставил каната, стоеше пред вратата на Джеймс. Той тропаше с все сила по нея, очите му бяха широко отворени и виеше от отчаяние.

– Какво се е случило? – попита Джо.

Мъжът се обърна с облекчение към него и от устата му се изсипа поток от думи на пущу. Замаян и още не напълно разбуден, Джеймс отключи вратата и се появи на прага, като се мъчеше да облече куртката си. Двамата погледнаха надолу по стълбите, а после към тропащия и бясно жестикулиращ слуга. Джеймс стоеше като парализиран, но най-после се окопити.

– Ела, Джо! Случило се е нещо страшно.

Вратата на стаята на Грейс се отвори и тя излезе в коридора, събудила се и напълно готова за предстоящия ден.

– Джеймс? Джо? Какво става, за бога? Имате ли нужда от мен?

– Вече е твърде късно, ако това, което слугата ми каза, е вярно – отвърна Джеймс. – Но все пак ела с нас, Грейс.

Отидоха бързо до горната площадка на стълбите и погледнаха надолу. Проснато диагонално на стълбите, точно по средата им лежеше едно тяло, явно безжизнено. Ръка със загоряла от слънцето кожа беше протегната напред, сякаш за да поиска помощ, а един развързан червеникавокафяв тюрбан се спускаше като водопад по белите каменни стълби. Военната униформа – риза и бричове, лъскави ботуши и несъмнено познатото лице, обърнато в профил, показваха кой е човекът.

– Земан – каза изумен Джо. – Това е Земан Хан.

Напълно разбудил се и осъзнаващ огромното значение на случилото се, в Джеймс политикът надделя над войника. Той пое контрола на ситуацията в свои ръце и тихо започна да дава нареждания. Джо го чу да произнася името на Искандер.

– За момента нищо да не се пипа – нареди комендантът на форта.

Пристъпвайки предпазливо, те слязоха по стълбите и коленичиха до тялото.

– Някой да отвори шибания капак на прозореца, за бога! Нищо не мога да видя! О, извинявай, Грейс! Забравих, че си тук. Случило се е нещо доста неприятно.

– Така изглежда – каза спокойно Грейс Холбрук.

Последва отчаяният глас на Искандер Хан.

– Земан! Тежко ли е ранен? Да не е паднал по стълбите? Кога се е случило?

Той пристигна от стаята си, вече облякъл униформата, и започна да запасва колана с револвера си. Изкачи се нагоре по стълбите. Джо го хвана за лакътя.

– Току-що го намерихме… обаче, как да ти кажа, макар да ми звучи невъзможно, мисля, че приятелят ти е мъртъв.

Отчаян и със заплашителен вид, Искандер изгледа единия и другия, а после погледът му се насочи към Грейс, която бързо се намеси и пое нещата в свои ръце.

– Може пък да не е мъртъв. Отдръпнете се. Трябва да видя какво мога да направя! Искандер, бихте ли се приближил?

Искандер погледна през рамото й, а Джеймс и Джо коленичиха на стълбите. Нещо привлече вниманието на Грейс, когато тя провери пулса на китката и на врата му.

– Страхувам се, че е мъртъв, но – боже господи! – вижте там и там! Всички внимавайте къде стъпвате и гледайте да не променяте нищо.

Тя посочи към следа от повърнато, което се беше стекло изпод тялото и беше засъхнало на стълбите. Внимателно обърна трупа и от устата му се изля още от същото. Искандер пребледня и извърна глава настрани, за да прикрие отвращението си. Мълчаливо Грейс посочи следата, която започваше от вратата на стаята на Земан, продължаваше по стълбите и се събираше под тялото. Отново започна да оглежда трупа. Огъна крайниците, огледа очите, леко опипа черепа.

– Защо е на стълбите? Къде е отивал? – Разтреперан и уплашен, отгоре се чу гласът на Лайли, която зададе въпроса, който беше в устата на всички. – И не ми казвайте, че трябва да се прибера в стаята си – добави тя.

Джо подсъзнателно отбеляза, че вече бе облечена в кафява пола-панталон за езда и бяла блуза.

– Дали пък не е идвал при мен? – запита се на глас Грейс. – Очевидно през нощта се е почувствал зле и е потърсил помощ. Имате ли някакво мнение по въпроса, Искандер?

– Мисля, че сте права, д-р Холбрук – отвърна бавно, без да се замисли, Искандер като човек, изпаднал в шок. – Ако му е прилошало, би се обърнал към вас за помощ, но само в краен случай. Пущуните са такива. Не би потърсил мен, защото съм мъж и съм пущун. – Забелязвайки недоумението на другите, той поясни: – На подобно неразположение при нас се гледа с презрение. – Посочи с ръка следите от повърнатото. – Това е женска работа и говори за слабост. Ако имате късмета да страдате от такова нещо, трябва да го изтърпите сам и да не му обръщате внимание. Сигурно се е уплашил, че ще умре, ако се е опитал да стигне до докторката.

– Това е вярно – обади се Джеймс и Грейс кимна в знак на съгласие.

Мъртвото тяло на Земан и доказателствата, че е умрял сам, агонизирайки, изцяло приковаваха вниманието на всички. Те съзнаваха, че тялото пред тях е по-опасно мъртво, отколкото живо. Достатъчно е само един афганец да извика „убийство“, помисли си Джо, и фортът ще експлодира. А и не само фортът. Тук трябваше да се вземат предвид и редица други съображения, свързани с ислямските разбирания за гостоприемство и отмъщение. Беше невъзможно да се оплаква мъртъв човек, докато фактите за смъртта му не бъдат установени.

За момент Джеймс остана на мястото си, неспособен да се помръдне.

– Джеймс, защо не ме оставиш аз да се занимая с тази работа? – каза Джо. – Викни някой да ми помогне да закараме тялото в болницата. Грейс, може би ще искате да го огледате по-внимателно. Искандер, съгласен ли си?

Искандер се замисли за момент. Всички чакаха как ще реагира.

– Да – рече той, – разбира се. Естествено, бих предпочел просто да погребем приятеля ми, но това са необикновени обстоятелства и необикновена смърт. Никой не може да каже със сигурност как е умрял Земан. Д-р Холбрук е единствената, която може да ни каже това, и тя се ползва както с вашето, така и с нашето доверие. Запозната е с обичаите и с религиозните ни ритуали и аз съм уверен, че ще се отнесе с уважение към тях и към мъртвия. Но ще помоля да бъдат повикани трима от моите хора, за да могат също да присъстват. Емирът би очаквал това – добави той. Направи крачка напред, заставайки почти демонстративно между тялото на приятеля си и останалите от групата. – Ако бъдете така добри да донесете носилка за нашия съотечественик, ние ще го отнесем до болницата. През това време аз ще пазя тялото.

Тялото на Земан беше положено на една маса в моргата на болницата. Той беше мръсен и безжизнен, но властен дори мъртъв.

„Каква нелепа смърт – помисли си Джо. – По-голямата част от живота беше още пред него. Харесвах го и му се възхищавах. Този човек би могъл да бъде мой приятел.“

Инструктирани от Искандер, трима афгански офицери стояха отстрани и наблюдаваха с подозрение как Грейс извършва прегледа за установяване на причините за смъртта.

– Всички добре разбирате, че не съм патолог – каза тя, слагайки си очилата. – Обаче аз съм наясно с обичая на мюсюлманите да погребват много бързо своите мъртъвци и ще положа всички усилия, за да установим причината за смъртта на Земан. Сигурна съм, че сър Бърнард Спилсбъри ще намери много недостатъци на свършената от мен работа.

– Грейс – обади се Джеймс, – той е в Лондон, а ти си тук. Ти си най-добрият лекар в Индия и което е по-важно, ти си единственият цивилен доктор в радиус от триста мили, така че започвай. Както добре ти е известно, нашият фелдшер тук е доста свястно момче.

Ти сама си го обучавала. Той няма равен, когато трябва да се лекуват рани от куршум или пък слънчев удар, но пръв ще каже: „Нека д-р Холбрук да го направи.“

Грейс свали дрехите от тялото на Земан, подпомогната от Искандер, и започна работа, без да бърза, с твърда ръка, като обясняваше на английски и на пущу какво прави. Измери температурата на тялото. Разгледа клепачите и долната челюст, обяснявайки, че тези места дават най-ранната и ясна индикация, когато е започнало вкочаняването на плътта, обаче направи уговорката, че сравнително ниската температура на каменните стълби би могла да забави този процес. Тя накара присъстващите да отбележат началото на хипостаза1111
  Застой на кръвта (мед.). – Бел.прев.


[Закрыть], посочвайки появата на петна по местата, където тялото е било в съприкосновение с твърдите каменни стъпала. Забелязаха синьовиолетовия цвят, който беше започнал да се събира около кръста и по дясното бедро. Това беше доказателство, както всички бяха видели, че тялото е лежало на мястото, където беше намерено, с часове, а не е било преместено и поставено на стълбите. Прегледа внимателно крайниците и трупа, но не откри рани, пробиви на кожата или нещо необикновено.

Подобен обстоен преглед на тялото на техния началник сигурно ще е извънредно шокиращ за афганците, помисли си Джо, но и обстоятелствата около смъртта на човека бяха напълно необичайни. Нуждата да се разбере истината беше толкова належаща, че те продължиха да наблюдават в мълчание, без нещо да убягва от погледа им. Всичко това беше възможно само благодарение на безпристрастния, делови и напълно научен подход, показван от Грейс.