Текст книги "Дамски кинжал"

Глава тринайсета

Джеймс Линдзи остави бинокъла до себе си върху парапета на стената и потърка зачервените си очи.

– Нищо не мога да видя! – изсумтя недоволен той. – Проклети повиндахци! Естествено, винаги ми е приятно да ги видя, но бих предпочел да не бяха вдигнали такава непрогледна прашна завеса точно в този момент пред прохода Кибер! Бог знае какво става зад нея!

– Че какво ли би могло да става? – попита Джо, взирайки се на северозапад.

– Всичко! – каза Джеймс. – Всичко или нищо. Джо, хайде да излезем навън и да ги посрещнем. С каквото и друго да се занимават, а понякога е по-добре човек да не пита много за това, те поддържат дяволски добра информационна служба. Не са много нещата там – той посочи нататък, – които са станали, без те да знаят. Ако Искандер и хората му са на пътя, по който се движат керваните към Афганистан, а той е единственият път към Афганистан, те ще знаят къде се намират и какво възнамеряват да правят. Искаш ли да дойдеш? Ще изкарам един отряд кавалеристи и те ще ни ескортират. Може и да е излишно, но както казах, никога не знаеш какво става зад праха. Хайде, Джо! Глътка въздух, макар и не много чист, няма да ни навреди. Само ще кажа на Еди какво възнамеряваме да направим. А също и на Бети. Не се чувства много добре, бедната. Тази проклета страна! Може да съсипе и най-здравите!

Застанали начело на отряд от трийсет кавалеристи, Джеймс и Джо излязоха с тропот от форта и се отправиха към вътрешността на прохода Кибер, където застанаха отстрани на пътя, заеха позиции сред скалите и зачакаха. Когато облакът прах пред кервана стана още по-гъст, до тях започнаха да достигат гласове. Това беше странна какофония от викащи мъже, ревящи магарета, дрънчащи звънци на камили, пронизвана от време на време от кръшен момински смях – всичко на фона на тресящи земята хиляди копита и стотици крака. Завладян от тази гледка, Джо не можеше да откъсне поглед от нея.

– Май не е това, което очакваше, нали? – рече Джеймс.

– Така си е. Очаквах върволица от камили и няколко цигани с тях. Не това… – Гласът му заглъхна, докато гледаше варварското великолепие на напредващия керван.

– Това е един цял народ, тръгнал на поход. Тук има хиляди хора. Те са водили номадски живот още от самото начало на историята. Освен това са много корави мъже. Следват Пътя на коприната, който идва от Самарканд и минава през Бухара и Кабул, като през цялото време, докато пътуват, се занимават с търговия. Всички, покрай които минават, знаят, че керванът е пълен със стоки, от които имат нужда. Някои се опитват да ги вземат със сила, а не по общоприетия начин за пазарлък и обикновено плащат за това със смъртта си. Мъжете от племето повиндах не са много отстъпчиви в пазарлъците, но са още по-непреклонни към онези, които се опитват да ги ограбят или да ги излъжат. Човек никога не знае кого ще срещне, когато излезе от това дяволско гърло в планината – може да бъде Александър Велики и отряд македонци в лошо настроение, може да е банда монголци, тръгнала да плячкосва, или пък, както е днес – просто две чудесни момчета, дошли да раздадат подаръци. – Той вдигна ръка, в която държеше кутия цигари „Голд Флейкс“. – Първи ще дойдат конните бойци, следвани пеш от младежите на племето, всички въоръжени до зъби, следвани от основния керван, ескортиран от охраняващи го конници, и накрая ариергардът. Ще видиш и кучета. Те се завират навсякъде и са обучени да разкъсат на парчета всеки, който се загледа в тях, така че гледай да не привлечеш вниманието им. О, ето ги, идват! – Те изчакаха отстрани на пътя, докато от облака прах се появиха предните стражи. Най-отпред се движеха стотина добре облечени повиндахци, яхнали добри коне. Високи, войнствени, предпазливи, уверени в себе си и напълно спокойни. Впечатленията на Джо от тази разноцветна тълпа бяха в този ред. Не, „тълпа“ не беше точната дума. „Разноцветна армия? Да – реши той. – Приличат повече на армия.“

Когато видя Джеймс, лидерът им спря и ескортиран от трима други, се отклони от пътя да го поздрави. Доколкото можа да разбере, поздравите им бяха напълно официални, но не лишени от чувство за хумор, и Джеймс отговори по същия начин.

– Какво казва той? – попита Джо, ядосан както винаги, че не разбира езика.

Следващият етап от размяната на любезности беше по-лесен за проследяване, когато Джеймс се усмихна, поклони се и подаде пакета цигари. Изразявайки шумно възхищението си, главатарят явно му благодари и от своя страна му подаде малък подарък. Не чак толкова малък, помисли си Джо, гледайки с възхищение сребърната кутия за енфие, която изчезна в джоба на Джеймс. След като приключиха с формалностите, Джеймс подхвана дълга реч, придружена с жестове към него, към отряда кавалеристи и много други, сочещи към Кибер.

Джо внимателно следеше изражението на повиндаха. Обрулените от живота на открито черти, оградени от прошарена брада и разкошен бял тюрбан, съвсем не бяха непроницаеми. Джо гледаше с възхищение как едно изражение се сменя с друго, придружено от дълбоки въздишки или шумно поемане на въздух, докато Джеймс продължаваше разказа си. Накрая, когато Джеймс замълча, след като зададе въпроса си, лицето на мъжа стана сериозно и спокойно. Замисли се за момент, а после попита нещо един от адютантите си. След като изслуша отговора, кимна и започна да говори. Говори доста дълго, ясно и открито, а жестовете му показаха на всички наоколо, включително и на Джо, че не може с нищо да помогне. Нямаше отговор на въпроса, зададен му от Джеймс. Джо беше сигурен, че той лъже.

С изрази на взаимно уважение срещата приключи и четиримата ездачи застанаха отново начело на колоната. Когато отрядът от младите бойци премина пеш покрай тях, по нареждане на Джеймс скаутите се приближиха и застанаха от двете им страни. Един брадат скаут се обърна към приближаващата орда.

– Казва им – рече Джеймс, – че трябва да оставят оръжията си при малкия контролен пункт, който сме установили при следващото пресичане на потока. Не им се разрешава да носят оръжие в британска Индия. Това им е много добре известно. Всяка година е така. Мисля за нетактично да им се напомня в присъствието на техните главатари, което може да им се стори унизително. Разбрали сме се да се правят, че нищо не се е случило, и да оставяме на по-нисшестоящите да се разберат помежду си. Викат му „дипломация в стил Линдзи“.

– Доколкото разбрах, Малик не те зарадва много – рече Джо.

– Опасявам се, че не. Не са ги виждали и не са чули нещо за тях по пътя, а както очаквахме, те идват направо по керванския път от Кабул.

– На теб ти е ясно, че той лъже, нали?

– Разбира се. Но нищо не можем да направим.

– Не мога да повярвам! – каза Джо и огледа отчаяно надвисналите над тях скали и процепи. Те са някъде там горе. Наблюдават с бинокли всяко наше движение дори в този момент!

– Възможно е – рече Джеймс. – Ако не са те, там ще има други, по един зад всеки зъбер, които непрекъснато следят какво става. Ще се позадържим още малко тук, Джо. В кервана има един човек, когото винаги изчаквам, за да поздравя.

Поглеждайки нагоре към пътя, Джо имаше чувството, че цялото дъно на прохода се е раздвижило и се приближава бавно към тях. През облака прах той видя кервана, разделен на съставните си части – стотици, не, хиляди овце, камили, цели семейства, които крачеха пеша или по три-четири поколения, качени на една камила. Останаха по местата си, докато керванът преминаваше с трополене покрай тях, почти зашеметени от шума и вонята, която идваше от козите, овцете и камилите. Джо беше изумен при вида на толкова много камили, всяка натоварена с високи купища търговски стоки, палатки, инвентар и деца. Засмя се и помаха, когато покрай него минаха три дечица, всяко прегърнало малко кученце, а главиците им се поклащаха в ритъма, с който крачеше камилата. От време на време идваха да ги инспектират овчарски кучета, мастифи, някои от които бяха големи като понита. Приближаваха се с предупредително ръмжене, а очите им святкаха злобно изпод сплъстената козина. Той погледна крадешком заинтригуван младите повиндахски девойки, които подскачаха от камък на камък, гонейки овцете, всяка метнала пушка на гърба си. Лицата им не бяха забулени, те бяха високи, загорели от слънцето и красиви и крачеха свободно в дългите си рокли с ярки цветове.

След едночасова атака на сетивата им Джо реши, че започва да вижда края на кервана. Той завършваше с една-две камили, придружавани от отряд въоръжени мъже. Повечето от тях бяха на средна възраст.

„Ветерани“ – каза си Джо, възхитен от старателните защитни мерки по протежение на целия керван. Когато и последната камила се заклатушка покрай тях, Джеймс излезе напред и погледна в очакване към ездача.

– Внимавай, друже! – чу се дрезгав глас.

– Внимавай, Маги – провикна се в отговор Джеймс. – Как си, скъпа моя?

Фигурата върху камилата, която Джо сега видя ясно, имаше покрита с прах прошарена коса, която може би някога е била руса. Тя извърна засмяното си лице към тях – кафяво и сбръчкано като хълмовете наоколо – и се провикна в отговор:

– Всичко е наред, не мога да се оплача, момчета! Не мога да се оплача.

– Джеймс! Да не би да започвам да полудявам? – попита изумен Джо. – Това проходът Кибер ли е, или сме някъде в Австралия?

– Това е Маги – отвърна Джеймс. – Наистина странно място да видиш в него една австралийка, когато не знаеш историята й. Когато са открили злато в Австралия, разбрали, че това е свързано с един проблем – златните мини били в пустинни области и единственият ефикасен транспорт там биха могли да бъдат камилите. Белята е там, че за язденето на камила се изискват особени умения. За работата наели дузини млади камилари от тази част на света. Както можа сам да се увериш от кавалкадата, преминала покрай нас, повечето млади повиндахци са изключително хубави момчета и Маги харесала един от тях… а и не само тя! Била миньорска дъщеря и избягала от австралийската пустош, заменяйки я с индийската. Чувства се щастлива с тях и те с нея. Превърнала се е в нещо като матриарх – вече ще трябва да е станала баба на половината племе! Всяка година британското правителство чрез коменданта на форта проверява как се чувства. Ей! Какво правиш? Какво е това?

Той млъкна разтревожен, когато едно момче, изостанало от кервана, се показа зад една скала и след като се провикна „Внимавай, друже!“, хвърли камък по Джо.

Джо усети как камъкът профуча покрай лявото му ухо и падна в пясъка на няколко метра зад него.

Джеймс тихо го подкани:

– Вземи го, направи се, че ще го хвърлиш обратно срещу него и той ще се скрие зад скалата и ще изчезне. Викни му нещо грубо и прибери камъка в джоба си.

Джо скочи леко от коня си и изпълни една според него твърде убедителна пантомима на ядосан английски офицер, когото за малко не са ударили с камъка. Когато се отправиха обратно към форта, той попита:

– Ще ми кажеш ли защо беше всичко това?

– Помисли малко, Джо! Ако едно пущунско момче иска да те удари с камък, то най-вероятно ще успее да го стори. Видя колко изкусни са в хвърлянето на игрището за крикет. Явно е искал да не те уцели и очевидно е от родата на Маги, защото обяви присъствието си на английски. Не докосвай още камъка. Тук има очи навсякъде и не искам Маги да си има неприятности, но се обзалагам, че в тази работа има нещо повече, отколкото предполагаш. Ще го огледаме по-внимателно, когато стигнем във форта.

Озадачен и заинтригуван, усещащ как камъкът се поклаща примамливо в джоба му, Джо изчака търпеливо, докато Джеймс освободи отряда кавалеристи и след това влезе заедно с него в оперативната стая. Там завариха Фред Морисън-Симпсън и Хю надвесени над картата.

– Ето ви и вас! Радвам се, че и вие не сте тръгнали с циганите. Малко започнахме да се притесняваме – каза весело Фред. – Надявам се, приятели, че сте имали по-голям късмет от нас. Ще трябва да приберем самолета за през нощта, но утре още на разсъмване ще излетим на разузнаване. Трябва да ви кажа, че днес не успяхме да открием нищо. Ако ви интересува, отбелязахме на картата територията, над която вече сме прелетели, обаче без никакъв резултат.

– Струва ми се, че всички имате нужда да се ободрите с чаша чай – се чу гласът на Грейс Холбрук, която влезе в стаята с голяма месингова табла в ръце. Зае се да разлива чай и да раздава чаши на присъстващите, а после като взе една и за себе си, се настани в креслото, за да прелисти страниците на „Пънч“ и да слуша какво ще кажат.

– Ние също нямахме късмет – рече Джеймс. – Повиндахците заявиха, че не са видели и не са чули нищо за обекта на нашите търсения. Единственото нещо, което си струва да се отбележи, е, че едно от техните момчета хвърли камък по Джо, но не го уцели. Това може да не означава нищо и аз вероятно си въобразявам, разбира се, но нека да го видим, нали, Джо?

Усещайки че всички очакват с нетърпение да видят камъка, Джо го извади от джоба си и го постави върху картата на масата. Хю погледна заинтригуван единия и другия и нерешително каза:

– А доколкото разбирам, това ще е същият камък.

Джеймс огледа внимателно парчето скала с триъгълна форма, в което нямаше нищо забележително, след което го обърна от другата страна. Тя беше гладка и на нея с едва забележими и разкривени печатни букви с химически молив беше написана една дума:

„МАХДАНКОТАЛ“

– Благодаря ти, Маги! – рече въодушевен Джеймс. – Ето, нали ви казах, ако е искал да удари Джо, щял е да го направи!

Фред го погледна с недоумение.

– Би ли имал нещо против да ни кажеш какво става?

Джеймс обясни коя е Маги и до какъв номер беше прибягнала, за да им предаде тази информация.

– При нормални обстоятелства старата приятелка щеше открито да ни съобщи цялата нужна ни информация, а и още много други неща, които едва ли биха ни интересували, но днес тя беше мълчалива и побърза да продължи пътя си. Беше настроена приятелски както винаги, но беше мълчалива. Изглежда, че цялото племе е било подложено на някакъв натиск да не ни казват какво знаят. Не е нужна голяма съобразителност, за да се сетим какъв е бил натискът. Повиндахците трябва да пътуват стотици мили през страната на Аманула. Ако предадат него или някой от неговите адютанти, като например Искандер, той може да направи живота им много по-неприятен. Мисля, че старият Малик разигра голямо шоу, показвайки, че не ни е казал нищо. Някой е наблюдавал както него, така и нас. Може да е бил някой от нашите кавалеристи, а може да е бил скрит горе в скалите, но най-вероятно ще е бил от тримата мъже, които го придружаваха. Сега, както изглежда, той се чувства притиснат от емира и неговите бандити, но Маги трябва да е видяла или чула нещо, което не й е харесало, и намери начин да ни уведоми.

– Познавам Маги от години – обади се Грейс от креслото. – Според мен тя знае, че в тази работа е замесено момиче. Мисля, че нямаше да рискува да изложи на опасност племето заради някакъв си мъж… искам да кажа, че Ратмор едва ли ще й е допаднал много, обаче да я благослови бог, тя винаги е държала много на тези от нейния пол. Ако до ушите й е достигнала информация – не всичко стига до нея, – че едно младо момиче е отвлечено против волята й, тя ще направи, каквото счете за необходимо, за да предупреди за това нужните хора.

Джеймс посочи към картата.

– Махдан Котал. Обзалагам се на каквото искате, че разбойниците са точно там!

Хю се размърда развълнуван и разгледа по-внимателно картата.

– Ами, да. Ето това е много близо до мястото, където видях да проблясва някакъв лъч, когато идвах насам! Вижте! Едва ли е на повече от пет мили източно от… как го казахте? Махдан Котал? Какво представлява това място?

– Това е едно селище – укрепеното селище на Рамазад Хан. Бащата на Земан Хан – рече Джеймс. Той огледа отново внимателно картата, усмихна се и поклати глава: – Умникът му Искандер! Виждате ли какво е направил? – Пръстът му проследи пътя, по който бяха минали афганците от форта нагоре към прохода Кибер. – Повел ни е в тази посока – същата, в която очаквахме да тръгне, обратно за Кабул, обаче след това изчезва, преди да е изминал и половината от прохода. Трябва да е навлязъл в една от тези клисури. Има много такива и ние никога не сме ги проучвали. След това е преминал през тези хребети и надолу през още дефилета. Това са повече от трийсет мили изморителна езда, обаче тя е била изцяло през територията на афридите, след което се е приближил до Махдан Котал откъм задната страна. Направил е един огромен кръг, заблудил ни е, а сега седи там горе в онова орлово гнездо над долината Базар и ни наблюдава! Не ще да е по-далеч от петнайсет мили от нас по пряка линия.

– Сигурно се превива от смях всеки път, когато види самолетът да се насочва към Афганистан! – каза възхитен Фред. – Обаче виж какво, Джеймс, ако той се намира там, е нужен само един следобед път през долината, за да се стигне до него и да бъде заловен. Какво ще правим сега? Ще съберем войски ли? Или ще поискаме подкрепления от Пешавар. Ще ги нападнем ли? Не още! Първо трябва да извикаме бомбардировачи от Мирам Шах, за да изненадаме разбойниците. Да ги поразмекнем малко. Миналата година тази тактика ни помогна на територията на племето махсуд. Ще отида да проверя колко самолета ще можем да използваме, ако, разбира се, получим разрешение за това. – Той се отправи с бързи крачки към стаята за комуникации, оставяйки Джо, Джеймс и Хю да се споглеждат в пълно недоумение.

– Не знаех, че Фред се пали толкова лесно – каза Джеймс, поглеждайки към Хю.

– Кой би могъл да го вини – рече малко притеснен Хю, – особено след това, което се случи миналата година с племенника му.

– Какво е станало с племенника му? – попита Джеймс. – Това едва ли е широко известно в тукашните военни среди.

– Филип… мисля, че така се казваше… пристигнал от Англия като напълно обучен пилот. Бил е само на осемнайсет години и с нетърпение очаквал да вземе участие в сражение. Съжалявал, че е пропуснал войната… нали знаете как е… Първият му полет бил да извърши разузнаване над Вазиристан.

Джеймс въздъхна. Вазирите бяха най-свирепите и най-трудно откриваеми от всички заобикалящи ги пущунски племена. Не му се искаше да чуе останалата част от историята.

– Така и не се върнал – каза с нежелание Хю. – От самолета нямало никаква следа, а и тялото му така и не било намерено. Цялата операция се ръководеше от Фред. – Той замълча, почувствал се неловко заради информацията, която беше споделил.

Продължиха мълчаливо да разучават картата.

– Все още нищо не ми е дошло наум – каза бавно Джеймс. – Обаче ако искаме да видим Лайли и Ратмор отново живи, мисля, че трябва да направим нещо по-хитро от плана, който Фред има предвид. Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече започвам да се безпокоя. – Той проследи с пръст краткото разстояние от форта през долината Базар нагоре до хълмовете над нея. – Знам, че погледнато на картата, всичко изглежда твърде лесно, но повярвайте ми, на място нещата не са толкова лесни. Бил съм в този район и всъщност трябва да ви кажа, че са направо невъзможни.

– Какво искаш да кажеш с това невъзможни?

– Мисля, че никой не е виждал дори крепостта в Махдан Котал. Между нея и дъното на долината има пет мили скалиста местност, дерета на потоци и клисури. Помислете си как персийската армия се е опитала да превземе теснината при Термопили. Един милион нашественици са били задържани с дни от малък отряд от триста решителни спартанци. Хората на Рамазад Хан се бият като спартанци, а освен това са много повече! Можете да изпратите цялата индийска армия срещу него, а той ще ви се изсмее. Може би в края на краищата наистина ще трябва да приемем стратегията на Фред.

– Но това е само едно малко племе! Джеймс, ти не за пръв път извеждаш патрули в околността и организираш наказателни акции, за да даваш уроци на малките племена. Какво му е толкова специално на това?

– Вече са били правени подобни опити. – Той прекара уморено ръка през челото си, преди да продължи. – Преди войната, мисля, че е било през 1910 година, Рамазад Хан е имал репутация на много луда глава и направил нещо, което наистина ядосало военните. То довело до друго и цялата работа завършила с катастрофа. Били допуснати много грешки, загинали много хора от двете страни и не е била извлечена никаква поука. Всичко завършило с пълен провал.

– Тогава, предполагам, че вероятно англичаните са намерили друг начин да укротят Рамазад Хан? – рече Джо.

– О, да. Не е нещо, с което бихме могли да се гордеем. Правителството се опитало да го подкупи. Предложило на стария разбойник няколко чувала с пари под формата на репарации за живота на неговите скъпи сънародници, загинали в битката. Това не е твърде често срещаща се тактика, но обстоятелствата са били твърде специални – старият негодник загубил в сраженията двама от синовете си, така че компенсацията едва ли ще е била много голяма.

– От цялата тази работа извлякъл полза Земан. Нали каза, че е бил изпратен да получи твърде скъпо образование в Англия?

– Точно така. И докъде ни доведе всичко това? Две хиляди лири за английско образование и обучение във военното училище в Сандхърст, а сега къде отиде всичко това? На четири стъпки под земята в едно изоставено гробище! Какво прахосничество! – Той се отдръпна ядосан от масата. – А сега всичко започва отново. Никога няма да разкъсаме този проклет омагьосан кръг!

– Някой иска ли още чаша чай? – Спокойният глас на Грейс беше по-подходящ за въдворяване на ред в час по рисуване, отколкото на напрегнатата атмосфера в оперативната стая. – Мляко, Джеймс? Джо? Няма полза да се вторачваме в миналото. Абсолютно никаква. Има начин да се излезе от това положение. О, да, и то много прост. Изненадана съм, че никой от вас не се е сетил.