Текст книги "Дамски кинжал"

Автор книги: Барбара Клевърли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 20 страниц)

Джо реши, че у Искандер беше настъпила някаква необикновена промяна. Изглежда, че не само беше взел мястото на Земан като командващ, но беше заимствал и някои елементи от поведението му. Въпреки че беше сериозен, както подхождаше на човек, току-що загубил свой приятел и съотечественик, той вече не демонстрираше само мълчаливо и заплашително присъствие, а беше станал отзивчив, готов да отговаря на въпроси. „Дали има нещо, което биха могли да направят?“ – попита ги той. Трябвало да напише доклад за злощастната случка от предишната нощ и може би Джо би му показал откъде би могъл да вземе хартия за писане? Отидоха с него в библиотеката, където Джо му намери листа с печата на форта, писалки, попивателна хартия и всичко, което можеше да му бъде нужно.

– За написването на доклада ще ми трябва известно време – каза Искандер, – може би целият остатък от сутринта, защото ще го пиша на два езика. Наредих на хората си да погребат Земан този следобед.

Командир Линдзи ми каза, че между форта и реката има малко мюсюлманско гробище, доколкото разбирам, останало от селото, което е било изравнено със земята, за да бъде построена тази крепост. Ще бъде много подходящо да го погребем там. Мисля, че трябва да отложим за утре заминаването ни с д-р Холбрук за Кабул. Може би ще бъдете така любезен, Сандиландс, да я уведомите за промяната в плана ни и да я помолите да бъде готова за тръгване веднага след закуска.

Джо с готовност се съгласи да го направи. Явно търсейки начин да установи някакъв контакт, като не намери по-добър претекст, Лайли каза:

– Чай? Ще направя чай и ще ви го донеса, Искандер.

За изненада на Джо той се обърна към нея, усмихна се любезно и рече:

– Много сте любезна, госпожице Кобленц. Ще ви бъда много благодарен за чая.

Искандер благодари три пъти в продължение на три часа за чая, който му беше поднесен лично от Лайли в библиотеката.

– Какво си намислила, Лайли? – попита нетърпеливо Джо, заварвайки я да излиза от библиотеката за трети път.

– Просто наглеждам заподозрян номер едно – каза тя. – Спокойно, Джо, всичко е наред. Той просто прави това, което каза, че ще прави. Отнема му много време и твърде често дъвче края на писалката. Но мисля, че съм му от голяма полза. Попита ме думата „аутопсия“ със „с“ ли се пише или с „ц“.

Тя продължи да го държи под око и следобед, но от разстояние от крепостната стена. Джо се присъедини към нея, за да наблюдава отстрани погребението. Огледа критично запуснатото ислямско гробище, което се простираше каменисто и забравено в една равнина между голите хълмове, оформяна и брулена от непрекъснатия сух вятър. Беше гола равнина, покрита с безкрайни редици отдавна забравени надгробни камъни от всички епохи. Някои по-нови, някои на стотици години, едни стояха изправени, а други подкопани от вятъра и залитнали на една страна като пияни.

„Ама че място за очакване на вечността!“ – помисли си Джо и мислите му се пренесоха в Англия при спокойствието, което цареше между идеално подредените надгробни плочи, меката, тъмна пръст, цъфналите тук и там саморасли дървета, ръмящия, напоителен дъжд и галещия вятър. Пренесе се там, в гробището на Съри: „Преподобният Саймън Греъм, който си отиде от този живот… Дора, любимата му жена, която спи вечния си сън… Бенджамин Елиът, на шест месеца, заспал в прегръдките на Исус…“ Според житието те чакаха с радостна надежда своето възкресение, но кой в това ужасно място ще чака с радостна или каквато и да било надежда? Погледна към плиткия гроб, изкопан за Земан, спомни си за този ловък, а може би дори и романтичен човек и за момент му стана тъжно за него.

„По-скоро бих работил с него, отколкото да го изпратя в това пусто, неприветливо каменно гробище!“ – помисли си той. Ободри се при мисълта, че според религията на Земан на воините е гарантирано вечно блаженство в обятията на безброй хурии, и се надяваше това да е вярно. Каза наум една молитва за всеки бог, който би могъл да го чуе, и забеляза, че Лайли също беше навела глава, унесена в мислите си или произнасяща молитва.

След погребалната церемония, която беше изключително кратка, афганците се върнаха и за изненада на Джо Искандер се обърна към Джеймс с предложението, ако е възможно, някои свободни от наряд скаути да покажат на неговите хора как се играе крикет.

– Разбира се – отговори Джеймс. – Всъщност дори за ваше забавление този следобед е насрочена игра на крикет, но аз се колебаех дали да не я отменя заради тъжното събитие, случило се снощи. Вашите хора са добре дошли да гледат как се играе тази игра и аз съм сигурен, че след това скаутите с удоволствие ще започнат да обучават вашите момчета. Разбира се, само ако те не са много съкрушени от смъртта на своя командир. За мен ще бъде напълно разбираемо, ако решите, че те може би ще предпочетат да прекарат следобеда в спокойно съзерцание.

Искандер повдигна учуден едната си вежда.

– Ако сте забелязал, това са специално подбрани бойци от елитния корпус. За тях е неприсъщо да изпадат в спокойно съзерцание заради внезапната смърт на техния командир. Ако им бъде предоставена възможност да се заемат с нещо, като например да участват в някакво състезание, мисля, че това ще им помогне да разсеят тъгата си. Освен това, майоре, не забравяйте, че игрите при погребения са една много отдавнашна традиция. Когато нашият прародител Александър Велики е минавал през тези хълмове преди две хиляди години, неговите гръцки воини биха направили същото, за да почетат мъртвия.

Джо беше едновременно впечатлен и заинтригуван от практичния подход на Искандер като командир и се настани удобно заедно с Лайли на парапета, за да наблюдава играта. Към тях се присъедини и Еди Фрейзър.

– Ти няма ли да играеш, Еди? – попита го Джо, а той му показа превързаната си ръка.

– Посрещнах един страхотен удар съвсем отблизо – отвърна той. – Интересувате ли се от крикет, госпожице Кобленц?

– Не знам нищо за тази игра – отвърна Лайли. – Никога през живота си не съм гледала как се играе, макар че имам някакъв смътен спомен, че е била свързана със спечелването на битката при Ватерлоо, а може и да греша.

– По тези места играта се приема твърде сериозно – каза Еди, без изобщо да се впечатли от тънкия й хумор. Набираме играчи от афридите и племето махсуд, между които има, да го кажем, приятелско съперничество, а тук те се изправят едни срещу други на игрището за крикет. Ако зависеше от мен, бих отменил днешната игра, но заповедите на Джеймс са: „бизнесът преди всичко“. Тази игра обикновено поражда доста голямо напрежение между двете племена.

– Ето ни тук в средата на нищото, където се оказва, че има два отбора за крикет, които спокойно биха могли да играят и в Англия! – изрази изненадата си Джо.

– О, да – каза Еди. – Работата е съвсем сериозна. Всички са облечени с бели екипи, всички са със специални обувки за крикет и с копринени пояси на райета около кръста! Имаме известна скромна сума, определена за физкултурни занимания, и сме се постарали всички да получат подходящ екип. Ако си включен в единайсеторката, получаваш съответното облекло. Боби Карстеърс, ето го там, е капитан на единия отбор, а Майк Бърджън на другия. Когато мога, играя и аз, а също и Джеймс. Миналата седмица отбелязах четиридесет точки, но хората напредват толкова бързо, че не съм сигурен дали ще мога да запазя мястото си в отбора.

– Направо треперя от вълнение – рече малко подигравателно Лайли. – Не виждате ли? Обаче ще трябва да ми обясните какво става на игрището. Предполагам, че прилича малко на бейзбола, но аз и за него не знам нищо.

– Няма причина да знаете – успокои я Еди. – И двете са английски игри.

– Така ли? И двете ли са английски игри! Мисля, че никой в Щатите не знае това.

– Вероятно няма да ви повярват, ако им го кажете – рече Еди.

Един пущун и един скаутски офицер хвърлиха монета помежду си и заеха срещуположните страни на игрището като рефери. Първата двойка отиде при линията, зад която застава батсманът, и играта започна.

„Ако си затворя очите – помисли си Джо, – това може да е всеки селски мегдан в неделя следобед, а ако ги отворя, какво виждам? Безмилостно синьо небе, слънце, което пече така, че можеш да опържиш на него яйце, отстрани пълно с шумни тюрбанлии, бурни аплодисменти и дори надуване на гайди след всяка точка!“

Играта продължаваше, съпровождана от силни възгласи, към които се присъедини и Лайли. Афридите бяха на път да постигнат деветдесет и осем точки и Боби Карстеърс отбеляза победните шест сред силни дюдюкания и освирквания от страна на половината зрители и възторжени викове от другата половина. Афганците нахлуха на игрището. Явно се бяха наговорили всеки да вземе по една топка и да си подават бухалката един на друг под аплодисментите на окуражаващите ги скаути.

– Изключителни са – каза Еди. – Като ги гледа човек, ще рече, че са родени само да играят крикет. Играят тази игра от десет минути, а показват умения на средно силен провинциален отбор. От политическа гледна точка не би било лоша идея, ако пренесат тази игра в Кабул, но малко се съмнявам, че заради произхода и гражданството си афганците биха могли да бъдат допуснати да участват в първенството на Индия.

– О, предполагам, че ще можем да заобиколим тези изисквания. При добро желание все ще може да се намери някакъв изход – каза Еди и започна шумно да окуражава на пущу запотените афганци, чиито батсмани се бяха наредили на опашка, за да играят. – Като че ли тази игра е била измислена специално за тези момчета. Имат сигурна ръка, ориентират се чудесно, но притежават и още нещо – търпение и упорита подготовка. Могат да чакат с дни, месеци и дори години, докато започнат да правят нещата както трябва. Те са изкусни тактици. Питам се защо ли се захванахме да ги учим?

– Ето го Искандер при вратичката. Явно е играл тази игра и преди – каза Джо, когато един мощен удар с бухалката изпрати топката високо над очертанията на игрището под оглушителните аплодисменти на неговите хора.

Слязоха долу да поздравят играчите. Джо забеляза, че Лайли отиде право при Искандер, за да го поздрави за добрата игра на хората му и за неговото великолепно представяне.

– Боже господи! Това момиче си мисли, че се намира на някое ужасно американско състезание, където ще поднася сребърната купа – каза неодобрително Едуин Бъроус. – Не можеш ли да държиш по-здраво юздите на тази кобилка, Сандиландс? Излага се. Излага и нас.

Джо реши, че ще му трябва най-малко един час, за да разубеждава Бъроус. Вместо това побърза да излезе напред и също да изрази сърдечните си поздравления за играта. Въпреки че Искандер и Лайли бяха на цели четири крачки един от друг, Джо имаше, и то не за пръв път, усещането, че ако мине между тях, ще се спъне в невидима свързваща ги нишка. Може би трябваше да я помоли да не се вживява чак толкова в задачата си да наблюдава заподозрения. Каза си, че за момента Искандер вероятно приема проявения от нея интерес като проява на съчувствие и заради склонността й лесно да се въодушевява, но ако не беше внимателна, той можеше да започне да подозира нещо.

– Ей! Защо не останете още един ден? – казваше му тя. – Тогава хората ви могат да се справят със скаутите в едно истинско състезание. Няма да е зле, а, Джо?

– Лайли, едва ли ние можем да променяме плановете на емира – започна да обяснява Джо, но за негова изненада беше прекъснат от Искандер.

– Това е една много съблазнителна идея, госпожице Кобленц! На моите хора нищо друго не би им харесало така, както да натупат скаутите. Ако майор Линдзи пожелае да удължи вече и без това твърде щедрото си гостоприемство с още един ден, за нас ще бъде голямо удоволствие. Програмата ни не е съвсем стриктно закована, за да не можем да останем още един ден. Ще говоря с командир Линдзи.

Преобразяването на Искандер, както Джо наричаше промяната, настъпила у младия човек след загубата на неговия командир, продължи през целия ден. По време на вечерята той забавляваше всички с истории за събития по границата и търпеливо и с добро чувство за хумор отговаряше на различни въпроси за начина на живот на пущуните, колкото и глупави да бяха те. Джо с изненада узна, че той беше получил образованието си не в Англия като Земан Хан, а в един колеж в Пешавар. Останал сирак от много малък, той принадлежеше към същия клан като Земан и двете момчета бяха приятели от детинство. Джо можеше само да предполага за силната скръб, която чувства заради загубата на приятеля си. Освен, разбира се, ако сам не беше отговорен за нея. Тази мисъл не го напускаше. Джо се запита дали ако Джеймс беше умрял, той би могъл да издържи една вечеря с толкова много хора и да се представи така добре, и то на чужд език. Усети как уважението му към Искандер започна да расте.

Обаче тревогата му за Лайли заради очевидния интерес, който проявяваше към този мъж, също нарастваше. В края на вечерята, когато всички станаха, за да напуснат масата, Джо забеляза как лорд Ратмор побърза да застане до вратата. Когато Лайли мина покрай него, той се наведе към нея и й прошепна нещо, което явно не й хареса. Преди Лайли да успее да му отговори, Искандер застана между тях и заговори Ратмор, позволявайки й да се отдалечи и да избегне ръката на лорда, когато той се опита да я задържи. Това от желание да я защити ли беше? Или в него имаше нещо по-зловещо? Жестът обезпокои Джо.

Когато се изравни с повереното му момиче, той попита:

– Е, Лайли?

Тя го погледна с блеснали очи.

– Всичко се нарежда много добре, Джо, като изключим този отвратителен Ратмор. Видя ли го какво направи току-що? Някои мъже просто не знаят кога трябва да се откажат.

– Какво искаш да кажеш? Какво ти каза той?

– Някакви глупости да сме се срещнели по-късно тази вечер. Не можах да разбера точно какво каза. Предполагам, че си прави устата за нова среща! Този човек не е с всичкия си.

– Лайли, не искам да местя леглото си пред вратата на стаята ти всяка вечер, но ако трябва, ще го направя! Ако имам и най-малки подозрения, че някой се опитва да ти мъти главата… който и да е той… ще взема мерки.

– Джо, благодаря за предложението, но главата ми си е съвсем наред и мога сама да се грижа за себе си – рече тя и бързо продължи напред към крилото за гости.

Джо беше настигнат от Джеймс и те продължиха заедно, като обсъждаха как е протекла вечерта. Когато преминаха през входната врата, Джо се спря. Нещо се беше променило. Оглеждайки се, той установи, че колибката на Минто беше изчезнала.

– Какво си направил с Минто? – попита той.

– Съжалявам да го кажа, но трябваше да го преместим в стаята ни. Тази сутрин получих две оплаквания, свързани с хигиената и шума. Първото беше от Бъроус. Той е убеден, че кучето страда от някаква индийска кучешка болест – бяс или нещо подобно, – и се страхува да не го зарази. Той е на мнение, че тъкмо това е убило Земан и не може да разбере защо Грейс не приема сериозно мнението му.

– А вторият?

– Лорд Ратмор. Твърди, че кучето се спуска срещу него и вдига голяма врява всеки път, когато мине покрай колибката му, а това било сериозно посегателство срещу свободата на движение на лорда. Свобода на движение! Нямам представа защо му е нужно да се промъква оттам незабелязано. Не ми прилича на човек, който ще офейка с полковата каса посред нощ.

– Точно такъв е! Минто е добър познавач на хората.

– Е, да, ама трябва да ти кажа, че тази промяна никак не ме устройва. Сега станахме тройка, от която като че ли аз съм излишният трети.

Леко потропване на вратата събуди Джо на зазоряване на следващия ден. Ординарецът, който беше застанал там, очевидно беше много развълнуван. Той му съобщи, че Джо трябва да слезе веднага долу при главната порта, където ще намери Джеймс.

– Лоша работа, сахиб – добави той. – Много, много лоша.

Глава девета

При светлината на факли Джеймс даваше нареждания на група мъже.

– Разузнавачите да отидат на ограничено разузнаване. След пет минути да се върнат и да докладват какво са установили. Еди, осигури им прикритие. Това може да е капан и няма да позволя на никой от хората ми да влезе в него незащитен. Приготви се да изведеш след това цял патрул. Да се съберат тук до трийсет минути. Къде са допълнителните постове? Да заемат местата си. Увеличете постовете при портала. Като излезете навън, огледайте по-подробно околността и по-надалеч! Джо! – Той отиде при Джо мрачен, делови, поел изцяло ролята си на командир.

– Какво, по дяволите, става, Джеймс?

– Афганците са изчезнали. Напуснали са лагера през нощта. Все още нямам представа защо, кога и как. Но скоро ще разберем. Ела с мен да чуем какво ще кажат часовоите.

Като превеждаше на Джо, той предаде в общи линии разказаното от войниците.

– През нощта не е имало проблеми в нито един от постовете. Най-интересна е смяната от 10 вечерта до 2 след полунощ. Виждало се как афганците разговарят и дори пеят около огньовете до късно през нощта. Всичко затихнало в 1 след полунощ, но огньовете продължили да горят. Никой не е чул трийсет и пет коня да трополят, отдалечавайки се в нощта. Ще излезем навън да поогледаме. За всеки случай бъди въоръжен.

Джеймс и Джо излязоха с револвери в ръце през портала и завиха зад ъгъла на форта, отправяйки се към футболното игрище, където беше разположен лагерът. Пред палатките, които изглеждаха така, сякаш в тях все още спят войници, огньовете замираха, покривайки се с бяла пепел, но под нея все още имаше горящи въглени. Докато обикаляха лагера, един поглед нагоре към крепостта убеди Джо, че са наблюдавани от всички страни от бдителни стрелци.

– Не мога да разбера как трийсет и пет коня и трийсет и един мъже и две товарни мулета биха могли да се отдалечат без някой да ги забележи – рече Джо.

– Не познаваш пущуните – каза Джеймс. – Могат да изчезнат в нощта без никакъв шум. Според мен ето как са го направили. Виж. – Той посочи началото на редица следи от конски копита, които се виждаха едва забележимо на засилената светлина и сочеха към асфалтирания път за Кибер.

– Виждаш ли как чифт копита препокриват други копита. Не са пръснати на широк фронт. Мисля, че няколко души са вдигали врява, за да прикрият заминаването на останалите, които са се изтегляли един по един на интервали от около една минута, така че се е чувал само един кон, а не отряд от трийсет и пет. Опразнили са лагера за около час. Изпратих разузнавачи да направят предварителен оглед и след една-две минути ще чуем какво ще кажат.

Те обикаляха из лагера, като надничаха в опразнените палатки, но от афганците нямаше и следа. Нещата, които бяха взети назаем от форта, бяха старателно почистени и оставени вътре.

– Защо, Джеймс, защо? Искандер не направи дори и намек за подобно нещо. Накара ни да си мислим, че ще останат още един ден. Какво се е случило?

– Още не знаем, но можеш да бъдеш сигурен, че начинът, по който са си тръгнали, не предвещава нищо добро. Това е в пълно противоречие с всички правила на гостоприемството и е напълно в разрез с представите ми за Искандер. Обезпокоен съм, Джо.

Завърналите се разузнавачи докладваха на Джеймс това, от което той се опасяваше. Следите от копитата в индийска нишка се виждали отстрани на асфалтовия път върху меката земя и доколкото успели да установят, сочели към Кибер, т.е. обратно към Афганистан.

– Грейс? – каза Джо. – Грейс все още ли е тук, или са я взели със себе си?

– Още е тук. И е също толкова озадачена, колкото и ние. Не са й казали нищо за намеренията си.

– Предполагам, че едва ли Искандер също е останал тук – каза неспокоен Джо. – Не са заминали без него, нали? Как е излязъл от форта?

– Проверих стаята му набързо, когато слизах надолу след обявяването на тревогата. Нямаше го там. Не е спал в леглото си. За пъргав човек като него не би било трудно да се прехвърли през стената, когато часовоят е с гръб. Този проклет форт е построен така, че в него да не може да се влезе лесно, а не да не може да се излезе. Обаче ако предположението ми е правилно, той е използвал много по-прост метод.

– Стражите при портата?

– Точно така. Часовоите, които са били на пост, са изчезнали. Избягали са и са взели пушките със себе си. И двамата са африди. Да, от племето на Искандер.

Джо ритна ядосано един догарящ пън.

– Мисля си за побратимяването по време на крикета вчера. Имал е твърде много възможности да разговаря със заблудени свои сънародници, да им задава въпроси и да убеди онези, които са били подходящи да дезертират.

– Но защо, Джо? Защо?

– Хайде да отидем в стаята му. Да видим дали там няма нещо, което да обяснява неговото поведение.

В стаята нямаше признаци да е била обитавана. Леглото не беше разтурвано, килимите бяха опънати, предметите вътре подредени.

– Виж! Ето! – каза Джо, като посочи към масичката до леглото. Там имаше плик, адресиран до командир Линдзи на английски и на урду.

– Знам какво ще пише вътре – каза Джо ядосан, докато Джеймс го отваряше. – В него ще пише: „Скъпа мамо, в армията са мошеници. Продай свинята и ме откупи.“ – Той надникна с нетърпение през рамото на Джеймс и заедно зачетоха писмото.

„До майор Джеймс Линдзи, комендант на форт Гор Катри

20 април 1922

От Мохамед Искандер Хан, капитан на служба при Негово величество емира на Афганистан

Оставям ви копия от доклада за смъртта на моя сънародник и командир майор Земан Хан, която го сполетя във форта Гор Катри рано сутринта на 20-и този месец.

Съжалявам, но не мога да приема заключенията за естествените причини на смъртта, установени от медицинския преглед и последвалите разисквания, поради твърде многото несъответствия. Мисля, че моят другар е бил убит от неизвестно лице или лица.

Майор Линдзи, вие добре разбирате, че тъй като с моя сънародник Земан Хан ме свързва кръвна връзка, аз съм длъжен да отмъстя за неговата смърт. Ако се знаеше кой е убил майор Земан Хан, вече щях да съм предприел стъпки, за да отмъстя за него. Английската армия би подложила на репресии мен и хората ми, а на свой ред Негово величество емирът би бил въвлечен в ескалираща спирала на кръвопролитни отговори.

Майор Линдзи, смятам, че вие като мен сте цивилизован човек, който би предпочел да избегне безсмисленото кръвопролитие и ви предлагам разрешение на проблема. Първо, заключението на медицинския преглед да не се взема под внимание и, второ, да бъде установена самоличността на човека, виновен за смъртта на Земан Хан. Виновникът трябва да бъде обвинен и осъден от вас. Вие сте живели, работили и сте се сражавали с нашия народ, знаете какви са правилата на гостоприемството, разбирате, че моят сънародник беше гост на форта и под ваша закрила. Това прави вината на убиеца двойно по-голяма. Той трябва да бъде разстрелян от английски наказателен взвод пред вратите на форта до една седмица – по обяд на 27 април. Така справедливостта ще бъде възстановена и веригата на отмъщението прекъсната от англичаните, които собственоръчно ще накажат виновника.

Емирът ще бъде задоволен, както и роднините на Земан, и те няма да се чувстват задължени да предприемат допълнителни действия. За да съм сигурен, че екзекуцията ще бъде изпълнена, взех един човек от форта като заложник. Лорд Ратмор е с нас против волята му. Той ще ви бъде предаден, когато изпълните задължението си.

Ако не го направите, животът на лорд Ратмор ще бъде отнет и тялото му ще бъде доставено във форта малко след пладне следващия петък.“

Джо и Джеймс изчетоха от начало до край ужасния документ, без да кажат дума, а след това се върнаха пак в началото и всеки го прочете сам за себе си още веднъж. Накрая Джо наруши мълчанието помежду им.

– Това – каза той – са абсолютни глупости! Искандер е превъртял! Не си ли съгласен? Никой нормален човек не действа по такъв начин и това трябва да му се каже.

Джеймс се отпусна в един стол.

– Не можеш да отхвърлиш всичко това просто ей така, Джо.

– Мога и ще го направя. Единственият проблем е как, по дяволите, да се свържем с този проклетник Искандер? Не можем да изпратим човек да му занесе писмо, нали? Той, тоест те са някъде там! – С широк жест той посочи към хълмовете. – Някъде там.

– Е, ако става въпрос за комуникациите, те не са чак такъв проблем – рече Джеймс. – Ще изпратим някой с бяло знаме и отговора ни. Той ще го остави под някой камък, ще забие знамето до него и скоро можеш да си сигурен, че някой, не е нужно да знаем кой, ще го вземе. Проблемът не е в това.

– Проблемът! – повтори Джо. – Проклетите проблеми непрекъснато никнат един след друг. Виж какво, Джеймс, Искандер говори за несъответствия. Какви несъответствия? Имаш ли някаква представа? Разполагаш ако не с официална аутопсия, то поне с едно откровено мнение, изказано от висококвалифициран източник – Грейс. Аз не съм готов да го отхвърля с лека ръка. А ако поради някаква причина наистина пренебрегнем заключенията на Грейс, тогава ще бъдем изправени пред още по-голям проблем – кой е убил Земан? И как го е направил. Каква вероятност има да разберем кой е той?

– Ако отхвърлим заключенията на аутопсията, тогава остава фактът, че един важен гражданин, афганистански поданик, е бил убит, докато се е намирал под моя протекция. Искандер е съвършено прав, когато казва, че ако този факт стане широко известен, ще последва кървава баня, която ще преследва всички ни до гроба и отвъд него. Не мога да поема отговорността като човека, който е позволил това да стане. Не – Джеймс се опита да се усмихне, – при създалите се обстоятелства предложението, направено от Искандер, е твърде великодушно. Трябва да има изкупителна жертва.

– Убиец, чиято вина бъде доказана, това ли имаш предвид? – попита Джо.

– Да, разбира се. Точно това.

Джо го погледна ядосан.

– Може би ще ми кажеш кого имаш предвид?

Джеймс замълча за момент.

– Остави тази работа на мен, Джо – каза накрая той.

– Не съм сигурен, че ще мога, стари приятелю – отвърна мрачно Джо. – Според мен ти имаш две възможности: първата, и това вероятно би направил всеки командир, е да изправиш този нещастник Ахмед пред пушките на наказателния взвод. Или пък Абдула, без когото би могъл да минеш по-лесно. Няма да се изненадам, ако желанието на Искандер е тъкмо такова. Не? И аз си мислех, че няма да го направиш. В такъв случай остава втората. Имаш под ръка напълно способен детектив от Скотланд Ярд. Използвай ме! Ти ме държиш в неведение, Джеймс! Дай ми картбланш да започна истинско разследване на цялата каша и да разбера дали е имало убийство и ако е така, кой е отговорен за него. Една седмица ще е повече от достатъчна. Не се хваля, но нали с това си изкарвам прехраната.

– Не, Джо. Никой от вариантите ти не е приемлив и отказвам да обсъждаме повече въпроса. Има и трета възможност и за мен тя е единствена. Моля те, повярвай ми.

– Трета възможност? – запита недоверчиво Джо. – Какво точно имаш предвид, Джеймс?

– Следващия петък по обед ще има изкупителна жертва – каза той, без да го гледа в очите. – Това ще бъда аз.

Двамата мъже се спогледаха. Джо, ядосан и озадачен, се вторачи в Джеймс, който му отвърна със студен, сякаш отнесен поглед.

– Като че ли всички са полудели – каза Джо. – Не мога нито за секунда да приема това, което казваш, и не виждам никаква причина да го правя, за бога! Даваш ли си сметка какво правиш? Ти си готов да се съгласиш с това театрално, дори бих казал истерично предложение на Искандер Хан, макар той да няма абсолютно никакви основания да го прави! – Погледна развълнуван и с обич приятеля си. – Не мога да те разбера, Джеймс! Като че ли не си ти. Освен, разбира се – подхвърли небрежно той, – ако знаеш нещо, което аз не знам… – После продължи: – Това, което трябва да направиш, е следното: отговори на Искандер Хан така, както смяташ, че ще бъде подходящо. Тук е нужен спокоен и хладнокръвен отговор. Той говори за „несъответствия“, нека да ги посочи. Кажи му, че ако не е доволен от това, което е установено, тукашните власти са готови да подновят разследването. Ако искаш, можеш да споменеш и моето име. Приятели сме от години и може би дори не си забелязал, че съм считан от някои хора за доста способен детектив. Земан беше чувал за мен. Искандер също може да е чувал. Сигурен съм, че това е начинът, по който трябва да се действа. Няма да е добре, ако не се обърне внимание на писмото на Искандер, но пък ще бъде ужасна грешка да се приеме предлаганото от него разрешение на проблема! Защо не се опиташ да получиш някаква официална оторизация за случая, Джеймс. Защо не! Тогава аз ще мога да започна официално разследване и между другото бихме могли да намекнем, че като предварително условие за започване на официално полицейско разследване ще очакваме връщането на онзи проклет глупак Ратмор. Когато ни го върнат, ще можем да му потърсим сметка за това, че е бил толкова невнимателен и е допуснал да го отвлекат. Бъди мъж, Джеймс! Караш ме да се чувствам като лейди Макбет! „Липсва ти решителност, дай ми кинжала!“

– Кинжала ли? Какъв кинжал? О, да, разбирам – рече с нещастен вид Джеймс. – Обаче по всяка вероятност няма смисъл да се опитваме да му изпратим нашия отговор. Ако се е прехвърлил обратно през границата, той ще е далеч и няма да можем да установим контакт с него. Според мен той иска да избегне каквито и да било разговори. Поставил е условията си и не иска от нас отговор. Ще седи там недосегаем в планините и ще слезе само за да стане свидетел на екзекуцията. – Той въздъхна. – Не ни е оставил много място за маневриране. Обаче мисля, че първо трябва да си изясним какво е станало с Ратмор. Искандер не е написал това писмо посред нощ, секунди преди да офейкат. Написал го е, а това ме кара да изтръпвам, вчера сутринта, когато се беше затворил в библиотеката в продължение на три часа. Разговарял е с хората си, те са избрали заложника, планирали са действията си и са ги изпълнили без засечка по-късно. Чудя се как, по дяволите, са успели да го отвлекат?

– И тази доброжелателност, която демонстрираха на игрището за крикет, е била само прах в очите – каза с горчивина в гласа Джо. – Цялата словоохотливост, всичките шеги са имали за цел само да ни заблудят. Решили са въпроса с часовоите, като са ги подложили на натиск или просто са ги принудили с всякакви средства, които са имали под ръка. Не знам какви са били те – роднински връзки, услуги, направени преди, обещания за благодарност от страна на емира… И часовоите са си затворили очите, а може дори да са им помогнали да изведат онзи нещастник Ратмор от форта през задната врата. Имаха достатъчно коне. Бяха четири резервни, нали така?

Те се отправиха бързо към стаята на Ратмор в приземния етаж на крилото за гости и я огледаха.

Назад к карточке книги "Дамски кинжал"