Текст книги "Дамски кинжал"
Автор книги: Барбара Клевърли
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 20 страниц)
Барбара Клевърли
Дамски кинжал
В памет на чичо ми, бригаден генерал Харолд Ричард Сандиландс (1876–1961), командвал района на Пешавар в индийската провинция Северозападен граничен район през 1927–1932 година.
Предговор
Завършвайки този роман през август 2001 година, се питах колко ли читатели познават мястото на действието – провинция Северозападен граничен район на индийската империя, или дори нейния съсед Афганистан. Колко ли са чували за пущуните – неговите яростно отстояващи независимостта си жители? За съжаление, след събитията в Ню Йорк и последвалото преследване на заподозрени терористи в Афганистан екраните на нашите телевизори са пълни с реални образи от там – голи жълто-кафяви хълмове, стръмни планински проходи, брадясали лица с ястребов поглед, които крещят предизвикателства, жилести ръце, стиснали автомати „Калашников“. С мрачно предчувствие прочетох отново оценката на Дизраели: „Земята е бедна и неплодородна. Страната е пресечена от стръмни планини, където войската е изложена на абсолютно унищожение. Хората са пословично неверни.“
Страхувам се, че предстоящите събития отново ще докажат тази истина. Александър Велики, монголските императори, сикхите, англичаните и руснаците – всички оставиха свои гробове в тези хълмове. Дали ще се повтори отново? Обаче ми идва наум и един друг цитат. През 1904 година вицекралят на Индия лорд Кързън заявява: „Никой, който е чел дори една страница от индийската история, не може да прогнозира нещо за границата.“
Прогнозира? Не бих посмяла. Но тази история може да подскаже нещо за характера на тази земя и на нейните жители, които според мен са останали непроменени през вековете.
Б. К.
Глава първа
Индия, 1910
Това е нечовешка страна! Никога не е била предназначена за оставането на когото и да било тук – нито да стои прав, нито да седи, нито да върви. Това не е страна, заради която си заслужава да се биеш. Оставете я да се пече през лятото, да замръзва през зимата, оставете я да погребва мъртвите си и дори да не ги погребва – да оставя костите им постепенно да се превърнат в прах под лъчите на палещото слънце. Какво беше казал Дизраели? „Не заслужава добрите кости на един померански гренадир.“ Той е имал предвид Балканите или някоя друга забравена от бога част от Европа, но това би било много по-вярно за тази част на Индия. Проклетата Северозападна граница! Не си струва добрите кости на нито един храбър местен скаут. Нито пък костите на обучен в „Сандхърст“11
Кралска военна академия в Бъркшир, Англия. – Бел.прев.
[Закрыть] английски офицер. Моите кости! Един младши офицер, който – дяволите да го вземат – се намира в тази отвратителна пещ от две седмици.
Назъбените, рушащи се планини, посивели от ужасяваща старост, черни с тънки пластове базалт, бяха празни, стерилни и безполезни. Празни? Не съвсем. Недалеч някой бясно развяваше самотен сигнален флаг. Всички наблюдаващи офицери насочиха биноклите си натам. Някой разчете сигналите. „Нападнати сме. Носим ранени. Имаме трима мъртви. Можете ли да помогнете?“
Полковникът се обърна към своя заместник.
– Изпратете следното съобщение, Нийл: „Имайте готовност да отстъпите към «Цицата». Чакайте сигнала ми. Ще ви прикриваме.“ – Той замълча за момент.
Заместник-командирът размаха с голяма бързина сигналния флаг до него.
– Приеха ли съобщението ни? – попита нетърпеливо полковникът.
– Да, сър, потвърдиха.
– Сега им предай: „Оставете мъртвите.“ – Сигналният флаг отново изплющя до него. – И добави: „Не оставяйте ранени.“
В далечината командващият нападнатия патрул Пади Браунлоу знаеше как да разбира тази заповед: „Вземете ги със себе си, ако можете, а ако не можете, ги застреляйте.“ Всеки английски офицер, попаднал в ръцете на афридите, без съмнение щеше да бъде измъчван до смърт. Това щеше да стане бавно и обикновено продължаваше цели два дни, особено ако към забавлението се присъединяха и жените. Същата участ очакваше и всеки индуски войник, който би имал лошия късмет да попадне в ръцете на врага.
– Потвърждават, сър.
– В такъв случай, Нийл, изпрати им заповед за отстъпление и открий огън за прикритие по хребета… веднага!
Трите еднакви картечници „Люис“ загърмяха с оглушителен трясък. От хребета с вой се разхвърчаха скални отломки. Там едва ли някой би могъл да оцелее.
Малкият храм, наричан иронично от англичаните „Цицата“, се издигаше между групата, оказваща помощ, и отстъпващите мъже. Названието на издутия купол с малкото островърхо кубе отгоре беше твърде сполучливо. Полковникът се надяваше картечниците да са си свършили работата, но не беше напълно сигурен. Там, отсреща, имаше трийсет мъже, които мъкнеха ранени под вражеския обстрел. Без съмнение привършили запасите си от вода и изтощени от тридневните сражения, те трябваше да изминат близо половин миля под не особено надеждното прикритие на неговата бойна група, която им се притече на помощ. Добре че поне успяха да приемат сигнала му и трескавото отстъпление беше започнало. То се извършваше по добре изпитана формула – на скокове. Част от хората лягаха на земята и откриваха прикриващ огън, докато другите минаваха през тях, след което те на свой ред се хвърляха на земята. Тази тактика се изпълняваше при добър ред, даваше по-голяма сигурност и беше изпитвана многократно.
Полковникът се обърна към Нийл:
– Поеми командването тук, Нийл. За всеки случай ще отида с момчетата. – Погледът му се спря на намиращия се наблизо младши офицер. – Хей, Джок, искаш ли да погледнеш афридите по-отблизо? Хайде, тръгвай тогава!
Приведени, хората от притеклия се на помощ отряд се разпръснаха по голите хълмове под прикритието на трите картечници. Нийл ги наблюдаваше едновременно горд и изпълнен с тревога. Ето, в такива случаи се берат плодовете от месеците подготовка. Колко пъти бяха атакували, бяха се отбранявали и отстъпвали по познатите хълмове около форта. Но сега бяха изправени пред суровата реалност.
Двете групи се срещнаха под сянката на „Цицата“. Напукана и рушаща се от стотиците лета под палещото слънце и стотиците сурови зими, от „Цицата“ беше останало малко, като се изключи нейният купол, който напомняше, че някога е била тиха божия обител по тези хълмове. Това някога спокойно, излъчващо ведрина място сега можеше да послужи за не особено надеждно прикритие на притеклата се на помощ бойна група и изпадналия в трудно положение патрул.
След кратки потупвания по гърбовете вместо поздрав и въздишки на облекчение, при срещата на двете групи започна внимателно преброяване на хората.
– Я да видим какво ще покажат цифрите – каза полковникът. – Хайде да разберем кой е тук и кой липсва, преди да тръгнем. Обаче побързайте. Не искам да оставам тук повече, отколкото е необходимо.
Докладваха му.
– Убити са четирима скаути и има петима ранени, които ще могат да вървят, ако решим да тръгнем. Джеки е тежко ранен, но мисля, че ще можем да го вземем с нас. – Последва дълга пауза. – Липсва Хари.
– Някой да знае какво е станало с Хари?
– Последния път, когато го видях, превързваше рамото на Джеки. Би трябвало да се движи зад нас. О, господи! Знам какво му се е случило, бедният! Отрязали са му пътя и е трябвало да заобиколи през сухото дере, а после да се покатери по един скалист склон.
– Някой бил ли е с него? Ти? Ахмад! – Полковникът лесно премина на пущу и продължи: – Видя ли какво стана?
Оказа се, че тримата мъже, които са били с него, бяха успели да се изкатерят по скалата. Единият беше леко ранен, друг имаше рана на лицето от отхвръкнало парче камък. Обаче Хари беше ранен, докато се катерел по скалата, и беше паднал в подножието й. Бяха го ранили в рамото и не можеше да използва едната си ръка. При падането си беше счупил крака на две места.
Хари се беше опитал да продължи, но крайниците не му се подчиняваха. В джоба на панталона си имаше хапче с отрова, но не можеше да бръкне, за да го вземе. Годините, които беше прекарал в служба по границата, очертаваха положението, в което се намираше с пределна яснота. Ако имаше късмет, го деляха само няколко часа от смъртта, но ако нямаше, това щеше да стане след няколко дни. Непосредствен, почтен и добродушен, Хари беше харесван от всички, а хората му направо го обичаха. Войниците от местното пущунско племе, които командваше, бяха също толкова непосредствени като него. Нямаха колебания за това, което трябваше да направят. Метнали пушките си на рамо, те се канеха да се върнат обратно и да го измъкнат, но полковникът погледна още веднъж към терена, по който трябваше да минат. Хари лежеше в края на широкото не повече от четири-пет метра дере, от двете страни на което се издигаха стръмни скали с африди по тях, всеки от които имаше идеална позиция за стрелба, и спасителната група трябваше да премине под дъжд от куршуми. Подобен избор означаваше сигурна смърт.
– Трябва да дам заповед. Остави! – нареди полковникът. – Остави! Приготви се за отстъпление.
Джок изтри зачервеното си лице. Ръцете му трепереха, а зениците на очите му все още бяха разширени от спомена за преживяния ужас при бясното тичане насам.
„Проклета страна! – каза си той наум още веднъж. – На кого му е притрябвало това проклето място? И тези хора? За бога, оставете ги да се избиват помежду си, както винаги са го правили, и то колкото може по-бързо!“
Погледна, примигвайки, към хълмовете. Дали си въобразяваше, или стрелбата на противника започваше да стихва? Беше почти здрач, а тук, на тези хълмове, се мръкваше бързо. Дали са решили, че е достатъчно за днес и са си отишли у дома да пият чай? Вероятно не им се искаше да отвръщат на огъня на картечниците. Беше чувал, че афридите, подобно на всички пущунски племена, са много добри тактици. Със сигурност бяха смели планински бойци. Нямаше по-смели от тях, но бяха предпазливи и знаеха кога да отстъпват. Имаха способността да изчезват из хълмовете така внезапно, както се появяваха. Тяхната стратегия беше да пестят куршумите и хората си за следващата битка. Ослуша се обнадежден. Да, сигурно това са направили. Измъкнали са се, докато светлината още позволяваше да се върви бързо. Той би направил същото.
Мъжете се бяха смълчали, подчинявайки се на заповедта на полковника да се приготвят за изтегляне до първоначалната позиция, отдалечена на половин миля, откъдето биха могли да изминат петте мили до базата си във форт Хамилтън под прикритието на тъмнината. Ранените бяха превързани и хората, които щяха да носят носилката, се събраха.
Тишината се разкъса от слаб писък, идващ на пресекулки. Скован от страх, Джок каза:
– За бога, какво беше това? – Неговите колеги офицери не го погледнаха в очите. – Какво, по дяволите, беше това? – попита отново той.
– Това е Хари – каза накрая един от тях.
Писъкът се повтори няколко пъти. Острият тон рязко премина в гъргорене. Смълчаната рота методично вършеше работата си, а хората хвърляха от време на време безизразни погледи към командира. Обаче за Джок вцепеняващият ужас и чувството за безпомощност бяха заменени от силен гняв. Беше се запознал с Хари съвсем наскоро, но той се отнесе към него любезно още при пристигането му във форта, където беше прикрепен към скаутите. Държеше се гостоприемно, окуражаваше го и се шегуваше, а сега агонизираше в ужасни предсмъртни мъки. Младшият офицер беше шотландец и освен това беше жител на високите плата. Научен да ловува от малък, слушал много разкази за доблестта на предците си, той се смяташе за не по-малко способен от останалите. Отчаяният вик в тъмнината се чу пак, вече придружен от смях, приглушен от разстоянието, но циничен и подигравателен.
Това беше прекалено за Джок. Той се огледа, за да прецени как върви подготовката наоколо, след което започна бавно да отстъпва назад, докато се скри в тъмнината. Подтикван от гняв и омраза, навлезе в хълмовете, припомняйки си местността, която беше огледал внимателно през деня. Отбелязваше си случайно запомнени ориентири, възползваше се от естествените прикрития на пресечения терен, прилагаше уменията, на които се беше научил още в детството си по хълмовете на Тросач. Напредваше толкова бързо, колкото му позволяваше предпазливостта, към зловещото дере, на дъното на което Хари агонизираше. Сега писъците станаха толкова ясни, че бяха направо непоносими. Чуваше се дори как плаче.
Никой не беше стрелял по него от зъберите отгоре. Дали всички бяха слезли долу, за да се наслаждават на мъченията? Приклякайки зад един голям камък, той провери пистолета си и опипа дръжката на кинжала, който носеше пъхнат в чорапа си и с който до този момент само се беше перчил, подготвяйки се за атака. В гърдите му закипя заслепяващата бойна ярост на неговите прадеди пикти22
Жители на Северна и Източна Шотландия по време на римското владичество. – Бел.прев.
[Закрыть] и ръцете му, които по време на надбягването под обстрел до „Цицата“ неудържимо трепереха, сега не трепваха. Подобно на сянка, пълзяща сред сенките на дерето, той се прокрадна напред, докато пред него се откри гледката в подножието на скалата.
Две високи фигури с тюрбани на главите се бяха навели над тялото, което лежеше между тях на земята. В ръцете им блеснаха ножове и Хари простена. Смеейки се, един от тях отиде до трънлив храст наблизо и отчупи една клонка. Стомахът на Джок се сви. Разбра какво правеха. Не го беше вярвал, мислейки си, че това е стара войнишка история, имаща за цел да плаши новобранците. Смъртта от хиляда порезни рани, предизвиквана със специална пущунска изтънченост. Във всяка рана вкарваха трева и тръни. Огледа се бързо наоколо. Бяха само двама. Защо само толкова? Защо двама бяха останали назад при общото отстъпление? Доброволци ли бяха? Експерти? Нощна смяна, оставена със заповед да удължи предсмъртните мъки на човека до сутринта, докато всички се съберат, за да им се насладят?
Изчака, докато вниманието им беше погълнато от поставянето на тръните, придружено от писъците на жертвата, и избра за атака момента, в който бяха най-съсредоточени върху заниманието си. Не чуха как той скочи леко долу. Кинжалът се заби в сърцето на единия отзад между ребрата, а вторият погледна нагоре, чувайки изненадан как един червенокос дявол с бяло лице изрича гневно думи, които не разбираше.
– Няма пощада за теб! – изсъска шотландецът и заби кинжала във врата на пущуна. С прерязано гърло, от което бликна кръв, вторият се строполи до другаря си.
– Хари! Хари! С тях е свършено! Това съм аз, Джок.
Той се взря отчаян в голото осакатено тяло. Закъснял ли беше? Не. Очите се отвориха. Беше сигурен, че го позна. Хари се опита да проговори, но от устата му се чу само някакво гъргорене и се задави от рукналата кръв. На оскъдната светлина тя изглеждаше черна, когато започна да се стича по брадичката му. Бяха му откъснали езика и имаше само един начин да каже нещо на ужасения млад човек, надвесил се над него. Той кимна, опита се да се усмихне с очи, а после Джок безпогрешно разбра какво искаше да му каже. Погледът се плъзна надолу към пистолета му и се закова там.
– Да, да, разбирам. Остави тази работа на мен. Виж какво, ако успея да се върна, ще кажа точно каквото трябва на тези, които трябва да го чуят. Няма нужда да безпокоим, когото и да било. – Той погледна осакатеното, измъчено тяло и добави: – Мога да си представя какво ще искаш да им кажа.
Измъчените от болката очи отново се взряха в лицето на Джок и примигнаха с облекчение. Джок откъсна кръста, който висеше на кожена каишка от врата му, сложи го в дланта на Хари и притисна пръстите върху него.
– Почивай в мир, приятелю – рече Джок, опирайки броунинга си в главата на Хари.
Имаше още едно нещо, което гневът го накара да направи, преди да напусне мястото. Повдигна нагоре опърпаната, мръсна риза на втория мъж, когото беше убил, взе ножа му и с няколко бързи среза изписа някакви букви върху мъртвата плът.
С безкрайна предпазливост и ловкост Джок се запромъква обратно през дерето. Беше изминал трийсетина метра, когато изострените му сетива доловиха предупреждение – отблясък на метал от последните слънчеви лъчи високо над главата му го накара да се хвърли встрани. В момента, когато го стори, трясъкът на изгърмял мускет проехтя в дерето и близо до него се посипаха сачми. Джезаил? Това старовремски джезаил ли беше? Кой, по дяволите, би могъл да стреля с такова нещо? Всички африди бяха въоръжени, бог знае как, с пушки със затвор, каквито имаха и неговите скаути. Бяха му казвали, че в тези планински проходи безброй английски мъже, жени и деца, бягащи от афганците, са били убивани или осакатявани точно с такива пушки. Обаче това е било преди седемдесет години.
С настъпването на мрака и тишината последните остатъци смелост бързо го напуснаха и на тяхно място дойде ужасът на преследвания. Побягна, като лъкатушеше и тичаше като подплашен заек, подтикван от няколкото рани по ръцете и раменете, причинени от рикоширали сачми.
При „Цицата“ всичко беше готово за отстъплението към форт Хамилтън.
– Къде е новото момче? Джок ли се казваше? Някой да го е виждал? Казвано ли му е, че сега не е време да ходи да пикае! Не ми се иска да чуя, че някой му е гръмнал онази работа! Той е какво? Кога? По дяволите! Защо никой не ми…?
– Сър! Сър! Вижте! Ето там, това е Джок. Връща се! Бяга с всичка сила!
Глава втора
Април 1922
Лайли Кобленц беше в лошо настроение. Тя беше в такова от около месец. Почти не си спомняше вълнението, с което беше тръгнала на така дългоочакваното пътуване до Индия. Можеше само да сравнява големите си очаквания със скучната действителност. Ето че се намираше там, където толкова силно беше искала да бъде. Индия. Симла и зашеметяващото великолепие на вицекралския пролетен бал. Но всъщност със същия успех би могла да не напуска Чикаго! Като се изключи акцентът (от време на време той продължаваше да й звучи твърде превзето), би могла да бъде на всеки друг голям прием у дома на улица „Езерен бряг“. Мъжете бяха същите, дрехите същите, имаха същите намазани с брилянтин коси, същите малки мустачки. Дори в храната нямаше кой знае каква разлика, а в питиетата абсолютно никаква. Е, поне за това можеше да бъде благодарна! Тя отпи с удоволствие още една глътка от добре изстуденото шампанско „Круг“, реколта 1915, и огледа намръщено залата.
Къде бяха мъжете с тюрбани на главите и жените с воали, както и екзотичните, непознати инструменти, които издаваха необикновени звуци, скрити зад завесите? Заслуша се с презрение в изпълнението на изискания струнен оркестър, който свиреше още един фокстрот, и погледна неодобрително към белите вратовръзки и белите жилетки, дългите бели ръкавици и перлените огърлици. Хората й казваха, че когато пристигне в Симла, ще бъде по-различно. – Там е действието! – И къде я беше отвело това продължително и трудно пътуване? Смени адреса, но всичко друго си остана почти непроменено. Очакваше куполи и минарета, загадъчност и романтика, но резиденцията на вицекраля, построена през 80-те години на миналия век, не беше нещо повече от едно закъсняло, предпазливо и твърде скучно архитектурно изпълнение в стил кралица Елизабет, каквото можеше да види на много места у дома.
Едуард Далримпъл-Уебстър извади крадешком часовника от жилетката си. Десет часът. Оставаха най-малко още два часа. Още два часа разговори с това намусено момиче. Още два часа, в които отчаяно ще се опитва да измъкне от нея някакъв отговор.
– Върти се около нея, приятелю! – му беше казал Ник Карстеърс. – Виж какво можеш да направиш! Подмами я да излезете навън в градината. Аз ще угася светлините и ще пусна славеите! Останалото зависи от теб.
– Красиво момиче – беше казал друг. – Червива е с пари! Казват, че е една от трите най-богати наследници в света.
Е, със сигурност е богата. По това няма спор, но красива? Руса, леко приближаваща се до светлокестенява коса. Гъста и лъскава, но отрязана късо по модата. Очите й: големи и искрящи, но вместо човек да открие в тях невинното англосаксонско синьо, вижда неопределено зелено, което в един момент може да съперничи на цвета на водата в Ламанша при лошо време, а в следващия да го прониже като парче зелено стъкло. Умни очи, които явно могат да изразяват всичко с изключение на истинска скромност.
Беше направил всичко, което е по силите му. Прокара пръст от вътрешната страна на яката си, която се нагърчваше от потенето. Имаше резервна яка, дори две, но не беше съвсем сигурен дали си струва да я смени. Отчаяно направи нов опит. Какви други теми за разговор му бяха останали? Поло? Времето? Горещината? Дрехите? Странните местни жители? Гледката наоколо? Поло? Усети, че е изчерпал всички възможни теми.
– От тук накъде? – попита той с очарователна усмивка и с изражение, което показваше жив интерес. Как пък не, кого го е грижа накъде ще се отправи проклетото момиче, ако това нямаше нищо общо с него? Не последва отговор. Опита отново. – От тук накъде?
Тя го изгледа със студените си очи.
– Какво казахте?
Как му се искаше да не повтаря това „какво казахте?“ при всеки негов нов опит да поведе разговор.
– Къде? – рече той. – Накъде ще се отправите от тук?
Тя му хвърли унищожителен поглед.
– През последните десет минути плановете ми не са се променили, а точно преди десет минути вече ви казах – Пешавар.
Далримпъл-Уебстър улови погледа на Ник Карстеърс, който точно в този момент минаваше покрай тях.
– Госпожица Кобленц заминава за Пешавар! – рече той и за негово облекчение и благодарност Ник Карстеърс седна при тях.
– Ще пътувате за Пешавар, така ли? – каза разсеяно той. – Не мога да проумея защо. Ужасно място! Бил съм там само веднъж в живота си… никога няма да пожелая да отида отново. Отвратително и много опасно място, ако питате мен! Защо не останете тук? Сезонът току-що започва. Ще се случват много неща. Утре в Анандейл ще има конни състезания, на следващия ден комична джимкхана, доста добра малка оперета, която момчетата са успели да композират в театър „Гейъти“. Останете тук, госпожице Кобленц, тук е действието.
„Действието“ – отново тази дума! Тя отпи още една глътка от шампанското и го погледна намръщено.
Ник продължаваше да изрежда:
– Във вторник ще има голямо търсене на съкровище, а в четвъртък уланите от Мисор ще имат музикална надпревара. Не, няма да видите нищо подобно в Пешавар! Там едва ли ще ви позволят да излезете навън, а ако го сторят, няма какво да видите. Помнете ми думата.
Началникът на полицията Чарли Картър я поглеждаше скришом от време на време. Той трябваше да се грижи за сигурността й, докато тя беше в Симла. Трудна задача, но сега, благодарение на бога, тя заминаваше за границата и той вече нямаше да отговаря за нея. Щеше да я поеме неговият колега в Пешавар и Чарли му пожела късмет. Ако бяха послушали съвета му (а те не го направиха), нямаше да позволят на едно момиче, което струваше толкова много пари, да се излага на опасностите, които криеше животът по границата. Всъщност той се беше изказал в този смисъл, но зад очарователния й външен вид, зад това младо красиво лице откри желязна воля.
– Искам да видя истинската Индия! – беше казала тя. А за нея истинската Индия очевидно не беше Симла.
Беше видяла слонове, раджи, обсипани със скъпоценни камъни, които много държаха да се запознаят с нея. Беше видяла индийската армия в цялото й великолепие, както и вицекралския и други балове, организирани за нейно забавление, но това не беше Индия, която беше очаквала да види. Къде бяха изстрелите в нощта? Къде бяха кръвожадните хора от племената, които се спускат от хълмовете? Гарнизоните, укрепили се в самотни фортове? Стройните, обгорели от слънцето безмилостни мъже и техните предани местни последователи? Беше разбрала, че подобни неща има в изобилие в Пешавар и затова беше решила да отиде там.
Беше толкова твърдо решена да го направи, че тази решителност бе стигнала до ушите на сър Джордж Джардайн.
– Имам заповеди – беше казал сър Джордж на Чарли. – От най-високо място. – Казвайки това, той повдигна рунтавите си побелели вежди, за да придобие по-загадъчен вид. – Това проклето момиче, съжалявам, че ти го казвам, е нещо много повече от едно хубаво личице. Разбира се, тази работа няма нищо общо с мен, но всичко се пази в най-голяма тайна. Свързано е най-вече с моторизирането на индийската армия. Изглежда, че корпорацията „Кобленц“ разполага със съвършено нови транспортни средства, които се намират в депа из целите Съединени щати и изобщо не се използват. Изглежда, че кралският военноморски флот разполага с половин дузина съвършено нови разрушители и сега, когато разоръжаването е толкова актуална тема, не вижда как би могъл да ги използва. В момента се водят преговори за голяма сделка на разменни начала и ако щеш вярвай, се счита, че малката госпожичка Кобленц е от важно значение за нея. Татко Кобленц пристигнал лично в Делхи да води преговорите и дъщеря му решила да го придружава. Някой й казал, че е модно да се посетят Хълмовете, когато в столицата започне да става горещо, и баща й се съгласил тя да дойде тук, в Симла, и да ни ощастливи с присъствието си. Официално за нея има грижата лейди Холанд и на нас се падна задачата да направим така, че да остане доволна. Чудесно положение, няма що, след като бъдещето на Британската империя зависи от ваканционните планове на една разглезена малка глупачка. Но времената се менят. Когато бях млад, „дипломацията на канонерките“ означаваше нещо съвсем различно! Но тук ще трябва да има нещо, след като вицекралят и министър-председателят… – Той многозначително не довърши изречението, а после продължи: – Някой ще трябва да съпровожда това момиче из провинция Северозападен граничен район, но по-важното ще е да я върне жива и здрава!
– За бога, сър – рече разтревожен Чарли, – гледайте накъдето искате, но не и към мен!
– Не?
– Не! Категорично не! – рече Чарли. – Вие кого имате предвид? О? Как можах да забравя! Той би бил най-подходящ, но предполагам, че вече е на път да си тръгне за дома, не е ли така?
Потаен както винаги, сър Джордж се забави малко с отговора.
– На път за дома? Нищо подобно и ти го знаеш, Чарли! Той все още има един месец отпуск и ще добавя, че напълно си го е заслужил. Всъщност едва ли бихме могли да мислим за по-подходяща възможност, като се има предвид къде е избрал да прекара последните две седмици от отпуската си.
– Защо? Къде?
– Може и да не повярваш, а и наистина е необичайно как нещата сами си идват на мястото, но той фактически сега е в Пешавар. А защо ли? Защото един негов приятел от войната, който е прикрепен към скаутите, командва форта в Гор Катри!
Чарли Картър се ядоса, и то не за пръв път, как съдбата дава добри карти в ръцете на интригант като сър Джордж. Веднъж дори го беше казал пред жена си. Мег го беше погледнала съчувствено и беше отговорила, че според нея, ако сър Джордж изобщо би бил толкова глупав, че да играе карти със съдбата, със сигурност щеше да ги е подправил предварително.
Като не желаеше все още да се предаде, Чарли каза:
– Е, той може по някаква случайност да се намира в Пешавар, но това не е основание да се предполага, че ще се съгласи да се заеме с тази работа… Искам да кажа, бог да му е на помощ на този нещастник! Та той се опитва да се прибере у дома от близо шест месеца. Няма да се остави отново да го замесиш в нещо друго! Всъщност, като си помисли човек, защо би трябвало да го стори? – Но още докато го казваше, съжали и се извини: – Съжалявам, Джо! Направих всичко, което е по силите ми, но знаеш какъв е сър Джордж.
Без да знае за плановете, които се правеха за нейното бъдеще сега, когато балът беше към края си, Лайли Кобленц стоеше сред купчините празни чаши, подноси и захвърлени цветя от бутониери. До нея застана един адютант.
– Сър Джордж би бил щастлив, ако благоволите да танцувате с него следващия път – рече той почтително.
Лайли моментално излезе от обхваналата я апатия.
– Кажете на сър Джордж – каза любезно тя, – че за мен също би било голямо удоволствие!
Не обърна внимание на въздишката на облекчение, с която Едуард Далримпъл-Уебстър посрещна нейните думи. Не обърна внимание и на Ник Карстеърс, който каза:
– Донеси ми едно бренди, Неди. Бог ми е свидетел, че си го заслужих!
С любезна усмивка тя позволи на адютанта да я съпроводи до масата на сър Джордж.
Той от своя страна наблюдаваше как младата жена си проправя път към него през дансинга. Може и да беше проклета малка досадница, но положително имаше стил. Сър Джордж сравни самоувереното й поведение и елегантна походка с тези на другите присъстващи жени – повечето съпруги на офицери или на чиновници. На фона на нея, облечена с прилепналата по тялото й кремава копринена рокля, чиято простота се разнообразяваше само от гердан от черни перли (говореше се, че е подарък от влюбен в нея големец), другите жени с рокли от розов сатен, бледолилав тюл и малиновочервен шифон приличат на кутии с бонбони, помисли си той. „Стройна, грациозна… – Продължи да я оглежда и добави: – Добро парче!“
– Ах! – възкликна възторжено той и стана да я посрещне. – Знаете ли, вие сте най-неуловимата млада жена тук. Цялата вечер се опитвам да привлека вниманието ви, да си пробия път през тълпата от ухажори. Когато човек стигне моята възраст, не очаква преференциално отношение.
– Сър Джордж – рече твърдо тя, – не ме будалкайте! Цялата вечер се опитвах да уловя погледа ви, така че, изглежда, най-после и двамата постигнахме съкровеното си желание!
Джордж беше забелязал, че езикът на момичето варира между две крайности – от този на героиня на Едит Уортън33
Американска писателка (1862–1937). – Бел.прев.
[Закрыть] и на ратай от романите на Зейн Грей44
Американски писател (1872–1939). – Бел.прев.
[Закрыть]. Изглежда, че тази вечер героинята на Уортън беше предпочетена и той беше благодарен за това.
Оркестърът премина плавно от фокстрот към валс от „Веселата вдовица“.
– Тъкмо за мен – рече доволен сър Джордж и ловко постави изненадващо силната си ръка на рамото й. – Не мога да ви опиша в какви неприятности ме вкара вашата щура идея! Не можете да си представите как на няколко пъти бях съвсем близо да кажа: „И дума да не става“, защото всички непрекъснато повтаряха точно това. Но да не се впускам в повече подробности. Утре заминавате за Пешавар. С влак. Ще изкарате там една седмица и ще се върнете обратно. Няма да ви казвам, че ще се радвам да ви видя отново, но със сигурност ще въздъхна с облекчение, когато ви видя.
Доволна, но не и изненадана, че се беше наложила, Лайли го дари със закачливо поклащане на глава и с многозначителен поглед.
– Боже господи! Направо ми се замая главата от вашето сладкодумие, сър Джордж.
Те излязоха с достойнство на дансинга и сър Джордж я поведе във вихъра на танца.
– Ще има две роти скаути, чиято роля ще бъде единствено да ви пазят! Освен това уредих да бъдете под преките грижи и контрола на един полицай. Лондонски полицай.
