Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Същата вечер, преди да се е стъмнило, Никълъс отведе Роян обратно в манастира.

– Време е да направим посещение с разузнавателен характер – обясни той целта на разходката, докато двамата стояха пред самия вход на скалната църква и се готвеха да се присъединят към множеството богомолци вътре.

– Ако се вярва на Тамре, послушниците изчакват на смяна пред вратата да застанат свещениците, за които се знае със сигурност, че ще заспят – говореше тихичко Роян, щом се озоваха пред входа за средното помещение и се опитаха да видят нещо оттатък вратите.

– На нас, уви, не ни е съдено да притежаваме подобни познания – отбеляза лаконично Никълъс.

Докато гледаха, през вратите на няколко пъти влязоха и излязоха хора, облечени като духовници.

– Като че ли не съществува строго определена процедура – споделяше наблюденията си Никълъс. – Нито повтарят парола, нито извършват особен ритуал, преди да влязат.

– От друга страна се поздравяват по име с пазачите, което означава, че всички се познават. Общността е малка, сигурно са близки помежду си.

– Пък и не виждам как бих могъл да се преоблека като етиопски монах – съгласи се Никълъс. – Чудя се какво ли правят с неканените гости в светилището?

– Сигурно ги хвърлят от терасата долу на крокодилите… – подхвърли уж небрежно Роян. – Както и да е, ако ще влизаш вътре, и аз идвам с теб.

Сега не му беше времето да спорят, затова Никълъс съсредоточи вниманието си върху входа към кидиста, за да запомни какво се вижда от външното помещение. Изглежда, средната зала беше доста по-малка; другото, в което можеше да е сигурен, бе, че и там има стенописи, частица от които се виждаше отвън. На отсрещната стена имаше друга врата. Ако се вярваше на описанието на Тамре, тя трябваше да води към вътрешното светилище – макдаса. Входът беше запречен с тежка дървена врата, скована като решетка от тъмни греди. Сглобките им се закрепваха допълнително с ковани на ръка железни скоби.

От двете страни на вратата, от тавана до пода се спускаха дълги бродирани гоблени, които представяха сцени от живота на Свети Фруменций. На единия светецът държеше проповед пред коленичилия народ; в едната си ръка държеше Библия, с другата раздаваше благословия. На другия гоблен светецът покръстваше някакъв император. Владетелят носеше висока златна корона, подобна на тази на Яли Хора, около главата на светеца сияеше ореол. Лицето му беше бяло, това на императора – черно.

„Дали отговаря на политическата реалност?“, замисли се с известна ирония Никълъс.

– Кое ти се струва толкова забавно? – прекъсна го Роян. – Да не би вече да си измислил начин да влезем?

– Не, мислех си какво ли ни чака за вечеря. Да вървим!

На вечерята Борис изглеждаше в прекрасно здраве, все едно нищо сериозно не му се беше случило предната нощ. Дори се оказа, че през деня е нарамил пушката и е гръмнал няколко зелени гълъба. Тесай вече ги беше накиснала в саламура и сега ги печеше на жар.

– Кажи ми, англичанино, как мина ловът днес? Нападна ли ви смъртоносният ивичест дик-дик? Ха… – и прихна да се смее.

– Твоите търсачи дали не са попаднали на нещо интересно – направи се на недочул Никълъс.

– Да! Да! Открили са и куду, и храстна антилопа, и бивол. Сблъскали са се и с дик-дик, но без райета. Съжалявам, без райета.

Роян се наведе напред и понечи да каже нещо, но Никълъс поклати глава и я спря. Тя си затвори послушно устата и заби поглед в чинията, където я чакаше апетитната мръвка.

– Утре не ни трябва компания – рече й спокойно Никълъс на арабски. – Ако той разбере, че животното съществува, ще настоява да ни придружи.

– Майка ти не те ли е учила на обноски, англичанино? Не е прилично да се говори на език, който околните не разбират. По-добре си налей водка.

– Подарявам ти своя дял от шишето – щедро му предложи Никълъс. – Никога не съм твърдял, че мога да се съревновавам с теб.

През останалата част от вечерята Тесай упорито отговаряше с по една-две думи на всички въпроси, които Роян от любезност й отправяше. Изражението й издаваше тежко душевно крушение. Нито веднъж не погледна към мъжа си дори когато той надвикваше всички и се опитваше да привлече внимание с простащината си. Щом свършиха с яденето, другите се оттеглиха, а Борис остана край огъня. Руснакът си беше осигурил компанията на нова бутилка водка на масата пред себе си.

– Като го гледам как лочи, нищо чудно пак да го спасявам – подхвърли Никълъс, докато се прибираха по колибите си.

– Тесай е прекарала целия ден с него в лагера. Пак са се карали. Твърди, че щом се приберат обратно в Адис Абеба, със сигурност щяла да го напусне. Не можела повече да търпи подобно отношение.

– Това, което най-много ме учудва, е, че изобщо се е захванала с животно като Борис. Тя е привлекателна жена. Сигурно е имала избор.

– Някои жени изпитват привличане именно към животни – вдигна рамене Роян. – Предполагам, че им харесва да се усещат в опасност. Тъй или иначе, Тесай попита дали не може да дойде утре с нас. Не й се щяло да прекарва още един цял ден насаме с мъжа си. Мисля, че през последните дни опасността е надхвърлила критичната си точка и тя наистина се страхува. Според нея за пръв път се хвърлял да пие толкова много.

– Тогава й кажи да ни придружи – примири се със съдбата Никълъс. – Колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде. Може би ще успеем само с численото си превъзходство да сплашим дик-дик до смърт. Хем няма да хабя патрони.

Още беше тъмно, когато на другата сутрин тримата напуснаха лагера. От Борис нямаше ни следа и когато Никълъс се заинтересува как се чувства водачът му, Тесай непринудено отговори:

– След като си легнахте, той остана цяла нощ при огъня, за да доизпие бутилката. Едва ли ще си покаже носа преди обяд. Няма да му липсвам.

Никълъс отново метна пушка на рамо и поведе жените през скали и гори с надеждата да не сбърка пътя, който Тамре му показа предния ден. Докато вървяха, двете жени не престанаха да си говорят. Роян обясняваше разпалено на приятелката си как двамата с Никълъс били видели с очите си ивичест дик-дик и какво щяло да се случи.

Слънцето беше високо в небето, когато ловците се появиха повторно на брега на реката. Седнаха на разчистеното място под дървото и зачакаха дик-дик да се появи отново.

– И как ще прибереш трупа на бедното животно, ако успееш да го гръмнеш? – заинтересува се Роян.

– Имам грижата – успокои я Никълъс. – Говорих с главния помощник. Ако чуе изстрели, ще ми донесе въжета, с които да се прехвърля на другия бряг.

– На мен не би ми се щяло да си пробвам късмета там долу – погледна наплашено към вира Тесай.

– Освен на всякакви глупости, в армията те учат и на полезни неща – похвали се Никълъс и блажено се облегна на дървото, без да изпуска нито за миг спусъка на оръжието си.

Жените се излегнаха близо до него и продължиха тихо да разговарят. Едва ли гласовете им се чуваха до отсрещния бряг на пролома, затова и Никълъс не се опитваше да им пречи.

Надяваше се, че ако си има работа край реката, дик-дик ще се покаже рано. Но не позна. Дойде обяд, а от животното нямаше и следа. Долината започна да се топи под палещите лъчи на слънцето. Далечният планински хоризонт, потънал в синкава омара, приличаше на натрошено синьо стъкло, а по скалистите зъбери танцуваха миражи, подобни на сребърните капчици вода, които трептяха по клоните и листата на храстите.

Жените отдавна се бяха уморили да говорят и дремеха на слънце. Цялата природа беше потънала в мълчание, сякаш и животните можеха да слънчасват. Само по едно време към небето литна див гълъб, който шумно се жалваше пред света:

– Жена ми е мъртва, децата ми са мъртви. Ох, горко ми! Ох, горко ми!

Никълъс също се улавяше, че го обзема дрямка. Главата му клюмваше на една страна, той изведнъж се сепваше, но след минута-две клепачите му се затваряха отново от само себе си. Намираше се на самата граница на съня, когато зад гърба му, някъде в гъсталака се дочу познато шумолене.

Шумът беше тих, почти недоловим, но не и за неговото ухо. Приличаше на нежно изщракване, което обаче изопна докрай нервите му и го накара да подскочи на мястото си, забравяйки напълно за съня. Пулсът му се ускори до неузнаваемост, в гърлото му заседна топка от страх. Някъде в шубрака невидим гост бе свалил предпазителя на автоматичното си оръжие. Сега му оставаше само да натисне спусъка, за да стреля.

С добре усвоен рефлекс Никълъс вдигна пушката от скута си и за стотни от секундата се претърколи на два пъти по земята, опитвайки се да прикрие с тяло двете легнали жени. В следващия момент прикладът на карабината беше опрял о рамото му, а дулото сочеше към мястото, откъдето се бе дочуло изщракването.

– Долу! – подшушна Никълъс на спътничките си. – Дръжте главите си ниско!

Пръстът му не слизаше от спусъка и макар че една ловна карабина трудно можеше да се мери с „Калашников“, беше решен, ако трябва, да отвърне на огъня. Погледът му веднага напипа целта и цевта се извъртя право към нея.

На двадесет крачки навътре в гората стоеше приклекнал непознат мъж, насочил бойното си оръжие към лицето на Никълъс. Беше черен и носеше изтъркано и прокъсано на места камуфлажно облекло, допълнено с безформена шапка от същия плат. На колана си носеше окачени мачете, няколко ръчни гранати, манерка с вода и всякакви други атрибути на партизанин шумкар.

„На ти теб, шуфта! – помисли си Никълъс. – Истински професионалист. По-добре внимавай с него.“

В същото време си каза, че ако негърът е искал да го застреля, отдавна да го е сторил.

Насочи мерника на карабината си на два-три сантиметра над дулото на автомата, откъдето го наблюдаваше свирепото дясно око на нападателя. Човекът добре осъзна, че сам е застанал на мушка и даде някаква кратка заповед на арабски.

– Салим, покрий жените! Ако мръдне, стреляй!

Никълъс чу нечие движение от едната си страна и мълниеносно извърна глава да види какво става. Периферното му зрение улови силуета на втори шуфта.

Вторият партизанин скоро се показа в цял ръст. Беше облечен по същия начин, но въоръжението му се състоеше от съветска лека картечница, която носеше под ръка. Лентата с патроните бе срязана наполовина, за да се пречка по-малко при бой в гората, затова пък около врата си човекът носеше овесени още няколко. Той пристъпи предпазливо напред, насочвайки оръжието си към двете жени. Никълъс знаеше, че с едно натискане на спусъка онзи щеше да ги превърне на кайма.

Сред шубрака се разнесе шумът от други стъпки, които започваха да го обграждат. Никълъс започна да си дава сметка, че партизаните надали са само двама. Имаше работа с цяла дружина. Можеше и да гръмне единия, но на Роян и Тесай им се пишеше лошо. А и неговият ред щеше да дойде скоро след това.

Бавно и с желание да го видят отдалеч той свали дулото на карабината си и го насочи право към земята. След това остави оръжието и вдигна високо ръце.

– Вдигнете и вие ръце – подкани жените до себе си. – Ще правите каквото ви кажат.

Водачът на партизаните видя, че хората срещу него се предават, затова се изправи в цял ръст и даде ново нареждане, пак на арабски.

– Вземи пушката и чантата.

– Ние сме британски поданици – представи се набързо Никълъс. Пролича си, че арабският му учудва партизанина. – Ние сме обикновени туристи. Не сме военни, нямаме нищо общо с правителството.

– Тихо. Затваряй си устата! – сряза го другият и даде знак на останалите да се покажат.

Никълъс ги преброи: общо петима. Нищо чудно да имаше и други, останали назад. Докато наближаваха пленниците, доказаха, че си разбират от занаята. Подреждаха се така, че никой да не застане по погрешка в полето на чуждия автомат, и в същото време не оставяха никакъв шанс на тримата да избягат. Щом стигнаха до тях, набързо ги претърсиха за още оръжие, сетне ги наобиколиха и ги изтикаха на пътеката.

– Къде ни водите? – попита Никълъс.

– Без въпроси! – ръгна го негърът с дулото на автомата в гърба и едва не го събори на земята.

– Спокойно, деца – обърна се Никълъс на английски към спътничките си. – Нищо лошо не сме сторили.

Накараха ги да вървят цял следобед в изтощителната жега. Никълъс се ориентираше по положението на слънцето и по ръба на дефилето, ако се появеше някъде над дърветата. Единственото, което можеше да знае, е, че вървят на запад и че следват течението по посока на суданската граница. Наближаваше надвечер, сиреч бяха изминали петнадесетина километра, когато встрани от пътя се отвори долина. Склоновете й се криеха в гъста зеленина и тримата пленници бяха отведени насред някаква поляна в гората.

В действителност вече бяха влезли в партизанския лагер, но не го знаеха. Жилищата бяха хитро замаскирани и всъщност представляваха няколко заслона за дъжд и склад за оръжие. Постовите също бяха разположени така, че да не се получат неприятни изненади, а в картечните гнезда хората стояха нащрек.

Пленниците бяха отведени до един от заслоните в центъра на лагера, където трима души бяха клекнали около ниска походна масичка с разпъната карта на нея. Личеше си, че и тримата са офицери, още по-добре – кой е командирът. Водачът на отряда, заловил чужденците, се насочи към него, отдаде му почтително чест и започна да обяснява разпалено какви хора е арестувал.

Партизанският командир се изправи и излезе на слънце. Беше среден на ръст, но заради властния си характер внушаваше впечатлението, че е висок. Имаше широки рамене, набита фигура и наченки на корем, подаващи се над колана. Носеше къса, гъста брада и по нея тук-там се забелязваха сиви косъмчета. Чертите му бяха изтънчени и красиви. Кожата му имаше цвят на кехлибар или може би на мед. В черните му очи се четеше интелигентност, погледът му нито за миг не се спираше на едно място.

– Хората ми казват, че говорите арабски – обърна се той към Никълъс.

– По-добре от теб, Мек Нимур – отвърна му англичанинът. – Не знаех, че си станал водач на разбойници, които се занимават с отвличане на невинни люде. Така или иначе, винаги съм бил сигурен, че няма да влезеш в рая, стар рецидивисте.

Мек Нимур го зяпна учудено и след известно време по лицето му огря усмивка.

– Никълъс! Не те познах. Остарял си. Я виж колко е посивяла косата ти!

След което разтвори широко ръце и сграбчи приятеля си в мечешка прегръдка.

– Никълъс! Никълъс! – целуна го той по двете бузи и едва тогава се отдръпна на ръка разстояние, колкото да удостои с внимание двете смаяни жени.

– Този ми е спасявал живота – обясни Мек Нимур.

– Караш ме да се червя, Мек.

Но Мек само още веднъж го целуна.

– Спасявал е живота ми на два пъти.

– Само веднъж – възрази му Никълъс. – Вторият път беше грешка. Трябваше да ги оставя да те застрелят.

Мек се засмя доволно.

– Колко отдавна беше, а, Никълъс?

– Толкова отдавна, че не мога и да се сетя.

– Поне петнадесет години. Още ли служиш в британската армия? Какъв чин носиш? Сигурно си генерал!

– Да, но от запаса – поклати глава Никълъс. – Отдавна съм захвърлил униформата.

Като продължаваше да прегръща Никълъс, Мек Нимур загледа и жените с интерес.

– Каквото знам като войник, повечето съм го научил от Никълъс – продължаваше да хвали той стария си другар, а погледът му се спираше ту на Роян, ту на Тесай, В един миг обаче етиопката му проговори нещо и той се обърна лично към нея.

– Теб те познавам. Виждал съм те в Адис, преди години. Тогава беше младо момиче. Баща ти е алто Земен, голям и прекрасен човек. Уби го тиранинът Менгисту.

– И аз те познавам, алто Мек. Баща ми имаше високо мнение за теб. Много от нас и досега вярваме, че ти трябваше да си президент на Етиопия, не онзи другият – поклони му се тя в галантен реверанс и сведе глава в чаровен израз на респект.

– За мен е чест да го чуя от устата ти – пое я Мек за ръката и й помогна да се изправи. – Съжалявам за грубото посрещане. Хората ми се проявяват понякога като свръх ентусиасти. Разбрах, че в района били дошли чужденци, разпитващи за манастира. Но това е вече минало, сега сте сред приятели.

Мек Нимур ги въведе в щаба си. Един от войниците донесе почернял чайник, току-що свален от огъня, и им наля по чаша вряло кафе. Мек и Никълъс се впуснаха в спомени за годините преди избухването на войната, когато бяха воювали рамо до рамо. Никълъс бил таен военен съветник, а Мек – поборник за свобода и противник на режима на Менгисту.

– Но войната свърши, Мек – отбеляза Никълъс. – Победата е спечелена. Защо продължаваш да се криеш по горите? Защо не се прибереш в Адис Абеба, където да тлъстееш и богатееш на воля като останалите?

– Във временното правителство имам много лични врагове, хора от типа на Менгисту. Когато се отървем от тях, и аз ще се покажа пред света.

После двамата с Никълъс започнаха разпалено да бистрят африканската политика. Стигаха до такава дълбочина, че на Роян, познаваща по име само неколцина от споменатите в разговора, всичко й беше като в мъгла. Нито можеше да проследи всички нюанси и подробности сред различните религиозни и племенни общности, които именно заради тях до ден-днешен се държаха гуша за гуша. Това, което й правеше най-голямо впечатление обаче, бе до каква степен Никълъс е запознат с историята и с настоящата ситуация на континента – дотам, че Мек Нимур чистосърдечно се допитваше до съветите му по много въпроси.

Най-накрая Никълъс попита:

– Значи сте успели да изнесете гражданската война извън пределите на Етиопия? Действате в Судан.

– Войната в Судан бушува вече двадесет години – потвърди Мек. – Християните от юга се съпротивляват на мюсюлманското насилие, идващо от север…

– Това добре го знам. Но Судан не е Етиопия. Тази война не е ваша.

– Те са християни и са станали жертви на несправедливостта. А аз съм войник и християнин. Разбира се, че тяхната война е и моя лична.

Откакто двамата разговаряха, Тесай беше слушала с нескрит интерес всяка дума, излязла от устата на Мек. При последната му реплика тя кимна в знак, че го подкрепя напълно. В очите й се четеше гордост, че родината й ражда такива герои.

– Алто Мек е рицар на Христа и борец за граждански права – отбеляза Тесай и по гласа й пролича колко е важно това за нея.

– Но най-вече обича да троши глави – засмя се Никълъс и удари с юмрук другаря си по рамото. Подобен фамилиарен жест лесно би довел до скарване, но за Мек беше съвсем в реда на нещата и той също се засмя.

– А какво си тръгнал ти да дириш тъдява, Никълъс, щом вече не си в армията? Беше време, когато и на теб ти харесваше да трошиш глави.

– Да, но то отмина. Сега не бих се бил за никаква кауза. Дошъл съм в долината на Абай да ловя дик-дик.

– Дик-дик? – изгледа го с недоверие Мек Нимур и отново прихна да се смее. – Не го вярвам. Не и ти. И не дик-дик. Замислил си нещо, не го крий.

– Напротив, това си е чистата истина.

– Лъжеш, Никълъс. А мен не можеш ме излъга. Твърде добре те познавам. Наумил си си нещо и ще ми го кажеш, когато имаш нужда от помощта ми.

– А ти дали още искаш да ми я предложиш?

– Разбира се. Ти ми спаси живота на два пъти.

– Само веднъж – повтори Никълъс.

– И веднъж да е, пак е достатъчно.

Докато си прекарваха времето в разговори, слънцето почти се скри зад дърветата.

– Бъдете мои гости тази нощ – покани ги официално Мек Нимур. – Утре сутринта ще ви изпратя под охрана до манастира „Свети Фруменций“. И аз имам път натам. Хората ми и аз сме канени да присъстваме на празненствата Тимкат. Игуменът Яли Хора е мой личен приятел и съюзник на каузата.

– Манастирът по всяка вероятност ти служи за скрита база. Използваш пещерите за складове, а монасите за ятаци, нали?

– И ти ме познаваш добре, Никълъс – поклати уж печално глава Мек Нимур. – Каквото знам, знам го най-вече от теб. Кой, ако не ти, най-лесно ще проумееш тайните ми стратегийки. Манастирът представлява прекрасна оперативна база. Намира се в близост до границата… – започна да говори етиопецът, но се спря. – Какво ли съм тръгнал да ти обяснявам точно на теб.

Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.

Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.

– Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки – рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. – Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.

– Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка – на свой ред ги обсъди Никълъс. – Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.

Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.

– Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?

– Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество – отвърна тя и му обърна гръб.

– Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.

– Лека нощ, алто Никълъс – отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.

На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.

– Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава – похвали хората си Нимур. – Никога не сме ги оставяли разочаровани.