Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 26 страниц)
„Намери си майстора, няма що – сбогуваше се сам със себе си Никълъс. – Рундът отива към фатален край.“
Ноктите му вече се огъваха и чупеха под тежестта му, когато ненадейно едната му ръка хлътна в последната ниша, издълбана малко над смъртоносния канал.
Сега поне имаше за какво да се задържи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се бори с центрофугата. Бореше се с цялото си сърце и с колкото силици му бяха останали след дългия престой под водата. От напрежението мускулите му се издуха като топки, а жилите по врата му се превърнаха в стоманени жички; от болка главата му щеше да се пръсне. Но ако не друго, то поне бе попречил на коварната шахта да го засмуче.
„Още малко – повтаряше си Никълъс на границата на безсъзнанието. – Още един опит, повече не мога.“
Нямаше повече сила. Въздухът му отдавна беше свършил, цялата му смелост и решителност се бяха изчерпали. Мисълта му ставаше все по-мъглява, пред очите му се въртяха черни петна.
Отнякъде дълбоко удавникът извлече последните си запаси от воля и енергия и започна да натиска върху ръба на дупката, докато черните кръгове пред погледа му не пламнаха в искрящи цветове, а в изтощеното му съзнание не се завъртя вихър от блестящи звезди. Но продължи да напъва. Усети как краката му се измъкват от невидимата хватка, как водното течение леко го отпуска и окуражен даде последен напън. Вече сам не знаеше откъде черпи подобна сила.
Но изведнъж се оказа свободен и със скоростта на изстреляна тапа се насочи право към повърхността. Уви, беше твърде късно. Разсъдъкът му потъваше във все по-непрогледен мрак, в ушите му отекваше болезнен тътен, сякаш се намираше в недрата на гигантски водопад. Никълъс се давеше. Силите го бяха напуснали.
Нямаше представа къде се намира, колко му остава до спасителната повърхност; единственото, което знаеше, бе, че няма да стигне навреме. Беше свършено с него.
Когато най-после се показа над водата, той дори не го разбра. Не му бяха останали сили дори да надигне глава над вълните и да поеме въздух. Въртеше се като безжизнен труп по течението и на самия праг на спасението продължаваше да се дави. Може би в последния момент пръстите на Роян го сграбчиха за косата и издърпаха лицето му над повърхността. Хладен въздух повея пред носа и устата му, а тя панически закрещя:
– Ники! Дишай, Ники, дишай!
Никълъс отвори уста и изхвърли цял фонтан вода, слюнка и остатъци от въздух. Задави се и за пръв път от минути вдиша.
– Да благодарим на Бога, още си жив! Толкова дълго се задържа там долу. Мислех, че си се удавил.
Закашля се болезнено и започна отчаяно да се бори за въздух. Това го върна донякъде в съзнание, колкото да си даде сметка, че Роян е напуснала въжената седалка, за да му се притече на помощ.
– Толкова дълго те нямаше, че не мога да повярвам, че си жив – повтаряше тя и продължаваше да държи главата му. С другата си ръка се бе увесила на нишата в скалата. – Ще се оправиш. Няма да те изпусна, не се бой. Опитай се да си починеш. Всичко ще се оправи.
Беше направо учудващо как, слушайки гласеца й, получаваше нов прилив на сили. Въздухът му се струваше по-свеж и приятен, отколкото където и да било другаде по света. Животът се връщаше в жилите му.
– Ще трябва да те издърпаме на брега – нареждаше Роян. – Ще изчакаме няколко минути да се свестиш и ще ти помогна да яхнеш седлото.
Двамата доплуваха до чакащото въже и Роян даде знак на помощниците отгоре да спуснат люлката до водата. След това разтвори двете дупки в плата колкото Никълъс да промуши краката си през тях.
– Добре ли си, Ники? – продължаваше да се тревожи тя. – Дръж здраво въжетата, да не си ги пуснал, преди да са те качили горе – и сама ги пъхна между отпуснатите му пръсти. – Дръж се здраво!
– Не мога да те оставя тук сама! – смотолеви неразбираемо Никълъс.
– Нищо няма да ми стане – увери го Роян. – Али ще ми прати отново въжето и всичко ще е наред.
Беше на средата на разстоянието, когато се сети да погледне в краката си. Отдолу го гледаше Роян, потопила се до врата в тъмните води на реката. Стори му се малка и самотна, с пребледняло и тревожно лице.
– Смелчага! – опита се да й извика Никълъс, но гласът му беше толкова слаб и пресипнал, че сам не можа да го познае. – Ти си истински смелчага.
Но вече беше твърде далеч, за да може тя да чуе думите му.
Щом изтеглиха и Роян благополучно на сушата, Никълъс нареди на Али да разглоби дървената конструкция и да скрие частите й в храстите. Ако оставеха крана на ръба на скалата, щяха отдалеч да го забележат от въздуха. По-добре би било да не разбуждат любопитството на Джейк Хелм.
Самият Никълъс се чувстваше до такава степен сломен от умората, че и да искаше, не би могъл да помогне на хората си. Вместо това се излегна на сянка, а Роян приседна до него да му вдъхва кураж. Сам се изненадваше колко много го е изтощил престоят под водата. От недостига на кислород главата го цепеше, та дълго време не можеше да подреди мислите си; гърдите го боляха не по-малко и при всяко вдишване сякаш ножове се забиваха в дробовете му. Навярно при борбата си с водното течение беше спукал някой кръвоносен съд.
Но въпреки собствените си мъки, той се сещаше и за Роян и се възхищаваше на търпението й. Нито веднъж тя не посмя да го попита какво е открил на дъното на реката, интересуваше се единствено от здравето му и дали ще се оправи, а общото им начинание оставаше на заден план.
Най-сетне Никълъс се изправи и с помощта на приятелката си се запъти обратно към лагера. Имаше чувството, че е остарял с години. Краката му едва го държаха, движенията му бяха сковани, походката – прегърбена. Нямаше мускул по тялото, който да не го боли. Знаеше, че млечната киселина и азотът, натрупали се в тъканите, щяха да отнемат време, преди да се абсорбират от организма и изчезнат постепенно.
Щом стигнаха лагера, Роян го отведе направо в колибата му, където след известна суматоха го настани на сигурно под мрежата за комари. Никълъс бе започнал да се чувства по-добре, но не бързаше да се издаде. Беше му приятно отново жена да се грижи за него. Роян излезе за малко и скоро се върна с две таблетки аспирин и чаша горещ чай. Беше сипвала захар, докато не спре да потъва. Никълъс лакомо изгълта живителната течност и веднага си поръча втора чаша.
Роян се настани на ръба на леглото и не откъсваше поглед от него.
– По-добре ли си така? – попита тя, щом и втората чаша беше опразнена.
– Вероятността да оцелея е две към едно – пошегува се Никълъс и тя за пръв път се усмихна.
– Значи си по-добре. Щом си възвръщаш чувството за хумор. Страшно ме изплаши, да знаеш.
– Готов съм на всичко, само и само да привлека височайшето ти внимание.
– Сега, след като изчисли, че вероятно ще оживееш, кажи ми какво се случи. Какво толкова стана във водата, че толкова време не можа да излезеш?
– Няма ли да е по-добре направо да ме попиташ какво видях?
– Е, ако искаш, и това можеш да ми кажеш… – отстъпи Роян.
И Никълъс започна да й разправя с подробности за откритията си и как в последния момент бил хванат в капана на подводната дупка. Тя го слушаше, без да го прекъсва и дори след като той привърши разказа си, се умълча известно време, за да осмисли чутото.
Най-накрая го погледна в очите.
– Искаш да кажеш, че Таита е успял да изкопае каменните ниши чак до дъното на реката, петнадесет метра под повърхността? – попита за всеки случай Роян. Никълъс й кимна утвърдително и тя отново замлъкна. Най-накрая рече на глас: – Как ли е могъл да го стори? Ти как мислиш?
– Може би преди четири хиляди години нивото на реката е било по-ниско или дори е имало сушава година, когато тя е пресъхнала напълно. Звучи ли ти правдоподобно?
– Не е невъзможно – съгласи се Роян, – но тогава защо изобщо ще строи скеле? Ако реката е била пресъхнала, спокойно са могли да използват коритото й. Пък и да не забравяме, че Таита е бил привлечен именно от реката; ако по негово време тя е била пресъхнала, той е щял да се спре вероятно на друго място. Не, мисля, че това, което го е отвело точно на онова място, е практическата му недостъпност.
– Имам известни подозрения, че си права – призна се за победен.
– Следователно приемаме, че реката е текла и преди четири хиляди години. Може нивото й да е било по-ниско от сега, но пак поне няколко реда от нишите са били издълбани под повърхността. Как е успял? И какъв е бил смисълът от това скеле?
– Нямам ни най-малка представа.
– Добре, да оставим въпроса настрана. Вместо това ти ще ми опишеш дупката, която замалко е щяла да те погълне. Можа ли да установиш горе-долу колко е широка?
Но Никълъс поклати глава.
– Беше почти пълен мрак. Можех да виждам само на половин-един метър пред себе си.
– Отворът й къде се намираше? Точно между двете вертикални линии?
– Не, не съвсем – замисли се той. – Леко на едната страна. Бях опрял крака на дъното и тъкмо се оттласквах от него, когато течението ме грабна.
– Значи се е намирал на самото дъно на реката, леко надолу по течението. Казваш, че отворът бил с квадратна форма?
– Не мога да съм абсолютно сигурен. Както ти казах, беше страшна тъма. Но останах с впечатлението, че е квадратен.
– Значи може да става отново дума за творение на човешка ръка. Най-вероятно за странична шахта, издълбана в брега на реката?
– Може би – съгласи се с нежелание Никълъс. – Но от друга страна би могло да се окаже някоя естествена цепнатина в скалата, която да всмуква от водите на реката.
Роян се надигна от мястото си и той бързо попита:
– Къде отиваш?
– Няма да се бавя. Ще донеса бележките си и снимките с надписа. Връщам се веднага.
Когато се появи отново, вместо да седне на леглото, Роян се настани на пода пред него и сви колене под тялото си в типичната за жените поза. Тя разхвърли снимките и тетрадката с бележките си по земята, а Никълъс се надигна от възглавницата и подозрително започна да следи движенията й.
– Вчера, докато ти сглобяваше дървения кран, аз се заех с разчитането на останалата част от „пролетния“ надпис. – Роян обърна така тетрадката, че и Никълъс да може да чете написаното в нея. – Това са само предварителни бележки. Както виждаш, някъде съм оставила само въпросителни. Означават или че не съм сигурна в правилния превод, или че съм попаднала на нов, непознат символ, навярно изобретение на Таита. На тях ще обърнем повече внимание, когато ни остане време.
– Слушам те – рече Никълъс и тя продължи нататък:
– Откъсите, които съм подчертала със зелено, са цитати от „Книга на мъртвите“. Например този тук:
„Вселената е начертана в кръгове, подобно на слънчевия диск на Ра. Животът на човека представлява кръг, започнал в утробата на майката и завършил в гроба. Колелото на каруцата е също кръг, предсказващ смъртта на змията, сгазена по пътя.“
– Да, звучи ми познато – съгласи се Никълъс.
– Откъсите, които съм подчертала с жълто, са оригинално творчество на Таита, освен ако не става дума за други откъси от „Книга на мъртвите“, за които не знам. Има един специален абзац, който държа да ти прочета.
Роян посочи с пръст въпросните редове и зачете на глас:
„Дъщерята на богинята зачена. Беше оплодена от мъжа без семе. Роди своя сестра близначка. Плодът й остана завинаги затиснат в утробата й. Близначката никога няма да види бял свят. Никога няма да познае светлината на Ра. Завинаги ще живее в мрак. В утробата на своята сестра тя ще се отдаде на любимия съпруг за вечни времена. Неродената близначка ще стане съпруга на божеството, което навремето беше човек. Техните съдби са оплетени завинаги една с друга. Ще живеят вечно и никога няма да умрат.“
Роян вдигна глава от тетрадката.
– Когато го прочетох за пръв път, единственото, което ми се стори познато, е, че дъщерята на богинята е Дандера, както вече приехме. Също така бях сигурна, че богът, който бил преди това човек, е фараонът. Мамос бива обожествен едва при възкачването си на престола. Преди това е бил човек като всички останали.
Никълъс кимна в знак, че разбира накъде върви мисълта й:
– Мъжът без семе е очевидно самият Таита. Той често сам набляга на факта, че е евнух. Но ако ти имаш идеи за мистериозната сестра, нека ги чуя…
– Близначката на реката най-вероятно ще се окаже някой приток или ръкав, нали така?
– А, виждам накъде биеш. Предполагаш, че близначката и дупката в скалата са едно и също, така ли? Защото от дъното на реката наистина не може да се види светлината на Ра. Таита, мъжът без семе, се представя като бащата на близначката, сиреч твърди, че е построил шахтата.
– Точно така. И по-нататък е оженил близначката за фараон Мамос за вечни времена. Като сглобим всичко заедно, се разбира, че никога няма да намерим гробницата на фараон Мамос, без да проверим какво точно се крие в дупката.
– И как предлагаш да сторим това? – попита Никълъс, а Роян само вдигна рамене.
– Не съм аз инженерът, Ники. Оставям на теб да измислиш. Това, което знам, е, че Таита е намерил начин да го направи преди нас. И не само е стигнал до дъното, но дори е могъл да работи. Ако интерпретацията ни на стелата е правилна, то излиза, че на дъното на реката са извършвани доста сериозни строителни дейности. Ако той е успял, не виждам причина и ние на свой ред да не успеем.
– Нали… – махна с ръка Никълъс. – Забравяш, че Таита е бил гений. Той самият толкова често натяква, че е голям комбинатор.
– Досега винаги съм се оказвала права, Ники. Няма да ме изоставиш насред пътя, нали?
Не беше нужно да си кой знае какъв ловец, за да хванеш следата на бегълците. Можеше дори да се каже, че преследваните не са взели никакви мерки да прикриват дирите си. Без да се отклоняват ни най-малко от пътеката, те бяха тръгнали на запад по брега на Абай с единствена посока суданската граница. Личеше си, че Мек Нимур бърза да се прибере в крепостта си.
Борис прецени набързо, че с неприятеля му се движат не повече от петнадесет-двадесет човека, но така и не можеше да определи точния им брой. Следите по пътеката постоянно се настъпваха едни други, пък и можеше да се предположи, че партизаните са пратили съгледвачи напред, а встрани от пътеката – хора за прикритие. Най-вероятно имаше и ариергард, който да защищава гърба на командира.
Шуфтите напредваха бързо, но бяха твърде много, за да могат да избягат на един-единствен преследвач. Борис беше повече от сигурен, че ги настига. Ако не се лъжеше в сметките си, беше тръгнал четири часа след тях, а само след няколко километра по различни белези отсъди, че разстоянието е скъсено на два.
Без да намалява темпото, руснакът се наведе и вдигна някакъв предмет от земята. Щеше да го огледа в движение. Ставаше дума за най-обикновена пръчка, откъртена от крайпътен храст, в случая кусага-сага. Някой от войниците я бе строшил с тяло при преминаването си. Пръчката послужи за добър указател на какво разстояние пред него са партизаните. Дори в унищожителната жега на долината, пръчката едва бе започнала да загнива по края. Борис беше по-близо до жертвата си, отколкото сам бе предполагал.
Реши да позабави крачка и да премисли следващия си ход. Познаваше доста добре местността. Предната година бе ловувал из околностите заедно с някакъв американски клиент, който държеше да застреля от тукашните диви кози, наричани от местното население „валии“. Бяха прекарали почти месец из долищата край реката и трябваше доста добре да разучат горите наоколо, преди да се натъкнат на големия мъжкар, украсил по-сетне колекцията на ловеца. Борис и досега си го спомняше – почернял с възрастта козел с извити назад рога, които по дължина щяха да се наредят на десето място в класацията на „Роулънд Уърд“.
Та от миналогодишните си спомени Борис знаеше, че три-четири километра по-нататък започва поредният завой на Нил. Реката плавно извиваше на юг и на изток, обръщаше на сто и осемдесет градуса и отново продължаваше на запад. Пътеката следваше реката, защото многото скали, щръкнали високо над долината, преграждаха центъра на получилия се полукръг и правеха преминаването кажи-речи невъзможно. Но при преследването на ранения пръч Борис случайно се бе натъкнал на пряк път и тъкмо по него щеше да поеме сега.
Тогава американецът не бе улучил както трябва – куршумът му бе попаднал много назад в тялото на козела и вместо да го удари в сърцето или белите дробове, го бе ранил в корема. Животното се бе стрелнало веднага нагоре в планината, следвайки една от тайните си пътеки между скалите. Борис и американецът бяха видели доста зор, преди да го настигнат. Руснакът добре си спомняше, че козята пътека криеше доста опасности, но затова пък, когато най-после бяха застреляли жертвата си, двамата с американеца се бяха оказали от другата страна на завоя, спестявайки си повече от петнадесет километра път покрай реката.
Ако сега намереше началото на козята пътека, повече от вероятно бе да излезе пред Мек Нимур и да го издебне край брега на реката. Това му даваше огромни предимства. Партизанският водач очакваше да го преследват, не да го пресрещат. Затова щеше да прикрива гърба си, а за сам човек като Борис щеше да е трудно да пробие безпрепятствено през ариергарда, още повече, без да предупреди жертвите си, че приближава. Ако обаче причакаше Мек Нимур, всички предимства бяха на негова страна. Само от него щеше да зависи кога и как да нанесе удара си.
Нил започна да пренасочва течението си на юг, а пътеката се извъртя успоредно на брега. Руснакът впери поглед във възвишенията наоколо и затърси познат знак. Не бе извървял и километър, когато между черните скали се отвори процеп и гъстата гора пъргаво се изкатери между базалтовите блокове.
Той се спря и избърса потта от челото и врата си.
– Прекаляваш с водката! – скара се сам на себе си Борис. – Краката ти омекват.
Ризата му беше вир-вода, сякаш се бе къпал в реката.
Прехвърли пушката си от едното на другото рамо, вдигна бинокъла пред очите си и започна да изучава потъналия в зеленина дол. И от двете страни бе заграден от толкова стръмни скали, че да се излезе от другия му край изглеждаше напълно невъзможно. По едно време обаче увеличителните стъкла се спряха на малко дръвче, израсло на самата скала, възползвайки се от миниатюрна издатина. Отдалеч дървото приличаше на японски бонзай, с деформирано стъбло и усукани на всички страни клони.
Когато американецът бе изстрелял злополучния куршум в корема на козела, животното бе стояло тъкмо под това дърво. Борис лесно възстанови движенията на раненото животно, погледът му мислено проследи бягството му из скалите – по инстинкт козелът се бе втурнал по скритата пътека. Вдигна лекичко бинокъла и се взря в тесния, наклонен корниз, който се врязваше в почти отвесния склон.
– Да, да. Ето го мястото.
Позволяваше си да мисли на майчиния си руски. Ако не друго, то поне никой не го задължаваше повече да се мъчи на френски или английски.
Преди да започне изкачването обаче, Борис първо се свлече надолу по камъните до самия бряг на реката и наплиска няколко пъти лицето си. С огромно удоволствие накваси мазната си коса и грижливо избърса солената пот от врата и гърдите си. Изля останалото съдържание на манерката си и я напълни догоре. Пи, докато стомахът му не заплаши да се пръсне, сетне изплакна още веднъж манерката и я напълни повторно. В планината вода нямаше да срещне никъде. Най-накрая бръкна с шапката си във водата и я нахлупи обратно, радвайки се на хладината, която освежи за миг напечените му глава и гръб.
Изпълзя отново на пътеката и продължи още стотина крачки, без да бърза и с поглед, забит в краката. На едно място почти цялата пътека бе запречена от голям камък. За да прескочат препятствието, повечето от партизаните бе трябвало да стъпят в петното пясък пред него. За ловец като Борис това беше превъзходна следа.
Повечето бяха обути в ботуши, стил израелски парашутисти, със зигзагообразни грайфери, а добре си личеше как ариергардът е минал от същото място, откъдето е минала и предната колона. Борис клекна до земята и внимателно се вгледа в следите. Погледът му шареше доста време по пясъка, преди да се натъкне най-сетне на търсеното: между широките мъжки стъпки личеше и отпечатъкът на дребно, много по-добре оформено краче – това на жена. В голямата си част следата бе изтрита от дебелите подметки на войниците, но пръстите бяха останали ясно очертани и за Борис не бе трудно да познае, че кракът е бил обут в спортна обувка марка „Бата“ с плоски, гумени подметки. И десет хиляди души да бяха минали, Борис пак щеше да познае чие е било дамското краче в гуменката.
За него беше голямо облекчение да се увери, че Тесай върви заедно с останалата група. Току-виж двамата с любовника й бяха поели по странична пътека. Мек Нимур беше хитро животно. Вече се бе измъкнал веднъж от ръцете на Борис. Но не и този път! Руснакът заканително поклати глава – не и този път!
Отново заби поглед в женската стъпка. Нещо го жегна в душата при вида й. Гневът му се завърна по-силен от преди. Не ставаше дума за чувства, никой не можеше да го обвини, че я е обичал или желал. Тя просто беше негова собственост, играчка, която някой му беше откраднал. За Борис друго нямаше значение, освен обидата, че е бил пренебрегнат. Тесай го беше зарязала и унизила, сега я очакваше единствено смърт.
Борис усети как поугасналата страст се възпламенява в жилите му при мисълта за нечия смърт. Убийството беше негов занаят и призвание; но колкото и често да бе убивал през живота си, предизвикателството оставаше, никога не изпитваше пълно удовлетворение. Навярно това беше и единственото, което Борис все още преследваше и което дори водката не можеше да замести, както бе заместила сладостта от половото съвкупление с негърката. Щеше да му достави много повече радост да я убие, отколкото да я притежава отново.
През последните няколко години Борис бе преследвал само животни, но трудно щеше да забрави усещането да убива човешки същества, още повече – жени. Вярно, искаше главата на Мек Нимур, но много повече – тази на Тесай.
По времето на президента Менгисту, когато руснакът бе стоял начело на контраразузнаването, подчинените му скоро научиха какво най-много го радва в живота и великодушно му оставяха най-сочните парчета за негово забавление. Сега му се удаваше случай да се върне към старите игрички. Единствената разлика бе, че трябваше да убие жена си бързо и светкавично. Нямаше как да удължи удоволствието от отнемането на поредния човешки живот, нямаше как да вкуси с пълни шепи от чуждото мъчение. Навремето си бе сервирал ястия, които отнемаха часове, сега всичко трябваше да приключи за броени секунди.
– Кучка – изплю се той в праха и яростно затъпка следата от гуменката, сякаш с това искаше да покаже какво се пише на самата Тесай, когато я настигне. – Черна, разгонена кучка.
С удвоени сили Борис се хвърли нагоре по баира. Отне му само няколко минути да се добере до кривото дърво, откъдето започваше козята пътека към чукарите.
Намери я точно където очакваше. Без да се колебае, продължи нагоре. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмна ставаше пътеката; често му се налагаше да използва и двете си ръце, за да се прехвърли през някой ръб или да се придържа о скалата, за да преодолее някой шеметен корниз над пропастта.
Първия път бе изкачил стръмното възвишение по кървавите следи на ранения пръч, които често му бяха служили за ориентир. Сега обаче нищо не му подсказваше накъде точно да върви и на два пъти Борис се заблуди, озовавайки се в задънените отклонения на коварната пътека. Трябваше предпазливо да се връща по стъпките си и да търси къде точно е сбъркал, за да тръгне в другата посока. При всяко от двете отклонения в съзнанието му минаваше една и съща досадна мисъл – че губи време и че Мек Нимур може да му се изплъзне, преди да е слязъл при реката.
По едно време забързаният Борис стресна стадо диви кози, които мързеливо се бяха излегнали на тясна площадка в скалите. Подгонени от непознатата опасност, те забързаха нагоре по склона като птици, за които законите на гравитацията нямат значение. Най-отпред вървеше едър мъжкар с дълга брада и още по-дълги спираловидни рога. Именно той, без да го знае, показа на руснака откъде точно да мине, за да стигне върха на планината.
Набираше се, за да прехвърли последния ръб, изпречил се на пътя му. Борис едва не свали кожата от пръстите си, но с това като че ли мъките му свършиха и той се озова на каменното било. Бързо пропълзя до отсрещния край на хребета, но не вдигна глава, за да потърси прикритие. Ако се покажеше дори за миг в цял ръст, силуетът му щеше да се забележи от километри на фона на яркосиньото небе. След продължително пълзене по камъните Борис най-сетне се примъкна до няколко храста, където да се прислони. Високите им, изправени като стъбла листа му позволиха да огледа с бинокъла долината триста метра по-надолу, без да подава главата си на открито.
От подобна височина Нил приличаше на широка, блестяща змия, която тъкмо е завряла глава зад завоя и бърза да се изгуби от погледа, а речните плитчини и пяната на водовъртежите представляваха лъскавите й люспи. Възвишенията, които се издигаха от двете страни на извивката й, напомняха гигантски вълни от базалт, надигнати сред морето на джунглата от мощни, всепомитащи тайфуни. Сред омарата те танцуваха пред погледа на наблюдателя, а нажежените слънчеви лъчи безмилостно ги налагаха с грамадни чукове.
Колкото и да трепкаше образът пред лещите, Борис успя да улови на фокус каменистата пътека, следваща речния бряг, и бавно насочи бинокъла към завоя, зад който продължението й се губеше. Изглеждаше напълно пуста, никъде не се забелязваше ни най-малък признак за човешко присъствие. Борис можеше да изтълкува това по един-единствен начин – жертвите му се бяха измъкнали напред, извън полезрението му. Не можеше да определи колко далеч по пътеката са се придвижили, но едно бе сигурно: ако все още държеше да ги засече по пътя, трябваше да бърза.
За пръв път, откакто се бе отдалечил от речния бряг, Борис отпи от манерката си – съвсем пестеливо. Даде си сметка, че дългото и изнурително изкачване в жегата го е обезводнило. В подобни условия, ако няма под ръка вода, човек може да умре за броени часове. Иначе би било чудно, че огромната долина на Нил има толкова малко човешки обитатели.
Щом си отпочина, Борис пое като подмладен по хребета на възвишението. От единия до другия край имаше повече от километър, но отсрещният ръб се показа съвсем изневиделица в краката му. Да беше направил още някоя непредпазлива крачка и щеше да стъпи в празното пространство. Щом се озова над тристаметровата бездна, Борис отново залегна на земята и потърси прикритие.
Реката беше същата – широка площ от бързеи и водовъртежи, които се преплитаха един в друг, надпреварваха се кой по-бързо да стигне следващия завой. Пътеката отново следваше плътно близкия бряг; само тук-там, когато буквално от водата изскачаха каменни игли или други непреодолими препятствия, тя неохотно свърваше навътре в сушата.
Борис отново не можа да различи друго движение из пустите пространства на нилската долина, освен течението на водите и непрестанното трептене на миражите. Сигурен беше, че на Мек Нимур не му е стигнало времето да заобиколи издадения навътре в реката нос и отново да изчезне от погледа. Щом не се показваше по пътя, значи нещо го е забавило от другата страна на завоя.
Руснакът отново пийна водица и остана да почине половин час. След това се отърси от праха и реши, че си е възвърнал достатъчно силите. Известно време се подвоуми дали да слезе от възвишението и да причака жертвите си някъде по пътеката или да остане на високото и отдалеч да следи за движенията им. Най-накрая предпочете втората възможност.
Огледа внимателно пушката си, увери се, че оптическият мерник не се е изкривил по време на изкачването, най-накрая изсипа съдържанието на пълнителя в ръката си и внимателно се взря във всеки от петте патрона. Медната гилза на единия се беше наръбила и обезцветила с времето, затова той го захвърли настрана и сложи нов на негово място. Дръпна затвора да зареди, но за всеки случай сложи предпазителя.
След това остави оръжието на земята и набързо смени изпотените си чорапи със сухия чифт, предвидливо пъхнат в чантата му. Внимателно върза обувките си. Само пълен новак би оставил краката си да тънат във влага и мръсотия – за няколко часа щяха да се покрият с кожни инфекции.
Отпи отново от манерката, стана и метна карабината на рамо. Беше готов да посрещне както подобава това, което богинята на лова благоволеше да му прати. Оставаше му само да заеме по-удобна за наблюдение позиция по хребета и да чака противника.
Извървя доста метри и често се спираше и насочваше бинокъла си към долината. Следобедът минаваше, а нито веднъж не забеляза човешко движение. Вече започваше да се тревожи, че по някакъв начин Мек Нимур е успял да се промъкне незабелязан по пътеката или е използвал таен брод, за да се прехвърли на другия бряг на реката, или пък се е проврял през някой друг проход сред скалите и му е минал под носа, когато вниманието му беше привлечено от жалните, обидени крясъци на птици. Вдигна глава и видя как двойка кани кръжат около някакъв храсталак в близост до брега на реката.
Жълтоклюната каня е един от най-едрите представители на лешоядните птици в Африка. По природа тя е свикнала да живее в известна симбиоза с човешкия вид и се храни най-вече от боклуците, хранителните отпадъци и нечистотиите, които й завещават двукраките бозайници. Най-често кани се забелязват да кръжат над селата или временните лагери на ловците, откъдето търсят с поглед бунището или пък чакат някой от хората да се отдалечи в близките храсти, та щом си свърши работата като стрели да се спуснат и да отнемат плода на усилията му, сякаш се страхуват някой да не ги изпревари. Поради тази причина на африканците не би им минало и през ум да строят канализация.
Борис обърна бинокъла по посока на пернатата двойка, която уж небрежно се рееше из въздуха, но така и не искаше да се отдалечи от въпросния храсталак. Каните се различаваха отдалеч по специфичното движение на чаталестите си опашки, които се въртяха като ветропоказатели ту на едната, ту на другата страна. Дори от такова разстояние всеки път, щом забиеха поглед в ниското, жълтите им човки блясваха в лупите на бинокъла.
– Да! Нимур рано е вдигнал лагер. – Борис зловещо се усмихна. – Може би горещината и бързият преход са се оказали твърде множко за младата му жена, а може и да му се е приискало да си поиграе с нея.
Извървя няколко крачки встрани, за да може сам да погледне какво се случва в храстите. Грижливо фокусира бинокъла си, но така и не установи човешко присъствие сред зеленината. След почти два часа напразно дебнене започваше да се чуди не е ли прибързал със заключенията си. Единственото, което продължаваше да му вдъхва известна увереност, бяха двойката кани, които бяха кацнали на върха на близкото дърво и упорито не сваляха очи от гъсталака. Нямаше какво друго да стори, освен да им се довери, че там има хора.
