Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 26 страниц)

На другата сутрин, още призори, докато мулетарите товареха обратно животните, Никълъс и Роян изпиха по голяма чаша силно етиопско кафе. Поосвежиха се и потеглиха нагоре по пътеката.

Изгряващото слънце скоро освети като с прожектор стръмните стени на дефилето и върховете над тях толкова ясно се откроиха на фона на розовото небе, че човек си представяше как с едно движение на ръката ще успее да ги докосне. Както вървяха, Никълъс отбеляза пред запъхтялата се Роян:

– Ако поддържаме тази крачка, навярно ще успеем следобед да излезем от вътрешното дефиле. Не е изключено още тази вечер да стигнем пещерата под водопада.

– Което означава, че ще съкратим с два дни прехода и утре по някое време ще сме при камионите.

– Може и така да стане – рече Никълъс. – Ще се радвам по-скоро да се махнем оттук.

– Да, и аз се чувствам като в капан – съгласи се Роян и огледа каменистите, раздробени като на парчета от мозайка склонове, които ограждаха пътеката и ги караха да следват плътно коритото на Дендера. – Знаеш ли, Ники, през нощта доста размишлявах над ситуацията…

– И до какви заключения стигна?

– Заключения е силно казано. Просто има някои неща, които и досега не ми дават покой. Представи си, че след като са откраднали записките и снимките ни, някой от хората на „Пегас“ се окаже в състояние да разчете сам надписа. Как ли ще реагират, щом разберат докъде сме стигнали в търсенето?

– Във всеки случай, никак няма да се зарадват – кимна Никълъс. – Но от друга страна, това няма никакво значение, след като се намираме на хиляди километри от цивилизацията. Единственото, което ни остава сега, е да си отваряме очите на четири и да внимаваме да не се побъркаме от паника. Дори и на карабината си не мога да разчитам. Все едно сме ято патици, чакащи ловеца да ги гръмне.

Изглежда Али, мулетарите и придружаващите ги монаси бяха на същото мнение, защото никой и не помисляше да забави крачка. Едва по пладне водачът даде знак за почивка и всички се завтекоха да поят мулетата или да варят кафе. Помощниците му палеха огньове, а Никълъс извади бинокъла си от дисагите на най-близкото муле и започна да катери скалистия склон край пътя. Не много надалеч видя, че Роян се е впуснала да го гони. Изчака я да го настигне и й се скара:

– Трябваше да използваш възможността да починеш, а не да се изтощаваш още повече!

– Хич не ми харесва да се отдалечаваш сам нанякъде. Искам да знам какво си намислил.

– Просто разузнавам обстановката. Трябваше да пратим съгледвачи напред, а не да се втурваме сляпо към опасностите, които навярно ни чакат. Доколкото си спомням от слизането, скоро започва най-коварната отсечка по пътеката. Един Господ знае какво може да ни се случи.

Продължиха да се катерят нагоре, но така и не успяха да излязат на хребета – пътят им беше преграден от отвесна скала, която нямаше как да изкачат. Никълъс си избра най-удобната позиция за наблюдение, която му се предостави, и обходи двата склона на долината с бинокъла си. Паметта не го беше излъгала. Скоро започваше голямото изкачване, теренът ставаше все по-насечен, а растителността изчезваше за сметка на надвисналите във всички посоки скали. Бяха попаднали в нещо като океан от камък, чиито вълни усещат наближаването на брега и се надигат високо към небето, за да се стоварят с все сила върху му. Пътеката продължаваше да следва плътно реката. Брегът представляваше съвсем тясна ивица земя, над която стърчаха като разтворени чадъри зъбери и канари. Капризите на природата бяха изваяли скалите от двете страни на долината в непонятни, заплашителни форми сякаш пътниците имаха пред себе си замъка на вещицата от филмчетата на Уолт Дисни. На едно място висока канара от червен пясъчник буквално преграждаше пътя и реката беше принудена да се отклони далеч встрани от естественото си русло. Пътеката до такава степен се стесняваше, че водачите трябваше да изтикат мулетата в плитката вода, за да не им се закачат самарите за ръбовете на скалите.

Никълъс първо огледа внимателно самата долина, но колкото и да се взираше, не можа да види нищо подозрително или необичайно. Затова насочи бинокъла си нагоре и започна да изучава каменистите склонове.

В това време прокънтя гласът на Али, който ги викаше да слязат.

– Побързай, ефенди! Мулетата са готови!

Никълъс му махна в знак, че го е чул, но отново надигна бинокъла за последно. Погледът му внезапно мярна някъде из скалите блещукаща светлинка, като от отразени слънчеви лъчи. След секунда тя изчезна, но той продължи да се взира в мястото, където я беше забелязал.

– Какво има? – попита го напрегнато Роян. – Какво видя?

– Не съм много сигурен. Навярно нищо особено – отговори той, но така и не свали бинокъла. Може би ставаше дума за метален предмет или за стъклата на нечий друг бинокъл, а защо не и за оптически мерник на снайперист? Но пък и не беше изключено слънчевият лъч да е попаднал случайно на парче слюда или малък планински кристал. Дори някои растения със сочни, лъскави листа създаваха понякога илюзията, че са направени от метал. Никълъс продължи да се взира още известно време в скалата, но отдолу отново се чу неспокойният глас на Али:

– Побързай, ефенди. Мулетарите не искат да чакат!

– Добре, да приемем, че няма нищо. – Никълъс се изправи. – Продължаваме нататък.

Подаде ръка на Роян да не се подхлъзне на някой неустойчив камък и двамата започнаха да се спускат по склона. В този момент отнякъде се разнесе трещенето на свличащи се камъни. Никълъс се закова на място и дръпна Роян да не мърда. Двамата зачакаха с погледи, насочени към синия хоризонт.

Изведнъж над билото се показаха чифт засукани рога, а след това – и цялата глава на стар мъжкар куду с уши, щръкнали напред като тръби на тромпет. От скоростта козината, покриваща гърдите му, се бе развяла тревожно на вятъра. Антилопата се спря на самия ръб на възвишението, но така и не забеляза прилепилите се към земята Никълъс и Роян. Обърна глава назад и впери поглед в посоката, откъдето идваше. Слънчев лъч прониза едното й око и то блесна като огледалце. По напрегнатата стойка на животното можеше да се разбере, че нещо го е подплашило и че това нещо се намира от другата страна на хълма.

В продължение може би на минута антилопата не помръдна, а най-сетне, без да си дава сметка за човешкото присъствие в краката си, шумно изсумтя и изчезна в галоп зад хребета. Скоро чаткането на копитата заглъхна в далечината.

– Нещо здравата го е наплашило.

– Какво ли? – чудеше се Роян.

– Може би някой леопард – отговори той и погледна в дола. Керванът вече беше потеглил, монаси, мулета и мулетари дружно вървяха покрай реката.

– Какво да правим? – продължаваше да пита Роян.

– Би трябвало да огледаме терена напред, ако имахме време, но уви, нямаме – поклати глава Никълъс.

Керванът се отдалечаваше със завидна бързина от мястото, където бяха спрели. Ако не слезеха веднага да го настигнат, щяха да останат сами на пътя, напълно беззащитни срещу нечие внезапно нападение. Никълъс дори не знаеше точно в какво се състои проблемът, а трябваше да взема светкавични решения.

– Хайде! – даде знак най-после той и двамата се изпързаляха до подножието на хълма. Щом излязоха на пътеката, трябваше да подкарат в бърз бяг, за да настигнат останалите.

В края на кервана успокоиха крачка и Никълъс можа отново да насочи вниманието си към високия хоризонт. Все по-застрашително над главите им надвисваха стръмни канари, които затваряха небето. Вляво от тях течеше бързата Дандера и с шума на водите си прикриваше всички останали звуци из долината.

Никълъс не можеше да се нарече истински разтревожен. Той открай време се гордееше със способността си да предугажда опасностите, с шестото си чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. За по-научно наричаше този си усет „предупредителна система“, но сега системата си мълчеше и не даваше сигнали. Имаше поне няколко възможни обяснения за случайно уловения слънчев отблясък из скалите и още толкова – за тревогата на антилопата.

И все пак, съвпадението беше достатъчно, за да се чувства леко напрегнат и да не сваля очи от заобикалящите ги урви. Ето че по едно време, иззад ръба на скалите вятърът довя някакво изсъхнало листо. То блесна за миг на светлината и литна над долината. Беше толкова дребно и незначително, че едва ли заслужаваше дори да се споменава, но Никълъс с интерес наблюдаваше движенията му и го чакаше да падне на пътя.

Кафявото листо се въртеше из въздуха, описваше кръгове и зигзаги и накрая се залепи на лицето на англичанина. Той вдигна инстинктивно ръка и го улови, преди да е паднало на земята. Без да го поглежда, го стри между пръстите си, очаквайки да се разрони на парченца. За негово учудване обаче листото не се оказа сухо и чупливо, а напротив – меко и гъвкаво, дори леко мазно.

Никълъс разтвори длан и го разгледа отблизо. Разбра, че това изобщо не е листо, ами парченце мазна хартия, кафява и силно прозираща. Изведнъж цялата му предупредителна система зазвъня като пощуряла. Не беше само заради необичайния произход на боклучето в ръката му – макар че и той беше достатъчен да го разтревожи. Не, това, което го уплаши, беше самият характер на хартията. Никълъс вдигна парченцето пред носа си и го помириса. Едва не се задави от силния дъх на азот, който го блъсна в ноздрите.

– Мамицата му, гелигнит! – възкликна той на глас. Нямаше как да сбърка подобна миризма.

В епохата на всевъзможните пластични експлозиви гърмящият гелигнит рядко се употребяваше за военни цели. За сметка на това от услугите му все още се ползваха в минното дело и в търсенето на подземни изкопаеми. Обикновено експлозивът се смесваше с дървесна каша и натриев нитрат и се опаковаше в подобна кафява хартия. Преди да се закачи детонаторът в единия край на фишека, крайчецът на хартията се откъсваше, за да се оголи експлозивът. Самият Никълъс доста си беше играл на младини с подобни вещества, затова трудно щеше да сгреши миризмата в ръката си.

Умът му трескаво заработи. Ако някой ги причакваше над пътеката и беше минирал склона с експлозиви, то случайното отражение, което беше уловил бинокълът му, можеше да е от медната жица, свързана с детонатора, или с някое друго от приспособленията на адската машина. Ако беше така, то навярно атентаторът се криеше в същия този момент някъде зад скалите и чакаше кога да натисне буталото и да вдигне долината във въздуха. Антилопата се беше подплашила именно при срещата си със скрития натрапник.

– Али! – изрева Никълъс по адрес на водача. – Сири ги! Върни всички обратно!

Хукна презглава към челото на колоната, но вътрешният глас му подсказваше, че е твърде късно. Ако горе наистина имаше човек, то той наблюдаваше всяко негово движение. Никълъс нямаше достатъчно време да изтича пред кервана, да обърне мулетата по тясната пътека и да ги изведе обратно в безопасност. Пък и… Той се спря и погледна назад към Роян. Нейната безопасност струваше повече от всичко друго. Вместо напред, той се затича назад и я сграбчи за ръката.

– Бягай! Трябва да се махнем от пътеката.

– Какво става, Ники? – опита се да се съпротивлява Роян, но той грубо я издърпа.

– По-късно ще ти обяснявам – тросна й се Никълъс. – Сега просто ме следвай!

Трябваше още няколко крачки да я влачи насила, преди и тя да се затича с него. Двамата запрепускаха в същата посока, от която бяха дошли.

Не бяха изминали и петдесет метра и цялата скала над главите им хвръкна във въздуха. Само гърмежите бяха почти достатъчни да ги повалят на земята. Сякаш нечия могъща ръка ги беше шамаросала по тила и от удара тъпанчетата им болезнено изкънтяха. Но това не беше нищо в сравнение с ударната сила на взрива, която разклати всичко наоколо. Не беше една-единствена експлозия, а цяла поредица – като пукотевица на огромна картечница, която обсипва с куршуми хребета вляво от тях. В настъпилия хаос от грохот и тътен двамата бегълци дори изгубиха представа за посоките. Притиснаха се един в друг, сякаш всеки се надяваше другият да го предпази от катаклизмите, които искаха да ги погълнат в разрушителната си паст.

Никълъс прегърна дружката си и хвърли бегъл поглед зад гърба си. Вълна от експлозии преминаваше по билото встрани от пътеката. На равни промеждутъци към небето се издигаха стълбове от прах и камънак, които като танцьори, излезли из недрата на Ада, чакаха знак от невидимия хореограф кога да изпълнят впечатляващите си пируети.

Дори и в ужаса пред настъпилата катастрофа, Никълъс отдаде дължимото на злодея, поставил експлозивите по скалите. Подобна изкусна работа можеше да е дело единствено на майстор в занаята. След като изпълнеха краткия си танцов номер, облаците прах се слягаха послушно на земята и на човек можеше да му се стори, че с това разрушението е свършило. Всичко приключваше със сивкаво сияние, което остана да кръжи над хребета. Но след по-малко от секунда целият силует на каменното възвишение се промени пред очите им.

Най-напред стръмната стена, надвиснала над пътеката, започна заплашително да се накланя напред. Никълъс виждаше огромните цепнатини, които нашариха за броени мигове цялата й повърхност и започнаха да се разтварят като чудовищни челюсти. Цели каменни плоскости започнаха да се откъртват от склона и бавно да се свличат надолу, сякаш каменният великан си събуваше гащите. Падащите камъни застрашително застъргаха по сипеите и в следващия миг заваляха като градушка върху повърхността на водата.

Никълъс беше като втрещен от величествената гледка, която се разкриваше пред очите му. Още малко и съзнанието му щеше да се скове в пълна безпомощност. С нечовешки усилия успя да си наложи да разсъждава и да търси спасение. Центърът на веригата от експлозии се намираше по-нагоре по пътеката, приблизително над главите на най-предните мулета. Най-застрашен от всички беше Тамре, а до него – и Али. Никълъс и Роян се намираха най-отзад на кервана. Навярно бомбаджията ги беше чакал да се озоват под минирания склон, но след като ги е видял да бягат в обратната посока, бързо е натиснал възпламенителя с надеждата да ги настигне.

И все пак, опасността далеч не беше отминала. Експлозията се предаваше в двете посоки и двамата с Роян можеха да се окажат в периметъра на страничните свличания. Без да изпуска Роян, Никълъс огледа склона пред себе си и направи светкавични изчисления докъде ще стигнат пораженията.

Не откъсваше очи от мощната каменна вълна, която започваше да се разбива по пътеката, помитайки едно след друго хора и животни, запокитвайки ги във водите на реката. Водите ги засмукваха като език на огромно чудовище, което блажено ги облизваше, а ако му се стореха жилави, ги разкъсваше с острите си зъби от червен камък. Дори и на фона на адския грохот се чуваха жалните писъци на жертвите, попаднали под ударите на злокобния сърп.

Но разрушителната вълна продължаваше да се мести в тяхна посока. Ако бяха застанали под началната експлозия, шансовете им да се измъкнат невредими бяха също толкова нищожни, колкото на гинещите пред очите им спътници. Лека-полека стихията утихваше, но колкото и да се изгубваше началната мощ на взрива, това, което щеше да им се срути на главите, бе достатъчно да ги убие на място.

Нямаше време тепърва да обяснява на Роян какво трябва да сторят; оставаха им броени секунди, в които да потърсят спасение от гибелта. Като я прегърна с две ръце, Никълъс просто се засили и скочи встрани от пътеката – по посока на реката. Почти веднага кракът му стъпи в празното и двамата се затъркаляха надолу, прегърнати в смразяваща хватка. Десетина метра по-надолу пътят им бе запречен от широка скала, навярно с големината на двуетажна къща, издадена над реката. Леко издигнатият й външен край беше достатъчен да убие скоростта им и дори да ги спре.

И двамата бяха на път да изгубят съзнание, но все пак Никълъс намери сили да се изправи и да изтегли Роян зад прикритието на голямата скала. Откриха една удобна цепнатина, където се прислониха и зачакаха. Щом усетиха как първият по-голям отломък се откъртва от склона, двамата се прилепиха плътно до скалата и от напрежение дори дъхът им секна. Камъкът се търкаляше като гумена топка по земята и след всеки удар подскачаше високо към небето. Колкото повече слизаше към реката, толкова по-голяма ставаше скоростта му и най-накрая се фрасна с адска сила в заслона им. От сблъсъка здравата скала потрепери като нежна струна, отекваща в ушите им като църковна камбана. Хвърчащият отломък се издигна за последно над главите им и завъртайки се във въздуха с грохот се стовари във водата. Под тежестта му се надигна мощна вълна, която отнесе като с нож и двата бряга.

Но това беше само предвестник на истинската буря, която загърмя из небето над двамата бегълци. Имаха чувството, че половината планина се е срутила от взрива. При всеки следващ удар, от скалата, зад която се криеха, се откъртваха по-малки или по-големи каменни отломки, а въздухът се изпълваше с бял прах и мирис на сяра от искрите. Каскадата се свличаше в голямата си част към реката, но често някой камък се стоварваше току пред тях, а парчетата, избити от канарата зад гърба им, се ръсеха по главите им.

Никълъс се примъкна пред Роян и я закри с тялото си. В следващия миг от черепа му рикошира отскочил камък и ушите му отново писнаха. От удара зъбите му изтракаха, но колкото и да беше любопитен да погледне нагоре, устоя на изкушението и продължи да се взира единствено надолу към реката. Между космите над дясното му око потече нещо топло и лепкаво, което си проправи път по едната му страна и като някое животинче започна да го лази все по-надолу и надолу. Едва когато стигна до равнището на устата му и той усети металическия вкус на нещо солено, Никълъс си даде сметка, че е кръв.

От финия прах гърлата и на двамата започнаха да горят и в унисон с грохота от свличащите се камъни Роян и Никълъс изнесоха шумен кашлящ дует. Очите им също пострадаха и в крайна сметка трябваше да ги държат плътно затворени, без дори да помислят да поглеждат.

Огромен каменен блок с големината на железопътен вагон се удари в земята някъде при пътеката, отскочи и се озова на броени метри встрани от тях. Пръст се разхвърча във всички посоки и в стремежа си да се защити, Никълъс с все сила притисна диафрагмата на Роян. Тя изпусна целия си въздух и от силната болка дори помисли, че й се е счупило ребро.

Но лека-полека каменният порой отслабна. Големи отломъци – такива, от които всеки път им спираше дъхът – профучаваха все по-рядко над главите им и най-накрая единственият шум, който продължи около тях, бе от сипещата се пръст и търкалящите се камъчета, които си търсеха отново място под слънцето след преживяния катаклизъм. Постепенно и това бе погълнато от шума на течащата вода на реката.

Никълъс уморено надигна глава и с усилено мигане се опита да изчисти праха изпод клепачите си. Роян се размърда зад него и той се дръпна отново встрани, за да я остави да поседне. Двамата се изгледаха продължително. Лицата им бяха скрити под бели маски сякаш от театрален грим, а косите им приличаха на перуки от епохата на френското Просвещение.

– Тече ти кръв – отвори най-сетне уста Роян. От праха, а и от сковалия я ужас, гласът й бе станал дрезгав до неузнаваемост.

Никълъс вдигна ръка до лицето си и обърса лепкавата бяло-червена смес по бузата си.

– Драскотина – рече той. Ти как си?

– Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.

– Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.

Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.

– Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. – Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. – Освен това не искаме… – но предпочете да не довършва изречението си.

Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:

– Искаше да кажеш нещо?

– Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.

Тя го зяпна:

– Какво, мислиш, че стоят горе и ни наблюдават?

– Можеш да си сигурна, че е така – отвърна й мрачно Никълъс. – Сигурно се готвят да празнуват, че най-после са се отървали от теб. Нищо няма да спечелим, ако си покажем главите, само ще им развалим удоволствието.

– Ти откъде разбра какво ще се случи? – изведнъж смени темата Роян. – Ако не ме беше сграбчил така… – От вълнение дори не можа да се доизкаже.

Никълъс й обясни с няколко изречения за мазната хартийка, която бе попаднала в ръцете му.

– Най-лесното нещо на света е да си избереш някоя тясна котловина и да минираш скалите над нея…

Но тъкмо се зае да описва техниката на взривяване, когато из въздуха се разнесе до болка познатото бръмчене на хеликоптерни двигатели, които се гласят да издигнат машината във въздуха.

– Бързо – сепна се Никълъс. – Прилепи се колкото се може по-близо до козирката – избута той Роян обратно до скалата. – Да не си мръднала! – Тя му се подчини, без да продума, а той легна до нея и с пълни шепа посипа и двамата с бял прах и ситен камънак. – Не мърдай! Каквото и да става, не се показвай!

Облегнаха глави и се заслушаха в шума от приближаващия вертолет. Скоро машината надвисна над пътеката, след което започна да се движи нагоре-надолу по извивките на реката. В един момент перката й се завъртя почти отвесно над скалата, зад която се бяха притаили, и косите им се разпиляха под силата на въздушното течение.

– Търсят оцелели – ставаше все по-мрачен Никълъс. – Не мърдай. Още не са ни забелязали.

– Но ако са ни наблюдавали преди взрива, трябва да знаят къде сме се намирали и да дойдат право насам – разсъждаваше Роян. – Нещо ги е объркало.

– Не е трудно да изгубят следите ни сред цялата тази лавина от падащи камъни. Никога не могат да бъдат сигурни къде ще ни намерят. – Шумът от моторите започна да се измества нагоре по реката и Никълъс предупреди спътницата си: – Ще рискувам да надзърна, колкото да сме сигурни, че са от „Пегас“. То не че тук е пълно с хеликоптери, но знае ли човек… Ти не се показвай!

Бавно и предпазливо надигна глава и, поглеждайки хеликоптера, всичките му подозрения се потвърдиха. На около километър нагоре по течението бавно се оттегляше джет рейнджърът с цветовете на „Пегас“. Беше обърнат с опашката към Никълъс, затова той нямаше как да види кой седи в кабината. Миг преди Никълъс да се върне зад прикритието си, пилотът смени скоростта и хеликоптерът започна да набира височина.

Издигайки се над долината, машината се насочи на север и от този ъгъл Никълъс успя да различи лицата на всички пътници. На предната седалка до пилота седеше, както преди, Джейк Хелм, зад него се мъдреше мутрата на полковник Ного. И двамата се пулеха към ниското, но след секунди вертолетът се намираше високо над околните хребети и укритието се изгуби от полезрението им. Убийците се насочиха нагоре към ръба на дефилето и скоро шумът от моторите окончателно се стопи в далечината. Никълъс изпълзя иззад канарата и помогна на Роян да се изправи.

– Няма никакви съмнения. Знаем с кого си имаме работа. Във вертолета бяха Хелм и Ного. Сигурно Хелм е бил отговорникът по минирането, а Ного е командвал среднощния разстрел. Всекиму според призванието… И така, всичко се оказа както го мислехме. Който и да стои зад „Пегас“, той е нашият истински враг. Хелм и Ного са просто инструменти в ръцете му.

– Но Ного е офицер от етиопската армия – опита се да му възрази Роян.

– Добре дошла в Африка – пошегува се той, без дори да се усмихне. – Тук всичко е за продан, стига да му платиш цената. От членове на правителството до офицери в армията, разлика няма. – Така се беше намръщил Никълъс, докато изричаше последните думи, че прахът от лицето му се изръси от само себе си. – Сега обаче ни остава да разрешим една много тежка задача – как ще се измъкнем от долината и как ще се върнем в цивилизацията.

Погледът му обиколи целия склон нагоре. Огромното свлачище беше затрупало дълга отсечка от пътеката.

– Няма да можем да минем оттам – отсъди Никълъс и хвана Роян за ръка. Когато обаче тя понечи да го последва, устата й се разкриви от болка, а тежестта й от само себе си се пренесе върху десния крак.

– Коляното! – оправда се Роян и смело се усмихна. – Няма нищо, ще ми мине.

Така или иначе, куцаше, което допълнително усложняваше бавното им, предпазливо придвижване. При всяка зле премерена стъпка и двамата примираха от страх да не ги помете някой случаен камък. Най-накрая, за по-сигурно, нагазиха до кръста във водата.

Роян застана зад Никълъс и проми раната му от кръвта и мръсотията.

– Не зле – успокои го тя. – Няма нужда от шев.

– В чантата си нося туба бенадин – рече Никълъс и го измъкна. Роян намаза раната с жълто-кафявата течност и я превърза с кърпата му.

– Така е добре – потупа го по рамото.

– Слава богу, че никога не се разделям с торбата си – отбеляза гордо той и дръпна ципа. – Поне разполагаме с малко храна и някои полезни нещица. Следващата точка от програмата ни е да потърсим други оцелели.

– Тамре! – сети се изведнъж Роян.

Двамата започнаха да газят покрай брега. На места реката беше буквално задръстена от струпалите се каменни отломъци и купищата пръст покрай тях. Някъде се образуваха дълбоки вирове, където водата им стигаше до под мишниците и Никълъс трябваше да вдига чантата високо над главата си. Най-сетне решиха да се доберат до сушата, но коварните камъни на няколко пъти се заклащаха застрашително под краката им.

След известно време се натъкнаха на телата на двама монаси, смазани от скалите и погребани наполовина под огромната им маса. Дори не се опитаха да ги освободят от затисналата ги тежест. От едно от мулетата се подаваше само някакъв крак, останалото се губеше под камънака. Дисагите се бяха разтворили при падането и по земята лежаха разхвърляни различни вещи. Сред тях Никълъс намери кожата, рогата и копитата на дик-дика. Бързо се хвърли да ги спасява, прибирайки ги в ръчната си чанта.

– Само допълнителен товар – упрекна го Роян.

– Половин-един килограм, не повече, но си струва.

Продължиха нататък и кажи-речи стигнаха до мястото, където за последно бяха видели Тамре и Али. Прекараха почти цял час в напразно търсене, но не намериха следи нито от единия, нито от другия. Склонът над пътеката бе едва ли не изравнен със земята: разхвърляна пръст, огромни каменни късове на всички посоки, пречупени и изкоренени храсти и дървета.

Роян се изкатери докъдето успя да я завлече навехнатият крак, сви ръце на фуния пред устата си и завика във всички посоки:

– Тамре! Тамре! Тамре!

Ехото поде гласа й и го разнесе из цялата долина.

– Мисля, че трябва да го отпишем – обади се Никълъс. – Малкото дяволче лежи някъде погребано под скалите. Търсихме го цял час, нямаме повече време за губене. Ако искаме сами да се спасим, трябва да тръгваме още сега.

Но тя не обърна внимание на забележката му и продължи да драпа по свлачището, без да се плаши от сипеите, които всеки момент можеха да я понесат обратно към реката. В същото време отдалеч си личеше, че болките в коляното не я оставят нито за миг.

– Тамре! Отговори ми – крещеше Роян на арабски. – Тамре! Къде си?

– Роян! Стига толкова. Ще се контузиш още повече. Обричаш и двама ни на излишни рискове. Откажи се!

Никълъс се опитваше да я вразуми, но също дочу нечие слабо пъшкане нагоре по склона. Роян продължи да се катери по посока на звука, а камъните под нея често поднасяха и я връщаха там, откъдето бе тръгнала. Най-накрая, след изтощителни усилия стигна, където искаше, и започна да надава писъци на умряло. Захвърли чантата си на една страна и с бързи крачки я настигна. Озовавайки се до нея, и неговите краката се подкосиха от ужас.

Тамре лежеше като побит сред купищата натрошен камънак. Лицето му беше до такава степен обезобразено, че човек трудно можеше да го познае. На места кожата беше свалена от острите ръбове на скалите. Роян вече бе положила измъчената му глава в скута си и чистеше с ръка запълнените му с прах ноздри, за да му позволи да диша свободно. От устата на момчето се спускаше струйка кръв, а когато Тамре повторно простена, между зъбите му бликна същинска вада. Роян понечи да избърше каквото може, размазвайки кръвта по брадичката му.

Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.

– Направи нещо, Ники – помоли го шепнешком Роян. – Трябва да му помогнем.

Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.

– Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива – не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.

Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.

– Мамо! – прошепна той. – Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.

Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.

Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:

– Той е мъртъв, Роян.

Тя му кимна вместо отговор.

– Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.

Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:

– Трябва да тръгваме, скъпа.

– Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.

– А аз съм сигурен, че те обичаше – увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. – Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.