Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 26 страниц)
– Не, но пък и след четири хиляди години едва ли релефът на скалите ще остане същият, какъвто е бил. Водата навярно е измила всичко. Мисля, че най-умно от наша страна ще е да обиколим долината и да потърсим не е ли останал случайно някой каменен блок, който водите да не са отнесли в пролома. Таита е съборил бента, но напорът на реката все ще е отблъснал нещо и настрани.
И така, тримата тръгнаха надолу в дола и Роян се натъкна на някакъв голям камък, който изглеждаше доста различен от скалите в околността. На големина беше колкото старомоден сандък за дрехи. Макар и зеленината да го покриваше наполовина, горният край – сиреч този, който се виждаше – показваше квадратен ръб. При вида му Роян веднага извика Никълъс.
– Погледни тук – погали гордо откритието си. – Какво мислиш по въпроса?
Никълъс слезе при нея и прокара длани по повърхността на каменния блок.
– Не е изключено да е това, което търсим – прие той, – но за да сме сигурни, трябва да открием следите от лостовете, с които зидарите са го откъртили. Както знаеш, техниката им е била проста: когато отломят от скалата някое по-едро парче, те са пробивали дупка в него и с лостове са го разбивали на колкото части им е било нужно.
Двамата се захванаха да изучават отблизо камъка, но макар Роян да напипа някаква цепнатина, единодушно приеха, че е била издълбана по естествен път. Най-накрая Никълъс заключи, че вероятността каменният къс да е бил откъртен от човешка ръка е четиридесет на сто.
– Няма да ни стигне времето – напомни й и я издърпа далеч от находката. – Остава ни още доста терен за оглеждане.
Продължиха още половин километър надолу, но не намериха нищо. Той даде отбой:
– Дори и при най-силно наводнение, едва ли реката би могла да отнесе блоковете толкова далеч. Да се върнем при водопада и да погледнем няма ли нещо интересно, захвърлено в пролома.
Отново се озоваха на брега на Дандера и Никълъс се надвеси над буйните й води.
– Скалата не е толкова висока, колкото по-долу. До водата няма и тридесет метра – пресметна на око той.
– Мислиш ли, че ще можеш да слезеш? – попита го Роян с тон, издаващ съмнение.
Дори на тази височина, пяната от стоварващата се във вира вода ги пръскаше в лицата, а двамата трябваше да си викат един на друг в ушите, за да се чуят.
– Не и без въже и помощници, които да ме издърпат обратно – рече Никълъс и като намери добра позиция за наблюдение, огледа каньона с бинокъла си. По бреговете на вира имаше разхвърляни доста камъни с различна големина. От водата всички се бяха закръглили, а само един-два бяха достатъчно едри, за да приличат на строителни блокове. По някои от камъните личаха ръбове, с известна доза въображение човек можеше да приеме, че ъглите някога са били прави. Иначе – доколкото всеки се подаваше наполовина над пръските пяна – нищо по гладката им повърхност не издаваше човешка дейност.
– Не мисля, че от такава височина може да се определи произходът на камъните долу. А и да си призная честно, не умирам от желание да се завра отново в казана; не и тази вечер във всеки случай.
– Излиза, че трябва да я караме на голи предположения – седна до него Роян и обви с ръце колената си. Изглеждаше доста умърлушена. – Никой не може да ни каже дали Таита наистина е отбивал реката или не.
Никълъс непринудено я прегърна през раменете в жест на утеха и тя се отпусна блажено в скута му. Двамата се взряха мълчаливо в пропастта под краката им. Най-накрая Роян се отдръпна бавно от прегръдката му и се изправи.
– Май е време да се връщаме в лагера. Колко ли път ни чака обратно?
– Поне три часа. Права си. Докато се приберем, ще се стъмни, а днес е новолуние.
– Странно, колко уморен се чувства човек, когато е хабил силите си напразно – отбеляза лениво Роян и се протегна. – Да бяхме намерили някой от камъните на Таита, с удоволствие бих се излегнала отгоре му да спя. – Едва изрече това и се сепна. – Ники, а той откъде ги е вземал?
– Откъде е вземал какво? – не разбра той.
– Не разбираш ли? През цялото време сме търсили в погрешната посока. Опитваме се да установим къде са отишли блоковете, вместо да си зададем въпроса откъде са взети. Ти сам спомена за кариерите в Асуан. Не би ли трябвало най-напред да открием кариерата, която Таита е използвал за строителните си материали?
– Кариерата ли казваш? – плесна се по челото. – Съвсем права си. Трябваше да тръгнем от началото, не от края. Вместо да си губим времето в търсене на несъществуващи бентове, по-добре да бяхме намерили кариерата, от която са дошли.
– И откъде да почнем да търсим сега?
– Мислех, че ти ще ми кажеш – засмя се Никълъс и Тамре мигом започна да се смее в унисон с него. Това напомни на двамата му покровители за момчето и начина му на живот.
– Мисля, че е най-добре да почнем с Тамре, нашия предан водач – рече Роян и пое ръката на младежа. – Слушай сега, Тамре, слушай ме много внимателно!
Негърът килна глава на една страна в жест, че целият се е превърнал в слух и впери поглед в устата й, в случай че нещо убегне от ушите му.
– Търсим мястото, откъдето идват квадратните камъни. – Изглежда, това не му говореше нищо, защото в очите му се изписа пълно неразбиране. – Преди много-много време в планините са идвали хора, които са къртили камъни от скалите – обясни му по-подробно Роян. – Някъде наблизо те трябва да са изровили голяма дупка. Може би дори в дупката са останали още от квадратните камъни…
Изведнъж на Тамре му просветна и по лицето му огря радостна усмивка.
– Камъкът на Исус! – възкликна той.
Скочи на крака и без да изпуска нито за миг ръката на Роян, хукна надолу по долината.
– Е, Тамре! – помоли го тя. – Не бързай толкова!
Но жалванията й отидоха напразно. Тамре беше до такава степен ентусиазиран, че запя един от познатите си химни на амхарски. Никълъс ги следваше отзад с по-спокойна крачка и ги настигна едва половин километър надолу по склона.
Завари Тамре коленичил на земята с чело опряно о близката скала. Момчето стоеше със затворени очи и усърдно четеше някаква молитва. Роян беше принудена да коленичи до него и да изчака да свърши.
– Какво, по дяволите, правите? – попита безцеремонно Никълъс.
– Молим се – отговори му най-непринудено Роян. – Така нареди Тамре. Трябва да се помолим, преди да отидем при камъка на Исус.
Обърна глава на другата страна, затвори очи и сплете пръсти, вдигнати пред лицето й в молитвен жест. Устните й започнаха на свой ред да повтарят позната молитва.
Никълъс си намери място на някакъв камък в близост до молещите се и зачака.
„Предполагам, че в това няма нищо лошо“, утешаваше се той и гледаше да не прекалява с нетърпението си.
Без да предупреди, Тамре скочи на крака и изпълни кратък танцов номер. Пляскаше с ръце, риташе с крака и чак когато наоколо се вдигна порядъчен облак прах, намери за нужно да спре.
– Готово – рече той с напевен глас. – Вече можем да отидем при камъка на Исус.
Още веднъж грабна Роян за ръката и я заведе до стръмния скалист склон насреща. Буквално пред очите на Никълъс двамата изчезнаха вдън земя и той скочи като ужилен да ги търси с поглед.
– Роян! Къде сте? Какво стана?
– Насам, Ники, ела насам!
Той се доближи до скалата и възкликна от удивление:
– Бога ми! Цяла година да бяхме търсили, никога нямаше да го видим!
Скалата се усукваше около себе си и криеше от погледа таен вход. Никълъс смело влезе и в захлас огледа високите, напълно вертикални стени на своеобразното преддверие. След тридесетина крачки из скалния коридор се озова в открит амфитеатър, широк поне стотина метра и зейнал към синьото небе. За трибуни на амфитеатъра служеше самата скала, в която той беше издълбан, а за опитното око на Никълъс не бе трудно да установи, че скалният състав е същият като на блока, който Роян бе открила в дола.
Древните строители бяха изградили амфитеатъра с волско търпение, дялайки ред по ред в твърдата скала. „Трибуните“ стигаха до самия горен край на кариерата и дори след хилядолетия добре личеше как и в каква последователност са били откъртвани строителните блокове. В цялото съоръжение не можеше да се открие един-единствен ъгъл, който да не е прав. Тук-там из пукнатините бяха израснали рехави храстчета, но като цяло кариерата успешно бе устояла на напора на джунглата. От мястото си Никълъс дори виждаше струпаните в единия й край готови каменни блокове, които така и не бяха влезли в употреба. Откритието до такава степен го беше смаяло, че дълго време не можа да продума. Стоеше безмълвен на входа и бавно местеше поглед от една страна на друга, сякаш искаше да погълне всичко с очи.
Тамре заведе Роян в самия център на кариерата, до един самотен неизползван блок. По всяка вероятност древните каменоделци са били на път да пренесат и него нагоре през дола, защото стените му бяха грижливо одялани и изравнени.
– Това е камъкът на Исус! – пропя с тържествен глас Тамре и коленичи пред четвъртития блок. Роян отново трябваше да се просне до него. – Исус сам ме доведе на това място. Първия път, когато дойдох, той стоеше на камъка. Имаше дълга бяла брада, а в очите му се четеше тъга и милосърдие.
Тамре се прекръсти и започна да рецитира на глас един от познатите му псалми, полюлявайки глава в ритъм със стиховете.
Никълъс се присламчи тихомълком към тях и забеляза многобройните следи от присъствието на чернокожия им приятел. Тамре бе превърнал камъка на Исус в свой личен олтар и с присъщото си благоговение бе принасял жертва след жертва пред своя бог. Върху равната повърхност на блока се търкаляха манерки за медовина и глинени съдини, повечето от които се бяха пропукали и натрошили от времето. Вътре стояха китки диви цветя, отдавна изсъхнали и пожълтели. Около гърнетата бяха събрани и куп други съкровища, които момъкът бе събирал и подреждал върху олтара – черупки от костенурки, бодли от таралеж, дървен кръст, издялан навярно от собствената му ръка и украсен с шарени парцалчета, герданчета от мъниста, много птичи и животински фигурки, изваяни от синя речна глина.
Никълъс остана неподвижен и почтително изчака двамата молещи се да привършат разговора си с Бог. Свидетелствата, които момчето му даваше за своята дълбока вяра, не можеха да оставят безразличен дори заклет атеист като него. Нещо повече, възхищаваше се на доверието, което Тамре им оказваше, довеждайки ги доброволно на святото за него място.
Най-сетне Роян се изправи и дойде при него. Двамата започнаха да обикалят кариерата, без да говорят много. Страхуваха се дори да повишат глас, сякаш се намираха в църква или над нечий свят гроб. На едно място тя протегна ръка и го докосна по рамото. Много от каменните блокове бяха оформени, преди да ги свалят от скалата. Като зародиши в утробата на майка, камъните се държаха за пъпната си връв и никой от древните каменоделци не бе посмял да ги отдели напълно.
Мястото можеше да послужи за прекрасна илюстрация на методите, използвани от древните за извличане на строителен материал. Всеки един от етапите в изработването на каменните блокове бе нагледно показан: на едно място се виждаха отбелязаните от главния майстор линии в скалата, по-нататък – дупките, в които са били пъхнати металните лостове, а в съседство с тях лежаха вече готовите блокове, чакащи да бъдат отнесени на строежа.
Слънцето вече беше залязло и докато свършат обиколката си, в кариерата настана почти пълен мрак. Тримата се настаниха на един от завършените блокове, а Тамре се излегна като кученце в краката на двамата си приятели, без да сваля поглед от лицето на Роян.
– Ако имаше опашка, така щеше да я маха… – усмихна се при мисълта Никълъс.
– Длъжни сме да оправдаем доверието му, просто нямаме право да го разочароваме. За момчето мястото е свято и ние трябва да го почитаме не по-малко от самия него. Това е личният му параклис, съмнявам се друг път да е водил хора със себе си. Искам да ми обещаеш, че каквото и да стане, няма да нарушим светостта на кариерата.
– Това е най-малкото, което мога да направя – кимна Никълъс и се обърна към Тамре: – Много добре направи, че ни доведе при камъка на Исус. Доволен съм от теб. А госпожата е още по-доволна и от мен.
– Време е да си вървим в лагера – предложи Роян, докато гледаше небето над главите им. Беше се оцветило в мораво и виолетово, отразявайки едва-едва последните слънчеви лъчи.
– Не мисля, че ще е много разумно – възрази й Никълъс. – Нощта ще бъде напълно безлунна и като нищо можем да строшим някой крак в тъмницата. Когато човек се намира на хиляди километри от цивилизацията, не бива и да помисля за подобни рискове. Ще ни е нужна цяла седмица, преди да се доберем до свестен медицински пункт.
– И какво, ще спим тук? – учуди се Роян.
– Защо не? За нула време ще напаля огън, в чантата си имам хранителни таблетки. И преди ми се е случвало, не мислиш ли? Освен това, ти си имаш придружител, никой не може да те упрекне, че си си изгубила честта…
– Защо не, наистина? – засмя се Роян. – Хем утре ще можем да огледаме по-подробно кариерата.
Никълъс стана да събира съчки, но изведнъж се спря и погледна към небето. Роян също чу това, което го беше разтревожило – познатото бръмчене из въздуха.
– Отново хеликоптерът на „Пегас“ – отбеляза Никълъс, без да има нужда. – Чудя се какво ли им е хрумнало да хвърчат по тъмно?
Двамата се загледаха в потъмняващото пред очите им небе. Може би триста метра над тях блещукаха навигационните светлини на вертолета, докато той отминаваше на юг – по посока на манастира.
Никълъс стъкна малък огън близо до входа на кариерата и щом тримата се настаниха около него, раздели поравно таблетките за оцеляване. Бяха сладки и лепкави и трябваше задължително да се прокарат с водата от манерката му.
Пламъците хвърляха призрачни отражения по стените на кариерата, където се разиграваха игри на сенки. Откъм една от нишите в скалата се разнесе нощната песен на козодоя, сякаш дух се опитваше да им предаде нечие послание. Роян потръпна в неясен страх и се приближи до Никълъс.
– Чудя се дали в отвъдното Таита не знае докъде сме напреднали – рече тя. – Имам усещането, че вече сме го разтревожили. Успяхме да разгадаем първата част от ребуса, който ни беше оставил, а той едва ли е предполагал, че това е възможно.
– Следващата ни стъпка ще трябва да бъде посещението на подводната дупка. Виж, ако и там сполучим, със сигурност ще поведем в резултата срещу стария дявол. Ти какво се надяваш да открием там?
– Не смея да го изрека с думи – отговори му Роян. – Мога всичко да урочасам.
– Е, аз пък не съм суеверен, или поне не толкова. Да го кажа ли вместо теб? – предложи Никълъс и тя избухна в игрив смях. Той го прие като знак да продължава. – Надяваме се шахтата на дъното да се окаже вход към гробницата на фараон Мамос. Повече не ни трябват игралки-залъгалки, целта е самата гробница.
– Нека зло да спи под камък! – кръстоса тя пръстите си, изрече магическата формула и отново стана сериозна. – Според теб какви са шансовете ни за успех? Под успех имам предвид гробницата да е запазена непокътната.
– Ще мога да ти отговоря едва когато сляза отново до дъното на реката.
– И как ще го направиш? Сам каза, че водолазният костюм няма да ти свърши работа.
– Не знам – призна той. – Поне на този етап не знам. Може би ще успеем да влезем с тежководолазни акваланги.
Роян се умълча, изпадайки в размисъл за очакващите ги непреодолими трудности.
– Я не унивай! – скара й се Никълъс и я прегърна. Тя дори не понечи да му избяга. – Винаги имаме с какво да се утешим. Ако уловките на Таита са толкова трудни за нас, значи са били трудни и за всички преди нас. Аз лично вярвам, че гробницата наистина се намира под водата и че още никой не е успял да се добере до нея.
– Ако обаче входът на гробницата се намира наистина под водата, излиза, че описанията в свитъците са били направени с цел не да упътят, а напротив – да объркат човек. Цялата информация е била веднъж заплетена от самия Таита, втори път – от Дураид и най-накрая – от Уилбър Смит. Изправени сме пред същински лабиринт от верни и неверни указания.
Отново замълчаха. Неочаквано лицето на Роян грейна в щастлива усмивка, огряна от огнените пламъци.
– О, Ники! Такова невероятно предизвикателство. – Но в следващия миг тонът й отново спадна. – Но дали има начин да влезем? Дали изобщо е възможно да се влезе в гробницата?
– Ще разберем.
– Кога?
– Когато му дойде времето. Още не съм обмислил всичко. Това, в което съм убеден, е, че занапред плановете ни ще изискват много търпение при съставянето и много усилия при изпълнението.
– Значи няма да се откажеш? – искаше да се увери за сетен път. Знаеше, че никога не би могла да се справи сама. – Проектът не ти се струва прекалено страшен?
Никълъс се изсмя.
– Признавам, че никога не съм предполагал как някакъв си древен египтянин ще ни поведе по такава оплетена следа. Казвах си: ще стигнем до някоя каменна врата, ще й подложим едно рамо и хоп, ето ни вътре. В крайна сметка, нали точно това направи Хауърд Картър, когато откри гробницата на Тутанкамон? Но за да ти отговоря на въпроса, знай, че проектът ми се струва изключително страшен, но какво пък, по дяволите, нека някой се опита да ме спре! Обонянието ми отсега надушва славата, която ще придобием, а очите ми долавят блясъка на златото в недрата на земята.
Докато двамата разговаряха, Тамре се беше свил в праха от другата страна на огъня, покривайки се през глава с мръсната си шама. Навярно през съзнанието му пробягваха всякакви сънища и видения, защото през цялото време не преставаше да бълнува, да се смее или да пищи от страх.
– Чудя се какви ли мисли минават през тази болна главица – обърна му внимание Роян – и какви ли видения го спохождат. Казва, че е видял Исус в кариерата, а доколкото го познавам, сигурна съм, че сам дълбоко вярва в това.
Гласовете им ставаха все по-тихи и лениви, огънят бавно загасваше и малко преди да заспи на рамото на Никълъс, Роян промърмори:
– Ако гробницата на фараон Мамос се намира под нивото на реката, излиза, че съдържанието й ще бъде унищожено от водата?
– Не мисля, че след като Таита си е направил труда да вдига цял бент и да строи гробницата в продължение на петнадесет години, както твърди в свитъците, ще пусне умишлено реката да наводни цялата гробница със съкровищата, нещо повече – да унищожи мумията на покойния фараон – отговори й Никълъс, леко замаян от косите й, които галеха лицето му. – Не, това би попречило фараонът да възкръсне в Отвъдния свят и цялата работа би отишла напразно. Човек като Таита е пресметнал всичко както трябва.
Младата жена се притисна още по-близо до него и въздъхна облекчено. Малко по-късно Никълъс й рече на ухото „лека нощ“, но тя не му отговори. По дълбокото й, равномерно дишане се познаваше, че е заспала. Усмихна се и нежно я целуна по косите.
Никълъс не беше много сигурен какво точно го е събудило. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намира и да се огледа. Сети се, че е в кариерата и погледът му се зарея по небето. Луна нямаше, но звездите се бяха надвесили толкова ниско над земята, че почти я заместваха. Роян се бе изтърколила от рамото му и неподвижно спеше до загасналото огнище.
Стана внимателно, за да не я събуди и се отдалечи от двамата спящи, за да се облекчи в тъмното. Нощта беше гробовно тиха. Дори птиците мълчаха, из шубраците не се дочуваха стъпките на никой звяр. Скалите в кариерата още не бяха изстинали напълно след дългите часове, прекарани в унищожителната пещ на слънцето.
Изведнъж шумът, който го беше разбудил, се повтори. Слаб и далечен пукот проехтя из скалите на дефилето, така че не можеше да се определи точно посоката му. И все пак, Никълъс добре си даде сметка за какво става дума. Твърде често бе чувал подобни тракащи звуци, за да ги сбърка, макар и от такова разстояние.
Някъде из долината се стреляше с автоматично оръжие. Не бяха дълги откоси, само по три изстрела един след друг, което издаваше, че стрелецът е професионалист, отдавна опознал триковете на оръжието си.
Никълъс извъртя китката си, така че бледата светлина на звездите да попадне върху циферблата на часовника му. Беше три и нещо сутринта. Остана да се ослушва още няколко минути, но шумът не се повтори. Най-накрая се върна на мястото си и легна до Роян. Сънят му бе лек и насечен, през цялата нощ се стряскаше и надаваше ухо няма ли да чуе отново стрелба.
Още щом от изток се показаха първите жълто-оранжеви сияния на зората, Роян се събуди и двамата веднага се заеха с доизяждането на кондензираната храна вместо закуска. Докато дъвчеха, Никълъс й каза за звуците, които го бяха събудили през нощта.
– Мислиш ли, че е бил Борис? – попита тя. – Може да е настигнал Мек и Тесай.
– Съмнявам се, че е бил той. Борис тръгна преди няколко дни. Вече трябва да е достатъчно далеч, за да не чуваме стрелбата на оръжието му, още повече, че той стреля с карабина, не с калашник.
– Тогава кой ще е бил според теб?
– Нямам представа. Но никак не ми се нрави. Ще огледаме още веднъж кариерата и – право в лагера. Повече няма какво да търсим из областта. Всичко, което можехме да сторим на този етап, го сторихме. Не ни остава друго, освен да си вървим вкъщи.
Щом стана достатъчно светло, Никълъс изщрака цял филм из кариерата, за да си я има за спомен. За мащаб Роян застана на няколко пъти пред скалата с недовършените блокове. Хареса й да позира и започна да върши маймунджилъци. Яхна най-големия блок и се захвана уж да го налага с чук с ръка, вдигната високо над главата, в стил Мерилин Монро.
Най-сетне благоволиха да напуснат скривалището и да потеглят надолу към пътеката. Бяха като опиянени от успеха на начинанието си. Двамата оживено обсъждаха откритията си, подхвърляха най-различни хипотези и строяха въздушни кули за бъдещето. Докато стигнат розовите скали в долния край на пролома, беше станало късна сутрин. Там се сблъскаха с неколцина монаси от манастира, които вървяха насреща им.
Дори отдалеч се разбираше, че нещо ужасно се е случило в отсъствието им: от траурните напеви на монасите на Роян й настръхнаха косите. В цяла Африка хората посрещаха по един и същи начин смъртта – с тягостни песни, които да възвестят нейното идване по всички посоки на света. Щом се приближиха повече, забелязаха как монасите грабят с шепи от пръстта под краката си и я изсипват върху главите си, без да спират с жалванията и плача си.
– Какво има, Тамре? – попита Роян момчето. – Иди и разбери!
Тамре изтича напред да посрещне събратята си. Те се спряха насред пътеката и жестикулирайки, надвиквайки се един друг, нависоко започнаха да му обясняват причината за скръбта си. Най-накрая се върна.
– В лагера… Нещо ужасно се е случило. Лоши хора са идвали през нощта. Много от помощниците са мъртви – закрещя той.
– Хайде, да видим какво се е случило! – Никълъс грабна Роян за ръката и я поведе към лагера.
Претичаха разстоянието до лагера на един дъх и завариха пред походната кухня цяла тълпа от монаси. Никълъс ги разбута настрани с лакти и успя да се добере до колибата. Щом се показа най-отпред, мигом се закова на място, стомахът му се преобърна, а лицето му застина в изражение на неподправен ужас. Под син облак от жужащи мухи лежаха опръсканите с кръв тела на готвача и на още трима от прислужниците в групата. И четиримата бяха със завързани зад гърба ръце, явно ги бяха накарали да седнат на колене, преди да ги застрелят хладнокръвно в тила.
– Обърни се! – предупреди Никълъс Роян, която идваше веднага след него. – Гледката не е никак красива.
Но тя не обърна внимание на думите му и застана до рамото му.
– О, небеса! Избили са ги като говеда в кланица – изрече Роян едва-едва.
– Ето откъде е идвала стрелбата, която ме събуди нощес – отвърна й мрачно Никълъс. Направи крачка напред, за да види кои точно са убитите. – Али и Киф ги няма. Къде са? – повиши той глас и се обърна на арабски към насъбралите се хора. – Али, къде си?
Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.
– Тук съм, ефенди.
Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.
– Какво се случи? – сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.
– През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.
– Колко бяха? Видя ли лицата им?
– Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя – посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.
Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата – всичко беше задигнато.
Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.
След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.
– И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата – всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… – Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. – Да не са…
– Да! – изпревари го тя с отговора си. – Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. – В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. – О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… – обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. – Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.
– Спокойно, миличко. Да не прибързваме със заключенията. Може да става дума за случайно нападение на разбойници.
– И защо ще крадат записките ни? Какво толкова ценно би открил един шуфта в няколко листа хартия и един топ снимки? И къде е отивал хеликоптерът на „Пегас“ вечерта преди нападението? Нас са търсили, Ники, сигурна съм, че е така. Искали са да ни убият, както убиха Дураид. Биха могли да се върнат всеки момент, а ние дори нямаме оръжие да се защищаваме.
– Така е, признавам, че сме в доста деликатно положение. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Тъй и тъй няма какво повече да киснем тук. Свършихме всичко, за което сме дошли – успокояваше я Никълъс и нежно я полюляваше в прегръдката си. – Не се предавай! Ще спасим каквото можем от цялата бъркотия и веднага тръгваме към чакащите коли.
– Ами какво ще правим с умрелите? – отдръпна се Роян крачка назад и с известни усилия успя да спре сълзите си и да се овладее. – Колко от хората ни са оцелели?
– Али, Салин и Киф са се спасили. Успели са веднага след стрелбата да изскочат от колибите и да се скрият в тъмното. Казах им веднага да се приготвят за път. Вече говорих с един от духовниците. Ще се погрижат за погребението на убитите и ще съобщят на властите, веднага щом им се удаде случай. Но и монасите са съгласни, че атаката е била насочена към нас двамата с теб и че продължаваме да сме в опасност. Сами ни подканват да напуснем възможно най-скоро долината.
След час бяха готови да потеглят. Оставиха цялото оборудване, заедно с личните вещи на Борис, на грижите на Яли Хора. Мулетата бяха натоварени само с най-необходимото, защото Никълъс твърдо бе решил да не се бави нито минута по пътеката.
Игуменът дори им осигури неколцина монаси, които да ги придружат до края на пролома.
– Само пълен безбожник би посмял да ви нападне, докато Христовият кръст бди над главите ви.
Никълъс влезе в колибата с одраната антилопа, където всичко беше по местата си. Нави изсъхналата кожа на руло и я върза отгоре на един от самарите. С това приготовленията приключиха и той даде знак на мулетарите да подкарат животните.
Тамре бе успял да си намери място сред монасите от ескорта и щом групата пое по пътеката, съвсем естествено се примъкна близо до Роян. Нататък вървяха цял километър под натрапчивото жалеене на останалото монашеско братство, което ги изпроводи до реката.
Жегата беше нетърпима. Из въздуха не се усещаше и най-малък полъх на вятър, скалистите склонове на дефилето се бяха нажежили като скари на слънцето, опитвайки се да подпалят подметките на катерещите се. Потта се изпаряваше още щом попиеше по дрехите и скоро кожата им се покри със здрава корица от бели кристалчета сол. Мулетарите, пришпорени от страха, бяха подкарали в убийствена крачка и животните, жестоко ръчкани с пръчки в слабините, щат не щат трябваше да подтичват край тях.
До средата на следобеда бяха изминали целия път от сутринта в обратната посока и отново се оказаха на мястото на някогашния египетски бент. Никълъс и Роян дадоха няколко минути почивка, колкото да потопят глави в хладните води на реката и да измият солта и потта от вратовете си. Застанаха един до друг над водопада и махнаха за сбогом на живописния пролом, където се сбираха всичките им надежди.
– Колко ли време ще чакаме, преди да се върнем? – запита се на глас Роян.
– Не можем да си позволим никакво бавене – отговори й Никълъс. – Дъждовете се задават, а хиените са уловили миризмата и вече са плътно по петите ни. Оттук нататък всеки ден е от изключително значение за делото ни, един час повече и може горещо да съжаляваме.
Роян се загледа за последно в каньона и тихо промълви:
– Още не си спечелил играта, Таита. Гонитбата продължава.
Обърнаха се на другата страна и поеха след мулетата нагоре по пътеката. Вечерта дори не спряха на мястото, където бяха лагерували на слизане, ами продължиха още няколко километра нататък, преди мракът да ги спре принудително. От притеснение не си направиха труда да се настанят удобно, ами се натъпкаха с неквасения хляб и животинската мазнина, които монасите предвидливо бяха взели от манастира, и легнаха да спят. Никълъс и Роян разпънаха спалните си чували един до друг на нагорещените скали и, използвайки част от багажа за възглавници, потънаха в сиви сънища.
