Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 26 страниц)

– Пак късмет, че е сухият сезон. Представям си какъв ад е, когато паднат дъждовете – даваше си кураж Никълъс и гледаше нагоре. Следи от вода се виждаха поне на петнадесет-двадесет стъпки по-високо.

Ужасен от мисълта колко по-зле би могъл да се нареди, Никълъс съсредоточи обратно вниманието си на реката пред себе си. Беше нормализирал дишането си и можеше да опипа тялото си в търсене на счупвания и други неприятности. За свое облекчение прие, че като се изключат неизбежните натъртвания и навехнатото коляно всичко си е наред. И четирите му крайника се движеха по негова воля, а когато при наближаването на поредното препятствие изплува няколко метра встрани, се увери, че и на контузения крак може да се разчита.

Но лека-полека слухът му започна да различава нови звуци из каньона. Колкото повече напредваше по течението, толкова по-ясно долавяше глухия тътен, който идваше изотдолу. Проломът се стесняваше, бреговете едва не се допираха, а колкото повече се свиваха, толкова повече водите на реката забързваха, сякаш искаха по-скоро да излязат на широко. За броени минути тътенът се превърна в грохот, а каньонът започна да се разтърсва в конвулсии.

Никълъс се обърна по корем и с все сили заплува към по-близкия бряг. Опита се с опипване да открие къде да се хване, но водата до такава степен бе изгладила лицето на скалата, че ръцете му се плъзгаха безцелно по хлъзгавата повърхност. Колкото и да се мъчеше, Никълъс не можеше да спре неизбежния си устрем към водопада и останал без надежда, впери поглед в това, което предстоеше. На определено място водите започнаха привидно да се успокояват, нивото на реката се повдигна, вълните се загладиха; като кон, който инстинктивно прибира ушите си преди препятствието, така и Дандера предусещаше какво я чака.

Никълъс се оттласна обратно от брега, та поне да има достатъчно простор за маневри, ако до такива изобщо се стигнеше. Отново се обърна с краката напред. В един миг под него се оказа празно пространство и той литна за втори път през този ден. Небето се скри сред облаците водни пръски, които го заливаха, той изгуби всякакво равновесие и като някаква тресчица бе запокитен насред стихията. Струваше му се, че водопадът няма край, а от уплаха стомахът му се качи в гърдите. Отново тялото му се удари с все сила във водната стена, а главата му потъна дълбоко под нея.

С усилия Никълъс се върна на повърхността и рязко се изхвърли, за да си поеме достатъчно въздух. От поетата вода гърдите му жално изсвириха. Изпод струйките, които запречваха зрението му, той забеляза единствено, че е попаднал в развихрен водовъртеж, който дави всичко наоколо в мощни струи пяна. Водите се разделяха и събираха отново, сякаш танцуваха менует сами със себе си, а плувецът бе хванат като във фуния.

Докато се въртеше като листо по реката, Никълъс известно време не виждаше друго, освен бели стълбове пръски, но лека-полека пред очите му се разкри и тесният проход, през който водите се изтегляха надолу, спасявайки се от свирепия праг. Това, което го вълнуваше най-много, бе, че продължава да е жив и че може да разчита на миг спокойствие, преди течението да го е изхвърлило от дълбочината под водопада. Докато реката се опитваше да го изтласка далеч от спасителния вир в поредната теснина, Никълъс дори успя да напипа някакво парче зелен мъх, за който да се хване.

Едва сега му остана достатъчно време да обмисли положението си и да събере сили. Скоро разбра, че друг път, освен да се остави на течението да го носи, просто не съществува. Каквото и да го чакаше надолу, той трябваше да мине покрай него. Нищо чудно да попаднеше в някой бързей, ако не и във втори водопад, подобен на този, от който току-що излизаше.

Ако поне имаше начин да се изкатери по скалата! Англичанинът отново вдигна глава, но като видя как брегът е надвиснал като църковен свод над реката, всяка мисъл за спасение оттам изчезна.

И все пак, докато търсеше възможния изход, погледът му се спря на някаква форма, която беше твърде правилна и подредена, за да бъде дело на природата. По каменната стена се издигаха вертикално две тъмни следи под формата на своеобразен пунктир. Започваха от самата водна повърхност и се изкачваха до ръба почти двеста стъпки по-нагоре. Никълъс пусна чима, който беше сграбчил, и с кучешко плуване бавно се приближи до въпросните линии.

Щом скъси разстоянието, се убеди, че става дума за малки квадратни ниши със страни десет сантиметра, издълбани навътре в скалата. Двете най-близки ниши се намираха една от друга на разстояние два пъти колкото разперените му ръце. По-нататък Никълъс забеляза, че всяка ниша от едната линия съвпада по височина със съответната ниша от другата.

Бръкна в едната от дупките и ръката му потъна спокойно до лакътя. Понеже въпросният отвор се намираше под равнището на водата, Никълъс не се учуди, че стените са се загладили и са станали хлъзгави като скалите по-нагоре по течението. Но когато погледна нагоре по стената, установи, че другите, особено тези, които стояха над най-високото ниво на реката, са запазили квадратната си форма и острите си ръбове.

– Бре, че колко ли са стари тогава, та да се загладят така от водата? – запита се на глас Никълъс. – И как, по дяволите, изобщо са ги издълбали?

Продължи да се държи за близката ниша и въпреки малкия ъгъл се опитваше да осмисли каква логика следва общата подредба на останалите.

„Защо изобщо някой ще си прави толкова труд – идеята му се струваше направо налудничава. – Кой ги е издълбал? Какво ще търси човек по тия места?“

Мистерията привличаше все повече и повече любопитството му.

Ето че в следващия миг друга особеност привлече погледа му. Ставаше дума за кръг, издълбан в скалата, точно в средата между двете вертикални линии, високо над точката, до която достигаха водите при най-високото си ниво. Поне от мястото, където се намираше Никълъс, кръгът изглеждаше абсолютно правилен – още нещо, което нямаше как да е дело на природата.

Никълъс се премести няколко метра по-надолу с надеждата да си намери по-добра позиция за наблюдение. Струваше му се, че кръгът представлява каменен барелеф, някаква плоча като онези, които бе виждал по черните, скалисти брегове на Нил под първия праг при Асуан. Били издълбавани още през древността, за да измерват нивото на реката. Но светлината беше твърде оскъдна, а ъгълът – твърде малък, за да му позволят да забележи нещо съществено. Още повече, ако наистина имаше надпис или изображение, то оставаше изцяло извън взора му.

С надеждата, че ще успее да се качи по-близо до кръга, Никълъс се хвана за близката каменна ниша и с огромни усилия успя да се повдигне над водата. Но за негово дълбоко съжаление, разстоянието между дупките беше твърде голямо, за да се изкатери по тях. Не му оставаше друго, освен да се отпусне отново назад и да пльосне в реката.

„Спокойно, приятел! Да не забравяме, че трябва да се измъкнеш оттук с плуване. Нищо няма да спечелиш, ако изразходиш и последните си запаси от енергия. Все ще дойдеш някой друг ден, за да погледнеш мястото по-отблизо.“

Едва сега Никълъс си даде сметка, че е на прага на пълното изтощение. Водите идваха от високите планински земи на Етиопия и макар да бяха навлезли в тропическата пещ, още си спомняха за снеговете по билата на Чоке. След толкова време, прекарано сред ледените им струи, Никълъс започваше да трака със зъби.

„Още малко и ще получа измръзвания. Трябва да се махам, докато още се държа в съзнание.“

С крайно неудоволствие Никълъс се оттласна от брега. С гребане достигна тесния отвор, отвъд който Дандера подновяваше своя бяг към Нил. Щом усети водите отново да го подхващат в устрема си, Никълъс се отпусна на повърхността и ги остави да го влачат.

„Все едно съм във влакче в някой лунапарк! – мислеше си той. – Нагоре-надолу и никой не ти казва кога ще спре мъчението.“

Първият бързей за малко не го удави. Главоломното спускане му се струваше безкрайно, но най-накрая водната пързалка го изплю във вир, където реката временно успокояваше своя ход. Никълъс отново се завъртя по гръб и реши да отдъхне, докато може. Проломът продължаваше да е тесен като галерия, затова и всичко тънеше в сумрак. Въздухът беше усоен и смърдеше на прилепи. Иначе не му остана много време да се запознае с околностите, защото из каньона се разнесе поредният грохот от падаща вода. Никълъс се приготви вътрешно за предстоящото приключение и с чувството за придобит навик се втурна смело в следващия бързей.

След известно време бе изгубил всякаква представа колко път е изминал и от колко водопада се е хвърлял. Единственото, което знаеше, бе, че му е много студено, че дробовете го болят от погълнатата вода, че мускулите му повече не издържат и скоро ще се схванат докрай. Реката го беше смляла в прегръдките си.

Но изведнъж стана светло. След мрачния пролом, където нищо не се виждаше, Никълъс имаше чувството, че някой е насочил прожектор в очите му. В същото време яростта на реката се стопи и тя започна да се отнася по-гальовно с него. Той присви очи, заслепен от слънчевите лъчи, погледна назад и видя, че най-после е бил изхвърлен през розовите устни и вече се намира на познато място. Скоро се появи и висящият мост. Колкото сила му беше останала, Никълъс се насочи с плуване към малкия песъчлив плаж под него.

Едно от въжетата бе провиснало до самата повърхност и той успя да го улови, та с негова помощ се добра до брега. Опита се да изпълзи, но едва опря лакти в пясъка и започна да повръща погълнатата вода. Беше му достатъчно приятно, че може да лежи на едно място, без да полага каквито и да било усилия. Краката му продължаваха да киснат в реката, но Никълъс нямаше нито сила, нито особено желание да ги изтегли на сухо.

„Жив съм“, зачуди се той на късмета си и изпадна в нещо между сън и безсъзнание.

Така и не знаеше колко време е лежал, но когато нечия ръка го бутна по рамото и нечий глас тихо му заговори, на него му стана по-скоро неприятно, че го разбуждат.

– Ефенди, събуди се! Търсят те навсякъде. Красивата войзеро те търси.

С огромни усилия Никълъс се надигна и скръсти крака. Над него бе застанал Тамре, който му се усмихваше и му правеше многозначителни знаци с глава.

– Моля те, ефенди, ела с мен. Войзеро претърсва речния бряг от другата страна. Плаче и все повтаря името ти.

Тамре бе навярно единственият човек на света, който можеше да изразява тревогата си с усмивка. Никълъс погледна над него и по зачервеното слънце, което се тъкмеше да залезе зад дърветата, установи, че е късен следобед.

Без да става от пясъка, Никълъс провери отново дали всичко по тялото му е наред и мислено записваше всяка открита контузия. Нямаше мускул, който да не го боли, краката и ръцете му бяха раздрани и покрити със синини, но счупени кости за щастие нямаше. И макар че от едната страна на главата си усещаше лека цицина – спомен от срещата му с един подводен камък – мозъкът му работеше кажи-речи добре.

– Помогни ми да стана! – нареди той на Тамре.

Момчето подложи рамо под мишницата му – там, където от търкането на въжето кожата се бе ожулила най-силно – и го дръпна на крака. Двамата се качиха на брега, а оттам със спокойна крачка минаха по моста.

Едва бяха стигнали отсрещния бряг, когато някъде отблизо се разнесе нечий щастлив писък.

– Ники! О, милостиви Боже! Ти си добре. – Роян хукна по пътеката да го посрещне и прегърне. – Още малко и щях да се побъркам. Мислех, че… – Но се спря насред изречението и като се отдръпна на една ръка разстояние, добави: – Добре ли си? Очаквах да те намеря натрошен на парчета…

– Ти как я мислиш тая? – усмихна се широко Никълъс, като гледаше да не куца пред нея. – Сабя ме не сече, куршум ме не лови. Хората винаги са изпитвали затруднения да се отърват от такива като мен. Казах си: „Защо да не оцелея, щом след това Роян ще ме гушне…“

Тя веднага го пусна като опарена.

– В жеста ми не трябва да търсиш никакъв особен смисъл. Винаги съм била мила с битите кученца. – Но усмивката й подсказваше, че нещата не стоят точно така. – Така или иначе, Ники, по-добре е, че те намирам цял-целеничък.

– Къде е Борис? – попита Никълъс.

– Заедно с двамата преследвачи претърсва бреговете надолу по реката. Мисля, че чака с нетърпение да намери трупа ти.

– Какво направиха с дик-дика ми?

– Явно нищо сериозно не ти се е случило, щом те занимават подобни мисли. Кожодерите го отнесоха в лагера.

– По дяволите! Трябва лично да наглеждам одирането и обработката на трофея. Те ще го опропастят! – уплаши се Никълъс. Сложи ръка на рамото на Тамре и пое към лагера. – Хайде, момче, да видим не можем ли да бягаме в тръс.

Никълъс добре знаеше, че поради голямата горещина, тялото на малката антилопа съвсем скоро ще започна да се разлага, а това създаваше опасност козината да опада. Трофеят трябваше да бъде обработен светкавично. И най-напред – да бъде одран. Така и така заради принудителния престой във водата – първо на жертвата, после на ловеца – операцията беше ненужно отложена; Никълъс нямаше повече време за губене, операцията беше сложна и продължителна.

Когато стигнаха лагера, вече беше паднал мрак. Никълъс извика кожодерите на арабски:

– Я, Киф! Я, Салин! – И когато те се показаха от колибите си, тревожно ги запита: – Започнахте ли?

– Не още, ефенди, първо да се навечеряме, пък тогава.

– Веднъж лакомията да се окаже от полза. Да не сте пипнали животното, преди да съм дошъл. А докато чакате, идете да донесете газените лампи!

Колкото му позволяваха болките в крайниците, Никълъс закуцука към своето жилище. Там намаза и превърза всички видими ожулвания и подутини, облече си чисти дрехи и се разрови из брезентовата си чанта в търсене на ножовете си. Щом беше готов, хукна към колибата, където бе оставена антилопата.

На ярката светлина на пропан-бутановия фенер Никълъс се залови с първоначалния разрез в краката и корема на дик-дика. Скоро вратата на колибата се отвори и на входа застана Борис.

– Наплува ли се, англичанино?

– И още как, благодаря – усмихна се Никълъс. – Чудя се дали няма да си върнеш думите назад, че ивичестият дик-дик не съществувал? Доколкото си спомням, те гласяха: „Такова проклето животно няма.“

– Та това животно ли е? Голям плъх, нищо повече. Истинските ловци не се занимават с подобни боклуци – отвърна наперено Борис. – Сега, като си хвана плъхчето, да се връщаме в Адис Абеба, а, англичанино?

– Платил съм ти за три седмици и в крайна сметка това си е моето сафари. Ще тръгваме, когато аз кажа – сряза го Никълъс.

Борис изсумтя и се махна от помещението.

Никълъс работеше бързо. Ножовете му бяха със специална форма, за да улесняват работата, а и той редовно ги остреше на керамичното си точило. Всеки път ги проверяваше върху косъмчетата на ръката си.

Краката трябваше да бъдат одрани заедно с мъничките копитца. Но преди да е свършил с тази деликатна операция, на вратата се показа нечий друг силует. Беше облечен в монашеско расо и калимавка и трябваше да проговори, за да познае кой е гостенинът му.

– Чувам, че пак си си търсил белята, Никълъс – започна Мек Нимур. – Дойдох да се уверя, че си още жив. В манастира се разнесе слух, че си се удавил. Не че съм склонен да го повярвам… Човек като теб лесно не се дава.

– Надявам се, че и занапред ще е така, Мек – засмя се Никълъс.

Мек клекна срещу него.

– Дай ми един нож и ще свърша с копитата. Двамата ще свършим по-бързо, отколкото ти сам.

Без да каже дума, му подаде един от инструментите. Знаеше, че Мек е способен да свали копитата на дивеча – по простата причина, че преди години той лично го бе учил как се прави. Щом двамата се заеха заедно с дрането, работата нямаше как да не потръгне. А колкото по-бързо сваляха кожата от трупа, толкова по-малък риск имаше да се развали.

Идваше ред на главата. От цялата подготовка на трофея това си оставаше най-трудната и отговорна част. Кожата трябваше да бъде измъкната на обратно като ръкавица, клепачите, устните и ноздрите трябваше да се обработят отвътре. Най-трудното бе ушите да се издърпат заедно с останалата част от кожата, без да се откъснат. Всеки от двамата се бе заел от известно време мълчаливо за работа, когато Мек най-сетне отвори приказка.

– Колко добре познаваш твоя руснак, Борис Брусилов? – попита той.

– За пръв път го видях, когато слязох от самолета. Беше ми препоръчан от приятел.

– Не е бил много добър приятел – изгледа го с мрачно изражение Мек. – Дойдох да те предупредя за него, Никълъс.

– Слушам – отговори му спокойно англичанинът.

– През осемдесет и пета бях заловен от горилите на Менгисту. Държаха ме в затвора „Карл Маркс“ близо до Адис Абеба. Брусилов беше от хората, които разпитваха затворниците. Тогава още работеше за КГБ. Любимият му номер бе да завре маркуча на въздушния компресор в ануса на разпитвания и да завърти кранчето. Жертвите се издуваха като балони, преди да се спукат пред очите му. – Мек се спря за миг, колкото да се премести при другия крак на антилопата. – Успях да избягам, преди да дойде и моят ред. След бягството на Менгисту и Брусилов се оттегли от службата си. Стана професионален ловец. Не знам как е убедил войзеро Тесай да се омъжи за него, но като го познавам, едва ли й е оставил възможност за избор.

– Разбира се, винаги съм го подозирал в грехове – призна Никълъс.

Двамата се умълчаха за минута-две, когато Мек прошепна:

– Дойдох да те предупредя, че е възможно да го убия.

И пак потънаха в мълчание, вглъбени в работата си. Най-накрая Мек свърши и с четирите копита и се изправи.

– Живеем в смутни времена, Никълъс, нищо не е сигурно. Ако трябва да се махам бързо оттук и не мога да се сбогувам с теб, ще се свържеш с един човек в Адис Абеба, който ще ми прати вест, ако ти трябвам. Човекът е полковник Мариям Кидане и работи в Министерството на отбраната. Той е приятел. Кодовото ми име е Лястовицата. Кажи му го, той ще се сети за кого става дума.

Двамата се прегърнаха, след което Мек излезе от колибата.

– Бог да те пази! – рече Мек от прага и скоро нощта погълна увитата му в расо фигура.

Никълъс се задържа дълго време на вратата, докато най-накрая остави всякаква странична мисъл и се захвана отново за работа.

Вече бе късно през нощта, когато свърши с кожата. Ощави я със смес от каменна сол и дезинфекционен разтвор, колкото да я предпази от атаките на насекоми и бактерии. Най-накрая разпъна цялата кожа на пода на колибата с вътрешната страна нагоре и посипа още сол в най-уязвимите точки.

Стените на колибата бяха подсилени с мрежи, които да пазят мястото от хиени. Един-единствен звяр да се провреше вътре, щеше да нагълта цялата кожа за секунди. Никълъс за последно се увери, че вратата е добре залостена и отнесе газената лампа към трапезарията. Останалите вече бяха яли и се криеха по колибите, но Тесай беше оставила една порция на грижата на готвача етиопец. Никълъс трябваше само да помирише готвеното, за да усети колко е огладнял.

На другата сутрин Никълъс беше до такава степен схванат, че се дотътри до колибата с одраната антилопа прегърбен като старец. Най-напред опипа кожата и сипа допълнително сол отгоре й. След това нареди на Киф и Салин да заровят черепа на дик-дика в мравуняк и да изчакат насекомите да огризат каквото е останало от месото и мозъка. Предпочиташе този метод пред варенето на бавен огън.

Доволен от доброто състояние на трофея си, Никълъс се запъти с ободрена крачка към трапезарията, където Борис го посрещна с радостен поздрав.

– И така, англичанино, тръгваме за Адис Абеба, да? Няма какво повече да правим тук.

– Ще останем да направим снимки от церемонията за Тимкат в манастира – разочарова го Никълъс. – След това може да ми скимне да гръмна някоя антилопа на Менелик. Кой знае? Казах ти вече, тръгваме, когато реша аз.

Борис го изгледа кисел и недоумяващ.

– Ти си луд, англичанино. Как може да ти е приятно сред тази горещина? Ще стоиш и ще се пържиш на слънцето заради някакви си негърски маймунджилъци.

– Днес отивам за риба, а утре ще зяпаме празненствата.

– Но ти дори нямаш въдица – напомни му Борис.

За негово неудовлетворение Никълъс разгъна малко брезентово платнище, което в навито състояние имаше размерите на дамска чанта, но побираше разглобена на четири цяла въдица „Харди Смъглър“.

След като показа уреда, Никълъс се обърна към Роян.

– Ще дойдеш ли да плашиш рибата?

Двамата се качиха нагоре по реката до висящия мост. Никълъс сглоби въдицата и закачи на кукичката муха.

– Кралски лакей – представи той мухата на Роян. – Навсякъде по света, от Патагония до Аляска, рибите са луди по нея. Скоро ще открием дали и в Етиопия познават марката.

Роян остана на тревата край брега и наблюдаваше с интерес как приятелят й хвърля стръвта в реката и направлява умело въдицата из водата с цел мухичката, плаваща като перце по вълните, да застане точно насред течението. Първото мятане се оказа безуспешно, той издърпа стръвта, сетне я хвърли отново. Този път с резултат. Под мухичката се усети мърдане, върхът на въдицата изведнъж се огъна напред, макарата изскърца и Никълъс рязко дръпна пръчката нагоре.

– Хванах ли те, красавице!

Роян продължаваше да си лежи и да го гледа снизходително, докато той подскачаше като малко дете от радост, че рибата е клъвнала. Трябваше му само малко забавление, за да забрави за болките си от сутринта, и сякаш нищо му нямаше да заиграе хоро по пясъка, докато се опитва да омаломощи плячката си. Минаха десетина минути в неравна схватка и чак тогава победителят си позволи да дръпне въдицата и да извади на бял свят лъсналия като кюлче злато на слънцето улов, който продължаваше да се мята из въздуха, а после на брега.

– Жълта риба – разгласи триумфа си големият рибар. – Есктра качество, имам готова закуска за утре.

Качи се нагоре по плажа и се отпусна на тревата до нея.

– Всъщност, рибата беше само обяснение за пред Борис. Доведох те тук, за да поговорим на спокойствие за едно мое откритие вчера.

И посочи с пръст розовите скали оттатък моста. Роян се надигна на лакът и го загледа с внимание.

– Разбира се, не твърдя, че видяното има връзка с това, което търсим, но тъй или иначе човешка ръка си е играла да го прави. – И с няколко изречения описа скалните ниши, които бе открил на брега на каньона. – Започват горе от самия ръб и стигат до водата. Онези, които попадат под водното равнище през дъждовния период, бяха силно разядени от реката. Нямаше как да стигна до другите, но доколкото ги видях, сториха ми се кажи-речи непокътнати. Козирката, надвиснала над тях, практически ги защищава и от дъжд, и от вятър. Все едно стряха. От разстояние изглеждаха в пълен контраст с нишите в ниското.

– И какво следва от това? – попита Роян.

– Че са много стари – отговори Никълъс. – Базалтът е твърд камък. За да успеят водите да загладят ръбовете, трябва да мине доста време.

– Какво мислиш е предназначението на тези дупки?

– Нямам ясна представа.

– А може би са служели за опорни точки на някакво скеле или друго подобно… – предположи Роян и Никълъс я изгледа с възхищение.

– Добра идея. Нищо чудно.

– Ти имаш ли друго обяснение?

– Може да представляват знаци с религиозно съдържание – подхвърли Никълъс. – Да изпълняват култови функции – усмихна се той, като видя съмнението в погледа й. – Признавам, не звучи убедително.

– Добре тогава, да обсъдим въпроса за скелето. Защо на човек ще му хрумне да строи скеле на такова място? – излегна се Роян отново на земята и започна да върти между пръстите си откъсната тревичка.

Никълъс вдигна рамене.

– Може би е имало стълба, слизаща до водите на реката?

– Друго?

– Не мога да се сетя за друго.

Роян се замисли, но поклати глава.

– И аз не мога – беше захапала тревичката и сега я изплю. – Ако наистина това е било целта, излиза, че стълбата е била от голямо значение за хората, които са я построили. Ако се вярва на описанието ти, конструкцията трябва да е била доста солидна, навярно е носила тежестта на много хора или на тежки товари.

– Североамериканските индианци са строили рибарски платформи над водопадите, за да хвърлят мрежи и ловят сьомга.

– Дали по тези места е имало голям улов на риба? – заинтересува се Роян, но Никълъс вдигна повторно рамене.

– Никой не може да каже. Преди много време може и да е имало, ама кой знае…

– Това ли е всичко, което видя?

– Високо в скалата, точно по средата между двете вертикални линии, забелязах нещо като барелеф.

Тя се надигна рязко от тревата.

– Можа ли да го видиш добре? Надпис ли беше или рисунка? Какъв беше стилът на изображението?

– Нямах възможност да се занимавам с подробности. Намираше се много високо, а в пролома светлината е оскъдна. Дори не съм убеден дали не става дума за естествена вдлъбнатина.

Личеше си, че отговорът му горчиво я разочарова, но след като се замисли, Роян попита:

– Друго нямаше ли?

– Имаше – усмихна се Никълъс. – Много вода, студена и движеща се с голяма скорост.

– Какво ще правим с твоя предполагаем барелеф?

– Нямам ни най-малка представа, но със сигурност ще трябва да го погледна втори път.

– Кога?

– Утре е Тимкат. Единственият ден, когато можем да се вмъкнем незабелязани в църквата. Като свършим с това, ще направим план за проучване на пролома.

– Не ни остава много време, Ники, а има толкова интересни неща за правене.

– Я го повтори! – рече й тихичко той.

Роян усети дъха му върху устните си. Двамата бяха доближили глави като конспиратори, но и като любовници. Едва сега си даде сметка, че думите й могат да бъдат разбрани двузначно. Затова бързо скочи на крака и започна да отупва праха и тревичките от потурите си.

– Ако смяташ да нахраниш народа с една-единствена риба… Или се смяташ за Христос, или ще трябва да наловиш още доста!

Игуменът бе избрал двамина дебтери да ги съпровождат, сиреч да разблъскват тълпата пред тях. Още не бяха стигнали обаче края на стълбата, когато двамата монаси сами се оказаха погълнати от множеството и Никълъс и Роян се останаха сами.

– Стой плътно до мен! – рече Никълъс на приятелката си и я стисна над лакътя, а с рамо разчистваше път колкото да се промушат. Разбира се, той самият беше сторил всичко възможно двамата с Роян да загубят Борис и Тесай, които също присъстваха някъде из морето от хора.

Най-накрая стигнаха до една от здравите каменни колони, които подпираха скалата над терасата, и Никълъс облекчено се облегна на нея. Така хем устояваше на напора на тълпата, хем имаше добра видимост към входа на скалната църква. Роян не беше достатъчно висока, за да гледа над главите на хората, та Никълъс кавалерски й помогна да се качи на каменните перила на стълбите, където я притисна до себе си на колоната. За да не падне, тя се държеше за рамото му и полагаше усилия да не гледа встрани, където зееше пропастта.

Богомолците не спираха да напяват монотонните си химни, докато дузина различни музикално-инструментални състави удряха по тъпаните си и надуваха пискливи свирки. В средата на всеки от оркестрите стоеше ръководителят на формацията, облечен в пищно облекло и скрил се от лъчите на слънцето под огромен, пъстър чадър.

Сякаш горещината и естествената смрад, която се носеше от манастира, не стигаха, та самото множество допълнително нажежаваше обстановката с нетърпеливото си чакане. С всяка минута емоциите нарастваха, вълнението се предаваше от душите на телата и тълпата започна да се люлее като едно-единствено тяло, като огромна амеба, потрепваща в конвулсиите на живота.

По някое време откъм църквата се разнесе дрънченето на медни звънци, на които мигом отговориха стотина рога и тръби. От горния край на стълбите се разнесе стрелба с огнестрелно оръжие – тържествен салют от страна на телохранителите на различните вождове, присъстващи на церемонията.

Неколцина бяха въоръжени с автомати и тракането на калашниците се смеси с пукота и гърмежа на остарелите барутлийки. Над поклонниците се разпростря синкав дим, куршумите играеха по скалата, преди да отскочат към пропастта. Жените се запищяха в екстаз; от свръхестествените им гласища на човек косата му настръхваше от ужас. Грейналите погледи на мъжете също не можеха да скрият религиозния дух, обхванал ги сред толкова тържественост. Хората се проснаха на колене и вдигнаха високо ръце в израз на благоговение. С пълни гърла запяха псалми и отправиха молитви към Бога да им дари благословията си. Жените вдигаха малките си дечица високо над главите си и от очите им рукваха невъздържани сълзи на религиозно преклонение.

От входа на подземната църква се зададе шествието на духовниците и монасите. Най-напред вървяха дебтерите в бели раса, след тях – послушниците, които в този ден щяха да получат Свето кръщение във водите на Абай. Роян бързо разпозна Тамре, който надвишаваше с цяла глава връстниците си. Махна му над тълпата, той я забеляза до колоната и свенливо й се усмихна, преди да последва останалите послушници.

Нощта вече се спускаше над манастира. Дъното на огромния казан, където слизаха монаси и поклонници, се губеше в сянка, а небето заприличваше на безкраен пурпурен балдахин, прободен на места от първите блещукащи звезди. В самото начало на пътеката гореше голям меден мангал. Щом духовниците се изравняваха с него, всички по ред бъркаха в пламъците с незапалената си факла и изчакваха огънят да прихване, за да го вдигнат високо над лицето си.

Литийното шествие започна да се вие по склона като поток горяща лава. Духовниците пееха с печални гласове, барабаните зад тях отекваха по скалите и звуците им се разнасяха далеч над реката.

След бъдещите монаси от църквата излязоха ръкоположените свещеници, облечени в разноцветни и доста безвкусни дрехи. В ръце държаха кръстове от сребро и излъскан месинг или копринени хоругви, на които бяха избродирани изображенията на светци, подложени на физически мъчения или изпаднали в религиозен екстаз. Духовниците вдигаха врява със звънците си, надуваха свирки, лицата им се обливаха в пот, а от замъгленото съзнание очите им се превръщаха в големи петна на фона на черната им кожа.

Зад тях следваше самият табот, носен на рамене от двамина свещеници, облечени в пищни одежди, обшити със скъпоценни камъни. Скинията беше нагиздена в пурпурна плащеница, която бършеше земята с краищата си. Дори и на такъв празник светинята не биваше да се показва пред хорските погледи.

При появата на кивота богомолците се проснаха на колене и започнаха да целуват земята в нов прилив на вдъхновение. Дори племенните вождове се хвърлиха върху мръсната тераса, някои дори заплакаха като деца от умиление.

Последен в шествието вървеше Яли Хора. Този път не носеше короната със синия камък, а друга, още по-изящна – короната за Богоявление, внушителна маса от позлатена ламарина и фалшиви диаманти, за която наблюдателят се чудеше как изобщо се държи на крехкия врат на игумена. Двамина монаси държаха Яли Хора под ръка и насочваха несигурните му стъпки по стълбите, водещи към Нил.

Назад к карточке книги "Седмият папирус (Том 1)"