Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)

Лека-полека шествието се понесе надолу по пътеката и богомолците, застанали в горния й край, на свой ред се надигнаха от земята, палеха факлите си от горящи мангали и поемаха по дирите на игумена. Цялата тераса се раздвижи и след началния ход, даден от първите, множеството започна да се изнизва по пътеката и да опразва подстъпите към манастира. Щом наоколо се поосвободи, Никълъс подаде ръка на Роян и й помогна да слезе от парапета.

– Трябва да се вмъкнем в църквата, докато има още достатъчно народ да ни прикрива – прошепна той на ухото й.

Поведе я със свободната си ръка – в другата носеше фотоапарата и принадлежностите – и се присъедини към общото движение. Остави се на морето от поклонници да ги повлекат напред, но през цялото време се оттласваше леко в едната посока, стремейки се упорито към запречения от народ вход на църквата. В тълпата, далеч напред, погледът му мярна Борис и Тесай, но, за щастие, те не го видяха. За всеки случай Никълъс сведе глава, та да се скрие зад другите.

Най-накрая двамата с Роян се добраха до външния вход на църквата. Съвсем непринудено Никълъс се вмъкна в опушената с тамян вътрешност на опустелия храм и покани спътницата си след себе си. С бърз поглед обиколи цялото помещение, колкото да се увери, че са сами и, което беше по-важно, че пазачите на вътрешната врата са се махнали от поста си. Бързо се промъкна покрай стената и се долепи до един от почернелите гоблени, висящи от тавана. С рязък жест надигна тежкия плат, издърпа Роян при себе си и се скри зад гоблена.

Секунда да се бяха забавили и ги чакаше провал, защото тежкото платнище тъкмо бе заело обичайното си положение, когато от кидиста се чуха нечии стъпки. Никълъс показа глава иззад гоблена и видя как четирима облечени в бяло свещеници бързо прекосяват църквата по посока на изхода и затварят тежките врати след себе си. Иззад дървените крила се чу приглушен удар – четиримата бяха пуснали резето. После настъпи пълна тишина.

– За това не помислих – призна Никълъс. – Заключиха ни за цялата нощ.

– Поне ще сме сигурни, че никой няма да ни безпокои – махна с ръка Роян. – Можем да се залавяме веднага за работа.

Двамата се измъкнаха от скривалището си и с бързи крачки се насочиха към вътрешната врата. Преди да се промушат през отвора, Никълъс се спря за последно и положи ръка върху рамото й.

– Оттук нататък навлизаме в забранена територия. Нека аз поема ролята на съгледвач.

Но Роян поклати енергично глава.

– Изобщо не си помисляй да ме оставиш тук сама. Където си ти, там съм и аз.

Нямаше смисъл да се спори повече.

– Идвай тогава – подкани я той, прекрачи трите стъпала и се озова в средното помещение.

Беше по-малко и с много по-нисък таван от онова, което напуснаха. Гоблените по стените бяха много по-шарени, а и в по-запазено състояние. По пода нямаше нищо, като се изключи дървената рамка, скована на ръка във формата на пирамида и служеща за поставка на няколко маслени лампи. Мъждивата светлина, която излъчваха фитилите, не стигаше дори до тавана и далечните ъгли.

Щом се приближиха до отсрещната врата, затваряща вътрешното светилище – макдаса, Никълъс бръкна в чантата си и извади две фенерчета. Подаде едното с думите:

– Батериите са нови, но не ги хаби напразно, имаме да стоим тук цяла нощ.

Застанаха пред вратата, водеща към Светая Светих. Никълъс й хвърли бърз поглед. На крилата й имаше изображения на Свети Фруменций с лъчист ореол и ръка, вдигната за благословия.

– Ключалката е повече от примитивна – отсъди той. – Сигурно не са я сменяли от векове. Можеш да провреш шапка под езичето.

Отново бръкна в чантата и извади сгъваемо ножче „Ледърман“.

– Много хитра джаджа – похвали той предмета в ръката си. – Можеш да правиш всичко с нея: от това да изчистиш копитото на коня си от камъчета, до това да отключиш нечий девствен пояс.

Клекна пред тежката желязна ключалка и извади едно от множеството приспособления на уреда. Роян го гледаше напрегнато как бърника престарелия механизъм и с облекчение чу изщракването на езичето.

– Да не си прекарал детството си в педагогическа стая? – пошегува се тя. – Не съм си представяла, че сред многото ти таланти е и кражбата с взлом.

– По-добре не питай – предупреди я Никълъс и стана да бутне едното крило с рамо. Вратата се отвори със смразяващо стържене. За да не им спрат сърцата и на двамата от страх, Никълъс я открехна, колкото да се промъкнат през тесния отвор, и бързо я затвори зад гърба си.

Двамата застинаха от другата страна на прага и с широко отворени очи заоглеждаха забраненото светилище.

Светая Светих представляваше малка камера – много по-малка, отколкото бяха предполагали. На Никълъс му трябваха дванадесет крачки да я прекоси от край до край. Сводестият таван бе толкова нисък, че ако се изправеше на пръсти, щеше да го пипне с ръка.

От пода нагоре се нареждаха лавица след лавица, върху които стояха подредени получените през вековете дарове от богомолци. Виждаха се две икони във византийски стил със сребърни обкови – на Света Троица и на Богородица. До тях се нареждаше цяла армия от статуетки на светци и владетели, медальони и венци, изваяни от лъскав метал, метални съдини, кутии, обсипани със скъпоценни камъни, свещници, покрити със свещички, хвърлящи призрачна светлина из помещението. Колекцията бе забележителна със смесицата си от съкровища и боклуци, от произведения на изкуството и долнопробен кич, поднасяни на светилището от поредния етиопски монарх или негърски вожд.

В средата на камерата, на пода, стоеше олтарът от кедрово дърво. Страните му бяха гравирани със сцени от Откровението на Йоан, от Сътворението на света, от изкушението и изгонването от Едемската градина, от Страшния съд. Самият олтар беше покрит с плетено копринено влакно, кръстът и потирът бяха от масивно, ковано сребро. Игуменската корона блестеше на светлината на свещите, синият печат на Таита се мъдреше в средата на челото й.

Роян направи няколко крачки и се просна на колене пред олтара. Сведе глава и започна молитва. Никълъс остана на почтително разстояние и изчака вярващата му приятелка да се изправи, преди да я доближи отново.

– Камъкът! – посочи той зад олтара.

Двамата се приближиха. В самото дъно на помещението стоеше голям предмет, покрит с тежка дамаска, избродирана със златни и сребърни нишки. Дори скрит под плата, камъкът подсказваше правилните си пропорции. Беше висок колкото човешки бой, само че много по-тесен; горната му част беше абсолютно равна, сякаш я бяха издялали, за да служи като поставка на нещо друго.

Двамата го наобиколиха и с хищен поглед заразглеждаха забулената му форма. Колкото и да изгаряха от любопитство, изпитваха страх да махнат покривалото. Току-виж предположенията им се окажеха безпочвени и с един-единствен замах надеждите им бъдеха запратени дълбоко във водите на Нил. Най-накрая, за да сложи край на обзелото ги напрежение, Никълъс обърна гръб на камъка и насочи вниманието си към решетката в дъното на светилището.

– Гробът на Свети Фруменций! – отбеляза той и застана плътно пред дървената врата.

Роян се присъедини към него. Погледите им зашариха между почернелите от времето пръчки. Вътрешността тънеше в дълбок мрак. Никълъс провря фенера си през един от квадратните отвори в решетката и светна.

Гробницата грейна като дъга и ярката светлина ги заслепи. След секунди, когато очите й привикнаха, дъхът на Роян внезапно секна.

– О, небеса! – промълви тя и тялото й се разтрепери като в треска. За миг кръвта се бе източила от лицето й и тя бе побледняла като мляко.

Ковчегът беше положен в каменна ниша на отсрещната стена на килията. Отвън върху дървото бе изрисуван ликът на покойника. Макар изображението да беше пострадало от времето и повечето от боята да бе опадала, бледото лице и червеникавата брада на мъртвеца се различаваха отдалеч.

Но не това беше причината за удивлението на Роян. Погледът й дори не се задържа на самия ковчег, а вместо това обикаляше като в галоп стената над и встрани от нишата. От край до край повърхността й беше покрита с шарени рисунки, фреските покриваха всеки милиметър площ и дори след хилядолетия цветовете им не бяха избледнели.

Никълъс заигра с лъча на фенера и в гробно мълчание започна на свой ред да се взира в картините, показали се на светлината. В следващия миг Роян се хвана за ръката му, сякаш се страхуваше да не падне. Без да го съзнава, впи дългите си нокти в мускулите му, но пък и той беше твърде зает с други мисли, за да обърне внимание.

Стенописите проследяваха ожесточени битки по вълните на вечната река, бойни галери, вплели гребла в смъртна схватка. До тях бяха изрисувани ловни сцени, преследване на хипопотами, огромни слонове с дълги, лъщящи бивни. Нататък следваха титанични сблъсъци между построени в редици бронирани войници, окичени с пера и жадни за кръв. Конни колесници се впускаха с бясна скорост едни срещу други сякаш още малко и щяха да изхвърчат от тесните стени на гробницата, където някой ги бе осъдил на вечна тъма.

Но на всеки от стенописите изпъкваше една и съща идентична мъжка фигура. В едната картина мъжът опъваше гигантски лък, в следващата размахваше бронзовото острие на меча си. Враговете се разбягваха пред гнева му, петите му газеха труповете им, отрязани глави се въргаляха като полски цветя в краката му.

Никълъс проследи с фенера си великолепната поредица от стенописи и най-накрая установи отново светлината в центъра, на стената, надвиснала над прогнилия ковчег в нишата. Този път полубожествената фигура на героя беше яхнала колесница. В едната си ръка държеше впечатлителния лък, в другата – няколко къси копия. Беше гологлав, без шлем, косата му, завързана на плитка, се вееше свободно на вятъра като лъвска опашка. Чертите му излъчваха гордост и благородство, погледът открит, издаващ независим дух.

Под него с класически египетски йероглифи бе изографисан надпис. Роян тържествено зашепна съдържанието му на английски:

„Велик лъв на Египет

Най-добър сред десет хиляди

Държащ златото на честта

Единствен спътник на фараона

Закрилян в битките от всички богове

Нека ти бъде даден вечен живот!“

Никълъс усещаше как ръката на Роян трепери върху рамото му. Гласът й се задави и думите секнаха, задушени от емоцията. От нерви тя дори изхълца, едва след това се разтърси и си върна донякъде самообладанието.

– Познавам автора на тези стенописи – рече спокойно. – Прекарала съм пет години от живота си да изучавам творбите му. Ще позная почерка му навсякъде – пое си въздух Роян, преди да заключи: – Абсолютно съм сигурна, че гробницата и фреските по стените й са дело на роба Таита, живял преди почти четири хиляди години. – Посочи с пръст името на покойника, издълбано в камъка точно над нишата с дървения саркофаг: – Това не е гробница на християнски светия. Преди много векове някой престарял монах се е сблъскал с гробницата и в незнанието си решил да използва мъртвеца за целите на собствената си религия. – Тя отново спря да си поеме дъх. – Погледни там! Това е печатът на Танус, господарят Хареб, предводител на египетските войски, любовник на царица Лострис и кръвен баща на принц Мемнон, по-сетнешния фараон Тамос.

Двамата се умълчаха, за да осмислят в пълната му цялост чудото, на което бяха попаднали. Никълъс пръв наруши тишината:

– Значи всичко е истина. Тайните на седмия свитък стоят пред нас и ние трябва единствено да напипаме ключа, с който да ги разгадаем.

– Точно така – съгласи се Роян. – Това е ключът, каменното завещание на Таита.

Обърна се отново към свещения камък под покривалото, приближи го с респект, дори страх.

– Не ми достига смелост да погледна, Ники. Изпитвам ужас при мисълта, че може да не е това, което търсим. Моля те, виж вместо мен!

Никълъс застана повторно пред колоната и като с вълшебна пръчка свали дамаската почти без да я докосва. Двамата се взряха в стълба от розов гранит, изпъстрен с разноцветни петънца. На височина стигаше шест стъпки, в основата си беше широк само една. Нагоре стените му се приближаваха една към друга и при върха ширината му ставаше само половин стъпка. Гранитът беше най-напред полиран и после гравиран с надписи.

Роян пристъпи напред и погали хладния камък. Пръстите й бавно се движеха по повърхността, изпъстрена с йероглифни знаци; отстрани приличаше на слепец, опитваш се да чете на брайлово писмо.

– Ето посланието, което Таита ни е оставил – шепнеше тя и посочи ястреба със строшеното крило, който изпъкваше насред текста. Нокътят й се плъзна по хлътналите му линии, сякаш искаше да го изпише повторно. – Било е написано преди четири хиляди години, а никой преди нас не го е прочел, още по-малко – проумял. Виж как се е подписал.

И продължи да обикаля каменния стълб, изучавайки последователно всяка от четирите му страни. Веднъж се усмихваше и кимаше разбиращо, следващия път щеше да се намръщваше и да поклащаше глава. На Никълъс му се струваше, че тя е получила нечие любовно писмо и реагира спонтанно на всеки нов прочетен ред.

– Прочети ми го – помоли я той. – Текстът е твърде сложен за мен… Знаците са ми познати, но смисълът ми убягва. Обясни ми.

– Типично за Таита – засмя се Роян. Най-сетне магията от първата среща с древния хитрец я напускаше и тя развълнувано започна да обяснява: – Както винаги, стилът му е потаен и труден за разбиране – говореше тъй, сякаш ставаше дума за близък, но често досаден с капризите си приятел. – Целият текст е написан под формата на стихове и вероятно следва някакъв код, който само авторът познава.

Пръстът й се спря върху един от редовете и започна да го следва, докато превеждаше на глас:

– Лешоядът се издига на мощните си криле, за да посрещне слънцето. Чакалът вие и обръща гръб. Реката тече към земята. Знайте, вие, които нарушавате светостта на гробовете, че гневът на боговете ще се стовари над вас!

– За мен това си е пълна безсмислица. Все едно някой ми говори на жаргон – жална се Никълъс.

– О, напротив, има смисъл, можеш да си сигурен. Таита никога не говори безсмислици, но винаги е изразявал мисълта си по заобиколни пътища. – Роян се спря и изгледа въпросително съдружника си: – Да не би да униваш, Ники? Все пак, надали очакваш Таита да пише като главния редактор на „Таймс“. Оставил ни е завещанието си под формата на главоблъсканица, която ще ни отнеме дни, може би седмици, преди да я разнищим.

– Е, в едно можем да сме сигурни: никой няма да ни остави да прекараме въпросните дни и седмици необезпокоявани в макдаса. Да се залавяме за работа!

– Най-напред със снимките – мина и тя на делова вълна. – След това ще започнем да сваляме отпечатъци от надписите.

Никълъс свали чантата си на земята и клекна над нея, за да извади необходимото.

– Първо ще изщракам два цветни филма, после ще използвам моменталния апарат. Така ще можем да работим на място, без да чакаме проявяването.

Роян се дръпна встрани, за да го остави свободно да обикаля около обелиска. Никълъс внимателно наместваше обектива, така че перспективата да не разкриви изображението. Направи по няколко серии снимки на всяка една от стените и всеки път използваше различни бленди и нагласяше апарата под различен ъгъл.

– Не изхабявай целия филм – предупреди го Роян. – Ще трябва да снимаме и стените на гробницата.

Никълъс послушно отиде до дървената решетка и започна да разучава ключалката.

– Тази е малко по-сложна от предишната. Ако наистина се опитам да вляза, мога да направя някоя беля, която да ни издаде. Не мисля, че си струва да ни хващат за едното нищо.

– Добре тогава – примири се Роян. – Снимай каквото можеш, през отворите.

Той се зае да изщрака докрай филма си. За да хване страничните стени, провираше докрай ръце през дупките и нагласяше обектива по-скоро по интуиция.

– Толкова – сложи най-сетне край на експеримента и смени апарата. – Сега да започнем с полароида.

С него трябваше да повторят всички операции отпреди малко, с тази разлика, че Роян всеки път нагласяше пред обектива малка мащабна линийка.

Най-накрая Никълъс й връчи всички снимки накуп да си каже мнението. Тук-там заради лошото нагласяне на светкавицата, надписът или се губеше в сянка, или напротив, дразнеше очите със силния си контраст. Роян събра на една страна неуспешните кадри и го накара да ги повтори.

След почти два часа работа разполагаха с пълен комплект моментални снимки. Никълъс прибра обратно апаратите в чантата и извади топа хартия за рисуване. Двамата разлепиха последователно листа по четирите стени на обелиска, като ги закрепваха с прозрачен скоч. След това той започна да работи отгоре, тя – отдолу. Всеки беше грабнал дебел молив за рисуване и се залови да прекопирва всеки релефен йероглиф.

– Разбрах колко ценна е тази техника едва след запознанството си с Таита – разправяше Роян, докато драскаше по хартията. – Ако не можеш да работиш със самия оригинал, то тогава си подсигури пълно и точно копие. Понякога някоя подробност в изписването може да промени целия смисъл на даден текст. Таита има навика да пише на няколко пласта едновременно. Чел си в „Речния бог“ как сам се хвали, че е майсторът на словесните игри par excellence и че на света не се е раждал друг по-добър играч на бао от него. Е, може да се твърди, че книгата не лъже. Където и да се намира сега пустият му роб, той добре знае, че започната партия тепърва става интересна. За човек с неговото мислене не е трудно да предвиди всеки наш следващ ход. Представям си го как се подхилква в тъмнината и потрива доволно ръце при всеки наш пропуск или грешка.

– Говориш доста образно, момиче – отвърна й той, без да сваля поглед от работата си, – но като че ли разбирам какво точно имаш предвид.

Задачата да се прехвърлят йероглифите от камъка върху хартията отнемаше много време, а и не се отличаваше с особено разнообразие. Часовете минаваха, а двамата приключенци продължаваха да клечат и пълзят с ръце, залепени за каменния обелиск. Най-накрая Никълъс отстъпи крачка назад и затърка схванатия си кръст.

– Мисля, че е готово. Свършихме.

Роян се изправи до него.

– Кое време стана? – попита тя и той погледна часовника си.

– Четири сутринта. Най-добре ще е да се махаме. И да не вземем да оставим някоя следа от посещението си.

– Едно последно нещо – рече Роян и откъсна ъгълчето на един от неупотребените листове. Запъти се към олтара и застана пред игуменската корона. С бързи движения залепи хартията върху синия керамичен печат и набързо запълни празните линии с молива си.

– Ей така, за късмет – обясни тя постъпката си на Никълъс и се върна да му помага с прибирането на хартията. След като натъпкаха всичко в чантата, започнаха да събират парченцата нарязан скоч, изпопадали по пода, както и опаковките от използваните филми.

Преди отново да покрият обелиска с дамаската, Роян прокара ръка по каменните надписи, сякаш си взимаше сбогом. Сетне даде знак на Никълъс, който метна платнището на мястото му. Със съвместни усилия двамата нагласиха всичко така, както го бяха намерили; особено се постараха всяка гънка да заеме предишното си положение.

Застанаха на прага на обкованата с бронз врата и хвърлиха последен поглед на помещението. Най-накрая Никълъс дръпна тежкото крило и огласи църквата с пронизителното скърцане на пантите.

– Да вървим!

Роян се измъкна първа през тесния отвор и се озова в кидиста. На Никълъс му трябваха няколко минути да върне обратно езичето на ключалката в отвора в стената.

– Как ще излезем, като са залостили входа? – тревожно попита Роян.

– Не мисля, че е нужно да минаваме точно оттам. По всичко личи, че свещениците използват и друг вход за забранените помещения. Иначе на главния вход щеше да стане тълпа от хора в раса. – Той застана в средата на помещението и внимателно се огледа. – Изходът би трябвало да е от страната на спалните помещения… – започна да разсъждава Никълъс на глас и веднага след това доволно изръмжа. – Аха! Виждаш ли как ей там краката са търкали все на едно място плочките. – Пръстът му сочеше излъсканото пространство при страничната стена. – Погледни и следите от мазни пръсти по плата. – И с няколко крачки застана пред висящия гоблен. Дръпна го за края и разкри тясната вратичка в стената. – След мен.

Озоваха се в тъмен коридор, който водеше незнайно къде из недрата на скалите. Никълъс включи фенера си, но бързо прислони светлоотразителя под дланта си, за да не се вижда отдалеч и да осветява само в краката им.

– Оттук.

Скоро проходът свиваше под прав ъгъл и двамата забелязаха слабо сияние в дъното. Никълъс изгаси светлината и тръгна напред.

Минаха покрай една от монашеските килии в манастира и в носа ги блъсна тежката миризма на човешка пот и развалена храна. Никълъс освети помещението с фенера си. Беше празно. На стената висеше дървен кръст, под него стоеше нисък креват. Друга мебел в килията нямаше. По-нататък Никълъс и Роян минаха покрай цяла дузина подобни жилища.

На следващия завой Никълъс спря. По лицето си усети полъх, носът му вдиша глътка чист въздух.

– Оттук – отново прошепна той и поведе Роян към изхода.

Двамата забързаха, но изведнъж тя го хвана за рамото и рязко го дръпна.

– Какво… – изгледа я Никълъс, но тя го стисна повторно да мълчи. Едва тогава и той чу мъжкия глас, който кънтеше сред лабиринта от мрачни коридори.

Скоро към него се присъедини призрачно пъшкане, сякаш нечия болна душа умираше в мъчителна агония. Неканените гости на манастира заситниха с бързи крачки към изхода, но за тяхно нещастие тайнствените звуци започнаха да се приближават.

– Право пред нас са – предупреди Никълъс спътницата си. – Ще трябва да се промъкнем покрай тях.

От входа на една от килиите пред тях се подаваше жълтеникав кръг светлина. Щом го забелязаха, нов разтърсващ стон огласи тесния проход и накара сърцата им да замръзнат в страх.

– Това е женски глас. Какво ли става? – запита тревожно Роян, но Никълъс й даде знак да продължават.

Трябваше да минат пред самата килия, откъдето идваше светлината. Никълъс се прилепи плътно до отсрещната стена и започна да пълзи като паяк. Роян последва примера му, като от уплаха инстинктивно се беше хванала за ръката му.

Погледнаха в осветената килия и жената ги посрещна с нов сърцераздирателен вик. Този път гласът й се смеси с този на мъжа отпреди малко. Вътре се разиграваше дует без думи, страстна сцена, чието адско напрежение мълчанието трудно би понесло.

На кревата в килията бяха легнали голи мъж и жена. Жената се беше проснала по гръб и стискаше бедрата на мъжа между разтворените си колене. Ръцете й се бяха обвили в прегръдка около гърба му, който изпъкваше с всеки свой мускул и лъщеше от пот на светлината на лампата. Мъжът жадно я проникваше, стегнатият му задник напомняше за тежък, мерен чук, който равномерно мачка подложения му предмет.

Жената въртеше главата си на всички страни, в следващата секунда от прегракналото й гърло излезе поредният сподавен стон. Изглежда, на мъжа му идваше много, той надигна тялото си като кобра, канеща се да нападне, но слабините му нито за миг не се откъснаха от нейните. От физическото усилие гърбът му се бе изпънал като боен лък, готов да изстреля стрелата си далеч. Спазъм след спазъм го обладаха от врата чак до краката. Прасците му бяха до такава степен напрегнати, че още малко и щяха да експлодират под тежестта му, мускулите по гърба подскачаха и се гърчеха като животинки, попълзели по гръбнака му.

Жената отвори очи и погледна право към смълчаните наблюдатели. Страстта й обаче я бе заслепила дотам, че погледът й дори не можеше да пробие делящото ги пространство. Без да забележи нищо около себе си, тя още веднъж извика на мъжа върху себе си.

Никълъс издърпа Роян далеч от светлината и двамата бегълци се завтекоха към близката тераса. Едва когато излязоха в началото на стълбата, се спряха и облекчено отдъхнаха. Идеше им да се опият от сладкия въздух на прохладната нощ, да се оставят на дъха на реката да ги понесе към царството на спокойствието.

– Тесай вече е избрала при кого да отиде – прошепна Роян.

– Или поне за тази нощ – съгласи се Никълъс.

– Не! Видя какво бе изписано по лицето й, Ники. Тя принадлежи единствено на Мек Нимур.