Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 26 страниц)
Скоро прислужниците поднесоха на всеки от гостите по още един комат хляб, този път различен на вид. Беше по-твърд, не толкова сочен и вкусен, но затова пък много по-близо до европейските разбирания за хляб, защото се ронеше на трохи, а не приличаше на гума подобно на съдържанието на металните купи.
Никълъс и Роян се опитваха да покажат колко много им се е харесала храната, без да изпускат повечето от нея върху дрехите си, както това вършеха усърдно съседите им. Колкото и да им изглеждаше гнусна, овчата каша се оказа наистина вкусна, а сухият хляб помагаше по-лесно да се поглъща мазнината.
Благодарение на съвместните усилия на празнуващите, медните купи се опразниха с рекордна бързина. Само някое и друго парченце хляб, омесено в мазнина, беше останало по дъното на съдовете, когато послушниците донесоха следващото ястие – пак каша, този път пилешка. Съдържанието на няколкото медни гърнета бе изсипано направо в мръсните купи, за да се омеси порядъчно с останките от овнешкото. Монасите, добре отпочинали в промеждутъка, се хвърлиха в пореден напор.
Докато продължаваха да се тъпчат с пилешкото, съвестните прислужници напълниха отново манерките догоре, от алкохола гласовете им ставаха дрезгави, а репликите – невъздържани.
– Не мисля, че ще мога да издържа още дълго – призна тревожно Роян на Никълъс.
– Затвори очи и си представи, че си в Англия – посъветва я той. – Ти си звездата на вечерта. Няма да те пуснат толкова лесно да си тръгнеш.
Щом и пилето отиде в стомасите на монасите, дойде ред на говеждото. Омесено със сос от овен и кокошка, то винаги се е славило с вкусовите си качества.
Монахът, застанал срещу Роян, обърна до дъно манерката си, но когато прислужникът понечи да я напълни отново, гневно го отпрати с жест и извика:
– Катикала!
Призивът му беше мигновено подет от останалите, които хорово закрещяха:
– Катикала! Катикала!
Послушниците се разтичаха и за отрицателно време се завърнаха с няколко дузини шишета от прозрачната течност, която щяха да налеят в подходящите за целта медни съдове с големина на чаени чаши.
– Ето с това трябва особено да внимавате – предупреди Тесай чужденците.
Те се вслушаха в думите й и без никой да види, започнаха да отливат от чашите си в тръстиките по пода, които жадно попиваха течността. Монасите далеч не гледаха така на въпроса и се заеха сериозно с новото предизвикателство.
– И Борис не изостава никак – посочи руснака Никълъс. Водачът им беше почервенял като рак и се хилеше като малоумен, обръщайки поредната чаша.
Въодушевени от алкохола, монасите скоро се заловиха за любимата си игра. Един от тях взимаше филия хляб, сгъваше я надве и я пълнеше с говежда каша, след което, без да обръща внимание на мазнината, която капеше по цялата му ръка, се обръщаше към съседа си. Жертвата отваряше послушно уста, колкото се може по-широко, и набързо стъкменият сандвич беше навиран докрай между зъбите. Майсторлъкът се състоеше в това да нацелиш точно големината на устната кухина, така че другият да може да налапа храната, без да се задуши. Разбира се, ако станеше грешка, тя си оставаше за сметка на „жертвата“.
Изглежда играта имаше известни правила, защото никой не можеше сам да се тъпче, а освен това капките мазнина не трябваше да попаднат нито върху собственото, нито върху чуждото расо. Колкото повече започнеше да се бори за въздух натъпканият с хляб монах, колкото по-силно се задавяше или разхълцваше, толкова повече се радваха съседите му, които още малко и щяха да си изплюят червата от смях. Когато жертвата най-сетне успееше да се пребори с огромния залък, веднага му се поднасяше чашата с катикала не само като награда, но и като продължение на играта, защото и чашата трябваше да бъде пресушена наведнъж.
Изведнъж игуменът Яли Хора, добре затоплен от количествата медовина и ракия, които беше поел през вечерта, се надигна от стола си. И той държеше в дясната си ръка парче хляб, от което обилно се лееше мазен сос. Направи няколко несигурни крачки из помещението, без да се разбере точно накъде се е запътил. Цялото събрание се умълча и се загледа в клатушкането на златистата му корона из светилището.
В един миг Роян замръзна на мястото си и с ужас зашепна:
– Не! Моля ви, само това не! Спаси ме, Ники! Не позволявай това да се случи с мен.
– Това е цената, която една видна дама като теб трябва да плати за оказаното й внимание – отказа каквато и да е намеса Никълъс.
Колкото и да залиташе на едната или другата страна, Яли Хора видимо си беше набелязал красивата гостенка като крайна спирка. Мазнината от „сандвича“ отдавна си бе проправила път по ръката му и упорито капеше от лакътя му по пода.
Музикантите, които досега си бяха почивали облегнати до стената, надигнаха инструменти и засвириха весела мелодия. Щом игуменът застана пред Роян и се опитваше да запази равновесие, хората с тъпаните взеха думата и започнаха да удрят кожите в бесен ритъм.
Яли Хора поднесе своя подарък и като хвърли последен отчаян поглед на Никълъс, Роян затвори очи и примирено отвори уста.
Под звуците на свирки и барабани тя влезе в ожесточена схватка с тлъстата хапка. От задавянето лицето й порозовя, а очите й се изпълниха със сълзи. Никълъс се чудеше дали няма да е по-добре, ако изплюеше хляба и се признаеше за победена, но бавно и търпеливо спътницата му започна да надделява над мазнината в устата си и залък след залък започнаха да преминават през гърлото й. Най-накрая успя да побере всичко в хранопровода и да се отпусне изтощена на земята.
Публиката ознаменува победата й с бурни ръкопляскания и тропане с крака, доволна от представлението. Игуменът клекна на тъничките си колена и я прегърна, рискувайки да изтърве короната си на земята. Без дори да помисли да я пусне, се друсна на пода до нея.
– Изглежда си завоювала нова придобивка – отсече сухо Никълъс. – Ако не отстъпиш навреме, старецът ей сега ще се излегне в скута ти.
Но Роян реагира светкавично. Пресегна се и докопа най-близката бутилка с катикала, за да напълни чашата си догоре.
– Твой ред е, отче! – рече тя на игумена и долепи ръба на чашата до устните му. Яли Хора прие на драго сърце предизвикателството, за целта обаче трябваше да отпусне прегръдката си.
Изведнъж Роян го зяпна толкова изненадано, че каквото беше останало на дъното на чашата, се разля върху дрехите на стареца. Колкото беше порозовяла преди малко, два пъти повече пребледня сега, тялото й потрепери като в треска, а погледът й се впери в короната на Яли Хора, която се бе изхлузила на една страна и висеше точно пред лицето й.
– Какво има? – попита тихо, но тревожно Никълъс и в същия миг протегна ръка да я хване за рамото. Никой от околните не забелязваше смущението й, но той вече я беше поопознал и разбираше, че нещо наистина се е случило.
Без да отлепя очи от короната, Роян изпусна металната чаша и на свой ред сграбчи Никълъс за китката. Толкова силно го стисна, че той се стресна. Пръстите й се бяха вкопчили болезнено в плътта му, а ноктите й се бяха впили толкова безмилостно в кожата му, че му пуснаха кръв.
– Погледни короната! Камъкът! Синият камък! – не смееше да си поеме дъх Роян.
Сега и той го забеляза – сам-самичък сред разноцветните парченца стъкло, полускъпоценните гранати и планинските кристали. Камъкът имаше големината на сребърен долар и представляваше керамичен печат, съвършено кръгъл и изпечен на толкова силен огън, че влагата никога не би могла да го просмуче. В центъра на малкия диск стоеше изрисувана египетска бойна колесница, над нея кръжеше птичи силует, който не можеше да бъде друго, освен ястреб със строшено крило. По ръба на печата имаше изписан с йероглифно писмо надпис. На Никълъс му трябваха две-три секунди да го прочете:
„Аз командвам десет хиляди колесници.
Аз съм Таита, началник на царската конница.“
На Роян все повече й се искаше да се спаси от потискащата атмосфера в църквата. Парчето хляб и мръвка, което игуменът бе натикал в гърлото й, вече се беше смесило в стомаха й с няколкото глътки медовина, които си беше позволила, и резултатът беше крайно обезкуражаващ. Неприятното чувство се допълваше от вида и миризмата на мръсните съдове, които се въргаляха из цялото помещение, а също и от вонята на повръщано, надигаща се все повече и повече, след като мнозина от пияните монаси бяха започнали да изхвърлят празничната си вечеря насред църквата.
И все пак, игуменът продължаваше да проявява жив интерес към личността й. Беше седнал до нея и мързеливо галеше голата й ръка, рецитирайки наизуст откъси от амхарските писания; Тесай отдавна се беше отказала да й превежда. Роян бе заложила всичките си надежди на Никълъс, но той се бе отдръпнал почтително назад и мълчеше, сякаш нищо от заобикалящото не го засягаше. Знаеше, че съзнанието му се опитва да намери някакъв смисъл в керамичния печат върху короната на игумена, защото погледът му постоянно се насочваше в тази посока.
И на нея й се искаше двамата да се усамотят някъде и на спокойствие да обсъдят неочакваното откритие. Само вълнението на изследовател й помагаше да забрави за гнусотията наоколо и да запази самообладание сред хаоса в църквата. Всеки път, когато погледът й се спреше върху короната, сърцето й подскачаше и тя трябваше да полага стоически усилия да не посегне към бляскавия син камък, който плачеше да бъде отскубнат от металното си гнездо и проучен по-отблизо.
Роян си даваше сметка, че ще е крайно непредпазливо да привлича сама вниманието върху керамичния печат, но когато обходи с поглед кръга от сътрапезници, се убеди, че Борис едва ли го интересува друго, освен съдържанието на чашата пред него. В крайна сметка именно руснакът й предложи оправданието, което толкова време търсеше. В един миг той се опита да стане, но краката му се подвиха под тежестта, той се наведе безпомощно напред и с красив замах се строполи по очи в близката купа с манджа. Без да му прави впечатление къде е попаднал, юнашки захърка и остави на жена си да решава вместо него. Тесай умолително погледна към Никълъс.
– Алто Никълъс, какво да правя?
Той наблюдаваше с известна печал просналия се насред църквата ловец. Като конфети от косите му се показваха парчета хляб, омазнени в говежда каша.
– Имам известни подозрения, че за Вълшебния принц вечерта свърши – отбеляза той спокойно.
Стана, наведе се над Борис и го хвана за едната китка. С рязко движение го вдигна, колкото да седне, грабна го с ръце и го сложи на раменете си като пожарникар.
– Лека нощ на всички! – обърна се той към монасите, сред които малцина бяха в състояние да му отговорят. Запъти се с горда крачка към изхода на църквата, нарамил пияния руснак като дивеч. Двете жени трябваше да се затичат подире му, иначе щеше да ги забрави някъде по пътя.
– Никога не съм си представяла, че алто Никълъс е толкова силен – задъхваше се от бързане Тесай, за която беше достатъчно изпитание сама да изкачи многото стъпала нагоре по скалата.
– И аз не съм – призна Роян. Изпитваше известна гордост от това, че нейният приятел е способен на подобни подвизи, и тихичко се подсмихваше в мрака.
„Я не бъди глупачка – повтаряше й вътрешният глас. – Та какъв ти е той, че да се гордееш с него?“
Никълъс хвърли товара си на полагащото му се легло в сламената колиба на водача и за миг остана неподвижен. Бършеше потта от лицето си и се опитваше да успокои ускореното си дишане.
– Ако ви се налага някой ден да получите сърдечен удар, това е добра рецепта – посъветва той дамите.
Борис изръмжа, обърна се по корем и се постара веднага да се изповръща по възглавницата и чаршафите.
– И след този щастлив завършек на днешните ни приключения, не виждам какво друго да ти кажа, освен лека нощ – сбогува се тържествено Никълъс с Тесай и излезе в топлата африканска нощ.
С облекчение и наслада пое дълбоко въздух и изпълни гърдите си с аромата на гората и реката. Но Роян нямаше търпение за подобни романтични мигове и неспокойно го дръпна за ръката.
– Видя ли… – започна развълнувано тя, но Никълъс бързо допря пръст до устните й и многозначително кимна към колибата на Борис.
– Видя ли го? – попита повторно Роян, щом се прибраха в нейната колиба. – Можа ли да го прочетеш?
– Аз командвам десет хиляди колесници.
– Аз съм Таита, началникът на царската конница – довърши изречението Роян. – Той беше там. О, Ники! Таита беше там! Това е доказателството, за да сме сигурни, че търсим нещо съществуващо. Сега знаем със сигурност, че не си губим времето.
Тя се друсна на походното си легло и се сви на топка като мъркаща котка.
– Мислиш ли, че игуменът ще ни позволи да погледнем печата отблизо?
Никълъс обаче поклати глава невярващо.
– Предполагам, че не. Короната се води част от съкровищата на манастира. Не мисля, че би сторил подобно светотатство дори и заради красивите очи на своята голяма любов. Така или иначе, по-добре да не издаваме, че камъкът ни се е сторил толкова интересен. Яли Хора по всяка вероятност няма и представа какво носи на главата си. А и в никакъв случай не бива да предизвикваме любопитството на Борис.
– Мисля, че си прав. – Роян се надигна, за да му позволи да седне до нея. – Заповядай.
Никълъс се отпусна на леглото, а тя попита:
– Как мислиш е попаднал този печат в манастира? Кой го е открил? Къде и кога?
– По-полека, скъпа. Задаваш ми четири въпроса наведнъж, а аз трябва да отговарям на всеки поотделно, нали?
– Хайде, познавай! – подкани го тя. – Предполагай, размишлявай, хайде, искам да подхвърлиш някоя идея!
– Добре тогава – отстъпи Никълъс. – Печатът е бил произведен в Хонконг, в една малка фабрика, която залива пазара с хиляди подобни дрънкулки. Яли Хора си го е купил миналия месец от сергия за сувенири в Луксор, където е прекарвал почивката си.
Роян го ощипа болезнено по ръката.
– Недей се лигави – сопна му се тя.
– Да чуем дали ти ще измислиш нещо по-интересно – потри се той по ръката и я изгледа обидено.
– Добре, слушай. Таита е изпуснал личния си печат, докато е наглеждал строежа на царската гробница в долината. Три хиляди години по-късно, някой монах, навярно от първите, които са се заселили по тези места, случайно го е намерил и го е занесъл на игумена си. Разбира се, не е могъл да разчете йероглифите. Игуменът на свой ред го е обявил за светиня, останала от свети Фруменций, и го е вградил в короната си.
– И заживели доволно и щастливо – продължи нататък Никълъс. – Не звучи зле.
– Виждаш ли пропуски? – запита тревожно Роян, но той кимна отрицателно. – Значи си съгласен, че печатът доказва съществуването на Таита и че теориите ни са правилни?
– „Доказва“ е твърде силно казано. Да речем, че видяният печат навежда на подобни предположения.
Тя се извъртя на леглото и го загледа право в очите.
– О, Ники, толкова съм развълнувана. Сигурна съм, че цяла нощ няма да мога да мигна. С нетърпение чакам да дойде утре и да се впуснем отново в търсене.
Очите й светеха, а тъмните й страни се бяха изчервили от емоциите. Устните й стояха леко разтворени, колкото да се види розовото връхче на езика й. Този път изкушението беше твърде силно за Никълъс. Той се наведе бавно над нея, давайки й достатъчно възможност да се отдръпне, ако не го желае. Но Роян не помръдна, само в грейналия й поглед се появи искрица на разбиране какво точно се случва в този миг. Гледаше го право в очите, сякаш търсеше нещо, за което да се хване. Когато устните им бяха само на два-три сантиметра разстояние, Никълъс се спря, за да я остави тя да съкрати дистанцията. Младата жена не го накара да чака дълго.
В началото целувката им беше като ефирно докосване; Никълъс сякаш усещаше само нежния й дъх. Но това им се стори малко, постепенно устите им се вкопчиха една в друга със страст и желание. Така останаха може би минута-две, а Никълъс си мислеше колко сладки са устните й, колко много приличат на узрял плод. В следващия миг обаче тя тихо изскимтя и с известно усилие на волята се откъсна от прегръдката му. Двамата се загледаха объркани, без да знаят какво да сторят и кажат.
– Не – прошепна най-накрая Роян. – Моля те, Ники, не още. Не съм готова.
Той пое ръката й и я задържа между дланите си. Сетне леко целуна крайчетата на пръстите й, за да вкуси по-дълбоко дъха на кожата й.
– Ще се видим сутринта – остави я той на мира и стана да си върви. – Тръгваме рано. Бъди готова! – И излезе от колибата.
Още докато се обличаше на другата сутрин, Никълъс я чу да се движи, затова само й подсвирна тихо и тя излезе, готова за приключения.
– Борис още не се е събудил – уведоми ги Тесай, докато им поднасяше закуската.
– Колко изненадващо! – учуди се Никълъс, без дори да вдига поглед от чинията.
Заради необичайните обстоятелства, при които се бяха разделили предната вечер, двамата с Роян се чувстваха леко неловко един пред друг. Когато обаче той метна пушката и еднодневката си през рамо, всичко бе забравено на секундата и те се насочиха с бодра крачка към долината в очакване на открития и изненади.
Вървяха около час, когато Никълъс хвърли поглед през рамо и смигна на спътницата си.
– Следят ни.
При следващия завой на пътеката той я грабна за китката и я издърпа при себе си зад близката скала. Зачака, както хищник дебне плячката си, и когато нечия върлинеста фигура, облечена в мръсна, бяла шама крадешком се показа, скочи да я улови. Непознатото създание изрева от изненада и се свлече на земята, разтреперано от страх.
Никълъс му помогна да се изправи отново на крака.
– Тамре! Какво правиш тук? Защо ни следиш? Кой те е пратил? – запита го той на арабски.
Момчето бързо погледна към Роян.
– Моля те, ефенди, не ме бий. Нищо лошо не съм мислил.
– Я остави момчето, Ники! Само ще предизвикаш още някоя криза – намеси се Роян.
Тамре бързо се скри зад нея и се хвана за ръката й, сякаш се страхуваше да не му се случи нещо.
– Спокойно, Тамре – опита се да го увери в добрите си намерения Никълъс. – Няма да те бия, освен ако не видя, че ме лъжеш. Но ако наистина посмееш, тогава такъв тупаник ще ти тегля, че кожа няма да оставя по гърбината ти. Кой те прати да ни следиш?
– Дойдох сам. Никой не ме е пращал – смотолеви момчето. – Искам да ви покажа къде видях святото животно с белезите от пръстите на Йоан Кръстител.
Никълъс се взря за известно време в очите му, сетне леко се засмя.
– Проклет да съм, ако това момче наистина не е убедено в съществуването на прадядовата ми антилопа. – Но усмивката му скоро се превърна в заканителна гримаса. – Не забравяй какво ти се пише, ако ни баламосваш.
– Истина ти казвам, ефенди – изхленчи Тамре и Роян бързо застана в негова защита:
– Защо му говориш така? Не виждаш ли, че е само едно нещастно и беззащитно дете?
– Добре, Тамре. Ще ти дам възможност да докажеш, че говориш истината. Отведи ни на мястото, където си видял святото животно.
През целия път Тамре отказа да пусне ръката на Роян. Беше се увесил за нея, без да го е грижа, че двамата си вървят един на друг в краката и без да спира да поглежда към страшния Никълъс. Едва след стотина крачки уплахата му поотмина и на лицето му се изписа невинна, срамежлива усмивчица.
В продължение на час тримата се отдалечаваха от бреговете на Дандера и изкачваха баирите около нея. Трябваше да си пробиват път през гъстата гора, където постоянно им се препречваха шубраци и разядени от водата скални ръбове. Бодливите клони на храстите до такава степен се преплитаха и се спускаха толкова ниско до земята, че изглеждаше сякаш просто не съществува път. Но Тамре добре се ориентираше и нито за миг не се отклони от тясната пътека, която се виеше из джунглата и позволяваше на двамата му спътници да се промушат безопасно между червените кукички на коварните растения. По едно време негърчето се закова на място и издърпа Роян пред себе си, за да й покаже нещо в краката си.
– Реката! – обяви Тамре с важен тон.
Никълъс застана зад тях и тихичко си подсвирна. Оказа се, че Тамре ги е превел в пълен кръг и ги е извел отново на брега на Дандера, само че по-нагоре – точно там, където водите се изгубваха от погледа на пътниците и си проправяха път из скалите.
Бяха застанали на самия ръб на голям вир. Оказваше се, че макар и входът на скалния пролом да е съвсем тесен, веднага след това коритото отново се разширява и заприличва на глинените манерки, от които монасите в манастира пиеха медовината си. Отново се стесняваше в другия край на вира, за да продължи в неизвестното.
– Видях святото създание ей там – посочи Тамре отсрещния бряг, където малко поточе шуртеше в гъсталака, преди да се хвърли във водите на реката. От ръба на хлътналата като стена на чаша скала висяха парчета зелен мъх, подхранвани от благотворните струйки на ручейчето.
– Ако си го видял на отсрещния бряг, защо ни доведе тук? – попита кисело Никълъс.
Тамре го погледна, сякаш още малко и сълзи щяха да рукнат от очите му.
– По-лесно е да се стигне. От другата страна няма път през гората. Храстите биха наранили войзеро Роян.
– Не му се карай за щяло и нещяло! – отново се сопна Роян на приятеля си и покровителствено сложи ръка върху рамото на Тамре.
Никълъс вдигна рамене.
– Добре, щом сте се наговорили, ваша воля. Но след като тъй и тъй сме се разкарали дотук, най-добре да поседнем и да изчакаме дали наистина ще се появи прадядовата дик-дик.
Избра си местенце сред шубрака, размаха здраво шапката си и успя да го разчисти колкото за тримата. Самият Никълъс се облегна блажено на най-близкото дърво и положи карабината в скута си.
Вече беше превалило обед и жегата ставаше смъртоносна. Никълъс извади шишето с вода, отпи, после го подаде на Роян и докато тя го беше надигнала, изгледа с любопитство Тамре.
– Може би сега му е времето – предложи той на Роян на английски, – да разберем от момчето какво знае за печата на Таита. Толкова е хлътнал по теб, че ще ти каже всичко, което искаш. Само трябва да го разпиташ.
Роян го послуша и завърза приятелски разговор с Тамре. От време на време си позволяваше да го погали по главата или да го потупа като кученце. Започнаха да си говорят за вечерята от предния ден, за това колко красива била скалната църква, колко били стари стенописите и гоблените и най-накрая, съвсем естествено, стигнаха до короната на игумена.
– Да, да. Това е камъкът на светеца – кимна утвърдително момчето. – Синият камък на Свети Фруменций.
– Знаеш ли откъде е дошъл? – попита Роян.
Тамре се затрудни с отговора.
– Нямам представа. Знам само, че е много стар, може би е от времето на Христос Спасителя. Така поне говорят свещениците.
– И не знаеш къде е бил намерен?
Момчето поклати глава, но за да й направи все пак удоволствие, рече:
– Сигурно е паднал от небето.
– Нищо чудно – прие думите му на сериозно Роян и се спогледа с Никълъс. Той надигна очи към небето като в няма молитва, след което прикри лицето си с широката периферия на шапката.
– А сигурно Свети Фруменций на свой ред го е дал на първия игумен на манастира – продължи да гадае Тамре, чиято фантазия се развихряше все повече и повече. – Или пък са го намерили в ковчега му, когато са го поставяли в гробницата му.
– Всичко това е напълно възможно, Тамре – съгласи се Роян. – Ти самият виждал ли си гробницата на Свети Фруменций?
Той се огледа, сякаш се страхуваше някой да не го чуе.
– Само ръкоположени духовници могат да влизат в макдас, Светая Светих на манастира – сведе глава, сякаш криеше нещо.
– Но ти си я виждал, Тамре – разобличи го Роян, галейки го по главата. Струваше й се доста странно момчето да се чувства толкова гузно. – Можеш да ми кажеш, няма да те издам пред монасите.
– Само веднъж – призна Тамре. – Заради другите момчета. Пратиха ме да докосна камъка на табота. Иначе щяха да ме бият. Всеки новопостъпил послушник е принуждаван да го стори. – Заради ужасните спомени от постъпването в манастира, на Тамре чак започна да му се връзва езикът. – Бях съвсем сам и ме беше много страх. Минаваше полунощ и всички свещеници спяха. Тъмнината е пълна, а в макдас и до ден-днешен броди духът на светеца. Бяха ми казали, че ако съм недостоен, щял да ме порази с гръм.
Никълъс махна шапката от лицето си и бавно се надигна.
– Няма как, момчето говори истината. Той е бил в Светая Светих – рече той на Роян. – Продължавай да го разпитваш. Може и да научим нещо полезно. Питай го за гробницата на Свети Фруменций.
– А гробницата на светеца видя ли? – попита Роян.
Тамре кимна утвърдително.
– Влезе ли вътре?
Но този път той отрече.
– Няма как, на входа стоят решетки. Само игуменът има право да влиза в гробницата, и то само веднъж в годината – на рождения ден на светеца.
– Но сигурно си погледнал през решетките?
– Погледнах, но беше пълна тъмница. Видях единствено ковчега. Той е дървен и отгоре му е изписан ликът на светеца.
– Той чернокож ли е?
– Не, бял с червена брада. Изображението почти се е изтъркало. Ковчегът е прогнил и разяден от червеите.
– Къде са го сложили? На пода на гробницата?
Тамре се замисли, сякаш не се сещаше много добре, но най-накрая поклати глава.
– Не, в стената е издълбана ниша и ковчегът е сложен в нея.
– Спомняш ли си нещо друго за гробницата? – опитваше се Роян да изстиска докрай знанията му по въпроса, но Тамре повече нищо не се сещаше.
– Беше много тъмно, а входът с решетките е много тесен – оправда се той.
– Няма значение. Гробницата в дъното на макдас ли се намира?
– Да, точно зад олтара и камъка на табота.
– От какво е направен олтарът. От камък?
– Не, от дърво. От кедрово дърво. Вътре има свещи, голям кръст, много корони, които носи само игуменът, потир и жезъл.
– И той ли е изписан като ковчега?
– Не, изографисан е с всякакви изображения. Много се различават от тези в гробницата.
– Кое им е различното? Кажи ми, Тамре.
– И аз не знам. Лицата са много смешни. А и хората носят други дрехи. Има и коне. – Тамре сам не знаеше какво да каже. – И конете са различни.
Роян се опита да извлече някакво по-конкретно описание, но той все повече се объркваше и думите му започваха да си противоречат. Затова тя смени темата.
– Кажи ми за табота – помоли Роян, но Никълъс я прекъсна:
– Първо ти ми кажи на мен какво е изобщо таботът? Нещо подобно на юдейската скиния?
Тя се обърна към него.
– Да, или поне така е при нас в Египет. Обикновено представлява светиня, прибрана в обсипана със скъпоценни камъни кутийка и обвита в плат, бродиран със злато. Единствената разлика е, че по юдейската скиния са написани десетте Божи заповеди, докато в нашата църква светинята носи думите на посвещение на конкретната църква, където се съхранява. Смята се за живото сърце на църквата.
– Какво тогава представлява камъкът на табота? – чудеше се Никълъс и се опитваше да намери обяснение.
– Не знам – призна Роян. – В нашата църква не познаваме подобни камъни.
– Може би да го попиташ?
– Кажи ми за свещения камък, Тамре.
– Висок е, ей толкова – показа той малко над височината на рамото си – и е широк ей толкова – и разпери ръце. – Целият квадратен.
– И таботът стои отгоре му? – предположи Роян.
Тамре кимна.
– Тогава защо са те пратили да пипнеш само камъка, а не самия табот? – полюбопитства Никълъс, но Роян му даде знак да мълчи.
– Остави ме аз да питам – помоли го тя. – Много грубо му говориш. – И се обърна отново към момчето.
– Защо е трябвало да пипаш камъка, а не самата скиния?
Тамре вдигна рамене в жест на безпомощност.
– Нямам представа. Така е прието.
– На какво прилича камъкът? И на него ли има изображения?
– Не знам – рече той, но явно се чувстваше неловко, задето не знае какво да й отговори. Толкова му се искаше да й угоди. – Камъкът е покрит с платнище.
Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.
– Покрит с платнище ли? – наведе се тя над момчето. – Камъкът е покрит с платнище?
– Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.
Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.
– Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед на гробницата и този мистериозен камък… естествено без платнището.
– Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца – напомни му Роян – и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… – започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. – Ти да не смяташ…
– Кой, аз? Да не си си го помислила.
– Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.
– Тогава не трябва да ме спипват.
– Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?
– По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.
Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:
– Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?
– Не ни урочасвай, ако обичаш – спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. – Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.
И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:
– Ники, ами ако… – но поклати глава. – Не, няма да стане. – И отново потъна в мълчание.
Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.
– Ето го, гледайте!
И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.
– Какво има? – погледна го с недоумение Роян.
Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.
– Ето го, казвах ви аз – и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. – В самия край на храсталака, не го ли виждате?
– Кое по-точно? За какво говориш?
– За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.
Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.
– Не съм сигурна. Много е далеч…
Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.
– Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми – и подаде бинокъла на Роян.
Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.
Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета – пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга – сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.
