Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Още преди да излязат на алеята пред вилата, Бакхет изгаси фаровете и мотора на фиата. Водена от инерцията, колата се приплъзна няколко метра напред и спря под самата тераса на къщата.

Тримата излязоха и се качиха по каменната стълба към терасата. Тялото на Дураид лежеше в същото положение, в което го беше оставил Бакхет край езерцето с рибките. Убийците дори не го удостоиха с поглед, ами забързаха към тъмния кабинет.

Бакхет носеше със себе си евтина пътна чанта от някаква синтетична материя.

– Вече изгубихме твърде много време – обърна се той към съучастниците си и разтвори торбата върху масата. – Не бива да губим повече нито секунда.

– Всичко е заради Юсуф – оправда се шофьорът. – Той остави жената да избяга.

– Като толкова знаеш, да я беше хванал на шосето – сопна му се Юсуф.

– Достатъчно! – сгълча и двамата Бакхет. – Ако искате да си получите парите, по-добре да не правите повече грешки.

Бакхет насочи светлината на фенерчето си към свитъка, който така си беше останал на работната маса.

– Това е, което търсим – рече той убедено. Специално му бяха показали снимка на папируса, да не би да го сбърка с друг. – Искат да вземем всичко – картите, снимките… Също всички книги и тетрадки, които намерим в кабинета, изобщо всичко, което двамата са използвали в работата си. Не трябва да оставяме нищо след себе си.

Тримата натъпкаха набързо цялото съдържание на писалището в чантата и Бакхет дръпна ципа.

– Сега да се заемем с доктора. Донесете го тук.

Двамата излязоха на терасата и се надвесиха над трупа. Хванаха за глезените Дураид и го помъкнаха с краката напред по плочките. Тилът му безжизнено се удари о каменното стъпало, което служеше вместо праг на стаята, а кръвта му остави широка диря, която лъщеше на бледата светлина.

– Дайте лампата насам! – нареди Бакхет и Юсуф се върна на терасата, за да донесе газената лампа, която Дураид бе захвърлил на плочките. Пламъкът й отдавна бе изгаснал. Бакхет я вдигна до ухото си и я разклати.

– Пълна е – отсъди той доволно и отвъртя капачката. – Всичко е наред – обърна се той към двамата, – нарамвайте торбата и бягайте в колата!

Докато те бързаха към фиата, Бакхет поръси с керосин ризата и панталоните на Дураид, отиде при лавиците изпълнени с книги и изля останалото съдържание върху древните ръкописи.

Захвърли лампата на пода, бръкна под полите на дрехата си и извади кибрит. Драсна една клечка и я насочи над локвичката керосин, която се бе образувала на единия рафт от библиотечката. Огънят прихвана веднага, езичетата му скоро облизаха ръбовете на ръкописите, те се сгърчиха и потъмняха пред погледа на Бакхет. Той се обърна на другата страна и отново застана над безжизнения Дураид. Запали втора клечка и я пусна върху обляната му в кръв и керосин риза.

По гърдите на Дураид заиграха синкави огънчета, които скоро го обвиха като с одеяло. Щом захванаха памучния плат на ризата и кожата под нея, пламъците от сини станаха оранжеви, започнаха леко да пукат и стаята се изпълни с черен дим.

Бакхет изтича до вратата, с няколко скока прекоси двора и се озова на платното. Докато се наместваше на задната седалка на фиата, шофьорът вече бе запалил мотора и колата шумно потегли надолу по пътя.

Болката върна Дураид в съзнание. Трябва да е била доста жестока и непоносима, за да го извика обратно на земята от онова неопределено място, където се намираше – между живота и смъртта.

Той изстена мъчително. Първото, което улови вниманието му, бе миризмата на изгоряло, смрадта на горящата му плът, която го блъсна в лицето и едва не го покоси повторно. Когато раненият отвори очи и погледна гърдите си, целият се разтърси в мощни конвулсии на ужас и агония.

Дрехите му вече бяха почернели от огъня, на места месата му се показваха изпод сгърчените дрипи. През целия си живот не бе познавал толкова остра и непоносима болка. Дураид си даде сметка, че гори не само той, но и цялото помещение около него. Над главата му минаваха вълни от пушек и нагорещен въздух, които му пречеха да вижда и почти закриваха от очите му вратата към двора.

Мъчението беше толкова нечовешко, че му се искаше по-скоро да свърши. Искаше най-сетне да умре и повече нищо да не усеща. Но в последния момент се сети за Роян. Опита се да промълви името й с обгорелите си, почернели устни, но от гърлото му не се отрони нито звук. Мисълта за нея обаче му вдъхна воля да се размърда. Претърколи се на една страна и огънят се нахвърли върху гърба му, защитен досега от каменния под. Дураид измуча от болка и се претърколи още веднъж, озовавайки се в почти спасителна близост до вратата.

Всяко движение му костваше огромни усилия и само подсилваше мъчителната му агония. Сега обаче, когато се бе извъртял отново по гръб, усети полъх свеж въздух, нахлул през вратата, която бе оставена нарочно отворена, за да може огънят да се подхранва с кислород. Умиращият пое дълбоко въздух и сладкият дъх на пустинята му възвърна частица от силите – колкото да се претърколи още един-два пъти и да се просне върху хладните плочки на терасата.

Дрехите и тялото му още горяха. Дураид направи няколко плахи опита с ръце да угаси огъня, който го разяждаше, но единственото, което постигна, бе да опърли докрай и без това почернелите си като въглени длани.

Едва след това се сети за езерцето с рибките. Мисълта за хладната вода, която щеше да угаси изведнъж мъката от огъня, го подтикна да се надигне и като змия с пречупен гръбнак да запълзи към спасителния басейн.

Пушекът, който се вдигаше от собствената му овъглена плът, го задушаваше и Дураид непрекъснато кашляше, но продължаваше все напред към заветната цел. Докато се прехвърляше през каменния парапет, от жестокото ожулване остави парчета изгоряла кожа по ръба, но все пак цамбурна във водата. В първия миг около него се надигна огромна струя пара, която съскаше в ушите му и до такава степен обгърна цялата му глава, че Дураид се изплаши да не е ослепял. Болката от допира на обгорялата му кожа с ледената вода беше непоносима и умиращият изпадна за втори път в безсъзнание.

Когато отново се съвзе и очите му започнаха едва-едва да проглеждат през черните облаци, спуснали се над него, Дураид забеляза нечия фигура да се катери с мъка по стъпалата в отсрещния край на терасата откъм градината.

За момент си помисли, че в агонията му се привиждат сенки, но когато светлината на пожара озари тайнствения силует, той позна Роян. Мократа й коса се спускаше на гъсти кичури пред лицето й, дрехите й бяха изпокъсани, покрити с кал и водорасли, от всяка дипла се стичаше езерна вода. Дясната й ръка беше превързана с измърсена дрипа, през която продължаваше да тече бледорозова кръв.

Тя дори не го видя. Закова се в центъра на терасата и с неописуем ужас впери очи в горящата стая. Дали Дураид не беше вътре? Изтича напред, но горещината се превърна в невидима стена и я спря насред устрема й. Точно в този миг покривът се срути и от горящата къща изригнаха порой огнени искрици и озариха небето наоколо. Роян отстъпи инстинктивно назад, закривайки с ръка лицето си от пламъците.

Дураид се опита да я извика, но от пресъхналото му гърло не успя да излезе нито звук. Роян се обърна на другата страна и забърза надолу по стълбите. Той си каза, че сигурно е решила да търси помощ, и с последни усилия на волята успя да изграчи като ранен гарван.

Младата жена отново се закова на място и се извъртя по посока на звука. Погледът й се спря върху него и тя закрещя от ужас. Главата, която се показваше от езерцето, отдавна бе престанала да прилича на човешка. Косата беше изчезнала напълно, изгоряла в пожара, кожата на лицето и врата висеше безжизнено на овъглени парцали. Изпод черната маска, която представляваше главата му, разцепена тук-там, се виждаха червени месища. Роян се отдръпна назад, сякаш имаше пред себе си свръхестествено чудовище.

– Роян – изграчи повторно Дураид, колкото да го познае по гласа. Протегна едната си ръка в умолителен жест, а тя веднага дотърча при него, за да я поеме в своята.

– Света Богородице, какво са направили с теб? – плачеше тя, но когато се опита да го издърпа, кожата на дланта му се откъсна и остана в ръката й, сякаш беше гумена хирургическа ръкавица. Дураид остана да протяга голата плът на разкървавените си пръсти, които напразно се опитваха да докопат нещо в пространството.

Роян се свлече на колене край езерцето и се наведе над парапета, за да го обгърне с две ръце. Знаеше, че силите няма да й позволят да го повдигне, без да му нанесе още някое непоправимо увреждане. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да го утеши в предсмъртния му час. Повече от ясно бе, че мъжът й си отива – никой смъртен не би могъл да оцелее от такива ужасни рани като неговите.

– Скоро ще дойдат да ни помогнат – прошепна му тя на арабски. – Все някой ще види пламъците. Горе главата, мъжо, помощта ще дойде всеки момент.

Той не спираше да се тресе в мъчителни конвулсии. Опитваше се да говори, но всеки опит да издаде звук бе свързан с непоносими болки.

– Папирусът?

Роян вдигна глава, колкото да се увери с очите си в размера на бедствието, и тъжно поклати глава.

– Няма го вече. Или са го взели, или е изгорял в пожара.

– Не се предавай – окуражи я на свой ред Дураид.

– Целият този труд…

– Всичко е минало – възрази му тя. – Никой няма да ни повярва без…

– Не! – гласът му едва се чуваше, но в тона му личеше непоклатима увереност. – За мен, последно…

– Не го казвай, моля те, ще се оправиш.

– Обещай – настояваше Дураид. – Искам да ми обещаеш!

– Нямаме спонсор. Аз оставам сама. Не мога да сторя всичко сама.

– Харпър! – подхвърли той. Роян се наведе още по-близо до обгорелите му устни, за да чуе по-добре. – Харпър – повтори. – Силен… волеви… умен човек…

Тогава разбра. Естествено, че Харпър. Това беше последното, четвъртото име в списъка на евентуалните спонсори. Макар и винаги да стоеше в дъното на листа, практически заемаше най-видното място в съзнанието на Дураид, който имаше навика да обръща предпочитанията си винаги на обратно. Никълъс Куентън-Харпър си оставаше неговият любимец. Толкова често беше говорил за него с уважение и приятелски чувства, понякога дори със страхопочитание.

– Но какво да му кажа? Той дори не ме познава. Как ще го убедя? Седмият свитък вече го няма.

– Имай му доверие – прошепна Дураид. – Той е добър човек. Имай му доверие…

В онова „Обещай ми!“, което току-що бе изрекъл, имаше толкова много молба и надежда, че Роян не можеше да му откаже.

В следващия миг тя се сети за тетрадката, която бе останала в апартамента им в Гиза, в предградията на Кайро, както и за целия материал за Таита, записан върху хард диска на компютъра им. Не всичко беше изчезнало безвъзвратно.

– Да – рече Роян. – Обещавам ти, ще го направя.

Унищоженото лице на агонизиращия не му позволяваше да покаже дори с гримаса обзелите го чувства. Само в гласа му се долавяше вътрешно облекчение.

– Цвете мое! – прости се Дураид със съпругата си, главата му се килна напред и той напусна света на живите.

Когато жителите на селото най-сетне пристигнаха пред вилата, Роян продължаваше да коленичи край езерцето, да държи главата на покойния си съпруг и да му говори. Огънят вече намаляваше, на хоризонта пропукваше зората и скоро светлината на деня щеше да погълне изцяло отблясъка на пожара.

На погребението в църквата на оазиса присъстваше целият състав на музея, както и на Отдела по древна история. Дори Аталан Абу Син, министър на културата и туризма и пряк началник на Дураид беше пристигнал от Кайро в служебния си черен „Мерцедес“.

Беше седнал пръв зад Роян и макар по вероизповедание да беше мюсюлманин, не се стесняваше да отговаря заедно с останалите присъстващи на свещеника. Нахут Гудаби от своя страна седеше до вуйчо си. Майката на Нахут беше най-малката сестра на министъра, а това, както навремето Дураид правилно бе отбелязал, се оказваше достатъчна компенсация за пълната липса на квалификация у племенника, който нито разбираше от археология, нито можеше да се утвърди като способен администратор.

Денят беше горещ. Навън температурата упорито не искаше да слезе под тридесет градуса, а дори в сянката на тясната коптска църква атмосферата беше потискаща. Роян имаше чувството, че силите й няма да издържат атаките на гъстите облаци тамян, които я задушаваха, още по-малко монотонното пеене на облечения в черно свещеник. Прясно зашитата рана на дясната ръка я сърбеше жестоко, а всеки път, щом погледът й се спреше на дългия, черен ковчег, оставен пред щедро обкования със злато олтар, плешивата, овъглена глава на Дураид се набиваше дълбоко в съзнанието й; земята започваше да се движи под краката й и тя за малко не се свлече на пода на църквата.

Най-накрая службата свърши и вдовицата можа да излезе на чист въздух под пустинното слънце. Но с това не привършваха задълженията й. Като главна оплаквачка тя трябваше да върви плътно зад ковчега на покойника по пътя към селското гробище. Там, сред палмовата горичка, в семейната гробница, вече го чакаха предшествениците му.

Преди да тръгне обратно за Кайро, Аталан Абу Син дойде да се сбогува лично с Роян. Стисна приятелски ръката й и смотолеви няколко думи на утеха.

– Ужасно събитие, Роян. Лично говорих с министъра на вътрешните работи. Имаш думата ми, зверовете, които са сторили това престъпление, ще бъдат заловени. Ти самата си вземи почивка, колкото сметнеш за добре, няма защо да бързаш да се връщаш в музея.

– Ще бъда на работа още в понеделник – отвърна му тя, при което министърът бръкна във вътрешния джоб на тъмното си, двуредно сако и извади бележника си. Прегледа го за секунда, отбеляза си нещо и отново я погледна.

– Тогава ела следобед в министерството. В четири часа – заръча й той и се запъти към колата си.

Нахут Гудаби на свой ред дойде да се прости с опечалената. Кожата му беше жълтеникава, а под очите му имаше сенки подобни на петна от кафе, но въпреки това Нахут си оставаше елегантен мъж – висок, с гъсти коси и изключително бели зъби. Костюмът му стоеше чудесно, а от тялото му лъхаше слаб мирис на скъп одеколон. Лицето му излъчваше печал и съчувствие.

– Добър човек беше. Винаги съм се отнасял към Дураид с огромно уважение – рече той, а Роян кимна, за да не отговаря на наглата лъжа, която чу.

Между Дураид и помощника му никога не бяха съществували особено приятелски отношения. Мъжът й никога не беше допускал Нахут до съчинението на Таита и бе направил всичко възможно министерският племенник да не научи нищо за седмия свитък – заради което младежът постоянно му беше тровил живота.

– Надявам се, ще подадеш молба за директорския пост – подхвърли Нахут. – Имаш достатъчно квалификация да го заемеш.

– Благодаря, Нахут, много си мил. Още не ми е останало време да мисля за бъдещето, но предполагам, че ти ще ме изпревариш с кандидатурата си?

– Разбира се – кимна той. – Но това не значи, че и други не могат да участват. Нищо чудно да ми отнемеш мястото ей така, изпод носа – усмихна се той хем приятелски, хем ехидно. Намираха се в арабска страна, Роян беше жена, а той – племенник на министъра. Всички плюсове бяха на негова страна. – Надявам се, че и като съперници ще продължим да бъдем приятели?

Роян тъжно се усмихна.

– Да, поне приятели. Занапред ще трябва да разчитам на много приятели.

– Но ти имаш много. Всички в отдела те харесват, Роян. – Това поне можеше да се окаже истина. Нахут любезно й посочи мерцедеса. – Мога ли да те откарам до Кайро? Сигурен съм, че вуйчо ми няма да се възпротиви ни най-малко.

– Благодаря ти, Нахут, но трябва да остана още един ден в оазиса, за да се погрижа за някои дела на Дураид. Утре ще използвам собствената си кола.

Последното беше чиста измислица. Възнамеряваше да замине още същата вечер за апартамента си в Гиза, но по причини, които тя сама не можеше сега да определи, предпочиташе Нахут да не знае нищо за плановете й.

– Тогава ще се видим в музея в понеделник.

Роян напусна оазиса възможно най-скоро, но не и преди да поговори с часове с роднините на мъжа си, с приятели и познати, както и да се види с повечето от селяните в оазиса, работили за семейството на Дураид по-голямата част от живота си и за които бе недопустимо да не се простят както подобава с вдовицата му. През цялото време младата жена обаче се бе чувствала самотна и изоставена, съболезнованията, които й поднасяха, дружеските съвети, които трябваше да изслушва, минаваха покрай ушите й, все едно никой никога не ги беше произнасял.

Дори в този късен час макадамовият път през пустинята беше претоварен. Дълги колони автомобили се движеха и в двете посоки, заради мюсюлманския петък на другия ден. Роян измъкна ранената си ръка от превръзката, която я държеше прикрепена към гърдите й и й пречеше да държи спокойно волана с другата. Макар изтощена от преживяното, тя можеше да поддържа висока скорост и не се бавеше излишно. Но едва късно следобед на сивкавия хоризонт на пустинята се показа зелената ивица, която подсказваше, че наближава тясната обработваема площ по бреговете на Нил – единствената голяма транспортна артерия в страната.

Както можеше и да се очаква, колкото повече приближаваше столицата, толкова по-дълги ставаха колоните от автомобили в двете посоки. Почти се беше стъмнило, когато успя да паркира при жилищния блок в Гиза. Прозорците на апартамента гледаха едновременно към реката и към онези огромни каменни чудеса на строителството, които сякаш докосваха небосвода и олицетворяваха душата и историята на народа й.

Роян остави старото зелено рено на Дураид в подземния гараж на сградата и с асансьора се качи на последния етаж.

Отвори вратата на жилището си и замръзна на входа. Холът беше обърнат с главата надолу – дори китениците от креслата и картините от стените бяха захвърлени на пода. Като в просъница Роян започна да си проправя път през разбитата си покъщнина и натрошените произведения на изкуството, които бяха събирали заедно с мъжа си. Докато вървеше през коридора, бе хвърлила поглед и на спалнята, колкото да се увери, че и там е същото. Дрехите й, както и тези на Дураид, лежаха разпилени по килима, вратичките на шкафовете зееха широко отворени, едната дори – безмилостно изкъртена. Матракът на леглото бе оставен наопаки, чаршафи и възглавници се въргаляха наоколо.

Обонянието й ясно долавяше силния дъх на парфюми, който се носеше откъм банята – явно, че и флакончетата бяха сполетени от зла участ, но сърце не й даваше да иде да се увери с очите си. Вместо това, продължи по коридора към широката стая в дъното, която бяха използвали с мъжа си едновременно като кабинет и работилница.

Първото нещо, на което се спряха очите й сред хаоса на разрушението, бе античният шах, който Дураид й бе поднесъл като сватбен подарък. Дъската от черен кехлибар и слонова кост бе разбита на две, а фигурите – запокитени по всички ъгли на стаята, превръщайки се в жертва на незаслужено отмъщение. Роян се наведе и взе бялата царица от пода. Главата й беше безмилостно отсечена.

Стискайки счупената фигурка в здравата си ръка, младата жена като сомнамбул се насочи към бюрото пред прозореца. Компютърът беше натрошен на сол. Бяха разбили екрана на монитора, а по жестоките следи върху кутията можеше да се съди, че злосторниците са домъкнали брадва. От пръв поглед си личеше, че нищо от информацията на хард диска не е достъпно вече – машината се беше превърнала в куп напълно безполезни парчетии.

Погледът й се спря на чекмеджето, където държаха дискетите. Както всичко останало, и то беше изтеглено и захвърлено на пода. Разбира се – напълно опразнено. Освен дискетите липсваха тетрадките и снимките. Изчезнали бяха и последните й връзки със седмия папирус. След три години усилен труд се оказваше, че няма дори доказателства за неговото съществуване.

Роян се отпусна безпомощно на пода. Чувстваше се като бито куче. Ръката започна да я боли отново. Никога през целия си живот не беше познавала подобна самота и беззащитност. Не си беше и представяла, че Дураид може толкова да й липсва. Раменете й се разтресоха и сълзите започнаха да напират неудържимо в очите й. Опитваше се да ги спре, но те пробиваха изпод клепачите й и в крайна сметка тя ги остави свободно да се стичат. Не й оставаше друго, освен да се любува на отломките от безвъзвратно отлетялото минало, които се валяха в краката й, и да плаче, докато в душата й не остане нито капчица спомен за случилото се. Най-накрая се отпусна сред боклуците по пода и потъна в дълбок сън.

До понеделник бе успяла да върне известен ритъм в живота си. Полицията бе навестила апартамента й, за да приеме свидетелските й показания, след това тя се беше заела с разчистването на бъркотията в къщата. Дори бе залепила обратно главата на бялата царица. Когато напусна жилището си и се качи в зеленото рено, ръката вече не я болеше толкова, в душата й започваше да се прокрадва известна доза оптимизъм, а в съзнанието й се подреждаше план за действие.

Щом стигна музея, първата й работа беше да огледа кабинета на съпруга си, където за голямо свое разочарование срещна Нахут. Той наглеждаше двама представители на охраната, които събираха всички лични вещи на Дураид.

– Можеше да проявиш добрината да оставиш тази грижа на мен – сряза вдовицата хладно Нахут, който й отвърна с чаровна усмивка.

– Съжалявам, Роян, просто си казах, че мога да бъда от някаква полза – пушеше от любимите си дебели, турски цигари, които тя не понасяше.

Роян отиде до бюрото и отвори горното дясно чекмедже.

– Тук трябваше да се намира дневникът на мъжа ми. Няма го. Да сте го виждали някъде?

– Не, в чекмеджето не намерихме нищо. – Нахут погледна двамата пазачи, които поклатиха глави в знак на потвърждение. В крайна сметка, това нямаше голямо значение. В тефтера не се съдържаше кой знае каква информация. Дураид винаги бе разчитал на жена си да записва всяко по-важно събитие или откритие, а тя използваше предимно компютъра.

– Благодаря ти, Нахут – изгони го от стаята Роян. – Ще свърша сама каквото ми остава. Не искам да ви отвличам от останалите ви задължения.

– Ако ти потрябва помощ, Роян, само се обади – поклони й се леко той и излезе.

Да свърши с кабинета на Дураид не беше трудна задача. Пазачите поеха кутиите с личните му вещи и ги пренесоха до нейния кабинет в другия край на коридора, където ги подредиха до стената. Роян използва обедната почивка да разчисти собственото си бюро, но дори и след това й оставаше още цял час преди срещата с Аталан Абу Син.

Понеделник беше оживен ден и изложбените зали на музея бяха претъпкани с туристи. Повечето се трупаха на стада край гидовете си, които като опитни овчари ги превеждаха от експонат на експонат. Имаше няколко по-известни произведения, които действаха като магнит на посетителите. Туристите послушно се нареждаха около витрината или скулптурата, докато водачите им пееха, всеки на различен език, научения урок.

Залите на втория етаж, където беше изложено съкровището от гробницата на Тутанкамон, бяха до такава степен наблъскани с народ, че Роян почти не се задържа там. С известно усилие на волята се добра до кабината, където се пазеше златната погребална маска на детето – фараон. Както винаги, блясъкът и изяществото на металическото лице насреща накараха сърцето й да ускори ход. И пак, Роян се замисляше над вечния въпрос: ако един толкова незначителен владетел като Тутанкамон е бил изпратен в задгробния живот с подобно великолепно изображение, в какво ли състояние са се намирали великите Рамзеси, когато на свой ред са погребвали мумиите им. Рамзес II, най-могъщият от всички, бе царувал в продължение на шестдесет и седем години и през цялото време навярно не е спирал да трупа богатства от огромните територии, които войските му са завладявали.

Следващата точка от маршрута на Роян бе мумията на стария фараон, комуто тя искаше да отдаде нещо като последна почит. Дори тридесет столетия след смъртта си, Рамзес II бе запазил унесеното си изражение, което не слизаше от изпитото му лице. Кожата му излъчваше мраморен блясък; оределите му кичури коса бяха руси, боядисани с къна; ръцете му, също къносани, бяха източени, тънки и елегантни. Облеклото му обаче се ограничаваше до просто ленено покривало, което мародерите му бяха оставили. В алчността си разбойниците дори бяха развили мумията на покойния си владетел, за да се докопат до амулетите и скарабеите, скрити под платнените превръзки, така че тялото бе останало почти голо. Когато през 1881 г. останките на фараона бяха открити заедно с много други царски мумии в скалната пещера край Деир Ел Бахари, само къс папирус, окачен на гърдите му, бе освидетелствал божествения му произход.

Роян си казваше, че в цялата тази история не може да няма поне известна поука. Сега обаче, надвесена над жалките останки на великия цар, тя отново се връщаше към онзи въпрос, който ги беше преследвал в продължение на години с Дураид: дали Таита говореше истината, дали действително някъде в далечния юг, сред дивите планини на Африка, лежеше погребан и необезпокояван през вековете друг египетски владетел, в чиято гробница крадците са оставили всички богатства непокътнати. Самата мисъл за това я караше да тръпне от вълнение, а кожата й настръхваше от сладостни предчувствия.

– Дадох ти думата си, мъжо – прошепна Роян на арабски. – Нека бъде в твоя чест и в твоя памет, защото именно ти ме поведе по дългия път.

Погледна часовника си и слезе по централното стълбище на долния етаж. Оставаха й още петнадесет минути, след което трябваше да напусне музея и да се насочи към министерството. Имаше съвсем ясна идея какво ще прави през този последен четвърт час. Щеше да посети една от най-пренебрегваните от посетителите странични зали. Гидовете рядко водеха стадата от туристи в нея, освен ако не искаха да я използват за по-кратък път към статуята на Аменхотеп.

Роян се спря пред стъклената витрина, която почваше от пода и опираше в тавана на тясното помещение. Вътре бяха разположени все дреболии: оръжия, сечива, амулети, керамика и инструменти на бита, най-късните от които датираха от дванадесетата династия, сиреч от около 1100 г.пр.Хр., докато най-ранните водеха началото си още от тайнствените векове на Старото царство, сиреч бяха на почти пет хиляди години. Каталогизирането на находките беше съвсем общо и повърхностно. Много от експонатите дори не бяха упоменати в обяснителните бележки.

На най-долния рафт, в дъното, лежаха подредени накити и пръстени с печати. До всеки от печатите стоеше малка глинена разпечатка какво точно изобразява той.

Роян приклекна, за да може да разгледа предметите по-отблизо. Малкият син печат от лапис лазулит, който заемаше централното място, отдалеч я привлече с майсторската си изработка. За древните лаписът е представлявал рядкост, затова са го ценели особено; още повече в Египет, където не се среща изобщо. Печатът изобразяваше сокол със счупено крило, а лаконичният надпис под него беше достатъчно прост, за да си го преведе Роян на секундата: „Таита, писар на Великата Царица“.

Тя знаеше, че става дума за същия човек, защото раненият сокол бе използван вместо подпис върху всеки от десетте свитъка. Роян се замисли кой ли се беше натъкнал на печата и къде. Навярно някой селянин го беше намерил в забравения гроб на роба, но къде по-точно – бе въпрос, на който едва ли щеше да намери отговор.

– Предизвикваш ли ме, Таита? Или това е поредната ти уловка? Нима можеш да ми се надсмиваш и от гроба, където си прекарал толкова хилядолетия? – Тя се наведе още по-ниско и челото й се опря в хладното стъкло. – Приятел ли си, Таита, или безмилостен враг? – попита тя тихо печата и бързо се надигна. – Скоро ще разберем. Играта ще я играем само двамата; нека видим кой ще надхитри другия.