Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 26 страниц)
– Не, не от свитъците, а от надписите в гробницата на царица Лострис. – Роян бръкна в чантата си и извади друга снимка. – Ето увеличена снимка на детайл от стенописите в погребалната камера, от онази част от стената, която впоследствие се срути и ние се натъкнахме на алабастровите делви. С Дураид сме убедени, че има нещо символично в избора на Таита да постави надписа точно на това почетно от негова гледна точка място.
Подаде му снимката, а Никълъс взе лупата от масата, за да я разучи по-отблизо.
Докато разчиташе йероглифите, Роян продължи:
– Щом сте чели книгата, спомняте си, че Таита обича гатанките и игрите на думи и че неведнъж се представя за най-добрия играч на бао?
Никълъс надигна глава от лупата.
– Спомням си. И досега не съм се отказал от скромната си теория, че баото представлява предшественик на шаха. В музейната си сбирка имам поне дузина дъски за играта, някои от Египет, други – от вътрешността на Африка.
– Да, и аз бих се присъединила към теорията ви. Двете игри имат много общо в целта и правилата си, но баото е далеч по-елементарно. Играе се с цветни камъчета с различна големина, които донякъде заместват фигурите в шаха. Е, аз съм вътрешно убедена, че Таита не е устоял на изкушението да докаже пред бъдните поколения способността си да играе и да измисля главоблъсканици. В своята самонадеяност е стигнал дотам, че умишлено е оставил различни упътвания за местоположението на царската гробница, които можем да намерим и в свитъците, и по стенописите. Той самият свидетелства, че сам е изписал цялата гробница на любимата си царица.
– И мислите, че това е едно от въпросните упътвания? – потупа Никълъс снимката с дръжката на лупата си.
– Прочетете го – подкани го Роян. – Послужил си е с класическата йероглифна система, повече от лесна за разчитане в сравнение с тайните знаци, които използва другаде в творенията си.
– Бащата на принца, който не е бащата, този, който даде синия, отнел живота му – започна да чете с известно запъване Никълъс, – ръка за ръка с Хапи, пази за вечността каменното свидетелство за пътеката, която води до бащата на принца, който не е бащата, този, който даде кръвта и пепелта. – Но сетне поклати глава. – Не виждам никакъв смисъл – вдигна ръце той. – Трябва да съм сбъркал някъде в превода.
– Не се отчайвайте. Това е първото ви запознанство с Таита, шампиона на бао и любителя на игрите на думи. Дураид и аз си блъскахме главите със седмици – успокои го Роян. – За да разберем смисъла, най-добре ще е отново да се върнем към книгата. Официално Танус не е бил баща на принц Мемнон, но тъй като е бил любовник на царицата, детето фактически е негово. На смъртното си легло той подарил на Мемнон синия меч, с който му била нанесена смъртоносната рана по време на сражението с етиопския вожд. В книгата има пълно описание на битката.
– Да, спомням си, че когато за пръв път четох този откъс се замислих дали синият меч не е едно от първите железни оръжия в историята. Дотогава единственият материал, който са използвали оръжейните майстори, е бил бронзът. Ако съм прав, то подаръкът наистина е бил достоен за един престолонаследник – разсъждаваше на глас Никълъс. – Следователно под „бащата на принца, който не е бащата“ трябва да се разбира Танус? – Той махна в знак на примирение. – Поне засега не виждам с какво бих оборил версията ви.
– Благодаря за неоценимото ви доверие в способностите ми – жегна го саркастично Роян. – Но да се върнем към думите на Таита: фараон Мамос е бил баща на Мемнон само на книга, но всъщност синът му не е бил от него. Затова и Мамос е баща, който не е баща. Той е предал на Мемнон двойната корона на Египет: червената корона на Горен и бялата корона на Долен Египет, метафорично казано: кръвта и пепелта.
– Това е по-лесно за възприемане. Но какъв смисъл виждате в останалата част от надписа? – на Никълъс започваше да му става интересно.
– За древните египтяни изразът „ръка за ръка“ имал двояк смисъл. Може да се използва, когато авторът иска да покаже, че две неща се намират в съседство, в голяма близост едно до друго.
– Продължавайте. Още малко и ще започна да си взимам бележки – окуражи я събеседникът й.
– Хапи е божеството хермафродит, изобразяващо реката Нил. Може да приема формата на единия или другия пол по свое желание според момента. Навсякъде в свитъците Таита нарича с името Хапи самата река.
– И така, ако съберем информацията от седмия свитък и от надписа в гробницата на царицата, каква ще бъде пълната ви интерпретация? – мина право към целта Никълъс.
– Най-общо следната: Танус е погребан в близост до реката, може би на самия бряг, някъде около втория водопад. Вътре или пред неговата гробница трябва да има някакъв каменен паметник или надпис, който да показва пътя към гробницата на фараона.
Никълъс шумно изсумтя.
– Вече започвам да се уморявам от тези въображаеми заключения. С какви други свидетелства разполагате, за да ме убедите в смисъла от търсенето?
– Това е всичко – рече Роян, а той я изгледа с нескрито недоумение.
– Това е всичко ли? И нищо друго? – не искаше да повярва Никълъс, но тя само поклати глава. – Помислете докъде сме стигнали, дори всичките ви предположения да се окажат верни. Да предположим, че реката не е сменила съществено леглото си, че коритото й до ден-днешен е такова, каквото го е познавал Таита преди четири хиляди години. Да предположим също така, че той наистина ни насочва към втория водопад, сиреч този при устието на река Дандера. Но какво точно ще търсим там? Ако става дума просто за някакъв надпис в скалата, дали той ще е оцелял през вековете, няма ли да е разяден от времето, от водите на реката?
– И Хауард Картър е разполагал с подобни бегли сведения за гробницата на Тутанкамон – напомни му любезно Роян. – Всичко, което е имал за упътване, е бил един-единствен папирус със съмнителен произход.
– Да, но Хауард Картър е имал да разкопае само Долината на Царете, а и това му е отнело десет години – на свой ред й възрази Никълъс. – На мен ми оставяте да претърся цяла Етиопия, която по площ е два пъти, колкото Франция. Колко време ще ни отнеме според вас да открием каквото и да е?
Роян рязко се надигна от стола си.
– Извинете ме, мисля, че ще е добре да посетя майка си в болницата. Повече от явно е, че си губя времето тук.
– Още не е дошъл часът за свиждане – опита се да я спре Никълъс.
– Тя е в самостоятелна стая – насочи се Роян към вратата.
– Ще ви закарам до болницата – предложи услугите си той.
– Благодаря, няма нужда. Ще извикам такси – отвърна му тя с леден глас.
– Докато дойде таксито, ще мине поне час – предупреди я Никълъс.
Това беше достатъчно да я убеди поне да се качи на рейндж роувъра. Двамата потеглиха и в продължение на четвърт час не си продумаха. Най-накрая той наруши мълчанието.
– Не ме бива в извиненията. Не ми се е случвало често да прибягвам до тях. И все пак – съжалявам. Бях малко рязък. Не исках да прозвучи така. Бях твърде развълнуван и не обърнах особено внимание на думите си.
Тя не му отговори, затова след известно време Никълъс добави:
– Все ще трябва да ми проговорите, иначе ще ни се наложи да си кореспондираме по пощата. А доколкото съм чувал, в дефилето на Абай пощенски клонове не са открити.
– Не знам защо останах с впечатлението, че вече сте се отказали да ходите в дефилето на Абай – продължаваше Роян да гледа право напред.
– Аз съм си един грубиян – призна се за победен Никълъс и едва сега тя го удостои с поглед. Това беше голямата й грешка, защото човек трудно устояваше на усмивката му и тя скоро избухна в смях.
– Предполагам, че не ми остава друго, освен да се съобразявам с факта. Вие сте грубиян.
– Още ли сме сътрудници? – заинтересува се Никълъс.
– В момента вие просто сте единственият грубиян, на когото мога да разчитам в живота. И да искаме, и да не искаме, вързани сме един за друг.
Разделиха се пред главния вход на болницата.
– Ще ви чакам тук в три часа – сбогува се той и запраши към центъра на града.
Още от студентските си години Никълъс наемаше малък апартамент в една от тесните улички зад йоркската катедрала. Цялото здание беше регистрирано на името на някаква компания от Каймановите острови, а телефонът в жилището, който не беше свързан с централата на сградата, липсваше във всички указатели. Изобщо трудно щеше да бъде някой да подуши, че тъкмо той го ползва. Преди да се запознае с Розалинд, апартаментчето беше играло твърде важна роля в социалните му контакти. Сега обаче Никълъс го използваше само за поверителни срещи и нелегални сделки. И либийската, и иракската му експедиции бяха планирани и организирани именно там.
От месеци не беше влизал в апартамента, затова когато отвори вратата, отвътре го блъсна миризма на влага, мухъл и липса на гостоприемство. Драсна клечка кибрит да запали газта под котлона и наля вода в чайника. Едва когато пред него чашата врял чай започна да пуска пара, Никълъс взе слушалката на телефона и набра номера на една банка на остров Джърси. След нея дойде ред на друга, този път на Каймановите острови.
„Всяко животно с мозък в главата знае няколко пътя в гората“, гласеше стара семейна поговорка, предавана от баща на син. С други думи Никълъс знаеше да пести бели пари за черни дни. За експедицията щяха да са му нужни средства, а адвокатите вече бяха блокирали повечето му влогове, за да изплатят борчовете му в Лойдс.
На всеки от банковите управители Никълъс повтори кодовете и номерата на сметките си, след което им даде указания как да му прехвърлят парите. Винаги се беше чудил как, ако разполагаш с пари, всичко ти върви като по мед и масло.
Погледна часовника си. Във Флорида беше ранно утро, но Алисън вдигна телефона още на второто позвъняване. Русокосата красавица движеше фирмата „Световно сафари“, която се занимаваше с уреждане на ловни и риболовни експедиции из най-затънтените краища на планетата.
– Здрасти, Ник. Не сме се чували повече от година. Вече си мислехме, че си ни разлюбил.
– Бях минал на друга вълна – призна си той. Как можеш да кажеш на хора отвъд океана, че жена ти и двете ти момиченца са загинали?
– Етиопия ли? – по тона й пролича, че поръчката му я затруднява. – Кога искаш да заминеш?
– Ами ако може още другата седмица?
– Шегуваш се. В цялата страна работим с един-единствен ловец, Насос Русос, но той е ангажиран за две години напред.
– Друг съвсем ли няма? – упорстваше Никълъс. – Трябва да съм отишъл и да съм се върнал преди големите дъждове.
– Какво точно смяташ да ловуваш? – заинтересува се Алисън. – Планинска ниала? Антилопа на Менелик?
– Възнамерявам да събера някои редки екземпляри за музея. Целта ми е долината на река Абай. – Това беше всичко, което си позволи да й каже.
Жената насреща се замисли известно време, най-накрая рече с колебание:
– Разбираш ли, ще ти кажа едно име, но в никакъв случай не ти го препоръчвам. Има само един ловец, който може да те поеме толкова скоро, но дори не съм сигурна дали има лагер на Сини Нил. Става дума за един руснак, за когото сме получили доста противоречиви сведения. Някои казват, че навремето бил човек на КГБ и че работел с горилите на Менгисту.
Менгисту се славеше като „черния Сталин“ – човекът, който беше свалил от власт, а после убил стария етиопски цар Хайле Селасие. За шестнадесет години деспотична власт по марксистки образец той беше смазал всякакъв опит за съпротива в Етиопия. Когато обаче поддръжникът му, Съветският съюз, бе започнал да се разпада, Менгисту се видя на свой ред свален и прогонен от страната.
– Толкова съм отчаян, че бих се съюзил и с дявола, само и само да върви работата – увери я Никълъс. – Имаш думата ми, че няма да правя рекламации.
– Добре тогава, но да няма оплаквания… – схока го Алисън и му даде името и телефонния номер на въпросния ловец в Адис Абеба.
– Обичам те, Алисън, скъпа – благодари й Никълъс.
– Де да можех да ти повярвам – отвърна му тя и затвори.
Никълъс очакваше телефонните връзки с Адис Абеба да се окажат сравнително неблагонадеждни и за свое разочарование позна. Трябваше му доста време, докато се свърже. Вместо Борис Брусилов му отговори жена със сладникав етиопски акцент, но общо взето на сносен английски.
– В момента е на сафари – обясни тя. – Казвам се войзеро Тесай и съм негова жена.
В Етиопия жените не взимаха имената на мъжете си. Никълъс си спомняше достатъчно етиопски, за да си преведе името на събеседницата си: госпожа Слънце, хубаво име, няма що.
– Ако става дума обаче за уреждане на сафари, мога да ви помогна – предложи му услугите си госпожа Слънце.
Когато Роян излезе от болницата, Никълъс я чакаше пред входа с колата.
– Как е майка ви?
– Кракът й е започнал да се оправя, но още не може да превъзмогне мъката си по Маджик… така де, кучето.
– Ще трябва да й намерите ново кученце. Един от лесничеите ми отглежда първокласни ловджийски кучета. Ще уредя нещо по въпроса – той се замисли и попита съвсем деликатно: – Дали ще можете да оставите майка си в това състояние? Имам предвид, ако ще тръгваме за Африка?
– Вече говорих с нея. Някаква жена от църковния хор щяла да се грижи за нея, докато се оправи и влезе в нормалния си ритъм.
Роян се извъртя на седалката, така че да го погледне право в лицето.
– Струва ми се, че откакто се видяхме за последно, има някаква съществена промяна… – започна да прави догадки тя. – По очите ви познавам.
Никълъс инстинктивно направи арабския знак за предпазване от злото.
– Аллах да ме пази от вещици!
– Хайде сега! – Роян започваше да се чуди дали е хубаво, дето толкова лесно я разсмива. – Кажете какво сте намислили.
– Нека първо се върнем в музея – отложи той разговора за по-нататък и остана глух за настояванията й. Роян трябваше да обуздае нетърпението си.
Когато влязоха в музея, Никълъс преведе гостенката си през египетската зала и щом се озоваха при африканските млекопитаещи, я спря пред витрината с планинските антилопи. Бяха все дребни и средно големи видове – импала, газела на Томсън, на Грант, антилопа геренук и така нататък.
– Madoqua harperii – посочи Никълъс едно невзрачно създанийце в ъгъла на диорамата. – Харпърова дик-дик или по-позната като ивичеста дик-дик.
Животинчето трудно се поддаваше на описание и на големина едва надвишаваше обикновен див заек. Кафявата му козина беше изпъстрена с шоколадови райета през раменете и гърба, а муцуната се издължаваше в нещо като хобот.
– Доста кекава изглежда – осмели се да отбележи Роян, колкото и да се опитваше да не засяга домакина си. Личеше си, че е особено горд точно с този животински вид в колекцията си. – Има ли нещо по-специално за нея?
– По-специално ли? – зачуди се той. – Госпожата иска да знае дали има нещо специално. – Той вдигна театрално глава към небето и Роян отново се разтърси в почти истеричен смях. – Специалното е, че това, което виждате, е единственият индивид, който някога е бил забелязван в природата. Това е един от най-редките животински видове на земята. Толкова рядък, че най-вероятно вече изобщо не съществува. Нещо повече, много зоолози и до ден-днешен са убедени, че подобен вид никога не е съществувал, че се е появил благодарение на нечия фантазия. Според тях прадядо ми, който е отстрелял екземпляра пред нас, и на чието име животното е кръстено, си го е измислил. Една учена глава дори предположи, че кожата била от някоя ивичеста мангуста, навлечена върху тялото на обикновена дик-дик. Можете ли да си представите по-злобно обвинение?
– Направо съм сразена от подобна несправедливост – засмя се отново Роян.
– И навярно сте напълно права. Защото заминаваме за Африка на лов за друг индивид от Madoqua harperii, та да защитим честта на семейството пред всички зоолози на света.
– Не разбирам.
– Елате с мен и ще ви обясня – отведе я Никълъс обратно в кабинета си.
От купищата литература на масата избра някаква тетрадка, подвързана с червен марокен. Корицата беше избеляла, по нея личаха следи от вода и слънце, а ъгълчетата и гърбът – овехтели и окъсани.
– Ловният дневник на стария сър Джонатан – обясни Никълъс и отвори книжчицата. Между страниците стояха изсъхнали диви цветя и горски листа, прекарали повече от век в импровизирания хербарий. Текстът беше илюстриран със скици от пожълтяло мастило, изобразяващи хора и животни на фона на красиви природни пейзажи. Никълъс прочете датата в горния ъгъл на една от страниците.
„Втори февруари 1902 г. На лагер сме на брега на река Абай. Цял ден гонихме следата на два големи мъжки слона. Така и не успяхме да ги настигнем. Горещината е трудно поносима. Хората ми се предадоха, изоставиха лова и се прибраха в лагера. На връщане забелязах дребна антилопа, която пасеше на самия речен бряг. Ударих я с един-единствен изстрел от малката си «Ригби». Като я огледах отблизо, установих, че принадлежи на рода Madoqua. Представляваше обаче напълно непозната за мен разновидност, по-голяма от обикновената дик-дик и с разноцветни ивици по кожата на гърба. Убеден съм, че науката за пръв път се сблъсква с вида.“
Никълъс надигна глава от дневника и изгледа с очакване Роян.
– Старият прадядо Джонатан ни предоставя най-удобното обяснение какво ще търсим в дефилето на Абай – обясни той, понеже тя все още не разбираше. – Както сама посочихте, организирането на експедицията ни би изисквало дълги месеци предварителна подготовка, да не говорим за разходите. Ще трябва да искаме съгласието на етиопското правителство. Когато насреща ти стои африканско правителство, това означава да чакаш не с месеци, а с години.
– Никога не съм си представяла, че етиопците ще плеснат с ръце и ще запеят, ако знаят каква е действителната цел на пътуването ни – съгласи се Роян.
– От друга страна съществуват голям брой легални ловни сдружения, които си изкарват хляба с организиране на сафарита из страната. Те са си извадили всякакви необходими разрешителни, поддържат редовни контакти с управниците, разполагат с коли, лагерна екипировка, лесно могат да поемат снабдяването за всякаква екскурзия или пътешествие из най-затънтените краища на страната. Властите отдавна са свикнали да посрещат чуждестранни туристи, които ловуват чрез посредничеството на въпросните сдружения. Ако обаче в страната им се появят двамина европейци, които си ровят носа навсякъде и се разкарват без придружител, нищо чудно военните, а защо не и цивилните, да грабнат пушките и да ги отстрелят като стадо развилнели се биволи.
– Значи ще пътуваме като двама ловци на дик-дик?
– Вече съм си запазил място при един от организаторите на сафари в столицата Адис Абеба. Целта ми засега е да разделим планираната експедиция на три основни етапа. Първият ще бъде с разузнавателен характер. Ако открием ориентира, за който се надяваме, че съществува, тогава ще се върнем втори път начело на собствена експедиция и със собствена екипировка. Това ще бъде вторият етап. Третият, разбира се, ще представлява отнасянето на евентуалната плячка от Етиопия. От минал опит знам, че задачата няма да се окаже никак лесна.
– И как смятате да го постигнете… – понечи да попита Роян, но той я спря с жест.
– Не питайте, защото поне на този етап нямам и най-беглата представа. Всяко нещо с времето си.
– Кога тръгваме?
– Преди да ви кажа кога, нека ви попитам нещо. Вашата интерпретация на загадката, която Таита ни е оставил… Бяхте ли записали обяснението й в бележките, откраднати от оазиса?
– Да, а което не беше записано на хартия, се намираше на микрофилма. Съжалявам.
– Така че злодеите са получили всичко наготово и знаят същото, което научих и аз от вас.
– Страхувам се, че е точно така.
– Тогава отговорът ми на въпроса ви кога ще тръгваме е, колкото по-малко се туткаме, толкова по-скоро ще си свиркаме! Трябва да стигнем Абай, преди съдията да е свирил началото на мача. Те разполагат с вашите заключения и предположения вече цял месец. Ако са толкова оправни, колкото вече ни доказаха че са, отдавна са тръгнали на път.
– Та кога тръгваме? – зарадва се Роян.
– Запазил съм две места за полета на „Бритиш Еъруейз“ до Найроби в събота. След два дни. Оттам ще се прехвърлим с „Еър Кения“ до Адис Абеба, където трябва да пристигнем в понеделник. Още тази вечер заминаваме за Лондон, ще отседнем в къщата ми. Кога за последен път сте се ваксинирали срещу жълта треска и хепатит?
– Скоро, но не разполагам с никаква екипировка за сафари. Дори нямам какво да облека. Напуснах Кайро светкавично, всичко остана там.
– Ще се погрижим в Лондон. Проблемът с Етиопия е, че ако в пролома можеш да си печеш риба на камъните, то в планините маймуните могат да се скопят от студ.
Никълъс застана до дъската и започна да проверява нещо в туристическите упътвания.
– Ще започнем с антималаричната профилактика незабавно. В областта, закъдето сме се запътили, виреят комари от вида P. falciparum, които не се поддават на хлорокин. Затова ще ви предпиша мефлокин… – и погледът му зашари надолу по списъка с изисквания. – Разбира се, щом сте дошли безпрепятствено в Англия, значи документите ви са в ред. И двамата ще трябва да си извадим етиопски визи, но имам един познат, който ще уреди работата за двадесет и четири часа.
Щом стигна и до последното указание в брошурата, Никълъс отпрати гостенката си в стаята й, където да прибере в куфара си всичко взето набързо от Кайро.
Когато бяха готови да напуснат имението, навън вече се беше стъмнило. Все пак Никълъс има добрината да се спре за час пред болницата в Йорк, където Роян се сбогува с майка си. Изчака я в кръчмата „Червеният лъв“ от другата страна на улицата и когато тя най-сетне се появи, здравата понамирисваше на местната бира. В дъха му имаше нещо толкова приятно и сладникаво, че на нея й подейства успокоително. Скоро й се доспа и тя отпусна глава на седалката си.
Къщата на Никълъс в Лондон се намираше в Найтсбридж, но колкото и шикозен да се водеше кварталът, жилището беше доста по-скромно от имението Куентън парк. Роян се почувства много по-комфортно, отколкото в огромното имение в Йоркшир, и донякъде съжаляваше, че ще стоят само два дни. През цялото време почти не се засече с Никълъс, който се занимаваше с последните приготовления преди отпътуването, включително и с посещение на правителствените служби в Уайтхол. Върна се с цял куп препоръчителни писма, които да послужат пред чиновниците в британските посолства и пълномощни представителства из Източна Африка.
– Английска му работа – усмихваше се сама на себе си Роян. – И ако някой ми каже, че да си благородник в Англия не означава вече нищо…
Докато домакинът го нямаше, тя отговаряше за покупките, чиито пълен списък той й беше връчил при пристигането в къщата. Дори и в столицата, която се славеше с най-безопасните улици в света, продължаваше да се оглежда през рамо и да се отбива от време на време в дамските тоалетни или станциите на метрото, за да се увери, че никой не я следи.
„Заприличала си на малко момиченце, което е изгубило баща си в тълпата“, укоряваше се тя сама, но пак изпитваше неописуемо чувство на облекчение, когато вечерта чуеше ключа на Никълъс да щрака в ключалката на входната врата. Без него къщата й се струваше толкова самотна, че тя едва се удържаше да не скочи на врата му за добре дошъл.
В събота вечерта, когато таксито ги остави пред входа за заминаващите полети на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, Никълъс изглеждаше особено доволен от багажа, който взимаха със себе си. Двамата носеха само по една неголяма брезентова чанта, всичко останало Роян беше събрала в малката си дамска чантичка, метната през рамо. Ловната пушка на Никълъс беше опакована в стария, изтъркан от времето кожен калъф, на който ясно личаха избродираните му инициали. Стоте патрона бяха прибрани в отделна месингова кутийка, а последната част от багажа му представляваше коженото дипломатическо куфарче, даващо вид на антика, изпаднала от викторианската епоха.
– Една от най-големите добродетели на пътника е да взима малко багаж със себе си. Господ да ни пази от жени с по пет куфара – говореше въодушевено Никълъс и пренебрежително отказа услугите на носача, който чакаше наблизо. Вместо това грабна една количка и се понесе напред.
Роян започна да се уморява в желанието си да не изостава от него. Огромните фоайета на летището бяха претъпкани с народ и тя на няколко пъти щеше да го изпусне от поглед. Най-накрая за нейна голяма радост множеството се разпръсна и двамата с Никълъс се оказаха пред гишето за багаж. Той извъртя панамената си шапка на една страна и широко се усмихна на момичето на компютъра, което се изчерви като ученичка.
Когато се качваха на самолета, сцената се повтори. Двете стюардеси се кикотеха на всяка негова реплика, пълнеха корема му с шампанско и се надпреварваха да го обслужват за голямо неудоволствие на останалите пътници, включително и на Роян. Тя все пак с лека ръка им прости слабостта и вместо да се занимава със съседа си, реши да се възползва от неочаквания шанс да пътува в първа класа. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху Ричард Гиър, който гледаше от екрана, но пред очите й се сменяха постоянно въображаемите каньони, към които се беше запътила, и още по-въображаемите надписи и гробници, които се надяваше да открие.
Едва когато Никълъс не издържа и я посръга, тя благоволи да го удостои с високомерния си поглед. Беше извадил отнякъде малък туристически шах и вече беше подредил фигурите върху дъската, сложена на облегалката за ръце. Смигна й приятелски и й предложи да играят.
Когато самолетът кацна на летище „Йомо Кенията“ в Найроби, двамата още не бяха привършили двубоя си. Резултатът беше две на две, а Роян тъкмо си беше спечелила предимство от офицер и две пешки в петата, решителна партия. Чувстваше се доволна от гросмайсторските си качества.
Никълъс бе запазил две бунгала в парка на хотел „Норфолк“ – по едно за всеки. Десет минути след като Роян се бе излегнала на дюшека в стаята си, телефонът иззвъня и съседът й съобщи, че двамата са канени на вечеря у британския консул в града. Бил голям симпатяга и нямало защо да се обличат официално. Дали щяла да бъде готова до осем?
„На човек не му остава дори време да се замисли, когато обикаля света в подобна компания“, рече си Роян като остави слушалката.
От Найроби до Адис Абеба разстоянието беше сравнително кратко, а и картините, които се разкриваха в краката им, бяха толкова пленителни и се сменяха толкова бързо, че пътниците не можеха да отлепят очи от прозорците. Дори покритата със снегове планина Кения бе разгонила обичайните си ухажори облаците и се разкриваше в пълния си блясък.
По-нататък черно-кафявият пущинак, заемащ териториите в близост до северната граница на страната, само на едно място се разнообразяваше от зелените хълмове, наобиколили оазиса Марсабит, а малко по-далеч – и от лъщящите на слънцето води на езерото Туркана, някога познато като Рудолф. Най-накрая пустинята се отдръпна пред погледите на туристите и бе заместена от високите централни плата на древна Етиопия.
– В Африка само египетската цивилизация е по-стара от тукашната – отбеляза Никълъс, докато двамата наблюдаваха пейзажа. – Тук са познавали културата и изкуството още по времето, когато в северните страни са се обличали в нещавени кожи и са мръзнели по пещерите. Християнството също е дошло по тези земи много по-рано, отколкото в Западна Европа, където са продължавали да се кланят пред Пан и Диана.
– Били са вече цивилизован народ и по времето, когато Таита е минавал оттук преди четири хиляди години – съгласи се Роян. – В своите папируси той ги споменава като хора, които в културно отношение по нищо не отстъпват на египтяните; за човек с неговото самочувствие това е достоен факт за отбелязване. Ако слушаме него, ще излезе, че цялото останало население на земята не струва и пукната пара в сравнение със сънародниците му.
От въздуха Адис Абеба приличаше на всички останали африкански градове: безкрайна смесица от старо и ново, от традиционни и екзотични стилове в архитектурата до съвременни, от сламени покриви до ламарина и червени керемиди. Кривите стени на старите тукули, изградени от плет и кал, влизаха в ярък контраст с правилните геометрични форми на многоетажните тухлени сгради, жилищните блокове и богаташките вили, на държавните ведомства и най-вече на грандиозните по своите размери, окичени с пъстри знамена здания на Организацията за африканско единство.
В околностите на града най-голямо внимание привличаха плантациите с високи евкалиптови дървета – сините им стъбла отдалеч изглеждаха като гумени, но всъщност за мнозина от по-бедните квартали представляваха единственият източник на енергия. Страната беше съсипана от нескончаемите войни и армиите от мародери, които в продължение на столетия бяха шествали из нея и които в последните две десетилетия бяха заместени с не по-малко опустошителните смени на политически режими и управленски идеологии.
След климата в Найроби, Роян и Никълъс бяха като стреснати от хладния въздух тук. Докато стигнат от самолета до сградата на летището, им стана студено. Много преди да са се добрали до паспортния контрол, някой извика:
– Сър Никълъс!
Двамата се обърнаха по посока на гласа. Насреща им с грациозна походка на танцьорка вървеше висока млада жена с тъмна кожа, нежни черти и приятна усмивка. Беше облечена в дълга традиционна роба, която затрудняваше донякъде движенията й.
– Добре дошли в моята родна Етиопия. Аз съм войзеро Тесай – представи се тя и изгледа с неприкрит интерес Роян. – Вие трябва да сте войзеро Роян – подаде й тя ръка, при което Никълъс се убеди, че между двете жени се е родила мигновена симпатия.
– Ако ми дадете паспортите си, ще се оправя с формалностите вместо вас. Вие можете да си отдъхнете в чакалнята. Някакъв човек чака да ви види, сър Никълъс. Бил от британското посолство. Нямам представа откъде е разбрал, че пристигате.
В чакалнята имаше един-единствен човек, облечен в добре ушит по мярка тропически костюм. Най-забележителната част от облеклото му беше раираната в жълто, оранжево и синьо вратовръзка, останала като спомен от студентските години в Сандхърст. Той стана от мястото си и забърза към Никълъс.
– Ники, какво става с теб? Радвам се да те видя. Ако не се лъжа, минали са дванадесет години.
– Здрасти, Джефри. Нямах представа, че ще те срещна точно тук.
– Работя като военно аташе. Негово Превъзходителство ме прати да те посрещна веднага щом разбра, че сме били състуденти.
Джефри започна твърде настоятелно да поглежда към Роян и с видимо нежелание Никълъс трябваше да ги запознае.
– Джефри Тенант. Внимавайте с него. Най-забележителният коч на север от екватора. Никое момиче в радиус от един километър от него не може да се счита в безопасност.
