Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Мулетата пристигнаха преди зазоряване. Бяха шест жилави животни, всяко от тях придружено от водач, облечен във все същите потури и вълнен шал. До средата на сутринта животните бяха натоварени с багажа и групата беше готова да започне слизането.

Борис се спря в самото начало на пътеката и се загледа в долината насреща. Дори човек с неговия характер оставаше като замаян от бездънната дупка на пролома, от която изникваше толкова много красота наведнъж.

– Оттук нататък минавате в друга страна, в друга епоха – обърна се той към двамината си клиенти. Подобни философски настроения не го обхващаха често. – Казват, че пътеката съществувала от две хиляди години, още от времето на Христос. – Той махна пренебрежително с ръка. – Ако питате черния свещеник в църквата в Дебра Мариям, ще ви каже, че самата Дева Мария била минала оттук, когато се спасявала от Израел сред разпъването на сина й. – Той поклати глава. – Но пък и тукашните вярват на какво ли не. – И пое надолу по пътеката.

Пътят вървеше право надолу по скалите. Ъгълът беше такъв, че при всяко пристъпване човек напрягаше едновременно всички мускули на бедрата и корема си, докато гърбът му се кривеше в опит да запази равновесие. В много участъци слизащите трябваше да се смъкват на четири крака, сякаш вървяха по стръмна стълба.

Изглеждаше невъзможно добичетата с техните тежки самари да ги последват в това слизане към нищото. След всяко от естествените стъпала, изсечени в камъка, мулетата се люшваха заплашително напред, зацепваха с предните си крака в твърдата земя и с бързи движения преместваха задниците си на същото ниво. Почиваха си за миг и продължаваха надолу. Пътеката беше толкова тясна, че товарите често стържеха по скалите, докато от обратната страна бездната лакомо протягаше ръце да ги поеме в смъртоносната си прегръдка.

Когато пътеката извиваше и поемаше под същия ъгъл в обратна посока, мулетата не можеха да завият отведнъж. Налагаше им се да пристъпват по няколко пъти напред-назад, докато се нагласят според посоката. Телата им лъхаха на пот от напрежението, а очите им се въртяха в ужас, сякаш още малко и щяха да изскочат. Водачите нито за миг не преставаха да ги ръчкат с камшиците и да им викат в ушите.

На места пътеката минаваше покрай скални игли и пирамиди, които образуваха със склона тесни седла. Разстоянието между двете стени на каменните порти бе толкова малко, че самарите не можеха да преминат, мулетата трябваше да бъдат разтоварвани, багажът се пренасяше от водачите им, след което самарите биваха връзвани отново от другата страна на препятствието.

– Гледайте! – извика смаяна Роян и посочи с пръст празното пространство пред себе си.

От дълбочината на пролома нагоре се издигаше черен лешояд. Птицата мина буквално на ръка разстояние от лицата им и едва не ги обърса с широко разтворените си криле. Грозновата, розова главица се извъртя в тяхна посока и непроницаемият поглед на черните й очи ги обходи един по един, преди лешоядът да се обърне на другата страна и да отлети. През цялото време нито веднъж не бе размахал крилете си.

– Използва нагорещения въздух ниско в долината, за да се издигне като балон – обясни Никълъс феномена на Роян. След което посочи някаква издатина в скалата, надвиснала над пропастта кажи-речи на същата височина, на която се намираше групата. – Едно от гнездата им. – Представляваше просто купчина разпръснати безразборно съчки, които едва се държаха на недостъпния корниз. Надолу камъкът беше оцветен в искрящо бяло от няколкото поколения дефекиращи птици, а дори от това почтително разстояние до носовете на хората ясно достигаше миризмата на разлагаща се животинска плът.

През целия ден групата продължаваше да следва тясната пътека из скалите, опитвайки се да се придържа, колкото се може по-далеч от пропастта. Вече наближаваше късен следобед, а те бяха едва на средата на пътя, когато дойде поредният завой и някъде в далечината напред се долови тътенът на водопада. Звукът постоянно се усилваше и, скоро след като се бе превърнал в оглушителен грохот, челото на колоната излезе зад поредната издатина и се оказа лице в лице с това чудо на природата.

От устрема на падащата вода се образуваше толкова силно въздушно течение, че всеки от групата посегна да се хване за някой ръб в скалите. Пяната безжалостно ги пръскаше и обливаше лицата им, но етиопският водач непоколебимо продължаваше напред по пътеката. В един момент на останалите започна да им се струва, че струите вода още малко и ще ги отнесат в бездната, чието дъно се виждаше на поне няколкостотин стъпки в краката им.

Изведнъж като по чудо водите се разтвориха пред тях и един след друг хора и животни се оказаха зад прозрачната им завеса. Намираха се в дълбока ниша, извайвана в продължение на милиони години в кремъка от неуморимото течение на водопада. Единствената светлина в това мрачно и влажно местенце идваше откъм водната завеса на входа. Мъхът по стените, влажният под на нишата и зеленикавото сияние, което идваше откъм водопада, караха пътниците да се чувстват като в някой приказен дворец под морските вълни.

– Тук ще прекараме нощта – обяви тържествено Борис, щастлив, че е успял да смае двамината си клиенти. За да ги убеди, че говори сериозно, посочи купчините дърва за огрев, оставени в дъното на пещерата. Над огнището камъкът беше почернял от сажди. – Мястото е било използвано в продължение на столетия от мулетарите, снабдяващи манастира.

Прибраха се навътре в пещерата и шумът от падащата вода се изгуби донякъде, превръщайки се в дълбок тътен, идващ дълбоко из недрата на скалата. Щом помощниците разпалиха огньовете, заслонът за през нощта се оказа не само топъл и уютен, но и изключително романтичен.

Никълъс имаше набито око за някои неща и затова сега, без да му мисли, избра най-удобното място в цялата пещера, намествайки се в дъното на малка ниша. Съвсем непринудено и Роян се настани до него, разстилайки спалния си чувал в съседство. И двамата бяха смазани от умора след безкрайното слизане по скалите, затова след вечеря се изтегнаха блажено един до друг в чувалите и замислено се загледаха в отраженията на пламъците по стените на пещерата.

– Само помисли! – прошепна Роян. – От утре ще вървим по стъпките на самия Таита.

– Да не говорим за стъпките на Богородица – усмихна се под мустак Никълъс.

– Ти си един ужасен циник – въздъхна. – И за капак на всичко, предполагам, че хъркаш.

– Предстои ти сама да се увериш – отговори й той, но тя със сигурност заспа много преди него.

Дишането й беше равно и тихо, той едва го чуваше на фона на падащите води. От доста време не му се беше случвало да лежи до красива жена. Когато реши, че Роян е потънала в дълбок сън, Никълъс се пресегна и я погали нежно по бузата.

– Приятни сънища, малката – прошепна той едва-едва. – Днес имаше тежък ден.

Така обикновено оставяше да спи в леглото малката си дъщеря.

Мулетарите се бяха събудили много преди зазоряване, затова целият керван бе готов за път още щом светлината стана достатъчна да осветява пътя в краката им. Когато слънчевите лъчи огряха горния край на кремъчните скали, пътниците все още се намираха достатъчно високо по склона, за да се радват на зрелищната гледка далеч в краката си. Двамата англичани не издържаха на изкушението, отместиха се встрани, за да не пречат и оставиха всички останали да ги задминат.

Никълъс си намери местенце да седне и разгъна сателитната снимка пред себе си. Като набелязаха по-високите върхове и най-отчетливите забележителности на областта, двамата започнаха да се оглеждат и да внасят известен порядък в пълния хаос от бездни и скали, който ги обграждаше.

– Оттук все още не можем да видим самата река – посочи Никълъс. – Коритото й се крие дълбоко в недрата на вътрешното дефиле. Трябва да застанем на самия ръб, за да я зърнем отгоре.

– Ако правилно сме установили сегашното си положение, реката би трябвало да прави два завоя във формата на подкова около онзи връх насреща.

– Да, а устието на Дандера се намира в онази посока, под скалите. – Никълъс започна да мери разстоянията на снимката с кокалчето на палеца си. – Около двадесет и пет километра оттук.

– По всичко изглежда, че през последните векове Дандера е променяла поне няколко пъти течението си. Само оттук виждам поне две долчинки, които изглеждат като пресъхнали речни корита – посочи Роян с пръст. – Там и там. И двете са погълнати от джунглата. – Личеше си, че действителността се оказва по-разочароваща от очакваното. – О, Никълъс, всичко е толкова объркано по тези места. Как бихме могли да се натъкнем на входа на каквато и да е гробница?

– Гробница ли? Каква гробница? – попита Борис, обладан от жив интерес. Беше се върнал специално заради тях. Заради безшумните му стъпки не го бяха усетили. – За какво говорите?

– Как за какво? – зачуди се Никълъс, без да се смущава ни най-малко от намесата в разговора им. – За гробницата на Свети Фруменций, естествено.

– Нали манастирът носи неговото име? – не по-малко безгрижно запита на свой ред Роян. В същото време бързо нави снимката.

– Да – отвърна Борис на руски, видимо разочарован. Явно му се искаше да става дума за нещо по-интересно. – Точно така, Свети Фруменций. Но никой няма да ви допусне до гробницата. Няма да ви пуснат дори във вътрешността на манастира. Само духовници имат право да влизат.

Той си свали шапката и зачеса късата, корава коса по темето си. Човек имаше усещането, че под ноктите му има не косми, а метални жички.

– Тази седмица е церемонията Тимкат, Благословията на Табот. Ще бъде вълнуващо преживяване, не се и съмнявам, че ще видите интересни неща. Но няма да ви пуснат до Светая Светих, още по-малко до гробницата. Досега не съм срещал бял човек, който да е бил удостоен с тази чест.

Борис присви очи и погледна към слънцето.

– Трябва да продължаваме. Разстоянията изглеждат малки, но ни чакат още два дни път до бреговете на Абай. Теренът там е много тежък. Дори прославените ловци на дик-дик ще видят затруднения с придвижването – засмя се той доволно на шегичката си и се спусна надолу по пътеката.

Колкото повече наближаваха долния край на скалите, толкова повече градусът на наклона намаляваше, стъпалата, които изграждаха пътеката, ставаха по-ниски и по-широки. Групата ускори крачка, но затова пък климатът наоколо започна да се сменя осезателно. Хладният, свеж планински бриз бе изместен от горещите, задушливи талази на екваториалния въздух. Джунглата започваше да дъха в краката им.

– Горещо! – отбеляза лаконично Роян, докато сгъваше ненужния вече вълнен шал.

– Поне десет градуса по-топло от вчера – съгласи се Никълъс, който също свали армейското си поло и остави косата си разчорлена като птиче гнездо. – Колкото повече се приближаваме до Абай, толкова по-горещо има да става. Като си помисля, че ни остава да смъкнем още цял километър…

Известно време пътеката следваше течението на Дандера. В един момент пътниците се оказваха на няколкостотин стъпки над водите й, в следващия нагазваха до кръста в ледените струи на някой от ръкавите й. Инстинктивно се залавяха за самарите на мулетата, иначе бурното течение щеше да ги отнесе безвъзвратно надолу към бездната.

От една точка нататък обаче проломът на Дандера стана толкова тесен, че беше невъзможно повече да се следва. Отвесните скали на ограждащите я скали се забиваха право във водите й, губейки се в дълбоки и зловещи вирове. Керванът трябваше да се отдели от бреговете и да продължи по пътеката, извиваща се като умираща змия из проядените от ерозията хълмове и червеникавите скали из вътрешността на дефилето.

Два-три километра по-надолу пътят отново излизаше на реката, която обаче вече навлизаше в гъстите гори и видимо променяше настроението си. Над самата повърхност провисваха дълги лиани, а главите на хората обърсваха мъха по дърветата. На Никълъс и Роян постоянно им се струваше, че ги дебне гъстата и рошава брада на стария свещеник от Дебра Мариям. От върховете на дърветата ги заговаряха маймунки, които се пулеха в неприкрито възмущение от къде на къде разни хора ще се бъркат в интимните им дела. По някое време сред гъсталака се чуха тревожните стъпки на по-голям звяр и Никълъс погледна към Борис.

Руснакът поклати глава и се засмя.

– Не, англичанино, не е дик-дик. Просто куду.

Антилопата се спря на възвишението срещу тях и ги изгледа. Представляваше едър мъжкар със силно навити на спирала рога – прекрасно животно с дълга козина на гърдите и уши, щръкнали като тръби на тромпет. В погледа на широките му очи се четеше изненада и уплаха. Борис си подсвирна тихичко и изражението му се измени до неузнаваемост.

– Сто и двадесет сантиметра рога. В класацията на „Роуланд Уърд“ ще заемат със сигурност първото място. – Репликата му се отнасяше до изданието, което следеше ударения едър дивеч и представляваше своего рода Библия за заклетия ловец. – Не искаш ли да го гръмнеш, англичанино? – хукна Борис до най-близкото муле, където беше карабината на клиента му. Набързо я извади от калъфа и му я предложи.

– Остави го да живее – отклони предложението му Никълъс. – Мен ме интересува само дик-дик.

Животното завъртя бялата си сякаш напудрена със захар опашчица и изчезна зад ръба. Борис направи кисела физиономия и се изплю в ръката.

– Защо толкова настояваше да застреляш антилопата? – не разбираше Роян.

– Защото една снимка на рекордно дългите рога щеше да отива добре на рекламните му материали. Всеки си търси клиенти, нали?

През целия ден продължиха да следват лъкатушещата пътека. В късния следобед се спряха и вдигнаха лагер над реката. Личеше си, че мястото е било използвано с подобни цели много пъти преди тях. Пътят към дъното на пролома се оказваше в известен смисъл тържествен ритуал, който не биваше да бъде изменян. Всеки пътник трябваше да отдели три пълни денонощия за достигането на манастира и да пренощува на все същите места, където бяха отсядали другите преди него.

– Съжалявам, че не мога да ви предложа душ – обърна се към клиентите си Борис, – но ако все пак искате да се изкъпете, има безопасен вир след първия завой нагоре по течението.

Роян изгледа Никълъс в очакване.

– Цялата съм в пот. Моля те, ела да ме пазиш, докато се къпя. Ще застанеш така, че да ме чуеш, ако имам нужда от теб, става ли?

И така, Никълъс се излегна на зеления мъх, протегнал се почти досами водата, и се заслуша в пляскането и доволните писъци на спътницата си, която се радваше на студените води на реката. Беше застанал нарочно от другата страна на завоя, за да не я наблюдава, докато се къпе, но по едно време си даде сметка, че течението я е изместило по-надолу по реката. През листата на дърветата се показа нечий мокър гръб, лъснал на слънцето. Никълъс бързо отмести погледа си на другата страна и с изненада установи как само секунда недискретност бе подействала благотворно на самочувствието му на мъж. Едно късче голота го караше да мисли за какво ли не…

Най-сетне Роян се показа иззад прикритието и докато бършеше косата си, безгрижно си подсвиркаше.

– Твой ред е. Искаш ли да те пазя? – попита тя.

– Благодаря, вече съм голямо момче – отклони Никълъс предложението й, но докато тя го подминаваше, не му убягнаха лукавите искрици в погледа й. Кой знае, може би си даваше сметка, че течението я е отнесло по-далеч от предвиденото, че някой я е гледал иззад храсталаците по брега? Мисълта му се стори примамлива.

Отиде да се изкъпе във вира сам, но когато се съблече и погледна надолу към тялото си, видяното го накара да се почувства гузен. Откакто Розалинд си беше отишла, не бе срещал жена, която да му въздейства така.

– Едно гмуркане в студеното няма да ти се отрази никак зле, приятелче – захвърли той дънките си върху близкия храст и скочи във водата.

След вечеря, докато стояха край лагерния огън, Никълъс изведнъж надигна глава и се ослуша като стреснат.

– Дали не са започнали да ми се причуват звуци? – зачуди се той на глас.

– Не – засмя се Тесай. – Това, което чуваш, са песни. Монасите от манастира идват да ни посрещнат.

Малко по-късно зад клоните на дърветата започнаха да проблясват запалените факли на шествието, което се виеше нагоре по хълма. Щом монасите доближиха, мулетарите и помощниците на Борис се скупчиха пред лагера и на свой ред запяха песни и запляскаха с ръце за добре дошли.

Дълбоките им мъжки гласове се напъваха почти до скъсване, в следващия миг се снишаваха до едва доловим шепот, за да гръмнат отново в ритъма на песента, изпълвайки със своята магия красивата африканска нощ. От удоволствие и страхопочитание едновременно Никълъс започна да усеща тръпки по гърба си.

Най-накрая пред очите им се показаха и белите раса на монасите, които пърхаха като огромни пеперуди на светлината на огньовете и се приближаваха по пътеката. Щом първият от светите мъже стъпи на територията на скромния лагер, прислужниците се свлякоха на колене и сведоха глави. Най-отпред вървяха послушниците, боси и гологлави, след тях – монасите, облечени в дълги бели дрехи и увили високи чалми над главите си. Редиците им се разделиха на две и образуваха почетен шпалир за дяконите и ръкоположените духовници с техните пъстро избродирани раса.

Всеки от свещениците носеше в ръце тежък коптски кръст, изваян от самородно сребро и окачен на върха на дълга пръчка. Дойде ред и те да се отдръпнат встрани, за да могат четирима здрави послушници да изнесат най-отпред покрита с балдахин носилка, която беше поставена в центъра на лагера. На светлината на факлите и газените лампи в лагера златопурпурният плат на балдахина трептеше като ято светулки.

– Трябва да излезем напред, за да посрещнем лично игумена – прошепна Борис, сякаш бяха излезли на някаква сцена. – Казва се Яли Хора.

Щом четиримата застанаха пред носилката, покривалото беше рязко дръпнато встрани и на земята стъпи нечия висока фигура.

Тесай и Роян се преклониха в знак на дълбок респект, прибирайки ръце пред гърдите. Мъжете обаче не стигнаха до подобни жестове и заразглеждаха с любопитство игумена пред себе си.

Яли Хора беше толкова слаб, че спокойно можеше да мине за скелет. Под полите на расото му се подаваха вместо крака две тънки като тютюнени стъбла пръчки, катранено черни и забележително криви. Сухожилията и обточените с жилки мускули изпъкваха под кожата. Свещеникът беше облечен в зелено и златно, златните нишки от изящната бродерия на расото му блестяха на светлината. На главата си носеше висока шапка с плоско дъно, обшита с кръстове и звезди.

Лицето на игумена беше черно като сажди, кожата му – набръчкана и набраздена от старостта. Иззад грубите му устни се забелязваха едва няколко зъба, всичките пожълтели и разядени. В пълен контраст с кожата, брадата му бе обагрена в сребристобяло и неволно напомняше морската пяна, появила се по гребена на вълните. Едното око на стареца бе ослепяло вследствие на тропическа офталмия, превръщайки се в еднородна синя маса; другото обаче блестеше като око на леопард.

Гласът му, тънък и треперлив, огласи нощта.

– Благославя ни – обясни Борис на Никълъс и двамата почтително сведоха глави.

На няколко пъти старецът се спираше насред молитвата си, тогава останалите монаси и духовници хорово му отговаряха.

Когато най-после свърши с тържествената благословия, Яли Хора направи кръстен знак последователно в четирите посоки на света, а две от момчетата послушници енергично разтърсиха кандилниците, за да натежи въздухът наоколо от тежкия дъх на тамян.

– Казват, че старецът е прехвърлил стоте – подшушна Борис на Никълъс.

Двамина белодрешковци извадиха отнякъде столче от африкански абанос – толкова майсторски изваяно, че Никълъс едва не се наведе да го разгледа по-отблизо. Каза си, че предметът навярно датира от векове и че не би било зле да добави подобна вещ към музейната си сбирка в Англия. Двамата монаси подхванаха Яли Хора под мишниците и полека го поставиха на стола. Тогава цялото шествие си позволи да се разположи на земята и да впери поглед в устата му, очаквайки какво ще изрече по повод на гостите.

Тесай застана в самите крака на свещеника и започна да превежда на амхарски думите на мъжа си.

– За мен е радост и чест да те срещна отново, свети отче.

Старецът кимна и Борис продължи:

– Довел съм със себе си английски благородник от кралско потекло, който иска да посети манастира „Свети Фруменций“.

– Е, недей прекалява де! – сопна му се Никълъс, но тъй или иначе монасите започнаха да го гледат с други очи.

– Какво трябва да направя сега? – попита английският благородник своя руски спътник с надеждата никой друг да не го е чул.

– А ти за какво си мислиш, че старецът е бил толкова път да те посреща? – хитро се усмихна Борис. – Иска да му подариш нещо. Сиреч пари.

– Какви по-точно? От доларите на Мария Тереза? – заинтересува се Никълъс, който беше чувал за паричната единица, която векове наред се бе ползвала с неугасим респект в Етиопия.

– Не е задължително да са такива. Времената се менят, Яли Хора ще се зарадва и на най-обикновени американски доларчета.

– Колко да му дам?

– Ти си благородник от кралско потекло. А искаш и да ловуваш по тези места. Петстотин долара няма да дойдат много.

На Никълъс едва не му прилоша при споменатата цифра, но послушно отиде до едно от мулетата и извади походната си чанта. Скоро се върна и с почтителен поклон сложи банкнотите в разтворената розова длан на свещеника. Игуменът се усмихна до уши, за да покаже жълтите си подобия на зъби, и му поднесе кратките си благодарности.

Тесай преведе:

– Казва, че си добре дошъл в манастира „Свети Фруменций“ по време на сезона Тимкат. Пожелава ти успешен лов по бреговете на река Абай.

Веднага след това тържественото настроение на монашеското шествие се изпари в небитието, по лицата им се изписаха усмивки, а много от черните духовници дори избухнаха в гръмък смях. Игуменът се обърна към Борис с намек в погледа.

– Светият игумен ти напомня, че пътят го е накарал да ожаднее – преведе Тесай.

– Дяволът му неден и на тия години не се отказва от ракията – изкоментира Борис и извика на отговорника по кухня да донесе необходимото.

С известна церемониалност бутилката ракия беше извадена от походния хладилник и поставена на масата пред игумена. Веднага до нея за компания се появи бутилката водка на домакина. Двамата вдигнаха наздравица един за друг, игуменът гаврътна наведнъж съдържанието на чашата си и от лютивината в здравото му око избиха сълзи. След като си пое дъх, той отправи поредния си въпрос по адрес на Роян.

– Пита те, войзеро Роян: „Откъде идваш, чадо, та следваш правия път на Христа, Спасителя на човеците?“.

– Аз съм египтянка, отгледана съм в традициите на старата вяра – отговори Роян.

Игуменът и останалите духовници кимнаха доволно и лицата им засияха от удоволствие.

– Ние всички, египтяни и етиопци, сме братя и сестри пред лицето на Христос – рече Яли Хора. – Самата дума „копт“ произлиза от думата, с която гърците са наричали някогашните египтяни. В продължение на шестнадесет века нашият Абуна, епископът на цяла Етиопия, е бил ръкополаган от патриарха в Кайро. Едва император Хайле Селасие сложи край на традицията през 1959-та, но ние и до днес следваме заедно правия път към Христос. Добре дошла сред нас, дъще.

Един от двамината монаси, които го обслужваха, се наведе и му наля още една чаша ракия, която игуменът отново изпи на един дъх. Дори на Борис започна да му прави впечатление лекотата, с която го постигаше.

– Пустата му костенурка, къде я побира тая ракия?

Тесай естествено не преведе думите му на присъстващите, но по сведения й поглед стана ясно колко дълбоко я е засегнало непочтителното отношение на съпруга й към светия старец.

Яли Хора отново се обърна към Никълъс.

– Иска да знае какви животни си дошъл да ловиш в долината? – преведе Тесай.

Никълъс се замисли за миг и отговори предпазливо на въпроса. Останалите се умълчаха, не вярвайки на думите му, но най-накрая игуменът шумно се изкиска, а останалите го подкрепиха с учудените си възклицания.

– Дик-дик! Дошъл си да ловиш дик-дик! Но колко месо чакаш да получиш от толкова малко животно?

Никълъс изчака събеседниците му да се успокоят и извади снимка на препираната Madoqua harperii от сбирката му в музея. Постави я на масата пред Яли Хора.

– Това не е какъв да е дик-дик. Това е свято животно – заговори той на събранието с тайнствен глас и даде знак на Тесай да превежда. – Нека ви разкажа легендата, която се носи за него.

Всички се умълчаха любопитно. Винаги беше интересно да се чуе някоя история за животни, още повече ако в духа й имаше религиозно чувство. Дори игуменът, който тъкмо понечваше да обърне третата чаша, се спря насред жеста си и почтително върна ракията на масата. Окото му заигра между снимката и лицето на Никълъс.

– Когато Йоан Кръстител умирал от глад в пустинята – започна да разправя Никълъс и при самото споменаване на светеца неколцина от монасите набързо се прекръстиха, – трябвало да прекара тридесет дни и нощи, без да сложи хапчица храна в устата си… – Никълъс се опитваше образно да внуши на слушателите си колко тежко ще да е било положението на Предтечата, а пък монасите го слушаха със зяпнали уста, привлечени както винаги от темата за страданията, които светците са понесли в името на вярата.

– Най-накрая Господ се смилил над своя служител, оставил една мъничка антилопа под близката акация, закачил рогата й за клоните на дървото и се обърнал към светеца: „Приготвил съм ти храна, щото да не умреш. Вземи от местото и яж.“ Тогава, щом Йоан Кръстител посегнал към животното, там, където пръстите му най-напред се докоснали до кожата му, останали завинаги следи. Тези следи се виждат и до ден-днешен по гърба на животното.

Това беше краят на историята, а монасите се замислиха над нейното съдържание.

Никълъс посочи снимката на масата.

– Виж сам следите от пръстите на светеца.

Старецът любопитно заразглежда снимката пред себе си, повдигна я пред зрящото си око и седна да размишлява за символиката у това незабележимо животно с раирана козина.

– Дали някой от хората ти някога не е виждал с очите си подобно животно? – попита Никълъс, но един по един всички поклатиха глави отрицателно. Снимката мина от ръка на ръка и най-накрая се озова сред послушниците, клечащи в края на редицата.

Изведнъж един от тях подскочи високо и размаха развълнуван фотографията.

– Аз съм виждал святото създание! Виждал съм го със собствените си очи…

Беше момче, едва навлязло в пубертета.

Останалите го посрещнаха със смехове и подигравателни подсвирквания. Един от послушниците грабна снимката измежду пръстите му и я вдигна високо над главата си, пречейки му да си я вземе обратно.

– Не му е съвсем в ред главата на детето – обясни с тъжен глас Яли Хора. – Не му обръщайте внимание на бедния Тамре, все му се привиждат ангели и дяволи!

Тамре буквално побесня пред погледа на останалите, очите му се изцъклиха и той хукна да се разправя със събратята си послушници, които така и не му връщаха снимката. Предаваха си я един на друг, прехвърляха си я над главата му или зад гърба му, без да спират с жестоките си шегички.

Най-накрая Никълъс стана да се намеси. Беше му крайно неприятно да се подиграват със слабоумното момче, но преди да го е защитил от нападките им, Тамре внезапно се строполи на земята като ударен от гръм. Гърбът му се изви като лък, а крайниците му започнаха да се тресат в неконтролируеми конвулсии. Очите му се завъртяха в орбитите си, докато се показа само бялото, а по устните му се появиха пръски пяна, които той поглъщаше обратно в нервни тикове.