Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Джорджина се беше обадила на личния си лекар в Йорк, за да уреди час на дъщеря си за изваждането на конците. Двете закусиха в къщата в Брандсбъри, след което Джорджина се качи зад волана, Роян седна до нея, а Маджик се настани между двете.

Още щом свърнаха по главната улица в селото, Роян забеляза голям камион „МАН“ паркиран пред пощата, но скоро забрави за него.

Озоваха се на шосето, над което плуваха облаци мъгла, ограничаващи на места видимостта до не повече от тридесет метра. За Джорджина това обаче не беше причина да намали скоростта. Ленд роувърът полетя по асфалта, колкото му стигаха силите, цвилейки жално със спирачките на всеки завой, а Роян си помисли с известно облекчение колко е хубаво колата ти да не вдига повече от сто километра в час.

По едно време се обърна назад, за да види колко път са изминали, и забеляза камиона да хвърчи по шосето на известно разстояние зад тях. Само кабината се показваше над облака мъгла и машината приличаше на подводница, подала се изпод повърхността на водата. В следващия миг мъглата погълна всичко, а тя се обърна напред, за да чуе какво й говори майка й.

– Това правителство е цял отбор от некомпетентни профани – разправяше Джорджина, присвивайки очи поради дима от цигарата си. Държеше волана с една ръка, а с другата небрежно галеше провисналото като парче копринен плат ухо на Маджик. – Нямам нищо против министрите да си клатят краката и да не ги е еня за държавните дела, но когато започнат да се занимават с пенсията ми, ей тогава наистина ме вбесяват.

Единствените доходи, на които разчиташе майката на Роян, идваха от пенсията й на бивш служител в дипломатическите служби, а тя беше по-скоро скромна.

– Признай си, мамо, че още по-малко ще се зарадваш, ако на власт дойдат лейбъристите – подразни я Роян. Майка й открай време беше стълб на консервативната идея.

Джорджина се поколеба какво точно да отговори, но после реши, че и Мейджър, и лейбъристите са един дол дренки.

– Това, което искам да кажа е: върнете ни Маги.

Роян се извъртя на седалката си и отново погледна през мръсното задно стъкло. Камионът продължаваше да ги следва по петите. Тъмният му силует едва-едва се забелязваше през мъглата, а и синкавият дим, който излизаше от ауспуха на колата, им създаваше усещането, че тя се е превърнала в реактивен самолет. Досега звярът кротко се беше движил отзад, но ето че изведнъж увеличи скоростта и започна да ги настига.

– Мисля, че иска да ни задмине – обърна се Роян към Джорджина.

Огромното туловище на камиона беше на някакви си шест-седем метра от задната броня на колата им. Върху решетката на радиатора стояха трите букви от хром – МАН, които вече се надвесваха заплашително над купето на роувъра. Заради покрива на колата Роян дори не можеше да види лицето на шофьора.

– Кой да ме задмине, кой просто да ме мине – жална се Джорджина. – Така е то, през целия ми живот – все едно и също. – И упорито остана в центъра на шосето.

Роян отново погледна назад и забеляза, че камионът се е приближил още повече. От него през задното стъкло не се виждаше нищо друго. Шофьорът превключи скоростта и заплашително изрева с двигателя.

– По-добре се откажи. Вижда се, че се е разбързал.

– Нека чака – изсумтя Джорджина и загриза фаса в устата си. – Търпение му е майката. Тъй или иначе, не мога да го пусна точно тук. Всеки момент ще излезем на малкото каменно мостче. Познавам тази отсечка, все едно съм в банята вкъщи.

Прекъсна я обаче клаксонът на камиона, който за малко да ги оглуши. Маджик скочи на задната седалка и възмутено се разлая.

– Тъпо копеле – наруга го. – За кого се мисли? Я си запиши номера му, че да се оплача пред полицията в Йорк.

– Не се вижда от калта. Не съм сигурна, но регистрацията май е европейска. Германска най-вероятно.

Сякаш шофьорът чу какво се говори за него и леко намали, оставяйки дистанция от няколко метра между тях. Роян се извъртя на седалката в желанието си да го види що за човек е.

– Така е по-добре – отбеляза доволно Джорджина. – Щом ще се учим на маниери, да се учим – тя впери очи напред и отбеляза: – Ето го и моста…

Едва сега Роян успя да хвърли поглед в кабината на камиона. Шофьорът носеше шапка тип шлем, която криеше цялото му лице без очите и носа. Подобна маскировка му придаваше доста злокобен вид.

– Внимавай! – изпищя внезапно Роян. – Засилил се е право към нас!

Двигателят на камиона нададе мощен рев, който погълна гласовете им сякаш бяха попаднали насред морска буря. За миг пред очите на Роян заблестя стоманената муцуна на МАН-а, в следващия миг цялата му тежест се стовари върху задницата на колата им. От удара тя залитна и едва не се прекатури през седалката. Бързо се върна в предишното си положение и ужасена видя как камионът ги е подхванал с предната си броня като някаква лисица, тичаща с кокошка в устата си.

Джорджина водеше отчаяна борба с кормилото, надявайки се да задържи ленд роувъра на шосето, но усилията й оставаха напразни.

– Не мога да контролирам колата. Мостът! Да се спасява кой как може…

С едно движение Роян се освободи от предпазния си колан и посегна към дръжката на вратата. Каменните перила на моста летяха с пълна скорост насреща им. Колата се пързаляше по пътя напълно неспособна да спре или завие встрани.

Под натиска вратата лесно поддаде, но така и не й остана време да я отвори достатъчно, за да скочи навън. С все сила колата беше запокитена в здравите каменни колони, които стърчаха на входа на моста.

Двете жени хорово изпищяха, капакът на мотора се смачка наполовина пред очите им, а инерцията ги хвърли право срещу предното стъкло. То се разби на парчета, а колата отскочи като футболна топка от камъните, килна се на една страна, излезе извън шосето и се затъркаля надолу по брега на реката.

Роян беше като катапултирана през зеещата врата и скоро се озова на земята. Склонът уби скоростта на падането й, но извади всичкия въздух от гърдите й. Тя се претърколи надолу по пръстта и в един миг се оказа в ледените води на рекичката, минаваща под моста.

Малко преди главата й да се потопи под повърхността, очите й зашариха по небето и случайно срещнаха силуета на каменния мост. Роян успя да хвърли последен поглед на камиона, който даде газ и потегли. Машината влачеше две товарни ремаркета, толкова високи, че се забелязваха дори над каменните перила на моста.

И двете ремаркета бяха покрити с изкуствен брезент от някаква лъскава материя. На зеления фон на покривалото беше изписано с големи червени букви името на компанията собственик, но преди да осмисли какво точно е прочела, Роян цопна в реката и водата запречи погледа й. От студа и зашеметяването след удара едва не се удави.

С няколко маха излезе обратно на повърхността. Учуди се, че за няколко секунди течението я е отнесло двадесетина метра надолу. Затруднена от дрехите си, Роян все пак успя да доплува благополучно до брега, където се хвана за някакъв клон и се изтегли на сушата.

Клекна в калта и се опита да изкашля и изплюе водата, която бе погълнала, без да иска. Опипа тялото си, за да види къде по-точно се е ударила, но в следващия миг стоновете на агонизиращата й майка я накараха да забрави за собствените си неволи и да насочи цялото си внимание към обърнатите с покрива надолу останки от ленд роувъра.

В трескава бързина Роян се надигна на крака и се затича по хлъзгавата трева към колата, спряла на самия ръб на водата. Каросерията беше смачкана и дори разкъсана, на много места боята беше паднала и ламарината блестеше на светлината. Моторът отчаяно се задъхваше, но предните колела продължаваха да се въртят в пространството.

– Мамо! Къде си? – завика Роян, но ужасяващите звуци, които Джорджина издаваше, не престанаха. За да не изгуби равновесие, дъщерята се улови за металната каросерия на колата и с разтуптяно сърце се насочи по посока на звука. Не й се мислеше какво може да види. Джорджина беше седнала върху размекнатата земя, облегнала гръб върху вратата на колата и изпънала крака напред. Левият беше толкова усукан, че ботушът й сочеше към калта под неестествен ъгъл. По всяка вероятност или коляното, или костта над него бяха счупени.

Но не това беше причината да стене толкова жално. В скута й лежеше Маджик, а тя бе надвесила глава над него и горчиво плачеше; дори не се опитваше да възпира сълзите си. При едно от преобръщанията кокер шпаньолът се бе озовал между покрива на колата и земята и огромната металическа маса го беше премазала. От крайчеца на вечно усмихнатата му уста висеше розовият език, но вместо слюнка от върха му се стичаха капки кръв, които стопанката му механично бършеше с шала си.

Младата жена се свлече до майка си и я прегърна през рамо. Никога преди не я беше виждала да плаче. Притисна я силно до себе си, сякаш се опитваше с физическа болка да заглуши мъката, напираща в душата й. Но напразно.

Двете надали имаха представа колко време са седели така. Най-накрая на Роян й дотегна да гледа счупения крак на майка си, а и в съзнанието й се събуди страхът, че не е изключено шофьорът на камиона да се върне, за да довърши започнатото. Тя бързо се качи горе на пътя и като се домъкна до средата на платното спря първата кола, която излезе от мъглата.

Никълъс изчака Роян да закъснее два часа за уречената среща и тогава се притесни какво ли се е случило с нея. Обади се на полицията в Йорк. За щастие, беше запомнил номера на майчината й кола. Всъщност конфигурацията беше особено лесна за него, защото представляваше инициалите на майка му плюс нещастното число 13.

Жената от другата страна на линията го остави да почака известно време, колкото да погледне в компютъра и да се върне на бюрото си.

– Крайно ми е неприятно да ви съобщя, господине, но въпросният „Ленд Роувър“ е претърпял пътна злополука тази сутрин.

– Какво се е случило с шофьора? – попита малко рязко Никълъс.

– Водачът, както и един пътник са били откарани в болница.

– Добре ли са?

– Съжалявам, господине, но нямам информация.

На Никълъс му отне четиридесет минути да се яви пред болницата, където му трябваха още поне толкова, за да се срещне с Роян. Намери я в женското хирургично отделение да прави компания на майка си. Джорджина още не се беше съвзела от упойката, която й бяха сложили.

Едва когато той застана над главата й, Роян забеляза присъствието му.

– Добре ли сте? Какво, по дяволите, се е случило?

– Майка ми… кракът й е строшен на няколко места. Хирургът трябваше да й сложи гвоздей в бедрената кост.

– Вие как се чувствате?

– Няколко натъртвания и ожулвания, но нищо сериозно.

– Как се случи?

– Един камион… Изблъска ни от пътя.

– Не и нарочно? – нещо щракна в гърдите му при спомена за един друг камион, на едно друго шосе, в една тъмна нощ.

– Мисля, че беше нарочно. Шофьорът носеше маска. Блъсна ни отзад. Няма как да не е било нарочно.

– Обърнахте ли се към полицията?

Тя кимна утвърдително:

– Доколкото разбрах, камионът е бил откраднат и обявен за издирване рано тази сутрин, няколко часа преди катастрофата. Шофьорът бил спрял да закуси в крайпътно кафене. Германец е и не говори дума английски.

– За трети път се опитват да ви убият – отсъди мрачно Никълъс. – Време е да се намеся.

Той отиде във фоайето на етажа и използва телефона. Началникът на полицията в града му беше личен приятел, също както и управителят на болницата.

Докато се върне обратно в болничната стая, Джорджина беше дошла в съзнание. Главата й още се маеше, когато я отнесоха на количка до стаята й в отделението, но иначе се чувстваше малко по-добре. По-късно се появи и ортопедът на болницата.

– Здрасти, Ник, какво правиш тук? – поздрави го той.

Роян се изненада колко много хора го познават. Но докторът бързо насочи вниманието си към Джорджина.

– Как се чувствате? Фрактурата ви е доста сериозна – счупвания на няколко места. Костта ви е заприличала на конфети. Успяхме да я наместим, но ще трябва да останете поне десет дни при нас.

– Ето виждате ли, млада госпожо – подхвана Никълъс Роян, щом Джорджина заспа отново. – Трябва ли още да ви убеждавам? Икономът ми вече ви е приготвил стая в имението ми. Повече няма да ви оставя да се скитате сама по пътищата. Нищо чудно следващия път наистина да ви светят масълцето.

Роян беше твърде разтърсена и объркана, за да спори, затова просто се остави новият й познат да я качи на рейндж роувъра си и да я отведе при лекаря, който трябваше да извади конците от раната й. После двамата се запътиха към Куентън парк. Още щом пристигнаха, Никълъс заведе гостенката си в отредената й спалня.

– Готвачката ще ви прати вечерята в стаята. Не забравяйте да глътнете приспивателното, което докторът ви даде. Дайте ключа от къщата на майка си на госпожа Стрийт, тя ще изпрати някой да вземе нещата ви от Брандсбъри. Междувременно икономът ви е оставил нощница и чиста четка за зъби. Давам ви пълна почивка до утре сутринта.

Не беше зле човек като него да поеме грижата за живота й. От онази кошмарна нощ в оазиса Роян за пръв път се чувстваше на сигурно място. Единственият жест на свободолюбие, който си позволи, бе да хвърли таблетката могадон в клозетната чиния.

Нощницата, оставена на възглавницата, беше от чиста коприна, украсена по ръкавите и деколтето с прекрасни дантели от Камбре. Никога през живота си Роян не беше слагала подобна скъпа дреха, кожата й никога не бе докосвала толкова нежен плат. Мина й през ум, че по всяка вероятност нощницата е принадлежала на покойната съпруга, и това я изпълни с доста смесени чувства. Качи се на високото легло и дори многото място под чаршафите, прекалено мекият матрак и непознатата обстановка не можаха да й попречат скоро да заспи.

На сутринта я събуди млада прислужница, носеща последния брой на „Таймс“ и чаша чай. Няколко минути по-късно същото момиче се появи отново с куфара с вещите й.

– Сър Никълъс би искал да закусите в неговата компания в трапезарията в осем и половина.

Докато се къпеше, Роян внимателно разучи голото си тяло в голямото огледало, заемащо една от стените на банята. Освен раната от ножа, която бе зараснала само наполовина и представляваше голямо бледосинкаво петно на едната й ръка, на бедро й и от лявата страна на гърба и задника й стояха две тъмни синини, спомен от автомобилната катастрофа. Пищялът й беше одран почти до месо и за да прикрие жестокото ожулване, Роян си обу дълги памучни панталони. Докато слизаше по стълбите за закуска, установи, че леко накуцва.

– Чувствайте се като у дома си – подаде глава иззад вестника си Никълъс, докато тя сякаш се колебаеше дали да влезе в трапезарията. С жест показа чиниите с храна, изложени на страничната маса.

Докато Роян сипваше в чинията си бъркани яйца, погледът й се спря на пейзажа, окачен на стената отсреща. Със сигурност беше дело на Констабъл.

– Спахте ли добре? – попита Никълъс, но дори не изчака да му бъде отговорено. – Имам новини от полицията. Открили са въпросния „МАН“ изоставен край пътя близо до Харогейт. Оглеждат камиона, но се съмняват да открият някакви улики. Изглежда си имаме работа с човек, който знае какво върши.

– Трябва да се обадя в болницата – напомни му Роян.

– Вече го сторих вместо вас. Майка ви е прекарала нощта спокойно. Оставих съобщение, че ще я посетите вечерта.

– Чак вечерта? – погледна го тя неразбиращо. – Защо толкова късно?

– Защото имам намерение да ви натоваря с работа дотогава. Все пак трябва да оправдаете парите, които смятам да инвестирам в предприятието ви.

Когато Роян се доближи до масата за ядене, Никълъс пъргаво стана и заобиколи от другата страна, за да издърпа стола й. Подобна проява на куртоазия донякъде я смути, но тя не се осмели да направи забележка.

– Първото нападение срещу вас и Дураид във вилата ви в оазиса – от него не можем да направим кой знае какви заключения, освен че убийците са знаели точно какво и къде да търсят. – Подобна рязка смяна на темата й се стори доста объркваща. – Нищо не ни пречи обаче да поразсъждаваме заедно за второто покушение – на улицата в Кайро. Ръчната граната. Кой, освен министъра знаеше, че ще ходите следобеда в министерството?

Роян замислено задъвка хапката в устата си.

– Не съм много сигурна. Мисля, че казах на секретарката на Дураид, може би и на някой от асистентите.

Никълъс се намръщи и поклати глава.

– С други думи, половината музей е знаел за срещата ви с министъра?

– Като че ли да. Съжалявам.

Той се замисли на свой ред.

– Дотук добре. Кой знаеше, че напускате Кайро? Кой знаеше, че ще отседнете в къщата на майка си?

– Един от служителите в управата на музея донесе диапозитивите ми на летището.

– Казахте ли му с кой полет заминавате?

– Не, със сигурност не.

– Казвали ли сте изобщо на някого?

– Не. Всъщност… – започна да се колебае Роян.

– Да?

– Когато разговарях с министъра за отпуската ми, споменах най-общо за намеренията си. Но пък и не би могъл да е той, нали? – Роян видимо се ужаси при тази мисъл.

Никълъс вдигна рамене.

– Всякакви неща се случват по света. Разбира се, министърът добре е знаел с какво се занимавате двамата с Дураид и какво е представлявал седмият свитък?

– Не беше запознат с много подробности, но иначе да – знаеше към какво сме се запътили.

– Чудесно. Следващият ми въпрос е: чай ли предпочитате или кафе? – Наля кафе в чашата й и продължи нататък с разпита. – Казахте, че Дураид е бил изготвил цял списък с потенциални спонсори за експедицията. Имената им може да ни насочат и към вероятните заподозрени.

– Най-напред беше музеят Гети – започна Роян и се усмихна.

– Можем спокойно да го зачеркнем. Един уредник на музей надали би тръгнал да гърми гранати по улиците на Кайро. Кой беше следващият?

– Готхолд Ернст фон Шилер.

– От Хамбург. Занимава се с тежка индустрия. Металообработване и производство на сплави. Най-вече първична обработка на суровините. – Никълъс добре познаваше човека. – Кое беше третото име в списъка?

– Питър Уолш. Тексасецът.

– Същият – кимна той. – Живее във Форт Уърт. Държи тамошните вериги за бързо хранене. Услуги по пощата.

На света имаше едва двадесетина колекционери, които можеха успешно да съперничат на големите държавни институции в събирането на археологически находки и съответно в субсидирането на научни експедиции. Никълъс познаваше всички и ги ненавиждаше, както и останалите в тесния колекционерски кръг ненавиждаха него. Нямаше представител на тази малка група любители на антики, с когото да не се е съревновавал по търговете в „Сотби“ и „Кристи“, още повече при подмолните сделки за придобиване на „пресни“ антики. Под „пресни“ се разбираше всичко, „излязло току-що изпод земята“.

– И двамата си падат първокласни бандити. Собствените си деца биха изяли, ако огладнеят достатъчно. Какво ще им попречи да ви очистят, ако сте застанали на пътя им към гробницата на Мамос? Знаете ли дали някой от тях е влизал в контакт с Дураид след публикуването на книгата? Както направих аз?

– Не знам. Не е изключено.

– Едва ли двамата хубостници са пропуснали такъв случай да си заврат носовете, където не им е работата. Най-добре ще е да приемем, че и двамата са подозирали Дураид в сериозни намерения за бъдещето. Ще пишем и двамата за възможни виновници. – Погледът му се спря на чинията й. – Нахранихте ли се? Още малко яйца? Не искате? Добре тогава, да отидем в музея, където госпожа Стрийт сигурно ни е отворила широко поле за дейност.

Когато отново се завърнаха в кабинета му, Роян беше доста изненадана от степента на организация, която Никълъс беше внесъл в работата. За няколко часа бе преобразил самотното си гнезденце в главна квартира на някое войсково подразделение. В центъра на помещението стоеше голям триножник, на който беше окачена черна дъска. Върху дъската бяха забити с кабарчета спътникови снимки – толкова много, че не се побираха и стърчаха встрани. Тя веднага застана пред статива, за да ги разгледа отблизо, след което вниманието й се насочи към останалите материали, закачени на дъската.

Както снимките, така и едромащабната карта се отнасяха до северозападните части на Етиопия. До тях стояха и списъци с имена и адреси, списъци на вещите, които ще му трябват за експедицията, и други – с които вече разполагаше, останали по всяка вероятност от предишните му походи из Африка – изчисления на разстоянията между различни географски точки и не на последно място, най-общо нахвърляни сметки колко ще струва цялото приключение. В най-горната част на дъската стоеше брошура, озаглавена „Етиопия – обща туристическа информация“. Представляваше пет плътно изписани листа голям формат, които Роян дори не понечи да прочете. По-важно бе да се увери с каква прецизност домакинът й се е захванал да разрешава належащите задачи.

Роян си каза, че при първа възможност ще се запознае в подробности с целия предоставен й материал, но сега се насочи към един от двата стола, сложени при масата, гледаща към черната дъска. Никълъс пък зае място пред статива и започна да размахва като учителска показалка офицерското си бастунче със сребърен връх.

– Моля за внимание – потропа той по дъската. – Първата задача пред вас е да ме убедите, че ще се оправим с указанията на Таита, с които той е описвал една действителност отпреди няколко хиляди години. Нека хвърлим общ поглед върху географските особености на река Абай и нейния пролом.

Никълъс се зае да описва течението на реката и да сочи с показалката си по спътниковите снимки на дъската.

– В този участък водите са си проправили път през базалтови планински плата. На някои места скалите, ограждащи коритото, представляват отвесни стени, високи между сто и двадесет и сто и петдесет метра, спускащи от двете страни едновременно. Там, където в скалите са се насложили слоеве вулканични шисти, реката не е успяла да ги пробие. Въпросните шисти представляват поредица от големи водни прагове, които насичат речното течение. Мисля, че сте права да отъждествявате „стъпалата“, за които говори Таита, с водопади.

Той се приближи до масата и от купищата книжа, които я бяха затрупали, извади точно определена снимка.

– Направих я в пролома по време на военната експедиция през 1976 година. Ще получите известна представа за въпросните водопади.

Подаде й черно-бялата снимка, на която се виждаха надвисналите скали от двете страни на реката, както и внушителна каскада от вода, падаща наглед от самото небе. На фона на разпенилата се вода се виждаха невзрачните фигури на полуголи мъже в лодки.

– Никога не съм си представяла подобно нещо! – загледа снимката с удивление Роян.

– Снимката не може да възпроизведе цялостното впечатление от величествената самота на мястото. Фотографът няма къде да застане, за да хване целия пейзаж в единна перспектива. Поне се убеждавате, че един такъв водопад най-вероятно ще спре група египтяни, тръгнали пеша по бреговете на реката, заедно с товарните си коне. Покрай речните прагове обикновено има образувани странични пътеки, дело най-често на слонове или друг едър дивеч. Водопади като този обаче няма как да бъдат заобиколени – скалите са практически непристъпни.

Роян кимна в знак на разбиране, а той продължи:

– Дори ние, които вървяхме надолу по течението, трябваше да сваляме лодките и екипировката с въжета. Не беше никак лесна работа.

– Тогава да приемем за вярно, че именно някой водопад е спрял дружината – вторият, като се тръгне от запад на изток.

Никълъс насочи бастунчето си към спътниковата снимка, проследяваща течението на реката нагоре от тъмната сянка, която подобно на клин се врязваше в територията на централен Судан и стигаше до язовир „Розейрес“.

– Планините започват да се издигат едва от етиопската страна на границата; оттам започва и самото дефиле. В района няма никакви градове и пътища; далеч нагоре по течението са построени два моста. В продължение на осемстотин километра – само вода и черни базалтови скали.

Той нарочно спря, за да й остави време да осмисли чутото.

– Едно от последните недокоснати от цивилизацията кътчета на земята. Има зловещата слава да подслонява не само множество диви зверове, но и диви люде. Отбелязал съм всички по-големи водопади по протежението на дефилето.

Показалката заигра по снимката и посочи едно по едно няколкото кръгчета, направени с червен маркер.

– Ето го и водопад номер две – около двеста километра по-нагоре от границата със Судан. Да не забравяме обаче няколко важни фактора, сред които не на последно място този, че коритото на реката може да се е изместило за последните четири хиляди години, сиреч след пътешествието на нашия приятел Таита.

– Едва ли реката ще може така лесно да се изплъзне от прегръдката на толкова дълбок каньон – възрази Роян. – Та това е повече от километър. Дори и Нил не би могъл да направи подобна просека за някакви си четири хиляди години.

– Да, но със сигурност оттогава досега коритото се е променило тук-там. При всяко пълноводие течението придобива такава скорост и разрушителна мощ, че ми е направо невъзможно да ви я опиша. Водите се покачват с двадесет метра нагоре по стените на дефилето и отнасят всичко по пътя си със скорост от поне десет възела.

– И вие сте плавали при подобно течение? – запита тя с известно недоверие.

– Не и през сезона на пълноводието. Никой не би могъл да оцелее.

Двамата впериха поглед в снимката и се умълчаха за около минута. Опитваха се да си представят картината на разбеснялата се река по време на годишните разливи.

Но Роян бързо върна разговора към първоначалния въпрос.

– И така, кой е вторият водопад?

– Ето този, точно при устието на един от големите притоци на Абай. Реката се нарича Дандера, води началото си от планински масиви с надморска височина четири хиляди метра. Извира в подножието на връх Санкай от веригата Чоке, на около сто и петдесет километра на север от дефилето.

– Спомняте ли си като очевидец мястото, където реката се влива в Абай?

– Това беше преди двадесет години. Тогава прекарахме почти цял месец в пролома, така че всичко се е смесило в един-единствен спомен за безкрайния кошмар, който преживяхме. След като през цялото време гледаш само отвесни скали около себе си, а мозъкът ти е приспан от горещината, насекомите, рева на реката и безспирната работа с греблата, трудно помниш подробности. Но колкото и странно да е, спомням си добре устието на Дандера, и то по две различни причини.

– Нима? – размърда се на стола си Роян в очакване на разказа му.

Но той поклати тъжно глава.

– Първата е, че загубихме там един от нашите. Единственият смъртен случай при тази ми втора експедиция по реката. Въжето му се скъса и той падна от тридесет метра височина. Набучи се на една остра скала.

– Съжалявам. Но каква беше другата причина да запомните точно това място?

– Коптският манастир, който е издълбан в скалата на повече от сто метра над повърхността на водата.

– В дълбините на пролома? – не вярваше на ушите си тя. – Защо са построили манастир точно там?

– Етиопия е от най-отдавна християнизираните страни в света. На нейна територия съществуват повече от девет хиляди църкви и манастири, повечето от тях из самотните и недостъпни кътове по планините. Манастирът при устието на река Дандера е хранител на мощите на Свети Фруменций, светецът, дошъл в началото на трети век от Константинопол, за да разпространи християнството в Етиопия. Според легендата корабът му се разбил в скалите на Червено море и той бил отведен в Аксум, където покръстил император Езана.

– Вие посетихте ли манастира?

– Разбира се, че не! – засмя се Никълъс. – Имахме доста работа, свързана с физическото ни оцеляване, за да си губим времето с туризъм. Всички искахме само едно – колкото се може по-скоро да се измъкнем от пъкъла, където се бяхме сврели. Спуснахме се по водопада и продължихме надолу по течението. Всичко, което си спомням от манастира, са дупките, изровени в кремъка високо над реката, и почти неразличимите силуети на монасите пещерняци, облечени в бели одежди и застанали по перилата пред пещерите, за да ни гледат безучастно. Някои от нас им махаха от лодките, но бяха доста огорчени, след като не получиха никакъв отговор от тях.

– Как бихме могли да стигнем отново до същото място, без да организираме военна експедиция? – започваше да се чуди Роян, докато гледаше печално снимките на дъската.

– Да не би вече да се отказваме? – усмихна й се Никълъс. – Та вие дори не знаете за комарите, които живеят по онези места. Толкова са големи, че първо те улавят с уста и те отнасят в леговището си, преди да си похапнат.

– Хайде сега, да бъдем сериозни – не оцени чувството му за хумор тя. – Как ще стигнем дотам?

– Монасите се изхранват от подаянията на селяните, които живеят из платото над пролома. По всяка вероятност има пътека по ръба на скалите. Селяните ни казаха, че отнемало три дни да слезеш от ръба на пролома до дъното му.

– Дали ще успеете да се ориентирате?

– Не съм сигурен, но имам известни идеи как да постъпя. Но за това по-късно. Най-напред трябва да решим какво точно търсим и какво се надяваме да открием четири хиляди години след скриването му от хорските погледи – изгледа я изпитателно. – Ваш ред е. Убедете ме, че изобщо има нещо за откриване.

И й подаде бастунчето, преди сам да се друсне на другия стол и да скръсти ръце в очакване.

– Най-напред да се върнем на книгата – смени тя показалката с томчето на „Речния бог“. – Щом сте я чели, добре си спомняте персонажа Танус.

– Разбира се. Бил началник на египетските войски при управлението на царица Лострис, носил титлата Велик лъв на Египет. Стоял начело на бягството от Египет, когато народът му се спасявал от хиксоските нашественици.

– Освен това е бил тайният любовник на царицата и, ако може да се вярва на Таита, истинският баща на принц Мемнон, най-големия й син – допълни Роян.

– Танус бил убит по време на наказателен поход срещу някой си вожд Аркун. Тялото му било мумифицирано и върнато обратно на царицата лично от Таита – продължи да си припомня Никълъс.

– Точно така – кимна тя в съгласие. – Това ни наведе с Дураид на мисълта, че можем да извлечем още едно полезно сведение.

– Искате да кажете от седмия свитък? – отпусна той ръце напред и се наведе.