Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Зората вече пропукваше и назъбените била, ограждащи дефилето, се оцветяваха лека-полека във виненочервено, а след това – в розово-оранжево. Почти беше съмнало, когато двамата най-сетне се добраха до лагера и се разделиха пред колибата на Роян.

– Пребита съм от умора – обяви тя. – Толкова вълнение ми дойде множко. Едва ли ще се видим преди обяд.

– Много добре! Пожелавам ти здрав и приятен сън. Искам те добре отпочинала и пълна с идеи, когато се заловим с насъбрания материал.

Уви, доста преди обяд, самият Никълъс беше разбуден от гневното ръмжене на Борис, който нахълта в покоите му, без да почука.

– Англичанино, събуди се! Трябва да говоря с теб. Събуди се, човече, събуди се!

Никълъс се извъртя под чаршафите и подаде ръка иззад мрежата против комари, за да вземе ръчния часовник от стола.

– Да те вземат дяволите, Брусилов, какво те е прихванало?

– Жена ми! Виждал ли си жена ми?

– Какво общо имам с жена ти, че мен питаш?

– Заминала си е! От миналата нощ не се е вясвала.

– Както се отнасяш с нея, хич не ме учудва. Сега си върви и ме остави да спя.

– Курвата се е увесила на врата на онова черно копеле Мек Нимур. Всичко знам за тях. Не се и опитвай да я защищаваш, англичанино! Всички сте ми ясни като на картинка. Признай си, че се опитваш да ги прикриваш!

– Разкарай се, Борисе. Не ме забърквай в мръсния си личен живот.

– Видях ви двамата с оня шуфта да разговаряте в колибата с антилопата. Не се опитвай да отричаш, англичанино. И ти си в заговора им.

Най-сетне Никълъс дръпна мрежата настрани и се изправи в леглото си.

– Няма да е зле да мериш думите си, когато разговаряш с мен, дърто копеле!

Борис отстъпи към вратата.

– Знам, че е избягала с него. Търсих ги цяла нощ по брега. Изчезнали са, както и повечето от хората му.

– Толкова по-добре за Тесай. Поне проявява вкус към мъжете.

– Мислиш, че ще я оставя толкова лесно с курвенските й номера? Бъркаш, много бъркаш. Ще ги настигна и ще ги убия и двамата. Знам накъде са тръгнали. Мислиш ме за глупак, аз обаче знам всичко за Мек Нимур. Бях начело на разузнава… – чак сега се усети какви ги говори и се спря насред думата. – Ще го гръмна в червата, а Тесай ще гледа с очите си как черното копеле умира.

– Ако наистина тръгнеш да гониш Мек, имаш думата ми, че повече няма да се върнеш.

– Ти не ме познаваш, англичанино. Веднъж бях излял бутилка водка в корема си и ти успя да ме надвиеш; да не би оттогава да мислиш, че съм лесен? Е, нека той се увери колко съм лесен… – При тези думи Борис изхвърча от колибата, а Никълъс си сложи риза и го последва.

Руснакът се бе върнал в собственото си жилище и набързо тъпчеше малка походна чанта с вещи от първа необходимост. След това се залови да пълни с патрони ловната си карабина.

– Остави ги да вървят по живо, по здраво – опита се да го посъветва трезвомислещият Никълъс. – Мек е корав човек, по-корав от него трудно ще намериш. А и води петдесет души със себе си. Вече трябва да си узрял достатъчно, за да знаеш, че жена насила не се задържа. Остави я да си върви!

– Но аз не я искам при себе си, англичанино, искам да я убия. Твоето сафари приключи, започна моето – и той демонстративно хвърли връзка ключове в краката му. – Това са ключовете от тойотата. Можеш и сам да се прибереш до Адис Абеба. Ще ти оставя четирима души да се грижат за теб и да те пазят да не се изгубиш. Остави ми само големия камион. Когато се прибереш в Адис, остави ключовете на Али, преследвача. Аз ще го намеря по-късно. Ще ти пратя и парите, които ти дължа като компенсация. Не се страхувай за тях, аз съм човек с принципи.

– Никога не съм се и съмнявал – усмихна се Никълъс. – Сбогом, приятел, пожелавам ти успех. Доста ще ти е нужен с човек като Мек Нимур.

Борис беше изостанал с няколко часа след жертвите си, затова още щом излезе от лагера, подкара по пътеката в бърз тръс. Посоката беше една – на запад, към суданската граница. Тичаше като добре обучен скаут, с елегантна стъпка, сякаш почти не стъпваше на земята.

„Като го гледа човек, няма да повярва, че обръща по една бутилка на вечер – помисли си Никълъс, наблюдавайки с неприкрита завист отдалечаващия се руснак. – И все пак, колко ли ще издържи в това темпо?“

Обърна се към колибата си, където се надяваше да си доспи, но щом мина покрай тази на Роян, тя подаде любопитно глава.

– Какви бяха тия викове? Уплаших се да не сте намерили нова точка на противоречие с Борис.

– Тесай е духнала. Борис се е сетил с кого и сега бърза да ги хване, преди да са изчезнали.

– О, Ники! Не можем ли да ги предупредим по някакъв начин?

– Не виждам как. Все пак Мек е човек с ум в главата, ще се сети, че Борис няма да го преследва току-тъй. Като се замисля, навярно дори разчита на подобно развитие на събитията. Не, Мек определено не се нуждае от помощ. Върви да спиш!

– Не мога да спя. Има толкова неща за вършене. Цяла сутрин съм гледала снимките, които направихме вчера с полароида. Таита пак се е престарал със заобикалките и недомлъвките си. Ела да погледнеш тук.

– А няма ли първо да си доспя? – помоли той напразно.

– О, не си го и помисляй! Отдавна трябваше да сме се заловили за работа.

В колибата й цареше голяма бъркотия. Върху походната масичка бяха нахвърляни моменталните снимки и отпечатъците, направени с молив, само столът беше свободен и тя му даде знак да седне.

– Докато ти хъркаше, та целият лагер се клатеше, аз свърших това-онова – започна Роян и постави пред Никълъс четири снимки. След това надвеси голямата си лупа над тях. Представляваше съвсем професионален модел, комплект със сгъваема поставка, каквито обикновено използваха за подробно изучаване на земния терен. – На върха на всяка една от страните на стелата22
  Стела, стелата (лат. stela) – каменна или дървена плоча, обикновено надгробна или възпоменателна, върху която най-често са изписани имена, титли и съобщения за значими събития или важни закони, гравирани релефно или нанесени с боя. – Б.ел.к.


[Закрыть] Таита е изписал името на някое от годишните времена – пролет, лято, есен, зима. Според теб с каква цел?

– С цел да номерира страниците?

– И аз така мисля – съгласи се Роян. – Египтяните винаги са смятали пролетта като начало на новия живот. Чрез подреждането на сезоните Таита посочва в каква последователност да четем надписите. Ето, пролетта е тук – и тя извади на показ една от снимките. – Започва с четири класически цитата от „Книга на мъртвите“. – И Роян прочете първите редове от въведението:

„Аз съм първият полъх на вятъра, повял над мрачния океан на вечността. Аз съм първият изгрев, първият проблясък на светлина. Аз съм бяло перце, подхванато от сутрешния вятър. Аз съм Ра. Аз съм началото на нещата. Ще живея вечно и никога няма да умра.“

Без да отмества увеличителното стъкло, Роян погледна към Никълъс.

– И така нататък, и така нататък, доколкото съм запозната с оригинала, не забелязвам съществени различия. Ако инстинктът ми не ме лъже, можем да оставим цитатите за по-късно. Винаги можем да се върнем отново към тях.

– Тогава да вървим според инстинкта ти – вдигна рамене Никълъс. – Прочети ми следващия откъс.

Роян отново се наведе над снимката.

– Това не е много-много за дами, но пък когато е в настроение, Таита често си позволява забежки в стил Рабле. Слушай:

„Дъщерята на богинята копнее за своята майка. Изревава като лъв и се втурва да я посрещне. Тя скача от планината и оголва белите си зъби. Тя е курвата на целия свят. Вагината й изхвърля огромни струи. Вагината й е погълнала цели армии бойци. Изхрускала е не един и двама зидари и каменоделци. Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.“

– Еха-а! – изкиска се Никълъс. – Доста примамливо звучи, не мислиш ли? – Той се приближи, за да види лицето й, което тя умишлено държеше сведено над лупата. – О, момиче, какви са тези рози, разцъфтели по красивите ти бузки? – изрече той с привидно шотландски акцент. – Да не би да се изчервяваш?

– Ако си мислиш, че някой ще те сбърка с шотландец, много се лъжеш – отвърна му студено Роян, без да вдига очи от снимката. – Когато ти мине меракът да се правиш на умен за чужда сметка, можеш да ми кажеш мнението си за току-що чутото.

– Освен буквалния му смисъл не виждам какво друго…

– По-добре да ти покажа нещо – надигна се Роян от мястото си и набързо прибра снимките и хартиените отпечатъци в чантата си. – Ще трябва обаче да си сложиш обувките. Ще се поразходим.

След около час отново стояха на висящия мост, който леко се поклащаше над бързите води на Дандера.

– Хапи е богинята на Нил. Не е ли тогава тази река дъщерята, която копнее за нея, бяга да я посрещне, скача от планината, изревава като лъв и показва белите си зъби?

Двамата отново се загледаха в улея, издълбан в розовите скали и Никълъс най-сетне се усмихна лукаво:

– Мисля, че се сещам какво искаш да допълниш, но чакаш сам да се сетя. Всъщност, както си спомням, това беше и първата мисъл, която ми мина през ума, щом го видях за пръв път. Ти каза, че изглеждало като готически водоливник, на мен обаче ми заприлича на друго.

– Освен, че си имал изключителни любовници в леглото, друго не намирам да кажа – отбеляза Роян, но бързо закри уста с ръка. – Ама, че съм и аз! Не исках да прозвучи така. Започвам да ставам неприятна като теб и Таита.

– Работниците, които били погълнати! – сети се изведнъж Никълъс. – Зидарите и каменоделците!

– Фараон Мамос е бил смятан за бог. А реката, освен другото, била погълнала и един бог… с каменния си улей. – И Роян започваше да се вълнува при мисълта. – Трябва да призная, че ако по случайност ти не бе посетил пролома отвътре, никога не бих направила асоциацията. Но тези ниши в стената… – Тя го дръпна за рамото. – Ники, трябва да се върнем пак при тях. Ще се опитаме да видим по-отблизо барелефа, който си намерил на скалата.

– Ще ни е нужна известна подготовка – рече Никълъс с известно колебание. – Ще трябва да затегна въжетата, да измисля някаква система от макари, да не би Али и останалите отново да ме изпуснат по погрешка. Всичко това ще бъде готово най-рано утре сутринта.

– Ти се заеми с това, аз имам достатъчно работа с разчитането на надписите – нареди Роян, но веднага млъкна и се заслуша. – Чуй!

Той килна глава на една страна и въпреки шума на водите различи далечното бръмчене на двигатели в небето.

– Дявол да го вземе! – изруга Никълъс. – Мислех, че от „Пегас“ най-после ще ни оставят на мира. Да тръгваме! – Хвана я за ръката и двамата се затичаха по моста. Когато стигнаха брега, той скочи на пясъка и я издърпа при себе си в сянката на лианите.

Двамата приседнаха спокойно на белия пясък и изчакаха хеликоптерът да се приближи, да завие над розовите скали и да отмине отново. Този път пилотът не ги беше забелязал, иначе нямаше да поеме нагоре-надолу по дефилето. По едно време моторът осезаемо заглъхна, а пилотът насочи машината надолу.

– Сигурно има намерение да кацне горе на хълма – реши Никълъс и се измъкна от прикритието си. – Щеше да ми е по-спокойно, ако тия престанеха да ни се врат в краката.

– Не мисля, че има от какво толкова да се тревожим – махна с ръка Роян. – Дори да са свързани с убийството на Дураид, ние продължаваме да имаме преднина. По всяка вероятност още не са се сетили колко е важен манастирът, още по-малко знаят за съществуването на стелата.

– Да се надяваме, че не грешиш. Да се връщаме в лагера. Не трябва да се показваме отново в близост до пролома. Ако ни видят втори път тук, току-виж започнали да се питат какво ни води всеки път насам…

Щом се прибраха, Роян се завря в колибата си и надвеси глава над снимките и графитните отпечатъци. Никълъс се зае за работа с двамата съгледвачи и двамата кожодери, които Борис великодушно му беше оставил. Взе скъсаното въже от предния път и върза здравия му край за друго. Двете заедно достигаха петстотин стъпки дължина. След това, без да му мисли, свали брезентовото платнище на походната кухня, отряза голямо парче от него и като поигра с ножицата по краищата, го превърна в седло. Върза краищата на въжето на кръст, захвана ги за всеки от ъглите на плата и направи удобна люлка.

Поради липсата на скрипец трябваше сам да сглоби елементарна конструкция от дървени колове, която да бъде избутана над ръба на скалите и да придържа въжето далеч от камъка. С помощта на нажежено желязо издълба специално гнездо за въжето в края на централната греда. За да не се трие, намаза дървото със свинска мас, взета от кухнята.

Приключи с техническите приготовления късно следобед. Остави Роян сама в лагера и начело на четиримата помагачи, въоръжени с въжето и коловете от конструкцията, се запъти към добре познатото му място край реката, откъдето беше гръмнал дик-дика и откъдето го бяха изпуснали в бързея. Оттам петимата поеха по брега на реката и започнаха да слизат надолу по течението. Доста време мина да се преборят с гъстите храсти, които им препречваха пътя, и често им се налагаше да вадят мачете и да секат преплетените клони.

Водеха се най-вече по грохота на водопада. Колкото повече слизаха надолу, толкова по-отчетливо се чуваше и стоварването на масите вода във вира под него. На петимата им се струваше, че самата земя трепери под нозете им, че от напора на реката брегът ще се разцепи пред тях. Най-накрая, като застана на един скален ръб и се наведе предпазливо напред, Никълъс забеляза стълбовете пяна под себе си.

– Тук е – отбеляза той със задоволство и обясни на арабски какво иска от помощниците си.

За да намерят най-удобното място за дървения кран, Никълъс яхна брезентовото седло и нареди на помощниците си да го спуснат двадесет стъпки надолу по скалата. На тази височина започваше издатината, надвиснала над реката и служеща за покрив на древното съоръжение. В горната част лесно придържаше въжето далеч от камъка, но на ръба, това се оказа невъзможно.

Висеше с гръб към водопада, краката му се клатеха на около петдесет метра над бързеите, а едва-едва забелязваше двата пунктира по каменната стена. Колкото и да кривеше врат, не можеше дори да зърне барелефа, скрит точно под естествената козирка. След като се увери, че от това място не може да разчита на нищо, Никълъс даде знак на Али да го изтеглят.

– Ще трябва да преместим опорите малко по-нататък – обясни той на помощниците си и започна да си проправя път през храсталака. На едно място погледна в краката си и възкликна: – Дявол да го вземе! – Бързо клекна и започна да разучава скалата под храстите. – И тук е било ровено.

За разлика от нишите над водата, тук скалата бе силно разядена от природните стихии. И все пак, колкото и да се бяха заличили дупките в земята, по повърхността още се забелязваха следите от някогашното съоръжение. Никълъс реши, че и някогашните строители са използвали скалата за опора на тайнственото скеле. Заедно с хората си постави дървения лост на ръба и го избута, колкото позволяваше дължината му, навън в празното. После го закрепиха с помощта на сложна система от въжета и спомагателни пръти.

Когато всичко бе готово, Никълъс изпълзя до края на гредата, за да провери доколко е здрава и ще издържи ли тежестта му. Реши, че този път не би трябвало да му се случат неприятности. Пъхна въжето в предвиденото за целта гнездо и облекчено стъпи на твърда земя.

Изправи се и хвърли поглед на залязващото слънце, което беше надвиснало над самите върхове на храстите. Струваше му се, че огненото светило следи с гняв и недоволство дейността му.

– Достатъчно за днес – реши той. – Утре ще свършим останалото.

На другата сутрин Никълъс и Роян се събраха по тъмно пред лагерния огън, където ги чакаше горещо кафе. Али и останалите бяха наклякали край съседния огън, тихо разговаряха и кашляха от дима на първата цигара за деня. Изглежда намеренията на англичанина бяха предизвикали и тяхното въображение. Нямаха и най-малка представа какво толкова ще търси благородният чужденец в пролома, но ентусиазмът на двамата ференги беше толкова заразителен, че и те чакаха приключенията с нетърпение.

Щом стана достатъчно светло, за да се вижда пътеката, Никълъс поведе дружината към възвишенията. Докато се бореха с клоните по пътя, четиримата помощници весело си подвикваха на амхарски и с бодра крачка се озоваха на нареченото място точно в минутата, когато слънцето се показа над източната стена на нилската долина. Всичко тръгваше по план. Никълъс вече бе обяснил на хората какви са задачите им, а двамата с Роян бяха прекарали цялата нощ да преповтарят действията от деня, та всеки да научи докрай ролята си и да се приготви за слизането в пропастта.

Никълъс носеше само къси гащи и обувки за тенис, единствената по-дебела дреха беше овехтелият анцуг с името на градския отбор по ръгби. Сваляйки го, посочи на Роян изровената в камъка четириъгълна платформа.

Тя се загледа внимателно в хлътината и отсъди:

– Трудно можем да бъдем сигурни за какво точно е служила, но най-вероятно си прав. Тук ще да е действала човешка ръка.

– Ако слезеш надолу в пропастта, ще се увериш, че останалите ниши са със сигурност човешко дело. Под козирката камъкът е добре защитен от времето и дупките са се запазили кажи-речи непокътнати – поне до нивото на реката – обясни той.

Пъхна седлото между краката си, пропълзя до края на гредата и се отпусна в пространството. Щом се усети сигурно закрепен на импровизирания кран, даде знак на Али и четиримата помощници започнаха бавно да го спускат в пропастта. Този път въжето се плъзгаше гладко през намазания с мас прорез в дървото.

Веднага установи, че е познал с разположението на макарата, защото се озова точно на дължината на издълбаните ниши. Скоро се изравни с мистериозния кръг върху скалата, но от него го отделяха поне петнадесет метра, а там, където шарените лишеи не го покриваха, камъкът губеше естествения си цвят и пак беше трудно да се определи дали става дума за човешко творение или за естествена вдлъбнатина. Скоро Али и останалите отпуснаха още няколко метра и въженият асансьор го отнесе надолу.

На повърхността на реката Никълъс се изхлузи от седалката и се потопи. Както и преди, водите му се сториха ледени. Трябваше му известно време да се приспособи и да си поеме дъх. След това дръпна три пъти въжето, според уговорения сигнал. Онези отгоре изтеглиха обратно седлото, а той изплува до брега и се хвана за една от нишите. Бе забравил колко потискащо действат самотата и тъмнината на дъното на пролома.

След дълга пауза надигна глава и видя най-сетне и Роян да се показва над козирката. Съдружничката му лекичко се поклащаше във въздуха и бавно-бавно се спускаше да му прави компания. Щом се озова под каменния навес, тя се наведе и весело му махна.

„Червена точка за това момиче – помисли си той и й върна усмивката. – Нищо не може да я сплаши току-тъй.“

Искаше му се да й викне нещо ободрително, но сред грохота на падащата вода няколко десетки метра встрани от тях, това беше напълно безполезно. Единственото, което можеше да направи, бе да й махне на свой ред.

Роян беше стигнала средата на височината, когато силно задърпа въжето. Изглежда Али бе предупреден за това, защото веднага прекрати спускането й. Тя се наклони назад и като се държеше само с лявата си ръка, бръкна в чантичката, вързана около кръста й, и извади бинокъла на Никълъс. Застанала под неописуем ъгъл в пространството, тя държеше бинокъла пред очите си и се опитваше да нагласи фокуса със същата ръка. От жестовете й Никълъс разбираше, че и на нея й е трудно да различи какво точно представлява кръгът в стената. Седлото, на което се държеше, хем се движеше като махало наляво-надясно, хем се въртеше около оста си и така й пречеше да насочи окулярите към целта.

Роян остана да се люлее на въжето в продължение на цяла вечност – или поне така му се струваше. От притеснение, за него минутите се превръщаха в часове. Най-накрая бинокълът се изплъзна измежду пръстите й и се овеси на шията й. Отметна глава назад и нададе толкова силен крясък, че дори на фона на водопада, Никълъс успя да го чуе. От вълнение замята крака из въздуха, а със свободната си ръка отново махна радостно на приятеля си. Предупреден, че тя е привършила, Али започна отново да отпуска от въжето. Без да спира да пищи, Роян се озова след минута в дъното на мрачния пролом, който сякаш се огря от светлината на сияйното й изражение.

– Не те чувам – най-сетне й отвърна Никълъс. Колкото и да се опитваха да общуват с говор, водопадът бе твърдо решен да им попречи.

Роян продължаваше да се гърчи на седлото, да вика и да жестикулира. За целта пусна въжето и с другата си ръка, и за да запази някакво равновесие, се разпъна в почти хоризонтално положение. Беше на шест-седем метра над водата, когато при едно от завъртанията си въженият асансьор едва не я изхвърли в реката.

– Внимавай – умоляваше я шеговито Никълъс. – Бинокълът е „Цайс“. Струва две хиляди лири на летището в Цюрих!

Този път Роян явно го чу, защото игриво му се изплези. Но иначе започна да внимава с движенията си. Малко преди краката й да докоснат повърхността, тя даде отново сигнал на Али да спре и остана да виси над реката, на около петнадесет метра от Никълъс.

– Какво видя? – извика й той.

– Прав беше! Ти си най-чудесният човек на земята!

– Човешка ръка ли го е издълбала? Надпис ли е? Можа ли да го прочетеш?

– Да, да, да – и на трите ти въпроса! – усмихна се победоносно Роян, настроена да го дразни.

– Не ме предизвиквай. Кажи ми.

– Таита не е пропуснал възможността да се изтъкне. Не е издържал да не се подпише – засмя се тя. – Оставил ни е автограф – ястреба със счупеното крило!

– Прекрасно! По-прекрасно не бих могъл да си представя!

– Имаме доказателство, че Таита е бил тук, Ники. За да издълбае картуша си, значи сам е стоял на скелето над реката. Оказа се, че сме познали. Нишите са държали подпорите на голяма стълба, водеща до реката.

– Да, но с каква цел, Роян? – питаше той. – Защо Таита е бил точно тук? Никъде по скалата не се виждат следи от дълбане или строеж.

И двамата се огледаха из мрачния каньон. Освен квадратните ниши, не се виждаше нищо друго. Скалите бяха гладки, лъскави, недокоснати от човешка ръка.

– Може би зад водопада? – предположи Роян. – Дали няма да открием нещо зад водопада? Не можеш ли да стигнеш дотам?

Никълъс послушно се оттласна от скалата и с плуване се насочи към стълбовете падаща вода. На средата на разстоянието мощното течение го подхвана, но той със силни тласъци на ръцете и краката си успя да си пробие път през пяната. С известни усилия се озова в единия край на каскадата и се улови за хлъзгавата, покрита с водорасли издатина, която му се предложи.

Водата се стоварваше с грохот на метър-два от главата му, но Никълъс смело се провря под струите и заопипва каменната стена зад тях. Стигна на половин ширина, но трябваше да се покаже извън каменното си прикритие и водопадът го погълна. Никълъс се озова в средата на дълбокия вир и се остави на водите да си поиграят известно време с него. После се измъкна на повърхността, напрегна отново мускули и се добра до първоначалната си позиция – при една от каменните ниши в скалата. Хвана здраво ръба и шумно пое въздух.

– Нищо ли не намери? – извика Роян с колкото глас имаше.

Никълъс само поклати глава. Трябваше първо да успокои дишането си и тогава да й отговори. Най-накрая успя да отвърне:

– Нищо. Навсякъде е твърда скала. – Пое си отново въздух и добави с известен сарказъм: – Какво ще измисли сега умната дама?

Тя обаче не отговори веднага, което беше добре дошло за него – можеше да си почине за кратко. Най-накрая на Роян й проблесна друго:

– Ники, докъде стигат нишите?

– Сама виждаш – посочи й Никълъс тази, за която се беше хванал.

– А може да има и под повърхността?

– Не говори глупости, жено! – Колкото по-студено му ставаше, толкова повече се дразнеше от подобни предположения. – Как искаш да са дълбали под повърхността?

– Опитай де! – извика му Роян не по-малко раздразнена от самия него.

Той поклати глава в знак на самосъжаление и пое дълбоко въздух. Без да изпуска хватката си, изпъна крака надолу и щом застана като пирон, потопи глава под вълните. Скоро изчезна в мрачните дълбини на реката и заопипва камъка с пръстите на краката си.

След някоя и друга секунда се изстреля като снаряд нагоре и изгледа с учудване съдружничката си.

– По дяволите! – изрева Никълъс. – Права си! Има още една ниша надолу!

– Не ми е приятно да ти го натяквам, но бях сигурна.

Дори от разстояние си личеше колко е доволна от себе си.

– Ти да не си надарена с вещерски способности? – подразни я той, но вдигна очи към небето в знак на дълбоко отчаяние. – Сещам се какво ще поискаш сега.

– Да видиш колко дълбоко стигат дупките… – започна да му се подмазва с мъркане Роян. – Би ли бил така добър да видиш вместо мен, Ники?

– Така си и знаех – въздъхна той. – Ще трябва да говоря с работодателя. Карат ме на робски труд. От утре започвам стачка.

– Моля те, Ники!

Той остана известно време хванат здраво за ръба на дупката и започна шумно да поема и изхвърля въздух от белите си дробове. Искаше предварително да обогати кръвта си с кислород, та щом се гмурне, организмът му да издържи по-дълго на напрежението. Когато реши, че е готов, издиша всичко, останало в гърдите му, и мощно ги изду повторно – все едно бяха балон пред спукване. Най-накрая се гмурна с главата напред и изпъна крака над повърхността, за да потъне повече под тежестта им.

Започна да се набира по скалата, протегна се и потърси с пръсти следващата ниша. Щом я улови, я използва да се оттласне още веднъж надолу и скоро попадна на втора.

Нататък гмуркането му продължи във все същия ритъм – напипване на дупка в скалата и рязко издърпване за ръба й, за да продължи надолу. Набързо прецени, че между всеки две ниши разстоянието е около шест стъпки или както го наричат моряците – един клафтер. Така във всеки момент можеше да знае на каква дълбочина се намира.

Когато стигна четвъртата ниша, на седем метра под повърхността, Никълъс започна да се замисля не е ли време да потегли обратно. Ушите му отдавна бяха запищели от налягането, което изтласкваше част от въздуха през евстахиевите му тръби. Но той продължи надолу и откри пети ред ниши. Въздухът в дробовете му бе намалял наполовина, което обаче му помагаше по-бързо да слиза към дъното.

Държеше очите си широко отворени, но водите ставаха все по-мрачни и непроницаеми. Единственото, което виждаше, беше черната повърхност на скалата пред очите си. Показа се и шестата дупка, Никълъс се хвана за нея и започна да се колебае.

„Единадесет метра дълбочина, а още няма и следа от дъно“ – разсъждаваше гмуркачът. Имаше време, когато като стрелец с харпун можеше да се мери спокойно с водолазите във флота. Беше се гмуркал до десет клафтера дълбочина, където престояваше по цяла минута. Но тогава беше млад и физическата му кондиция беше много по-добра от сега.

„Само още една – зарече се Никълъс, – и веднага към повърхността.“

Гърдите му започваха да горят в жажда за въздух, но той смело се оттласна и от тази ниша, да се стрелне към дъното. Скоро пред замаяния му поглед се показаха очертанията на седмата ниша.

„Нима стигат до самото дъно? – чудеше се Никълъс. – Как, по дяволите, го е постигнал Таита? Та те не са имали никаква екипировка за подводно плуване…“

Бръкна в отвора и се задържа за секунда на едно място, без да знае дали да продължи или да се връща. Знаеше, че физическите му сили са на път да се изчерпят. Гърдите му вече започваха да се свиват конвулсивно, готови всеки момент да нагълтат вода вместо въздух.

„Абе, майната му, защо не още една?“, от умората мозъкът му започваше да работи на други обороти, а душата му се изпълваше с безгрижие като след чаша уиски. Тъкмо това му напомни за скритите опасности на дълбокото гмуркане и той бързо огледа тялото си. Колкото му позволяваше оскъдната светлина, Никълъс видя как кожата му се е нагънала и набръчкала под тежестта на водното налягане. Върху гърдите му натискаха поне две атмосфери. Мозъкът му се нуждаеше от още кислород, но тъкмо това му помагаше да пренебрегне опасностите.

„В атака, господа! – подкани той мислено въображаемите си спътници и потъна още надолу. – Номер осем и смъртта е на косъм – повтори си Никълъс стария израз, но в съзнанието му се въртеше друга рима: – Осма дупка и Роян ще си изхрупкам.“

Най-сетне се извъртя, насочвайки се към повърхността, когато краката му случайно напипаха дъното.

„Петдесет фута дълбочина – стресна се той и едва сега си даде сметка къде е. – Много късно се сетих. Трябваше да съм се върнал. Не издържам без въздух.“

Вече се готвеше да се отблъсне от дъното, когато нещо го грабна за краката и го притисна плътно към скалата.

„Октоподът!“, помисли си веднага Никълъс, сещайки се за израза от стелата: Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.

Опита се да се освободи от тайнствената сила, която го задържаше, но крайниците му се оказаха като приковани в прегръдката на невидимото чудовище.

„Октоподът на Таита. Да му се не знае, тоя го е имал предвид буквално. Свършено е с мен.“

Стоеше прикован и безпомощно се оглеждаше. Ужасът го бе обхванал изцяло – до такава степен, че призрачните халюцинации, които бяха обзели съзнанието му допреди малко, се стопиха и изчезнаха за стотни от секундата. В навярно последните мигове от живота си Никълъс започна да проумява какво му се е случило.

„Не е октопод. От водното налягане е.“

Вече се беше сблъсквал с подобен феномен. При едно военно учение в Лох Аран, когато плуваха близо до турбините на електроцентралата, плувецът до него, както се държеше за въжето, изведнъж бе попаднал във вихъра на засмукваната вода. За частици от секундата нещастникът се бе озовал залепен за решетките на турбините, от мощното налягане тялото му се бе смачкало като консерва и дори ребрата му бяха пробили водолазния костюм като окървавени ножове.

Тогава Никълъс едва се беше спасил от подобен край. Това, че се намираше на няколко стъпки встрани от другаря си, го поставяше леко встрани и от центрофугата – колкото да не го привлече съвсем към себе си. Но и той не остана невредим – единият му крак се строши, а двама души трябваше да го хванат под мишниците, за да го издърпат на безопасно разстояние от турбината.

Сега обаче Никълъс бе останал практически без въздух, а и нямаше кой да му помогне. Беше се всмукал в някакъв тесен процеп в скалата, навярно края на подводен тунел, на шахта, издълбана навътре в скалата.

Тялото му от кръста нагоре стоеше напълно свободно, но краката му бяха погълнати от течението и никак не можеха да се отлепят от вакуума, който ги привличаше. Никълъс си даде сметка, че стените на отвора са ясно очертани, че шахтата е напълно квадратна, сякаш някой подводен зидар я е градил с помощта на отвес. Колкото и да се съпротивляваше, съдено му беше да се озове под хоризонталния трегер. С последни усилия Никълъс впи нокти в скалата, но пръстите му неудържимо се плъзгаха по хлъзгавата й, лигава повърхност.