Текст книги "Седмият папирус (Том 1)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 26 страниц)

Погледна подозрително към слънцето. Небесното светило се плъзгаше към хоризонта, а горещината отслабваше. Борис отмести поглед от него и се взря какво става в долината.

Точно зад съмнителния храст брегът беше издълбан от водите на реката, които образуваха нещо като малка лагуна. При по-високо ниво на реката всичко наоколо потъваше под повърхността й, но сега между течението и малкото езерце се виждаше тънка дига от чакъл. Пак в този си край, брегът беше осеян с по-малки и по-големи камъни, откъртили се с годините от околните скали. Някои от тях стояха из чакъла, други се бяха изтърколили в реката и се показваха само отчасти. Имаше една особено внушителна канара, обла по форма и голяма колкото едноетажна къща.

Ненадейно иззад храста се показа нечия мъжка фигура. Пулсът на Борис се ускори и той с трепет седна да наблюдава как човекът се примъква до един от камъните и със скок се озовава на чакъла край водата. Клекна над повърхността, напълни манерката си с вода и се завърна в скривалището си.

„Аха! Дори и на тях им е горещо. Трябва да пият вода, а това ги издава пред стария Борис. Ако не бяха птиците, никога не бих предположил, че се крият точно там. – Руснакът изцъка с език в знак на възхищение. – Мек Нимур е предпазлив човек. Нищо чудно, че е оцелял толкова време. Никога не изпуска нещата от контрол. Но и такива като него имат нужда от вода.“

Борис продължи да наблюдава с бинокъла си, любопитен да узнае следващия жест на Мек Нимур.

„Вече е изгубил достатъчно време да се крие от горещината. Щом захладнее, ще тръгне отново. Смята да извърши нощен преход – заключи той и отново погледна към слънцето. – Остават три часа до стъмване. Ще трябва дотогава да съм свършил работата, иначе в мрака ще ми е трудно да се целя.“

Преди да се изправи обаче, отново се изтегли с пълзене. Върна се обратно по следите си, докато не се скри зад някакъв каменен блок. Едва след като се увери, че хората на Мек Нимур не могат да го забележат, започна предпазливото си слизане към долината. Този път нямаше козли да му покажат пътя и трябваше да се оправя сам. След няколко несполучливи опита да се смъкне от скалистия ръб, попадна на сравнително широка тераска, която щеше да му послужи за пътека и да го отведе далеч в ниското. Щом се озова в подножието на хълма, Борис внимателно се огледа, за да запомни терена. Може би щеше да му се наложи да се измъква по същия път, трябваше да знае как да го намери. Той знаеше, че му предстои да бяга от далеч по-многоброен противник, един подобен изход би му свършил чудесна работа.

Слизането му бе отнело цял час и той си даваше сметка, че закъснява. Излезе на пътеката близо до брега на реката и се насочи към лагера на Мек Нимур. Гледаше да не изостава, но въпреки това вземаше необходимите предпазни мерки. Вървеше в самия край на пътеката, стъпваше само на камък, гледаше по никакъв начин да не оставя следи, че е минавал. И както много внимаваше, така за малко да се сблъска лице в лице с партизаните.

Беше минал някакви си двеста метра, когато съзнанието му случайно улови тихото, жално свирукане на скорец. Ако не беше толкова опитен ловец, нямаше да загрее, че в свирукането има нещо нередно. А нередното беше по кое време на деня го чува. Скорците издаваха подобни тъжни звуци единствено рано призори, когато напускаха гнездата си високо в скалите. Сега беше късен следобед и от жегата в долината едва се дишаше. Не беше трудно да се сети, че скорецът всъщност е някой от съгледвачите на Мек Нимур, задаващ се от другата посока. Партизаните се готвеха да продължат с придвижването си.

Борис реагира светкавично. Дръпна се встрани от пътеката и бързо се затича назад, добирайки се в последния момент до мястото, откъдето беше слязъл. Изкатери се колкото да има поглед върху терена и зачака. Това, което му се струваше най-неприятно, бе, че практически изгуби цялото си предимство от бързото пресичане на планината. Позицията му трудно можеше да се нарече идеална за стрелба от засада, пътят му за оттегляне стоеше открит за вражеския огън. Би било истински късмет да се добере невредим до върха. Но нито за миг не изостави мисълта за полагаемото си отмъщение. Само да се появяха жертвите му по пътеката и щеше да ги гръмне, без да му мигне окото.

Колкото и да не му се щеше, Борис трябваше да признае, че Мек Нимур го е сгащил. Руснакът дори не бе предположил, че след като веднъж са се скрили от горещината, партизаните ще тръгнат на път преди мрак. Беше си правил сметката да застане на удобна позиция над самия лагер и да изстреля два точно прицелени куршума, преди да си плюе на петите и да изчезне.

Също така се беше надявал, че ако успее да убие Мек Нимур на място, хората му няма да посмеят да го преследват далеч от позициите си. Борис бе нахвърлял в мисълта си как бяга по пътеката нагоре, как се спира на всяко прикритие и отвръща на огъня, как застрелва още поне един-двама негри и в крайна сметка ги кара да се скрият в миша дупка. Щом усети, че са станали по-предпазливи, щеше да даде газ по баира и да изчезне, а те щяха да си ближат раните и навярно дори биха се отказали от по-нататъшно преследване.

Сега обаче нещата се променяха коренно. Не му оставаше друго, освен да се хване за първата удала му се възможност – което почти сигурно означаваше, че целите ще се движат – да стреля, а после да се надява, че няма да го ударят, докато катери склона. Предимството му се състоеше в изключително точния мерник на ловната му карабина, докато хората на Мек Нимур бяха въоръжени единствено с калашници, които може и да стреляха бързо, но на далечно разстояние ги нямаше никакви. Особено когато ги използваха етиопски шуфти. При добро обучение воюващите племена на Африка можеха да се превърнат в чудесни бойни единици – едни от най-добрите в целия свят. Научаваха се на всякакви тънкости на военното изкуство с едно голямо изключение: колкото и да се стараеха, точната стрелба оставаше мираж за повечето от тях.

Борис се излегна по корем на скалата и се опита да не обръща внимание на напечения камък, който го гореше дори през ризата. Свали чантата от гърба си и я постави пред себе си, за да я използва за опора на цевта. Огледа пътеката през оптическия мерник, намести се във възможно най-удобната позиция и се прицели в някакъв малък камък по нея. След като определи височината на изстрела си, завъртя оръжието наляво и надясно, колкото да се увери, че огънят му ще покрие цялата пътека.

Спокоен, че за толкова малко време и да иска не би могъл да си намери по-добра позиция за стрелба, Борис остави пушката до себе си и бръкна в пръстта под скалата. Разтърка я леко по лицето си и от обилната пот тя скоро се превърна в мокра кал. Така бялата му кожа нямаше да заблести на слънцето – един от възможните рискове, ако съгледвачите наистина се окажеха наблюдателни. За всеки случай руснакът провери и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи, да не би стъклото на мерника или металните части на карабината да отразяват светлината. Най-накрая придърпа най-близкия клон на храста до себе си и го нагласи така, че да хвърля сянка върху оръжието.

Борис намести приклада на пушката върху рамото си и се отпусна. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, за да успокои ускорения си пулс и да върне силата и прецизността на ръцете си. Иначе не му се наложи да чака дълго. Скоро птичият глас се чу повторно, този път съвсем наблизо. Някой веднага отговори от гъсталака от другата страна на пътеката, съвсем близо до реката.

„На прикриващите пътеката хич не им е лесно да следват подобен терен – усмихна се горчиво Борис, сякаш съчувстваше на момчетата. – Представям си каква борба е с храстите, за да не изостанат и да вървят вкупом.“

И докато си мислеше за това, на разстояние петстотин метра право пред него, се показа въоръжен човек.

Борис го изгледа през увеличителното стъкло на мерника си. Мъжът беше типичен африкански партизанин – облечен в мръсна и окъсана камуфлажна униформа, допълнена с цивилно облекло. Багажът му се състоеше от манерка за вода, патрондаш, няколко ръчни гранати и естествено – калашник, държан пред гърдите. Щом застана на завоя, шуфтата се спря и веднага се изтегли под прикритието на близката скала.

Огледа внимателно пътя пред себе си, очите му бавно се местеха от обект на обект. В един миг погледът му сякаш се срещна с този на Борис. Той затаи дъх и се вкамени като скалата пред себе си. Но шуфтата не показа, че го е забелязал, напротив, успокои се и даде знак на останалите да го следват. Без да ги изчака обаче, се затича напред по пътеката. Петдесетина метра след него вървеше следващият партизанин. Нататък върволицата въоръжени мъже се зареди като броеница, но стриктно спазваше дистанция. Дори с картечница беше невъзможно да убиеш двама души наведнъж.

– Бре, да му се не види! – отсъди Борис. – Тези си ги бива. Мек сигурно ги е подбирал лично.

Зарови поглед в мерника и започна да се вглежда в лицето на всеки следващ, нетърпелив да открие Мек Нимур. Вече седем души се бяха показали зад завоя, а от командира ни следа. Съгледвачът вече се бе изравнил с Борис и след секунда-две го отмина. Точно под носа му минаха и двама от прикриващите крилата, които подадоха глави из близките храсти, буквално на десетина стъпки пред дулото на пушката му. Борис отново се вкамени и ги остави да се изтеглят. Скоро и останалите партизани се изнизаха с бърза крачка по пътеката пред него. Когато и последният си замина, в продължение на няколко минути по пътеката не се забеляза нищо. Докато най-накрая погледът му не мярна крадливите движения не следващата група.

– Ариергардът – измърмори Борис. – Мек държи жената на края. Новата си играчка. Грижи се за нея, няма що.

Леко приплъзна предпазителя, внимавайки да не издаде присъствието си с нежелано прищракване.

– Нека ми дойдат – закани се той. – Първо ще гръмна Мек. Без излишни фантазии, без рисковани изстрели в главата. Право в гърдите. Когато го види да се свлича в краката й, жената ще замръзне на място. На нея й липсват рефлексите на войника. Ще представлява идеална цел за втория ми изстрел. От подобна дистанция и дума не може да става да пропусна. Право между хубавите й гърди. – При мисълта за кръв и насилствена смърт на фона на красотата и нежността на Тесай Борис дори се възбуди. – Току-виж ми се удала възможност да гръмна още някого. Но на това да не разчитам. Тези си ги бива. Вероятно ще се изпокрият зад скалите още преди да съм стрелял втори път.

Вглеждаше се внимателно в лицето на всеки един от партизаните, които, както и тези от предния отряд, се движеха на равна дистанция един от друг. Всеки път сърцето му се свиваше в недоволство. В крайна сметка, оказаха се само трима души, които го задминаха с бърза крачка, сякаш имаха да вършат важни дела. От Мек и жената нито следа. Лека-полека ариергардът се изнесе нататък покрай брега, тихите стъпки на партизаните отшумяха в далечината. Борис остана отново сам зад прикритието си и се заслуша в гневното туптене на сърцето си. Вкусът на дълбокото разочарование пареше пресъхналата му от жаждата уста.

„Къде са те? – питаше се той нещастно. – Къде, по дяволите, е Мек?“

Не беше трудно да си отговори на въпроса. Бяха минали по друга пътека. Мек бе използвал хората си да отвлекат вниманието на врага, а сам се бе промъкнал незабелязано от другаде.

Борис остана свит до скалата и засече пет минути по часовника си, колкото да не се сблъска с още шуфти по пътеката. Умът му трескаво работеше. Точката, където се бе разделил за последно със следите на Тесай, беше началото на козята пътека от другата страна на големия завой.

Оттогава бяха минали няколко часа; ако Мек и любовницата му бяха хванали някоя тайна пътека, вече трябваше да са с часове напред. Мек беше опитен в тия работи: можеше така да оплете следите си, че на Борис да му е нужно още толкова време да налучка в каква посока е тръгнал. Излизаше, че бегълците имат аванс от кажи-речи цял ден. Руснакът усещаше как душата му се залива с вълни от гняв, трябваше здраво да затвори очи и да стисне юмруци, за да се отърве от чувствата, които му пречеха да разсъждава. Това, което му трябваше най-много в този миг, бе време да помисли спокойно над създалата се ситуация; с нищо нямаше да си помогне, ако започнеше да хвърля чифтета като разярен бик. Една от големите му слабости бе, че невинаги можеше да си наложи сам пълен контрол.

Когато отвори отново очи, яростта бе отминала, за да остави място на ледената омраза, която открай време бе таил към етиопеца. Трябваха му няколко минути, за да реши какво да стори и по какъв начин. Най-напред трябваше да огледа пътеката. Щеше да се върне до мястото, където следите на Мек и на жената се отделяха от тези на останалите.

Измъкна се от прикритието си. Промуши се през близките храсти и излезе на пътеката. И сега не забрави за предпазните мерки, които бе взел преди малко, но времето напредваше и той трябваше да бърза. Внимавайки да не оставя излишни следи, Борис се запъти нагоре по течението на реката – право към горичката, където шуфтите се бяха разположили на лагер. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че двойката кани са отлетели. За всеки случай не го прие като стопроцентово доказателство, че в храсталака не се крие някой, и започна предпазливо да обикаля мястото. Отиде до обратния край на лагера и се вгледа в следите. Макар шуфтите да бяха минали оттук преди няколко часа, отпечатъците от обувките им ясно се четяха в прахоляка.

Изведнъж се закова на място и усети как тръпки полазват по ръцете и врата му. Погледът му стоеше закован в пръстта и не можеше да се откъсне. Беше попаднал в капана на Мек. Защото между следите на войнишките обувки ясно се очертаваше и тази на женската гуменка.

Мек и Тесай също бяха влезли в горичката, но още не бяха излезли. Все още се криеха там някъде и Борис бе обхванат от зловещото предчувствие, че Мек наблюдава всяко негово движение и не сваля пръста си от спусъка на автомата. Както беше застанал сам на откритото, руснакът нямаше никакъв шанс срещу стрелбата на врага.

Пъргав като котка, Борис се изви във въздуха и скочи встрани от пътеката, претърколи се няколко пъти и се прислони зад тревите. Бързо грабна карабината и зачака врагът да се издаде. Трябваха му няколко минути да успокои тежкото си дишане, да се надигне отново от земята и да почне да обикаля крадешком около храстите, където трябваше да го дебне етиопецът. Пръстът му подпираше спусъка на карабината, дулото й се клатеше плавно наляво-надясно като глава на кобра, която се готви всеки момент да скочи върху жертвата си.

Бавно се запъти към брега на реката – шумът на бързеите щеше да прикрива стъпките му, в случай че по невнимание се издаде. Вече се бе доближил до голямата, обла скала, която бе забелязал от планината и кръвта се смръзна повторно в жилите му. Над плясъка на вълните се бе разнесъл странен звук – толкова необичаен за това място и за този час, че Борис дори се зачуди не му ли се е причул. Защото това беше женски смях, ясен и искрящ като кристален полилей, полюшващ се на течението в стаята.

Смехът идваше от ниското, някъде иззад голямата скала, която разделяше Борис от жената. Руснакът се приближи до камъка, доволен, че може да го използва за прикритие. Тъкмо да се примъкне до него, във водата се чу тежкият плясък от падането на някакъв тежък предмет. Веднага след това жената силно изпищя – весело и предизвикателно, като момиченце, което си играе.

Борис се долепи до скалата и като припълзя до ръба й, внимавайки да не се подхлъзне на чакъла, подаде любопитно глава. Това, което видя, меко казано го изуми. Колкото и да се щипеше, не можеше да го повярва. Човек като Мек Нимур просто не беше способен на подобна глупост. Та не беше ли това коравият боец, непоколебимият мъж, оцелял и след двадесет години кървава съпротива из затънтените краища на Етиопия. Как можеше тъкмо той да заприлича на това влюбено до уши момченце, което сега шляпкаше из водата?

Мек Нимур бе отпратил хората си не за друго, а за да остане насаме с новата си любима. За всеки случай Борис се заозърта не е ли попаднал в изкусно приготвен капан. Всичко му се струваше твърде случайно, прекалено хубаво, за да бъде истина. Но колкото и да претърсваше с поглед зеленината по брега, така и не забеляза никъде скрит стрелец. Накрая се успокои, че никой не го дебне, а по лицето му се изписа зловеща усмивчица.

„Разбира се, че ще са сами. Мек никога няма да позволи друг мъж да гледа Тесай чисто гола. – Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка; колкото и да беше невероятно, късметът наистина бе застанал на негова страна. И то какъв късмет… – Сигурно се е побъркал – предъвкваше триумфа си Борис. – Дори да не помисли, че ще го преследвам? Или си е казал, че вече е далеч, че е в безопасност и може да си позволи подобни отклонения? Има ли на света нещо по-глупаво и по-късогледо от главата на един надървен…?“

Влюбените бяха свалили дрехите си, захвърляйки ги накуп върху ивицата черен чакъл, в сянката на голямата скала. Застанали в самия край на реката, те блажено се плискаха един друг. И двамата бяха както майка ги е родила: Мек гордо показваше широките си рамене, мускулестата си снага, стегнатия си задник; до него Тесай изглеждаше като речна тръстика, с тънка талия и тесен ханш. Кожата й беше като горски мед. Двамата бяха дотам погълнати от любовта си, че навярно бяха забравили за останалия свят.

„Сигурно е оставил хора да пазят нагоре по пътеката. – Борис така и не можеше да приеме Мек да се е лишил от последната капчица разум в главата си. – Просто не е предполагал, че мога да го пресрещна. Мисли, че е в пълна безопасност. Глупак с глупак“ – продължаваше да се навива доволно Борис, докато наблюдаваше гоненицата на любовниците.

Тесай се отдалечи на няколко крачки от Мек, сетне доброволно се предаде в прегръдките му. Двамата цамбурнаха в плитката вода и затърсиха устните си. Над повърхността се показваха само тъмните им, засмени лица. Струйките речна вода допълваха вълшебната картина на една красива жена, притисната в обятията на хубав мъж. Ако Борис беше верующ християнин, сигурно би си представил как черният Адам и черната Ева разиграват пред очите му сцени от Едемската градина.

Но не му беше до гледане. Руснакът сведе поглед към купчината дрехи на плажа. Калашникът на Мек лежеше безгрижно захвърлен върху камуфлажната му куртка – само на няколко крачки от Борис. Убиецът прекоси с няколко бързи скока разстоянието дотам и грабна автомата. С професионална бързина извади пълнителя и го пъхна в джоба си. Сетне дръпна затвора и изхвърли на чакъла заредения патрон. Остави опразненото оръжие на мястото му върху униформата и бързо се оттегли зад прикритието си. Нито Мек, нито Тесай разбраха какво се е случило.

Борис се разположи удобно на сянка и седна да наблюдава представлението във водата. В любовта си и двамата приличаха на малки деца, които тепърва се запознават с тайните на живота.

Най-накрая Тесай се отскубна от прегръдката на любимия си и излезе от водата. Заприпка с дългите си нозе по чакъла и затресе мокрите си, гладки като коприна гърди, сякаш искаше да го примами на сушата. Мек не остави дълго да го чакат. Изправи се и показа в цялото им величие косматите си гърди и тежкия си, мощен член.

Хукна подире й и я настигна, преди още да се е добрала до дрехите. Тесай уж започна да се съпротивлява на желанието му, но скоро се отпусна в силните му ръце, а устата й отново се залепи за неговата. В следващия миг му се отдаде изцяло. Докато двамата се целуваха, пръстите на Мек не преставаха да галят лъщящия й задник. Притискайки се плътно до тялото му, негърката разтвори крака и затърка бедра около кръста му, канейки го да изучи отблизо тайните на тялото й. Когато Мек закри венериния й хълм с широката си шепа, тя доволно замърка.

Борис се раздвояваше между гнева на рогоносеца и слабостта на воайора, който тръпне от желание да види жена си обладана от друг. В душата му напираха всякакви чувства. Панталоните му се издуха под силния напор на мъжествеността му. От напрежение слабините започваха да го наболяват, докато тялото му трепереше от ярост и омраза.

Любовниците се свлякоха на колене върху чакъла. Без да отпуска прегръдката си, Тесай се облегна назад и дръпна Мек върху себе си.

Едва сега Борис сметна за нужно да се обади:

– Кълна се, Мек Нимур, нямаш си и представа каква тъпа гледка представляваш с този гол задник между краката на жена ми!

Мек реагира бързо като леопард. Със светкавичен жест – толкова бърз, че остана недоловим за погледа на руснака – той се протегна и грабна автомата за спусъка. Когато Борис му бе подвикнал от мястото си, той вече го държеше на мушката си. Остана като гръмнат, щом етиопецът насочи калашника към него и дръпна спусъка. Ако не беше скрил предвидливо пълнителя, щеше да стане на решето. Защото Мек не си губеше времето да се двоуми.

Но механизмът жално изщрака и двамата мъже останаха да се гледат умно, без никой да е умрял междувременно. Тесай не помръдваше от мястото си, във влажните й очи се четеше мъка и тъга, защото ясно бе, че на Мек му е писано да си отиде.

Борис тихичко захихика и с дрезгав глас продължи:

– Къде предпочиташ да те гръмна, Мек? Какво ще кажеш да се прицеля в черния ти член, преди да се е свил?

Мек Нимур бързо отмести поглед встрани и затърси нещо по хоризонта. Борис си каза, че е познал преди малко. Етиопецът беше оставил пазачи по пътеката, но навярно им беше наредил да се отдалечат, докато той не привърши с удоволствията си.

– За тях да не те е грижа. И двамата ще сте отдавна мъртви, преди горилите ти да се сетят за теб – изсмя се повторно Борис. – Кеф ми става да ви гледам. Доколкото си спомням, Мек, с теб имахме веднъж уречена среща, но ти не удържа на думата си и избяга. Както и да е, имаме достатъчно време да наваксаме изгубеното.

Вътрешният глас му подсказваше, че греши, дето забавя развръзката. Мек си оставаше непредвидим човек, току-виж измислил нещо; беше допуснал грешка, едва ли щеше да направи друга. Най-разумно беше да го гръмне в главата, докато не е станало късно, а след това да се заеме с Тесай. Докато дотичат партизаните, имаше достатъчно време да си достави търсеното удоволствие с нея. И все пак, изкушението да издевателства над гордия етиопец бе твърде голямо, за да му устои.

– Имам добри вести за теб, Мек. Ще живееш няколко секунди повече. Първо ще убия курвата, ти само ще гледаш. Надявам се да споделяш вкуса ми към подобни развлечения.

Борис се измъкна от сянката, където се бе крил досега, и с бавни крачки се насочи към Тесай. Негърката се бе свила на чакъла, където я бе заварил мъжът й, и се бе извърнала леко настрани, опитвайки се с малките си ръчички да прикрие едновременно гърдите и срамните си части. През цялото време руснакът нито за миг не откъсна поглед от лицето и ръцете на Мек. За него само мъжът представляваше опасност, което се оказа и голямата му грешка. Беше подценил жена си.

С привиден жест на стеснение, Тесай му обръщаше гръб, но бръкна между разтворените си крака и докопа кръгъл, загладен от водата камък, който чудесно пасна на дребния й юмрук. Внезапно тя протегна гъвкавата си снага и с все сила замери омразния си мъж по главата. Борис улови движението й с периферното си зрение и в последния момент вдигна ръка да се предпази.

Камъкът, хвърлен отблизо, се оказа по-бърз от него, макар и да не попадна там, където Тесай искаше. Вместо в главата, той се блъсна с все сила в лакътя на Борис. Ръкавите му бяха навити до бицепсите, затова нямаше как да убият силата на удара; свитата му ръка се надигна в инстинктивен жест на самозащита. Заостреният ръб на камъка уцели опънатата кажа над костта, която изхрущя подобно счупена дъска. От острата, неочаквана болка Борис извика, дланта му неволно се разтвори и показалецът, вместо да натисне спусъка, за да застреля беззащитния Мек в корема, се отпусна безпомощно.

Мек скочи на крака и преди Борис да е успял да прехвърли пушката в другата си ръка, вече се бе скрил зад скалата.

С лявата си ръка Борис замахна с приклада и фрасна Тесай по главата, събаряйки я на земята. Преди да се е свестила, завря дулото на оръжието в устата й и гневно извика по адрес на негъра:

– Ще я убия, черно копеле! Ако си искаш обратно курвата, ела да си я прибереш, докато е жива!

От болката в лакътя гласът му бе станал още по-дрезгав и груб от обикновено.

В отговор отекна гласът на Мек Нимур от другата страна на скалата. С пълно гърло етиопецът извика нещо на амхарски, след което се обърна на английски към руснака:

– Хората ми ще се появят всеки момент. Остави жената на мира и ще те помилвам. Но ако й направиш нещо, ще съжаляваш, че си се родил.

Борис се надвеси над Тесай и я издърпа за крака. Със здравата си ръка я стисна през врата и в същото време насочи дулото по посока на невидимия Мек. Изчака болката от лакътя да отмине и пое отново с наранената си ръка карабината, готов за стрелба.

– Докато твоите маймуни довтасат, отдавна ще съм я пратил на оня свят – подвикна той на врага си и започна да я тегли далеч от скалата. – Ела си я вземи сам, Мек. Ако наистина я искаш, трябва да ми го докажеш.

И за да потвърди намеренията си, стисна с все сила хватката си около крехкото вратле на Тесай. Жена му започна да се задъхва, но колкото и да дереше ръката му с острите си нокти, не можеше да се освободи.

– Чуваш ли? Още малко и ще извия нежната й шия докрай. Или може би ти доставя удоволствие да я слушаш как агонизира.

И за да я измъчи още повече, стисна докрай мускулите на лявата си ръка.

През цялото това време Борис стоеше обърнат към скалата, зад която се беше скрил Мек Нимур, и крачка по крачка отстъпваше назад, за да има повече пространство за стрелба. Умът му трескаво работеше с надеждата да измисли път за отстъпление. Дясната му ръка навярно щеше да му изневери, а и шуфтите на Мек не бяха един и двама. Жената беше в ръцете му, но той държеше да види сметката и на мъжа. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да убие и двамата, пък след това… каквото му било писано.

Откъм близкия склон се му нечий вик. Гласът беше напълно непознат. Хората на Мек идваха. Борис започваше да се отчайва. Врагът му така и не щеше да се покаже; две минути бяха минали, откакто се бе обадил иззад скалата, а оттогава – нито дума. Вече се беше омел, кой знае къде се криеше на сигурно.

„Твърде късно е – примири се Борис с мисълта. – Няма как да го докопам и него. Ще трябва да се задоволя само с нея. И то бързо.“

С мощен тласък я свали отново на колене и вложи цялата си сила в хватката около врата й.

– Сбогом, Тесай – подшушна й Борис в ухото. Усещаше как прешлените й са се изпънали до последно и всеки момент ще поддадат под напора на мускулите му. Трябваше да стисне още малко и задачата щеше да бъде изпълнена. – Свършено е с теб.

От дългия си опит на кръволок знаеше как трябва да изпука строшеният врат на жертвата, затова хищно зачака познатия звук: все едно се опитваше да строши на две дървена пръчка на коляното си.

Но изведнъж нещо го блъсна с все сила в гръбнака и от удара ребрата му изпращяха. Не беше и предполагал, че някой може да го изненада откъм гърба. Просто нямаше как Мек Нимур да го е заобиколил толкова бързо, без дори да се покаже. По някакъв начин негърът се беше измъкнал незабелязано иззад камъка и, минавайки зад храстите край брега, му се беше нахвърлил изотзад.

Неподготвен за подобна развръзка, Борис отпусна хватката си и Тесай се измъкна на свобода. С хълцане и болезнено хъркане жената пое дълбоко въздух, докато Борис се опитваше да се извърти на другата страна и да насочи карабината срещу нападателя си. Но Мек му се нахвърли отново и, сграбчвайки с две ръце дулото на карабината, се опита да я изтръгне.

Пръстът на руснака продължаваше да стои на спусъка и когато цевта се намираше пред самото лице на Мек, неволно го дръпна. Гърмът стресна етиопеца и той инстинктивно се дръпна назад с кънтящи уши.

Борис също отстъпи и вместо с противника си започна да се бори с карабината. Трябваше да издърпа затвора, за да зареди следващия патрон, но дясната му ръка вършеше всичко бавно и нескопосано, та Мек имаше достатъчно време да се съвземе. Наведе се с глава напред, засили се по чакъла и го блъсна право в корема. Под напора на тежестта му руснакът изпусна оръжието и двамата се хванаха в смъртоносна прегръдка. Всеки се опитваше да изблъска другия и да го повали на земята и така, от крачка на крачка, глезените им нагазиха във водата.

Най-накрая и двамата се стовариха в реката като ту единият, ту другият вземаше превес и натискаше противника си под повърхността. Страничен наблюдател би рекъл, че Мек и Борис се опитват да преиграят любовната сцена отпреди малко, само че в силно гротесков дух. Без да спират да си раздават юмруци и плесници, двамата се изместваха към дълбокото и когато се озоваха до кръста залети с вода, течението на Нил внезапно ги подхвана и ги отнесе надолу. Дори и сега биещите се не си даваха секунда отдих, използваха всичката си сила и хитрост, за да се надвият. От ударите, които си нанасяха, повърхността на реката се покриваше с пяна, а към брега се насочваха малки вълнички.

Тесай чу, че откъм гъсталака приближават хората на Мек Нимур. Грабна бързо дрехата си и преди да са се показали от храстите, успя да я навлече върху голото си тяло. Щом първият от шуфтите се появи на чакълестия бряг, тя се завтече да го посрещне и му закрещя на амхарски:

– Гледайте! Мек е във водата. Бие се с руснака. Помогнете му!

Тесай се затича по брега, а партизанинът – след нея. Изравниха се с двамата разярени мъже сред вълните и негърът насочи калашника си към врага. В последния момент Тесай успя да дръпне дулото нагоре.

– Глупак такъв! – изсъска тя гневно на човека. – Ще убиеш Мек.

Пъргаво скочи върху един от големите камъни наоколо, заслони с ръка лицето си от слънцето и впери очи в борбата. Сърцето й спря, когато видя, че Мек е започнал да отстъпва. Борис се беше извъртял зад гърба му и, уловил врата му в стегната хватка, се опитваше да потопи главата му под водата. Любовникът се въртеше като риба на въдица и отчаяно се опитваше да се изхлузи от ръцете му. В следващия миг и двамата изчезнаха, погълнати от поредния речен бързей.

Тесай слезе от камъка и забърза към следващия, за да продължи безпомощно да наблюдава разиграващата се в плитчините сцена.

Дори и подхванат от течението, Борис продължаваше да притиска лицето на Мек под водата. Колкото повече двамата забързваха по реката, толкова по-често телата им се удряха о черните камъни, осеяли коритото й в тази му част. Мек беше силен мъж и на Борис му трябваха изключителни запаси от енергия да го държи в хватката си. Знаеше, че няма да успее да го удави толкова лесно. Най-накрая Мек се дръпна назад и за миг подаде глава над повърхността. Успя да си поеме глътка въздух, преди Борис да го е натикал обратно във водата, и това навярно щеше да му стигне да го отблъсне окончателно от себе си.