Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 16 страниц)

Роджърс и Хърбърт влязоха заедно. Завариха Худ да гледа към стената в кабинета, на която преди имаше окачени снимки в рамки. Те напомняха за годините, в които беше работил в правителството. Снимки със световни лидери, с избиратели. Фотографии, на които се виждаше как Худ полага основни камъни на някакви строежи или разлива супа на бедни в обществена кухня в Деня на благодарността.

Изобщо животът му като един типичен бюрократ. Като част от проблема, а не негово разрешение.

– Добре ли си? – попита Хърбърт.

– Да, добре съм – отвърна Худ.

– Получи ли някакви новини? – настоя Хърбърт.

– Не – рече Худ. – Не, но бих искал аз да стана източник на новини.

– Знаеш мнението ми по въпроса – каза Хърбърт. – За какво мислиш?

– За Батат – отвърна Худ. Това не беше съвсем вярно. Мислеше, че не трябваше да оттегля оставката си. Трябваше да напусне Оперативния център и да не се връща повече. Запита се дали не я беше подал повече заради себе си, а не толкова, за да има време за семейството си, както отначало предполагаше. Но беше се върнал и нямаше намерение да бяга отново.

Батат беше следващата спирка в мисловния му процес.

– Този човек е бил откаран в болница с някакво заболяване, където са чакали двама убийци – каза той. – Това едва ли е случайност.

– Не, не е – съгласи се Хърбърт. – С моите консултанти разсъждавахме по въпроса.

Колсултантите на Хърбърт бяха четиримата заместник-директори на разузнаването, които бяха дошли в Оперативния център от военното разузнаване, АНС и ЦРУ. Бяха трима мъже и една жена и на възраст между двадесет и девет и петдесет и седем години. Като се прибави и Даръл Маккаски, който поддържаше връзката с ФБР и Интерпол, Оперативният център имаше най-добрия разузнавателен екип във Вашингтон.

– Ето какво си мислехме – каза Хърбърт. – От ЦРУ са деветдесет и девет процента сигурни, че Харпунджията е минал през Москва на път за Баку. Един агент твърди, че го е видял в самолет, пътуващ за Москва, но това може и да е направено нарочно.

– Защо? – попита Роджърс.

– Няма да е за първи път един терорист да се остави нарочно да бъде видян – каза Хърбърт. – През 1959 година съветският шпионин Игор Славски се остави да бъде забелязан на Централната гара в Ню Йорк, за да привлече вниманието на полицията и да доведе хора от ФБР в апартамента си. Когато влизат вътре на „Джейн Стрийт“, гръмва бомба. Славски се връща, събира значките и документите им за самоличност и прави от тях перфектни фалшификати. Използва ги, за да влезе в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Така че възможно е Харпунджията да е позволил присъствието му да е станало известно чрез някои канали.

– Продължавай – каза тихо Худ. Започваше да става нетърпелив. Не заради Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването просто беше удобен да си изкара яда. Худ искаше Орлов да му се обади. Искаше да чуе, че в болницата всичко е наред. Искаше най-после някакви добри новини.

– Съжалявам – каза Хърбърт. – И така, Харпунджията даде по някакъв начин да се разбере, че отива в Баку. Планирал е някаква операция. Знае, че в посолството има и хора на ЦРУ. Известно му е също, че ЦРУ може и да не иска да разкрива тези хора, тъй като полицията от азербайджанското Министерство на вътрешната сигурност вероятно държи под наблюдение персонала на посолството, за да следи за някакви операции на чужди разузнавалия. Затова ЦРУ изпраща човек от Москва.

– Батат – прекъсна го Худ.

– Да – рече Хърбърт. Чувстваше се леко притеснен. – Дейвид Батат е шеф на бюрото на ЦРУ в Ню Йорк. Той е наел на работа Анабел Хемптън.

– Тази, която разкрихме по време на обсадата в ООН ли? – попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

– По това време Батат е бил в Москва. Проверихме го. Чист е. Един от нашите източници в ЦРУ ми каза, че бил изпратен в Баку като наказание за издънването в Ню Йорк.

Худ кимна.

– Добре. Батат пристига в Баку.

– Батат отива в района на обекта, за да види дали ще се появи Харпунджията, и е обезвреден – продължи Хърбърт. – Не е убит, нещо, което Харпунджията би могъл да направи много лесно. Явно е бил инжектиран с някакъв вирус или химикал, който в даден момент да го свали на легло, и то от нещо достатъчно сериозно, за да бъде откаран в болница.

– Под ескорта на неговите колеги от ЦРУ – каза Худ.

– Точно така – отвърна Хърбърт. – Цялата тайфа накуп.

– Което освобождава Харпунджията от евентуалната намеса на ЦРУ срещу това, което е планирал – каза Худ.

– Така изглежда, че ще да е било – каза Хърбърт. – Никой освен Съединените щати, Русия и вероятно Иран няма свои разузнавачи в Баку.

– Заради каспийския петрол ли? – попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

– Не сме чули Харпунджията да е нападнал и разузнавачи на Москва и Техеран.

Худ се замисли върху казаното.

– Иран – каза тихо той.

– Какво каза? – попита Хърбърт.

– Днес за втори път говорим за Иран – рече Худ.

– Но не и поради същата… – Хърбърт не се доизказа.

– По същата причина, нали? – рече Худ.

– О, не – обади се Роджърс.

– Нещо като че ли пропускам.

– Да не искаш да кажеш, че играта с телефонното обаждане може да свърже Харпунджията с Техеран и Джак Фенуик, АНС и ЦРУ? – попита Хърбърт.

– Възможно е – каза Худ.

– Това поставя Фенуик в една люлка с тях за нещо, свързано с Харпунджията – каза Хърбърт.

– Нещо, за което той не е искал президентът да знае – изтъкна Худ.

Хърбърт поклати глава.

– Не бих искал да е така – рече той. – Не искам да се окаже, че нашата страна си сътрудничи с онзи кучи син, който уби жена ми.

– Боб, моля те да се успокоиш – каза Худ.

Хърбърт ядосано го изгледа.

– Ако Харпунджията е намислил да извърши нещо в Баку, ние можем все още да го хванем – каза Худ. – Но само ако се концентрираме върху това.

Хърбърт не отговори.

– Боб?

– Чух те – каза той. – Съсредоточавам се.

Худ погледна към Роджърс. Преди минута искаше да си го изкара на някого. Сега, когато един от приятелите му се чувстваше обиден, желанието му се изпари. Искаше най-вече да помогне на Хърбърт.

Защо никога не изпитваше подобно желание към Шарън, когато тя беше ядосана?

– Майк – каза той, – наистина трябва да разберем какво крои Фенуик и кой, ако има такъв, работи с него.

– Ще се опитам да разбера – каза Роджърс. – Засега мога да ти кажа само това. Открих два имейла в компютъра си от преди шест месеца. Били са писани от Джак Фенуик и Бърт Гейбъл.

– За какво са се отнасяли? – попита Худ.

– Били са в отговор на една бяла книга на Пентагона – каза Роджърс. – Тя е съдържала оценката, че опасността от военни съюзи на Русия с нейни съюзници, които не са били част от бившия Съветски съюз, е минимална. Фенуик и Гейбъл са оспорили това мнение.

– Шефът на Агенцията за национална сигурност и началникът на президентската канцелария са взели отношение по този доклад независимо един от друг, така ли? – каза Худ.

– Точно така – отвърна Роджърс. – Меморандумите им са били изпратени до всички членове на Конгреса и различни военни ръководители.

– Чудя се дали тези двамата не разговарят помежду си на философски теми в мрежата – каза Худ. – Какво време е отбелязано за изпращането на меморандумите?

– Разликата е няколко часа – каза Роджърс. – Не изглежда да са резултат от съгласувани действия. Но и двамата изразяват решителното си неодобрение на доклада.

– Мисля, че не би трябвало да отдаваме значение на това дали Фенуик и Гейбъл са изпратили меморандумите независимо един от друг, или дали са открили нещо общо в позициите си, когато са ги прочели – рече Худ. – Въпросът е дали са направили нещо във връзка с това. Дали са се срещали и са се наговаряли.

– Кое те кара да мислиш, че биха могли да го сторят? – попита Хърбърт, включвайки се отново в разговора.

– Името на Гейбъл беше споменато при днешната ми среща с президента – каза Худ. – Той и неговият помощник Дон Роднър е трябвало да запознаят конгресната комисия по разузнаването с инициативата за ООН.

– И не са го направили – каза Хърбърт.

– Не, не са. – Худ забарабани леко с пръсти по бюрото.

– Тук сме изправени пред два проблема – каза той след малко. – Единият е какво е правил Фенуик в Ню Йорк, а другият са действията на Харпунджията в Баку.

– Да предположим, че те не са свързани – рече Хърбърт. – Общото при тях е Иран. Харпунджията и друг път е работил за Техеран.

Худ кимна.

– Ами ако и сега работи за тях?

– Против Азербайджан? – попита Хърбърт.

– Възможно е – каза Роджърс. – Иранците имат две области, криещи опасност от конфликт с Азербайджан. Петролните резерви на Каспийско море и границата с Нагорни Карабах.

– Но защо Фенуик ще иска да се намесва в подобно нещо? – попита Хърбърт. – Само да покаже, че Пентагонът греши ли? Тогава какво?

– Не знам – рече Худ. Той погледна към Роджърс. – Иди при него и го накарай да си разкрие картите. Да ти каже не само какво се е договарял с Иран, но и защо е излъгал президента.

– Кажи му, че имаш информация, с която можеш да го запознаеш само на четири очи – каза Хърбърт.

– Точно така – рече Худ. – Накарай Лиз да изработи психологически портрет на президента, който се основава на наблюдения от първа ръка, включително и на моите, от които да изглежда, че Лорънс изпуска положението от контрол. Сподели го с Фенуик, разбира се, под секрет. Попитай го дали е чул нещо по въпроса.

Роджърс кимна и излезе.

Худ погледна към Хърбърт.

– Ако Иран е планирал някаква военна авантюра, вероятно е придвижил военни части и техника. От НРО може да са забелязали нещо. Стефан Вийнс върна ли се там на работа?

– Миналата седмица – отговори Хърбърт.

НРО беше Националното бюро за разузнаване – свръхсекретна служба, която отговаря за повечето шпионски спътници на Америка. НРО беше агенция към Министерството на отбраната и персоналът й бе съставен от хора от ЦРУ, въоръжените сили и цивилни. Информацията за съществуването на НРО беше разсекретена през 1992 година, двадесет години след създаването му. Стефан Вийнс беше стар колега и приятел на компютърния шеф на Оперативния център Мат Стол. Той беше изключително полезен при снабдяването на центъра с информация, когато по-големите служби като ЦРУ, АНС и военното разузнаване се бореха помежду си за сателитно време. Вийнс беше обвинен, че е укрил пари при тайни операции, но беше оправдан.

– Добре – каза Худ. – Виж дали Вийнс може да открие нещо. От НРО може би са забелязали някакво придвижване на войски в Иран, което да не представлява непосредствена опасност.

– Веднага ще се заема с тази работа – рече Хърбърт.

Шефът на разузнаването подкара инвалидната си количка към вратата. Худ се облегна в стола си. Погледна към телефона. Искаше му се Орлов да се обади. Искаше да чуе, че руснакът е изпратил някой в болницата и че с Батат всичко ще бъде наред. Искаше да чуе, че са успели да сложат спирачка пред лошите новини и че ситуацията започва да се променя към добро.

_Длъжни сме_, помисли си Худ. Там се мътеше нещо. Нещо голямо и опасно. Той не знаеше какво е то и кой стои зад него. Не знаеше дали парчетата от мозайката, които Оперативният център събираше, ще съвпаднат. Беше сигурен само в едно: каквото и да беше, трябваше да бъде предотвратено.

27.

Баку, Азербайджан

Вторник, 5,01 часа

Дейвид Батат усети, че му се вие свят и трепери от студ. Чуваше как сърцето му бие в ушите, усещаше го в гърлото си. Разбра, че го карат някъде в носилка на колела. Над него се бяха надвесили някакви лица. Светнаха лампи. После усети, че го вдигат и го слагат в легло, но продължаваше да има чувството, че се придвижва напред. Не беше привързан с ремъци към леглото, но от едната му страна се издигаха метални решетки.

Батат затвори очи. Не знаеше какво се беше случило с него. Спомни си, че се беше събудил в посолството, облян в пот и треперещ. Моор и Томас го заведоха до колата, а след това сигурно беше заспал. Събуди се в болницата.

Чуваше, че около него се движат хора. Закашля се и отвори очи. Над него се беше надвесил белокос мъж.

– Господин Батат, чувате ли ме? – провикна се той.

Батат кимна.

– Ще ви съблечем и ще ви сложим халат – каза мъжът. – След това трябва да ви поставим на системи. Разбирате ли ме?

Батат кимна.

– Какво… стана?

– Вие сте болен – каза му докторът, а две медицински сестри се приближиха, започнаха да го повдигат и събличат. – Имате много висока температура. Трябва да я свалим.

– Добре – рече Батат. Какво друго би могъл да каже? Не би могъл да се противи, дори и да искаше. Но не разбираше как се беше разболял. Преди се чувстваше добре.

Медицинският екип продължи да работи около него няколко минути. Батат не разбираше напълно какво му правят. Усети само, че го повдигаха, обръщаха и местеха насам-натам. Почувства убождане в дясната ръка при лакътя, после болката престана. Освен това трепереше и му беше студено. Възглавницата му се намокри от пот. Високата температура бързо я затопли. Главата му потъна в пуха, който заглушаваше говора на хората и това, което вършеха. Отново затвори очи и остави мислите си да се реят на воля.

Скоро стана тихо и тъмно. Батат започна да чувства, че му става малко по-топло и по-добре. Вече не чуваше туптенето на сърцето в ушите си. Беше буден, но мислите му бяха като насън. Носеха се назад към отминалите дни. Видя за малко неясните очертания на посолството в Москва, после как пътува за Баку, морския бряг, внезапната божа, когато беше нападнат. Когато ръката на нападателя го стисна за врата. Не усещаше как минава времето и че се намира в болнична стая. Само имаше странното чувство, че се носи нанякъде, което не беше съвсем неприятно. Сигурно в разтвора, който вкарваха във вените му, имаше нещо, което го караше да се отпусне.

След това чу някакво щракване. Прозвуча му като дръпване ударника на пистолет. Отвори очи. От лявата страна на леглото имаше прозорец, но беше затворен. Погледна към края на леглото. Последния път, когато беше погледнал нататък, вратата беше леко отворена. Сега беше затворена. Някой доктор или сестра ще трябва да са я затворили. В стаята беше по-тихо от преди. Отново затвори очи. Вече не виждаше нищо друго освен тъмнина. Батат бързо се унесе в сън, без да сънува.

Отново нещо щракна. Звукът го събуди и той отвори очи. Вратата продължаваше да е затворена. Обаче сега в стаята имаше някой. Видя една тъмна фигура, застанала до вратата. На фона на тъмнината зад нея изглеждаше направо черна.

Батат не беше сигурен дали беше буден.

– Здравейте – каза той. Чу собствения си глас. Определено беше буден.

Сянката бавно се приближи към него. Някой трябва да е влязъл, за да провери как е.

– Добре съм – каза тихо и със запъване Батат. – Можете да запалите лампата. Буден съм.

Фигурата не каза нищо. Батат не можеше да разбере дали е мъж или жена. Изглежда, носеше някаква медицинска престилка. И държеше нещо продълговато. Виждаше се, че го държи надолу до бедрото си. Приличаше на нож.

– Говорите ли английски? – попита Батат.

На стената зад него имаше монитор. Зелената светлина от екрана освети слабо фигурата, когато тя спря до леглото. Беше мъж. И определено държеше нож. Дългото острие проблясваше на слабата светлина.

– Какво е това? – попита Батат. В замаяния му мозък започна да прониква мисълта, че новодошлият не е лекар. Опита се да се помръдне, но ръцете му тежаха така, сякаш бяха от олово.

Мъжът дръпна ръката си назад.

– Има ли някой! – опита се да извика Батат. – Помогнете ми…

В този миг мъжът изчезна.

След това откъм пода се чуха някакви шумове. Пъшкане, несвързани думи и накрая продължителен стон. Последва мълчание.

Батат се опита да се повдигне на лакът. Ръката му се разтрепери и той падна по гръб.

Изведнъж до леглото някой се изправи.

– Може да има и други – каза фигурата. – Трябва да се махнем оттук.

Резкият, дрезгав глас със силен акцент принадлежеше на жена. Тук имаше ужасно много хора.

– Мислех, че съм сам в стаята – каза Батат.

С бързи, уверени движения жената свали металните прегради до леглото, откачи системите и помогна на Батат да седне. Продължи да подпира гърба му.

– Можете ли да вървите? – попита тя.

– Ако ме пуснете… Не съм сигурен дали мога да се задържа и в седнало положение – отвърна той.

Жената постави Батат отново да легне по гръб и се отдръпна от леглото. Беше висока, стройна, с широки рамене. Сега той видя, че е облечена в полицейска униформа. Тя отиде до прозореца, дръпна завесата и го отвори. Отвън нахлу прохладен бриз с вкус на море. Накара го да потрепери. Жената погледна навън. След това грабна един халат от закачалката зад вратата и се върна при леглото. Помогна на Батат пак да седне и наметна халата върху раменете му.

– Какво правите? – попита той. Без системата в ръката се чувстваше по-съсредоточен. При сядането главата го заболя.

– Не говорете – каза тя.

– Почакайте – рече той.

– Те убиха партньорите ви и се опитват да убият и вас – прошепна жената. – Изпратиха ме да ви измъкна.

– Убиха ги?

– Тихо! – изсъска тя.

Батат млъкна.

Главата го болеше, когато жената му помогна да се изправи. Тя сграбчи дрехите му, след това го прихвана през рамо с лявата си ръка и му помогна да отиде до прозореца. Докато бавно напредваха, Батат се опита да се съсредоточи върху това, което току-що му беше казала. Мъртви ли бяха Моор и Томас? Ако беше така, това е дело на Харпунджията. Може би си е помислил, че знаят повече, отколкото наистина им беше известно. Но ако бяха мъртви, кой беше изпратил тази жена да му помогне? И откъде можеше да бъде сигурен, че тя не работи за Харпунджията? Може би го водеше нанякъде, за да може убиецът да си довърши работата.

Обаче Батат разбираше, че може да й се довери. Със сигурност не беше в състояние да се съпротивлява. Освен това жената беше внимателна с него. Ако беше искала да го убие, можеше да го направи още докато той беше в леглото. Или пък да го остави на другия натрапник да го стори.

Когато стигнаха прозореца, тя каза на Батат да се подпре на перваза. Той с мъка изпълни нареждането. Продължавайки да го държи с едната ръка, за да не падне, тя се промъкна леко покрай него. Скочи безшумно в храстите от другата страна на прозореца, а след това му помогна и той да слезе. Прегърна го през рамо и двамата се снишиха. Ослушваха се в продължение на няколко секунди.

Батат отново трепереше, зъбите му тракаха. Поне не беше толкова замаян, колкото преди. След малко продължиха да се придвижват. Имаше чувството, че го носят в нощта. Излязоха на гърба на болницата и заобиколиха откъм северния й край. Спряха пред една кола. За изненада на Батат тя не беше полицейска, а малък черен хюндай.

Сигурно жената изобщо не беше полицайка. Батат не знаеше дали това е добре или зле за него. Но докато тя го настаняваше на задната седалка, а след това застана зад волана, беше сигурен в едно.

Ако успее да остане в съзнание, скоро щеше да разбере.

28.

Вашингтон

Понеделник, 22,03 часа

Червенокосият мъж седеше зад голямото бюро. В кабинета беше тъмно, като се изключат светлината на настолната лампа със зелен абажур и червената лампичка на телефона. Това показваше, че кодиращото устройство е включено.

– Някои хора разпитват за пътуването на Фенуик – каза червенокосият.

– Какви хора? – попита човекът в другия край на линията.

– От разузнаването на Оперативния център.

– Оперативният център е доста встрани от президента – каза другият. – Те нямат същото влияние като ЦРУ…

– Не съм много сигурен в това – прекъсна го червенокосият.

– Какво искаш да кажеш?

– Съобщиха ми, че преди няколко часа директорът Худ е поискал и е получил лична среща с президента – каза той.

– Знам.

– Знаеш ли за какво са говорили? – попита червенокосият.

– Не.

– Предполагам, че се отнася за последиците от онази работа с ООН. Имаш ли някакви причини да мислиш, че е било за друго?

– Снощи Пол Худ разговаря за малко с първата лейди – каза червенокосият. – Проверих досието му. Те се познават от по-рано.

– Познават се по начин, който бихме могли да използваме ли?

– Не – каза червенокосият. – Било е платонично. Обаче тя може да е забелязала някаква промяна в президента. Може да е казала нещо на Худ, не знам.

– Разбирам – рече другият.

Последва дълго мълчание. Червенокосият изчака. Беше обезпокоен от неочакваното присъствие на Оперативния център. Всички останали агенции бяха под контрол. Той и неговите партньори бяха разчитали, че в преходния период между Пол Худ и генерал Роджърс Оперативният център ще се съсредоточи повече върху вътрешните си проблеми. За съжаление това не стана. Но с наближаването на часа „X“ за операцията в чужбина те не можеха да позволят някой да ги наблюдава. Харпунджията се беше погрижил за това на мястото, където той действаше. Те трябваше да направят същото и при тях.

– Останалата документация готова ли е? – попита накрая другият.

Червенокосият погледна часовника си. Наистина имаше нужда от очила, за да чете, но продължаваше да упорства. Упорстваше и за много други неща. Отдръпна ръката си по-надалеч.

– След около час – отговори той.

– Добре – каза другият. – Не искам да се конфронтираме директно с Оперативния център. Няма време за това. Без внимателно планиране можем да причиним повече вреда, отколкото полза.

– Съгласен съм – каза червенокосият.

– Да продължим да действаме по плана – рече другият. – Ако Оперативният център наблюдава Фенуик или президента, без да има истинска представа какви са намеренията ни, това ще изисква от тях доста усилия. Просто погрижи се Фенуик да не направи или да не каже нещо, което би им позволило да бъдат по-осведомени.

– Разбрано – рече червенокосият. – Ще кажа на Фенуик.

Другият му благодари и затвори.

Червенокосият остави слушалката. Щеше да се обади на Фенуик след минута. Това беше сериозна, безпрецедентна работа. Имаше нужда от малко време да си припомни, че всичко се правеше с добри намерения: да се направи така, че Съединените щати да оцелеят през новото хилядолетие.

Въпреки този малък неуспех все още всичко вървеше по план. В кабинета му се обаждаха репортери, за да разберат нещо за новата инициатива с ООН, за която, изглежда, само президентът знаеше нещо. Членове на конгресната комисия по разузнаването и дори тези от ООН не знаеха нищо за нея. Един твърде напорист телевизионен репортер му се беше обадил тази вечер да попита дали президентът не си е въобразил _цялата работа_. Началникът на президентската канцелария Червеният Гейбъл му беше отговорил с уговорката, че казаното от него не е за публикуване:

– Да си призная, не знам, Сам. Не знам какво му става на президента.

Въпреки че нямаше да бъде цитиран, Гейбъл знаеше, че това негово мнение щеше да бъде споменато по някакъв начин в предаването. Репортерът му беше припомнил, че за трети път в разстояние на една седмица президентът прави сериозен гаф. Първият път беше на закуска с репортери. Президентът коментираше един законопроект за субсидиите в селското стопанство, който бил изпратен в Конгреса. Не беше изпратен. После, само преди два дни, имаше пресконференция. Още при откриването президентът направи коментари относно един случай, свързан със защитата на гражданските свободи, който бил внесен във Върховния съд. Такъв случай нямаше. Разбира се това, което Гейбъл не каза на репортера, беше, че комплектът от документи, дадени на президента по време на ежедневните му брифинги, е различен от този, който в действителност би трябвало да получи, т.е. истинските. Гейбъл беше успял да подмени незабелязано тези документи в папките на президента, след като той вече беше направил погрешните изказвания. Когато президентът беше наредил да му донесат папките, не можеше да разбере как беше успял да се заблуди. Разследването на случаите, извършено от Гейбъл и неговите помощници, не установи никакви подозрителни действия от нечия страна.

Гейбъл не се усмихна. Не можеше. Положението беше твърде сериозно, но беше доволен. Репортерът и много от неговите колеги бяха твърде загрижени за това какво става в главата на президента. До утре следобед и останалата част от страната щеше да бъде разтревожена. Събитията, които трябваше да станат в чужбина и във Вашингтон, бяха много внимателно режисирани. Те щяха да бъдат погрешно изтълкувани от всички, освен от третия и най-важен лидер на техния екип: вицепрезидента. Президентът щеше да настоява, че Азербайджан е нападнал иранската петролна платформа. Щеше да препоръча САЩ да стоят настрана от конфликта, защото става дума за проблем от локално значение. Когато Иран започнеше да струпва войски в района, вицепрезидентът щеше открито да призове за възприемане на друга тактика. Щеше да каже, че няма доверие на Иран и енергично препоръчва засилване на американското военно присъствие в Каспийско море. Фенуик щеше да подкрепи вицепрезидента. Щеше да докладва, че по време на срещите си с иранците те са намекнали за предстоящите събития. Щеше да каже, че са поискали САЩ да не правят нищо, докато Техеран укрепва присъствието си в богатия на петрол район.

Иранците, разбира се, щяха да отрекат това, но никой в Америка нямаше да им повярва.

Разногласията между президента и вицепрезидента щяха да станат публично достояние.

А когато иранските съучастници на Харпунджията бъдат намерени мъртви със снимки и други доказателства за саботажа – убити собственоръчно от Харпунджията, вицепрезидентът и Фенуик щяха да тържествуват.

Тогава репортерите открито щяха да подложат на съмнение правилността на преценката на президента. Във Вашингтон щяха да плъзнат слухове, че той не е съвсем с всичкия си. Сенатори като Барбара Фокс нямаше да имат друг избор, освен да подкрепят искането за свалянето му от поста. Сексскандалите бяха едно нещо, но психическите заболявания много по-различно. Щеше да има призиви към Лорънс да подаде оставка. В името на доброто на нацията той нямаше да има друг избор, освен да отстъпи.

Вицепрезидентът Котън щеше да стане президент. Той щеше да предложи на Джак Фенуик да стане негов вицепрезидент. Конгресът бързо щеше да подкрепи избора му. Междувременно американските въоръжени сили щяха да прехвърлят свои войски в Каспийския район. Щяха да помогнат на азербайджанците да защитят петролните си платформи. В разгара на засилващото се напрежение президентът Котън щеше да укрепи позициите си.

След това щеше да стане нещо друго, нещо, което щеше да наложи Америка да отговори по един толкова безкомпромисен и унищожителен начин, че религиозните фанатици никога вече да не помислят да нападат обекти под американска протекция.

В края на краищата, каза си Гейбъл, кариерата на един президент си струва жертвата.

29.

Баку, Азербайджан

Вторник, 6,15 часа

Когато 49-годишният Рон Фрайдей пристигна в Баку, имаше чувство, че е попаднал в Средновековието.

Не ставаше въпрос за архитектурата. Посолствата се намираха в новата част на града, която беше много модерна. Тамошните сгради спокойно биха могли да се издигат във Вашингтон, Лондон, Токио или някоя друга метрополия. Но Баку не беше като тези градове, където той беше прекарал дълго време. Когато човек отминеше посолствата и търговската част на града, определено добиваше чувството за миналото. Много сгради бяха още от времето, когато Колумб е стигнал до Америка.

Не, не заради архитектурата Баку изглеждаше толкова стар и феодален. По-скоро всичко се дължеше на промяната у хората. Азербайджан е бил управляван отвън толкова дълго, а сега те бяха свободни и независими. От това те изглеждаха немотивирани и объркани. Ако не бяха петродоларите, сигурно щяха да преминат бързо към страните от Третия свят.

Поне това беше впечатлението на Фрайдей. За щастие, когато бившият рейнджър от американската армия и хората му свършеха това, за което бяха дошли тук, Азербайджан вече нямаше да бъде толкова независим.

Фрайдей влезе в седеметажния жилищен блок. Построената преди десет години тухлена сграда се намираше на две пресечки от посолството. Той се заизкачва по мраморните стълби. Живееше на най-горния етаж, но не обичаше асансьорите. Дори когато беше с други служители от посолството, които също живееха тук, пак предпочиташе стълбите. Асансьорите бяха твърде ограничаващи и в тях се чувстваше уязвим.

Фрайдей се отправи към апартамента си. Не можеше да повярва, че е тук от близо шест месеца. Струваше му се, че е минало много повече време, и беше доволен, че теглото му скоро щеше да свърши. Не защото заместник-посланичката Уилямсън нямаше повече нужда от него. Напротив, Фрайдей се беше оказал ценен за дипломатката, особено за усилията й да направи по-умерени претенциите на азербайджанците към каспийския петрол. Годините, прекарани от Фрайдей като адвокат в голяма международна петролна компания, му помагаха да се справи добре с тази си роля. Обаче беше нужен другаде на истинския си бос, в друга размирна точка на света. Той щеше да се погрижи Фрайдей да бъде прехвърлен.

Може би в Индия или в Пакистан. Това бяха местата, където Фрайдей наистина искаше да отиде. Там също имаше за разрешаване петролни проблеми – в Арабско море и по границата между голямата пустиня в индийската провинция Раджастан и пакистанската пустиня Тхар. Но по-важното беше, че Индийският субконтинент беше мястото, където щеше да започне следващата голяма война, предизвикана може би от размяната на ядрени удари. Фрайдей искаше да е там, да помага за манипулирането на политиката в региона. Това беше негова мечта още от колежа, от деня, когато за първи път постъпи на работа в Агенцията за национална сигурност.

Вкара ключа в ключалката и се ослуша. Чу котката да мяучи. С това обикновено го посрещаше. Същевременно беше и много добър сигнал, че никой не го чака зад вратата.

Фрайдей беше вербуван от АНС, когато беше студент по право. Един от професорите му, Винсент ван Хюсен, беше оперативен агент на Бюрото за стратегическите служби по времето на Втората световна война. След войната Ван Хюсен беше помогнал за съставянето на законопроекта за националната сигурност от 1947 година, чието приемане сложи основите на Централното разузнавателно управление.

Професор Ван Хюсен видя във Фрайдей някои от същите качества, които той самият беше притежавал като млад. Сред тях беше самостоятелността. Фрайдей се беше научил да действа сам още докато растеше в горите на Мичиган, където беше учил в училище от една стая и беше ходил на лов всеки уикенд с баща си, не само с пушка, но и с голям лък. След като завърши университета, Фрайдей изкара курс на обучение в АНС. Когато след година постъпи на работа в петролната индустрия, той действаше и като шпионин. Освен задачата да установява контакти в Европа, Близкия изток и Каспийския район Фрайдей беше получил и имената на агентите на ЦРУ, работещи в тези страни. От време на време от него се искаше да ги наблюдава – да шпионира шпионите, да се увери, че работят само за Съединените щати.