Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)

Опитният контратерорист ги чака да се появят, вместо да ги нападне в леговището им.

Обаче Одет не знаеше кога Харпунджията ще напусне хотела. Това можеше да стане посред нощ. Можеше да е в ранния следобед, а можеше да бъде и след три дни. Тя не можеше да стои тук през цялото време. Нямаше също представа дали щеше да бъде предрешен или не. Знаеше, че той може да наеме някоя проститутка, която да се представи за негова дъщеря, съпруга и дори майка. В Баку имаше и стари проститутки, а също и много млади. Одет лично беше арестувала няколко от тях.

Съществуваха много възможности, които налагаха да се добере до Харпунджията, преди да си е тръгнал. Въпросът беше как да го открие. Нямаше представа как се казва или под какво име се представя.

С изключение на прякора му Харпунджията, помисли си тя. Това я развесели. Може би трябваше да тича по коридорите и да вика името му. Да гледа коя врата няма да се отвори. Всеки, който не реагираше на виковете й, можеше да бъде Харпунджията.

Одет зави зад ъгъла и се отправи към фасадата на хотела. Точно на ъгъла имаше вестникарска будка. Едно извънредно издание вече съобщаваше за струпването на иракски въоръжени сили в Каспийско море. Имаше снимки, направени от разузнавателни самолети, на които се виждаха напредващите ирански бойни кораби. Баку винаги е бил сравнително далеч от военни действия. Това беше нещо ново за столицата на страната. Така се обясняваше и голямото движение. Повечето хора живееха в предградията. Много от тях вероятно бяха дошли на работа, бяха чули новината и сега се измъкваха от града, очаквайки нападение.

Под оцветената в златисто и зелено тента имаше само един човек – портиер в сив блейзър и със сива шапка на главата. Отпред нямаше автобуси за развеждане на гости на хотела из забележителностите на града, но в това нямаше нищо чудно. Обикновено те потегляха до девет сутринта. Туристите, влезли в страната с група, вероятно нямаше да могат да си тръгнат по-рано и беше почти сигурно, че бяха продължили изпълнението на предварителната програма. Освен това уреждането на сметките за престоя обикновено ставаше по обяд. Онези, които наистина имаха желание да си тръгнат, вероятно звъняха по телефоните, за да си направят резервации за самолет, влак или автобус.

„Ама разбира се – помисли си тя. – Телефонът.“

Орлов беше казал, че Харпунджията се е обаждал, използвайки засекретен телефон. Това би могло да означава, че той вероятно не е имал разговори от телефона на хотела. Тя трябваше да търси мъж, наел самостоятелна стая, който няма сметка за водени разговори.

Одет влезе в хотела. Не погледна към рецепцията, когато пресичаше фоайето. Не искаше да рискува да бъде видяна от управителя или някой от служителите, които можеха да я познаят. Първата й работа беше да завие вдясно към коридора, който водеше към помещението на домакинката. Дългата, полупразна стая се намираше на гърба на хотела. Вътре имаше бюро, зад което седеше домакинката, а пред нея бяха наредени картите на стаите за почистване. Зад нея в редица бяха количките на чистачките. От дясната й страна имаше табло, на което бяха закачени ключовете на всички стаи. Най-долу в една редица бяха серийните ключове, които всяка сутрин се раздаваха на чистачките. Оставаха две резервни връзки ключове.

Одет попита възрастната жена дали би могла да й даде още малко шампоан. Усмихвайки се любезно, домакинката стана и отиде при една от количките. Докато беше с гръб, Одет взе едната връзка. Жената се върна с три малки бутилки шампоан. Попита Одет дали има нужда от нещо друго, но тя отговори отрицателно и й благодари. Върна се във фоайето и отиде при телефонните будки, които бяха наредени в една ниша в дъното.

Докато вървеше, мобилният й телефон иззвъня. Бързо влезе в една от будките, затвори вратата и чак тогава се обади.

Орлов й каза, че неговите хора са успели да влязат в компютъра на хотела и че възможностите са пет. Одет си записа имената и номерата на стаите.

– Можем да стесним още малко кръга – каза й Орлов. – Ако някой иска да напусне бързо страната, ще каже, че е от страна, чиито граждани азербайджанците не биха искали да се мотаят наоколо.

– Иранец – рече Одет.

– Не – възрази Орлов. – Иранците могат и да бъдат арестувани. По-вероятно е да се представи за руснак. В хотела те са двама.

Одет каза, че би могла да стесни още повече кръга, като провери дали са водени разговори от телефона на стаята.

– Добре разсъждаваш – каза Орлов. – Изчакай, докато проверяваме. Одет, има и още нещо.

Тя усети как стомахът й се сви. В гласа на генерала имаше нещо.

– Преди няколко минути говорих с господин Батат – каза Орлов.

Одет се почувства така, сякаш беше връхлетяла внезапно върху дебел клон, паднал на земята. Устремът й секна и в главата й нещо започна да пулсира. Мислеше, че беше постъпила правилно, като беше оставила у дома болния човек. Обаче не се беше подчинила на заповедта и не знаеше какво да каже в своя защита.

– Американецът е на път към хотела – продължи спокойно генерал Орлов. – Казах му да те потърси във фоайето. Преди да се опиташ да се справиш с твоя човек, ще трябва да го изчакаш. Разбра ли, Одет?

– Да, господине – отговори тя.

– Добре.

Одет остана да чака, докато хората на Орлов проверяват списъка с регистрациите в хотела. Дланите й се изпотиха не толкова от притеснение, а от това, че я бяха хванали. По природа беше честна жена и държеше на доверието на Орлов. Надяваше се, че той разбира защо беше излъгала. Не беше само за да предпази Батат. Сама можеше да се концентрира по-добре върху изпълнението на задачата, отколкото в компанията на болния мъж.

Според сведенията в компютъра на хотела двама от петимата мъже гости не бяха водили разговори от телефоните на стаите си. Един от тях беше Иван Ганиев – по националност руснак. Орлов й каза, че хората му проверяват и данните в компютъра за почистването на стаите. Според последното съобщение, което беше с вчерашна дата, стаята на Ганиев номер 310 не беше чистена три дни и той беше вътре.

Междувременно Орлов потърси данни за човека с помощта на своя компютър. Те бързо се появиха.

– Ганиев е консултант по телекомуникации, който живее в Москва. Проверяваме адреса му, за да сме сигурни, че не е фалшив. Изглежда, че няма постоянно назначение на работа – каза Орлов.

– Значи няма откъде да проверим личното му досие и биографията му – отбеляза Одет.

– Точно така – съгласи се Орлов. – Регистриран е в Централното техническо бюро за даване на разрешителни, но е известно, че те могат да се вземат и чрез подкуп. Ганиев няма семейство в Москва, няма постоянна месторабота и си получава пощата в пощенска кутия.

В това има логика, помисли си Одет. В пощенската му кутия не се струпваха писма и вестници, а така съседите му не можеха да разберат дали е в града или отсъства.

– Почакай, намерихме адреса му – рече Орлов. За момент той замълча. После каза: – Той е. Трябва да е той.

– Защо мислите така?

– Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото – каза й Орлов.

– Което означава…?

– Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая – каза Орлов.

В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.

– Изглежда, че това е нашият човек – каза тя. – Ще действаме ли според плана?

Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.

– Ще трябва да чакаш пристигането на американеца – каза Орлов.

– Той вече е тук – отговори Одет. – Искате ли да говорите с него?

– Не е необходимо – каза Орлов. – Вероятно Харпунджията носи със себе си модерна апаратура като прикритие. Искам да вземете част от нея, както и всякакви пари, които намерите в него. Извадете чекмеджетата и изпразнете багажа му. Направете така, че да изглежда като обир. И преди да влезете в стаята, си осигурете път за бягство.

– Добре – каза тя.

В тона на Орлов нямаше нищо покровителствено. Просто им даваше инструкции и повтаряше на глас какво трябва да се направи, за да не пропусне нещо. Искаше да се увери, че преди да затвори телефона, двамата с Одет са наясно какво трябва да се направи.

Орлов замълча за момент. Одет си помисли, че гледа данните в компютъра си. Сигурно търсеше допълнително потвърждение, че това е противникът им. Или пък някаква причина, която да подсказва, че не е той.

– Уреждам да получите самолетни билети, в случай че ви потрябват, когато приключите – каза той. Изчака още малко, а след това каза: – Хайде, тръгвайте.

Одет потвърди заповедта и затвори.

47.

Вашингтон

Вторник, 2,32 часа

Худ затвори вратата на правителствената зала след себе си. Върху малка масичка в далечния ъгъл имаше машина за кафе. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да си свари кана кафе, като използва бутилирана вода. Почувства се гузен, че прави това по време на криза, но имаше нужда от ободряващия кофеин, и то голяма. Въпреки че мозъкът му продължаваше да работи бързо, чувстваше ужасна тежест в клепачите и в тялото от раменете надолу. Дори миризмата на завиращото кафе му действаше ободряващо. Докато стоеше и наблюдаваше парата, мислите му се върнаха към съвещанието, от което току-що беше излязъл. На този етап най-бързият начин за преодоляване на кризата беше да се пребори с Фенуик и останалите, с които той заговорничеше. Надяваше се да се върне при тях с информация, която щеше да обърка Фенуик или Гейбъл.

– Трябва ми време да размисля – промълви той. Време да прецени как ще е най-добре да ги атакува, ако не разполага с нещо повече от това, което знаеше до момента.

Худ се отдръпна от машината за кафе. Седна в края на голямата конферентна маса и придърпа към себе си един от телефоните. Обади се на Боб Хърбърт, за да разбере дали шефът на неговото разузнаване има някакви новини и дали е успял да открие източници, които да му кажат нещо повече за Харпунджията и контактите му с АНС.

Той обаче не можеше да го зарадва с нещо ново.

– Освен това, че понякога и липсата на новини е новина – добави Хърбърт.

Той вече беше събудил няколко свои познати, които или работеха за АНС, или бяха запознати с дейността й. Това, че им се обаждаше посред нощ, му даваше предимството да ги завари неподготвени. Ако знаеха нещо, може би щяха да се изпуснат. Хърбърт ги попита дали някой от тях знае за увертюрите на американското разузнаване към Иран.

Никой не знаеше нищо по въпроса.

– Което не трябва да ни изненадва – рече Хърбърт. Едно толкова важно и деликатно нещо би трябвало да се знае само на най-високо равнище. Също така беше вярно, че ако за операцията знаеше повече от един човек, всички би трябвало да са подочули това-онова за нея. А не беше така.

– Може би много хора в АНС не знаят за нея – каза Худ.

– Много е възможно – съгласи се Хърбърт и съобщи, че все още чака сведения от източници в Техеран, които може и да знаят нещо. – Единствените солидни сведения, с които разполагаме, са от хората на Майк в Пентагона – рече Хърбърт. – Военното разузнаване е регистрирало признаци за активизиране на руските въоръжени сили в Каспийския район. Стефан Вийнс от Националното бюро за разузнаване потвърждава информацията. Крайцерът клас „Слава“ „Адмирал Лобов“ явно вече се е отправил на юг, а към него е на път да се присъединят разрушителят „Адмирал Чебаненко“, няколко корвети и ракетни катери. Майк очаква до няколко часа да започне охраняването на руските петролни инсталации от въздуха.

– И всичко това започва от Харпунджията или от този, който го е наел – рече Худ.

– Айзенхауер пръв използва метафората с ефекта на доминото през 1954 година – припомни Хърбърт. – Тогава той заяви: „Да речем, че имаш поредица от плочки. Събориш ли първата, последната ще падне много бързо.“ Каза го във връзка с Виетнам, но аналогията е валидна и за случая.

Хърбърт беше прав. На ефекта на доминото можеше да се разчита и плочките можеха много бързо да паднат една след друга. Единственият начин това да не стане е да успееш да разместиш навреме няколко от тях.

След като затвори телефона, Худ си наля кафе, седна на един от кожените столове и набра номера на Сергей Орлов. Прясното черно кафе внесе живителна струя в тялото му. В тази бъркотия дори и мимолетната почивка беше от огромно значение.

Генералът му съобщи последните новини около Харпунджията. Худ усети напрежението в гласа на руснака, докато той му обясняваше какъв е обшият план. Худ напълно споделяше безпокойството му. Тревожеше се за агентката си Одет и горещо желаеше да бъде сложен веднъж завинаги край на кариерата на зловещия терорист. Беше му се случвало да изпадне в подобна ситуация и беше победил, но беше претърпял и загуби. Тази работа не беше като по филмите, в които положителният герой при всички случаи печели.

Худ продължаваше да разговаря по телефона с генерал Орлов, когато вратата се отвори. Погледна нататък.

Беше Джак Фенуик. Времето за размисъл беше свършило.

Шефът на АНС влезе и затвори вратата след себе си. Правителствената зала беше голяма, но изведнъж като че ли стана малка и тясна.

Фенуик отиде при машината за кафе и си наля една чаша. Худ почти привършваше разговора. Приключи колкото може по-бързо, но без да създава впечатление, че е припрян. Не искаше Фенуик да чуе за какво става дума. Същевременно не желаеше да покаже на шефа на АНС и следа от отчаяние.

Затвори телефона. Отпи глътка кафе и погледна към Фенуик. Черните очи на последния се взираха в него.

– Надявам се, че нямаш нищо против – рече Фенуик. Той посочи към кафето.

– Защо ще имам? – каза Худ.

– Не знам, Пол – рече Фенуик и сви рамене. – Понякога хората започват да си пазят нещата. Между другото, кафето е добро.

– Благодаря.

Фенуик седна на ръба на масата само на метър от Худ.

– Правим малка почивка – каза той. – Президентът чака да пристигнат членовете на Съвета на началник-щабовете и държавният секретар, преди да вземе решение по каспийската криза.

– Благодаря за сведението.

– Няма защо – рече Фенуик. – Мога да ти дам нещо повече от това уведомление – продължи той. – Мога да ти предложа и една прогноза.

– Така ли?

Фенуик уверено поклати глава.

– Президентът ще реагира с военни мерки, и то енергично. Длъжен е.

Както от Оперативния център, така и в АНС имаха достъп до снимките от шпионските спътници, изпращани от Националното бюро за разузнаване. Без съмнение и Фенуик беше уведомен за действията на руснаците.

Худ стана, за да си налее още кафе. Спомни си какво си беше мислил само преди няколко минути.

Единственият начин да се попречи на плочките от доминото да не паднат беше да разместиш навреме няколко от поредицата.

– Въпросът не е какво ще направи президентът, а какво ще направи страната. Какво ще направим ние – каза Фенуик.

– Затова ли дойдохте тук? Да разберете това?

– Дойдох тук да се поразтъпча – каза Фенуик. – Обаче след като заговорихме за това, ми е любопитно. Какво ще направиш ти?

– Относно какво? – попита Худ, докато си наливаше още кафе.

Танцът започна. Всеки внимаваше какво ще каже.

– За сегашната криза – отвърна Фенуик. – Какво ще бъде твоето участие в нея?

– Ще гледам да си свърша работата – каза Худ.

Или го подценяваха, или го заплашваха. Не можеше да определи кое от двете. А и не го интересуваше.

– И как си я представяш? – попита Фенуик.

– Работата ми е да преодолявам кризи – каза Худ, поглеждайки към Фенуик. – Но в момента я виждам като нещо повече. Виждам я в това да разбера истината, която стои зад сегашната криза, и да изложа фактите за нея пред президента.

– И каква е тази истина? – попита Фенуик. Въпреки че изражението му не се промени, в гласа му се усещаше известна надменност. – Очевидно не си съгласен с това, което му казваме господин Гейбъл, вицепрезидентът и аз.

– Не, не съм – потвърди Худ. Трябваше да внимава. Част от това, което се канеше да каже, беше истина, но другата част беше блъф. Ако бъркаше, значи биеше фалшива тревога. За Фенуик нямаше значение какво ще каже Худ, но той можеше да го използва, за да подкопае доверието на президента в него.

Обаче само ако Худ наистина грешеше.

– Току-що ме уведомиха, че сме заловили Харпунджията в хотел „Хаят“ в Баку – каза той. Трябваше да представи това намерение като свършен факт. Не искаше Фенуик да се обади в хотела и да предупреди терориста.

– В такъв случай това определено е работа на Харпунджията, нали? – каза Фенуик. Той отпи глътка кафе и я задържа в устата си. Худ не наруши мълчанието. След дълга пауза Фенуик преглътна. – Радвам се – каза накрая той без особен ентусиазъм. – Така американците ще се страхуват от един терорист по-малко. Как успяхте да го заловите? Чрез Интерпол, ЦРУ или ФБР? Те се опитват да го хванат вече повече от двадесет години.

– Следим го от няколко дни – продължи Худ. – Следяхме го и подслушвахме телефонните му разговори.

– Кои ние?

– Група, съставена от Оперативния център, ЦРУ и външни източници. Обединихме усилията си, когато чухме, че Харпунджията е в района. Успяхме да го подмамим, като използвахме за примамка един агент на ЦРУ.

Худ можеше да спомене за ролята на ЦРУ, тъй като вероятно тъкмо Фенуик беше уведомил Харпунджията за Батат.

Фенуик продължи да гледа Худ.

– Значи пипнахте Харпунджията – каза той. – А какво общо има той с истината за това, което става в момента? Знаеш ли нещо, което на мен не ми е известно?

– Явно е, че някой е помогнал на Харпунджията за онова, което се случи в Каспийско море – каза Худ.

– Това не ме изненадва – рече Фенуик. – Харпунджията е готов да работи за всеки.

– Дори и за нас – каза Худ.

Фенуик се стресна, когато чу думите му. Съвсем леко, но достатъчно, за да може Худ да забележи.

– Уморен съм и нямам време да играя на гатанки – оплака се Фенуик. – Какво искаш да кажеш?

– В момента го разпитваме – продължи Худ. – Изглежда, че е склонен да ни каже кой го е наел срещу ограничена амнистия.

– Разбира се, че ще е готов – каза пренебрежително Фенуик. – Това копеле вероятно ще е готово да каже какво ли не, за да си спаси задника.

– Възможно е – съгласи се Худ. – Но защо да лъже, след като само истината може да му спаси живота?

– Защото той е извратено копеле – каза ядосано Фенуик. Шефът на АНС хвърли чашката от кафето в кошчето за боклук под кафемашината и стана от масата. – Няма да ти позволя да даваш съвети на президента, основаващи се на показанията на един терорист. Предлагам ти да си вървиш вкъщи. Работата ти тук приключи.

Преди Худ да може да отговори каквото и да било, Фенуик излезе от залата и затвори вратата след себе си. Стаята сякаш възстанови нормалните си размери.

Худ не вярваше, че Фенуик се безпокои, че президентът може да бъде заблуден. Не вярваше също, че шефът на АНС е просто преуморен и затова просто не можеше да се владее. Вярваше, че е бил много близо до разкриването на отношения, които Фенуик беше положил големи усилия да скрие.

Това бяха отношения на един президентски съветник от висш ранг с терорист, помогнал му да разпали една война.

48.

Баку, Азербайджан

Вторник, 10,47 часа

Когато Дейвид Батат беше на шест години, заболя от заушки и беше много зле. Едва преглъщаше, а коремът и бедрата го боляха при всяко движение. Това не беше голям проблем, защото Дейвид беше прекалено слаб, за да се движи.

Сега Батат също се чувстваше прекалено слаб, за да се движи, а когато се опитваше, усещаше болки. Не само в гърлото и корема, но и в краката, ръцете, раменете и гърдите. Каквото и да му беше инжектирало онова копеле Харпунджията, то го обезсилваше. Но по някакъв начин и му помагаше. Болката го държеше буден и нащрек. Приличаше на зъбобол, обхванал цялото му тяло. Цялата енергия, която сега Батат успяваше да изцеди от себе си, идваше от яда му. Яд за това, че Харпунджията го беше издебнал от засада и го беше обезсилил. А сега към него се прибавяше и гневът, че терористът индиректно беше отговорен и за смъртта на Томас и Моор.

Слухът на Батат беше притъпен, а и от време на време трябваше да примигва, за да вижда по-ясно. Въпреки това следеше внимателно всичко, което го заобикаляше. Асансьорът беше със зелен килим и с полирани медни дръжки. На тавана имаше цяла редица малки ярки електрически крушки. В дъното имаше авариен изход и до него скрита видеокамера.

Вътре бяха само двамата с Одет. Когато стигнаха третия етаж, излязоха навън. Одет хвана ръката на Батат, сякаш бяха млада двойка, която си търси стаята.

Разгледаха номерата на стаите, поставени върху стената пред тях: от 300 до 320 бяха отдясно. Стая номер 310 беше по средата на дълъг, ярко осветен коридор. Отправиха се нататък.

– Какво ще правим? – попита Батат.

– Първо трябва да огледаме стълбището – каза Одет. – Искам да съм сигурна, че другият убиец не наблюдава стаята оттам.

– А след това?

– Какво ще кажеш да се ожениш? – попита тя.

– Опитах веднъж, но не ми хареса – рече Батат.

– Тогава сигурно това няма много да ти допадне – отвърна тя. – Ще ти кажа какво съм намислила, когато стигнем стълбището.

Те се отправиха нататък. Стълбите се намираха в противоположния край на коридора. Когато наближиха номер 310, Батат усети как сърцето му започна да бие по-бързо. На дръжката на вратата висеше табела с надпис „Не безпокойте“. В това място имаше нещо опасно. Батат го усети, докато минаваха. Усещането не беше физическо, а душевно. Батат не би могъл да го нарече осезаемо зло, но стаята определено предизвикваше у него чувството, че е леговище на звяр.

Когато стигнаха стълбището, Одет пусна ръката му. Извади пистолета си от кобура и зави заглушителя. След това излезе пред Батат и предпазливо надникна през прозореца в горната част на вратата. Отзад нямаше никой. Одет натисна дръжката и влезе. Батат я последва. Той отстъпи към бетонните стълби и се подпря с една ръка на парапета. Когато не се движеше, се чувстваше по-добре. Одет задържа вратата с крак, за да не се затвори и да останат заключени. Погледна към Батат.

– Сигурна съм, че отвътре стаята на Харпунджията е силно защитена – каза тя. – Тъй като вероятно няма да успеем да влезем, ще се опитаме да го накараме той да излезе.

– Съгласен съм – рече Батат. Беше уморен и замаян и трябваше да полага усилия, за да се съсредоточи. – Какво предлагаш?

– С теб ще инсценираме скандал между любовници – каза тя.

Това изостри вниманието му.

– За какво? – попита той.

– Няма значение – отвърна тя. – Важното е да започнем да спорим коя е нашата стая.

– Единият ще твърди, че е 312, а другият ще настоява, че е 310 – каза Батат.

– Точно така – рече Одет. – След това ще отворим вратата на 310.

– Как?

Одет бръкна в джоба си.

– С това – каза тя и му показа серийните ключове, които беше взела от домакинката. – Ако имаме късмет, Харпунджията ще поиска само да ни прогони.

– Ами какво ще стане, ако някой друг излезе от стаята си и извика охраната на хотела? – попита Батат.

– В такъв случай ще трябва по-бързо да спорим – каза Одет, свали сакото си и го преметна върху ръката, за да скрие пистолета.

Жената, изглежда, започваше да става нетърпелива и малко изнервена. Батат не я обвиняваше. Двамата трябваше да се изправят пред Харпунджията и пред неизвестността. Ако не беше така замаян, сигурно и той освен яд щеше да изпитва и малко страх.

– Целта е да отвлечем вниманието на Харпунджията достатъчно за дълго, за да го убием.

– Разбирам – каза Батат. – Какво искаш да направя?

– Когато отворя вратата, искам да я блъснеш силно навътре – каза тя. – Това ще стресне Харпунджията и ще ми даде време да се прицеля и да стрелям. Когато приключим, ще се върнем при стълбището и ще се махнем.

– Добре – съгласи се Батат.

– Ще можеш ли да се справиш? – попита Одет.

– Мисля, че ще мога да направя това, което искаш – каза той.

Тя кимна и леко му се усмихна, за да го окуражи, а може би по-скоро да окуражи себе си.

Миг по-късно те тръгнаха надолу по коридора.

49.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 11,02 часа

Йосиф Норивски беше връзката на руския Оперативен център с другите разузнавателни служби на страната, а също и с Интерпол. Беше млад, с широки рамене, къса черна коса и издължено, бледо лице. Когато влезе в кабинета на генерал Орлов, лицето му изразяваше нещо средно между недоумение и гняв.

– Нещо не е наред – каза той.

Норивски не разпространяваше информация, ако не беше сигурен в нея. По тази причина всичко, казано от него, прозвучаваше като декларация.

Подаде на Орлов комплект снимки с размер осем на десет. Орлов бързо разгледа единадесетте малко неясни черно-бели фотографии. На тях се виждаха как петима мъже с маски за ски на очите водят шести човек без маска през един коридор със стени от големи сиви тухли.

– Тези снимки са направени от скритите камери на строго охранявания затвор Ленкоран в Азербайджан – обясни Норивски. – Получихме ги преди два дни. Човекът без маска е Сергей Черкасов. От СИС се надяват, че можем да им помогнем да ги индентифицират.

СИС беше Държавната разузнавателна служба на Азербайджан. Те все още поддържаха сравнително тесни връзки с руските разузнавателни служби.

– Какво е заключението ви? – попита Орлов, като приключи с разглеждането на снимките.

– Оръжията, които носят, са автомати „Узи“, иранско производство – каза Норивски. – Те са направени на базата на автоматите, които Иран е купил от Израел преди ислямската революция. Това само по себе си не означава нищо. Иранските търговци на оръжие биха могли да ги продадат на всеки. Обаче вижте как се движат мъжете.

Орлов пак разгледа снимките.

– Не разбирам – каза той.

Норивски се наведе над бюрото и посочи четвъртата снимка.

– Хората със ски маските са оформили около Черкасов един ромб. Първият охранява групата и най-вече бягащия, този отзад следи фланговете. Мъжете от двете страни охраняват лявата и дясната страна. Петият човек, който единствен се вижда на снимки едно и две, върви пред групата, за да охранява пътя за бягство. Според докладите, вероятно е въоръжен с гранатомет. – Норивски се изправи. – Това е стандартната процедура за евакуации на ВЕВАК.

ВЕВАК беше Везарат-и-Етела’ат ва Амниат-и-Кешвар – Иранското министерство за разузнаване и сигурност.

– Защо Иран ще иска да освободи руски терорист от Азербайджан? – попита Норивски и сам отговори на въпроса. – Да използва уменията му ли? Възможно е. Но другата възможност е, че са искали да подхвърлят тялото му на мястото на атаката. Колко тела бяха намерени в пристанището на Баку? Между четири и шест в зависимост от това как ще могат да сглобят останалите от тях части.

– Същият брой хора, които са му помогнали да избяга.

– Да – рече Норивски.

– Което може да означава, че всички са работели заедно – каза Орлов. – Нищо повече.

– Като се изключи присъствието на Харпунджията – отбеляза Норивски. – Знаем много случаи, когато той е работил за Иран. Знаем също, че обикновено връзката с него се осъществява чрез негови хора в Техеран. Това, което имам предвид, генерале, е дали Иран не е организирал нападението срещу собствената си платформа, за да има претекст да изпрати бойни кораби в района?

– То не може да обясни участието на американската Агенция за национална сигурност – рече Орлов.

– Обаче присъствието на Черкасов може – настоя Норивски. – Помислете, господин генерал. Иран заплашва Азербайджан. Съединените щати се намесват в този конфликт. Няма как. Заплашени са американските петролни доставки. Ако врагът е само Иран, американците не са против една война по въздух и по море. Те от десетилетия искат да си го върнат на Техеран още от кризата с американските заложници през 1979 година. Обаче я си представете, че в тази работа се намеси и Русия. На процеса срещу него Черкасов призна, че е работил за Кремъл. По такъв начин избегна екзекуцията. Да предположим, че Азербайджан или Иран отговори, нападайки руски петролни платформи в Каспийско море. Ще бъде ли готов народът на Съединените щати да се хвърли в една световна война в региона?

– Мисля че не – каза Орлов. Той се замисли за момент. – А и няма да е нужно.

– Какво искате да кажете? – попита Норивски.

– Харпунджията е работил с АНС, явно за да създаде подобна ситуация – каза Орлов. – Ами ако някой в американското правителство се е споразумял с Иран още преди това да се случи?

– АНС има ли такива пълномощия? – попита Норивски.

– Мисля, че няма – каза Орлов. – Вероятно ще имат нужда от високопоставен правителствен представител, който да работи заедно с тях. Пол Худ от Оперативния център намекна, че може да е имало подобни контакти. Ами ако американците са се съгласили да отстъпят в даден момент? Да позволят Иран да заграби повече богати на петрол райони, като в замяна Америка получи достъп до този петрол?

– Да се нормализират до такава степен отношенията с Иран ли?

– Възможно е – рече Орлов. – Американските военни могат да докарат нещата до ръба на войната, а след това по някаква причина да се отдръпнат. Но каква може да бъде тази причина? Това също би трябвало да е решено предварително.

Орлов не знаеше отговора, но беше наясно кой би могъл да го знае. Той благодари на Норивски, а след това се обади на преводачката и набра телефонния номер на Пол Худ.

50.

Вашингтон

Вторник, 3,06 часа

След като Фенуик излезе от правителствената зала, Худ остана сам при конферентната маса. Опитваше се да реши какво би могъл да каже на президента, за да го убеди, че нещо със сведенията от разузнаването, които получава, не е наред. Без нова информация това щеше да бъде трудно. Худ беше на мнение, че вече го е убедил в лицемерието на Фенуик. Обаче под натиска на една развиваща се криза хората, които имаха задължението да я разрешат, често приемаха съвети от доверени лица, особено от настойчиви приятели. Фенуик беше точно такъв, а Котън беше дългогодишен съюзник на президента. Без неопровержими доказателства Худ нямаше да може да се пребори с тях. Но не по-малко го тревожеше нещо, което шефът на АНС му беше казал, преди да излезе от правителствената зала.