Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 16 страниц)

– Невъоръжена ли, сър? – попита Кейн.

– Точно така – каза Лорънс. – Няма да има никакви проблеми.

– Веднага, сър.

– Чакай пред вратата, когато свършиш – добави президентът. – Хората ще дойдат при теб след малко.

– Да, сър.

Президентът затвори. Погледна към четиримата мъже.

– Още нещо. Информацията за вашето участие в тези събития не трябва да излиза от тази стая. Амнистията няма да се основава на нищо, което аз имам намерение да направя за вас. Помилването ви би било грях. Всичко ще се основава единствено на липсата на новини.

Четиримата се обърнаха и се отправиха към вратата. Меган Лорънс отстъпи встрани. Очите на Худ срещнаха нейните. Първата лейди не скриваше гордостта си. Явно и двамата мислеха за едно и също нещо. Тя беше единственият човек, пред когото Лорънс щеше да отстъпи в този ден.

58.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 12,53 часа

В повечето разузнавателни служби е трудно да се разграничи денят от нощта. Това е така, защото за конспирацията и шпионажа няма почивка и контраразузнавачите и разузнавачите работят по двайсет и четири часа в денонощието. Екипите обикновено са в пълен състав. Това в особена степен се отнасяше за руския Оперативен център, тъй като се намираше под земята. Никъде нямаше прозорци.

Но генерал Орлов винаги знаеше кога е следобед. Разбираше го, защото тогава се обаждаше преданата му съпруга. Винаги звънеше малко след обяд, за да провери дали Сергей си е изял сандвича. Днес пак се обади, въпреки че не беше имала време да му го приготви, преди да излезе. Разговорът беше кратък. Това често се случваше. Когато той беше в космоса, бяха разговаряли по-дълго, отколкото сега в Оперативния център. Беше разговарял с Маша само две минути, когато на другия телефон му се обади Одет. Той каза на Маша, че ще й позвъни по-късно. Тя разбра. Маша винаги разбираше. Орлов се прехвърли на другия телефон.

– Одет, как си? – попита с нетърпение генералът.

– Много добре – отвърна жената. – Изпълнихме задачата.

За момент генералът замълча. Той беше много загрижен за Одет и за мисията. Фактът, че тя беше жива и здрава и тържествуваща, го изпълни с гордост.

– Имаше някои усложнения – продължи Одет, – но се справихме. Няма други поражения.

– Къде се намираш сега?

– В американското посолство – отговори тя. – За господин Батат се полагат медицински грижи. След това ще отида в полицейския участък. Наложи се да покажа полицейската си значка в хотела на един служител, но мисля, че ще уредя въпроса с моя началник. Харпунджията предизвика пожар. Мога да кажа на капитана, че съм влязла, за да видя дали бих могла да помогна.

– Значи не искаш да напуснеш работата си, така ли? – попита Орлов.

– Мисля, че ще има някои интересни проблеми във връзка с всичко това – каза тя. – Искам да остана още малко.

– Ще обсъдим въпроса – каза Орлов. – Гордея се с теб, Одет. Знам, че и друг би се гордял с теб.

– Благодаря ви – отвърна тя. – Мисля, че днес Виктор се грижеше за мен, както и Дейвид Батат. Радвам се, че го накарахте да участва. Благодаря – каза тя.

Одет разказа още някои неща на Орлов за това, което се беше случило. Разбраха се да се чуят отново след шест часа. Ако се наложеше Одет да напусне Баку, имаше самолет на „Аерофлот“, който тя можеше да хване в осем вечерта. За миг Орлов остана да се наслади на ползите от победата. Първо, беше спечелил битката срещу един зловещ враг. Второ, беше взел правилното решение да изпрати Одет и Батат заедно в акцията. И, накрая, беше успял да помогне на Пол Худ. Не само върна един свой стар дълг, но отвори вратата за бъдещо по-тясно сътрудничество.

Одет каза, че Батат е разговарял с Пол Худ. Орлов нямаше какво да добави към това. Щеше да му се обади след няколко минути. Но първо искаше да запознае екипа, който участваше в преследването, с резултатите. Тъкмо се канеше да повика Гроски и Корсов, когато и двамата влязоха в кабинета му. Корсов държеше един лист, свит на руло.

– Генерале – каза той, – имаме новини.

– Добри ли са? – попита Орлов.

– Да, господине. Информацията, която американците ни дадоха за руската самоличност на Харпунджията, се оказа много полезна.

– В какъв смисъл? – попита Орлов.

– Чрез нея можахме да разберем как той идва в Москва и изчезва без никой да го види – обясни Корсов. Той пристъпи напред и разгъна листа върху бюрото на Орлов. – Това е карта на старите железопътни маршрути на съветската армия – каза Корсов. – Както знаете, те излизат под земята далеч извън Москва и стигат до различни точки под града.

– Тяхното предназначение било да могат да бъдат вкарвани тайно войски в столицата за потушаване на бунтове и дори за отблъскване на чужди нападения – добави Гроски.

– Знам за тях – каза Орлов. – Пътувал съм по тези линии.

– Но това, което не знаете, е следното – рече Корсов.

Разузнавачът взе една писалка, за да посочи тънка червена линия. Тя водеше от станция на метрото „Киевская“ до няколко други станции около града. Корсов беше прав: Орлов не знаеше за нея.

– Както виждате, не е обозначена, въпреки че свързва главните точки на града – продължи Корсов. – Мислехме, че това е някакъв тунел за служебно ползване, но погледнахме в една друга, по-стара карта в архивите на ГРУ, за да бъдем сигурни. Оказа се, че това е един стар тунел на Сталин. Ако германската армия беше успяла да стигне в Москва през Втората световна война, Сталин щял да бъде евакуиран през тази система. Само неговите най-близки военни съветници са знаели за съществуването й. – Корсов отстъпи назад и скръсти ръце. – Господин генерал, според нас ще бъде достатъчно да сложим по една видеокамера на входа и на изхода, за да заловим нашия плъх. Рано или късно Харпунджията ще се появи там.

Орлов погледна към картата за момент и след това се облегна в стола си.

– Разрешили сте много сложна загадка – каза той. – Свършили сте чудесна работа.

– Благодаря, господин генерал – каза гордо Корсов.

– За щастие – продължи Орлов, – днес Харпунджията беше убит. Единствените плъхове, които ще използват тунела, са на четири крака.

Долната устна на Гроски леко увисна, а Корсов гледаше в пълно недоумение.

– Обаче нямаше да можем да го обезвредим без вас и аз ще го отбележа в доклада си до президента – обеща Орлов. Той се изправи и се ръкува поотделно с двамата. – Гордея се с вас и много ви благодаря.

Разочарованието на Корсов бързо премина. Гроски все още се мръщеше, но дори и постоянното му мрачно настроение не можеше да развали момента. Една неопитна жена и един болен мъж, двама бивши врагове, бяха обединили силите си, за да надделеят над много силен противник. Чувството беше изключително.

59.

Вашингтон

Вторник, 5,04 часа

След като вицепрезидентът и хората му бяха изведени, президентът помоли Худ да го почака навън. Худ излезе от залата за извънредни ситуации, а президентът и Меган останаха сами при конферентната маса да разговарят. Президентът взе ръцете на жена си в своите. Изглеждаше спокоен и отново уверен в себе си.

Членовете на Съвета на началник-щабовете си тръгнаха бързо, след като групата на Котън беше изведена. Отправиха се с бързи крачки към асансьора. Преди да си тръгне, генерал Бърг се спря при Худ и му стисна ръката.

– Там, вътре, се справихте ловко и добре – рече генералът. – А и доста дръзко. Моите поздравления, господин Худ. Гордея се, че се познавам с вас. Гордея се, че съм американец.

Ако бяха казани от някой друг при подобни обстоятелства, тези думи биха прозвучали старомодно и малко сантиментално. Обаче системата беше сработила въпреки огромните сили и натиск, обединили се срещу нея. Генерал Бърг имаше основание да се чувства горд от това, което Худ беше направил.

– Благодаря ви, генерале – каза искрено той.

След като председателят на Съвета на началник-щабовете си тръгна, в коридора настъпи тишина, като се изключат откъслечни думи, които се чуваха от водения почти шепнешком разговор между президента и първата дама. Худ почувства облекчение, но все още беше като зашеметен от случилото се. Не вярваше, че средствата за информация ще приемат обясненията за груповите оставки на вицепрезидента и другите висши правителствени представители. Но това беше битка, която трябваше да водят други бойци и в друго време. Худ и екипът му бяха спасили президентството и бяха сразили Харпунджията. В момента от всичко най-много искаше да се върне в хотела и да се наспи.

Президентът и първата дама излязоха след няколко минути. Изглеждаха уморени, но доволни.

– Твоят човек в Баку каза ли още нещо? – попита президентът, когато се приближи до Худ.

– Всъщност не, сър – рече Худ. – Сега се намира в американското посолство. Пак ще разговаряме. Ако има някои нови сведения, веднага ще ви уведомя.

Президентът кимна. Той и Меган застанаха до Худ.

– Съжалявам, че те накарах да чакаш, но с госпожа Лорънс искахме заедно да ти благодарим – каза президентът. – Тя ми каза, че си работил по случая без прекъсване от неделя вечерта.

– Измина един безкраен ден и половина – призна Худ.

– С най-голямо удоволствие мога да ти предложа да се наспиш и горе, ако искаш – рече президентът, – или някой шофьор да те откара у дома.

– Благодаря ви, сър – отвърна Худ. Той погледна часовника си. – Голямото движение няма да започне преди шест часа, така че ще успея да се прибера навреме. Ще сваля прозореца на колата и ще подишам чист въздух.

– Щом така искаш – каза президентът и му подаде ръка. – Чака ме още работа. Меган ще те съпроводи до горния етаж. Благодаря ти още веднъж за всичко.

Худ пое ръката на президента.

– За мен беше чест, сър.

След като президентът си тръгна, Меган се изправи пред него. В очите й имаше сълзи.

– Ти го спаси, Пол. Докато стоях вътре, видях го как се завръща от там, където го бяха закарали.

– Той се справи сам – рече Худ. – А без сигнала от ваша страна аз не бих предприел никакви действия.

– Пол, поне веднъж в живота си престани да се подценяваш – каза Меган. – Вътре ти пое всички възможни рискове. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ти щеше да бъдеш съсипан.

Худ сви рамене.

Меган се намръщи.

– Сигурно се подразни от това, което казах. Обаче Майкъл е прав в едно нещо. Ти си изморен. Сигурен ли си, че не искаш да си починеш, преди да си тръгнеш?

– Да – рече Худ. – Има още някои неща, които трябва да изясним, а искам и да се обадя на Шарън.

– Как вървят нещата там? – попита Меган.

– Толкова добре, колкото би могло да се очаква – отвърна той. – Харлей е в болница и сега вниманието ни е съсредоточено върху това.

Меган докосна ръката му.

– Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм тук.

Худ благодари и се усмихна. Качиха се заедно в асансьора, а след това той се отправи към колата си. В далечината се чу рев от моторите на самолет. Худ погледна нагоре, докато отключваше вратата на колата. В другия край на Белия дом се забелязваха първите признаци на зазоряването.

Това му се стори напълно в реда на нещата.

60.

Вашингтон

Вторник, 6,46 часа

Когато стигна до службата си, Худ се почувства изненадващо бодър.

Майк Роджърс си беше отишъл. Два часа по-рано беше оставил записано гласно съобщение за напрежение по границата между Индия и Пакистан. Уведомяваше също, че се прибира у дома, за да почине, преди да отиде на съвещание в Пентагона. Въпреки че официално генерал Роджърс се числеше към Оперативния център, често го викаха да даде оценката си за горещите точки в различни части на света.

Боб Хърбърт беше все още буден и „готов за действия“, както сам се изрази. Пристигна в кабинета на Худ и бързо го запозна с подробностите, казани му от Орлов около Харпунджията и действията му. След това го попита как са се развили нещата в Белия дом.

Хърбърт слушаше внимателно, докато директорът му обстойно го запозна с фактите. Когато свърши, шефът на разузнаването въздъхна.

– А аз седях тук да събирам информация, докато ти си бил на бойното поле и си спасявал Америка и Конституцията от демагогия.

– Някои хора извадиха късмет – рече сдържано Худ.

– Да, така е – съгласи се Хърбърт. – Но не ти завиждам.

– Така ли?

За момент Худ се замисли, а после точно преди Хърбърт да продължи, се сети какво ще последва.

– Бих искал аз да му видя сметката на Харпунджията – каза тихо Хърбърт. Погледът му се рееше някъде надалеч, мислите му също. – Щях да го направя бавно. Много бавно. Щях да го накарам да страда, както аз страдах без жена си.

Худ не знаеше какво да каже и затова замълча.

Хърбърт погледна към него.

– Събра ми се много отпуск, Пол. Мисля да се възползвам от това.

– Разбира се – отвърна Худ.

– Искам да отида в Баку и да се срещна с онази жена Одет – продължи той. – Искам да видя къде е станало.

– Разбирам – каза Худ.

Хърбърт се усмихна. Очите му се навлажниха.

– Знаех, че ще ме разбереш. – Гласът му секна. – Погледни ме. През последните две седмици ти изложи на опасност задника си на фронтовата линия, а аз се скапах.

– Държиш тази болка в себе си вече близо двадесет години – рече Худ. – Трябва да я накараш да излезе. – После се усмихна и каза: – Аз също ще се скапя, Боб. Един ден всичко, което стана в ООН, в Белия дом, няма да ми се размине и ще се разпадна.

Хърбърт се усмихна.

– Дръж се поне докато се върна от отпуската, за да мога да ти събера чарковете.

– Разбрано – каза Худ.

Хърбърт заобиколи с количката бюрото на Худ и топло го прегърна. После се завъртя и напусна кабинета.

Худ разговаря накратко по телефона с генерал Орлов. Благодари му за всичко, което беше направил, и му предложи да работят заедно за обединяване усилията на техните системи. Да създадат един вид Интерпол за управление на кризи. Орлов с готовност прие идеята. Споразумяха се да поговорят върху нея на следващия ден.

След като приключи разговора с Орлов, Худ погледна часовника на компютъра. Беше още рано да звъни у дома. Реши да отиде до хотела и да се обади на Шарън и на децата от стаята си. Там нямаше да го прекъсват с други обаждания и да го разсейват.

Излезе от кабинета и се качи на горния етаж. Поздрави хората от дневния екип, които бяха започнали да пристигат: Даръл Маккаски, Мат Стол и Лиз Гордън. На всеки каза да отиде при Боб Хърбърт, за да се осведоми по-подробно. Каза им също, че по-късно през деня сам ще им разкаже за случилото се.

Докато стигне до паркинга, започна да се скапва. Действието на кофеина вече беше преминало. Организмът му определено вече се предаваше. Когато наближи колата, видя Ан Ферис. Тя тъкмо минаваше с автомобила си през портала. Секретарката по печата го видя, махна му с ръка и продължи. Свали прозореца и попита:

– Всичко наред ли е?

Худ кимна.

– Просто съм уморен – отвърна той. – Боб е още вътре. Той ще те запознае с подробностите, въпреки че няма да даваме съобщения за печата. Засега не.

– Накъде си се запътил? – попита тя.

– Връщам се в хотела. Трябва да си почина.

– Качи се да те закарам. Струва ми се, че не трябва да караш.

– Не знам кога ще се върна обратно – отвърна Худ. – Колата ще ми трябва.

– Ще се върнеш още този следобед – каза Ан. – Познавам те. Ще подремнеш два-три часа и пак ще дойдеш. Просто се обади, като се събудиш, и аз ще те докарам.

Предложението му се стори примамливо. Вече наистина не му се шофираше.

– Добре – каза той.

Заобиколи и седна на седалката до нея. Затвори очи и тя трябваше да го разбуди, когато пристигнаха. Беше страшно изморен. Ан остави колата отпред и го заведе до стаята.

След няколко минути се върна, седна зад волана и се замисли за момент.

– Да става каквото ще – рече тя. Вместо да потегли, остави колата на паркинга и се върна обратно.

Худ тъкмо беше свършил краткия си разговор с Шарън. Жена му каза, че нищо не се е променило.

Свали си обувките и вратовръзката и точно си разкопчаваше ризата, когато на вратата се почука. Сигурно беше прислужникът на етажа с някой факс от службата или от адвоката. Никой друг не знаеше, че е тук. Извади банкнота от един долар от портфейла си и отвори вратата. Изненада се, когато видя Ан.

– Благодаря, но не съм дошла за бакшиша – рече тя.

Худ се усмихна и я пусна да влезе.

Ан все още беше със сакото си, но изглеждаше по-различно. Беше някак по-достъпна. Сигурно е от очите й, реши той.

Затвори вратата зад нея. Когато го направи, се изненада от още нещо. Беше доволен, че се беше върнала.

ЕПИЛОГ

Баку, Азербайджан

Вторник, 15,00 часа

През цялата сутрин и в ранния следобед изненадите следваха една след друга за Рон Фрайдей, като всяка беше по-голяма от предишната.

Първо бе изненадан да завари Дейвид Батат в посолството. За агента на ЦРУ се грижеше медицинска сестра. Изглеждаше в доста добро здраве и дори с по-бодър дух.

Фрайдей беше още по-изненадан да чуе, че една местна полицайка беше убила Харпунджията. Самият той нямаше да знае как да го открие или как изглежда. Не можеше да си представи как полицайката се беше добрала до него. Може би беше станало случайно или бяха сбъркали. Може би са взели за Харпунджията някой друг. Властите обаче предполагаха, че точно този човек е отговорен за нападението на иранската петролна платформа. По настояване на Съединените щати военната мобилизация в Азербайджан беше отложена и се водеше разследване.

Но най-голямата изненада беше обаждането на секретарката на Джак Фенуик, Дори. Нейният шеф, Дон Роднър, Червения Гейбъл и вицепрезидентът тази сутрин бяха подали оставка. Дори не знаеше нищо за операцията, предприета от Фенуик, и беше изумена от новината. Фрайдей също беше изумен. Не можеше да си представи как всичко беше разкрито. Не можеше да си представи как се е почувствал старият му наставник. Щеше му се да можеше да поговори с него, да му каже нещо ободрително.

Обаче Фрайдей не можа да се свърже по мобифона с Фенуик. Обади се друг, който бързо затвори. Не знаеше дали срещу шефа на АНС ще има разследване и дали то изобщо ще стигне до него. Обикновено Фрайдей не докладваше директно на Фенуик. Обаждаше се на заместник-директора, отговарящ за въпросите на Южна Азия Т. Пери Корд. Нямаше причини да стигнат до него. Корд не знаеше нищо за другата дейност на Фенуик.

Въпреки това след като размисли дали да остане в Баку, Фрайдей реши, че ще е по-добре да си тръгне. Щеше да отиде някъде, където да бъде под по-малко наблюдение. Място, което не беше толкова във фокуса на международния печат през последните няколко седмици.

За щастие по границата между Индия и Пакистан напрежението се засилваше, а този район влизаше в ресора на Корд. Фрайдей уреди, вместо да изпращат някой от Вашингтон, да бъде прехвърлен в посолството в Исламабад, за да събира разузнавателни сведения на място. На следващата сутрин имаше полет на Пакистанските международни въздушни линии от Москва. Щеше да лети от Баку тази вечер, за да е сигурен, че ще го хване.

_Щеше да е хубаво, ако при Фенуик нещата се бяха развили според плана_, помисли си той. С Котън в Белия дом Фенуик щеше да има безпрецедентен достъп до него и власт. Освен това всички, които бяха допринесли за промяната, щяха да бъдат възнаградени. Не само за техния принос, а по-скоро заради мълчанието им. От друга страна, една от причините, поради която Фрайдей беше преминал на работа в разузнаването, беше предизвикателството. Опасността. Беше си свършил работата и това му беше доставило удоволствие. Беше премахнал един агент на ЦРУ, един фукльо, каквито бяха повечето агенти на Управлението. Това беше от нещата, които бяха крепили Фрайдей през целия му живот. Тази самонадеяност не беше попречила на Томас Моор да влезе в капана, който му беше приготвило АНС.

Е, добре, каза си Фрайдей. Събитията не бяха се развили, както беше планирано. Щеше да премине към следващата задача. Това също беше едно от нещата, които Рон Фрайдей харесваше в разузнаването. Никога не беше същото. Никога не знаеше с кого или срещу кого ще работи. В Исламабад например въпросът не беше само да се изпрати подходящият човек на мястото на събитието. По-важното беше този човек да бъде изпратен бързо. Корд беше чул, че някой от Оперативния център бил извикан за консултации във връзка с пакистанско-индийската ситуация и вероятно ще бъде изпратен в района. През последните няколко години Оперативният център беше поел голяма част от работата на екипа на Фенуик, Това се отрази на текущия бюджет и стана причина за противоборство с АНС. Фенуик успя да получи парите, които искаше, но в резултат съперничеството от разгорещено стана направо яростно.

Фрайдей внимателно разглоби и прибра в багажа си една карабина заедно с две кутии патрони. Тъй като щеше да пътува до Исламабад с дипломатически паспорт, багажът му нямаше да бъде проверяван. Да се натрие носът на Оперативния център беше важно. Обаче в Баку и на други места Фрайдей беше показал, че надхитрянето на един съперник не е единственият начин за борба с него.

Който и да беше този Майк Роджърс, той тепърва щеше да се увери в това.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2234

__Издание:__

ИК „Прозорец“

ISBN 954-733-308-9

Художник: Буян Филчев

Created by Tom Clancy and Steve Pieczenik

Written by Jeff Rovin