Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)

– Тази работа обаче има още един компонент – обади се Худ. – Дезинформацията може да има кумулативно психологическо въздействие. Представете си, че причината да бъде дезинформиран президентът не е да му бъде дадена възможност да отрече нещо, заявявайки, че не му е било известно, нито пък някакво бюрократично недомислие. Ами ако е имало друга причина?

– Каква например? – попита Хърбърт.

– А ако дезинформацията не е цел, а средство? – каза Худ. – Ами ако някой се опитва да убеди Лорънс, че не е с всичкия си?

– Искаш да кажеш, че някой може да се опитва да злепостави президента на Съединените щати? – каза Хърбърт.

– Да – отвърна Худ.

– Е, в това не бих могъл да бъда убеден лесно – рече Хърбърт. – Който би се опитал да стори подобно нещо, няма да стигне доникъде. Около президента има твърде много хора…

– Боб, вече стигнахме до заключението, че това е нещо, което Джак Фенуик не би могъл и вероятно не би могъл да направи сам – каза Худ.

– Да, но за да мине номерът, той ще има нужда от малка армия от хора, много приближени до президента – възрази Хърбърт.

– Кой например? – попита Худ. – Началникът на президентската канцелария ли?

– И той – каза Хърбърт. – До него стигат почти всички сведения, които получава и президентът.

– Добре – рече Худ. – Гейбъл вече е в списъка на неблагонадеждните. Кой друг? Кой би бил абсолютно необходим, за да проработи един такъв план?

Преди Хърбърт да отговори, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и след малко я затвори.

– Сега не казвай „нали ви казах“ – рече Хърбърт.

– Защо? – попита Худ.

– Високопоставен служител на ЦРУ във Вашингтон е получил сведенията за Харпунджията от АНС – заяви Хърбърт. – От агенцията нямали човек в Баку, затова се обадили на ЦРУ, а ЦРУ изпратило Дейвид Батат.

– Когото Харпунджията е знаел точно къде да намери – обади се Роджърс. – Вместо да го убие, той го заразил с нещо, а после Батат е бил използван, за да доведе Моор и Томас в болницата.

– Очевидно – каза Хърбърт.

– Пол, ти зададе въпрос преди малко – каза Роджърс. – Искаше да знаеш кой друг непременно трябва да бъде в заговора срещу президента, за да може да проработи. Добър въпрос, но той не е първият, на който трябва да отговорим.

– Не е ли? – рече Худ. – А кой?

– Кой би имал най-голяма изгода от умствената непълноценност на президента – попита Роджърс – и същевременно кой би бил в идеалната позиция да помогне за заблуждаването на президента?

Стомахът на Худ съвсем се разбунтува. Отговорът беше очевиден.

Вицепрезидентът на Съединените щати.

32.

Вашингтон

Понеделник, 23,24 часа

Вицепрезидентът Чарлс Котън беше в гостната на приземния етаж на вицепрезидентската резиденция. Тя се намираше на авеню „Масачузетс“, в периметъра на военноморската обсерватория на Съединените щати. Оттук до двата кабинета на вицепрезидента имаше 21 минути път с кола – единият беше в Белия дом, а другият – в намиращата се в съседство стара сграда на правителството. От резиденцията до националната катедрала разстоянието пеш беше съвсем кратко. Напоследък Котън прекарваше повече време от обикновено в катедралата.

Молеше се.

Една секретарка почука на вратата и влезе. Каза на вицепрезидента, че колата му е готова. Той й благодари и стана от коженото кресло. Излезе в тъмния, облицован с дървена ламперия коридор и се отправи към изхода. Горе жената и децата на Котън спяха.

_Моята жена и моите деца._ Това бяха думи, за които Котън никога не беше мислил, че ще станат част от живота му. Когато беше сенатор от Ню Йорк, той беше голям любовник. Имаше нова, пищна мацка за всякакви случаи. Вестниците наричаха тези млади жени „сладкишчетата на Котън“. Често се подмятаха шеги от рода какво ли има надолу от кръста му. После обаче в Музея на модерното изкуство той срещна Марша Арнъл, която водеше кампания за набиране на средства в Манхатън, и всичко се промени.

Марша беше на 27 години, 11 години по-млада от него. Беше художничка и експерт по история на живописта. Тя разказваше на група посетители за живописта от края на XX век, за това как творбите на комерсиални художници като Франк Фразета, Джеймс Бама и Рич Гордън определят новите представи на американеца: силата на човешката фигура и на човешкото лице, съчетана с пейзажи от сънища и фантазии. Котън беше хипнотизиран от гласа на младата жена, от идеите й и от нейния жизнерадостен и оптимистичен възглед за Америка.

Ожениха се четири месеца по-късно.

В продължение на близо десет години Марша и двете им близначки бяха най-важното нещо в живота на Котън. Те бяха в мислите, в чувствата му и бъдещето им го занимаваше почти непрекъснато. Основната причина вицепрезидентът да се ангажира с този план пак бяха те – да запази Америка за семейството си.

Истината беше, че Съединените щати бяха изложени на риск – риск не само от терористични нападения, въпреки че заплахата от тях ставаше все по-реална. Опасността, която грозеше Съединените щати, беше, че те бяха на път да станат абсолютно безпомощни.

Нашите въоръжени сили могат да унищожат многократно света. Но другите страни знаят, че никога няма да го направим, и затова не се страхуват от нас. Икономиката ни е сравнително силна. Обаче такива са икономиките и на много други страни и съюзи. Евродоларът стана много силен. Нараства силата и влиянието на валутата на новото сдружение на южноамериканските държави САЛ. Централна Америка и Мексико говорят за нова конфедерация. Канада е изкушавана да се присъедини към европейската икономика. Тези съюзи и нации не са изправени пред такива подозрения и ненавист, каквито съществуват срещу Америка навсякъде по света. Каква е причината? Америка е гигант, когото всеки би искал да види паднал на земята. Не да бъде унищожен. Ние сме им много нужни за международната политика. Просто искат да бъдем смирени и унижени. За враговете ни ние сме едни жестоки престъпници, а за онези, които считаме за съюзници – големия надменен брат. Към другите нации не е имало подобно отношение по време на международна депресия или световна война. Беше напълно в реда на нещата да нахлуем във Франция, за да освободим французите от Хитлер. Обаче те не смятат за приемливо нашите самолети да прелитат през френска територия, за да бомбардират Либия – убежище на друг деспот. В реда на нещата беше да имаме военно присъствие в Саудитска Арабия, за да я защитаваме от Саддам Хюсеин. Но нашите изтребители не могат да излитат от Рияд, за да защитават американските войски в района.

Другите не ни уважават, не се страхуват от нас. Това трябва да се промени. Но трябваше да стане много преди да изтече мандатът на Майкъл Лорънс в Белия дом след три години. Тогава щеше да бъде много късно да се действа.

Проблемът не беше предизвикан от Майкъл Лорънс. Той просто беше последният носител на факела на арогантния изолационизъм. Когато беше в Сената, Котън беше разбрал, че Съединените щати трябва да се нагодят по-добре към останалия свят – да бъдат това, което си представяше Теодор Рузвелт, да могат да държат голямата тояга и да не се страхуват да я използват, но също да се научат да не крещят, да бъдат една Америка, която знае как да използва дипломацията и икономическия натиск. Америка, решена да прибягва тихомълком до убийства и изнудване, вместо да води открито непопулярни малки войни.

Когато сенаторът беше поканен да бъде в един екип с кандидата за президент Майкъл Лорънс, той прие. На хората им допадаха неговото мото и стил _аз съм за народа_ и представата им за човек, дошъл незнайно откъде в политиката, за да им служи. Обаче той трябваше да балансира тази си популярност и независимо поведение с някой, който знаеше как да работи задкулисно с Конгреса и в коридорите на властта в чужбина.

Котън напусна резиденцията и влезе в колата. Шофьорът затвори вратата след него. Колата се понесе в тъмната, тиха нощ. Чувстваше се много напрегнат. Това, което той и съюзниците му се канеха да направят, нямаше да му бъде приятно. Спомни си как за първи път бе разговарял с всеки от тях поотделно, а и с други хора. Отначало само им беше подхвърлил идеята съвсем небрежно. Ако те не проявяваха интерес, повече не я засягаше. Но ако реагираха положително, ставаше по-конкретен. Цялата работа му приличаше много на това женен мъж да попита някоя жена дали би искала да му стане любовница. Ако отидеше твърде далеч с някой неподходящ човек, всичко щеше да бъде загубено.

Всеки от участниците беше възприел идеята по една и съща причина: от патриотизъм. Целта беше да бъде създадена една Америка, която е водач на световната общност, а не страна, която реагира на това, което става около нея. Америка, която осигурява просперитет като награда за привързаност към мира и наказва войнолюбците не като влиза в директна конфронтация и снема доверието си от тях, а като ги ликвидира тайно един по един. Лорънс не искаше да прекрачи чертата между легалната война и незаконното убийство дори при положение, че така щяха да загинат по-малко хора. Обаче началото на двадесет и първи век не беше време за водене на войни. Те носеха кратковременна мизерия и дълготрайна омраза. Светът започваше да става прекалено малък и прекалено пренаселен за употребата на бомби. Нужна беше промяна в името на страната и нейните деца. В името на децата.

Колата се движеше бързо по празните улици. Вашингтон е толкова пуст през нощта. Само шпионите и заговорниците са на крак. Стори му се странно да мисли за себе си в такова качество. Винаги беше действал открито. Ако човек много иска да стане нещо, трябва да го каже открито. Ако не го желае силно, тогава не си струва да го прави. Обаче тази работа беше по-различна. Операцията трябваше да се държи в строга тайна. За нея трябваше да знаят само тези, които участваха активно в нейното планиране и изпълнение. Сега сме в изпълнението, каза си Котън – бяха в последния етап на операцията. Според президентското обкръжение обявяването на несъществуващата инициатива за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването беше разтърсило сериозно Лорънс. Много повече от другите неверни информации, които Фенуик и Гейбъл му бяха подхвърлили, а после ги бяха опровергали – обикновено по време на съвещание на правителството или на срещи в Овалния кабинет.

– Не, господин президент – казваше тихо Котън, явно почувствал се неловко от объркването на президента, – Пентагонът никога не е докладвал, че между Русия и Китай е имало артилерийска престрелка при река Амур. Сър, не сме чували директорът на ФБР да е заплашвал, че ще подаде оставка. Кога е станало ли? Г-н президент, не си ли спомняте? Разбрахме се господин Фенуик да съобщи на Иран тези нови сведения от разузнаването.

Въпросът за предаването на разузнавателни сведения на Иран беше важен за последната фаза на операцията. Джак Фенуик беше казал на иранския посланик, че според източници от разузнаването на САЩ предстои нападение от страна на Азербайджан. Те не били сигурни какъв ще бъде обектът, но вероятно ставало дума за терористична атака в центъра на Техеран. Фенуик увери Иран, че ако той отвърне, Съединените щати няма да се намесят. Те искат да имат близки отношения с Ислямската република Иран и не желаят да й пречат да се защитава.

Лорънс, естествено, ще бъде подтикнат да се държи по не толкова дружелюбен начин, а когато разбере докъде е докарал страната с обърканите си представи за нещата, ще бъде принуден да подаде оставка.

Фактът, че Лорънс не е знаел нищо за срещата, беше сам по себе си твърде нелеп. На съвещанието тази вечер с т.нар. „група на шестте очи“ – Гейбъл, Фенуик и вицепрезидента, – те щяха да убедят президента, че е бил държан в течение. Ще му покажат паметни бележки, които той беше видял и подписал. Ще му покажат и графика с посочената в него среща, която неговата секретарка е отбелязала в компютъра си. Съобщението за срещата с Иран беше прибавено в компютъра й, след като тя си беше отишла. После щяха да преминат направо към сегашната криза, щяха да му гласуват доверието си и президентът щеше да сложи началото й. До сутринта Майкъл Лорънс щеше официално да поеме курс на конфронтация с две от най-непредвидимите държави в света.

На следващата сутрин с помощта на неназовани източници от АНС в. „Вашингтон Поуст“ щеше да публикува на първа страница статия, посветена на умственото състояние на президента. Въпреки че материалът щеше да бъде посветен на фиаското с ООН, той щеше да съдържа и любопитни подробности за някои от зачестилите драматични и напълно документирани пропуски в паметта на президента. Страната не можеше да търпи такава несигурност от главнокомандващия, особено в момент, когато той я вкарваше във война. След това нещата щяха да се развият много бързо. Конституцията не предвиждаше президентът да си вземе отпуск, а и мозъчните заболявания не се лекуваха бързо. Лорънс щеше да бъде принуден да подаде оставка, ако не под натиска на обществеността, то с решение на Конгреса. Котън щеше да стане президент. Военното ръководство на САЩ веднага щеше да се отдръпне от Каспийско море, за да избегне конфронтация с Иран и Русия. Вместо това американското разузнаване щеше да докаже, че цялата операция е замислена от Иран. Техеран щеше да протестира, но доверието в неговото правителство щеше да бъде сериозно компрометирано. Тогава чрез дипломатически канали Съединените щати щяха да намерят начин да подтикнат умерените сили в Иран да вземат властта. Междувременно отървал се от ответната реакция на Иран и Русия, Азербайджан щеше да се чувства задължен на Америка.

След като облаците на войната се разсееха, президентът Котън щеше да се погрижи да стане нещо друго, т.е. Азербайджан и Америка да си поделят петролните залежи на Каспийско море. Близкият изток вече нямаше да държи Съединените щати като заложник нито чрез посолствата им, нито с кранчето на петрола.

С така възстановения ред и авторитет на Америка президентът Чарлс Котън щеше да протегне ръка на останалите страни в света. Те щяха да бъдат поканени да се присъединят към САЩ, за да живеят в постоянен мир и просперитет. Когато техните народи вкусят от свободата и от икономическото благоденствие, те щяха да свалят правителствата си. Евентуално дори Китай щеше да ги последва. Нямаше как да не го направи – хората са алчни, а старите комунисти няма да са вечно живи. Ако Съединените щати престанат да го провокират и по такъв начин да дават възможност на правителството да ги обявява за свой враг, властта в Пекин постепенно щеше да стане по-нестабилна и да еволюира.

Това беше светът, който Чарлс Котън искаше за Америка, светът, който искаше за своите деца. Беше мислил над тази идея в продължение на години и беше работил, за да я постигне. Беше се молил за нея.

И много скоро щеше да я има.

33.

Баку, Азербайджан

Вторник, 8,09 часа

Дейвид Батат лежеше на твърдо двойно легло в малък, оскъдно обзаведен апартамент. От лявата му страна имаше прозорец. Въпреки че завесите бяха спуснати, през тях в стаята проникваше светлина. Батат трепереше, но главата му беше ясна. Неговата похитителка, домакиня или спасителка – не беше решил още каква е – беше в кухничката отдясно. Пържеше яйца, колбас и приготвяше чай, когато телефонът иззвъня.

Батат се надяваше разговорът бързо да приключи. Храната ухаеше приятно, а мисълта за горещ чай му се струваше още по-примамлива. Имаше нужда да се стопли, да направи нещо, за да спре треперенето. Чувстваше се така, сякаш беше болен от грип. Беше слаб и всичко, което виждаше и чуваше, беше малко като на сън. Но тежестта в главата и гърдите беше по-голяма, отколкото при всяка друга болест, за която си спомняше. Надяваше се, че като пийне чай и похапне, щеше да може да мисли по-добре, да се опита да разбере какво се беше случило в болницата.

Жената дойде при леглото. Носеше телефона. Беше висока около 1,65, стройна, с мургаво лице, очертано от гъста черна коса, дълга до раменете. Скулите й бяха изпъкнали, а очите сини. Батат беше готов да се обзаложи, че в жилите й тече латвийска кръв. Тя му подаде слушалката.

– Някой иска да говори с вас – каза жената на английски със силен акцент.

– Благодаря – отвърна Батат. Гласът му беше слаб и дрезгав. Той пое безжичния телефон. Не попита кой е. Скоро щеше да разбере.

– Ало? Дейвид Батат ли е? – попита гласът.

– Да…

– Дейвид, обажда се Пол Худ, директорът на Оперативния център.

– Пол Худ ли? – попита с недоумение Батат. От Оперативния център го бяха намерили чак тук и му се обаждаха, за да го питат за онази работа. – Сър, съжалявам за случилото – каза Батат, – но не знаех, че Анабел Хемптън работи с…

– Не става дума за кризата със заложниците в ООН – прекъсна го Худ. – Дейвид, чуй ме. Имаме основания да смятаме, че това, което се случи с теб и колегите ти, е работа на АНС.

На Батат му беше нужно малко време, за да схване какво му беше казал Худ.

– Искате да кажете, че те са искали да бъдем убити? Защо?

– Не мога да ти кажа сега – отвърна Худ. – За момента важното е, че си извън опасност.

Младата жена влезе с чаша чай. Постави я на нощната масичка до леглото. Батат се повдигна на лакът, за да седне. Тя му помогна, подхващайки го със силните си ръце, и буквално го повдигна от леглото.

– Това, което искам да знам, е следното – продължи Худ. – Ако успеем да открием Харпунджията, смяташ ли, че би могъл да ни помогнеш да го заловим?

– Ако има начин да се докопам до Харпунджията, аз съм готов на всичко – каза Батат. Самата мисъл го накара да се оживи.

– Добре – каза Худ, – работим заедно с една руска разузнавателна служба по въпроса. Не знам кога ще имаме допълнителна информация, но когато я получим, ще съобщя на теб и на новия ти партньор.

Батат погледна към младата жена. Тя стоеше в кухнята и нареждаше пържените яйца в две чинии. При последната му оперативна задача руснаците бяха врагове. Всичко това беше много странно.

– Преди да прекъсна, има ли нещо друго, което би могъл да ми кажеш за Харпунджията? – попита Худ – Нещо, което може да си видял или чул, докато си го търсел, нещо, което може да са казали Моор или Томас?

– Не – отвърна Батат. Той отпи глътка чай. Беше по-силен, отколкото беше свикнал. Подейства му като доза адреналин. – Всичко, което знам, е, че някой ме стисна отзад за гърлото. В следващия момент се намерих на земята. Що се отнася до Моор и Томас, те също бяха озадачени, както и аз.

– От какво?

– Защо Харпунджията ме остави жив – рече Батат.

– Ако наистина е бил той – каза Худ. – Слушай, използвай времето, за да си починеш. Не знаем откъде може да се появи Харпунджията, нито пък колко време ще имаш, за да се добереш до него. Но искаме да си готов да действаш.

– Ще бъда готов – каза Батат.

Худ му благодари и затвори. Батат остави телефона на нощната масичка. После отпи още глътка чай. Все още се чувстваше слаб, но трепереше по-малко.

Младата жена влезе с една чиния. Батат я наблюдаваше как я сложи в скута му и постави салфетка и прибори на нощната масичка. Изглеждаше уморена.

– Казвам се Дейвид Батат – рече той.

– Знам – отвърна тя.

– А вие сте?

– В Баку аз съм Одет Колкер – каза тя.

Тонът на младата жена подсказваше, че не иска да бъде разпитвана повече. Беше му казала две неща: първо, че тя определено не е азербайджанка, вербувана от руснаците, и, второ, че Батат няма да узнае истинското й име, поне не от нея.

– Радвам се да се запознаем – каза Батат, протягайки ръка. – Много съм ви благодарен за всичко, което направихте.

– Няма нищо – отвърна тя.

Младата жена стисна здраво, но за кратко ръката на Батат. Той забеляза няколко малки кървави петна на ръкава на бялата й полицейска блуза. По ръцете й нямаше следи от наранявания. Изглежда, че кръвта не беше нейна.

– Вие наистина ли сте полицайка? – попита той.

– Да – отвърна тя.

– Нощна смяна ли бяхте?

– Не. Извикаха ме да свърша тази работа. – Жената леко се усмихна. – Няма да ми платят извънреден труд.

Батат отпи още от чая и също се усмихна.

– Съжалявам, че са ви събудили. – Той сложи чинията на масичката и повдигна завивката. – Мисля, че не трябва да заемам леглото ви.

– Не, всичко е наред – каза тя. – След час трябва да бъда на работа. Освен това съм свикнала с неочаквани гости.

– Рискове на професията – каза той.

– Да – отвърна Одет. – А сега, ако ме извините, ще се нахраня. Вие трябва да направите същото. Яжте и почивайте.

– Така и ще направя – обеща Батат.

– Искате ли сол или нещо друго?

– Не, благодаря.

Одет се обърна и бавно се отправи към кухнята. Преди по-малко от час тя беше убила един човек. Сега сервираше на Батат закуска. Странна работа, много странна наистина.

34.

Вашингтон

Вторник, 0,10 часа

– Здравей, Пол. – Гласът на Шарън в другия край на линията беше плътен и студен.

Худ погледна часовника на компютъра си.

– Здравей – каза предпазливо той. – Всичко наред ли е?

– Всъщност не – отвърна тя. – Току-що се върнах от болницата.

– Какво се е случило?

– Краткият вариант е, че преди 90 минути Харлей получи криза. Извиках бърза помощ, защото не знаех какво друго да направя.

– Постъпила си правилно – каза Худ. – Как е тя?

– Д-р Басралиън й даде успокоителни и сега спи – продължи Шарън.

– Той какво казва, че й има? – попита Худ. – Причината физическа ли е?

– Не е сигурен – каза тя. – Сутринта ще й направят изследвания. Според него понякога психическата травма може да има физически последици. Може да засегне тироидната жлеза, да я активизира и да започне да произвежда повече адреналин. Както и да е, не ти се обаждам, за да си оставиш работата и да отидеш да я видиш. Просто исках да знаеш.

– Благодаря – отвърна Худ. – Ще отида веднага щом мога.

– Няма нужда – рече Шарън. – Всичко е спокойно. Ще те уведомя, ако има промяна.

– Добре – каза Худ, – щом така искаш…

– Да, така искам. Кажи ми, Пол, има ли някакъв проблем?

– Проблем с какво?

– Със света.

– Със света винаги има проблеми – рече Пол.

– Обадих се първо в мотела – обясни Шарън. – Когато разбрах, че те няма там, си помислих, че пак гасиш пожар някъде.

Худ не знаеше как да тълкува тази забележка и се опита да я отмине.

– Има проблем в Близкия изток – каза той. – Може да се окаже сериозен.

– Тогава няма да те задържам – отвърна Шарън. – Само гледай да не се преуморяваш. Вече не си момче. Имаш нужда от сън и си нужен на децата.

– Ще се грижа за себе си – обеща той.

Шарън затвори.

Когато той и жена му бяха заедно, Шарън се ядосваше и негодуваше винаги, когато оставаше да работи до късно. Сега, когато бяха разделени, тя беше спокойна и загрижена. А може би правеше всичко това заради Харлей. Каквато и да беше причината, това беше тъжно. Беше една тъжна шега за семейство Худ. Той обаче нямаше време да разсъждава върху тази несправедливост, нито дори за състоянието на дъщеря си. Телефонът иззвъня миг след като затвори. Обаждаше се друга разтревожена съпруга.

Тази на президента.

35.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 8,30 часа

Генерал Орлов беше горд, че агентката му беше успяла да спаси американеца. Беше горд, но не и изненадан.

Одет – Наталия Басова – работеше при него от три години. Тридесет и две годишната бивша експертка по дешифриране на кодове беше започнала кариерата си в съветското военно разузнаване ГРУ. Съпругът й Виктор беше офицер от Спецназ, руските специални части. Когато той беше убит по време на акция в Чечения, Басова го преживя много тежко. Поиска да се махне от работата зад бюро. Тъй като ГРУ беше разформировано и съставът му намален, Басова беше изпратена при Орлов. Той с радост я назначи на оперативна работа. Басова беше не само експерт в електронното разузнаване. Съпругът й я беше научил на техниката за самозащита, наречена „система“ – смъртоносните бойни умения на бойците от Спецназ. За да се поддържа във форма, Орлов също беше изучавал техните основни правила. „Система“ не разчита на заучени хватки или на физическа сила. Тя учи, че по време на нападение собствените ви защитни реакции диктуват каква трябва да бъде контраатаката. Ако ударът е насочен към дясната половина на гърдите, вие инстинктивно извръщате дясната си страна, за да го избегнете. В резултат лявата ви страна автоматично се изнася напред, така че трябва да нанесете удар с лявата ръка. Той не трябва да бъде единичен, а троен. Може би трябва да ударите с юмрук противника си в брадичката, после с лакът в челюстта и накрая и с опакото на ръката. Ударите трябва да следват бързо един след друг. Докато ги нанасяте, заемате такова положение, с което да сте готов за следващите три удара. Характерното е, че един противник няма повече възможности за удар освен отначало. Когато противниците са повече от един, в този момент те са прекалено заети да избягват падащите си другари, за да ви нападнат.

Басова беше овладяла добре този вид бойно изкуство. Изпращането й в Азербайджан се беше оказало много полезно. Хората на Орлов й бяха измислили нова самоличност и беше успяла да постъпи на работа в полицията. Това й даваше възможност да следи и да разпитва различни хора – други полицаи, охранители, нощни пазачи в заводи и военни бази, да научава какво става в коридорите на властта в Баку и във въоръжените сили. Тъй като беше красива жена, мъжете бяха по-склонни да разговарят с нея, особено в заведенията. И да я подценяват.

Басова беше казала, че тя и нейният гост са в безопасност, но не това безпокоеше Орлов в момента. Интересуваше го как да открие Харпунджията. Басова му беше казала, че по радиостанцията на полицията в Баку съобщили за експлозия в пристанището. Взривена била една яхта и всички от екипажа били убити. Орлов беше готов да се обзаложи, че яхтата е принадлежала на Харпунджията. Това беше неговият почерк – да унищожи всички доказателства заедно с някои или с всичките си помощници. Вероятно убитите щяха да бъдат обвинени за нападението срещу платформата. Орлов се запита какви ли бяха те. Азербайджанци? Иракчани? Руснаци? За подобна работа можеха да бъдат наети най-различни хора. Повечето от подчинените на Орлов започнаха да пристигат на работа в осем и половина. Генералът беше оставил имейли на двамата си основни помощници от разузнаването, Борис и Пьотър, с поканата да се явят при него колкото може по-скоро. Ако Харпунджията беше отговорен за нападението в Каспийско море, той вероятно нямаше да се опита да напусне веднага Баку. От предишни акции беше ясно, че имаше навика да изчаква един-два дни след нападението, а когато накрая решеше да си тръгне, често минаваше през Москва. Никой не знаеше защо. За съжаление, докато властите научеха, че е в града, той изчезваше. Генерал Орлов не искаше това отново да се случи. Въпросът сега беше как да го открият. Може би Пол Худ несъзнателно му беше дал ключа към загадката.

Борис Гроски беше навъсен, белокос ветеран от разузнаването, който тъгуваше по студената война. Пьотър Корсов беше енергичен нов служител, който беше учил в политехническия институт в Хайфа. Не скриваше въодушевлението си от работата и от това, че е под командването на един пионер в изучаването на космоса. Двамата влязоха един след друг в разстояние на две минути в кабинета без прозорци. Седнаха на канапето срещу бюрото на Орлов. Борис пиеше чай, а Корсов сложи на коленете си един лаптоп. Орлов им разказа за случилото се. Интересът на Гроски видимо нарасна, когато генералът спомена, че АНС и ЦРУ може би са замесени по някакъв начин в каспийската операция.

– Интересува ме следното – каза Орлов. – Ние и преди сме подслушвали разговорите по клетъчните телефони между американските разузнавачи. Успяхме да проникнем в много от техните засекретени линии.

– Проникнахме в повечето от тях – отбеляза Гроски.

– Те се опитват да се измъкнат, като непрекъснато променят сигнала – каза Корсов. – Всички промени са в рамките на няколко мегахерца в най-високата честота. Постепенно се научихме да улавяме повечето от тези смени.

– Трудната част е разшифроването на съобщенията, които биват разбърквани по електронен път – добави Гроски. – Американските агенции използват много сложни кодове. Нашите компютри не винаги могат да дешифрират разговорите.

– Случва ли се често обаждащите се да използват едни и същи сигнали и едни и същи схеми? – попита Орлов.

– Обикновено да – отвърна Корсов. – В противен случай би станало преплитане на линиите.

– Пазите ли записи на самите разговори? – попита Орлов.

– На разговорите? Да, работим върху тях и се опитваме да ги дешифрираме.

– Имам предвид самите сигнали – прекъсна го Орлов.

– Разбира се – каза Гроски. – Изпращаме ги на „Лайка“, за да ги следи.

„Лайка“ беше дежурният сателит на руския Оперативен център. Носеше името на първото съветско куче, изпратено в космоса, и се намираше на висока геостационарна орбита над Вашингтон. Можеше да засича сигнали от САЩ, от цяла Европа и части от Азия.

– Така че ако Харпунджията говори с някое разузнаване във Вашингтон, ние можем да засечем поне сигнала, ако не съдържанието – каза Орлов.

– Точно така – отговори Корсов.

– Много добре – каза Орлов. – Прегледайте компютърните записи за последните две седмици. Търсете разговори между Азербайджан и Агенцията за национална сигурност във Вашингтон. Докладвайте ми цялата информация, която успеете да съберете.

– Въпреки че не сме разкодирали разговорите? – попита Корсов.

– Да – отговори Орлов. – Искам да знам точно от къде Харпунджията или хората му са се обаждали.

– Когато го разберете, какво ще направите? – попита Гроски.

– Ще се обадя на американския Оперативен център и ще ги помоля да прегледат всички сателитни снимки на района, с които разполагат. Харпунджията би трябвало да придвижи към мястото на нападението експлозиви и хора. Ако можем да засечем местоположението му, може би ще открием снимки за това.

– По такъв начин може би ще успеем да открием местоположението му – каза Гроски.

Орлов кимна.

– Ще ви предадем тази информация колкото може по-скоро – каза Корсов. – Ще бъде голям удар, ако успеем да заловим това чудовище.

– Наистина голям – съгласи се Орлов.

Мъжете си тръгнаха. Орлов набра телефона на Пол Худ, за да го осведоми за последния развой на събитията.

Залавянето на Харпунджията щеше да бъде своеобразен връх на кариерата му, но за него беше по-важно дали това тясно сътрудничество между оперативните центрове може да стане редовна практика. Дали доверието и обменът на информация можеше да намали подозренията и да доведе до по-голяма международна сигурност.

Това щеше да бъде истинският удар.

36.

Вашингтон

Вторник, 0,30 часа

– Пол, радвам се, че те открих – каза Меган Лорънс. – Мисля, че трябва да дойдеш тук. Нещо става.

На телефона гласът на първата дама звучеше спокойно, но Худ я познаваше достатъчно добре, за да знае, че това беше глас, с който Меган си казваше: _Трябва да бъдеш силна._ Беше чувал този тон по време на предизборната кампания, когато от пресата й задаваха неудобни въпроси за аборта, който беше направила, преди да срещне президента. Както и преди години, сега Меган си налагаше отново да запази спокойствие. Тя щеше да даде воля на нервите си само ако знаеше, че е безопасно да го стори.